Тайната на Диор

— Отново бременна от него – завърши Скай вместо него. – Колко ли много ни мразиш и нас, неговите деца, задето е загинал заради нас.

— Не съм ви мразил така, както някога мразех Ванеса – обаче омразата доникъде не води, не е ли така? – въздъхна той. – След войната Софи остана във Франция. Беше много близка с майка ти, чувстваше я като сестра и изобщо не я обвиняваше за случилото се. Каза ми, че Себастиян бил самостоятелен и можел да взема сам решения, че него трябвало да държим отговорен, не Ванеса.

— И тя е обещала на майка ми да се грижи за мен и Либърти, ако нещо се случи.

— Така е. След като в продължение на няколко години се сърдех на Ванеса, отидох при Софи във Франция за седмица-две. Тя бе пропуснала да ми каже, че Ванеса и децата й – ти и сестра ти – също ще бъдете там. Отначало бях страшно ядосан. Но след това осъзнах, че Ванеса е единственият човек, с когото мога да говоря за брат си – тя го познаваше истински. Така че след това се срещах с нея от време на време, за да си спомням. Въпреки това трябвало е да направя повече за теб и сестра ти. Вие сте мои племеннички, за Бога.

Докосна ръката на Скай, след това колебливо се отдръпна. При този жест тя разбра, че вече има и друго семейство, освен жените в Хамбъл. Мисълта едва не я накара да се усмихне.

Обаче около тях продължаваше да витае най-важният въпрос, който още не бе получил отговор.

— Защо ми разказваш всичко това сега?

Той се изправи, отдалечи се и заговори с гръб към нея.

— Смята се, че можеш да подпомогнеш военните усилия по същия начин както майка си. Изобщо не съм сигурен дали не трябва да те разубедя. Но са ни нужни повече жени. Все по-трудно става да се пращат мъже. Прекалено се набиват на очи. След 1940 година повечето французи са или военнопленници, или са депортирани в Германия по програми за принудителен труд. Жените будят много по-малко подозрение. Обаче е дяволски трудно да се намерят такива, които говорят достатъчно добре френски и изглеждат като французойки, за да не ги разкрият за пет минути, след като пристигнат там. Наложи се да вземем няколко, за които техните инструктори изказаха опасения относно способността им да контролират емоциите си, но тъй като извън всяко съмнение изглеждаха като французойки, а не можем да изгубим проклетата война… – въздишката му издаваше неговото раздразнение. – С една дума – не можем да си позволим да не ги използваме.

Обърна се към нея със загрижено изражение.

— Не се съмнявам в самообладанието ти – доказала си се повече от отлично в ТСВВС. Ако се съгласиш, ще постъпиш в Управлението за специални операции или УСО, както е известно. Задълженията обикновено включват саботаж, работа с мрежи на Съпротивата и събиране и изпращане на информация от тези мрежи до Централния щаб в Лондон. Агентите се откарват през нощта при пълнолуние със самолети „Лизандър“, а пилотите са базирани в Темпсфорд, където се озова случайно преди осемнайсет месеца. Отговарям за всички ескадрили за специални поръчения в КВС, към които се числи и тази.

Никълъс. Дъхът й секна, сърцето й се сви като юмрук. Никълъс прехвърляше шпиони във Франция. Ако нещо се случеше със самолета му и нацистите го заловяха… – тя потрепери.

— Изглежда, имаш нужда от още скоч – каза Уайлд. – Не исках да те стресна чак толкова. Разбира се, можеш да откажеш.

— Не става въпрос за това – тя поклати глава и невероятно – думите излязоха от устата й. – Никълъс Крофърд е… мъжът, когото обичам. Спря се точно навреме – … мой добър приятел. Нямах представа, че се излага на такава голяма опасност.

— А! – Уайлд хвана бутилката и й наля най-щедрата доза досега. – Не знаех.

Беше достатъчно мил да не настоява, но тя знаеше, че не бе скрила нищо от него. Което я правеше много лош шпионин.

Той изчака, докато тя пиеше, сякаш скочът беше вода. Главата й вече така се въртеше, че алкохолът само опари гърлото й.

— Искаш ли да се срещнеш с някого, който може да ти каже повече? – попита Уайлд.

Можеше ли да се откаже от летенето заради това? Как можеше да не го направи? Не можем да загубим тази проклета война, бе казал Уайлд. Що за човек щеше да бъде тя, ако откажеше да помогне, когато бе най-необходима?

Топлината на скоча внезапно отстъпи пред леденостуден страх и тя почувства как я обхваща същата ужасяваща неподвижност, както когато германският изтребител бе стрелял по нея. Без дъх. Без пулс. Нищо отвъд очите й, приковани в лицето на Уайлд. И една мисъл – имаше стотици начини да загинеш като пилот в небето. Но имаше милиони начини да загинеш като шпионин в окупираната от нацистите Франция.

Обаче Никълъс летеше натам през цялото време. Не бе седял като безмълвен и себичен глупак да мисли само за себе си. Точно тогава сърцето й едва не се пръсна при мисълта колко много го обичаше.

Успя да си поеме дълбоко дъх. А какво да каже за всички хора, загинали след 1939 година, за всички онези, които щяха да умират всеки ден, докато войната продължаваше?

— Мислиш ли, че ще успея да се справя? – попита тя Уайлд.

Той не се поколеба.

— Да. И част от мен иска да го направиш, защото ако си толкова добра като агент, каквато си като пилот, не се съмнявам, че ще победим. Но знам също, че ако ти позволя, може би никога няма да те видя отново. За което – устните му се стиснаха, сякаш го болеше да изрече тези думи, – много ще съжалявам.

Скай осъзна, че протяга ръка да хване неговата. Той я стисна, задържа я, а устата й се изкриви на една страна, като всичко в нея също я болеше.

— Мисля, че трябва да го направя – каза тя.

Той кимна.

— И аз мисля така.

Пусна ръката й и се изправи.

— Ще те заведа да те запозная с Вера Аткинс. Ще докладваш на нея, ако решиш да постъпиш в УСО.

Скай отпусна крайниците си и успя да се изправи, въпреки количеството скоч, което бе изпила, новата история, която бе научила, и новото бъдеще, което се надигаше застрашително като далечен буреносен облак, и пое по относително права линия след Уайлд.

Той се готвеше да почука на някаква врата, когато тя се отвори и Никълъс и Марго излязоха от нея.

Скай ги загледа.

Марго се усмихна.

Никълъс се закова на място. Очите му, тъмносини от ярост, опариха Скай. Тя се сепна.

— Не – каза той със сурово изражение.

Уайлд погледна Скай, после Никълъс.

— Не – повтори Никълъс. – Не.

Да види отново Скай, толкова близо, че можеше да протегне ръка и да я докосне, го накара почти да залитне назад, когато осъзна, че всичко, което бе чувствал към нея, само се е засилило през месеците на отсъствие, и докато се бореше с всички пориви на тялото си, което искаше да я привлече към себе си и да я целуне така, както не бе целувал никоя друга. Беше му трудно дори да диша, а шокът да се намира на две крачки от нея като полетял към пламнала дъга, бе поразителен.

Тогава разбра – удар право в сърцето. Тя се намираше в централата на УСО. Което означаваше само едно нещо. Искаха да я вербуват.

— Не – каза той.

Защото това означаваше, че можеха да застрелят Скай в полето във Франция пред собствените му очи и щеше да се наложи той да се качи в самолета си и да остави тялото й там. Никога нямаше да може да го направи.

— Не – каза отново той. Прозвуча още по-категорично и видя как Скай отстъпва назад.

Никога не бе удрял нещо в живота си, но сега му се искаше да удари стената.

След това видя лицето на Марго и разбра. Тя ги бе довела на това място.

Не му бе станало ясно защо се налагаше да дойде с нея в централата на УСО този ден. Никога не ходеше там – неговите задачи се възлагаха от КВС. Обаче Марго бе казала, че ставало въпрос за тяхната легенда, така че двамата бяха дошли с кола от Темпсфорд. Ала Вера Аткинс, изглежда, нямаше никаква представа защо бяха там, а Марго се бе извинила и бе казала нещо от сорта, че объркала датата, а той се готвеше да я попита какво, по дяволите, ставаше, когато тя отвори вратата, а там стоеше Скай.

— Не можеш – успя да каже той.

Хвани ме за ръка. Да вървим. Заедно. И видя как ръката му посяга да я хване, но се усети навреме и се отдръпна точно както бе направил в нощта в Дипломатическия клуб, когато Марго му бе казала да танцува със Скай.

Лицето на Скай се изкриви и доби изражение, което никога не бе виждал у нея и не искаше никога повече да види – сурово и враждебно, сякаш й бе отнел цялата радост. Стоеше мълчаливо и наблюдаваше как всяко чувство, което тя изпитваше към него, се превръщаше в омраза, още едно красиво нещо, унищожено от войната.

— Мога – каза тя, влезе в офиса на Вера и затвори вратата.

Двайсет и девета глава

На следващия ден във влака обратно към Саутхемптън Скай размишляваше върху две неща. За това, че вече имаше чичо. Някой, с когото евентуално да прекарва Коледа. С когото да разговаря за майка си.

Нейната майка. Това бе другият човек, за когото Скай мислеше. Представяше си живота, който Ванеса Пенроуз бе водила – живот, изпълнен с тайни, опасности и вълнение и очевидно – с любов. След това, след края на войната, когато вече нямало нужда, тя се бе преместила в Корнуол с две дъщери и с разбито сърце, справянето с което вероятно е било най-трудно от всичко.

А ето че сега Скай живееше със също такова разбито сърце, обаче трябваше да се грижи само за себе си, не за две малки деца, които се нуждаеха от любов и внимание. А и мъжът, когото обичаше, все още бе жив.

Едва когато подкара колелото си обратно към Хамбъл, си спомни за Марго, която се появи на прага на кабинет в сграда, където очевидно се помещаваха служителите на разузнаването. Ако подозренията на Скай бяха верни, именно Марго я бе препоръчала за УСО. След като оттам бяха приели сериозно препоръката й, това означаваше, че тя не работеше в Спомагателните женски военновъздушни сили, а за Управлението за специални операции.

Нищо от това не променяше факта, че Марго бе сгодена за Никълъс, който бе говорил на Скай толкова гневно, сякаш я мразеше. Може би да му каже, че го обича – да го натовари така – не беше честно от нейна страна. В най-добрия случай изглеждаше възмутен от постъпката й.

Натисна по-здраво педалите и се понесе по пътеките на унилата Англия далеч от раздразнението на Никълъс. Пристигна във вилата в Хамбъл и откри, че бе забравила за танците същата вечер, които щяха да се проведат във вилата на командира на базата Тангмере, който искаше да отпразнува Великден 1944 година и факта, че всички те го бяха доживели. Времена на саможертва и възкресение – дори Скай можеше да долови символизма.

Танците се провеждаха седмица по-рано, тъй като на следващата всички отпуски щяха да бъдат прекратени и те знаеха какво означаваше това – че десантът, за който се говореше, скоро щеше да ги извиси в смъртоносното си възкресение. Че всичко досега бе репетиция, а предстоеше финалът – изпълнен с кръв, битки и разчленени тела.

Именно затова УСО имаше нужда от повече агенти. Следващите няколко седмици до десанта и месеците след него щяха да бъдат ключови за укрепване на мрежите на Съпротивата и за саботажни дейности. Скай имаше два дни отпуск, преди да се включи в тази борба. Нямаше да лети повече за ТСВВС, а щеше да премине курс на обучение, който, както й казаха, можеше и да не успее да завърши. Ако оценките на нейните шефове бяха добри, след това тя щеше да стане друг човек – французойка, щеше да седне в самолет, подобен на тези, които Никълъс пилотираше, и да отиде да се бори с германците.

