Тайната на Диор

Никълъс я последва през аеродрума до фоайето, където Роуз и Даяна нападнаха портокалите сякаш бяха гъши пастет.

— Няма ли да запазиш малко за себе си? – попита той Скай и тя усети раздразнението в гласа му.

— Имам един – каза тя и го вдигна. – Да вървим – искаше да се измъкне навън, докато суматохата около портокалите бе в разгара си, така че никой да не забележи, че излиза с Никълъс.

Минаха покрай селската къща, където тя остави своя портокал, а след това отидоха в „Бъгъл“, където Никълъс щеше да пренощува. Намериха маса вътре и Скай се надяваше, че тази нощ всички от транспортните сили щяха да си останат у дома и нямаше да вечерят на същото място.

Мисис Чембърс, съпругата на собственика, поздрави Скай.

— Здравей, миличка. Кой е твоят красавец?

— Това е мой приятел – дори Скай можеше да долови как натъртва думата. – Никълъс. Познаваме се от деца.

— Е, всеки приятел на Скай е добре дошъл – каза мисис Чембърс. – Успях да забъркам пай с пиле от нищо, но се опасявам, че бързо ще свърши. Искате ли да ви донеса сега от него?

— Да, моля – каза Скай и чу как стомахът й силно изкъркори.

Никълъс се разсмя:

— Именно заради това те водя на вечеря.

Скай също се засмя и най-после се успокои, облегна се на стола, като отпиваше от виното, което мисис Чембърс бе изровила отнякъде за тях.

— Наздраве – каза тя, като вдигна чашата си. За… – тя се замисли какво би било подходящо, след това каза: – Оцеляването.

Никълъс направи гримаса.

— Зловещ тост, но предвид обстоятелствата, ще вдигна чаша за него.

Мисис Чембърс донесе пайовете им и Никълъс отряза половината от своя и го добави в чинията на Скай, независимо от протестите й. След това я погледна, по-сериозен, отколкото някога го бе виждала.

— Докато сме на темата за оцеляването… – ръцете му въртяха пакет цигари, отново и отново. – Скай… – още една пауза и след това думите бликнаха от устата му. – Миналата седмица се видях с мой колега от Колерн. Забавляваше всички с разказа си за „красивата тъмнокоса дама“, която не само дръзнала да излети в най-отвратителното време, което някога изобщо сме имали, когато почти всички други самолети били заземени, но че и някакъв „Ланкастър“ едва не се приземил върху нея, а тя излязла от самолета и поискала цигара, сякаш нищо не се било случило. Знам, че си била ти. Недей – каза разпалено той, – недей, по дяволите, да умираш!

Не се извини, задето изруга. Изглежда, не си даваше сметка как бе говорил и сякаш единственото, което го интересуваше, бе Скай да го чуе и да му обещае. Тя остани вилицата си, гърлото й се бе стегнало толкова силно, че не можеше да преглъща.

— Толкова се уплаших – каза тихо тя, като отново виждаше ланкастъра на една ръка разстояние и лицата на екипажа толкова близко.

— Знам – каза той и в очите му тя можеше да види неговите загинали колеги от КВС, така както нейните починали от ТСВВС живееха в нея, въпреки че упорито се преструваше. Двамата с Никълъс не бяха сред тях само поради късмета си, а не поради магическата сила на джобни часовници и шалове.

И тогава я почувства, като удар в гърба от мотор, устремен внезапно нагоре – абсолютната увереност, че Никълъс също не може да умре. Ако това се случеше, нямаше да има никакво значение дали имаше война, или не. Нейният свят щеше да свърши.

Ако бяха на десет и на единайсет години, щяха да убодат пръстите си, за да подпечатат обещанието. Всичко, което можеше да направи сега, бе да протегне ръка през масата с надеждата, че ръкостискането има същия ефект като кръвната клетва.

— И ти недей да умираш – каза тя.

Когато дланите им се докоснаха, палецът на Никълъс се плъзна по извивката, където показалецът й се свързваше с палеца. Върховете на пръстите му докоснаха дланта на ръката й. Беше се ръкувала хиляди пъти преди, но никога по този начин.

— Радвам се, че те намерих отново – каза той.

— И аз.

След вечеря тръгнаха да се разхождат покрай реката.

— Липсва ли ти, че не можеш да плуваш всеки ден? – попита той.

Тя се усмихна:

— Какво те кара да мислиш, че не плувам всеки ден?

Той се засмя:

— Разбира се, че го правиш. Въпреки че на всички в Англия им е забранено да плуват в морето, Скай Пенроуз успява да пробие бреговия патрул и да убеди жителите на Хамбъл да си затворят очите за нейното закононарушение. Така ли е?

— Не се наложи да убеждавам всички – каза тя. – Само онези, които стават сутрин рано, като пекаря например. Половината Хамбъл рови из пясъка за сувенири и отпадъци и аз не съм единствената. Това има своите предимства. Търсачите по плажа намериха щайга, пълна с пити камамбер, изхвърлена от морето миналата година, и аз отнесох вкъщи две. Онази седмица стомахът ми не къркореше.

— След целия този пай не би трябвало да къркори още най-малко една седмица.

— Може би поне няколко дни.

Минувачите им кимаха и Скай се питаше как ли изглеждат в техните очи – мъж и жена в униформи, излезли навън, но не по начина, по който го правеха повечето жени и мъже в униформи. Не се държаха за ръце и между телата им имаше благоприлично разстояние. Само очите им отново и отново се срещаха, преди бързо да се извърнат встрани.

— Липсва ми водата – каза Никълъс. – Не мога да си спомня кога за последен път съм плувал в морето.

Спря и се облегна на парапета на речната стена, а Скай седна на нея с лице към него.

— Твоя ли е още къщата в Портлевън? – попита той.

— Да, но не съм ходила там от три години. Два свободни дни не са достатъчни, за да се кача на влака, а нямам кола. Всъщност никога не се научих да шофирам.

— Бих искал отново да я видя. Да видя дали е същата, каквато си я спомням или… – той се поколеба. – Дали не си я представям като нещо повече, отколкото всъщност е. Или не съм успял достатъчно.

— Всеки път, когато се връщам, откривам, че действителността далеч надхвърля очакванията ми.

— Този залив – каза той мечтателно. – Няма друго такова място.

— Няма – отвърна тя, като се усмихна при мисълта, че той все още обожава нейния дом толкова силно, колкото и тя самата, че Ню Йорк и Харвард не бяха успели да унищожат неговата непосредственост.

— Толкова щастливи бяхме, нали? Понякога забравям, че щастието съществува. И се чувствам виновна, задето толкова много хора умират, защото се стремят към него. Мислиш ли, че всичко това ще свърши – тревогата, страхът? Не – Скай се поправи, – волята да потискаш тревогата или страха, защото ако това стане, как бихме могли изобщо отново да пилотираме самолет?

— Ще свърши – каза той непоколебимо. – Не знам как и дали накрая няма да стане по-лошо. Понякога дори не зная дали трябва да се моля да свърши, или не.

— Затова плувам – каза тя, докато мислеше за бъдещето, което предстоеше, недосегаемо, отвъд всяко предсказание. – Когато някой загине, или едва не загине и не мога да говоря за това, поне мога да поря вълните колкото сили имам и те не се оплакват. А ти какво правиш?

— С риск да прозвучи като клише на американски пилот, предполагам, че двамата с О’Фарел пием уиски.

Той се изправи, обърна се, за да се облегне на стената, и уморено потърка с ръка врата си.

— Управлението за специални операции е място на добре обуздани и укротени емоции. Така трябва да бъде. Обаче когато стане полунощ и ние не летим, откриваме, че най-младите и новобранците толкова са се насмукали с уиски, че са готови да се прехвърлят през гредите на тавана, да паднат и да си счупят ръката и да извършат други глупави подвизи. Двамата с О’Фарел ги наблюдаваме с примирение, защото ако им кажем да спрат, те мислят, че поставяме под съмнение смелостта им, което ги кара да вършат още по-големи глупости. Тогава разбираш, че само сдържат емоциите си. Организирах футболно състезание, защото нямаше начин да започна да играя крикет, за да се състезават помежду си в относителната сигурност на футболния терен. О’Фарел и аз чертаем защитни кръгове около тях, докато те се опитват да схванат смисъла на правилата.

Усмихна се:

— Това, че ги карам да играят американски футбол вместо крикет, означава, че съм много лош човек, нали?

Тя се засмя:

— Мисля, че щом ги възпира да падат от таванските греди, е много хубаво нещо.

За малко не пропусна да го попита:

— На колко години са най-младите?

— В Управлението за специални операции не взимат осемнайсетгодишни. Най-младият е на двайсет и две.

Никълъс бе на двайсет и пет.

— Само три години по-млади от теб. А ти командваш ескадрила.

— Вътрешно се чувствам на хиляда години, Скай.

Гласът му бе тих и тя трябваше да се наведе близко, прекалено близко, за да го чуе. Недей – искаше й се да прошепне. Недей да говориш така. Защото сега единственото, което искаше, бе да се спусне от стената, да застане с гръб пред него и да облегне тялото си в неговото, да почувства как ръцете му се обвиват около нея, как брадичката му се обляга на рамото й, как топлият му дъх гали бузата й, докато тя се държи за него, а той се държи за нея. Да останат така цялата нощ, без да се пускат.

— Бих искала да мога да променя това – каза меко тя.

— Можеш – каза той, а устните му бяха толкова близо до ухото й. – Винаги си можела.

Някаква шумна група пилоти от ТСВВС премина покрай тях, като донесе острата болка на действителността и остави след себе си ехото на здравия разум.

Докато те отминаваха, Скай наистина слезе от стената, но се обърна с лице към реката, като се отърси от странните си видения: – Какво прави О’Фарел? – попита тя, за да прехвърли разговора в по-спокойни води.

— Същото, както и преди.

— Значи, флиртува с всяка жена от СЖВВС, която му се изпречи на пътя?

Никълъс не отговори.

— Всичко е наред – каза тя. – Знам го какъв е. Не търся в него спокойно пристанище за моето сърце или чувства. Ти си късметлия, че си намерил такъв човек – добави тя, сякаш по-скоро искаше да си го напомни. – Ще се върнете ли двамата с Марго в Ню Йорк, когато всичко свърши?

— Не знам. Не си правим планове за бъдещето.

— Мислиш ли, че майка ти ще бъде в състояние да присъства на сватбата?

Никълъс гледаше втренчено в земята:

— Марго не знае за майка ми. Не говорим за миналото. Връзката ми с Марго е…

Най-после срещна погледа й и Скай се стегна в очакване на онова, което щеше да каже. Физическа? Не успя да възпре неволното си потрепване при мисълта, че Никълъс се свързва с някого, воден от обикновена похот. Не, Никълъс не беше такъв. Но също така обаче на Никълъс не бе присъщо да крие толкова голяма част от себе си, да дава на една жена само онова, което е в момента, само половината от онзи Никълъс Крофърд, когото Скай познаваше.

— Нестандартна – завърши той, като не каза на Скай нищо повече от онова, което вече знаеше. Че Марго не беше ревнива. Че няма нищо против годеника й да води други жени на вечеря. Че бе най-непроницаемата личност, която Скай някога бе срещала.

Никълъс запали две цигари. Докато й подаваше едната, пръстите им се докоснаха. Очите му проследиха ръката й до устните.

Някъде над тях изкрещя чайка. Водата в реката нетърпеливо зашумя. Скай не чу нищо. В нейния свят в този миг присъстваше единствено Никълъс. Върху стената другата му ръка стоеше отпусната до нейната, на един сантиметър разстояние. Къс от самота, над който бе надвиснало най-поразителното и девствено небе, от което тя никога нямаше да се завърне, ако дръзнеше да полети в него. Място, което живееше само в нейното съзнание, но не и в това на Никълъс Крофърд, който се чувстваше толкова добре с нестандартната си годеница.

Тя се отдръпна, тръгна напред и чу зад себе си как Никълъс си прочиства гърлото. Дръпна от цигарата и това й напомни нещо. Френски цигари. Невъзможно бе да се купят френски цигари в Англия. И портокали. Извърна се и го погледна в лицето.

