Тайната на Диор

— О, да – отвърна Кат с носталгия. – Обикновено късах постерите и ги окачвах на стените в стаята си. Видя ли, признах си и няма защо да се чувстваш неудобно да ми кажеш каквото и да е.

Той се разсмя, пресякоха улицата и се насочиха към Мейфеър.

— Писах за тях около година, а след това мой приятел, който участваше в рок група, написа хит, който влезе в челната десетка. По време на концертите жени от цялата страна му хвърляха гащите си и той ме попита дали бих написал нещо за него. Тогава бяха деветдесетте години и всяка поп звезда, която имаше дори и един хит, издаваше книга с големината на албум, с много илюстрации и малко текст. Така че започнах да пътувам с него и групата му из Европа в продължение на три месеца и пращах материалите на „Смаш Хитс“, нещо като дневник на турнето. Имах късмет. То бе небивал успех, така че някакъв издател ме попита дали бих превърнал статиите си в книга. Продадоха се много екземпляри и изведнъж всяка поп звезда в страната, за която все още нямаше издадена книга, искаше да я напиша аз. Направих още две и след това трябваше да спра, защото бях започнал да се превръщам в карикатура на поп звезда – пиех много, женех се след шеметни запои.

Кат не можа да се сдържи и се усмихна. Той имаше природна дарба на разказвач.

— Забелязах, че си практикувал изкуството на брака няколко пъти.

— И това ли прочете? Прекрасно. Гугъл е чудесен за проучвания, но е истинско копеле, когато човек се опитва да забрави, че изобщо е имал минало.

— Хей, и аз съм разведена. Не те критикувам.

— Наистина ли?

Тя кимна.

— Но вероятно само веднъж? А не три пъти?

— Само веднъж. И никога повече.

— Не е весело, нали? – каза спокойно той, докато приближаваха Пикадили. Покай тях Грийн Парк блестеше в изумруденозелено под последните отблясъци на залеза. – Особено когато са намесени и деца. Предполагам от коментара ти за петгодишните, че имаш дете?

— Така е – отвърна тя. – Както и едно тригодишно. Те са любовта на живота ми и вероятно ускориха края на брака ми.

— Бих искал да мога да дам такова разумно основание, но два от моите бракове сключих през ония ужасни години, когато се впусках във всяко нещо, което изглеждаше като лудория, а изобщо не беше. Първия път буквално бе предизвикателство, което приех. За да докажа… Дори не знам какво.

Той направи гримаса.

— Вероятно, че съм идиот. Втория път, защото приятелката ми бе бременна, но както сигурно добре разбираш, детето е последното нещо, което може да задържи двама души, които не си подхождат, заедно. Помислих, че е по-добре да почакам, докато порасна, за да направя разумен и добре обмислен избор, но преди около четири години… – Повдигна рамене. – Заложих прекалено много на разума и забравих за тръпката. Всичко приключи миналата година.

Спря се пред сграда от кафяви тухли с портал с колони, над който се развяваше знаме. Прозорци с бели первази пресичаха като войници на парад цялата фасада.

— Пристигнахме – каза той, като посочи сградата. – Но сега, след като те запознах със скандалното си минало, може би ще предпочетеш да се върнеш в хотела. Мога да ти пратя по имейла останалите въпроси.

Кат му се усмихна. Беше допуснал грешки, но сякаш искрено се разкайваше за тях. Очевидно живееше нов живот – беше се превърнал в един от онези бащи, които могат да напуснат бара, за да помогнат на дъщерите си с домашното. И беше искрен, когато разказваше за миналите си провали.

Така че тя каза:

— Сигурно е много тежко да бъдеш изложен на показ и да знаеш, че всеки може да те провери онлайн и да си състави мнение за теб въз основа на онова, което е прочел там.

Той вдигна рамене.

— Разбрах, когато те срещнах за пръв път в „Савой“, че нямаш никаква представа кой съм, и това бе чудесно, защото означаваше, че мога да ти кажа, че си умна и красива. Ако беше чула нещо за мен, преди да се срещнем, щеше да си помислиш, че с комплиментите си се опитвам да поддържам създадения за мен образ. Проблемът е, че щеше да бъде фалшиво да не го кажа. Точно така – толкова много хора са си изградили твърда представа кой съм аз, а аз се опитвам толкова силно да не бъда такъв, което означава, че в последна сметка не съм самият себе си.

— Трябва да бъдеш себе си през цялото време – каза тя и след това реши да се опита да му направи комплимент: – Приятно ми бе да прекарам известно време с истинския Елиът Бофор.

Елиът докосна ръката й.

— Благодаря ти.

Въпреки че стояха на улицата и хората се движеха около тях, в този момент Кат виждаше само Елиът, красив в тъмния си смокинг, който я гледаше с възхищение и нещо повече в погледа. Доверие, помисли си тя. Нещо, което отдавна не бе виждала в мъжките очи, и по-скоро й хареса, макар да знаеше, че това е краткотрайна магия, породена от роклята й и интимния разговор.

Някакъв мъж потупа Елиът по гърба, докато минаваше покрай него, поздрави го и мигът отлетя.

Кат посочи внушителната сграда пред тях.

— Какво е това?

— Това – отвърна той, – е Клубът на артистите.

— Ау! – възкликна Скай, докато следваха опашката елегантно облечени хора и влизаха вътре. – Сигурно това е един от вашите прекалено британски частни клубове?

Той се засмя.

— Клубът е частен. Ще ми кажеш точно колко британски е в края на вечерта.

Тя също се засмя.

— Ще ти кажа. Надявам се, че по стените не висят ловни трофеи.

— Ще бъдем долу в приземния етаж, в ресторанта, където ще видиш достатъчно тапицирани плюшени канапета, приглушено осветление и закътани сепарета, за да си помислиш, че си попаднала в някой епизод на „Момчетата от Медисън авеню“.

— Ще бъде забавно, нали?

— Нима си се съмнявала? – усмихна се той.

Прекосиха великолепен коридор в розово и златно, с опушени огледала и се озоваха в зала, при вида на която на Кат й се прииска да се завърти с отворена уста, като някоя от дъщерите си, и да я погълне цялата.

- Елиът – извика женски глас и след това Елиът се озова в прегръдките на жената и получи целувки по двете страни. Мъжът до нея се здрависа с писателя. Кат прецени по осезаемата им добронамереност, че са приятели.

— Прощавай – каза жената и широко се усмихна на Кат. – Беше грубо от моя страна – да се нахвърля така на Елиът и да не те поздравя. Мога да прегърна и теб, ако искаш, обаче Джош винаги ми казва, че трябва да запазя целувките и прегръдките си за хора, които наистина познавам.

Тя се усмихна на мъжа до нея.

Елиът се засмя.

— Кат, това са Д’Арси Халуърт и Джош Вон.

— Радвам се да се запознаем, Кат.

Джош, който имаше тъмна коса и красиви сини очи, протегна ръка и Кат се здрависа с него.

Д’Арси я хвана под ръка и я поведе към извита пейка, над която висеше най-невероятната ориенталска лампа, която Кат някога бе виждала, с хартиен, ръчно изрисуван с много цветя абажур. Кат се почувства като попаднала в студиото на някоя известна телевизионна програма.

— Накарах келнера да я запази за нас – каза Д’Арси. – Така ще бъдем донякъде уединени и Елиът ще може да се забавлява. Въпреки че тази тълпа е твърде изискана, за да покаже, че обръща внимание на знаменитостите.

— Д’Арси, изобщо не съм знаменитост – възпротиви се Елиът.

— Твърде скромен е – Д’Арси се престори, че шепне.

— Това на Оси Кларк ли е? – попита Кат, като посочи роклята на Д’Арси, също червена, но с ръкави тип камбана и ниско изрязано деколте, която изглеждаше невероятна, без да бъде претрупана. Всъщност именно Д’Арси можеше да бъде наречена поразителна – имаше дълга руса коса с буйни къдрици, а очите й изразяваха всичко, което чувстваше. Невъзможно бе човек да не бъде веднага привлечен от нея.

— Така е – отвърна Д’Арси. – Как позна? Въпреки че и двете очевидно имаме превъзходен вкус. По акцента ти разбирам, че и ти си австралийка, и двете сме облечени в червено, а твоята рокля е, знам – модел на Диор, по който точех лиги, откакто го зърнах на ревюто.

— Моден историк съм в музея „Пауърхауз“, затова разпознах стила на роклята ти. Красива е.

Д’Арси се обърна към Елиът.

— Моден историк, облечена в любимата ми рокля на Диор. За щастие, съм омъжена за Джош, в противен случай щях да се оженя за нея.

— Е, ти, изглежда, имаш повече късмет в брака, отколкото аз – каза саркастично Елиът и всички се разсмяха.

Джош прегърна жена си, която се отпусна назад към него с преливаща от доволство усмивка, сякаш наистина вярваше, че не би могла да бъде по-щастлива. Кат спря да се смее, като й се прииска да им каже да се махат веднага, да отидат далеч, на някое вълшебно място, където любовта можеше да продължи да живее.

Осъзна, че ги гледа втренчено, сякаш никога преди не бе виждала двойка, така че попита:

— Откъде се познавате всички вие?

— Запознахме се с Елиът преди няколко години – каза Джош. – Бабата на Д’Арси е Джесика Мей, фотографката, знаеш ли я?

Кат кимна. По време на младостта си, докато работеше в различни музеи, бе срещала името на Джесика Мей.

— Елиът искаше да разгледа снимките й от времето на войната заради книгата, върху която работеше, така че дойде във Франция за няколко дни, за да прегледа архивите – продължи Джош.

— След две седмици се наложи да го изгоним – завърши Д’Арси с усмивка.

— Джош забрави да спомене, че архивите се намират в някогашния замък на Джесика Мей – добави Елиът. – И че двамата с Д’Арси живеят там. Толкова се забавлявахме, пиехме калвадос всяка вечер и организирахме невероятни вечери в градините. Вълшебно място е. Забравих да се върна у дома.

— Трябва да дойдеш с Елиът следващия път – каза Д’Арси, като се притисна още повече към съпруга си.

— О, не – каза Кат, внезапно обзета от раздразнение. – Двамата с Елиът не сме… Само му помагам за някои проучвания.

— Нищо, пак ела – каза лукаво Д’Арси. – Всеки, който прекоси подвижния мост на замъка, се влюбва, нали така – попита тя Джош.

Той се усмихна и хвана ръката й.

— Ще отидем да вземем питиета за всички, преди Д’Арси окончателно да те смути, Кат. Обещавам ти, че ще я накарам да преразгледа светските си обноски. Какво ще пиеш?

— „Негрони“? – попита Елиът, което бе добре, защото тя сякаш бе изгубила дар слово. Да се влюби в Елиът, засега оставаше в кръга на фантазията, която бе приоритет на киното. Кимна.