Никога не съм искала да бъда Ванеса Пенроуз така, както ти. Странно, думите на сестра й витаеха в съзнанието на Скай и тя се изправи и ги задържа в ума си, докато подпираше колелото си до стената на вилата. Нима заради това постъпваше така? Нима целият й живот бе някакъв опит да наподоби този на майка си – непрекъснато повтаряща се история, водеща единствено до смърт и скръб?

Скай поклати глава. Помисли си за Ейми Джонсън, загинала, докато транспортирала самолети, както и Онър. Помисли си за всички жени от ТСВВС, които бяха загубили живота си, всички те нейни приятелки. Това продължаваше вече четири и половина години. Трябваше да приключи. Не, това бе нещо, което правеше не заради Ванеса. А за толкова много други хора.

Скай усети как по бузата й се стича сълза, после още една. Избърса ги и възприе изражението, което Роуз очакваше да види на лицето й. Малко очакване, лека възбуда. Никакъв страх или тъга. Маска, която от сега нататък щеше да носи, тъй като животът й се бе превърнал в лъжа, която живееше наяве.

— От цял месец очаквам този ден! – извика Роуз, като изскочи от вилата, очевидно чула пристигането на Скай.

Скай се извърна към нея с усмивка, зад която бе скрила онова, което знаеше за годеника на Роуз – че превозва шпиони във Франция, също като Никълъс. Прикри също и молитвата, която мислено отправяше точно в този момент към небесата – Ричи да оцелее и двамата с Роуз винаги да бъдат все така щастливи.

Роуз, в неведение, продължаваше да се възторгва.

— Разрешено ни е да си облечем цивилни дрехи! – извика тя. – Сутринта Полин ми позволи да се отбия до мамини, така че взех няколко рокли за нас. Отпреди войната са, но мисля, че стават.

— Покажи ми ги – каза весело Скай.

Роклите на Роуз бяха прекрасни. Скай хареса особено много една – модел на Вионе, зяпна тя, когато видя етикета. Беше в някакъв неописуем червено-розов нюанс – може би цикламен, пурпурен или може би тъмнорозовото на небето при залез. Две парчета плат, увити около бюста, образуваха леко драпирано деколте, после се връзваха отзад, а несиметрично скроената пола обвиваше ханша й, преди да се спусне с лек клош – но не прекален – до глезените.

— Не е ли твърде ярка? – каза Скай, като й се искаше Роуз да я опровергае, но също така се опасяваше, че да се появи на партито в толкова ослепителен цвят, може би щеше да бъде обидно във време в което мъката и траурът бяха обичайни.

— Ако някой има право да носи рокля като тази, това си ти – каза Роуз. – Наслаждавай се. Кой знае колко още ще можем да се усмихваме? Освен това с твоята черна коса ти си единствената, на която ще подхожда. Никога не ми е отивала.

Така че Скай наистина я облече, нави си косата и си сложи само малко грим, тъй като роклята нямаше нужда от никаква украса.

След това тя и Роуз се качиха пременени на велосипедите си и подкараха към железопътната гара, където с благодарност разбраха, че комендантът бе запазил два вагона, които да превозят всички от Чичестър.

В къщата лалета и зюмбюли – като отрицания на войната, подобно на роклята на Скай – гордо никнеха в градинските лехи, а розовите пъпки надигаха упоритите си главички от розовите храсти. Последният слънчев лъч очакваше да бъде угасен от нощта, докато Роуз и Скай влизаха вътре, където светлините бяха запалени, свиреше музика, всички се смееха и бяха щастливи и Скай от цялото си сърце се опитваше да бъде като тях.

Докато Либърти с пиянски порив не обви врата на сестра си.

— Познай какво научих преди малко?

Скай въздъхна и взе чашата от ръката й.

— Не искам да се налага и тази вечер да те отрезвявам – каза тя.

Либърти измъкна обратно чашата си и с очи, впити в Скай, отпи голяма глътка.

— Познай какво чух преди малко? – повтори тя.

— Какво? – попита Скай, като с благодарност гледаше как някакъв пилот се приближава с явното намерение да я покани на танц и да я отърве от клюките на сестра й.

— Марго и Никълъс вече не са сгодени! – каза Либърти тържествуващо.

Скай кимна отрицателно с глава на пилота, който се върна обратно разочарован.

— Моля? – каза тя.

— Никълъс е свободен да прави каквото си иска. Двамата с Марго имаха страшен скандал днес следобед. След това Марго обходи столовата, сякаш си нямаше никакви грижи, и съобщи на всички мъже, че е на разположение за срещи. След десет минути вече седеше на нечие коляно.

— Не е вярно – каза Скай.

Беше видяла Марго и Никълъс миналата сутрин и те изглеждаха съвсем близки.

— Вярно е – каза Либърти, внезапно настоятелна и съсредоточена върху Скай, сякаш пиянството й бе престорено, а всъщност си бе напълно трезва и знаеше точно какво прави.

Не е ли по-добре, отколкото да бъдеш с О’Фарел, спомни си Скай как Либърти бе казала онази нощ в хотела, когато двете лежаха в леглото, а Скай бе помислила, че сестра й е пияна и бълнува. Защо от всички мъже в КВС Либърти толкова настойчиво преследваше О’Фарел, ако наистина смяташе, че Скай щеше да се чувства по-добре без него? После, като с щракване с пръсти, моментът отлетя и Либърти се върна отново към скандалните клюки.

— Изглежда, Ледената кралица определено е дошла, за да се забавлява – каза Либърти, като кимна към дансинга.

Скай проследи погледа й. Марго, облечена в зрелищно дръзка кобалтовосиня рокля без гръб, водеше О’Фарел към дансинга, а близостта на телата им подсказваше, че танцът не бе единственото й намерение.

Либърти тикна чашата си в ръцете на Скай.

— Дръж.

След това се запъти към дансинга и Скай не знаеше дали възнамерява да раздели Марго и О’Фарел, или щеше да привлече някой друг пилот в обятията си, за да покаже на О’Фарел, че и тя може да флиртува с най-добрите от тях.

Изведнъж Скай почувства, че не може да понесе гледката на онова, което щеше да се случи между Либърти, О’Фарел и Марго. Също така не искаше да научи дали Никълъс бе на партито, не искаше да се подготвя да посрещне още болка. Така че се измъкна навън, където светеше бледата луна, която посребряваше къщата, осветяваше градините и осуетяваше опитите на Англия да осъществи затъмнение.

Скай тръгна през моравата, мина покрай изпълнените с надежда цветя, далеч от къщата. Но дори и там не можеше да бъде сама. Малко след като изу обувките си и нагази боса в кадифената трева, чу глас, който не искаше да чува, да изрича името й. Махай се, опита се да прошепне тя. Цялото й тяло се сви – дори кожата, дори дъхът й – сякаш бе станала стъклена.

Ако Никълъс отново заговореше, звукът на неговия глас щеше да накара сърцето й да се пръсне. Ако тя мълчеше, може би той също щеше да замълчи. Може би щеше да си отиде.

Ала той прекоси моравата и застана до нея по-близо, отколкото й се искаше.

— Не съм… – започна той, след което спря, изруга под нос и започна отначало. – Не съм сгоден за Марго.

— Обаче с удоволствие я оставяше да шпионира в полза на нашата страна – каза Скай, като го проверяваше.

— Това не е… – той се спря и Скай разбра, че догадките й за Марго са били верни.

Тя го заобиколи, а гласът й бе опасно спокоен.

— Нима наистина ти изглеждам толкова глупава? Марго е красива и елегантна и достатъчно хладнокръвна, за да може да шпионира, а аз съм млада и неразумна и ще объркам всичко с моето безгрижно поведение. Не може ли да престанеш да мислиш за мен като за дете?

— Повярвай ми, това ми се случва твърде често.

Особената му усмивка бе причината. Накара я да кресне така, сякаш бе някой, когото мрази.

— Така ми омръзнаха всички тези загадки! Защо, по дяволите, Марго може да прави каквото там прави, а не и аз?

Той изкрещя в отговор, а гласът му бе дори по-яростен от нейния.

— Защото ужасно много те обичам, Скай!

Обичам те, Скай. Обичам те, Скай. Аз те обичам. Тръсна глава. Втренчено го загледа, окръглила уста в съвършено „О“ от шока.

— Какво? – успя най-накрая да промълви.

— Без сквернословия този път – той кисело се усмихна, но гласът му бе кротък. – Казах, че те обичам. Не съм сгоден за Марго. Никога не съм бил. Никога дори не съм я целувал, освен по бузата. Това беше част от легендата.

Той поклати глава, сякаш се опитваше да проумее нещо.

— Накараха ме да се закълна, че никога нищо няма да кажа. Но онази сутрин, след като те видях на Портнъм Скуеър, Уайлд ми каза, че тъй като най-вероятно си се досетила, че Марго не работи за СЖВВС, мога да ти разкажа всичко и че той няма да ме изправи пред военен съд. И тъй като имали нови жени агенти, вече нямало да използват такива легенди като нашата с Марго. Така че можело да спрем да се преструваме.

Скай сбърчи чело, докато полагаше усилия да осмисли думите му. Никога не бил сгоден за Марго. Никога не я бил целувал. Май бе казал, че обича Скай.

Той заговори отново, след като стана очевидно, че тя не бе в състояние.

— От мига в който изскочи от онзи „Спитфайър“ в Темпсфорд, те обичам повече, отколкото можеш да си представиш. Знам, че сега ме мразиш, защото си мислиш, че продължавам да се държа така, сякаш имам право да ти казвам какво да правиш, но то е само защото когато гледам как вършиш нещо опасно и можеш дори… да умреш – тя чу как гласът му секна, – полудявам. Не мога да понеса мисълта отново да те загубя. Не мога да го понеса – повтори той, загледан в нея, с протегнати ръце, сякаш единственото, което искаше, бе да я докосне.

Тя сведе разстоянието помежду им до нула.

— Ще танцуваш ли с мен? – каза тя. – Както трябва. Както винаги съм искала да танцувам с теб.

След това се озова в обятията му и той не я държеше далеч от тялото си, а колкото можеше по-близко, с две ръце бе обвил талията й, а тя го бе прегърнала около врата. Страните им се докосваха, докато танцуваха, тя – босонога в красивата си рокля, той – в смокинг, и всеки танц, който бяха танцували, откакто тя бе на десет, а той на единайсет години, се разгръщаше в този единствен момент, като превръщаше приятелството, което бяха изковали, изградили и ценили, в нещо много по-красиво и по-опасно от буря, разразила се над корнуолското море.

Най-после той сведе устни към нейните.

Не беше както да целуваш някого за пръв път, неуверено, свенливо, изпитателно. Вместо това тя впи устни в неговите, той сякаш искаше да я изпие цялата, езикът му се преплиташе с нейния яростно, сякаш водеха борба. И в някакъв смисъл наистина беше така, бореха се със себе си да не легнат веднага направо на тревата, да се разсъблекат един друг и да дадат възможност на телата си да се слеят както устните им.

Ръцете й се спуснаха по гърба на Никълъс, плъзнаха се под сакото му, така че да може да го почувства по-добре през ризата, да усети всеки съвършен мускул. Устните му се откъснаха от нейните, плъзнаха се по очертанията на брадичката и надолу по врата й и цялото тяло я заболя от копнеж. Не можеше да диша и едва можеше да говори, но успя да прошепне името му едва чуто.

— Какво? – гласът му бе просто шепот, когато откъсна устните си от врата й.

С това едва не я накара да извика – той не трябваше да престава да я целува – но някой можеше да излезе от къщата и да ги види под лунната светлина.