— Бил си във Франция.

Сърцето й изтръпна в гърдите, след това заби силно, яростно.

— Най-глупавото и опасно нещо. Никой не ходи във Франция. Всички само летят в небето. С изключение на теб. Как можеш да ми обещаеш, че няма да умреш, когато вършиш това?

Мълчанието му казваше всичко:

— О’Фарел – започна той, след това спря.

Какво щеше да каже? Че и О’Фарел също?

— Не ми пука за О’Фарел – изкрещя тя.

Притисна ръка до челото си. Разбира се, че й пукаше за О’Фарел.

— Благодаря за вечерята – каза тя официално. – Хотелът ти е натам. Лека нощ.

След това си тръгна, а стъпките й отекваха по паважа, докато се опитваше да заглуши ужасяващите думи: Как можеш да ми обещаеш, че няма да умреш, когато вършиш такива неща?

Петнайсета глава

Изминаха два месеца, преди Скай да се върне отново в Тангмере, за да достави самолет. Не бе виждала О’Фарел, откакто бяха танцували заедно, въпреки че веднъж той й бе телефонирал и тя знаеше, че ще бъде в Тангмере за около седмица, така че можеше да го види. Което означаваше също, че може да срещне и Никълъс. Имаше нещо като подарък за него, за да се извини за начина, по който бе приключила вечерята, на която той толкова мило я бе поканил. Възнамеряваше да помоли някой от инженерите да му го предаде и да се опита да намери О’Фарел – мъж, за когото бе позволено винаги да си мисли.

Прелетя над някаква селска къща, която бе скрита зад жив плет и не се виждаше от аеродрума. Летеше достатъчно ниско, за да може да види в градината трима души – една тъмнокоса, една руса глава и жена със съвършено изправена стойка. Тя махна с крила, като знаеше, че вероятно те нямат никаква представа кой е в самолета, но се надяваше, че О’Фарел, ако това наистина бе той, може би щеше да отиде да се осведоми.

Трафикът бе претоварен. И скоро разбра защо. Някакъв „Бофайтър“, който вероятно трябваше да се върне преди часове, кацаше с поклащане, целият надупчен от куршуми. Скай видя, че линейката и пожарната чакат, което означаваше, че някой на борда бе ранен. Видя как пилотът излиза и вика на санитарите, които извадиха навън не тяло, а труп.

Скай стисна по-здраво лоста, а гърлото й се сви и не можеше да си поеме дъх. Обърна самолета и започна да кръжи, без да гледа какво става на земята, като й се искаше да може да възприема смъртта само като абстрактно съществително, а не като реалност.

Скоро бомбардировачът и ужасният му товар бяха отстранени от пистата и тя успя да се приземи. Покривът се вдигна, появи се лицето на инженера, когото тя познаваше – нейният приятел Оли.

— Искам да оставя това за командир Крофърд – каза тя, като показа кутията, която държеше под мишница.

— Видях го преди малко – каза Оли и извика през пистата: – Сър!

— Ако можеш, просто му го предай – започна Скай.

Твърде късно. Никълъс се появи, а Оли отиде да се занимава с друг самолет.

— Помислих, че сигурно си ти – каза усмихнат Никълъс. – И О’Фарел идва насам, макар да каза, че съм луд да смятам, че само защото някакъв самолет е махнал с крила, това означава, че ти пилотираш.

Скай му подаде кутията, на която бе написала. Крехко и много вероятно – пъргаво.

— За да ти благодаря за портокалите – каза тя. – И за да се извиня.

— Няма нужда да се извиняваш. Помня, че и аз ти крещях, че вършиш опасни неща. Квит сме – отвори кутията и се засмя. – Раци отшелници.

— Не можеш да си представиш колко време ми отне да намеря два в Хамбъл – каза тя, като също се засмя. – Да бяхме в Портлевън… Всичко щеше да бъде различно.

Не го изрече:

— Помислих си, че ще са по-добро развлечение от уискито, когато не можеш да събереш достатъчно пилоти за футболен мач.

Той отново се засмя.

— Така е. Благодаря. Имаш ли време да дойдеш в столовата да пием кафе? Мисля, че Марго и О’Фарел са там – добави той.

— Само да се преоблека.

— Преди това… – той протегна ръка, за да я спре. – Видях Либърти.

Толкова много въпроси напираха да излязат от устата й наведнъж.

— Къде? Как е тя?

Лицето на Никълъс бе по-предпазливо от английската брегова охрана.

— Същата, доколкото си я спомням.

Либърти я нямаше, но Скай усети удара.

— Искаш да кажеш, че не желае да ме види.

— Така каза. Но, Скай… знаеш, че за Либърти няма значение какво казва или прави.

— Не, важно е само колко силно рита – думите й бяха продиктувани от болката. Следващите – от страх. – Или какво я кара да рита.

— Да.

— Как е тя? – попита Скай, като си спомни как двете със сестра й лежаха в леглото, след като майка им бе умряла. – Мисли ли, че съм й сърдита? Не съм. Иска ми се да го знае. – Последното изречение трепна във въздуха.

— Ако случайно я срещна отново, ще й го кажа.

Пристъпи към нея, като я обгръщаше с поглед, също както я бе взел в обятията си в нощта, когато танцуваха на аеродрума, и Скай видя по лицето му да се изписва същата нежност – съчувствие, в което с радост би потънала, ако само можеше.

След това си спомни, че Марго го чака, и разбра, че вече му е отнела достатъчно от времето.

— Може би и аз ще я срещна някъде – каза тя, като овладя гласа си, за да мисли Никълъс, че всичко бе наред. – Тогава ще й се наложи да говори с мен.

Вдигна чантата си:

— Ще се видим в столовата.

Скай седна на пейката в стаята за преобличане, все още в авиаторския си гащеризон. Никълъс бе видял Либърти. Което означаваше, че тя е в безопасност и е добре. С божията помощ. Облекчението заля Скай и тя шумно издиша, като се подпря с лакти на коленете си и обхвана брадичката си в шепи. По време на война би трябвало да бъде достатъчно да знаеш, че онзи, когото обичаш, е жив. Обаче не беше. И Скай не можеше да направи нищо, за да накара Либърти да дойде да я види, освен, разбира се, да продължава да се надява двете да се срещнат случайно в скоро време.

Тя се изправи, преоблече се и се отправи към офицерската столова. О’Фарел, който надничаше през входа и си разменяше небрежни усмивки с жените от СЖВВС, помаха на Скай и я заведе до маса до прозореца. През стъклото Скай видя как Никълъс прекоси верандата и се спря да говори с някакъв пилот с пребледняло лице, който размахваше цигара. Питаше дали това бе мъжът от надупчения с куршуми „Бофайтър“, който се бе прибрал с мъртво тяло на борда. Докато Никълъс говореше, по устните му пробяга бегла усмихва и лицето му донякъде си възвърна цвета.

Марго нетърпеливо пушеше на прага, докато гледаше как три жени от СЖВВС се опитват да уловят погледа на красивия й годеник, а той не виждаше нищо друго, освен мъжа пред себе си. След това Никълъс отиде при нея и я последва до масата, на която седяха Скай и О’Фарел.

— Как си се научила да пилотираш толкова много модели самолети – попита О’Фарел Скай.

От джоба си Скай извади правоъгълно парче хартия с размер на сгъната носна кърпичка. Отгоре бе написано Ланкастър и Ланкастърци.

— С помощта на това – каза тя. – Бяха достатъчно мили, за да ми дадат бележки. Така че да мога да проверя каква е минималната скорост, вместо сама да я изчислявам – тя се усмихна, като видя израза на лицето на О’Фарел.

— Бележки? – каза невярващо той. – Но как, по дяволите, жена, която едва ли тежи повече от петдесет и пет килограма, може да вдигне трийсеттонен „Ланкастър“ във въздуха?

— Като се вземе предвид, че се готвя да пилотирам „Ланкастър“, а не да го мъкна на гръб, теглото ми едва ли има някакво значение – каза тя хладно.

— О’Фарел, ако искаш да приключиш деня с глава на раменете си, по-добре смени темата – намеси се Никълъс.

Марго ги наблюдаваше и изглеждаше саркастично развеселена.

— Мога ли да дойда и аз? – попита О’Фарел Скай.

Преди да успее да откаже, Оли се появи отново:

— Има нещо за теб.

Начинът, по който го каза, накара Скай да поклати глава.

— Какво? „Метеор“ без двигател? „Тифон“ без криле?

— Бойният „Бофайтър“, който преди малко кацна. Той е НЛ.

Самолетът, в който някакъв мъж бе загинал преди няколко часа. Кръвта му все още щеше да бъде вътре. И беше станал НЛ – негоден за летене, толкова тежко повреден, че КВС не искаха да рискуват живота на своите пилоти заради него. Щеше да лети само още веднъж, пилотиран от нея, до ремонтна база, където щяха да го използват за части.

Скай се изправи:

— Все още ли искаш да дойдеш? – попита тя О’Фарел.

— Мисля да те оставя този път да се справиш сама – каза О’Фарел смутено.

Не можа да се сдържи. Започна да се смее при израза на лицето на О’Фарел – силния американски пилот, който не искаше да рискува да пътува с потрошен самолет, управляван от жена. Но се спря, когато видя, че Никълъс се намръщи. Чу го да мълви: „За бога, Скай“, и осъзна, че в погледа на Марго се чете тъга от това, което изглежда бе разбрала за него в този момент.

Никълъс седеше в градината на селската къща срещу главния портал на базата Тангмере на ВВС. Бяха шестима пилоти за периода на пълнолунието, настанени в относително луксозни квартири в сравнение с бараките на авиационната база, въпреки че се налагаше Никълъс да дели стаята с О’Фарел. Имаха собствени адютанти, изпълняващи ролята на квачки, плюс готвачи, плюс охранители, които задоволяваха всички нужди на пилотите – приготвяха яйца с бекон за закуска – разкош във времена на военни дажби, и проверяваха пропуските на влизащите в къщата. Сякаш се бе върнал отново в пансиона, понякога си мислеше Никълъс. Невъзможно бе да остане сам.

Запали вероятно стотната си цигара за следобеда и разбра, че на сутринта щеше да се събуди с раздрано като самолетна писта гърло. Трябваше да си приготви картите. Да прегледа папката с данните. Поне да провери последните метеорологични прогнози. Но не можеше да се концентрира върху нищо друго, освен върху Скай, която излезе, смеейки се, и отиде да пилотира самолет, който спокойно можеше да се разпадне на двеста и четиресет метра височина.

Задната врата на къщата се отвори и Марго излезе, както винаги с цигара в ръка. Подаде му кафе и седна на стола до него, като остави мълчанието да се проточи, за да му даде възможност да каже нещо. Но той нямаше представа какво.

Марго проговори първа:

— Не можеш да летиш тази нощ, когато главата ти е пълна с разните там мисли. Ако не искаш да кажеш на мен, сподели с някой друг. Но ако е онова, което смятам, че е, предполагам, че аз съм най-подходящият човек.

— До довечера ще се оправя. Всъщност – той се изправи, – ще започвам да се приготвям.

— Не, няма.

Марго никога не го оставяше да се скрие от проблема. Именно затова бе толкова добра в работата си – нейната способност да вижда в душите на хората и да не им го казва веднага, а да ги кара да разберат впоследствие, че каквото и да са мислили, че са скрили, не са успели и че тя ще го използва.

Той рязко седна отново.

— Дали е заради това, че позволява на О’Фарел да флиртува с нея, или задето е там, горе, в самолет, който е на път да се разпадне? – попита Марго.

Разбира се, тя не зададе по-общия въпрос – „Със Скай ли е свързано?“, и така да му даде възможност да се измъкне. Стреляше право в целта, знаейки, че се отнасяше до Скай, и само искаше да уточни дали ревността, или страхът бяха причина за напрежението му.

— Последното – отвърна късо той.