Джош и Д’Арси се отправиха към бара прегърнати, а любовта и щастието им бяха толкова очевидни, че на Кат й се привиждаше някакво сърце, което се изписва над главите им.

Чу се как въздъхна.

— Видя ли какво имах предвид? – каза Елиът. – Обсебващи.

— Такива са. Ако не бяха толкова мили, човек можеше да ги намрази. От колко време са женени?

— От шест години. И имат четиригодишни момчета близнаци.

— Шегуваш се.

— Не.

— Ау! – Кат поклати глава. – Великолепни са. Това място е великолепно. И в знак на благодарност за цялото това великолепие се надявам, че ще мога да отговоря на останалите ти въпроси. Дали нямаш…

Не се наложи да завърши въпроса си. Елиът бръкна в джоба си.

— Прилича ли на нея?

Извади черно-бяла квадратна снимка. Качеството бе първокласно. На нея се виждаше красива жена, манекен, по-скоро слаба – кръстът й бе изключително тънък. Тя стоеше в някакъв салон до голям свещник. Носеше невероятна булчинска рокля, за която Кат предположи, че е от най-ранните колекции на Диор – салонът определено приличаше на салон в модната му къща. Бюстието на роклята бе същото като това на роклята, в която Кат бе облечена, и по същия начин издължаваше талията и подчертаваше извивката до началото на ханша. Можеше да се приеме, с малко повече въображение, че моделът, който се усмихваше пред камерата, бе по-млада и изключително ефектна версия на бабата на Кат.

— Откъде я имаш? – попита бавно Кат.

— От Джош. Той е агент и представлява наследниците на Джесика Мей. Бях във Франция преди две седмици и му казах какво проучвам. Когато споменах името Марго Журдан, той ми каза, че може би ще може да ми помогне. Има енциклопедични познания за творчеството на клиентите си. Както и да е, трябваше да се срещна с него утре, за да разбера какво е намерил, но получих съобщението ти и отидох право в хотела му. Джесика Мей е направила тази снимка на Марго Журдан на първото ревю на Кристиан Диор през 1947 година. Публикувана е била във френския „Вог“. За щастие, Мей бе запазила и програмата с бележки за ревюто и в тях се казва, че по време на войната Марго храбро е работила за Спомагателните женски военновъздушни сили на Англия и се е върнала в родната си Франция през 1945 година. Това прави тази жена моята Марго.

Кат се загледа в снимката. Това я правеше и нейна баба, нейната Марго. Невъзможно беда си представи, че някъде по света съществуват две различни жени на име Марго Журдан, които да са работили за СЖВВС по време на войната и да са свързани с Кристиан Диор.

Нейната баба бе жената, която Елиът търсеше. Следователно – баба й бе шпионин.

Деветнайсета глава

Кат не можеше да откъсне очи от снимката. Защото, макар да отговаряше на някои въпроси, пораждаше още толкова нови.

— Но – Кат се опита да се възпротиви. – Как така таен агент става модел на Кристиан Диор? Тя носеше булчинската рокля.

Елиът вдигна вежди, като очевидно не разбираше аргумента й.

— С булчинската рокля винаги се закрива ревюто – обясни Кат. – Облича я само най-добрата манекенка. А това е било изобщо първото представяне на Кристиан Диор. Затова той би трябвало да избере манекенка, която е дори по-добра от най-добрата – сигурно е искал ревюто да завърши така, че всички да зяпнат от изумление.

И разбира се, да бъдеш манекен на Кристиан Диор, по никакъв начин не обясняваше наличието на роклите във вилата – шейсет и пет от първите модели. За бога, музеят „Метрополитън“ притежаваше роклята „Венера“. „Виктория и Албърт“ излагаше „Декемврийска вечер“ в постоянната си колекция. И двата модела присъстваха в гардероба на баба й. А моделиерите, особено отдавна починалите като Кристиан Диор, не плащаха заплати на манекенките си с рокли.

Кат осъзна, че Джош и Д’Арси, които вече не бяха прегърнати, тъй като носеха напитките, са съвсем близо до тях. Кат започваше да осъзнава, че изобщо не знаеше нищо за баба си.

— Баба ми има вила в Корнуол. Ще отида там в неделя. – Погледна към снимката на Марго Журдан, представяща рокля в модния салон на Кристиан Диор. – Ако си свободен, можеш да дойдеш с мен да хвърлиш един поглед. След това ще ти разкажа какво знам за връзката с Диор – което не е много.

— Ще бъде чудесно – каза Елиът. – След това, преди Джош и Д’Арси да седнат, попита Кат: – Добре ли си?

Тя кимна, въпреки че не бе сигурна дали казва истината.

Обаче във водовъртежа на последвалия интересен разговор Кат изтласка тайното минало на баба си назад в мислите си. Дори откри, че се смее и се забавлява повече, отколкото от дълго време насам, особено когато Д’Арси започна да я разпитва за работата й.

— Най-общо казано, работата ми се състои в това да гарантирам, че всички модни артикули, с които разполага музеят – ветрила, дрехи, обувки, шапки, перуки – се съхраняват добре, докато в същото време могат да бъдат изложени пред публика, когато и където се наложи – обясни Кат. – Един ден преработвам манекен – буквално – като отнемам от бюста и изтънявам талията, за да бъде подходящ за съответната епоха и дреха, която ще се излага върху него. Или правя отливка на копче, за да поръчам ново на мястото на повреденото. Или съм в лабораторията да анализирам синтетичната материя на съвременна придобивка, за да определя дали се налага да се съхранява в контролирана за влага и температура среда. Всички смятат, че най-старите дрехи изискват най-много грижи, но всъщност памукът, вълната и коприната са много устойчиви. Тъканите на сегашните дизайнери, направени от какво ли не, от полиуретан до влакна от екзотична дървесина, са най-трудни за съхранение.

Скоро коктейлите бяха изпити и Елиът се изправи.

— Ще донеса още питиета – каза той. – И ще се покажа на всички по пътя – той направи гримаса.

— Само дванайсет души ме попитаха къде си, докато отивах към бара. Така че приготви се.

Докато Елиът се отдалечаваше, Д’Арси се приведе към Кат.

— Елиът е много почтен човек, един от най-добрите – освен съпруга ми, разбира се. – Тя се усмихна на Джош. – Съжалява за всичко, което е вършил като млад, освен за Джулиет, дъщеря си. И аз имам минало, за което някак си съжалявам, затова прекрасно знам как то може да те направи по-добър. Гостува ни във Франция два пъти годишно, за да провежда курсове по творческо писане, за които взема от участниците такса, колкото да покрие разходите, и винаги в групата има по няколко жени, които са готови да зарежат писателските си амбиции и да се хвърлят на врата му. Но той никога не флиртува с тях. Съвършен професионалист е, въпреки че миналото му може би подсказва друго, и въобще не е човек, който завързва случайни връзки само защото може. Бях във висша степен изненадана – и ми стана много приятно, когато Джош ми каза, че ще доведе някого тази вечер.

— Но…. – възпротиви се Кат. – Аз само…

— Помагаш му с проучването. – Д’Арси се засмя. – Знам. Но от моята страна на масата начинът, по който те гледа, не прилича на чисто изследователски интерес.

— Заради роклята е – възрази Кат.

— Заради теб е – отвърна Д’Арси.

— Д’Арси – каза Джош, като поклати глава с лека усмивка. – Остави Кат на мира. Тя е възрастен човек и може сама да си състави мнение за хората.

— Но понякога дори възрастните имат нужда от малко помощ – каза Д’Арси, като хвърли съзаклятническа усмивка на съпруга си.

— Извинете – каза Кат, като реши, че е настъпил моментът да намери тоалетната и да остави Джош и Д’Арси сами.

Докато минаваше покрай бара, Елиът я спря.

— Нали не си тръгваш?

— Не…

Той протегна ръка и я мушна в нейната.

— Добре. Не искам да си ходиш.

Някой се промъкна зад нея и се наложи тя да пристъпи по-близо до него, достатъчно близо, за да усети топлината, която се излъчваше от тялото му, достатъчно близо, за да може собственото й тяло да започне да се държи по твърде обезпокоителен начин. Изведнъж бе станало горещо. Или липсваше достатъчно въздух, или дробовете й не функционираха.

— Кат – каза Елиът тихо и тя трябваше да приведе главата си още по-близо към него, за да успее да го чуе. Очите му я гледаха втренчено с такава настойчивост, която тя не само желаеше, но за която копнееше – сега вече осъзнаваше това. Той докосна бузата й. – Кат… наистина искам да те целуна, но не мога да кажа дали и ти искаш същото. Толкова си непроницаема.

Стомахът й подскочи, а мислите й бясно запрепускаха. Не съм се целувала с мъж, откакто се разделих с Пол; а преди това не съм целувала никого, освен него, в продължение на петнайсет години.

Поклати глава и си даде сметка, че Елиът може да възприеме жеста й като отказ, докато в същото време тя само се опитваше да потисне обезсърчителния глас в главата си. Сигурно би било приятно поне веднъж да не бъде благоразумна, да не се държи по начина, по който смяташе, че трябва да се държи една отговорна майка. Не му отвърна, а вдигна глава и впи устни в неговите.

Тази първа целувка бе толкова сладка и умела, че тя пристъпи още по-близо, обви ръце около врата му и го целуна още по-дълбоко. След миг дотолкова се забрави, че имаше чувството, че залата и хората изчезват. Стомахът й се сви и тя усети как ръката му я притиска по-силно, сякаш и той искаше това да продължи вечно.

— Искаш ли си питиетата, приятел? – гласът на бармана, долетял иззад Елиът, ги накара неохотно да се пуснат.

— Ще се видим на масата – прошепна тя, преди да продължи към тоалетната.

Щом я откри, се отпусна в удобното кресло в преддверието. Не можеше да спре да се усмихва. Преди да излезе, се опита да си наложи някакво по-малко ликуващо изражение, обаче лицето й отказваше да се подчини.

Когато се върна в ресторанта на клуба, Д’Арси се смееше на нещо, което Джош бе казал, а Елиът разсеяно оглеждаше залата. Очите му докоснаха тези на Скай нежно, като допир на коприна до кожа. Тя се вмъкна до него и той обви раменете й с ръка, като я притегли до себе си. Д’Арси разцъфна в усмивка, сякаш това бе нейно дело.

Джош хвана ръката на жена си, като се опасяваше да не се разпищи от удоволствие, и заразпитва отново Кат за работата й, за което тя му бе благодарна.

Много скоро превали полунощ и Д’Арси погледна неохотно Джош.

— Имаме срещи утре сутрин, както и двама синове, които обикновено се будят в пет сутринта, така че може би трябва да вървим.

— Така е – съгласи се той. – Не мисля, че бавачката е намерила вълшебен начин да ги накара да спят до седем.

— Ако е успяла, дай ми телефона й – каза Кат. – И аз имам две деца, които се будят с изгрева на слънцето.