Той я погледна, като очите му безпогрешно й казваха какво иска, ръцете му вече неконтролирано се вкопчваха в гърба й, спуснаха се към извивката на ханша й, притиснаха я, а дъхът й секна, когато почувства, че всяка негова частица говори за жаждата, която тя също изпитваше.

— Беседката – успя да каже тя, като посочи към някакво по-уединено място, благодарна, че нощта бе милостива, а не мразовита. – Имаш ли….

Той кимна, като разбра въпроса й. Никой от двамата не искаше да рискува бременност точно сега.

Тя хвана ръката му и двамата се затичаха надолу по пътеката, копнеещи за заслона на стените на декоративната беседка. Щом влязоха вътре, с една ръка той я сграбчи за косата, като отново страстно я целуна, а с другата си ръка здраво я държеше, сякаш се страхуваше да не избяга. Тя смътно осъзнаваше, че би могла да обвие крака около него, да разкопчае панталона му, да го направят веднага, но знаеше също, че иска нещо повече от бързото задоволяване на желанието.

— Там трябва да има одеяла – каза тя срещу устните му, – в ей този сандък.

Усети как челото му се блъсна в нейното и болката, когато той се отдръпна. Докато той претърсваше сандъците за сядане, подредени покрай една от стените на беседката, тя изви ръце назад към врата си и развърза копринения възел, така че роклята й се свлече.

Когато той се обърна отново към нея, тя стоеше само по кюлоти и по сутиен, същия, който бе видял, когато я залови да прави слънчеви бани на крилото на самолета. Спря и едва не изпусна одеялата.

Тя не можа да се сдържи и се усмихна.

— Не е онова, което очакваше – каза лукаво тя.

— Господи, Скай! Ти си… – той преглътна, но с това не успя да преодолее потрепването на гласа си. – Няма дума, която да може да опише как изглеждаш точно сега.

— Мисля, че е справедливо и ти да съблечеш нещо – каза тя, като се усмихваше още по-широко. – Мина доста време, откакто те видях по долни дрехи.

Той се изкикоти и свали сакото си.

— Определено не изглеждаше така, когато за пръв път те видях по бельо. Което е добре, защото ако не беше, щях да се уплаша.

— Уплашен ли си сега?

Той разкопча ризата си и я съблече, преди да отговори, и сега бе ред на Скай да преглътне. А очите й шареха по широките му мускулести гърди, а военният му медальон се движеше нагоре и надолу в унисон с неравномерното му дишане.

— Да – каза той. – Уплашен и толкова дяволски възбуден. Скай, ти си великолепна.

Като награда Скай разкопча сутиена си и го пусна на земята.

В беседката не бе тъмно – светлината на звездите и луната проникваха вътре и тя знаеше, че я вижда полугола. Той си пое рязко въздух и бавно издиша.

— Панталоните – каза тя задавено.

Щом свали панталоните и двамата останаха по долни дрехи, Скай видя, че Никълъс се бе превърнал в красив мъж. Виждаше как очите му шареха по тялото й, насочваха се към гърдите й, забавяха се там, спускаха се към краката й, преминаваха към ханша, задържаха се там.

— Скай.

Произнесе шепнешком името й и след това се спусна право към нея, отново я прегърна и те продължиха да се целуват, сблъсък на устни, схватка на езици, непоносимата агония от ръката му, която се премести на гърдата й, за да погали, нежно, прекалено нежно, зърното. Тя вдигна крак и го обви около него, а едната му ръка се спусна по хълбока й и се вмъкна между кюлотите й.

— Скай – повтори той. – Налага се да спра да те целувам за малко.

Той се отдръпна назад и ако преди дишането му бе забързано, сега вече бе и пресекливо.

— Не искам това да свърши – каза той. – Искам да продължи вечно, но ако ме целуваш така, няма да изтрая повече от минута.

Имаше право, тя го знаеше, затова го хвана за ръката и го привлече долу, върху одеялото. Той легна по гръб, тя прибра косата зад ухото си, а с една ръка задържаше тялото си над неговото. Когато го възседна, тя посегна към бельото му с внезапна несигурност.

— Може ли? – попита кротко тя.

Той се усмихна.

— Ще ти бъде доста трудно да го направиш, ако съм с тях.

Тя се засмя.

— Подиграваш ми се – каза, като докосна с пръсти хълбоците му.

— Никога преди не съм те виждал нервна – отвърна той, като прокара палеца си по устните й. – Дори когато изскочи от онзи самолет в Темпсфорд, след като Луфтвафе бяха стреляли по теб, даже не се бе изпотила.

— Не съм нервна. Само че…

Тя го разглеждаше – това лице, толкова познато, но и непознато, променено от мъжа, в който се бе превърнал. И всичко останало, също толкова непознато – гърдите, линията косми, която се спускаше надолу дотам, където се намираха ръцете й.

— Имам чувството, че всичко – продължи тя колебливо, – всичко, от мига в който направих циганско колело пред теб, ни е водело към това. Сякаш бъдещето е очаквало от нас да се целунем. И ето ни тук сега, а залозите са толкова високи.

В отговор той се пресегна и отново я целуна, и в тази целувка Скай разбра, че моментът най-после бе настъпил, че те щяха да се съединят с телата си, чувствено и с цялото си същество. Така че тя плъзна ръка и съблече последната дреха помежду им, и той стори същото с нея, а след това тя легна до него, повече възбудена от допира на бедрото му, от докосването на гръдта й до неговите гърди, от приближените им устни, отколкото от всичко, което някога бе правила с някой мъж.

— Толкова е хубаво просто да лежа до теб… – каза тя.

— Дори не мога да си представя как ще се почувстваме много скоро – отвърна той, като прошепна думите в ухото й, докато плъзна ръка да изучава тялото й.

След това се забави, с връхчетата на пръстите си описваше кръгчета във вдлъбнатината между ключиците й, после между гърдите й, а след това около пъпа й и после отново нагоре, очертаваше същата лека и чувствена пътечка около едното зърно, отново и отново, след това около другото.

Скай усети как гърбът й се извива още повече, когато той престана да използва само върховете на пръстите си и погали с длан всяка гърда. Успя само да промълви името му и да се надигне да го целуне, обърна го по гръб, възседна го и направи същото с него, но с устата си – целуваше едното рамо, после другото, гърдите му – и още не бе стигнала до пъпа, когато той изрече името й – дори по-силно, отколкото тя бе произнесла неговото. След това тя се озова по гръб и устните и очите му й казаха, че я желаят, а тя му го повтаряше по същия начин.

Проникна в нея и тя се стегна, тъй като бе свикнала тази част да бъде някак неловка и по-скоро разочароваща, но той повдигна леко хълбоците й, като се движеше нежно, непоносимо бавно. Усети как краката й се увиват здраво около него, изпита водовъртеж от усещания, докато се вкопчи в гърба му, той се усмихваше и това бе всичко – тя политаше към Огъня на свети Елм, но този път не бе сама. Никълъс бе заедно с нея в експлозията на нейното и на неговото тяло, на техните две души.

Трийсета глава

Не спряха да се целуват дълго след това, докато дишането им не се успокои и ръцете им се пуснаха. Накрая Никълъс се протегна, за да я завие с края на одеялото, като погрешно реши, че тя трепери от студ, но нямаше как да й бъде студено, тъй като все още лежаха притиснати – гърди до гърди, крака до крака, допрели чела.

— Заслужаваше си чакането – прошепна той.

— Много изненадващо беше – каза тя и той сякаш внезапно се разтревожи.

— Не ти ли хареса? Съжалявам…

Тя се усмихна и го целуна отново.

— Никълъс, за човек, който толкова добре ме познава, както ти, понякога говориш много странни неща. Нима изглеждам или звуча сякаш не ми е харесало?

— Не, но…

— Само исках да кажа, че при двата други случая, когато съм правила нещо подобно, не беше като това. В най-добрия случай, можеше да се нарече интересно, в най-лошия – неловко.

Той се дръпна назад, така че тя можа да види напрежението по лицето му, когато каза:

— Още толкова много неща ще правим заедно, Скай.

Тя отново потръпна пред тази перспектива.

— И те няма да бъдат интересни или неловки. Ако е така, ще трябва да ми кажеш, защото искам и ти да обичаш да бъдем заедно така, както и аз. Всеки път.

— Всеки път? – тя се усмихна. – Звучи така, сякаш се каниш да го правиш много пъти.

Той се усмихна.

— Колкото пъти поискаш.

— Тогава – през цялото време.

Той се засмя.

— Хареса ми – каза тя. – Кълна се.

— А аз обичам теб, Скай. Толкова много.

Едва не я заболя от тези думи, за които толкова бе копняла. Тя се вкопчи в тях, прехвърляше ги отново и отново в ума си с изумлението на човек, видял луната за първи път.

— Не знаех какво е любовта, когато петнайсетгодишен напуснах Корнуол – каза Никълъс, като я целуна по челото, бузата и след това по устните, – но те обичах тогава и никога не престанах. Никога. Най-тежкото нещо, което се наложи да направя в живота си, бе да не ти кажа, че те обичам през изминалата година и половина. Всеки път, когато те виждах, исках да те прегърна или да те целуна – да правя всичко друго, освен да бъда онзи, който трябваше да бъда.

Тя примигна и зарови глава в гърдите му, но той повдигна лицето й, за да може да вижда очите й.

— Плачеш ли? – попита меко той, като с върха на пръстите си избърса – толкова нежно, сълзите, които в действителност проливаше.

— Опитвам се да не го правя често – каза тя с лека усмивка. – Но съм плакала за теб повече, отколкото предполагаш.

След това отпусна глава на гърдите му, ръцете му здраво я прегръщаха, кракът й бе увит около неговия. Докато не чуха някакви гласове, надвиващи шума, долитащ от партито, които прозвучаха опасно близо.

— Трябва да се облечем – каза неохотно тя.

Изправиха се, което означаваше отново да го види гол, и не можеше да се сдържи да не го целува, сякаш имаше намерение да започне отначало онова, което тъкмо бяха свършили.

— Скай – каза той, докато пръстите му танцуваха по гърба й, – не можеш да ме целуваш така, ако наистина искаш да се облека.

— Всъщност не искам да се обличаш – сподели тя с усмивка и той се разсмя.

Обаче гласовете отново долетяха още по-отблизо.

— По дяволите – каза той и този път и двамата сграбчиха дрехите си и ги намъкнаха.

Дори тогава бе невъзможно Либърти и О’Фарел да приемат ситуацията за невинна, когато влязоха в беседката и видяха одеялото на пода, разрошената коса на Скай, зачервените й страни и Никълъс, без сако и с разкопчана риза.

— Вие, двамата, отново сте се събрали – каза Либърти с усмивка.

— Може би трябваше да се забавиш поне няколко минути – каза Скай на сестра си.

— Съжалявам. Когато предложих на О’Фарел да се поразходим, не разбрах, че трябва да избягвам беседката в случай на евентуално прелюбодеяние. Всъщност самата аз планирах нещо такова за себе си, но както виждам, ще трябва да намеря друго място.

— Да вървим – каза О’Фарел, като се обърна и излезе.

— Не се връщай обратно – извика Либърти, като се втурна след него. – Или при Марго. Трябва да говоря с теб.

Никълъс въздъхна.

— Трябва да му обясня.

Скай поклати глава.

— Не мисля, че е ядосан. Той избра сестра ми преди месеци. А двамата с него сме разменили само няколко целувки.

— Наистина ли?

— Наистина. Просто не можех…

Никълъс я привлече отново в прегръдките си и тя забрави за Либърти и О’Фарел, докато той шепнеше в ухото й.

— Няма да го понеса да не те видя отново седмици наред. Можеш ли да си вземеш отпуск този уикенд, преди да ги прекратят?