— Нали разбираш, че е вдигала във въздуха подобни самолети през последните няколко години, а ти не си знаел нищо за това. Което означава, че не твоята тревога за нея я пази жива. Единственото, върху което имаш някакъв малък контрол, е върху мисията тази нощ.

— Поуката от твоите думи е, че трябва да обръщам повече внимание на моята работа и по-малко на нейната.

Марго му хвърли една от редките си очарователни усмивки:

— Знаеш, че не обичам да наставлявам. Но ако го правех, поуката щеше да бъде да се опиташ да разбереш защо се тревожиш толкова много тя да не се изложи на опасност, докато ние го правим всяка нощ по време на пълнолуние и ти не се притесняваш за никого от „Отряд А“ по същия начин, както за нея.

— Тревожа се за ескадрилата. И за агентите. И за теб.

Най-после той срещна погледа й.

— Знам, че е така. Но както казах, не по същия начин. Ще се обадя в Хамбъл и ще попитам дали се е прибрала. Подреди си картите. Ще се срещнем във фоайето.

Никълъс стоеше в оперативния щаб на къщата – бивш параклис. По стените наоколо все още се виждаха направени с молив знаци за разположението на кръстовете, въпреки че едната от тях бе изцяло покрита с карта на Франция, а на масата в средата бяха пръснати още карти – тъй като картите бяха по-сигурно средство за оцеляване, отколкото молитвите. До него върху полицата на камината бяха подредени дузини празни бутилки от шампанско – всяка приемна комисия във Франция изпращаше Никълъс и неговите приятели обратно в Англия с толкова много шампанско, че дори не успяваха да го изпият.

Отвори някаква папка и започна да проучва снимката на почти съвършено място за кацане – без дървета, широко, без следи от каруци или потънало в кал. Реката покрай него идеално трасираше пътя, който неговият самолет трябваше да следва под прикритието на нощта, воден само от лунната светлина и сгънатата карта, към обекта.

След това прочете формуляра за въздушния транспорт. Беше напечатан с черни букви, което означаваше, че е издаден от Управлението за специални операции – УСО – организацията, за която никой нищо не знаеше, чиято мисия бе да координира шпионирането и саботажа зад вражеската линия, и на която министър-председателят Уинстън Чърчил бе възложил задачата да хвърли Европа в пламъци.

Мисията тази нощ бе наречена „Операция мир“ – някой шегаджия в централата очевидно бе проявил чувство за хумор. Операцията бе двойна: той и О’Фарел щяха да пилотират по един „Лизандър“, с по един агент на УСО на борда и двеста и седемдесет килограма товар – оръжие, пари, радиоапарати, позиви – до малко поле във Франция, и да кацнат на осветена само от четири джобни фенерчета пътека, дълга едва сто трийсет и седем метра. Щяха да се върнат обратно с четирима пътници – вероятно агенти на УСО – цивилни, които можеха да минат за истински французи и които работеха с местните клетки на Съпротивата – или бойци на Свободните френски сили на правителството в изгнание на Де Гол, или съюзнически пилоти, спасили се от плен. Тази нощ приемната комисия, която щеше да чака Никълъс в полето, щеше да предаде със светлинни сигнали с морзов код буквата „С“ – знак, че могат безопасно да се приземят. „С“ като Скай – Никълъс се надяваше, че това бе добро предзнаменование.

Извади карта в мащаб 1:500 ооо на Франция и я наряза на късчета, като внимаваше маршрутът, който трябваше да следва, с около осемдесет километра допълнително от всяка страна в случай на евентуална грешка, да се намира точно по средата на всяка ивица. Залепи ги върху парче картон и ги сгъна така, че накрая онова, което се получи, бе същото по размер като бележките, които Скай им бе показала, за да може да го държи в една ръка и да вижда едновременно двете ивици, докато управлява самолета с другата ръка. Тъй като в пилотската кабина човек не можеше да се протегне, за голяма карта изобщо не можеше да става дума.

О’Фарел работеше до него и двамата мълчаха. Двойната мисия, каквато бяха изпълнявали и преди, изискваше още по-голямо внимание към всеки детайл, отколкото индивидуалната.

Когато Никълъс приключи, той запамети пътя, като се изпитваше мислено, докато успя да възпроизведе картата наум като таблицата за умножение. Всичко му казваше, че нощната мисия щеше да бъде лесна. Въпреки че „лесна“ не бе подходящата дума за пилотиране на самолет в окупирана от германците територия в непрогледната нощ, за да се доставят шпиони и муниции за френската Съпротива. След британското отстъпление при Дюнкерк преди три години само пилотите от неговата ескадрила и друга една подобна кацаха във Франция.

Почти никой не знаеше, че правеха такова нещо или че това изобщо беше възможно.

— Мисля, че можем да тръгваме – каза Никълъс на О’Фарел, преди да се обади по телефона на командира на тяхната база в Темсфорд. Използваха Тангмере, който бе по-близко до Франция, като челна база две седмици всеки месец – периода на пълнолунието. Оттам имаше по-голям шанс да видят накъде всъщност се насочват.

Командирът се съгласи с Никълъс, че въпреки вероятността за мъгли в ниските участъци, мисията трябва да се проведе.

Никълъс кимна на О’Фарел и двамата мъже се качиха на горния етаж, за да се преоблекат.

Никълъс облече тъмносин пуловер с висока яка, чиято марка бе изрязана. Над него намъкна черен пилотски гащеризон. В джобовете си напъха специално изработен миниатюрен трион, компас, карти, които да се използват на земята, ако имаха лошия късмет да бъдат принудени да останат там, писалка, която освобождаваше сълзотворен газ, и барета. Нахлузи специалните ботуши на КВС, които външно изглеждаха като обикновените подплатени ботуши, каквито носеха всички пилоти, но чиято горна част бе подвижна и можеха да се превърнат в цивилни обувки. Последно долепи до тялото си пистолета – единственото оръжие за отбрана, освен юмруците и краката си, с което двамата с О’Фарел щяха да разполагат.

Бръмченето на мотор му подсказа, че служебните коли от Лондон са пристигнали с още агенти или „Джо“, както ги наричаха. Някои вече бяха пристигнали в Тангмере и по план трябваше да заминат още предишната вечер, но всички операции бяха преустановени поради бурното време и лошата видимост. Време бе да слязат за последната вечеря.

Марго веднага отиде при него.

— Тя е в Хамбъл. Десният мотор излязъл от строя, докато започнала да се спуска за кацане, и самолетът едва не се разбил, но тя успяла да го приземи невредим само с леко одраскване. Трябвало е поне да нащърби проклетата машина, като се има предвид, че се е опитала да я убие.

Никълъс успя да се засмее:

— Много добра идея. Готова ли си? Ще ядем ли?

Марго кимна. Носеше сива пола, синя блуза и копринени чорапи, които нейният нацистки обект й бе купил последния път, когато бе в Париж. Никълъс винаги оставаше поразен от това, че в мига, в който обличаше костюма си, лицето й също се променяше. Беше красива жена, но красотата й обикновено бе остра и твърда, сякаш цинизмът течеше във вените й. Сега лицето й бе спокойно, изглеждаше невинно и привлекателно и Никълъс изобщо не се учудваше, че нейният нацист я захранва с непрекъснат поток от полезни военни тайни.

Скоро шофьорът ги откара до скрития отправен пункт, където Скай и Никълъс бяха танцували. Отстрани на самолета на Никълъс бе изрисувана тъмнокоса русалка; на този на О’Фарел се кипреше Бети Бууп с невероятно голям бюст.

Техният наземен екип ги поздрави сърдечно, а пълната луна убедително светеше, сякаш искаше да им внуши, че нощта ще бъде хубава. Че мъглата ще се разсее, че ще намерят полето, че пистата за кацане ще бъде надлежно обозначена със запалени светлини, че приемната комисия ще ги чака, че никой германец няма да чуе бръмченето на самотния самолет, спускащ се от небето в сърцето на Франция.

Марго докосна ръката на Никълъс:

— Връщам се след минута.

Тръгна към самолета на О’Фарел, където неговият агент го чакаше, за да се качи. Никълъс гледаше как мъжът се усмихва на Марго и след това – за щастие, там където никой не можеше да ги види и да съсипе легендата на Никълъс и Марго, той страстно я целуна, с което потвърждаваше, че двамата се утешават взаимно под чаршафите.

Тъй като това все пак бе Марго, целувката не продължи дълго и тя бързо се върна при Никълъс.

— Нима това е разумно? – попита той.

— Ако се наложи да умра, би било добре да се позабавлявам преди това – отвърна тя. – Някой от двама ни трябва да го направи, а аз знам, че ти не си склонен да се отпуснеш. Не и преди разумът да настигне сърцето ти.

— Какво искаш да кажеш?

— Скай.

Никълъс поклати глава. Беше свикнал с директните й атаки, маскирани зад прозаичен тон, но в случая не разбра:

— Какво за нея?

Марго въздъхна. След това се протегна и го целуна по бузата. Това бе техен ритуал – никога не отлитаха без тази единствена обикновена целувка:

— Ще се видим след няколко месеца. Надявам се този път разговорите в леглото с оберфюрера да бъдат още по-съдържателни.

— Как се чувстваш?

— Като се върна в Англия, взимам наистина много продължителни душове.

— Иска ми се да имаше друг начин. Или някой друг да го правеше.

Марго си позволи да се засмее късо:

— Всички знаем защо Управлението за специални операции избира жени, чийто външен вид кара всеки капитан да отдава чест. Знаех в какво се забърквам, когато постъпих.

— Той очевидно не е ревнив – каза Никълъс, като кимна към агента, когото тя бе целунала.

— Една-две нощи с него по никакъв начин не могат да се сравнят с няколкото месеца, прекарани с нацист.

Нейната искреност накара Никълъс да изрече собствената си истина:

— Попита ме дали се държа като мечок заради Скай и О’Фарел и аз казах „не“. Мисля, че излъгах.

— Трябва да кажеш на О’Фарел.

— Какво да му кажа?

— Че я обожаваш.

Същият безстрастен глас. Същото спокойно лице. На Марго, не на Никълъс.

Настъпилата след нейните думи тишина беше осезаема. Като облак, в секундата преди да се излее дъжд – просмукан от влага, тежък, задушаващ. Имаше чувството, че може да протегне ръка и да загребе шепа от нея.

Вдигна ръка към крилото и я задържа във въздуха: – По дяволите.

Не можеше да бъде влюбен в Скай. Поклати глава, като се опитваше да отхвърли жестоката истина.

— Ето защо не си станал агент – продължи Марго прозаично. – Лицето ти много лесно може да бъде разгадано. Подозирах го след танца, но тази сутрин го разбрах със сигурност. Нямаше да кажа нищо, защото смятах, че това знание е твърде разсейващо и няма място в самолет. Но сега смятам, че то ще ти даде най-убедителното основание да се съсредоточиш. Ще можеш да й кажеш какво чувстваш, че това – за нас – е само лъжа, само ако преживееш войната.

Ако преживееше войната. Ако Скай чувстваше същото. Ако не се влюбеше преди това в О’Фарел. По дяволите.

Беше подписал Закона за служебната тайна. Никой нямаше право да знае какво вършеше Марго – че една жена бе изпратена във Франция като таен агент. Ако някой извън тяхната група от привилегировани вътрешни хора разбереше, че жена е била използвана като шпионин, щеше да се надигне вълна от негодувание в цяла Британия, а може би и в целия свят. Така че той се бе съгласил с идеята на УСО за годежа като прикритие, което да обясни на всички защо двамата с Марго прекарват толкова време заедно. Абсолютно му бе забранено да се влюбва в Скай. Залозите бяха твърде високи. Ако кажеше на Скай каквото и да е за това, което правеше, щеше да се изправи пред военен съд. Вкопчи се още по-силно в крилото, а кокалчетата на ръката му побеляха.

— Не мога да кажа на О’Фарел – каза той сякаш това бе най-важната част от разговора. Но бе единствената, която можеше да започне да обмисля. – Ами ако… ако тя иска да бъде с него? Не мога да съсипя това, защото в замяна засега да не мога да й предложа нищо.