— Надяваме се вие, двамата, да се събудите утре сутрин с нещо по-приятно – каза безсрамно Д’Арси, което накара Джош да изпъшка и да се изправи.

— Определено стана време да си ходим – каза той. – Благодаря ти, Кат, че се отнесе толкова благосклонно към неуместните опити на Д’Арси да ви сватоса. И Елиът, скоро ще се видим, нали, надявам се? Знаеш, винаги имаме стая за теб.

След последвалата суматоха от здрависвания и целувки Кат и Елиът останаха сами. Тя си даваше сметка, че той притиска крак до нейния, че ръката му се насочва към рамото й, че я кара да се чувства дръзка, жива и дори желана.

Той се наведе над нея и този път, без да пита – а Кат нямаше нищо против – отново я целуна. Беше още по-хубаво, отколкото първия път, но въпреки че сепарето бе относително самостоятелно, целувката им скоро се превърна в нещо неподходящо за обществено място.

Кат насила се отдръпна и допря челото си до неговото.

— Малко прекалено възбуждащо е.

— Наистина – въздъхна той. – Защо винаги е така – когато пораснеш, се предполага тези неща да станат по-лесни, а всъщност стават толкова по-сложни? Искам да кажа, когато си на двайсет, наистина не те интересува дали е редно да целуваш някого в бар. Но когато станеш възрастен, се сблъскваш с всички тези правила. Сега, след като те целунах два пъти, наистина искам да го направя пак, но изобщо не мога да те целуна така, както бих искал тук, на това място. А ако намекна да отидем в твоя хотел, звучи сякаш имам предвид нещо съвсем друго, както и ако те поканя в моята къща. – Той се засмя. – А пък сега се разбъбрих.

Тя също се засмя, като разбираше, че никой не бе подвел другия, че двамата седяха близо един до друг и си шепнеха като любовници. След това тя направи признание.

— Сигурно ще ти прозвуча като досадна стара мома, но ти си първият мъж, с когото се целувам, откакто се разделих със съпруга си. След като имам дъщери на пет и на три години и работя на пълен работен ден, не ми остава много време за целувки – добави тя весело, като се облегна назад и се засрами от своята искреност.

— Определено не си досадна стара мома, Кат. А онзи, който те е накарал да мислиш така, заслужава един добър пердах.

— Да отидем да се поразходим – каза тя импулсивно. – Сигурно ще намерим някоя закътана пътечка.

Отне им доста време, докато успеят да се измъкнат от партито – всеки искаше да говори с Елиът – но най-накрая се озоваха на тротоара, където той хвана ръката й.

— Искаш ли да прекосим Грийн Парк? След това да отидем до Пол Мол и да те изпратя обратно до хотела.

Хареса й начинът, по който говореше, без намеци, но в същото време изпита разочарование при мисълта, че той ще си отиде.

Вървяха, хванати за ръце, и тя започна да го разпитва за книгата, върху която работи. Каза й, че още разработва сюжета, планира всяка глава и започва да измисля история, която да съответства на фактите.

— Мислех, че писането е свързано с разказването на истории.

— Опитвам се да пиша исторически книги така, че хората да имат усещането, че четат роман. Всеки може да изнесе факти и цифри, но историята не е това. Тя е…

Той се спря и се огледа, като посочи двореца „Сент Джеймс“.

— Например този дворец. Всеки може да ти каже кой го е построил, за колко време, колко крале са живели в него. Но аз искам да ти разкажа какво е усещал мъжът, възседнал кулата, докато е окачвал часовника точно на върха, вероятно дори без предпазно въже. Искам да ти разкажа колко удивително е било това преживяване, но и колко опасно и злополучно в действителност вероятно е било. Искам да те накарам да видиш това място като нещо живо, а не като купчина червени тухли.

Замълча и Кат помисли, че може би се изчервява: – Сега пък започнах да дрънкам глупости.

— Съвсем не – възрази тя. – Мога да те слушам да говориш цяла нощ.

Елиът посегна към лицето й и леко погали с пръст линията на челюстта й, като проследяваше голата кожа на врата й. Този път, когато я целуна, телата им се сляха едно в друго. Тя потрепери.

— Студено ли ти е?- промълви той.

— Не. Просто това е толкова… хубаво. Което е изключително глупаво избрана дума в присъствието на писател.

Той меко се засмя.

— Не съм сигурен дали съм в състояние да се изразя като ерудит в този момент.

Пръстите му продължаваха да се движат, погалиха ключиците й, след това се спуснаха до ръба на роклята й.

— Кат, не съм сигурен, че искам тази нощ да свърши. Но с радост ще те изпратя до хотела ти и ще се видим отново в събота, ако така предпочиташ.

Тя разбра какво я питаше той. И копнееше да каже „да“, но в същото време й се искаше да бъде честна и да му даде възможност да размисли.

— Елиът, изглеждам много по-добре с тази рокля и с грим, отколкото гола и без никаква украса. Почти четиресетгодишните жени, които са родили две деца, могат да бъдат разочароващи, видени в по-близък план.

Той понечи да каже нещо, но тя вдигна ръка.

— Ти си много красив мъж, който привлича вниманието на жените. Казвам това не защото смятам, че си повърхностен, а защото бих предпочела да се сбогуваме сега, отколкото да се разочароваш от онова, което се крие под тази великолепна червена рокля.

Вместо да отговори, той още по-силно я целуна.

— Кат, дори не изпитвам нужда да те видя гола. Привличаш ме ти, а не голотата ти. Въпреки че определено няма да имам нищо против да те видя гола.

Той се усмихна и тя, без да иска, се засмя. И този момент на лекота я накара да се реши. Хвана ръката му и двамата забързаха към хотела.

Когато влязоха в асансьора, тя започна да се моли да останат там сами поне за малко, за да може отново да го целуне, обаче при тях нахлу цяла група и стана тясно. Елиът трябваше да се обърне с гръб към кабината и я привлече към себе си, като гърбът й се притисна силно към гърдите му. Можеше да усети по бързия пулс на сърцето му, по начина, по който ръцете му се бяха вкопчили в ханша й, че наистина я желае, и тя реши, че това е най-хубавото от всичко – да бъде желана.

Като влязоха в стаята, тя докосна ключа за осветлението и след това се спря. Все още смяташе, че тъмнината би била по-ласкателна към нея, щом съблече роклята. Обаче Елиът се пресегна, покри ръката й със своята и запали осветлението. Сега можеше да види лицето му и от начина, по който я гледаше, стомахът й се сви и тя вдигна ръка да го докосне.

— Елиът – прошепна тя с уста до неговата, а между телата им имаше само пет сантиметра.

— Страхувам се да не съсипя роклята ти, ако се опитам да направя нещо – промълви той, като поддържаше разстоянието помежду им и оставяше предчувствието да тлее там.

Тя се усмихна и реши проблема, като сама я разкопча и я остави да се плъзне на пода. После го целуна точно по начина, по който искаше, но не бе могла да го направи в бара. Това бе най-хубавата целувка през целия й живот. Както и всичко, което последва.

Очакваше, след като приключеха, Елиът да скочи от леглото, да се облече и да си тръгне. Но той не го направи. Вместо това започна да я целува бавно и невероятно чувствено, сякаш дори след всичко, което бяха направили, той не искаше тази нощ да свършва.

Удиви се още повече, когато Елиът каза:

— Това определено бе най-хубавата ми нощ от много дълго време.

— Наистина ли? Трудно ми е да го повярвам.

— Не мърдай – каза той. – Моля те? Имам чувството, че се готвиш да побегнеш, въпреки че това е твоята стая. Сега се връщам.

Той се изтърколи от леглото и отиде в банята, а тя все още очакваше, че той ще се облече и ще си тръгне. Но вместо това, когато се върна, той се мушна отново в леглото и я взе в прегръдките си.

— Дали това е грешка на бившия ти съпруг, или просто си такава? Трябва да си по-самоуверена. Да, прекарах страхотна нощ – а, надявам се, и ти също? – сега изглеждаше почти уплашен.

Тя не можа да се сдържи да не се засмее.

— Може би съм с ниско самочувствие, но определено не мога толкова добре да имитирам разни неща като Мег Райън. Наслаждавах се. Много.

И наистина беше така. Елиът не бързаше, разпитваше я какво й харесва, разговаряше с нея, а не следваше заучена схема, така че всичко да приключи възможно най-бързо – именно такъв, доколкото си спомняше, бе сексът поне през последната година на брака й с Пол.

— Предполагам, че винаги съм била амбициозна – каза тя, като се опитваше да обясни, – така че провалът на брака ми бе удар за мен. Подкопа моята самоувереност. Както ти казах, още не съм започнала да се срещам с други мъже. Нямах време. Не – поправи се тя. – Не намерих време. Предполагам, от страх да не се проваля отново.

Преди да успее да отговори, телефонът му избръмча. Той се извини, докато вдигаше.

— Искам да съм сигурен, че не е дъщеря ми. Тази вечер е у майка си, обаче както ти казах преди, двете не се разбират. Ако Жулиет ме търси в два сутринта, значи, нещо се е объркало.

— Не се тревожи – отвърна тя. – И аз бих направила същото.

Той се засмя, след като погледна телефона си.

— Какво има – Кат се надигна на лакът.

— От Д’Арси е. Прочети го, ако искаш.

Съобщението гласеше: Двамата с Джош сме будни с повръщащи четиригодишни, така че отчаяно се надявам вие с Кат да прекарвате по-хубава нощ, отколкото ние. Моля те, кажи ми, че е така? Джош ми каза да не го изпращам, обаче е в пералното и се занимава с мръсните чаршафи, така че съм в безопасност! Целувки.

Кат също се засмя.

— Забавна е.

— Надявам се да не мислиш, че е досадна. Обичам и нея, и Джош, но знам, че нейната склонност да казва точно каквото мисли, за някои хора е прекалена. Бившата ми съпруга не можеше да я търпи.

— Мисля, че е ободряващо. Така че какво ще й кажеш?

Елиът пусна телефона на нощното шкафче.

— Нищо. Ще я оставя да си блъска главата цяла нощ, ей така, за майтап.

Той се пресегна към Кат и я привлече към себе си. Тя все още се смееше, отдавна не се бе смяла толкова много, почти не бе помислила за децата си и не се чувстваше виновна заради това.

Тя се сгуши в Елиът и той я целуна, когато прокара ръце по гърдите му, които бяха гладки и мускулести и въобще – неустоими.

— Рано ли трябва да ставаш? – попита той. – Предполагам, че искаш да си отида.

— Не искам да си ходиш – отвърна тя. – Мисля, че трябва да бъдем напълно сигурни, че това наистина е най-хубавата ти нощ от много дълго време.