— Моят отпуск започна тази нощ. Следващите два дни съм свободна.

— И аз ще си пусна два дни – каза той. – Не съм излизал в отпуск от шест месеца, а пълнолунието свърши. Едва ли ще бъде трудно. Особено след като не се предвижда да имаме други в обозримо бъдеще.

— Да отидем в Корнуол. В къщата – каза тя, като знаеше, че иска да бъде с него на мястото, където се бяха видели за пръв път.

Никълъс слезе от колата в Портлевън и подсвирна.

— Абсолютно същото е, каквото си го спомням – каза той.

— Наистина – съгласи се тя.

Стояха заедно загледани, докато залезът подпали небето и превърна вилата в силует. Нейните очертания го върнаха назад в миналото, когато за пръв път стоя тук заедно със Скай, поразен от това невероятно премятащо се момиче, което сподели своя залив с него, а той с нея – часовника на баща си.

Лекотата в джоба му го накара да бръкне в него и да открие, че часовника го нямаше – вероятно бе паднал в беседката. Нямаше значение. Щеше да го намери преди следващия си полет – вероятно О’Фарел го бе прибрал. Освен това сега имаше Скай, а тя бе по-мощен талисман от всякакъв уред за измерване на времето.

Посегна надолу да докосне страната й, като се наслаждаваше, че вече може да го прави. Пречките от последната година и половина бяха изчезнали, за да не се завърнат никога.

От усмивката, с която го погледна, дъхът му секна и той не можеше да направи нищо друго, освен да я целуне, с ръце, обгърнали талията й, съжаляващ предварително, че тези два дни щяха да свършат.

През целия ден не станаха от леглото и привечер най-после заспаха, сън, от който Никълъс се събуди към полунощ, а кошмарът се стопяваше зад клепачите му. По някакъв начин Скай го усети, защото се размърда и се протегна към него.

— Какво има? – попита сънено тя.

— Ще го направиш, нали? – каза той, сигурен в нейния отговор.

Тя разбра въпроса му.

— Така трябва.

Разбира се, че трябваше. След като я бяха помолили да помогне на страната си, не бе в характера й да откаже.

Сега видя кошмара си – агентът на УСО, който бе застрелян пред него, който се разми в образа на нацист, повел Скай към някаква хотелска стая, където трябваше да върши онова, което правеше и Марго. Нямаше да искат това от нея, нали? Никога нямаше да узнае – нямаше да й разрешат да споделя с него каквото и да е – нито нелегалното си име, нито подробности от мисиите си, нищо. За пръв път в живота си изпита сърцебиенето и гаденето на истинския ужас. Сключи ръце около нея и я притисна толкова силно, че се уплаши да не би да избяга, но тя продължаваше да търпи.

Само да можеше да бъде този, който щеше да я откарва във Франция. Но след като Уайлд бе разбрал достатъчно за Никълъс и Скай, за да му разреши да й каже онова, което й каза, някъде в някаква папка щеше да бъде сложена бележка, че Никълъс Крофърд и Скай Пенроуз никога не трябва да участват в съвместни мисии.

Щеше да направи така, че О’Фарел да я откарва. Но след като пристигнеше във Франция, тогава какво?

Съществуваше и въпросът за Либърти. На Никълъс бе забранено да й казва и за това, освен в случай че по някаква причина се засечаха във вилата в Тангмере. Рискът от това заловеният агент да издаде останалите в организацията бе толкова голям, че УСО се опитваше да сведе срещите между агентите и информацията за това кой какво работи до минимум. Какво щеше да каже Скай, когато разбереше за Либърти и за това, че той го бе знаел през цялото време?

— Само това искам – започна разпалено той. – Мечтите, които имах преди войната, които изглеждаха толкова големи и важни, се превърнаха в нищо. Искам само теб, тук. Жива.

— И аз искам само това – каза тя.

Той затвори очи. Април 1944 година почти бе настъпил. Войната бе обявена преди четири и половина години. Разбира се, скоро щеше да свърши?

Отвори очи и я целуна, като използваше устните си за да проучи терена, който представляваше Скай Пенроуз. Започна от гърба й, толкова бе слаба сега, от дажбите и тежката работа бе станала едва ли не кльощава. Проследи с устни всеки прешлен, след това я обърна по гръб и премести устата си върху гърдите й.

— Никълъс – чу я да казва и бързо я целуна по устата, с ръка, вплетена в нейната, докато другата се плъзгаше надолу към плоския й корем, после още по-надолу, към бедрата й.

Усети как хълбоците й се извиват към него и колкото и да бе мъчително да се сдържа, той го правеше, защото да я наблюдава така – гола, с крещящо за неговите ласки тяло – бе най-възбуждащото от всичко.

Погали я леко между краката и тя прошепна пресекливо още веднъж името му. След това нежно целуна едното й бедро, преди да продължи бавно нагоре, като ръцете му с малко изпреварваха устните. Погледна нагоре и видя, че бе затворила очи, с отхвърлена назад глава с разтворени крака и най-накрая направи онова, което искаше да направи от мига, когато бяха легнали голи на одеялото в беседката. Положи уста на мястото на ръцете си и чу как тя рязко и внезапно си пое дъх, усети как тялото й се притиска настойчиво в него и след това видя как затрепери, чу я да вика веднъж, два пъти, три пъти – и това бе най-прекрасният миг в целия му живот.

Когато се съвзе достатъчно, за да отвори очи, го погледна и след това се усмихна. Косата й бе пръсната по възглавницата като тъмни кичури от нощта, страните й бяха порозовели и изглеждаше необуздана и красива – най-истинската Скай, както никога досега.

— Твой ред е – каза тя, като привлече хълбоците му към себе си, а краката й обвиха кръста му.

— Може би и твой – каза той.

— Два пъти за пет минути? – каза недоверчиво тя.

Той се усмихна и кимна.

— Може би.

— Какво пък – каза тя, като привлече надолу устата му към своята, – ти никога не си нарушавал обещанията си.

Начинът, по който го каза, накара сърцето му да се свие.

— Нямаш представа колко много те обичам – каза той.

— Знам – отвърна тя. – Защото също толкова и аз те обичам.

Той се плъзна вътре в нея, като отново повдигна хълбоците й, както бе направил предишната вечер, и не след дълго видя по лицето й някакво изражение, което бе започнал да разбира и да обожава, изражение, което му казваше, че тя бе на прага на толкова прекомерно удоволствие, което трябваше да се приеме със сплетени ръце, с впити устни, а той се отдръпна малко само колкото да промълви: „Господи, Скай“, преди двамата да се сгромолясат заедно на единственото място, където някога бе искал да бъде.

Докато дишането им постепенно се успокояваше, тя отново го озари с блестящата си усмивка.

— За твой късмет, все още нито веднъж не си нарушил дадено обещание.

Той успя само да се засмее.

Никълъс спеше дълбоко, когато Скай се събуди на следващата сутрин. Продължи да лежи дълго, като го гледаше, откриваше все нови неща. Наболата покрай брадичката му брада, дългата извивка на красивите му мигли, избледнелите, едва забележими лунички по носа му. Широкият му гръб, звукът на гласа му, произнесъл името й за четвърти или може би пети път, откакто бяха заедно – забравила бе колко точно. Миговете любов се сливаха и я караха да се чувства като хедонист, пристрастен към това легло и към голия Никълъс в него.

Внезапен порив на вятъра я накара да погледне през прозорците. Измъкна се от леглото, стъпи върху ризата на Никълъс и я посрещна утрото, родено печално, с опушено сиво небе. Потръпна, взе одеялото от края на леглото, уви го около раменете си, излезе от къщата и слезе надолу към пясъка. Щом стигна до залива, бе сигурна, че щеше да я види – проблясващата синева, лента на оптимизъм, скрита някъде в небето. Но вятърът яростно развяваше одеялото, вълните бясно се разбиваха в скалите, а те отвръщаха на удара с такава сила, че всяка вълна се пръсваше на прилични на сълзи капчици, които потъваха в необятния океан.

— Не – каза тя, като поклати глава, не искаше да позволи на тази тъжна и съдбовна сутрин да добие власт над нея. Обаче знаеше, защото го носеше в себе си като празна черупка, заклещена в скалата, че именно в ден, подобен на този, бе загинала майка й.

И също както в онзи ден, я прониза някакво ужасно предчувствие и тя изведнъж се запита дали майка й никога не бе казвала на Скай какво бе нейното бъдеще, защото бе знаела, че е прекалено тъжно, за да говори за него.

— Скай.

Чу гласа на Никълъс зад себе си и се отпусна в обятията му. Почти й се искаше тази любов да не се бе случвала, защото тогава загубата, ако тя отминеше, нямаше да бъде толкова катастрофална. Но никога нямаше да се откаже от предишната нощ и от вчерашния ден – за нищо на света.

— Плачеш – каза той. – Защо? Кажи ми.

Беше я прегърнал толкова силно, сякаш бе част от нея, от нейната кожа, едно цяло. Но тя знаеше, че единствено душата му – това крехко, неуловимо нещо, което не можеше да се хване, да се опише или да се види – бе неразривна част от нея. Физическото му тяло, тази личност, в която ръцете й се бяха вкопчили, бе оставена на произвола на войната така, както и тя.

— Обичам те – успя да каже накрая.

Той се наведе, за да откъсне стрък морска трева, който изви на кръгче. Хвана лявата й ръка и го промуши на пръста й.

— Невъзможно е да се оженим официално само за два дни, но аз съм твой завинаги, Скай. Надявам се, че и ти ще бъдеш моя, докато съм жив.

— Разбира се, че ще бъда – извика тя и пламенно го целуна, като страстта й надви вихъра около тях. – Мислиш ли, че притежава достатъчно сила? – попита тя, като погледна сватбения си пръстен. – Достатъчно сила, за да пребори всичко, което не е в наша власт?

— Да – каза той, като целуна пръста, а после устните й. – Ще живеем тук, Скай. Ти и аз, и нашите безстрашни дъщери. Ще ги научим да плуват и да летят и да знаят, че светът няма граници, с изключение на онези, които си поставяме сами. А ние сме безпределни.

— Ние сме безпределни – повтори тя, сякаш двамата се намираха в църква, той бе казал молитва, а тя бе дала отговора.

И наистина се намираха, по някакъв начин, на единственото свято място, в което тя вярваше – на открито, с всичко необходимо наоколо. Вятър, вода, пясък, скали, въздух – и Никълъс.

ЧАСТ ЕДИНАЙСЕТА

КАТ

Трийсет и първа глава

Лондон, 2012

Обратно в хотела, Кат лежеше в леглото, не можеше да заспи и гледаше тавана. Сутринта се бе събудила с глава върху гърдите на Елиът. Следобед бе започнала да вярва, че баба й е жена на име Либърти Пенроуз, чиято сестра, Скай, живее в къщата до вилата в Корнуол. Тази вечер Елиът бе признал, че я е подвел, и в същия миг се бе превърнал в човек, на когото повече не можеше да има доверие.

А и бабата на Кат очевидно не й казваше истината.

Когато Пол я излъга, на Кат й се прииска да крещи, да изтръгне обидата от гърдите си, да я запрати в стената и да гледа как се разбива в уродливото великолепие на червеното. А сега лежеше напълно неподвижна, без дори да мига, без да изпитва яд, но по-тъжна, отколкото някога през целия си живот.

Защото обожаваше баба си, която бе изпитала болка, толкова силна, че никога не бе могла да разкаже на внучка си за нея. Толкова силна болка, че може би баба й бе решила да стане някой друг, години наред скрита зад маска, докато животът й се бе превърнал в лъжа, в която тя живееше, за да може да забрави.