Марго нетърпеливо цъкна с език:

— Миналия уикенд О’Фарел беше в кръчмата най-малко с четири жени от СЖВВС. Знаеш, че той не желае да се обвързва. Сигурно го е казал и на Скай.

— Също така тя сигурно ме смята за мижитурка – каза Никълъс. – Непрекъснато се отнасям към нея неодобрително като разочарован баща. Както й казах в Темсфорд. А когато О’Фарел я целуна по бузата в столовата, тя ме видя как се намръщих, но това беше само защото си мислех как никога няма да мога да я целуна – би било твърде…

Не можеше да завърши изречението. Дори не знаеше какво иска да каже. Опасно. Вълнуващо. Съвършено. Недостатъчно.

— Изглеждахте много добре заедно, докато танцувахте – Марго запали цигара и предложи и на него.

Той поклати глава. Не можеше да си представи да пуши в този момент:

— И двамата бяхме изпили твърде много уиски, това е всичко. Пиянска близост.

— Ник, ти никога не пиеш прекалено много уиски. Винаги пиеш точно до границата, но никога отвъд нея. По същия начин засилваш самолета до предела, но никога препалено много. Или начина, по който настояваш да провеждаш всяка операция по пълнолуние и отстъпваш само когато смяташ, че някой може да пострада. Ти си човекът с най-силния самоконтрол, когото познавам. Но сигурно това е изморително.

— Ако не съм такъв – каза мрачно той, – ще загинат хора. Не бих могъл да ръководя екип от пилоти, които вършат неща, от които всеки нерв в тялото им вие като пикиращ бомбардировач, ако през цялото време самият аз не мога да се контролирам.

— Да контролираш себе си, когато си близо до Скай, вероятно е най-изтощителното от всичко.

Точността на думите й го улучи като бомба. Щеше да бъде най-трудното от всичко. Марго разбираше това, защото трябваше да слезе в някакво тъмно поле във Франция, да се добере до Париж и до хотел „Мьорис“, да се срещне със своя нацист, да се усмихва колкото да го възбуди, след това да преглътне погнусата си, която със сигурност се надигаше в гърлото й, когато той я целуваше и разсъбличаше. През цялото време трябваше да упражнява съвършен контрол върху себе си.

— Щом ти можеш да правиш онова, което правиш – каза той, – и аз мога да се въздържам, докато съм около Скай, докато тази проклета война свърши, така че никой да не заподозре, че ти и аз не сме наистина сгодени, или че имам към Скай някакви други, освен братски чувства.

Марго за миг го загледа, а след това му отправи внезапна блестяща усмивка. Само веднъж преди бе видял тази нейна усмивка – когато я взе от Франция, след като за пръв път бе прекарала два месеца с нациста.

— Не съм Скай – каза тя, – и няма как да е същото, но и аз държа на теб. Ела насам.

Разтвори обятия и той я прегърна, като я държеше по същия начин, по който и тя него. Сякаш и двамата се опитваха да се убедят взаимно, че всичко ще бъде наред, но със съзнанието, че нито един от тях не го вярва.

Някакъв инженер – не от тяхната ескадрила – мина покрай тях, докато се прегръщаха, и подсвирна:

— Хей, вие, влюбените птички, не може ли да се натискате на по-скришно място?

След като стъпките на инженера заглъхнаха, Никълъс се усмихна:

— Това ще запази нашата легенда малко по-дълго.

— Сигурно – Марго се отдръпна, така че да може да вижда лицето му. – Казаха ми, че ще наемат нови жени в УСО. Ще трябва да ни измислят по-подходящи легенди. Може би скоро…

Скоро. Може би войната скоро щеше да свърши. Така казваха всички. Отдавна беше престанал да вярва на тези „скоро“. Имаше едно-единствено нещо, което сега можеше да направи.

— Да излитаме – каза той. – Да оцелеем.

Шестнайсета глава

Никълъс излетя от брега близо до Богнър Реджис и се издигна до две хиляди и четиристотин метра. Там бе по-безопасно и видимостта бе толкова добра, че можеше да види френската брегова ивица на лунната светлина. След като влезе във Франция близо до Кабург, той се спусна на триста метра, като дори не трепна от откоса на противовъздушната артилерия, изстрелян в небето може би срещу него, може би срещу О’Фарел. И двамата бяха твърде опитни, за да бъдат улучени, и преминаха безпрепятствено.

Над земята бе започнала да се надига мъгла. Въпреки това Никълъс се чувстваше достатъчно сигурен, за да остави мислите си да се насочат назад към едно време, приблизително преди девет месеца, когато за пръв път срещна Марго, скоро след като бе постъпил в Ескадрила 161.

Марго Журдан приличаше на мъглата долу – хлъзгава, опасна и красива. Първия път, когато Никълъс я видя, тя крачеше в полето в Сомерсхан, близо до Темсфорд, с цигара в ръка, облечена в панталони и пуловер. Никълъс и Ричи зяпнаха и Никълъс бе убеден, че О’Фарел го заплашва голяма беда.

Вятърът отвя шала от главата й и разкри дългите й тъмни коси, като тези на Скай. Марго дори стоеше изправена по същия начин, сякаш нищо не можеше да я нарани, и той се запита дали това бе много добра преструвка, каквато беше тази на Скай. Той бе толкова погълнат от косата на Марго и нейната стойка, че дори и не помисли да хукне да улови шала й – за щастие, О’Фарел се погрижи за това.

И двамата – и Ричи, и О’Фарел, нарекоха Никълъс копеле с късмет, когато го прикрепиха към Марго – на всеки пилот бе определен по един агент за обучение, но Никълъс не им обърна внимание. Животът бе станал достатъчно сложен и без перспективата за евентуална романтична връзка с агент на УСО.

Започнаха тренировките в някакво поле, което навремето бе давало реколта, и той показа на двама френски оператори и на Марго как да направят осветена пътека за кацане. „Разполагате с три минути след кацането. Пилотът няма да излезе от самолета. Да пробваме“, каза й той.

Така че Марго започна да се упражнява, като се спускаше надолу по стълбата от самолета, изкачваше се отново, сваляше багажа, акостиране, дебаркиране. Всяко движение се повтаряше повече пъти, отколкото бе необходимо, защото не можеше да се допусне и най-малката грешка в този кратък и напрегнат триминутен срок. През цялото време Никълъс чуваше как О’Фарел се смее със своя „Джо“, като използваше хумора и доброто настроение, за да проведе обучението.

След поредния неудържим изблик на смях Марго невъзмутимо каза на Никълъс:

— Чух, че Ескадрила 161 е пълна с чародеи, всички красавци, яко пиещи и обичащи риска, разполагащи с достатъчни количества френски парфюми и шампанско, за да съблазнят всички жени от СЖВВС в Англия.

Не стана ясно дали това бе укор, или констатация.

— След две седмици и ти ще се пропиеш. Ако вече не си започнала – отвърна прозаично Никълъс.

Знаеше какво говорят хората, но всички обичаха приказките. Очевидно тази за групата мъже, които изпълняват секретни и опасни задачи, не бе интересна сама по себе си, та трябваше да бъде доукрасена с полуистини.

— Мисля, че той – Марго кимна към О’Фарел с непроницаемо лице, – би приел онова, което казах, като покана да ми докаже, че съм права. Изглежда, ти използваш съвсем различни похвати.

— Всички използваме онова, което смятаме за най-добро – каза Никълъс. Флиртовете и шегите нямаше да мотивират Марго, усещаше той. Пиенето може би щеше да се окаже такъв стимул, помисли си кисело. – Накрая ще проведем състезание – добави той. – Тогава ще преценим чии методи са по-добри.

Стори му се, че Марго се усмихва, и разбра, че тя иска да бъде победител.

Продължаваше да се катери и да слиза от стълбата, но той видя, че по ръцете й започват да излизат мехури. Дори не беше трепнала, но забави темпото, а Никълъс се намръщи – щеше да побеснее, ако й кажеше да спре.

Следващия път, когато слезе, той каза:

— Когато бях дванайсетгодишен, трябваше да се придвижвам с ръце по въжен мост толкова дълго, че кожата на ръцете ми се обели. Една много мъдра жена ми каза, че алое вера е нещото, което ще ми помогне. В женския лагер има алое вера.

Уверил се бе, че са се запасили с него след първите тренировки, когато същото се случи и с останалите „Джо“.

— По-късно ще отида в женския лагер – отговори кратко Марго, но увеличи темпото и Никълъс разбра, че тя е един от най-добрите агенти, които някога е имал щастието да обучава.

По-късно, когато засичаха времето, Марго спечели. Ако това беше истинска операция, щяха да дебаркират за по-малко от три минути.

О’Фарел изръмжа и след това поздрави Марго:

— Ще те черпя едно в кръчмата.

— Не съм утешителната ти награда – отвърна тя, преди да се отдалечи, все още уверено изправена, с омагьосваща външност, независимо от факта, че сигурно бе изтощена и ръцете й вероятно зверски я боляха.

— Благодаря на бога, че е на наша страна – каза Никълъс.

— Благодаря на бога, че е твоя, а не моя – отвърна О’Фарел. – Ако попаднеш в капан, обзалагам се, че ще те хвърли от самолета право в ръцете на германците, а след това ще отлети, без да помисли за друг.

Обаче Никълъс не му повярва.

Невъзможно бе при тези обстоятелства да не се сближиш с онзи, когото обучаваш. Така че между него и Марго възникна някаква странна връзка, при която те разговаряха малко, но имаха силна интуиция един за друг и работеха добре заедно.

Отначало Марго бе изпратена във Франция като куриер, но когато от УСО откриха, че има специална дарба да събира информация, решиха да я използват. Това означаваше, че тя летеше дотам и обратно по-често от повечето агенти на УСО и за нея не бе безопасно да предава по радиото всичко, което научаваше от оберфюрера. Щом установиха това, от УСО посъветваха Никълъс и Марго да се престорят на сгодени. Това им позволяваше да работят и да тренират заедно в тясна близост и да държат всички, извън тесния кръг на хората от Ескадрила 161 и УСО, в неведение относно дейността на Марго. Никълъс бе свикнал да пази тайни – никой нямаше право да знае и какви задачи изпълнява Ескадрила 161 – затова смяташе, че още едно ниво на секретност е без значение.

По онова време УСО проведе разговор с Никълъс относно неговите „нужди“ и той едва не се разсмя. Нямаше да може открито да ухажва друга жена, щом се предполагаше, че е сгоден за Марго, казаха те. Той й разказа по-късно за това – естествено, никой не бе обсъждал с нея нейните „нужди“ – и тя се засмя, като каза, че не възнамерява да бъде целомъдрена през цялото време, докато трае войната, но ще бъде дискретна.

Откакто преди осем месеца създадоха легендата, Никълъс не бе срещнал човек, заради когото да наруши секретността на мисията. Но сега се бе появила Скай.

Тя бе прекалено почтена, за да се опита да се сближи с него по такъв начин, докато смяташе, че е сгоден. И той нямаше да я обича по същия начин, ако тя не притежаваше тази почтеност. Затова не можеше да си позволи никакъв физически контакт с нея, защото за нищо на света не би искал тя да си помисли, че е такъв негодник.

Съществуваше също така и реалната възможност тя да не се интересува от него. Изглеждаше достатъчно щастлива с О’Фарел. О’Фарел знаеше, че годежът на Никълъс с Марго е само прикритие. Никълъс можеше, както бе намекнала Марго, да каже на О’Фарел, че е влюбен в Скай, но какво право имаше да пречи на Скай да излиза с О’Фарел, когато всичко, което можеше да й предложи, бе приятелство? А може би дори и това не можеше – ако се окажеше, че е твърде трудно да се прави на неин приятел, без да издаде истинските си чувства. Ако разкриеше каквото и да е, това означаваше да изложи Марго на опасност, да предаде УСО, да наруши закона, да постави личите си чувства над свободата на всяка страна, която нацистите бяха окупирали.

Никога нямаше да го направи. И Скай никога не би го поискала от него, беше сигурен в това.