Двайсета глава

Кат не бе казала на никого какво прави. Не искаше никой да я съди или да дава мнение – искаше само онова, което се случваше, да принадлежи единствено на нея – и на Елиът, естествено. Видя го отново две нощи по-късно – импровизирано посещение, замислено като късна вечеря, но приключило в нейната хотелска стая без никаква храна. След това започна да я разпита за семейството й, разказа й повече за своето, докато това, че лежеше гола с него в леглото, не започна да й пречи прекалено много да се съсредоточи.

Всеки трябва да преживее някакво любовно приключение поне веднъж в живота си, мислеше си Кат в събота сутринта, докато го чакаше призори да дойде да я вземе. Определено беше хубаво за душата. Толкова хубаво, че тя бе успяла да не мисли прекалено за загадката Марго Журдан. Беше преценила, че е най-добре да отложи този момент, докато отиде в Корнуол. Но сега този ден бе настъпил и Елиът бе дошъл.

Той изскочи от колата и я целуна с усмивка.

— Добро утро.

— Добро утро и на теб – отвърна тя с усмивка. За пръв път го виждаше във всекидневно облекло, тъмносиня фланелка, която правеше кафявите му очи по-тъмни, почти черни. Това, в комбинация с усещането на тялото му под меката тъкан, докато ръцете й се спуснаха надолу по гърба му, накара усмивката й да премине във въздишка. – Трябва винаги да я носиш – каза тя.

Той закачливо повдигна вежди.

— Винаги?

— Прав си – засмя се тя. – Винаги на обществени места, искам да кажа. Но когато си с мен, ти разрешавам да я съблечеш.

Той също се засмя.

— Ако знаех, че си толкова напориста сутрин, щях да дойда по-рано.

— Сутрините са моята професия, не забравяй. Тригодишните деца нямат представа какво значи да се успиш. – После се усмихна иронично. – Сигурна съм, че нямаше предвид точно спане, което само показва колко съм зле с флиртуването.

— Съвършена си – каза той, като я целуна по челото.

Тя се опита да не се изчерви, но разбра, че не е успяла, когато Елиът докосна страната й и каза:

— Наистина е така.

Качиха се в колата и Елиът потегли покрай Пол Мол и след това по Пикадили. Улиците бяха тихи, повечето хора още спяха, а Хайд Парк изглеждаше като златно поле при изгрев. Елиът погледна към нея и Кат разбра, че иска да попита повече за това къде отиват, но я изчакваше да повдигне темата. Тя пое дълбоко въздух, за да се успокои.

— Във вилата на баба ми има по една рокля на Диор за всяка година – от първата му колекция, представена през 1947 година, до сега – започна тя. – Открих ги миналия месец.

Елиът отново я стрелна с поглед, преди отново да се съсредоточи върху пътя.

— Това е… – той поклати глава. – Дори не съм сигурен коя е правилната дума. Повече от странно е.

— Знам.

— И предполагам, че тя и за това не иска да говори.

— Само ми каза да ги нося, но друго – не. Каза ми, че може би ще успее да ми каже, но тогава… – Кат направи пауза. – Именно тогава ми се видя толкова… толкова уплашена.

— Кат, сигурна ли си, че искаш да направиш това? – попита мило Елиът. – Мога да обърна колата и да се върнем в Лондон. Някак ще продължа проучването и няма да те занимавам с него. Не искам да обърквам твоите отношения с баба ти.

Въздишката на Кат изпълни колата и тя загледа втренчено ръцете си, като въртеше непрекъснато старинния си пръстен около пръста си.

— Не знам дали вече мога да забравя за всичко това. Ако има нещо, някаква история, която е накарала баба ми да изглежда по начина, по който изглеждаше онази вечер – Кат усети, че потръпва, – трябва да разбера какво е било, за да направя всичко възможно то никога – нито аз – да я нарани така.

— Кат – Начинът, по който произнесе името й този път, я уплаши. – Има нещо, което трябва да ти кажа – промълви той.

Тя се стегна, но каза весело, като се опитваше да отхвърли ужасния страх, който здраво я бе обхванал:

— Може би имаш четвърта съпруга, заключена на тавана?

Той категорично поклати глава.

— Определено не. Исках да ти го кажа по време на партито, но мястото не бе подходящо – помислих си, че няма да ти се иска да бъдеш сред много хора, когато го чуеш. А след това… знаеш… – въздъхна. – Може би след това трябваше да ти кажа, но също не ми се стори подходящо. Просто, ако твоята баба наистина е моята Марто Журдан, това означава, че майка ти… – отново пауза. – Майка ти е била родена в концентрационен лагер.

Ярко слънце. Може би прекалено ярко. Зелени поля, бледи под лъчите. Осветена от слънцето табела на някаква английска кръчма, наречена „Ничия“.

Нима сега Кат също бе ничия? Ако баба й наистина е била шпионка… А майка й е била родена в… – Кат пребледня, като отхвърли мисълта.

Оглушителен клаксон я накара да се раздвижи, последван от втори. Елиът бе спрял колата до канавката и повтаряше името й.

— Не трябваше да ти казвам – чу думите му тя. – Обаче не можех да не ти кажа. Ако го научеше по някакъв начин и разбереше, че съм знаел… – той посегна към ръката й и тя се отпусна в неговата. – Изглеждаш така, сякаш ще припаднеш, ще повърнеш или и двете. Искаш ли да излезеш на въздух? Или да ти донеса кафе?

Тя поклати глава. При мисълта да влезе в кръчмата „Ничия“ и да чуе как хората се смеят и пият кафе й стана още по-зле. Как бе възможно майка й да е била родена в концентрационен лагер? Това означаваше, че…

— Баба ми е била изпратена в концентрационен лагер?

Елиът кимна.

— За малко не е загинала там, Кат. Както и майка ти. Мога да ти разкажа повече, ако искаш. Или мога да замълча и да съжалявам, че изобщо съм казал нещо.

Тя видя, че и неговото лице е смъртнобледо, и разбра пред какво вътрешно противоречие е бил изправен – да знае нещо толкова ужасно и да подозира, че тя няма никаква представа. Разбира се, че не бе искал да й каже на партито. Или след него. Прав бе. Онази нощ тя не бе искала нищо друго, освен наслада.

А сега… И сега също не искаше да знае. Но знаеше, че зад думите му – майка ти е била родена в концентрационен лагер – се крие страшна история, пред която щеше да се наложи да се изправи. Пред която трябваше да се изправи, също както своята баба, която я бе преживяла. Нищо чудно, че лицето й бе побеляло. Нищо чудно, че изглеждаше толкова уплашена.

— Може ли да ми кажеш повече, когато стигнем Корнуол? – каза тя. – Не мисля, че мога да го преглътна точно сега. Обаче искам. По-късно – усети как очите й се пълнят със сълзи. – Бедната Марго.

— Кат – Елиът се пресегна към нея и я целуна по челото. – Ако кажа, че съжалявам за хиляден път, знам, че ще е безсмислено. Ще ти кажа всичко, което искаш да знаеш, и когато решиш, че си готова да го чуеш.

Прекараха остатъка от пътя, като говореха за други неща и постепенно Кат се отпусна. Някъде преди обяд стигнаха Портлевън и отклонението за къщата. Докато колата подскачаше по черния път, вилата, изгубила заради ярката слънчева светлина от мрачното си излъчване, изглеждаше почти живописна.

Елиът спря колата, излезе навън и подсвирна.

— Това е невероятно.

— Предполагам – каза Кат и застана до него, като изучаваше безспорната красота на мястото, открития изглед към морето. Водата се разстилаше плавно и сияйно като топ синьо кадифе, от което изникваше корсажът на избледнялото от слънцето небе. Чайки се виеха в кръг, размахваха крила, издигаха се без усилие нагоре. – Не забелязах колко хубава е всъщност, когато дойдох миналия месец, тогава бях твърде объркана. Тъкмо бях научила, че баба ми има къща, за която никога не ми е казвала. Помислих си, че трябва да я убедя да я продаде, но…

Ами ако не го направеше? Ако доведеше момичетата да прекарат тук уикенда? Много щеше да им хареса да строят пясъчни замъци, да проучват плитчините между скалите и да търсят раковини. Обаче знаеше, че ще може да го направи само ако преодолееше безпокойството си, свързано с къщата, и разкриеше какво бе означавала за баба й, както и роклите – и какво се криеше зад нейния ужас.

— Не я продавай – каза Елиът. – Би било светотатство. Не че се опитвам да ти кажа какво да правиш – добави припряно той. – Обаче е чудесна.

— Отвън – може би – каза Кат. – Отвътре – не толкова.

Тя мушна ръка в неговата и го поведе към къщата. В мига в който влязоха, около тях се вдигна облак прах.

— Малко е занемарена – каза Елиът, когато под подметката му изскриптя скелет на паяк, – но я харесвам. Прилича на…

Той млъкна и се засмя.

— Какво щеше да кажеш? – попита тя, докато отиваха в предната стая с невероятния изглед към океана.

Елиът се приближи до нишата на прозореца, очевидно привлечен от съблазънта на водата.

— Нещо ужасно претенциозно – че прилича на затворена книга. За щастие, спрях навреме, преди да си помислиш, че съм идиот.

Тя успя да се засмее.

— Поне ми кажи, че историята има щастлив край.

— Как би могло да бъде другояче на място като това.

— Нека ти покажа какво има горе. После може да промениш мнението си.

Заведе го в спалнята с многото рокли, окачени в гардеробите.

— Видя ли?

Той втренчено загледа коприната във всички цветове на дъгата и тя знаеше, че и той, също като нея, мисли за снимката за „Вог“ на Марго Журдан като модел на Диор през 1947 година.

Протегна ръка и докосна една от роклите. „Льо Мюге“, бяла, дълга до коляното рокля, украсена със стотици преплетени и съвършени момини сълзи. Майски сълзи. Сълзи на щастие. Или сълзите, бликнали от очите на Дева Мария в подножието на кръста. Сега, в къщата на баба си, застанала пред нейните рокли, Кат можеше да мисли само за думите „концентрационен лагер“.

— Да отидем да се поразходим – каза Елиът, очевидно доловил промяната в настроението й.

Тя кимна. Може би балсамът на морето и небето щеше да повдигне духа й и да я освободи от страха.

Спуснаха се надолу до някакъв залив. Раци се разбягваха от стъпките им по пясъка. Брегът се простираше чак до стена от скали, която почти затулваше Портлевън. Кат се питаше дали бе възможно да се премине по някакъв начин през скалите, или те образуваха нещо като задънена улица и така плажът оставаше изцяло скрит.

Преди да стигнат до стената, се надигна бриз и ги засипа с пясък, затова решиха вместо това да се разходят из тресавището зад къщата. След почти половин час стигнаха до някаква стена в далечния край на имота. От другата страна можеше да се види примамлива комбинация от високи и стройни дървета. Набра се на ръце, седна на стената и загледа удивено надолу.