Ами Елиът… Какво чувстваше към него? Примигна и сълзи потекоха по страните й. Бе допуснала да стане уязвима пред него и той я бе наранил. Бе му дала доверието си, а той не го бе уважил, не бе разбрал колко важно бе то за нея.

Може би грешката не бе негова. Може би беше нейна, тъй като му бе дала сърце, твърде деликатно като венецианска дантела. Очаквано бе в даден момент да се разпадне. Избърса сълзите си, ала болката в нея не намаля.

Искаше й се да може да остане в леглото, но така прави майката. Ставаш дори когато е един през нощта и си толкова уморена, че едва можеш да вървиш. Тялото ти се ръководи от дълга, а не от собственото ти удобство. Така че в пет сутринта Кат стана и отиде да бяга до пълно изтощение, като наказание. Физическа болка, на която дори можеше да се наслаждава, тъй като не бе причинена от някого, на когото се бе доверила прекалено.

Когато се върна в стаята, облече черната следобедна рокля „Ню Йорк“, която Ив Сен Лоран бе създал, докато работеше за Диор. Надяваше се, че нестандартният силует, който се разстилаше като вълна над тясна права пола, щеше да повдигне духа й – от апатия към деловитост. След това, с внимателно подредена кутия в ръка, хвана такси и се отправи към музея „Виктория и Албърт“ с надеждата, че Селест ще успее да я разсее с информация за загадъчната синя рокля. По пътя телефонът й звънна. Елиът. Не вдигна.

Пристигна по-рано, направи си кафе, отвори кутията и разстла роклята с поразителния и невероятен син цвят на работната маса.

Когато десет минути по-късно Селест се втурна вътре, тя се спря до роклята и възкликна: – Господи!

— Невероятна е, нали? – каза Кат.

— Невероятна е дори за мосю Диор – съгласи се Селест. – А аз имам добри новини.

За пръв път, откакто се раздели с Елиът, Кат почувства как нещо, подобно на интерес, се надига в нея.

— Много ще се радвам на добри новини – каза тя, като успя да се усмихне.

— О, не – каза Селест. – Тъжна си. Проблем с някой любовник?

Неин любовник ли бе Елиът? Думата, която в днешни дни толкова небрежно се използваше, за да обозначи човек, с когото имаш физическа връзка, всъщност означаваше много повече. Съдържаше в себе си думата любов.

Кат се насили да преглътне сълзите си.

— Не – каза тя. – Няма нищо.

— Е, а това тук не е нищо – каза Селест. Постави снимката на някаква жена на плота. – Това – каза тя, – е Катерин Диор, любимата сестра на Кристиан през 1948 година. Както виждаш, за жалост, фотографията е черно-бяла. Обаче тази – тя извади цветна снимка – направена петнайсет години по-късно, – не е. Тя е от архива „Диор-Шарбонери“ и затова не можех отначало да намеря нищо за роклята. В този архив се съхраняват неща, свързани с живота на Катерин и нейния покоен съпруг Ерве.

Кат загледа снимката. Вечерната рокля, която носеше Катерин, бе блестящо лазурносиня, в цвят и стил, белязали цяла епоха, прекалено великолепна дори и за принцеса.

Селест продължаваше да говори.

— Винаги сме имали черно-бялата снимка в архивите. Роклята, с която е облечена Катерин на нея, досега бе някаква загадка. Никога не е влязла в производство. Нашата хипотеза бе, че е била пробен екземпляр, Диор не я е харесал, така че не я е включил в линията си „Анвол“ през 1948 година.

Анвол.

Полет.

Кат знаеше, че Диор бе създал две линии пролет/лято 1948 година, едната от които бе наречена „Анвол“, или полет.

Селест въздъхна.

— Горката Катерин – или Каро, както й казвал Кристиан. Знаеш ли нейната история? Почти никой не я знае. Работила е за Съпротивата по време на войната и била изпратена в концентрационен лагер, наречен Равенсбрюк, от която излязла полужива. Била е наградена с Кръст за храброст и с Почетния легион заради участието си в Съпротивата.

Което означаваше, че Елиът бе видял името на Катерин в списък на затворниците от Равенсбрюк. Всички връзки бяха там, Кат можеше да ги докосне, но й липсваше онова нещо, което щеше да ги накара да си паснат напълно и да й даде отговор на въпроса коя в действителност бе баба й.

Селест продължаваше да говори.

— Така че Кристиан създал две рокли в уникален син цвят – едната за любимата си сестра и още една за някоя друга. Но за коя? Някоя австралийка? И една от тези рокли е попаднала в твоя музей, а другата – в колекцията, притежавана от твоята роднина. Това е невероятно.

— Невероятно – промълви Кат, неспособна да сподели подобаващо ентусиазма на Селест.

— Имам писмо, написано от Катерин през 1948 година, и едно от Кристиан.

Селест извади още два грижливо съхранени артикула от чантата си.

— Ще изследваме мастилото под спектроскоп, а ти можеш да направиш същото с мастилото на етикета на роклята в Сидни. Искам да узная дали роклята в Сидни е била подарък от Кристиан или от Катерин. Като архивар на Диор, искам да науча коя от двете рокли е на Катерин. Няма да е лесно, но мисля, че си заслужава. Не си ли съгласна?

Кат кимна, като много й се искаше да се обади на Елиът и да му разкаже всичко.

— Трябва да дойдеш да поработиш в архивите за няколко месеца – каза Селест. – Кандидатствай за стипендия. Заедно ще напишем статия за роклите. Ще организираме изложба.

— Не мога – гласеше автоматичният отговор на Кат. – Имам две деца.

— Нима няма да искат да прекарат няколко месеца в Париж?

Какво щеше да стане, ако наистина заведеше Дейзи и Лизбет в Париж, питаше се Кат. Какво, ако наистина поработеше в архива на Диор заедно със Селест? Какво, ако вместо непрекъснато да се извинява на Пол заради работата си, вместо да допусне работата й да се превърне в неудобство, което трябваше да се организира около дъщерите й, тя реши да й се отдаде напълно – както правеше навремето? Какво щеше да стане, ако проведеше с Пол разговор, в който да очаква съгласие от него, вместо да се стяга в очакване на кавга и да демонстрира предпазливост, която той можеше да усети? Какво щеше да стане, ако приемеше поканата на Селест като благоприятна възможност, а не като нещо, което не може да се случи?

Може би баба й също би могла да дойде в Париж. И заедно щяха да могат да отидат в Портлевън за уикенда.

Внезапно Кат се усмихна на Селест: – Ще поговоря с моя шеф.

След това докосна снимката на Катерин и каза със спокоен глас: – Нима не е трябвало Катерин да бъде по-известна от брат си заради своята храброст? Помним повече роклите, отколкото жената, която едва не е пожертвала живота си за своята страна?

Селест докосна Кат по рамото.

— Така е. Нека я направим известна с нашата статия.

През остатъка от деня възбудата на Кат заглушаваше тъгата й. Веднага написа имейл на шефа си и Селест направи същото. Телефонът й иззвъня с ново съобщение от Елиът, което тя отново не прочете. Шефът й отговори на нейния имейл и написа, че може да започне да организира шестмесечен престой в Париж. Кат се усмихна. Нямаше търпение да съобщи вечерта новината на Дейзи и Лизбет.

След това се зае с анализ на мастилото върху двете писма и го изпрати на Анабел. Знаеше, че няма да получи отговор от Австралия, преди да изминат часове. Можеше само да чака.

Върна се в стаята си в хотела и най-после прочете съобщенията на Елиът. В първото пишеше: Липсваш ми, Кат. Толкова много съжалявам. Второто гласеше: Казах ти истината, защото държа на теб.

Прокара ръка по корицата на книгата, който й бе дал да прочете. Толкова бе стара. Защо й я бе дал? Като молба за прошка? За да заличи лъжата си?

Телефонът й звънна отново. Ново съобщение от Елиът, този път дълго.

Най-лошото от всичко – прочете тя, – е, че Никълъс Крофърд не ми е истински дядо. Не ми е кръвен роднина. Истинският ми дядо бил нацист, който изнасилил баба ми. Отначало мислех, че това ме определя – да бъда свързан с мъж, който злоупотребява с жена, мъж, който обезчестява чужда страна. Смятах, че сигурно насилието е в кръвта ми, насилие, от което трябваше да избягам. Разбрах истината в началото на двайсетте си години и това стимулира изключително незрялото ми поведение тогава.

Но онова, което се опитвам да направя сега – въпреки че може да не ми повярваш – е да покажа, че независимо от многото отвратителни постъпки, извършени от мъже като моя истински дядо, те не са успели да прекършат жени като Скай и Либърти Пенроуз и Марго Журдан. Те са важните. Тяхната храброст засенчва всичко останало.

Ако прочетеш дневника, ще разбереш какво имам предвид. Никълъс Крофърд е мой дядо по единствения начин, който има някакво значение. Именно това се опивах да ти кажа, Кат. Няма значение коя е била баба ти. Тя е твоя баба. И ти ще направиш всичко за нея, защото я обичаш. Аз също бих направил всичко за Никълъс Крофърд… Нищо не може да се сравни с любовта на внука към неговите баба и дядо.

П.П. – Все още ми липсваш.

Кат отвори книгата, която Елиът бе сложил в ръката й. Ситен почерк, сякаш авторът не бе сигурен дали ще му стигне хартията, за да каже всичко, което искаше.

Името Марго Журдан привлече погледа й и Кат се озова в креслото с чаша чай и с книгата и започна да чете.

Първите страници от дневника на Никълъс Крофърд бяха прекрасни – спомени за детство, прекарано в клетката на обсебващо приятелство, на каквото само децата са способни – нерушима връзка. Цигански колела и танци на върха на скалата и уроци по плуване и джобния часовник на Никълъс. Кат потрепери, спомняйки си джобния часовник на полицата над камината на Марго – Скай? В Корнуол. Уроци по пилотиране на самолет и откриване на изгубени градини след падане от стена.

На това място Кат вдигна очи. Миналото нахлуваше в настоящето, тя виждаше как някакво тъмнокосо момиче пада от същата стена, от която бе паднала тя, след това как някаква друга тъмнокоса глава изниква отгоре и се смее.

Потръпна и едва не спря да чете, едва не се обади на Елиът да го повика да седне до нея, докато започва следващата част от историята.

Но се насили да обърне страницата и да продължи да чете. За двама души, които споделяли такава любов, която, както Елиът бе казал, бе истинска. Любов, която устояла и която достигнала своя зенит, осъзна Кат, на същата плажна ивица в Корнуол, по която се бяха разхождали двамата с Елиът.

Това не беше машинация или молба за прошка. Това бе история за любов. Любов, разбита от войната.

ЧАСТ ДВАНАЙСЕТА

СКАЙ

Не можеше да допуснеш да те видят да плачеш. Жените, които плачеха нощем, обикновено на сутринта бяха мъртви. Не можеше да се предадеш.

Вирджиния Д’Алберт-Лейк, „Една американска героиня във френската Съпротива“

Трийсет и втора глава

Англия, април 1944

Интензивното обучение на Скай при УСО по всичко – от стрелба с пистолет до разшифроване на кодове, до саботаж и злокобното изкуство да убиваш безшумно – се състоя през април. Предстоящият десант на Съюзниците в Европа означаваше, че УСО възнамерява да подготви своите агенти възможно най-бързо и скоро Скай бе готова за първата си мисия.

Пристигна във вилата в Тангмере, където се събираха агентите. Тя се чувстваше като пороен дъжд, като съвкупност от отделни капки – главата й бе подменена с измислената личност с кодово име Одет Льогран, сърцето й принадлежеше на Никълъс, душата й бе на Скай Пенроуз – и всички те стремително се носеха надолу към Земята. Откъде би могла да знае кои капчици щяха да паднат в реката и щяха да продължат безпрепятствено напред и кои щяха да се разбият на пръски в острия връх на някоя скала?