Единственото, което можеше, бе да лети на лунна светлина към Франция всеки месец, като се опитва да сложи край на тази война колкото се може по-скоро. Единственото, което можеше да направи, бе да погледне надолу към земята и да изругае, защото мъглата бе станала гъста и безкрайна и не успяваше да се ориентира за позицията си.

Независимо от всичко, продължаваше да лети, като се надяваше, че О’Фарел и неговият „Джо“ са зад него. Със сигурност всички искаха едно и също – тази нощна мисия да мине без засечки. Особено след отменената поради мъгла мисия предишната нощ, пълната луна, която започваше да помръква, и приемната комисия, която бе идвала всяка нощ заради тях и след това разочарована си бе тръгвала.

Кълбестите облаци се спуснаха на триста метра височина. Под тяхната пелена проникваше толкова малко лунна светлина, че Никълъс продължаваше да се движи на сляпо, разчитайки на компаса и паметта си. По план трябваше да се срещне с О’Фарел в Блоа, но бе невъзможно да види къде се намира Блоа, затова продължи да лети напред, като се надяваше и О’Фарел да направи същото. Накрая, точно когато си мислеше, че трябва да се откаже, мъглата се вдигна достатъчно, видя някаква река и църква и разбра, че късметът е с него и че се е отклонил от курса с не повече от няколко километра.

Мъглата прелиташе покрай тях на парцали, тънки снопчета лунна светлина докосваха земята. Условията за кацане не бяха идеални, но нищо никога не бе идеално. Направи кръг, за да бъде сигурен, но определено имаше достатъчно видимост. Видя как светва морзовата буква „С“ и разбра, че всички на земята са готови.

По време на втората обиколка видя лизандъра на О’Фарел с Вети Бууп, която безсрамно се перчеше на опашката. Остави го да направи своята обиколка над полето, след това размаха крила към О’Фарел, който също му махна в отговор.

О’Фарел започна маневрата пръв, както бе по план, а Никълъс, който наблюдаваше, изруга.

— Какво става – гласът на Марго прозвуча в ухото му по интеркома.

— Не знам – отвърна той. – Обаче лизандър не се приземява така, освен ако нещо не става на земята.

Видя как О’Фарел излиза навън, което не правеше никога, освен ако нямаше някаква повреда в самолета. Никълъс трябваше да изчака, но не искаше, не и когато може би можеше да помогне.

— Спускаме се надолу – каза той на Марго.

— Разбира се – отвърна тя.

Това накара Никълъс да се усмихне. Те, четиримата – О’Фарел и Никълъс, Марго и „Джо“ на О’Фарел – Люк му бе името – бяха толкова близки, колкото изобщо бе възможно при тези обстоятелства, откакто Марго бе накарала О’Фарел да се закълне, че никога повече няма да флиртува с нея. Марго нямаше да изостави никого от тях на земята, ако можеше да помогне, също както Никълъс.

Обаче тази вечерна прокоба застигна и Никълъс. Усети как самолетът му се съпротивлява, щом докоснаха земята. Кормилото се бе запънало и лостът изобщо не помръдваше. Въпреки че на снимката, която бе разглеждал в Тангмере, всичко изглеждаше наред, пистата за кацане бе прорязана от дълбоки следи от камиони.

Приемните комисии бяха запознати с видовете злополуки, които могат да повредят самолета, но често се случваше и терен, който един ден изглеждаше съвършен, а на следващия се оказваше разоран, наводнен от дъждове или разкопан от машини.

— По дяволите – изруга той и скочи от самолета.

Приемната комисия се втурна към него, тъй като хората осъзнаваха, че след две и половина минути трябва отново да излети – а още не бяха започнали да разтоварват. Но с това темпо доникъде нямаше да стигнат. Опашката бе счупена и кормилото трябваше да бъде освободено. Никълъс го ритна с всички сили, но то не помръдна.

Най-после, с оглушително пращене, долните подпори на самолета на Никълъс се счупиха и освободиха кормилото. Той се затича към О’Фарел, за да му помогне да направи същото.

— Дали ще можем да летим? – попита О’Фарел, който вече не се правеше на нахакан пилот и ясно личеше, че е уплашен. Никълъс добре виждаше страха – те са двама американски пилоти, заклещени във Франция, плячка за нацистите. И че повредените им самолети ще паднат – и те заедно с тях.

Задачата на Никълъс бе да възстанови увереността на О’Фарел, да го накара да повярва, че могат да направят онова, което трябваше, въпреки че самият Никълъс изпитваше големи съмнения. Изборът, който трябваше да направи, пилеше нервите му като триенето между студения и топлия въздух при гръмотевична буря. Дали да останат и да потърсят подслон, докато техните дойдат да ги вземат, вероятно на следващата нощ, или да полетят и да се надяват да се спасят.

— Ето какво ще направим – каза решително Никълъс, сякаш бе сигурен, че ще успее, докато в действителност нямаше никаква представа. – Може би няма да можем да задействаме подемните лостове, но с малко късмет – а ние заслужаваме такъв – ако отворим дроселната дюза, самолетът ще се вдигне. Мисля, че трябва да изключиш мотора и да наклониш носа надолу, когато се издигнеш на голяма височина и стане прекалено студено. Трябва да успеем да поддържаме този ритъм през целия обратен път, като редуваме изкачване и спускане.

О’Фарел го погледна недоверчиво:

— Шегуваш ли се?

— Може би греша. Но ако не можеш да летиш хоризонтално, трябва да го направиш.

От дърветата в края на полето долетяха изстрели. Френските партизани, които охраняваха периметъра, очевидно бяха в беда, а бедата вероятно се насочваше към тях.

— Обратно в самолетите – извика Никълъс.

Сграбчи ръката на Марго, увери се, че О’Фарел и Люк също тичат към лизандъра и след това тласна и останалите пътници към повредения самолет – самолета, който не бе сигурен дали ще може да вдигне във въздуха.

Той, Марго и О’Фарел стигнаха до самолетите, но Люк бе твърде бавен. Картечен откос разпиля червени точки във въздуха като шепа рубини и Люк падна на земята.

— По дяволите!

Нямаше начин Люк да оживее след тези изстрели:

— Трябва да го оставим – извика Никълъс на О’Фарел.

Потисна гаденето, което се надигаше в гърлото му при мисълта, че изоставя Люк, но задачата на Никълъс като командир бе да спаси колкото се може повече хора, без да се занимава със съдбата на труповете. Искаше му се да ритне самолета, тъй като Люк заслужаваше нещо повече, но Марго, О’Фарел и останалите пътници също заслужаваха да живеят и той не можеше да изложи техния живот на опасност заради един мъртвец, въпреки че мъжът, който някога бе обитавал мъртвото тяло, бе негов приятел.

Никълъс набута своите пътници в самолета, качи се и той и отвори дросела, като ругаеше.

— Хайде, копеле, излитай! – Самолетът изскочи от коловоза, като се подчини на заповедта и излетя косо.

Чу изстрелите от картечницата, които го преследваха в небето и засили лизандъра почти до границата на възможностите му, но не до крайния предел, защото не знаеше размера на повредата. Никълъс бе сигурен, че О’Фарел ще направи като него, така че трябваше да прецени не само възможностите на своя самолет, но и на този на О’Фарел.

Направи кръг вдясно, за да се увери, че вижда О’Фарел. Когато успя, усети как въздъхва с облекчение, но беше твърде рано да се отпуска.

Не бе проронил и дума, докато изпробваше самолета си. Точно както подозираше, лизандърът не можеше да лети хоризонтално. Изкачваше се красиво, но стигаше до точка, в която ставаше превалено студено, и се налагаше да се спусне отново до най-ниското ниво, което можеше да си позволи, без да се излага на риск, а после отново да го вдигне. Щяха да летят така по целия път обратно до Англия, като в някакво абсурдно увеселително влакче, като в някакъв опасен карнавал, чиито специални развлечения бяха откосите на противовъздушната артилерия и вражеските самолети.

Когато се увери, че държи под контрол всеки риск, който може да управлява, той се обади на Марго по интеркома.

— Хей!

Нейният отговор бе също толкова кратък.

— Не сега.

Така че Никълъс млъкна, а пътниците също мълчаха и той си представяше, че кокалчетата на пръстите им са побелели от стискане, смаяни от начина му на пилотиране.

От усилието да държи дросела напред през цялото време ръцете му отмаляха и на половината път до Тангмере започнаха да треперят толкова силно, че се наложи да използва коленете си. Лостът жулеше кожата през гащеризона, но болката го отвличаше от шока. Най-после докосна пистата в Тангмере, не особено елегантно, но благодарен, че няма нужда от линейка.

Наземният екип се втурна към него, а загрижеността ясно се четеше по лицата им, докато го развързваха. Пътниците слязоха и един от тях, мъж приблизително на възрастта на Никълъс, се строполи на земята и я целуна така страстно, сякаш й бе любовник.

— Алилуя! – каза той със забележим американски акцент. – От един месец се крия, след като самолетът ми се разби, и не мислех, че някога изобщо ще изляза навън.

Никълъс разбра, че мъжът също бе пилот, от американските военновъздушни сили, и вероятно се бе укривал в тайни квартири, след като бе свален. Бяха разменили един агент от УСО срещу един американски пилот и трима други. Нима си заслужаваше?

Никълъс прокара ръка през косата си с раздразнение, след това се извърна, за да види какво сочи наземният екип. Долната стойка на опашката се бе врязала в самолета като кост, която стърчи от кожата. Беше цяло чудо, че изобщо бе летял.

Марго пристъпи към него, той се извърна към нея, но тя поклати глава и той разбра, че никога няма да говорят за смъртта на Люк. В противен случай как би могла да върши онова, с което се бе заела?

— Един от тях – промълви тя, впила поглед в пътниците, които бяха довели със себе си, – е Жан Мулен, ръководител на Съпротивата. Дясна ръка на Де Гол. Разбира се, не си го чул от мен. Обаче да – заслужаваше си.

Лицето на Марго бе станало още по-строго. Мъртъв любим, загинали родители и братя и окупирана родина – той знаеше, че след всичко това тя няма как да не се държи толкова затворено. Взе ръката й в своята и усети, че тя я стиска силно, не за да му даде утеха, а поне веднъж да вземе такава за себе си.

Пусна ръката му, когато О’Фарел застана до тях пребледнял.

Никълъс извади три цигари и ги запали, като подаде едната на Марго и другата на О’Фарел, и тримата продължаваха да стоят така, облегнати на повредения самолет, безмълвни. Всички, мислеше си Никълъс, виждаха червеното петно на фона на черно-златното небе, как Люк пада по лице в полето на Франция.

Загаси цигарата си:

— Няма да мога да заспя.

— И аз – каза Марго.

— Нито пък аз – засуети се О’Фарел. – Да отидем на гости на Скай.

— Четири сутринта е – каза Марго невярващо.

— Тя винаги става на зазоряване – каза Никълъс, без да мисли.

— Ще стигнем там след като се зазори – каза О’Фарел, сякаш бе напълно естествено да посетиш някого след изгрев-слънце. – Ще взема шампанско.

— И цигари „Житан“.

— И портокали – добави Никълъс.

— И копринени чорапи и парфюм.

Лицето на О’Фарел светна, докато казваше това.

Имаха всички тези неща – невероятни трофеи от предходни операции, които досега се провеждаха в Южна Франция, с преспиване в Алжир. А всяка приемна комисия – освен тазвечершната – ги изпращаше обратно в Англия с шампанско, сирене и парфюми „Шанел“.

— Ще докарам колата – каза Никълъс, който знаеше, че след доклада от тях се очаква да се нахранят и да поспят, не да шофират. Но той бе намерил кола и гориво във военновъздушната база и бе решил те тримата да изчезнат за няколко часа, за да се успокоят.

Марго вдигна рамене.

— Тогава да вървим на гости на Скай.

И така О’Фарел донесе подаръците, Марго – цигарите, Никълъс – портокалите, каза на О’Фарел да си вземе бански гащета – ако има такива, сложи в чантата своите, като си мислеше, че О’Фарел бе прав – единственото нещо, което Никълъс искаше в този момент, бе да види Скай. Да я прегърне. Обаче О’Фарел бе онзи, който щеше да я прегръща, а не той.