Градината се простираше на цели акри площ, на места поддържана, на други напълно подивяла. В далечния край едва успя да различи някаква къща, скрита от джунглата от бръшлян, лози и вековни дървета. Близо до Кат имаше няколко парника, подрязани плетове, зеленчукова градина и ливада, осеяна с цветя, като невероятна картина на художник поантилист. Толкова бе поразена, че се наведе напред, за да види повече, загуби опора и се претърколи.

— Кат! – чу как Елиът я вика. – Добре ли си?

За секунди се покатери на стената и се прехвърли, доста по-елегантно от нея, от другата страна.

Кат седна и се усмихна печално.

— За щастие, успях да се приземя върху това.

Посочи купчината прясно окосена трева, която бе

смекчила удара от падането.

Изправи се с трева, полепнала по дрехите и вероятно по цялото й тяло. Разбира се, Елиът се протегна, за да извади няколко стръка от косите й.

— Приличаш на митично диво създание – пошегува се той.

Някакъв остър глас го прекъсна.

— Не може да влизате така. Отидете отпред и си платете, както всички останали. Въпреки че, след като идвате час преди затваряне, не знам какво очаквате да успеете да видите.

Кат се отдръпна от Елиът и видя възрастна жена с дълга бяла коса, която бе придобила жълтия цвят на стар памучен плат по краищата. Тя ги сочеше с пръст.

Кат потрепери.

— Много съжалявам. Нямахме намерение да се промъкваме така. Паднах от стената.

Жената я гледаше обвинително.

— Как си се качила на стената? Единственият начин е да преминеш без разрешение през съседния имот.

— О не – възкликна Кат. – Не сме минавали без разрешение.

Елиът пристъпи напред и протегна ръка.

— Аз съм Елиът Бофор. Това трябва да са Изгубените градини на Лизандър. Чувал съм за тях, че са красиво място, но никога не съм имал възможност да ги посетя. Сега съзнавам, че е било грешка.

Старата жена се усмихна и пое ръката му, видимо очарована както от маниерите, така и от думите му.

Кат също протегна ръка и каза:

— Аз съм Кат. Наистина е впечатляващо.

— Ваши ли са градините? – попита Елиът.

— Да.

А след това старата жена се представи.

— Аз съм Марго Журдан. – Намръщено каза на жената.

Кат ахна и този звук рикошира около тях. Поклати глава и отстъпи назад. Само ръката на Елиът, който я бе подпрял за гърба, я възпря да не побегне.

— Обадих се преди месеци. Казахте ми, че сте на петдесет години и няма начин да сте жената, която търся.

— Излъгах – каза тя, без да се извини. – Кой не би искал отново да бъде на петдесет? Освен това никога не съм мислила, че някой ще дойде да търси Марго Журдан.

Кат замръзна на място. Градините изчезнаха от взора й. Всичко се стопи, освен жената. И съзнанието, че баба й бе казала точно същите думи в Австралия. Никога не съм мислила, че някой ще дойде да търси Марго Журдан.

СЕДМА ЧАСТ

СКАЙ

Първото нещо, което искам да разясня, е, че ние, жените от щаба на Спомагателните транспортни военновъздушни сили, никога не сме се смятали за героини…

Джоан Хю

Двайсет и първа глава

Англия, юни 1943

През следващите два месеца някакъв злонамерен бог направи така, че Скай да транспортира самолети до базата на КВС в Тангмере по-често, отколкото през цялата предишна година. В един от тези случаи видя сестра си в гръб да се прокрадва нанякъде, но не й даде възможност да избяга.

— Либърти! – извика тя.

Едно усмихнато лице се обърна към нея и Либърти се приближи, за да я поздрави, като поне прояви здрав разум да не излъже, като каже – съжалявам, не разбрах, че си ти.

Но сега, след като Скай бе предизвикала срещата, не знаеше какво да каже. Вече не знаеше нищо за сестра си, така че разговорът вървеше трудно.

— В какво се състои новата ти работа? – най-накрая реши да попита тя, като смяташе, че темата е безопасна.

Либърти запали една цигара „Собрание“, приглади тъмнокестенявата си коса и каза с привидна сериозност.

— Да флиртувам.

— Много смешно.

Скай очакваше сестра й да продължи.

Обаче Либърти изпусна внимателно оформени кръгчета тютюнев дим, сякаш бе усвоила изкуството да дразни с цигара от Марго, и само добави:

— Пиша на машина. Ти си сестрата Пенроуз, която върши всички вълнуващи неща. Както е било всякога.

— Имаше пълната възможност да летиш. Никога не поиска.

— Не – съгласи се Либърти. – Никога не съм искала да бъда Ванеса Пенроуз по начина, по който го искаше ти.

Нещо в начина, по който произнесе името на майка им – с известна враждебност – предизвика у Скай желанието едно от тютюневите кръгчета да се увие около врата на сестра й и да я задуши.

— Ходила ли си вкъщи, откакто си се върнала в Англия? – попита тя.

— Домът ми е тук, с хората, а не там – с раците – каза хладно Либърти.

— Казваш го така, сякаш изобщо не обичаш Корнуол.

— Самотно място.

Не ме оставяй сама. Гласът на деветгодишната сестра на Скай се материализира в настоящето.

— Не е било самотно – възрази Скай. – Имаше мен и Никълъс.

— Не – ти имаше Никълъс. А Никълъс имаше теб.

— Имаше мама.

В смеха на Либърти липсваше хумор.

— Никой не е имал майка ни. Тя се бе раздала изцяло много по-рано.

Не ме оставяй сама. Пак онова ехо. Въпреки че Скай не бе сигурна дали иска да доведе докрай този разговор предвид странната насока, която бе поел, се насили да попита.

— Какво искаш да кажеш?

— Светът ни е обърнал гръб от момента в който сме се родили, Скай. Така постъпва той с незаконородените деца. – Либърти говореше спокойно, пъхнала ръка под лакътя на другата, с която дръпваше и отпускаше цигарата. – Всичко, което ни даде, бяха неща, които накараха света още повече да ни загърби. Уроци по пилотаж. Гледане на карти…

— Даде ни смелост да правим всичко – Скай прекъсна сестра си.

— Даде ни бремето на лошата репутация.

Дойде ред на Скай да се засмее, сякаш Либърти се шегуваше.

— Е, аз не бих променила нищо.

— Аз пък бих. Моето детство изобщо не приличаше на твоето, нищо че живяхме заедно.

— Абсолютно едно и също беше – каза Скай, като започваше да се ядосва. – Трябва да вървя. Имам работа.

Този следобед, докато летеше в небето с цвят на корнуолско море – дълбоко, бездънно синьо – една мисъл пронизваше главата на Скай като снежна виелица: тя и Либърти разказваха толкова различни версии на една и съща история. Коя беше права? Може би Либърти се опитваше да унищожи единственото нещо, което двете споделяха извън фамилното си име – тяхната история. Но ако дори нямаха минало, какво щеше да ги свърже заедно сега и за в бъдеще?

Не мисли за това, каза си тя. Детските ритници на Либърти просто бяха заменени с дразнещо поведение, предназначено да накара другата страна да избухне. И както обикновено, Скай бе успяла да направи нещо, за което съжаляваше – да избяга. Нямаше нужда да размишлява. Следващия път, когато видеше сестра си, Либърти щеше да измисли нова провокация.

За щастие на Скай, известно време тя не срещна нито О’Фарел, нито Никълъс или Марго. Така поне засега нямаше да рискува изражението на лицето й да издаде какво наистина изпитва към Никълъс. Несъмнено би унижила и него, и Марго, и най-вече себе си.

Не бе за вярване, но след това Либърти писа на Скай, за да й каже, че е срещнала О’Фарел и когато разбрал, че тя е сестра на Скай, я поканил да се присъедини към тях в Лондон. Добавила бе послепис, на който Скай не повярва: Той е изключително очарователен.

И така, уговорено бе Либърти да се срещне със Скай и Роуз на гарата в Саутхемптън и да се качи с тях на влака за Лондон. Джоан се обучаваше да пилотира четиримоторен бомбардировач и не можеше да дойде с тях. В Дорчестър О’Фарел и Ричи ги посрещнаха във фоайето с нетърпеливи усмивки.

Ричи целуна Роуз по бузата, като трогателно се изчерви и й даде ключа от тяхната стая, за да може да се освежи и да остави пътната си чанта.

О’Фарел, разбира се, нито се изчерви, нито започна да увърта: взе чантата на Скай от ръцете й, както и тази на Либърти, и ги поведе нагоре към стаите им.

Либърти хвърли едно око на тясната си единична стая и на много по-голямата и по-луксозна стая на Скай и О’Фарел и каза:

— Мислех, че този уикенд ще имам възможност да прекарам малко повече време със сестра си.

Лицето на О’Фарел се изкриви.

— Ще имаме достатъчно време, докато вечеряме – каза Скай на Либърти.

Но Либърти не отстъпи.

— Ами ако германците ни бомбардират? – каза тя, с кръгли от страх или от злоба очи. Скай не бе сигурна кое от двете.

Либърти пое чантата си от О’Фарел и я постави върху двойното легло в стаята на Скай.

— Мисля, че по-добре ще бъде да съм тук, със Скай.

Усмихваше се умолително и О’Фарел, който осъзна, че няма друга възможност, освен да я изгони насила, взе чантата си и я отнесе в съседната единична стая.

— Благодаря, задето ми провали вечерта – каза Скай на сестра си веднага щом О’Фарел излезе.

— Въобще не изглеждаш чак толкова разстроена – отбеляза Либърти. – Може би ти спасих вечерта? – с тези думи тя излетя от стаята.

О’Фарел се върна и обви Скай в прегръдките си, а устните му се задържаха върху нейните. – Можем да се качим рано, преди Либърти – каза той. – Може би ще имаме време…

— Скай! – острият глас на Либърти прозвуча отдолу като писък на противовъздушна сирена. – Всички ви чакат.

— Винаги ли е такава? – попита О’Фарел. – Мислех, че постъпвам мило, като я поканих.

— Да – отвърна мрачно Скай. – Винаги е такава. – И едва се сдържа да не добави, че „мило“ и „Либърти“ са две думи, които изобщо не вървят заедно.

Никълъс, който бе успял да раздразни и себе си, и Марго с непрекъснатото си барабанене с пръсти по облегалката на стола й, отиде на бара, за да поръча питиета. Докато чакаше, оглеждаше помещението. Роуз се бе сгушила до Ричи в едно от канапетата и Никълъс почувства как изстива и се вцепенява при мисълта, че много скоро Скай може би ще направи същото с О’Фарел.

В огледалото зад бара зърна отражението си: поредния мъж в униформа, досущ като всички останали в хотела. Обаче Скай го бе нарекла красив. Веднъж. Никога друг път не бе говорила за това как изглежда, за физическия му вид. Но когато бяха танцували на аеродрума и бяха плували заедно в Хамбъл, той бе усетил нещо толкова физическо, сякаш магнетичният заряд на зората – този изумителен и вълшебен сблъсък на частици – бе паднал от небето и бе осветил водата помежду им толкова ярко, че енергията му все още бе жива в него.