Приглади полата си, която нямаше нужда от това, обаче ръцете й бяха влажни. След това влезе неуверено във вилата.

Не бе виждала Никълъс, откакто се бяха върнали от отпуск, и сега го видя заедно с Марго. Искаше й се да се хвърли в прегръдките му, единственото място, където страховете й можеха да се успокоят, обаче наоколо имаше хора. Можеше единствено да го следи с поглед, както правеше и той. Малко преди да сервират вечерята, й направи знак с глава да го последва и тя го послуша и тръгна след него по някакъв за миг пуст коридор.

Той докосна с ръка страната й и я привлече към себе си, като шепнеше: – Добре ли си? Изглеждаш толкова бледа.

— Много ме е страх – призна тя, думи, които не би казала на никого, освен на него.

Толкова бях уплашена, беше му казала веднъж и преди, след като онзи „Ланкастър“ едва не се бе забил в нея в небето. Обаче онзи страх бе нищо в сравнение с онова, което я бе обхванало сега. Ако онзи самолет се бе блъснал в нея, щеше да последва експлозия, след това – смърт. Със сигурност. Но в онова, пред което сега се изправяше, нямаше нищо сигурно: ако нацистите я заловяха, знаеше единствено, че ще копнее за смъртта, защото онова, което ще й сторят, ще я накара да разбере за пръв път какво означава истинска болка.

Докосна медальона на врата си. Вътре имаше ампула цианид, която й бяха дали заедно с френска окупационна валута и документи за самоличност. Цианид, предизвикващ мигновено смърт, така че да не страда.

Никълъс отдръпна ръката й от медальона и я задържа.

— Нали знаеш, че е нормално да се страхуваш?

Тя издиша и бурята в нея се уталожи, така че за пръв път, откакто й бяха казали какво трябва да извърши в Париж, усети коя бе и каква трябваше да бъде.

— Ти си най-смелият човек, когото познавам, Скай – каза Никълъс, като шепнеше в ухото й. – Защото правиш каквото трябва да се направи дори когато си уплашена. И спомни си, обеща ми, че няма да умреш, така че няма.

Не си бе представяла, че е възможно изобщо да се усмихне тази нощ, но го направи, като си припомни онова ръкостискане в кръчмата в Хамбъл.

— Благодаря ти – каза тя, като се надигна да го целуне само веднъж, тъй като знаеше, че нямат време.

— Обичам те – каза Никълъс до устните й и Скай направи същото. Това бе тяхното минало и настояще и щеше да бъде и тяхното бъдеще.

Майка й грешеше. Бъдещето не е обещание, което трябва да се спазва, бе казала Ванеса. Обаче Скай и Никълъс бяха дали своите обещания. И въпреки че една част от него оставаше да бъде изпълнена – Ще се оженя за теб – всичко, което сега й казваше настойчиво впереният му в нея поглед, говореше, че това ще се случи.

След вечерята, по време на която едва можа да преглътне нещо, Скай и Марго се качиха на борда на „Лизандър“, пилотиран от О’Фарел. През целия път до Франция Скай усещаше погледа на Марго върху себе си и се опитваше да не мърда, опитваше се да намери утеха в това, че е в небето, опитваше се да си спомня само как Никълъс й казваше, че я обича, опитваше се да не мисли къде отива – в окупирания от нацистите Париж. След това самолетът се приземи и дойде време да се спуснат надолу по стълбата.

— Почакай – извика й О’Фарел, преди да го направи.

Тя се върна в кабината.

— Либърти е бременна – каза О’Фарел, а радостта му бе толкова очевидна, че едва не затъмняваше лунните лъчи наоколо. – Ще имаме бебе.

— Бебе – повтори Скай, а нервите й се отпуснаха при тази новина, която бе, както осъзна тя, независимо от онова, което бе казала на сестра си, най-хубавото нещо, което бе чула от дълго време насам, и именно това, от което всички имаха нужда. Тя го целуна по бузата, като разбра защо й го бе казал точно преди да тръгне към приемната комисия. – Нямам търпение да видя племенницата си.

О’Фарел й се усмихна и с тази усмивка й каза, че всичко ще бъде наред.

И наистина беше. Приемната комисия бе готова и ги чакаше, благодарна за провизиите, които бяха донесли, и бързо изпратиха двете жени със сутрешния влак към Париж. Марго отиде да обядва със своя нацистки обект, а Скай се срещна с Катерин Диор, жена със сериозно лице и тревожни очи – като окъпани в роса цветове, но сега натежали от тайни. Катерин работеше с мрежа на Съпротивата, в която Скай щеше да се включи като куриер.

След първите думи, които двете си размениха, Скай не бе сигурна дали сдържаността на Катерин бе черта на характера й, или белег, че все още не вярва на Скай. Предполагаше, че това бе разумно – след като залозите бяха толкова високи, как бе възможно да останеш доверчив?

Обаче приятелството им се скрепи през този пръв следобед, когато двете вървяха заедно към входа на метрото. Скай носеше кошница, покрита с платно, сякаш бе купила дневните си дажби: в действителност в нея имаше пари и оръжия. Едва не замръзна на място, когато към тях се приближи някакъв германски войник, чувстваше ужасения поглед на Катерин върху себе си и разбра, че другата жена очаква Скай да се провали още на първия си тест, тъй като бе пристигнала във Франция преди по-малко от ден.

Вместо това Скай си спомни за обещанието, което бе дала на Никълъс, и за бебето на сестра си, дете, което искаше да види, и се усмихна на германеца.

— Какво има вътре? – попита той, като не обърна внимание на усмивката й.

Катерин понечи да отговори, но Скай я прекъсна.

— Приспособления, с които да ви шпионираме, разбира се. Кой не би искал да има бинокъл, за да ви види отблизо, радиоапарат, за да подслушва всичко, което казвате?

Тя се засмя и германецът направи същото. Никой нормален не би рискувал да каже на нацист, че носи такива неща в кошницата си. Така че успя да се отърве, в замяна на обещание да се срещне с него по-късно същия ден в ресторант „Фуке“.

Той бе проверил документите й, така че знаеше името й – Одет Льогран – и адреса й. Налагаше се да отиде. Помаха му за сбогом, все още усмихната.

— Какво ще правиш във „Фуке“ – попита Катерин сериозно. – Знаеш какво иска той.

— Ще изпия достатъчно от шампанското, което той ще ми поръча, за да го убедя, че мога само да повърна върху ботушите му след края на вечерята.

Катерин се усмихна и тъгата в погледа й се стопи. За миг тя заприлича на всяка друга жена в средата на двайсетте си години – прекалено слаба, с тъмна коса, не толкова блестяща, колкото би трябвало да бъде, поради ограничените дажби на сапун, с определена аристократичност, скрита зад сериозния израз на лицето.

— Ще дойда с теб – каза тя.

И го направи, като усъвършенства плана на Скай и се престори, че самата тя е пила прекалено много, като така спаси Скай от евентуален махмурлук и й позволи да си тръгне рано, за да се погрижи за привидно пияната си приятелка.

— Благодаря ти – каза Скай, щом се отдалечиха достатъчно от „Фуке“, за да говорят спокойно.

Катерин повдигна рамене и Скай мислеше, че с това въпросът ще приключи, но след това Катерин добави спокойно: – Благодаря.

От тази нощ нататък Скай, Каро и Марго, които в промеждутъците пиеха твърде много шампанско като лек за опънатите си нерви, даваха всичко от себе си. Марго събираше информация от своя нацист; Катерин събираше разузнавателни данни за движението на германските войски; а Скай, когато разбра, че командирът на групата, на когото трябваше да докладва, бе в неизвестност, започна да ръководи тази мрежа на Съпротивата – около двеста души и всички финанси – и да набира все повече цивилни французи за каузата. Само след две седмици бяха изпратили жизненоважна информация в УСО за германската система за отбрана в Париж и слабите й точки; и бяха въоръжили и подготвили дузини малки групички борци, които щяха да издигат барикади и да помагат за овладяването на града, когато Съюзниците бъдат готови.

— Трябва да победим – прошепна Скай на Каро и Марго, като за пръв път повярва, че това е възможно.

Започваше да се свечерява, докато вървяха по Рю Ройал. Открехна се някаква тежка дървена порта и от градината отзад по улицата се разнесе ухание на жасмин.

Каро вдъхна дълбоко мириса и затвори очи: – Детство и лято – каза тя.

— И надежда – добави Марго, като леко се усмихна, докато говореше.

Катерин се втурна в двора и откъсна връзка цветове, даде на Скай, на Марго и задържа няколко стръка за себе си.

— За да не забравям – каза тя просто и Скай разбра какво нейната тиха, обичаща цветята приятелка имаше предвид – от сега нататък, всеки път, когато помиришеха жасмин, щяха да мислят не за нацистите, а за надеждата.

Три седмици по-късно Скай и Марго бяха на полето в Егл и чакаха да ги отведат обратно в Англия. Невероятно, но десантът се бе осъществил. Обаче цяла Франция, извън ивицата покрай брега, все още бе в ръцете на германците. На жените щяха да посочат нови обекти и нови планове и след два дни щяха да се върнат в Париж, за да помогнат на Съпротивата да създаде безредици със саботажни дейности и така да подпомогне Съюзниците.

Докато Скай чакаше заедно с Марго самолета, усети как възбудата от перспективата евентуално да види Никълъс се излъчва от нея като радиовълни.

— Надявам се, че германците не са настроени на твоята честота – каза сухо Марго, докато над тях кръжеше очакваният „Лизандър“.

Самолетът се приземи и О’Фарел слезе от него, което не се предполагаше да прави. Изтича към тях с побледняло лице и Скай разбра. Никълъс. Марго потърси ръката на Скай.

— Не е мъртъв – каза развълнувано О’Фарел. – Просто не се върна.

Не! Тази единствена дума, която отекваше в нея, бе всичко, което Скай си позволи. Не се разплака. Отблъсна спомена за небето, пред което двамата с Никълъс се бяха изправили в Корнуол, онова небе, от което тя се бе уплашила, защото й се бе сторило безжалостно. Вместо това си припомни как той бе увил около пръста й стрък морска трева и бе предопределил бъдещето й. От нея зависеше да направи така, че това бъдеще да се случи. Щеше да го намери.

— Ще им кажа, че е било облачно – каза О’Фарел. – Че не съм могъл да се приземя. Така ще можеш да останеш и да го потърсиш. Изгуби се някъде около Орлеан.

— И аз оставам – каза Марго.

От думите на Марго гърлото на Скай се сви. Не погледна приятелката си – знаеше, че Марго нямаше да иска нейната саможертва да бъде коментирана; че за нея това дори не бе жертва, а нещо неизбежно.

След това О’Фарел каза:

— Либърти също изчезна. Тя е с Никълъс. Трябва да намерите и двамата.

Когато осъзна казаното, Скай се олюля, докато гледаше как О’Фарел се качва отново в самолета си, а Марго здраво я прегръщаше. Либърти очевидно също работеше за УСО. Пиянството на сестра й, търсенето на утеха в прегръдките на О’Фарел, острото й отношение към Скай, изглежда, бяха единственият начин за нея да се справи с цялата емоция, емоция, която Скай разбираше, защото също я изпитваше. Убедеността, че смъртта дебне зад всеки ъгъл; че всеки би могъл да те предаде; че ще трябва да стреляш и да убиеш някого, ако се наложи. Либърти винаги бе имала трудности да изрази и най-обикновените си чувства. Как по друг начин би могла да се справи с непрекъснатата угроза да живее живота на някой друг в окупираната от нацистите Франция?