Седемнайсета глава

Скай се събуди с изгрева на слънцето, облече банския си костюм и прекоси Хамбъл, чиито обикновени жители – лодкари, а не служещите във военна авиационна база – още не се бяха събудили. Единствено в „Кларк“, пекарната на Хай Стрийт, се долавяше някакво движение – мирисът на топло изпечен хляб бе опияняващ.

Възможно бе човек да повярва, че тук, с цялата вода наоколо – реката от едната страна и залива Солент от другата – в града, украсен с белите платна на акостиралите лодки, асмите над входните врати и соления бриз – тя бе дошла на почивка, че Хитлер е пленен, или че войната никога не се е случвала. Докато не обърнеше поглед към повсеместния блясък на сребърните баражни балони, които се бореха за пространство в Отбранителния коридор на Саутхемптън – бяха толкова много, че изглеждаше сякаш държат Англия във въздуха и ако един се спукаше, цялата страна можеше да потъне в морето.

Промуши се през не толкова тайния отвор на предпазната телена мрежа и се хвърли направо във водата, като от студа окончателно се събуди. Заплува надалеч от брега, след това се отпусна по гръб и се загледа в небето, нейния втори дом, независимо от това, че напоследък самолетите, които пилотираше, изглеждаха решени да я върнат обратно на земята. Проблемът с десния мотор през вчерашния ден изглеждаше едва ли не комичен накрая – щом успя да приземи проклетото нещо и да излезе невредима. Печално се усмихна, докато си представяше как щеше да изглежда О’Фарел, ако бе дошъл с нея и бе оставил живота си в ръцете на жена пилот, управляваща самолет с размерите на Гаргантюа* и повреден мотор.

[* Герой от романа на френския писател Франсоа Рабле „Гаргантюа и Пантагрюел“ (1532 г.), известен с внушителните си размери. – Б. р.]

О’Фарел. Изглежда, се зарадва, когато вчера я видя, и това бе приятно. Приятно. Толкова скучна дума. Какво приятно можеше да има в океана или в небето? Те бяха или необуздани, или великолепни – нищо по-малко. Но приятното бе безопасно. Приятното нямаше нищо общо с онази тревога, която бе изпитала вчера, когато погледът й кръжеше в постоянна орбита около Никълъс. Да разговаря с него онази нощ, когато я бе извел на вечеря, бе като смътното очертание на някаква форма навътре в морето, зад завеса от дъжд и мъгла. Скай знаеше, че трябва да се извърне и да си тръгне, преди да разбере какво бе онова нещо в Никълъс, което оставаше извън полезрението й.

Загреба водата и се преобърна, като затвори очи, риташе с крака, оставяйки водата да я погълне. Едва когато дробовете й започнаха да парят, изскочи на повърхността. След това излезе на брега, изсуши се и се върна във вилата. Вече бе изгладняла и с радост се съсредоточи върху това прозаично усещане, което лесно можеше да бъде задоволено с препечена филия хляб и чаша горещ чай.

Роуз още спеше, а Джоан бе заминала за Лондон, за да се види с новия си приятел, така че Скай не си направи труда да се изкъпе и преоблече. Вместо това погали по главата котката на Роуз, извади чайника и се зае да отмерва с лъжичка скъпоценните листенца, когато на вратата се почука. Очакваше, че мисис Чембърс от „Бъгъл“ им носи допълнително храна, и замръзна, когато видя О’Фарел, Никълъс, Марго и още един пилот, онзи, по когото Роуз се прехласваше, да стоят на прага.

— Какво правите тук? – попита тя, като от изненада не съзнаваше какво говори. – Още няма седем часа.

О’Фарел изглеждаше необичайно сконфузен.

— Бяхме твърде изнервени, за да заспим. Донесохме шампанско – подаде й бутилката.

— Не съм облечена като за закуска с шампанско – каза тя.

Меко казано. Банският й костюм бе черен, с гол гръб, с бял тигър, който се виеше по корема и хълбока й. Беше го донесла със себе си от Франция и никога не бе очаквала да бъде само по него, когато отвори вратата пред банда пилоти.

— Не се оплаквам – каза О’Фарел с усмивка.

Тя погледна встрани от него към останалите и изненада Никълъс, чиито очи проследяваха тигъра от гърдите през стомаха й, като се задържаха за малко върху голата кожа в горната част на бедрото й. Ръката на Скай намери рамката на вратата и се вкопчи в нея.

В следващия миг очите му се извърнаха от тялото й, като докоснаха като птичи перца нейните. Той поруменя, когато разбра, че тя е забелязала погледа му, и страните му се обагриха досущ като всичко, което бе събудил у нея. Тя потръпна.

— Ето още портокали – бързо каза той, като протегна кесията, за да скрие лицето си.

О’Фарел заговори, но Скай нямаше никаква представа какво казва, само отбеляза, че думите излизат бързо през устата му, а ръцете му жестикулират. Дори Марго изглеждаше сковано, цигарата едва се откъсваше от устните й, за да издиша дима, преди да дръпне отново. Скай познаваше чувството да се върнеш на земята, след като си летял цял ден, и да не можеш да превключиш, да лежиш в леглото и да гледаш в тавана, а сънят да не идва. Така че се отдръпна, за да ги пропусне да влязат.

Поведе ги към кухнята и постави кесията с портокали на плота. Никълъс побутна няколко кутии „Житан“ към нея и Скай разбра, че вероятно пак бе ходил във Франция. Не смееше да я погледне.

Зад Никълъс О’Фарел възкликна от удивление при вида на малката вила, в която ваната бе в кухнята и имаше капак, който я преобразяваше в маса. Всички започнаха да разместват столовете и някак си успяха да се сместят.

Докато Скай изстискваше портокалите, Никълъс изпържи яйцата, които бяха донесли със себе си.

— Можеш да готвиш? – попита тя, той кимна и й се усмихна, и тя не се сдържа да не му се усмихне в отговор.

О’Фарел препичаше филийки, доста непохватно, съдейки по мириса на изгоряло, а другият пилот, Ричи, подреждаше масата. Роуз се появи, прозявайки се, и направи чай, а Марго, облегната на плота, пушеше и наблюдаваше всички.

О’Фарел докосна гърба на Скай: – Искаше ми се да те видя – каза той разкаяно.

— Радвам се, че си тук.

И наистина беше така. Колко по-добре беше да мисли за закуската и за портокаловия сок, отколкото за вчерашното си усещане, когато за малко не падна от небето.

— Щях да дойда много по-рано, ако знаех, че си облечена така – каза той с усмивка, със златната си коса, толкова слънчева и блестяща като надежда, с пръсти, които галеха гърба й.

Скай се засмя.

— Занеси ги вместо мен.

Тя му подаде две чаши и той ги отнесе на масата.

— Да ти налея ли шампанско? – попита той, като вдигна бутилката.

Скай поклати глава.

— Няма да си развалям вкуса на сока със шампанско.

О’Фарел повдигна вежди и погледна Никълъс, който внезапно се оказа твърде зает с яйцата. И тя разбра, че О’Фарел бе донесъл шампанското, а Никълъс – портокалите.

— Ще пийна малко, след като приключа със сока – каза мило тя, като седна до О’Фарел, а той отпусна ръка на облегалката на стола.

Марго взе чаша чай и седна, Никълъс направи същото. Марго отказа яйцата.

— Мисля, че не мога да преглътна никаква храна.

Скай улови погледа, който си размениха Марго и Никълъс – на съчувствие, както й се стори, и на разбиране.

— Тежка нощ? – попита тя и Марго кимна.

Скай не попита нищо повече, защото знаеше, че вероятно някой бе загинал, затова те бяха толкова възбудени. Стана, отвори един от горните долапи и измъкна от дъното кутия френски шоколадови бонбони, която бе скрила там точно за някакъв такъв момент. Марго единствена щеше да разбере какво представляват и Скай си помисли, че може би щеше да ги оцени. Постави кутията на масата пред французойката и седна отново.

Марго дълго гледа шоколадовите бонбони, преди да срещне погледа на Скай.

— Наистина си толкова мила, както всички твърдят – каза й тя. След това, преди Скай да успее да прецени дали това беше комплимент, или не, Марго добави: – Благодаря.

Този път Скай не можа да разгадае погледа, който хвърли Никълъс на Марго – предупреждение може би. Марго си избра бонбон, отхапа от него и напрежението в стаята от каквото и да се бе случило през нощта, се отдръпна като отлив.

Говориха за О’Фарел, който бе израснал в Чикаго, преди да постъпи в Харвард, и никога не бе искал да се затвори в офис в някакъв небостъргач. Така че станал пилот и летял за компанията „ПанАм“, преди да дойде в Англия, за да участва във войната, каза той. Но не издаде онова, което Никълъс бе разказал на Скай – че бе дошъл по времето когато Законът за неутралитета бе все още действащ, с риск да отиде в затвора.

— Можеше да си останеш в Америка – каза Скай, като не искаше да се възползва от оказаното й доверие, но държеше да му покаже, че уважава стореното от него. – Щеше да бъде по-безопасно.

О’Фарел бръкна в джоба си за една „Лъки Страйк“, запали я и издиша дима, преди да отговори: – Щеше да е същото, като да гледаш през оградата как някакъв грубиян измъчва дете и да отминеш, защото се случва в чуждия двор.

Скай се наведе и го целуна по бузата.

— Благодаря – каза той, като се изчерви и започна да се опитва да долее пълните все още чаши на останалите с шампанско, за да прикрие пропукването на светската си фасада.

— Значи, установихме, че О’Фарел е герой – каза сухо Марго. – А какво да кажем за нашия ескадрилен командир? Какъв е бил като момче?

Дойде ред на Скай да издиша дима, преди да отговори. Това ли е момичето? – бе попитала някога една злобна жена, сякаш Скай бе нещо по-лошо от вонята на гниещите рибни кости по пристанището. Това е Скай, бе отвърнал Никълъс, като не допусна леля му да унижи новата му приятелка.

— Беше почтен – каза тя, докато един спомен се преливаше в друг. Никълъс, който й казва, че не може да плува, и след това се придвижва с ръце по въжения мост дори след като кожата му се обели по дланите. – И много смел.

Дръзна да вдигне очи и улови погледа на Никълъс. Лицето му бе червено като това на О’Фарел преди малко, обаче Никълъс не се опитваше да се прикрие, като се преструва, че долива чаши. Позволи на мига да се възцари, като стоеше беззащитен и изложен на евентуалните закачки на О’Фарел и Ричи. Но никой не се подигра, нито се присмя. Вместо това всички кимнаха, сякаш знаеха, че Скай бе казала чистата истина.

— Значи, не се е променил – каза Марго, като му се усмихна – една от онези редки прояви на топлота, на която понякога изглеждаше способна.

Скай скочи и започна да раздига чиниите. Когато пусна водата, усети, че Никълъс се промъква до нея, под предлог че й подава използваните чаши за чай и й прошепна.

— Благодаря.

Преди да успее да отговори, той каза:

— Ще ходим ли да плуваме? И ако както някога все още притежаваш повече бански костюми, отколкото дрехи, би ли могла да заемеш един на Марго? Двете, изглежда, носите еднакъв номер.

— Разбира се – Скай затвори крана на чешмата.

— Плуване? – възкликна О’Фарел. – Мислех, че се шегуваш. Никой няма право да плува.

— Дори всички плажове да са затворени, не отиваш на гости на Скай в крайморска къща, без да си носиш бански – каза Никълъс. – Знам, че онази нощ, когато надбяга оня „Месершмит 110“, изглеждаше сякаш небето е нейното естествено място, но всъщност е водата. А денят е прекрасен.

Наистина беше. Настъпил бе красив летен ден, твърде ценен, за да бъде пропилян.

— Върви напред, Скай – каза Роуз. – Ти си готова – няма нужда да ни чакаш.

Скай разсеяно огледа стаята: – Само да си намеря туниката.