А още дори не бе дошла. Нямаше и нужда. Даже мисълта за нея в онзи бански костюм бе повече, отколкото можеше да допусне до съзнанието си.

Облакъти се на бара и потърка чело. Но образът й бе незаличим. Очите му се насочиха към асансьора и когато най-накрая тя се появи с О’Фарел и Либърти, той не успя да сдържи усмивката, която се разля по лицето му.

Марто я забеляза и се изсмя. Той си наложи маската на безразличие, но почувства, че е готов да размаха ръце във въздуха и да се разкрещи от радост, когато Скай дойде до него.

— Какво да ти взема? Уиски? – ироничната му усмивка я накара да му отвърне със същата.

— Три дни ме боля главата след нашето нещастно приключение с твоята манерка с уиски – каза тя. – Ще наблегна на водата.

Гласът на Либърти, някъде отблизо, която високо разказваше нещо на О’Фарел, накара Скай да се намръщи.

— Ако ти взема вода, ще развалиш репутацията си – каза Никълъс много сериозно, като се опитваше да отклони вниманието й от сестра й. – Сред пилотите се говори, че приятелката ти Роуз е практична, Джоан е възхитителна, Полин е опасна, а ти си – той направи пауза, сякаш преглеждаше невидим списък, – загадъчна, забавна или необуздана.

Тя вече се смееше и смехът й бе като полъх на планински въздух, който едва не го повдигна от земята.

Към бара заприиждаха хора и той отстъпи встрани, за да ги пропусне. Колкото до него, той с радост би останал там цялата нощ и никога нямаше да поръча питиета, защото нямаше да се наложи да се отдели от нея, а тя нямаше да се върне при О’Фарел.

Сега стоеше много по-близо до нея, виждаше само усмивката й и внезапно му се прииска да плъзне пръста си под яката на блузата й, да разкопчае копчето. Да докосне кожата на шията й.

Извърна глава. Имаше нужда от Марго. Трябваше да издигне отново преградата между себе си и Скай – беше оставил нещата да стигнат твърде далеч и сега мислите му го носеха към задънена улица.

Скай отвърна на шегата му.

— Знаеш, че моята необузданост се свежда само до неспазване на забраната за плуване.

За щастие, Марго пристигна и нейното хладно и безизразно лице го върна отново към ролята му.

Гласът на Либърти отново прониза разговора.

— Какво ще кажеш за едно от онези питиета, с които ме почерпи в кръчмата миналата вечер? – каза безгрижно тя на О’Фарел. – Как се казваше? Започваше с „н“.

— „Негрони“ – отвърна О’Фарел.

— Да, нашият скъп приятел О’Фарел беше както винаги зает да забавлява млади дами по баровете – каза хладно Марго.

Никълъс загледа втренчено Марго. Защо бе казала това на Скай?

Видя как Скай трепна, като улови погледа, който си размениха двамата с Марго. Той вероятно говореше колко всичко между тях е прекрасно – бремето на всичките им тайни се съдържаше в него – но тя не бе сигурна какво означава. Дори не знаеше какво се опитваше да внуши на Марго – в състояние бе да убие О’Фарел, ако разбиеше сърцето на Скай, ако тайно се срещаше с жени от СЖВВС, но също така знаеше, че няма право да се намесва в живота й.

Либърти вече шепнеше в ухото на О’Фарел и ако Скай се извърнеше леко надясно, тя също можеше да ги види.

— Връщам се ей сега – каза той. Подмина О’Фарел, който бе застанал на бара, за да поръча питие за Либърти. Когато стигна до Либърти, той я хвана за ръката и я дръпна настрана. Имаше същото изражение както когато като деветгодишна риташе Скай под масата.

— Какво правиш? – попита той.

— Флиртувам – отвърна тя през смях. – Казах на Скай, че работата ми е свързана с това. Така че няма да бъде изненадана.

— Недей да разваляш всичко.

— Коя част по-точно? – тя го наблюдаваше над цигарата си и за пръв път на него му се прииска да държи в ръката си рак и да го пусне на гърба под блузата й.

— Не мисля, че Скай се интересува особено от О’Фарел – добави Либърти, като го погледна по същия начин както Марго преди малко.

— Говори с нея, Либърти – каза той.

— Знаеш, че не мога.

И това беше проблемът – никой от двамата не можеше да каже каквото и да е било на Скай.

— О’Фарел бе толкова развълнуван за този уикенд, като опитен пилот преди полет – отбеляза Марго пред Скай, след като Никълъс ги бе напуснал.

Ръката на Скай блъсна някаква чаша на бара. Въпреки че опитът й с мъжете бе ограничен, тя разбираше, че О’Фарел е способен да й повлияе и да я накара да се почувства добре. Но неговата компания не й помагаше да забрави за онова, което усещаше под лъжичката. Нито й помагаше да даде отговор на въпроса, който настойчиво звънтеше в ушите й – наистина ли искаше да спи с О’Фарел и ако ли не, дали трябваше да му го каже?

— Може би в последна сметка ще пия уиски – каза тя. Обаче питието само я накара да се чувства още по-откъсната от случващото се наоколо, без да й предложи някакво решение.

Скоро стана време да тръгнат към киносалона „Емпайър“ на Лейчестър Скуеър. Пристигнаха навреме за кинопрегледа. Публиката ликуваше при добрите новини, които не бяха много, и притихваше при лошите, каквито имаше в изобилие.

Либърти безспирно бърбореше нещо на О’Фарел. Марго пушеше. Никълъс мълчеше. Уискито се плискаше в стомаха на Скай.

Предвид трудностите да общува с пилот от друга база, когото не бе виждала от два месеца, Скай нямаше представа какво О’Фарел бе планирал за вечерта и определено не знаеше какъв филм даваха. Когато започна, тя се зае да пали цигара от пакета, който Никълъс й бе подал, но се обърна към него, когато той произнесе със странен, приглушен глас: – Скай.

На екрана се появи някаква руса глава в аероплан и надписът. Те летяха сами премина през него злокобно бял. Лицето на Ейми Джонсън – или по-скоро на актрисата, която играеше нейната роля – прикова вниманието на Скай. Ейми Джонсън, първата жена пилот, прелетяла от Англия до Австралия, счупила рекорда, поставен от мъж. Ейми Джонсън, чиито постижения бяха подтикнали майката на Скай да полети към смъртта си. Ейми Джонсън, която също бе загинала през 1941 година, след като бе постъпила в Транспортните спомагателни военновъздушни сили.

На екрана тя все още бе жива. Униформеният й гащеризон бе смущаващо познат – като онези, които Скай носеше всеки ден – а и актрисата бе усвоила точно маниерите на Ейми.

Самолетът излетя, облаците се спуснаха надолу. След това – затъмнение. На Скай всичко това й бе добре познато – липсата на видимост от лошото време. Чувството, че сякаш си напуснал земната атмосфера и си се озовал на място толкова чуждо и толкова далечно, че ти се струва невъзможно някога изобщо да се върнеш. Лицето на Ейми – уплашено, невярващо, че това може да се случи на нея, толкова опитната. И внезапното прозрение, че това бе всичко – жена, сама в самолета сред облаците, а животът нямаше никакво значение.

— Добре ли си? – прошепна настойчиво Никълъс и Скай осъзна, че диша шумно и учестено, че цигарата бе изгоряла почти до пръстите й, а около нея, подобно на сълзи, се сипе бяла пепел.

— Извинявай.

Тя скочи, втурна се към изхода и дори не спря да види дали и Либърти не бе също толкова разстроена. Знаеше само, че трябва да излезе, преди да се разплаче така, както бе плакала само веднъж в живота си – в деня, в който разбра, че майка й е загинала, след като самолетът й бе попаднал в същата, изпълнена с облаци, пустош.

Никога повече не бе плакала така, защото Либърти я бе хванала да хълца в леглото си в Париж и в един от редките моменти на споделена нежност се бе разридала:

— Недей, Скай – бе завила Либърти. – Ти не може да плачеш.

Часове наред бе останала неутешима, като повтаряше тези думи с най-слабия си шепот – ти не може да плачеш – сякаш именно плачът на Скай бе превърнал смъртта на майка им в нещо толкова ужасно и сърцераздирателно.

Скай бе преглътнала сълзите си, избърсала очите си и прегърнала сестра си, сираче на тринайсет години.

Сега сълзите, потискани от десетилетие, бликаха от нея като порой в мига в който излезе на Лейчестър Скуеър. Съзнанието за това колко уязвима пред смъртта бе тя – и Роуз, и Джоан, и Никълъс, и О’Фарел също – я порази. Всяко едно от техните лица можеше да бъде на този киноекран.

Но какво неподходящо място да се озовеш в разгара на най-ужасната емоционална буря. Униформени мъже и жени кръжаха около нея, докато тя ридаеше, някои от мъжете доброжелателно й подвикваха, че ще я черпят, преди да осъзнаят, че лицето й е мокро от сълзи, и бързо да побягнат, за да не се заразят от нейната мъка. В този шеметен водовъртеж от хора и шумове, някой я хвана за ръка и я поведе към някаква стена, далеч от суматохата.

Чу как Никълъс казва:

— О’Фарел идва насам и знам, че предпочиташ той да ти помогне, но просто трябваше да се уверя – не дали си добре, защото знам, че не си – а дали мога да направя нещо.

Подчертано недоволният глас на О’Фарел го прекъсна.

— Какво си й направил?

Скай поклати глава с намерението да покаже, че нищо не е станало по вина на Никълъс, но той го изтълкува като отговор на въпроса си. Ритна паважа с върха на ботуша си и каза:

— Влизам вътре.

— Не е направил нищо – каза Скай на О’Фарел, като бършеше страните си, докато Никълъс се отдалечаваше. – Майка ми… Загина в самолетна катастрофа. Като Ейми Джонсън.

О’Фарел не я попита нищо за майка й. Вместо това каза:

— Знам, че веднъж вече те питах – но каква е тази история между теб и Крофърд?

— Историята е – каза тя равно и откровено, – че останах без майка на четиринайсет години. Опитвам се да не мисля за това твърде често. Защото боли, както ако легнеш на пистата и оставиш ескадрила „Спитфайър“ да те прегази. Никълъс познаваше майка ми. И знае как филмът ме кара да се чувствам.

Мислеше, че с това всичко щеше да приключи и щяха да се върнат обратно, въпреки че тя не искаше това и щеше да стиска очи до края на филма.

Но той продължи.

— Не знаех. Но, разбира се, твоят приятел е знаел.

Тя примига, за да спре сълзите си, и рязко каза:

— За пръв път проявяваш някакъв интерес към мен извън целувките. Ако си искал да знаеш за миналото ми, трябваше само да ме попиташ.