А сега Либърти бе бременна. Бебето щеше да направи всичко по-трудно – опасността, заплахата, чувството, че трябва да направиш всичко възможно, за да оцелееш.

Скай чу как Марго прошепва в ухото й: – Съжалявам, че не можех да ти кажа за Либърти.

След това някакъв шум. Ужасен гръм отгоре, висок и безмилостен, сякаш някой бе хванал небето и го бе раздрал, а адът се изсипваше отгоре. Самолетът на О’Фарел, топка пламък, се носеше с писък към земята, улучен от противовъздушна артилерийска батарея, за която никой не знаеше.

— Не! – изплака Скай. – Не!

О’Фарел, със светла и блестяща като надеждата коса, мъжът, който бе дошъл в Англия да пилотира самолети по време, когато би могъл да не обръща внимание на войната, мъжът, който бе засенчил лунните лъчи, когато бе казал на Скай за бебето, си бе отишъл. Още една душа, която щеше да носи в себе си. Колко още можеше да понесе?

Двете с Марго заплакаха, склонили глава на раменете си. Детето на Либърти, ако успееше да оживее, щеше да бъде без баща.

Но не можеха да си позволят да страдат задълго. Това бе войната – краткотрайна експлозия на мъка, която след това трябваше да бъде погребана, потушена с усилие на волята. Двама души и едно неродено дете трябваше да бъдат намерени. Тази нощ в леглото си Скай притисна стръковете жасмин на Каро до лицето си и започна да се надява по-силно от всякога.

Но в Орлеан вече нямаше мрежи на Съпротивата. Всички бяха заловени, измъчвани и убити. Въпреки това Марго и Скай не преустановиха никоя от дейностите си, за които бяха изпратени във Франция. Задачите им се увеличиха с още една – да намерят Никълъс и Либърти.

Толкова близо бяха. Чуха разказ за мъж и жена, които се криели в някаква изба. Някакъв свещеник ги бил изпратил там.

След това на шести юли, месец след десанта в Европа, когато силите на Съюзниците все още бяха далеч от Париж, докато Скай, Марго и Катерин вървяха по улицата, към тях се приближиха трима мъже в сиви гестаповски униформи. Нито една от трите приятелки не трепна, но мъжете не ги подминаха. Нападнаха ги и Скай веднага разбра, че са предадени. Може би нацистът на Марго бе станал подозрителен. Може би бяха видели Катерин да предава съобщения. Може би някой от мъжете, които Скай бе вербувала, се бе оказал не толкова лоялен, колкото бе смятала.

Марго успя да ухапе един от гестаповците, Скай издра лицето на другия, а Катерин уцели третия с добре насочен ритник. Скай дори не си помисли за цианида, скрит в медальона й. Трябваше да остане жива.

Обаче сградата на Рю дьо ла Помп, където я отведоха, не беше място, предназначено за живот.

Там някакво червенокосо френско момиче седеше на ръба на ваната и стенографираше всичко, което Скай казваше, в тетрадката си, докато някакъв германец нараняваше всяка част от тялото й по начин, по който тя никога не си бе представяла, че бе възможен. Ваната, пълна с вода, бе мястото, където Скай си мислеше, че може да умре, докато потапяха насила главата й, отново и отново.

Никълъс. Тя мислеше за Никълъс. И за сестра си. Молеше се някой нацист да не бе сторил същите неща на сестра й.

Изпита неописуема благодарност, когато накрая загуби съзнание.

Когато се събуди, не се намираше на по-добро място, а в килия в затвора Френ. Още едно място, известно заради мъченията там. Главата й толкова силно пулсираше от болка, че й прилоша. Но поне бе жива.

Тази нощ чу някакво почукване по стената. Морзовата азбука. Затворниците разговаряха помежду си по единствения възможен начин. Скай се разрида, когато чу почуквания, които образуваха името на Каро. И на Марго. Тя допълзя до стената и предаде собственото си име – Одет Льогран. Заплака още по-силно, когато Марго и Каро й отговориха.

Минаваха дни. Толкова много дни, едни и същи. Главата й във водата. Тялото й – обезобразено. Гърлото й – възпалено от повръщане. А след това нощите и благословено облекчение, когато научаваше, че Катерин и Марго са оживели и през този ден.

През цялото време Скай се придържаше твърдо към своята легенда, че е французойка, забъркала се в опасни работи. А германците, изглежда, вярваха, че тя е Одет Льогран, която бе работила за Съпротивата – което бе достатъчно лошо, но не толкова, както откритието, че е британски шпионин. Молеше се да повярват същото и за Марго.

Накрая отново я преместиха. На железопътна гара. Пантен. По никакъв начин не можеше да спре сълзите си, когато видя и Марго, и Каро на платформата. Скай не погледна раните им. Гледаше ги само в очите. Те бяха най-хубавото нещо, което бе виждала от шести юли, изпълнени с нежност. Почти бе забравила, че хората могат да обичат и да бъдат добри.

— Знаят ли – прошепна Марго. Че си британка? – тя не добави, но Скай я разбра.

Скай поклати глава: – Не.

— Слава богу.

Така че те бяха три френски момичета, които глупаво се бяха забъркали в Съпротивата, а не една французойка и две шпионки, работещи за британското правителство.

Този ден знаците за неминуемата победа на Съюзниците бяха навсякъде, като по някакъв начин облекчаваха болките от раните й. Източната гара била разрушена от съюзническа бомба, каза Марго, чиято специалност бе информацията. А в Париж били прекъснали електричеството.

Съюзниците бяха стигнали до Рамбуйе, казаха им служители на Червения кръст на железопътната гара, само на шейсет километра от Париж. Такова разстояние можеше да се измине за един ден!

— Ще ви освободят, преди да успеят да ви отведат в Германия – извика й един доброволец на Червения кръст, докато някакъв нацист я повлече нататък.

Скай стисна ръката на Каро и на Марго. Щяха да успеят. Трябваше само да бъдат търпеливи.

Обаче ги натъпкаха в конски вагони във влак, който излезе от Париж натоварен с 2200 пътници. Ужасната августовска жега притискаше вагоните и да дишат стана почти невъзможно. Влакът се движеше бавно, не по-бързо от човешки ход, като непрекъснато спираше, за да пропусне германските военни влакове, които бяха с предимство.

Духът на жените се повдигна, когато Съпротивата се опита да спре влака в Дорман. Но германците ги отблъснаха. Мъртви тела лежаха пръснати като железопътни траверси навсякъде наоколо.

— Дорман е едва на стотина километра от Париж – каза Каро на Скай. Гласът й излизаше като шепот от пресъхналата й уста. – Цели два дни бяха нужни, за да се измине такова кратко разстояние.

— Колкото по-бавно се придвижваме, толкова по-голям е шансът Съюзниците да ни настигнат – каза Скай и Марго кимна.

Трябваше да мислят така. Налагаше се, независимо че отходните кофи бяха така препълнени, че нечистотиите се разливаха по пода, че потта от страх, която се излъчваше от наблъсканите едно до друго тела, бе задушаваща, а жените около тях бяха започнали да измират от пъклената жега.

— Не и ние – каза Каро, като събра ръцете на Скай и Марго в своите.

Но Скай видя, че очите й са угаснали, че обикновено спокойното лице на Марго се бе втвърдило над стиснатите челюсти. А Скай опипваше врата си в търсене на светлосиния шал, който трябваше да остави в Англия.

След това Каро подуши зловонния въздух.

— Усещам мирис на жасмин – каза тя, като извади повехнало цветче от джоба си.

Подаде го на Скай, за да го притисне към ноздрите си, а след това на Марго. Ръцете на Скай се отпуснаха, както и челюстта на Марго, а в очите на Каро отново просветна надежда.

— Кураж! – чуваха те да викат селяните на следващата гара, където Червеният кръст се опитваше да убеди водача да спре влака.

Може би Каро имаше право.

— Виждате ли? – каза убедено Скай, като на свой ред реши да повдигне настроението им. – Няма да стигнем до Германия.

Но не можа да погледне Каро или Марго в очите, когато влакът отново тръгна. Събра сили да се изправи и да надникне през процепите на летвите на вагона и видя, че знаците вече не бяха на френски, а на немски.

Последният конвой, както впоследствие бе наречен влакът – последният влак от Париж. Той пристигна в концентрационния лагер Равенсбрюк на 21 август 1944 година.

Съюзниците влязоха в Париж на 25 август, само четири дни по-късно.

Трийсет и трета глава

Концентрационният лагер Равенсбрюк, на далечната източна граница на Германия, бе място, неподлежащо на описание. Пристигането на Скай, Марго и Каро съвпадна с наплива на затворници от другите лагери, близо до западната граница, докато германците се опитваха да прикрият чудовищните си дела от Съюзниците на това място, което бе прекалено отдалечено от всичко, за да бъде открито. Толкова много жени трябваше да бъдат настанени в него, че стояха отвъд портите в продължение на дни, охранявани от пазачи и кучета. През това време земята под тях се превърна в кал от отпадъци и екскременти.

Най-накрая започнаха да ги пускат вътре на групи по пет затворници, които тръгваха надолу по Лагерщрасе между два реда сиви сгради. От високоговорителите на плаца се носеше глас, който крещеше Achtung*, докато ги вкарваха като стадо в бункера. Там ги съблякоха, изкъпаха и обръснаха главите им, облякоха ги в дрипи, с дървени налъми, кърпа за главата и червена звезда, която указваше, че са политически затворници.

[* Внимание (нем.). – Б. р.]

Единственият лъч на нещо, различно от ужаса, дойде, когато Марго, Каро и Скай – или Одет, както всички я наричаха – бяха настанени в един и същи блок, този на французойките.

Марго вече бе дочула по някакъв начин, че в лагера имало и няколко британки, които били държани „под карантина“ от нацистите, защото единственото възможно обяснение за британка да бъде във Франция бе да е шпионин. По начина, по който произнесе думата, Скай разбра, че изобщо не би искала да бъде държана под карантина.

Във френския блок спяха по три на един дюшек в тройната редица нарове, но това бе добре за Скай, Каро и Марго, защото означаваше, че винаги можеха да се намерят, когато дойдеше време за лягане. През първата нощ, когато спа на този дюшек, Скай си спомняше, че стиска ръката на Никълъс през някаква маса, докато двамата си даваха клетва. Обеща ми да не умираш, прошепна тя. А ти никога не си нарушавал обещанията си. Така че остани жив. И аз също ще живея.

На Скай й бяха необходими няколко седмици, за да проумее какво представлява Равенсбрюк. След това веднъж през октомври осъзна, че вече не трепва, когато види жена да облизва от земята разсипана каша. Не охкаше, когато сирените започваха да вият в четири сутринта и започваше яростната блъсканица за онова, което се наричаше кафе, и гладуващи жени блъскаха с лакти други гладуващи жени, защото единственото, което имаше значение, бе да оцелеят. Не се ужаси, когато видя как едно от кучетата разкъсва до смърт някаква жена. Отново не го направи, когато пазачът уби жена с търнокоп на плаца, защото не бе отговорила, когато я бе извикал по име. Не я побиха тръпки, когато пазачите накараха друга да прокопае тунел в пясъка, а той се срути върху нея и тя бе погребана жива. Вече не усещаше миризмата на смъртта, която крематориумите разнасяха до всяка пукнатина в лагера.

Единствено когато видя тялото на мъртво бебе, Скай потрепери. Колко ужасно бе, помисли тя, да не се съпротивляваш. Колко ужасно бе, че такива невъобразими неща се бяха превърнали в ежедневие. Навсякъде около себе си виждаше жени, чиито души отдавна бяха мъртви, но чиито тела продължаваха безжалостно да живеят. Докосна пръста, около който Никълъс някога бе увил пръстена от морска трева. Не можеше да позволи на душата си също да умре на това място.