— Туника? – повтори Никълъс, който се появи по бански гащета. – Скай Пенроуз не се занимава с някакви си туники, освен ако не е съвсем различна от момичето, което познавах някога. Освен това сме на крачки от водата.

Бърза като риба, Скай се спусна покрай него и излезе през вратата.

— Тогава какво чакаш?

И се затича, смеейки се, надолу по алеята към пясъка, но той я настигна близо до водата.

Наложи се да повървят известно време навътре, за да започнат да плуват, но тогава Скай го задмина и дръпна напред. Плуваше напред и напред, навътре в залива Солент, като дори не знаеше дали той я следва, плуваше далеч от Никълъс Крофърд в банските си гащета, с голи и силни крака, с голи гърди по които окосмена линия се спускаше надолу към кръста му. Гребеше все по-силно, като с плуване искаше да се отдалечи от предателската топлина на своето тяло, която изобщо не се дължеше на слънцето.

Накрая се задъха, намали скоростта и се обърна, легна по гръб, сигурна, че е успяла да се окопити, че физическите усещания на тялото й бяха резултат от упражненията, нищо повече.

Трябваше да се връща към брега. Но Никълъс застана до нея, като се задържаше на повърхността, нещо, което бяха правили милиони пъти заедно.

— Именно от това имах нужда – каза спокойно той.

— И аз – тя затвори очи и някакво видение изплува под клепачите й.

— Представи си – каза тя, като облече видението в думи, – че няма никаква война и всеки ден пилотираме самолети само за удоволствие, до Франция и Кайро, и Кейптаун. А всеки уикенд прекарваме в залива в Корнуол…

Тя замълча, когато осъзна, че е включила Никълъс в своята мечта. Обаче неговите мечти бяха свързани с Марго.

— И плуваме, и готвим миди за вечеря, и заспиваме на пясъка – гласът на Никълъс, който с такова желание бе подзел незавършеното й изречение, заглъхна също така внезапно, както и нейният.

Скай не можеше да говори. Нейните думи и неговото неочаквано продължение опариха гърлото й, сякаш бе изпила цял океан солена вода. Погледна нагоре към ослепителната синева на небето, което в момента изглеждаше по-безопасно, отколкото водата. Защото въпреки че не можеше да се озове в Корнуол, заспала на пясъка до Никълъс, лежеше до него във водата, като си припомняше как очите му шареха по тялото й на прага на вилата. И трябваше веднага да престане.

— Какво се е случило с коленете ти? – попита тя в опита си да намери неутрална тема.

— Счупени подемни лостове.

— Лоша работа.

В продължение на дълги минути се чуваше само лекото плискане на вълните, случаен писък на чайка – докато течението не я отмести встрани и върховете на пръстите й докоснаха тези на Никълъс. Беше като шепот, нищо повече, приключило, преди да се осъществи, но тя усети как пукнатината се разпростира навсякъде.

Последвалият плясък й показа, че единствено тя бе усетила нещо. Никълъс просто бе чакал, за да възпроизведе един от любимите на Скай детски номера – да го изненада неподготвен и да го завлече надолу във водата. Повлече я за ръката, но тъй като бе научил номера от нея, тя знаеше как да се промуши и да се гмурне под него. Той я хвана за глезена, като не й пречеше да избяга, както тя винаги бе правила с него, и започна да я гъделичка по стъпалото.

Тя риташе слабо, а в същото време се задушаваше от смях, като понякога неволно отваряше уста и гълташе вода. Изскочи на повърхността, като кашляше и се мъчеше да си поеме дъх.

Той се усмихна.

— От тринайсетгодишен чакам да направя това.

Тя отново се засмя, най-после успя да си поеме въздух, но пак трябваше да задържи дъха си, докато двамата с Никълъс заплуваха само на сантиметри един от друг. Водни капки милваха раменете му и бе невъзможно да откъсне поглед от него. Очите им се срещнаха, неговите възможно най-яркосини. След това усмивката изчезна и той извърна глава толкова рязко, че тя се почувства сякаш бе одрал кожата й.

— Връщам се – каза той.

Заплува обратно към групата. Роуз пръскаше Ричи на плиткото. Марго лежеше, великолепна и елегантна, облегната на лакти в пясъка, заобиколена от облак дим. И О’Фарел, с навити крачоли и разкопчана риза, който последователно риташе водата и гледаше към Скай. И Никълъс, който излезе и се отпусна до Марго. Тя му предложи цигара, но той поклати глава.

Група приятели на плажа. Толкова обичайно. Нищо необикновено. С изключение на това, че мъглата се бе вдигнала и Скай вече можеше да види какво бе онова голямо и блестящо нещо – беше изцяло, непреодолимо и безспорно влюбена в Никълъс Крофърд.

А това беше най-лошото от всичко, което някога можеше да й се случи.

Скоро и Скай се присъедини към останалите. Когато излезе от водата, чу Никълъс да казва:

— Трябва да се връщаме, ако искаме да поспим преди тази вечер.

— На мисия ли сте през нощта? – попита тя О’Фарел, когато се отправиха обратно към вилата.

Той кимна.

— Докато ти се правеше на русалка, разработих план. Нашият отряд излиза в отпуск през юни и два дни съвпадат с вашата почивка. Роуз го измисли. Всички ще отидем в Лондон. Танци в Дипломатическия клуб. Нощувка в хотел „Дорчестър“.

Разбра, че той я кани. Видя, че Никълъс поглежда нея и О’Фарел и след това бързо се извръща към Марго.

О’Фарел я бе хванал за ръката, осъзна Скай. Не бе забелязала момента, когато това се бе случило, не бе почувствала никаква тръпка, каквато усещаше само от един поглед на Никълъс. Но какво значение имаше? Какъв бе най-добрият начин да забравиш някого, когото не можеш да притежаваш?

— Звучи добре – каза тя и О’Фарел изглеждаше толкова доволен, сякаш сам бе изобретил аероплана.

— Ние ще се заемем с всички приготовления – каза той, като посочи себе си, Никълъс и Ричи. – Вие, дами, трябва просто да се появите в уреченото време и ще ви чака уикенд, изпълнен със забавления.

Обаче Скай бе престанала да слуша. На стъпалата на вилата чакаше някаква жена с цигара „Собрание“ в ръка, с ореол от дим около тъмната коса. Скай замръзна на място и я загледа.

— Либърти – каза Никълъс на Скай.

Скай се опита да се усмихне, обаче тялото й се стегна, сякаш си спомни, че е по-добре да заеме отбранителна позиция в близост до Либърти. Единият й крак понечи да тръгне напред, но другият отказваше да помръдне и тя остана на място.

— Не мислех… – започна Никълъс.

В гласа му Скай долови както изненада, така и тревога и тя разбра, че той е вярвал в онова, което й бе казал в Тангмере – че Либърти не иска да я види. Но ето че сега стоеше пред нея и Никълъс и явно се чудеше защо бе дошла.

Последното нещо, което Скай искаше, бе всички да станат свидетели на сдобряването между нея и сестра й. За щастие, Никълъс разбираше. Той стана, леко махна на Либърти, след това побутна О’Фарел и Марго към колата и поведе и Роуз натам, за да може се сбогува с Ричи.

Оставиха Скай сама да се доближи до сестра си.

Нейната сестра. Най-после Либърти бе тук. Изведнъж сърцето на Скай пришпори краката й и тя разтвори ръце, готова да прегърне сестра си за пръв път от 1937 година насам.

Либърти вдигна ръка, поднесе цигарата към устата си и отклони порива на Скай.

— Това твоят приятел Никълъс ли беше? – каза тя, като произнасяше думите подобно на Скай, с ритмичен и дрезгав парижки акцент с меки съгласни „т“ и без „х“ – Станал е истински красавец? Въпреки че изглежда си отива, вместо да остане. И то с жена.

За Бога. Либърти може би вече не раздаваше юмруци и ритници, но ударите й бяха също толкова жестоки. А още не бе свършила.

— Изненадана съм, че пак си го допуснала в живота си – продължи тя. – Отне ти цяла вечност да го прежалиш, когато за пръв път си отиде.

Усилието да запази гласа си равен, а лицето спокойно, бе огромно, но Скай успя да се справи.

— Някои хора завинаги остават в живота ти – отвърна простичко тя. Усмихна се на сестра си, като се надяваше тя да разбере.

— Какво ще стане, ако пак си отиде?

Скай разбра, че тревогата, която бе споделила с Никълъс в нощта, в която танцуваха, е била основателна. Онова, на което тя бе гледала като на възможност да вземе живота си в ръце, когато напусна Париж и замина за Корнуол, Либърти бе възприела като изоставяне. А след смъртта на майка им такива заминавания се затаяваха дълбоко в душата на Либърти. На Скай й се искаше да е била по-прозорлива, когато бе на осемнайсет, искаше й се да е знаела всичко онова, на която я бяха научили войната и загубите.

— Съжалявам – каза тя. – Не знаех колко много ще те нараня.

— Преувеличаваш своето значение за моите чувства – каза хладно Либърти.

Това бе удар, който обикновено предвещаваше емоционална буря. Скай го прие и зачака, но бурята не се разрази.

Вместо това Либърти каза:

— Постъпих на нова работа в Междуведомственото изследователско бюро. Мъжът, за когото трябва да пиша документи, прекарва известно време в базата на КВС в Тангмере. Така че и аз ще бъда там.

Тя се усмихна и изведнъж толкова много заприлича на Скай на малката й досадна сестра, че сърцето й се сви от любов и угризение и от изтънчената болка, която само Либърти можеше да причинява. Независимо от това, което Либърти бе казала за Никълъс, Скай разбра, че истинската причина да дойде е била да я предупреди за присъствието си и да не позволи тяхната първа среща след шест години да се разиграе случайно пред дузина свидетели.

— Защо не влезеш? – каза Скай. – Имаме да наваксваме няколко години.

— Да, всичките тези години, откакто ме остави във Франция.

От този ритник Скай потрепери.

— Не съм сигурна дали имаме да си кажем нещо една на друга освен неща, които нараняват – каза тя. – А тъй като войната носи достатъчно болка, може би е по-добре да обявим примирие и да останем в настоящето.

Този път усмивката на Либърти бе същата като онази в Париж, когато Скай й бе показала щетите, нанесени на гумите на колелото й – усмивка, която накара Скай да пожелае пак да замине, въпреки че сега и двете стояха на прага на къщата й.

— Твърде открито показваш емоциите си, скъпа сестро – каза Либърти. – Именно затова войната те наранява.

Болката най-после надви усилието.

— Предполагам, че самата ти никога не си страдала – изстреля Скай в отговор.

Думите застинаха във въздуха като след пожар. Скай затвори уста и стисна устни, за да не изпусне нещо друго, също толкова жестоко.

Либърти обърна гръб на сестра си, което беше онова, което Скай заслужаваше. Но заради това не чу ясно следващите думи на Либърти.

— Не мога да си позволя да страдам – може би каза сестра й, поне на Скай така й се стори. Но след това Либърти вдигна рамене и произнесе високо: – Чакат ме.

Посочи кола, паркирана по-надолу на пътя. Някакъв мъж с униформа на КВС седеше на мястото на шофьора.

— Но ти дойде едва преди десет минути – каза Скай и дори и тя можеше да долови обидата в гласа си. Наистина твърде открито показваше чувствата си.

Може би заради вятъра, или просто Скай си въобрази, но очите на Либърти сякаш се насълзиха и Скай не можа да се сдържи и протегна ръка, за да се опита още веднъж да поправи износените шевове на тяхното роднинство, преди те окончателно да се скъсат.

В същия момент Либърти се откъсна от стената и изтрополи надолу по стълбата.

— Доскоро! – извика весело тя.

И Скай разбра, че се бе заблудила – Либърти не бе изпитала друга емоция освен радост от шока, който бе причинила. Единствено в очите на Скай имаше сълзи.

Скай вече имаше две причини да се страхува от всеки полет, който би могъл да я отведе в Тангмере – фактът, че Либърти бе там. И Никълъс също, понякога.