— Казах ти, че търся само развлечение – каза войнствено той. – Но това не означава, че искам някоя, която се целува с началника ми в някаква уличка, след това да си легне с мен.

Недей да плачеш, каза си Скай. Не и пред О’Фарел.

Спомни си какво бе казала Либърти за изпитите с О’Фарел „Негрони“ и какво бе промълвила Марго за усмивките, които щедро раздавал на всяка жена от ЖСВВС. О’Фарел искаше неангажираща връзка за себе си, но негодуваше, когато Скай потърсеше утеха от приятел.

Тогава разбра, че не иска да бъде просто поредната жена, на която да се усмихва, с която да пие, още една жена, с която да спи. Искаше някой, за когото щеше да бъде морето и небето, цялата вселена.

— Трябва да си намериш някоя друга, с която да се развличаш – каза тя. – Съжалявам.

Върна се обратно в киносалона и седна отзад, далеч от групата. Видя как О’Фарел също се връща и сяда до Либърти – която изобщо не изглеждаше разстроена от филма – и видя как сестра й се притиска до него. Скай затвори очи. Знаеше точно какво щеше да се случи.

Двайсет и втора глава

В Дипломатическия клуб, след като свърши филмът, Скай намери маса в тъмния ъгъл, където можеше да седи, да пуши, да пие и да си възвърне самообладанието. Не искаше да разваля настроението на останалите, не искаше да се ядосва на О’Фарел, искаше само да се преструва, че не е тъжна, че отвъд вратите на клуба всичко бе ярко осветено и непокътнато и такова беше и нейното сърце. Опита се да се усмихне, но не успя да почувства радостта, която този жест предполагаше, не можеше да престане да се пита как човек може да танцува, да се смее и да пие, когато светът бе във война. А нима това бе неправилно?

Когато огледа дансинга, й се стори, че е единствената, която мисли така. Либърти се въртеше в кръг с питие в ръка, като разливаше по-голямата част от него върху О’Фарел. Роуз и Ричи се бяха прегърнали по начин, който не оставяше никакво съмнение как щеше да завърши вечерта. Дори Марго се усмихваше на Никълъс, докато танцуваха, не така притиснати както Либърти и О’Фарел, но с нещо повече от споделено съгласие. Може би това се случваше с любовта, когато се настанеше навикът – затихваше в някаква не толкова взривоопасна, но по-надеждна близост. Как ставаше така, че Скай искаше и двете – и взрива, и последващото сладко спокойствие.

Малко по-късно Марго се присъедини към нея.

— Липсва ли ти Франция? – попита я внезапно на френски, докато запалваше обичайната си „Голоаз“.

Скай обмисли отговора си, след това каза също на френски.

— В известен смисъл, да. Въпреки че вероятно ми липсва не толкова Франция, колкото свободата. Отсъствието на война. Което няма да намеря там, ако се върна още днес. А ти? Кога дойде в Англия?

— Изпратиха ме в пансион в Лондон, когато бях тринайсетгодишна. Родителите ми искаха да говоря английски толкова добре, както френски. Имаха някаква представа накъде отиваше светът.

— Родителите ти още ли живеят във Франция?

Марго поклати глава.

— Работеха за Съпротивата. Вече почти година никой не ги е виждал и няма никаква вест за тях. Както и за двамата ми братя.

— Съжалявам – Скай протегна ръка към Марго, но само леко я докосна, тъй като не бе сигурна как щеше да реагира Марго. – Сигурно са смели хора.

— Не става въпрос за смелост – отвърна кратко Марго. – Това е необходимост. Никой не иска духът на Франция да бъде смазан, както бяха прегазени градовете ни.

Скай разпозна в острите думи на Марго сянката на гнева, тъгата и безсилието. Те правеха всичко по силите си тук, в Англия, но сигурно на хората, останали във Франция, то изглеждаше нищожно. Освен изтребителите и бомбардировачите, които излитаха всяка нощ към Германия, къде беше тяхната Съпротива?

Марго кимна на келнера да донесе още шампанско.

— Защо О’Фарел танцува със сестра ти?

Скай късо се изсмя: – Знаеш ли, трябвало е да станеш следовател. Улучваш право в целта.

Ответната усмивка на Марго бе странна.

— Никой тук никога не задава въпроси за нещо съществено. Всички толкова се стараят да избягат от темата и да не покажат и най-малко емоция. Истинско чудо е, че не се взривявате от напрежението.

— Може би по този начин успешно бихме могли да подплашим Хитлер – каза Скай. – Ако всички в Англия едновременно взривят самообладанието си. Произведената експлозия вероятно ще бъде толкова мощна, че ще отекне и в Германия.

Започна да се смее, като си представи смешната картина как британските стоици впрягат потиснатите си емоции и нещата, за които никой не говори, в името на добрата кауза, и създават бомба с такава мощност, че да разгроми нацистите. Марго също се засмя и след малко, било поради изпитото шампанско или от собствените им потиснати чувства, и двете започнаха да се смеят така, че не можеха да говорят.

Никълъс се доближи до тях, като местеше поглед от едната на другата, и после се обърна към Либърти.

— Не мислех, че ще ви заваря точно така – каза той.

Зад него Скай можеше да види как Либърти се опитва да целуне О’Фарел, който с не особена охота се опитваше да я обезкуражи. Погледна към мястото, където седеше Скай, сякаш дори той осъзнаваше, че е долнопробно да се целуваш със сестрата на жената, с която си възнамерявал да прекараш нощта. Скай се почувства по-скоро раздразнена, отколкото наранена, и то повече от Либърти, отколкото от О’Фарел.

— Защо не танцуваш със Скай? – каза Марго на Никълъс.

Погледът, който Никълъс хвърли на Марго – израз на стъписване и потрес, сякаш го бяха накарали да танцува с отвратително чудовище – прониза Скай право в стомаха. Тя се изправи, притиснала с ръка гърдите си, като изблъскваше болката дълбоко назад в себе си, където никой не можеше да я види.

Докато бързаше да излезе, се сблъска с Либърти, която се бе отдръпнала от О’Фарел, с лице позеленяло като английска морава. Скай хвана сестра си за ръката и почувства как тялото й тежко политна към нея. Трябваше им тоалетна.

Щом стигнаха там, Либърти успя да излее погълнатите коктейли в тоалетната чиния, което бе по-добре, отколкото на пода. След това Скай осъзна, че прави онова, което бе виждала други жени да правят за приятелките си, жени, които бяха задържали твърде много мъка в себе си и които се освобождаваха от нея в тоалетната чиния на нощния клуб. Хвана къдриците на тъмната коса на Либърти и ги вдигна нагоре, докато сестра й повръщаше.

Разтърка гърба на Либърти и прошепна:

— Какво правиш? Какво правим и двете?

Либърти не отговори.

Скай й подаде кърпичка, за да си избърше устата, и й каза да наплиска лицето си с вода. След това пое цялата тежест на тялото на сестра си, докато отвеждаше Либърти до тяхната стая.

Щом стигнаха, положи Либърти на леглото, наля й чаша вода и намери кошче за боклук, което Либърти щеше да използва по предназначение през идващата нощ. Накрая Скай легна по гръб до сестра си, с ръце скръстени върху корема, и се загледа в тавана.

— Съжалявам – прошепна тя.

Усети как Либърти се обръща с лице към нея, видя, че очите на сестра й са все още отворени, че още не се бе унесла. Хвана ръката й точно както през онези нощи в Париж, след като майка им бе умряла, когато споделяха едно легло и изпитваха утеха само от факта, че лежаха една до друга.

— По-хубаво ли е, отколкото да бъдеш с О’Фарел? – промълви Либърти.

Горещи сълзи се стичаха по страните на Скай.

— Да – отвърна тя, като стисна ръката на Либърти. – Да, наистина е така.

Скоро след като Роуз и Скай се върнаха от Хамбъл, Джоан изненадващо ги посети във вилата. След като я задушиха в прегръдките си, трите седнаха притиснати на входните стъпала, като се наслаждаваха на топлината на късния следобед. Джоан извади бутилка шери, което бе единствената донякъде подходяща за празник субстанция, която бе успяла да намери в цялата страна.

Докато Джоан наливаше в трите чаши, Скай попита:

— Какъв е поводът?

Джоан засия и склони глава на рамото на Скай.

— Първо, искам да ти благодаря, защото го направи възможно. От днес – тя вдигна чашата си, – официално съм инструктор за пилотиране на четиримоторни самолети.

— Господи! – възкликна Роуз.

— Инструктор – повтори Скай също поразена.

И трите забравиха за шерито, смееха се, прегръщаха се и плачеха. Защото се бе случило немислимото. След обучителния курс на Скай за пилотиране на четиримоторни самолети разрешиха и на шепа други жени да направят същото. А сега и това – жена щеше да тренира както мъже, така и жени да пилотират най-големите самолети в КВС. Това бе едва ли не равносилно на чудо.

Известно време никоя не бе в състояние да каже нещо свързано, докато Джоан не добави, с тих глас.

— Така е по-добре. Претоварена съм с неща, за които не мога да говоря. Да бъда инструктор, означава, че вече няма да се налага…

Да изпратиш толкова много приятели там, над дъгата. Скай чу собственото си пресекливо дишане, както и това на Роуз.

— Понякога говоря с Ричи за тези неща – каза спокойно Роуз. – Знам, че самата аз казвах, че приказките няма да ги върнат, което си е вярно, но открих, че ако някой ме изслуша, това ме връща обратно от онова място, където има прекалено много облаци.

Бях толкова уплашена, бе казала Скай на Никълъс. Знам, бе отвърнал той и я бе върнал обратно от нейното оловносиво небе. С тази разлика, че Никълъс имаше Марго, която да го прави за него. Той нямаше нужда от Скай.

След това Роуз се изчерви, което никога не й се бе случвало, и каза:

— И аз имам повод за празнуване.

Смущението на Роуз извади Скай от нейната мечтателност:

— Какъв, за бога? – попита тя.

— Ричи ми предложи да се омъжа за него и аз казах „да“ – Роуз наведе брадичка, като не смееше да погледне приятелките си в очите.

— Сватба! – възкликна Джоан. – Мислех, че си се омъжила за развлеченията? Кой би помислил, че именно ти ще се сгодиш?

— И че именно ти ще инструктираш мъжете да пилотират „Халифакс“ – добави Роуз. – Войната променя всичко.

— Наистина – каза Скай развълнувано. – Но този път е за добро. Поздравления.

Тя целуна Роуз по бузата, с очи пълни със сълзи, но радостна, че този път имаше извинение. Радостта на Роуз от любовта бе толкова ослепително мъчителна, като да наблюдаваш слънчево затъмнение. И Скай разбра, че любовта трябваше да бъде нещо толкова лесно, да създава такъв блясък. Любовта определено не бе някой да гледа някого другиго по начина, по който я бе погледнал Никълъс в Дипломатическия клуб, след като Марго му бе казала да танцува със Скай. Тя свали шала от врата си, завърза го на косата си и засенчи лицето си.

— Сега остава само Скай да получи онова, което иска най-много – каза Джоан.

Скай замръзна. Никой не можеше да знае за чувствата й към Никълъс. Непростимо бе да се влюби в мъж, който се бе врекъл на друга жена.

— Имам онова, което искам – каза тя прекалено остро. – Да летя. Това е всичко, от което се нуждая.

Джоан въздъхна.

— Войната променя всичко с изключение на Скай – каза тя и Скай осъзна, че Джоан не подозираше нищо за нейните чувства, а само се опитваше да добави още един романтичен нюанс към ситуацията.

Скай се примъкна към Джоан и я прегърна.

— Но това означава, че ще ни напуснеш – каза тя и почувства как гласът й потреперва.

— Така е – отвърна Джоан с усмивка на уста и със сълзи в очите, като мислеше, че този момент бе едновременно радостен и тъжен, горчиво-сладък.

— Помниш ли кожените палта? – каза Скай спокойно. – През първата зима.

— Помня кожите – кимна Джоан.

— И кашмира – добави Роуз. – Приличахме на летящи принцеси.

— Само дето принцесите не носят гащеризони – каза Скай.

И трите се засмяха едновременно, като знаеха, че изобщо не бяха принцеси, но че богатствата на тяхното приятелство бяха по-ценни от цяло кралство.

Лятото премина в есен и трябваше да се транспортират все повече самолети. Толкова бяха заети, че една сутрин Скай с изненада чу по мегафона в Хамбъл да я викат заедно с Роуз в офиса на Полин вместо на гишето, за да вземат документите за доставка. Там намериха Джоан, която бе призована да се включи в онова, което Полин нарече специална операция. Подаде на Джоан и Роуз записка за транспорт на „Москито“ до близката база на КВС.

— Останете за обяд там – каза им тя. – За днес трябва да свършите само това. Останете в базата колкото искате.

— Защо? – попита Роуз, а същото се питаше и Скай.

Никога нямаше време да обядват.

— Избрах вас, двете, за тази работа заради външния вид и маниерите ви – каза Полин, като отговори уклончиво на въпроса. – Имате време да се гримирате, преди да тръгнете. Бъдете експедитивни и красиви, моля – завърши тя.

Джоан и Роуз бързо излязоха, Роуз изглеждаща объркана, а Джоан – заинтригувана от даденото им изрично позволение да се разкрасят за задачата.

Скай се обърна към Полин.

— Разбирам защо не си избрала мен.

— Ако бе въпрос само до външност, щеше да отидеш с тях. Но имам друга задача, която изисква по-скоро способности, отколкото обноски.

— Така че трябва да я поема?

— Да, моля.

— Какво точно ще правят Роуз и Джоан? – попита Скай, без да успее да прикрие подозрението в гласа си.

Полин въздъхна.

— Ще правят политика – каза тя. – Ескадрилата, на която ще доставят „Москито“, е загубила повечето от мъжете си. Щом постъпят нови пилоти, те отново загиват. Техният командващ офицер попита дали жените от ТСВВС могат да направят нещо, за да повдигнат духа им. Не бях сигурна дали твоите принципи ще ти позволят да предоставиш подобна морална подкрепа.

Скай почувства как нещо се надига в нея – не бе съвсем сигурна дали беше гняв, отчаяние или позив за повръщане. Смятала бе, че новият пост на Джоан като инструктор на най-големите самолети означава, че преградите между мъжете и жените бяха паднали. Че бяха оценявани единствено според способностите си, а не според това дали носят пола. Обаче не – независимо че пилотираха всеки самолет на КВС, често пъти след съвсем малко подготовка, при всякакво време и без инструменти, жените трябваше и да се разкрасяват, за да утешават другите. Наистина щеше да повърне.

При тази мисъл веднага й се прииска да си удари шамар. Беше ужасно човек да оспорва на пилотите, сражаващи се в тази война, нещо, което щеше да им позволи с по-леко сърце да седнат на другия ден в самолета и да се изправят срещу смъртта.

— Защо? – попита мрачно тя.

Не беше сигурна дори какво пита – защо не мога да бъда като другите, радостно да пърхам с мигли в името на нещо по-добро. Или – защо нищо и никога не се променя?

— Защото ще ни спечели още месец или два, за да можем да си вършим работата – каза Полин. – Моята задача е да направя това да се случи. Твоята е да доставиш „Бофайтър“ на ескадрила на север. Не се налага да се усмихваш. Трябва да направиш остър завой над аеродрума и да го приземиш бавно. Но го направи зрелищно и с лекота.

Скай кимна, макар да разбираше, че в думите на Полин има нещо повече от онова, което казваше. Взе транспортната разписка, намери бофайтъра и полетя на север, като мислеше само за пътища, железопътни линии, ориентири и облаци – същността на нейните дни.

Щом откри базата, отпусна дросела и навлезе в очертанието над пистата със съвършено изпълнен остър завой, точно както Полин й бе казала.

Никой друг самолет не летеше този ден и пилотите се бяха струпали обезсърчени близо до пистата. Полин бе поискала да кацне бавно, така че се издигна вертикално нагоре, превъртя се, спусна се ниско над главите на мъжете, отпусна клапите и колесниците и се приземи деликатно като пеперуда.

Докато вдигаха покрива и някой започна да развързва коланите й, тя чу как нечий глас казва:

— Това, че ни изпращат първокласен пилот да ни покаже как да управляваме „Бофайтър“, няма да ни убеди да седнем отново в тези чудовища.

— Не, обаче може би тя ще успее – каза друг глас и Скай скочи на земята.

Всички се извърнаха към нея. Това бе нещо, с което бе свикнала дотолкова, че вече не я дразнеше, но този път бе различно. Двама мъже спореха за нещо. Единият бе командирът на ескадрилата, другият – командирът на базата. Командирът на базата се усмихваше. Командирът на ескадрилата бе останал без думи.

— Предполагам, че вече няма да имате проблеми да пилотирате „Бофайтър“ – каза командирът на базата на командира на ескадрилата. И на Скай: – Благодаря ти, мила моя.

Мила моя. Ако бе от КВС, никога нямаше да дръзне да я нарече така.

— За какво ми благодарите? – попита тя.

Един от инженерите й обясни. Самолетите „Бофайтър“ с тяхната склонност да губят скорост и непредсказуемото им поведение при резки завои, бяха пословично трудни за управление. Специално на тази ескадрила им се бе видяло толкова трудно, че бяха отказали да летят с тях. Така че трябвало да повикат Скай, за да им покаже, че дори и жена може да се справи.

Дори и жена.

Всички нейни най-тежки преживявания в ТСВВС преминаха през погледа й – пробният полет, който трябваше да направи, за да докаже, че може да пилотира, независимо от летателното й досие; медицинският преглед, на който й бяха казали да се съблече; мразовитите полети до Шотландия в открити самолети; десетте обиколки, които трябваше да направи със своя „Халифакс“, единствено защото беше жена. За момент намрази летенето и й се прииска да не го прави никога повече.

Попита къде се намира тоалетната. Щом се озова там, загледа втренчено в отражението си в огледалото, вкопчена в умивалника.

Защо продължаваше да се съпротивлява? Никой и никога нямаше да я погледне и да види в нея пилот.

Щяха да виждат дългите коси, червените устни и полата. А точно сега имаше толкова много неща, с които трябваше да се пребори. Чувствата си към Никълъс. Непрекъснатите пориви на сестра й да я отблъсква.

Така че не каза нищо на Полин, когато се върна в Хамбъл. На следващата сутрин не прихвана косата си с фиби, така че да изглежда в уставната дължина – остави я да се спуска на вълни по гърба й. Само повдигна рамене, когато новият инженер я попита къде се крие истинският пилот, когато дръпна назад капака на кабината на самолета й. Отиде на парти с Роуз и се забавлява в компанията на жизнерадостни пилоти. Толкова по-лесно бе да бъде онова, което всички искаха от нея да бъде – просто жена.

Така изминаха няколко седмици, докато настъпи поредната нощ на филми и танци в базата Тангмере. Когато Скай влезе в спортния хангар с Роуз, група пилоти се засили към нея като ескадрила „Спитфайър“.

— Какво правиш? – попита я Роуз.

— Забавлявам се – каза Скай, без да се усмихва.

— Наистина ли? – рязко попита Роуз.

— Разбира се – отвърна Скай и лениво прие ръката на някакъв пилот, който я поведе към дансинга.

Наблизо танцуваха Либърти и О’Фарел. Начинът, по който Либърти притискаше тялото си в неговото и настоятелно го целуваше, не оставяше у никого никакво съмнение, че двамата спят заедно.

Беше ли щастлива сестра й? Скай се помъчи да разгледа лицето на Либърти, докато тя се завърташе на всеки три такта, но то бе толкова трудно за разгадаване, както и английското време за прогнозиране. Единственото, в което Скай бе сигурна, бе, че Либърти или не я бе забелязала, или правеше всичко възможно да не й обръща внимание.

Докато Скай танцуваше, може би с дванайсетия пореден пилот, видя, че Никълъс и Марго влизат в хангара. Скай осъзна, че партньорът й я целува с целувка, която имаше вкус на поражение и че дори не знаеше името на мъжа, с когото танцуваше. Главата й се въртеше като въртележка от шампанското.

— Извини ме – каза тя, като се отдръпна назад, но той не я пусна. Така че продължи да танцува с него, здраво притисната, тъй като не можеше да се сети как да се измъкне.

В точно този момент Либърти погледна към нея. Очите им се срещнаха, преди Либърти да се извърне отново към О’Фарел.

Когато музиката спря, Скай успя да се освободи. Запъти се към страничното крило на залата близо до Либърти, като се надяваше, че сестра й също може да слезе от дансинга. Тя го направи, побутна О’Фарел към бара и отиде сама при Скай.

— Мислех да дойда да прекарам няколко дни при теб следващата седмица – каза Либърти вместо поздрав.

Скай зачака откъде щеше да дойде ударът. Такъв не последва. Попита: – Защо?, вместо да каже: Това е чудесно.

— Защо не? – каза Либърти, като отпиваше от чашата с „Негрони“ в едната ръка и дърпаше от черната „Собрание“ в другата.

— Ще приготвя леглото на тавана.

— Ще приличам точно на Пепеляшка – изгонена на тавана, докато грозната ми сестра се разполага сама в стаята си.

— Няма да се откажа от стаята си заради теб, Либърти – каза Скай, която изведнъж се почувства безкрайно уморена от тези дразнещи многозначителни разговори.

— Само от своя мъж – каза Либърти, като посочи О’Фарел. – Искаш ли си го обратно?

— Изобщо не ми пука за О’Фарел – докато го казваше, Скай усети, че очите й се насочват към Никълъс.

Либърти се усмихна.

— Така си и мислех.