ЧАСТ ШЕСТА

КАТ

Осемнайсета глава

Лондон, юли 2012

За срещата си със Селест, директор на отдела за консервация в архивите на Диор, Кат облече друга рокля от колекцията на баба си: дизайн на Марк Боан за „Диор“ от 1961 година – роклята „Грийн Парк“ от червен вълнен плат.

— Тази рокля сякаш е направена специално за теб – каза Селест, като посочи традиционната за шестдесетте години дължина над коляното на полата и възхитителния изтънчен клош. – Но наистина искам да говоря с теб за онази загадъчна рокля – синята. Прекрасна е. Убедена съм от снимките, че е на Диор от периода 1947 или 1948 година. Камуфлираните тежести отзад, за да пада добре роклята, структурата на корсета, фината редица телени копчета от вътрешната страна на полата говорят, че това е рокля на Диор. Но не съм чувала нищо за нея.

Завърши с драматично вдигнати вежди, които прекрасно допълваха зашеметяващото й бюстие без презрамки с цвят на горчица и правата й пола в бяло и черно.

— Значи, не можеш да намериш никакви сведения за нея? – попита Кат.

— Прегледах всички архивни рисунки от този период, запазените снимки, записките на самия мосю Диор и не намерих нищо. Роклята ти е тайна. Но защо?

— Това е много добър въпрос – Кат усети, че възможността най-после да разговаря с някого за удивителната рокля я вълнува. – И защо тази тайна е изпратена в Австралия. Знам, че накрая Диор поддържа много добри отношения с тази страна и австралийците са обичали дрехите му, но през 1947 година неговата слава е в своя зародиш, тепърва предстои да бъде открит.

— Иска ми се да започна с ръкописния надпис на етикета, за който спомена – каза Селест. – Възможно ли е да е името на клиент?

— Но защо ще зашиеш празен етикет на рокля? И кой пише името си на дизайнерска рокля? Малко вероятно е, че който и да е носил тази рокля, е възнамерявал да я съхранява в обществена гардеробна. На първо място, за да я облечеш, ти трябва прислужница, която да ти помогне с всички тези закопчалки.

Селест се засмя.

— Може би думите са били написани на етикета в ателието? Нямам представа защо… – тя се спря, като се замисли.

— Дамата, която я дари на музея, каза, че й е подарък от приятелка – продължи Кат. – Не я е купила от Диор. Така че не знам кой е бил първият клиент.

— Ще прегледам списъците на австралийски клиенти от онова време и ще стане ясно дали ще съумеем да превърнем откъслеци от букви отпреди шейсет и пет години в думи.

След това Кат призна.

— Всъщност роклите са две, напълно еднакви.

— Две? – веждите на Селест сякаш щяха да изскочат извън очертанието на лицето й.

Кат кимна.

— Другата е тук, в Англия, в колекцията на моя роднина. Ще отида да я разгледам отново през уикенда и да проверя дали и на нея има ръчно изписан етикет.

— Когато казваш, че са съвсем еднакви…

— Искам да кажа, че са идентични. – Кат извади телефона си и показа на Селест набързо направените снимки на роклята от вилата в Корнуол.

— Еха! – Селест не можеше да откъсне очи от телефона и изглеждаше така, сякаш се колебае дали да припадне, или да се засмее от радост.

— Искаше да видиш плата – каза Кат, като се опитваше да говори спокойно и разумно, така че Селест да надвие изумлението си и да започне да прелиства огромния каталог, с който разполагаше в паметта си за всичко, свързано с Диор, и така да помогне на Кат в нейното разследване.

Извади от старателно сгъната салфетка малка мостра синя тъкан, изрязана от един от подгъвите на роклята – обичайна практика на консерваторите, когато се налагаше да правят по-задълбочено проучване.

— Ще го изследвам със спектроскопа. Но се съмнявам, че ще науча нещо повече от онова, което вече знам – това е коприна.

Селест протегна ръка към мострата.

— Когато видях снимките ти, бях сигурна, че съм виждала това синьо, това поразително и невероятно синьо някъде преди – каза бавно тя. – Но не можех да си спомня къде. Като виждам сега това малко парченце, имам същото чувство… но този път мисля, че знам откъде ми е познато.

— Откъде? – Кат бе толкова преизпълнена с очакване, че си помисли, че може да се пръсне и да разпори изкусните шевове на роклята си.

— Още една тайна. Засега. – Селест се усмихна на Кат. – Може би греша. Този уикенд ще отида в Париж, за да проверя дали съм права. В случай че се окаже, че е така, в понеделник…

— Ще решим нашата загадка – заключи Кат.

А тя може би щеше да получи отговор за една от тайните на баба си.

Кат постави малкото квадратно парченце под спектроскопа, насочи светлината към него и загледа как молекулите вибрират от енергия. Някаква мисъл се въртеше също толкова настойчиво в ума й. Написа съобщение на Елиът:

Дали има начин да провериш дали има някаква връзка между твоята Марго Журдан и модна къща „Диор“? Разбирам, че звучи малко налудничаво, но от отговора зависи дали да изключим, или да включим баба ми по доста категоричен начин.

Той отговори почти мигновено: Когато правиш разследване, никой въпрос не е налудничав. Ще проверя. Очаквам с нетърпение да се срещнем довечера.

И Кат осъзна, че също чака с нетърпение да го види.

Кат съблече роклята, след това отново я облече. Три пъти. Вечерта щеше да бъде официална, бе казал Елиът, а роклята беше официална. Всъщност тя бе най-красивото нещо, което някога бе виждала. Беше бленувала за нея, откакто за пръв път я видя на подиума по време на първото ревю на Раф Симон като творчески директор на къща „Диор“. Но сега, когато я притежаваше, нима имаше смелостта да я носи?

Беше още една от роклите в къщата на баба й, този път в огненочервено – цвят, с който не можеш да останеш незабелязана. Полата се спускаше до пода и бе майсторски скроена, разширяваше се от ханша надолу, а не от талията – особеност, която я караше да изглежда чувствена, а не царствена. Бюстието бе без презрамки, нещо повече – почти приличаше на корсет. Роклята продължаваше нагоре от кръста до под линията на гърдите й, които бяха покрити с оформени чашки. Те определено скриваха повече и не бяха толкова провокативни като дълбоките деколтета, любими на съпругите на футболистите, но бяха по-секси от всичко, което Кат бе носила от години, или може би изобщо някога.

Телефонът й избръмча. Елиът бе пристигнал. Нямаше време да се преоблича.

Изпрати съобщение на дъщерите си – въпреки че вече бе говорила с тях през деня. Искаше да получат вест от нея и когато се събудят. След това провери дали червилото й не се е размазало по зъбите. Приглади тъмнокестенявата си коса, която бе решила да остави права и разпусната, за да не прекалява с ефекта, и взе асансьора, за да слезе във фоайето. Опита се да не мърда много, когато усети, че всички останали в асансьора са се вторачили в дръзката й червена рокля.

Веднага видя Елиът във фоайето, въпреки че стоеше с гръб към нея. Нещо в стойката му – уверена, но не прекалено, сякаш се чувстваше добре в кожата си, я караше да му се възхищава и дори да му завижда. Със сигурност не се бе преобличал три пъти, преди да дойде тази вечер.

Чаткането на токчетата на обувките й по плочите го накара да се извърне. На лицето му се изписа усмивка в мига, в който я зърна. Докато в сумрака на бара предишната вечер й се бе сторил красив, сега, в добре осветеното фоайе, изглеждаше още по-представителен. Смокингът му, осъзна тя, когато се доближи, не бе черен, а по-скоро в най-тъмния нюанс на синьото, което правеше погледа му още по-дълбок, нещо повече – магнетичен. Наведе се да я целуне по бузата и дъхът й секна.

— Изглеждаш поразително – каза той.

— Всеки би изглеждал добре в тази рокля – отвърна Кат, като отклони комплимента с надеждата, че страните й не са поруменели в тон с тоалета й. – Но „поразително“ е хипербола.

— Не говоря само за роклята – отвърна той. – Освен това – пиша документална литература, което означава, че винаги казвам истината.

Истината. Това бе единственото, което искаше от хората, след като вече знаеше колко много нараняват лъжите. Реши да се опита просто да приеме комплимента.

— Тогава благодаря.

Той отвори вратата пред нея, като леко докосваше гърба й, докато излизаха навън. Здрачът бе упоително топъл, светлините на града потрепваха, докато се запалваха, и вечерта се разстилаше пред нея като червен килим, който я водеше напред към някакво приключение. Колко хубаво бе да не се чувства сковано, да бъде с някого, който не я познава като майка, съпруга, историк или каквото и да е друго.

— Искаш ли да отидем пеш? – попита той. – Не е далеч, а нощта е…

— Прекрасна за разходка – завърши тя. – Да вървим.

Тръгнаха покрай Пол Мол, като привличаха погледите на минувачите, което Кат отдаваше на относителната известност на Елиът.

— Видя ли, не само аз мисля, че изглеждаш невероятно – каза той.

Кат отново се изчерви.

— Два комплимента в рамките на пет минути е малко прекалено за човек, който е свикнал с пристрастната оценка на петгодишно дете.

— Два комплимента за пет минути е по-малко, отколкото заслужаваш, но ако те смущава, обещавам, че ще изчакам половин час, преди да сервирам следващия.

Гласът му бе равен, но накрая се усмихна и Кат избухна в смях.

— Със сигурност ще засичам времето – каза тя, като почука по часовника си, преди да измести разговора от себе си. – Кажи ми какво е да си писател. Колко често издаваш книги? Предполагам, че изисква известно време за проучване и писане на нещата, които пишеш.

Той кимна.

— Опитвам се да пиша по една книга на две години. Издателите ми биха искали веднъж годишно, обаче предпочитам да разполагам с време и да съм доволен от книгата си – да знам, че е най-добрата ми книга.

— В това отношение имам късмет – каза Кат. – Хората, изглежда, приемат, че музейните експонати заслужават време и търпение.

— Докато всичко съвременно трябва да се случва по-бързо, отколкото да щракнеш с пръсти. За щастие, последните две книги се продадоха доста добре, така че да няма нужда да издавам по една книга всяка година, за да гледам дъщеря си така, както винаги би искала, или да си плащам ипотеката. Понякога мисля, че времето наистина е най-ценното и най-малко цененото нещо на света.

— Прав си – каза Кат някак тъжно.

През последната година, докато стремително летеше към четиридесетте си години, усещаше единствено натиска на времето. Че скоро щеше да стане на осемдесет и да бъде сама, защото в живота й нямаше време да срещне и да се влюби в мъж. Че дъщерите й щяха да пораснат и да имат свои семейства, а Кат щеше да стане като баба си, да живее сама в отдалечена къща и да казва на всички, че така е искала, но да чувства винаги някаква липса.

Клаксонът на улична кола изтръгна Кат от меланхоличните мисли за бъдещето и я върна в настоящето при Елиът.

— Как така премина от биографии на поп звезди към исторически книги? – попита тя.

Той трепна.

— Надявах се да не научиш за това.

— Признавам, че потърсих името ти в Гугъл, след като си тръгна – засмя се тя. – Знам, ти каза, че трябва да го направя още първия път, когато говорихме по телефона, но не го сторих. Това, че хората те спираха във фоайето, за да вземат автограф от теб, обаче събуди любопитството ми.

— О, чудесно – каза Елиът кисело. – Надявах се също да не станеш свидетел и на това. Предполагам, че сега, когато знаеш мръсното ми минало, си решила да не ми казваш нищо за баба си?

Прокара ръка през косата си, а аурата на неговата самоувереност се стопи.

— Обаче имаш право да питаш. Аз ти задавам много въпроси, така че и ти трябва да правиш същото. И ако не стоях до вероятно най-умната жена, която съм срещал някога – не познавам никой друг, който да има диплома по медицина и точни науки и също така да е следвал в Сорбоната – може би нямаше да ми пука особено. Но тъй да е. Изучавах история и чужди езици в колежа. Знаеш ли колко възможности за работа има някой на двайсет и няколко години, завършил история и езици?

— Предполагам, не много – каза тя.

— Още по-малко. Започнах да пиша за списание „Смаш Хитс“. Не знам дали го има в Австралия?