— Трябва да правим всичко възможно да останем живи – каза тя, когато Каро отказа да изпие купа течност, на която само името бе супа. Скай взе купата и посочи малката бучка, която плуваше в течността. За пръв път виждаше нещо, което да покаже, че онова, което ядяха, може би бе храна. – Виж. Парченце ряпа. Не е само вода. Трябва всеки ден да откриваме по едно нещо, което пазачите са пропуснали и което прави деня ни по-хубав от предишния.

Марго решително кимна, в нея вече нямаше нищо обаятелно, нищо обаятелно не бе останало в нито една от тях. Но в това кимване Скай разпозна онази Марго, чиято стойка винаги караше хората да се обръщат след нея, която винаги бе спокойна. Каро също вдигна очи и независимо от обръснатата си глава, отново заприлича на решителната жена, с която Скай се бе срещнала през първия си ден в Париж, жена, чиито красиви очи все още не бяха угаснали. Облекчението, което тогава изпита Скай, я накара да избърше сълза от очите си. Разбра, че няма да оцелее без Каро и Марго. Но също така разбра, че сега вече всеки ден всички те ще намират нови причини да останат живи.

Един ден това бе шепата билки, които Каро успя да откъсне и да скрие в джоба си, преди някой да забележи, докато вървяха в редица по пет през миришещата на бор гора, нарамили лопати, за да започнат дванайсетчасовата си работна смяна.

— Билките съдържат витамини – прошепна Каро. – Витамините ще ни поддържат живи.

Друг ден Марго откри, че Женевиев дьо Гол, племенницата на Шарл дьо Гол, също била в Равенсбрюк.

— Съюзниците ще я потърсят. И ще намерят и нас.

През един невероятен месец, това бе откритието, че съпротивата все още живееше във всяка от тях. Скай, Каро и Марго бяха изпратени в подчинения лагер в Торгау, заедно с група французойки. Трите жени се държаха за ръце, докато маршируваха натам, вцепенени от страх, задето познатият ужас на Равенсбрюк временно им бе отнет, опасявайки се от неизвестния ужас, който ги очакваше в края на пътя.

Когато пристигнаха, разбраха, че ще правят муниции. Патрони, с които германците да стрелят срещу французите, британците, американците и другите съюзнически войски.

— Не – прошепна Скай на Каро и Марго.

Защото какво щеше да стане, ако един от тези куршуми убиеше Никълъс или Либърти?

Тяхната приятелка затворничка Жани Русо каза на германския офицер, отговарящ за фабриката онова, което всички събрани там си мислеха: – Няма да правя оръжия за германците. Не мога. Като ни принуждавате да го правим, открито нарушавате Женевската конвенция.

Каро хвана още по-здраво ръцете на Скай и Марго. Те пристъпиха и застанаха зад Жани. Много други направиха същото. Нямаха достатъчно храна, всички те кървяха или бяха ранени от някакво насилие, извършено от германците, работните им дрехи бяха мокри, а телата им трепереха от студ, но с радост приемаха да изтърпят всичко това и дори повече, но да не правят оръжия, които да убиват техните бащи и сестри, приятели и любими.

Имаха късмет. Офицерът бе така поразен от техния отказ – отказ, който никой дотогава не бе посмял да изрази – че ги изпрати на работа в кухнята, където приготвяха храна за жените, които не протестираха, жените, които вместо това правеха патрони.

Колко по-лесно бе да се работи в кухня, където фурните бълваха топлина и където трохите лесно можеха да бъдат откраднати, отколкото да копаеш пясък в продължение на дванайсет часа, без друга цел, освен да те изтощят до смърт.

Разбира се, това не можеше да продължава. Жените, които се бяха възпротивили, бяха изпратени обратно в Равенсбрюк.

— Не знам дали мога да се върна там – каза Марго, когато порталът изникна пред тях.

За пръв път изобщо Скай виждаше Марго уязвима и това я уплаши повече, отколкото повторното преминаване през портите на ада.

— Можеш – каза тя. – Имам нужда от теб.

Постави ръката на Марго върху корема си и Марго кимна.

Това означаваше, че на следващия ден трябваше да намерят друго, което да направи деня на Марго по-добър от предишния. Скай и Каро цял ден събираха разни неща, които им бяха нужни, отвсякъде, където можеха. Привечер вече имаха достатъчно.

Трохи. Това бяха търсили толкова усърдно. Трохи, които, слепени заедно, се превърнаха в торта за рожден ден за Марго. А докато вървеше през побелялата заскрежена гора, на път за работа, Скай събра двайсет и шест клонки вместо свещи. А Каро намери коледниче, с което да украси тортата.

Марго се разплака, когато я видя. Скай и Каро я прегръщаха и също плачеха, Скай се опита да изпее „Някъде над дъгата“, но пойните птички не искаха да полетят. Те се заклещиха в гърлото й и пърхаха с уловените си крилца.

Най-хубавият от всички дни бе, когато преместиха Марго в склада, където държаха вещите на затворничките, и успя да открадне парче картон, от което изрязаха малки карти за игра. Колко много съкровени часове прекараха след това в игри на бридж или руми, с които времето течеше, вместо да стои на място.

През дните, в които не намираха нищо, особено през онзи мразовит ноември, когато трябваше да редят пластове от чимове в снега в Кьонингсберг, те си споделяха случки от миналото, от детството. Докато чимовете замръзваха през деня и трябваше да бъдат накълцани, или се превръщаха в арктическа кал, от която жените премръзваха, въпреки сламата, която бяха напъхали в дрехите си, за да се топлят, Скай и Марго научиха всичко за брата на Каро, Кристиан, и за семейната вила, „Ле Румб“ в Гранвил, на брега на морето.

— Кристиан и аз винаги сме я обичали, но той открай време мразеше трапезарията – каза им Каро, като леко се усмихна. – Лъвовете и химерите, които се сражаваха върху бюфета, го плашеха. Когато бе по-малък, го водех с мен в градината, защото определено нямаше дракони в това пълно с цветя място.

Скай си представяше малката и сериозна Катерин, която поднася на братчето си китка цветя, както някога бе дала на Марго и на Скай онези изпълнени с надежда жасминови клонки.

След това Марго разказа за детството си в Лион, за годините, прекарани в Париж, и за училището в Англия. А Скай описа вълшебните си лета в Корнуол, как се бе научила да лети и всичко за Никълъс. Винаги Никълъс – за деня, в който отново го бе намерила на аеродрума в Англия, за мига, в който бе осъзнала, че го обича, какво си бяха казали, когато бе поставил пръстена от морска трева на пръста й.

Никога не споделяха мечтите си. Всичко, за което говореха, бе миналото – време, което бе истинско и красиво и което не можеше да им бъде отнето, за разлика от евентуалното бъдеще и кошмарното настояще. Понякога, когато се обезкуражаваше, Скай започваше да се пита дали изобщо им бяха останали някакви мечти.

Надежда всяка тука оставете, вие, що пристъпвате тук*, бе казал Данте. Думи, подходящи за Равенсбрюк, въпреки че бяха написани векове по-рано. Но след това Марго щеше да разбърка картите за игра, или Каро щеше да опише розовите рози в Ле Румб, или Скай щеше да разкаже как Никълъс й бе носил раковини, когато се бе чувствала самотна, и щяха да мислят само за този момент. И заради това Скай Пенроуз, Марго Журдан и Катерин Диор се превърнаха в нещо повече от приятелки. Бяха като въздушни течения, с които се държаха нависоко и се опазваха живи.

[* „Божествена комедия“ Данте Алигиери, превод от италиански Константин Величков. – Б. р.]

През декември, един мразовит декември, сборът започна в три и половина сутринта и жените замръзнаха до смърт, докато чакаха да извикат имената им. Най-важната задача за Скай, Каро и Марго бе станала не да търсят онова животоспасяващо нещо всеки ден, а да се сдобият с повече информация за детската ясла във Втори блок, където държаха бебетата. Защото скоро и трите щяха да имат бебе, за което да се грижат – детето на Скай и Никълъс.

Преди Скай да пристигне в лагера, отвеждаха всяка бременна жена и убиваха бебето. Но заради наплива на затворнички през август и септември правилата бяха променени. Ражданията вече бяха разрешени, но Скай знаеше, че само защото нещо бе позволено, съвсем не означаваше, че бе желателно. И точно така се оказа.

Марго, която бе съумяла да издейства да бъде преместена от склада в административната сграда, където можеше да научи нещата, които щяха да ги опазят живи, каза на Каро и Скай, че има новини.

— От октомври насам са родени шестстотин бебета. От тях само четиресет са още живи – каза тя.

Скай се отпусна на пода. Беше по-лошо, отколкото бе предполагала.

— Бебетата са настанени по пет от едната страна на дюшека и по пет от другата – продължи Марго. – Когато пускат майките в блока, за да накърмят бебетата си, те не могат да кажат кое е тяхното. На всяко бебе се полага по един парцал, който служи за пелена и за одеяло. Всяка вечер бебетата се заключват и една сестра следи прозорецът да бъде отворен, независимо че е декември, за да се проветрява. Плъховете във Втори блок са в изобилие – завърши тя.

— Бебето на Скай не може да попадне там – каза твърдо Каро.

— Така е – съгласи се Марго. – Никой не знае, че си бременна, Скай. Невъзможно е да се види нещо под тези дрипи. Ще продължаваме така и ще задържим детето при нас, когато се появи. Това вече става възможно.

Така беше. Сред скрежа на мразовитата зима на 1944 – 1945 година, Съюзниците напредваха през Европа, както бе известно на всички – въпреки че на жените в лагера им се струваше, че те пълзят на ръце и колене, толкова време им трябваше да стигнат до Германия. Много от пазачите вече не се интересуваха какво правят техните затворнички и понякога дори не си правеха труда да ги накарат да работят. Само печелеха време, докато настъпеше неизбежното. При такива обстоятелства едно бебе можеше да остане незабелязано.

Но след това Марго дойде при тях с друго предупреждение.

— Сурен, командирът на лагера, е получил заповед да разчисти цялата тази бъркотия и да направи така, че на месец да умират по две хиляди жени. Заповедта е със задна дата – той трябва да наваксва, за да покрие нормата. Чух, че строят газова камера и ще изпратят там отначало слабите и болните. Никога не трябва да ходите на онова място. Освен това лекарят ми каза, че държат жени с тиф на едно и също легло с жени с възпаление на краката с надеждата, че тези с възпалението ще се заразят от тиф и също ще умрат.

Скай докосна с ръка корема си. Никога да не ходи на онова място, лазарета, амбулаторията на лагера, каквото бе всъщност. Което означаваше да роди дете без никаква медицинска помощ. За пръв път почувства как цялата й надежда се изпарява.

— Няма да оживее, нали? – каза тя с дрезгав глас, като не бе в състояние в този тъжен декемврийски ден, когато бе забравила, че Коледа изобщо някога бе съществувала, когато всичко, което желаеше, бе зимата да свърши, да мисли за нещо толкова несигурно и независимо от тях, нещо като края на войната – обелка от ряпа, плуваща в супата на нейната безнадеждност.

Закашля се, а спазъмът продължи толкова дълго, че пръстите й задраха мръсотията зад нея, вкопчвайки се в живота, такъв какъвто беше. Знаеше, че може би има пневмония, че Марго има дизентерия, а Каро най-вероятно и двете.

Но Марго не обръщаше внимание на присвиващата болка в стомаха, която придружаваше дизентерията й. Стоеше изправена и висока, въпреки тънките си крака, и ръкомахаше към камиона, който бе спрял до лазарета. Той стовари на земята купчина новопристигнали тела, които трябваше да бъдат разпределени на такива, които, за щастие, бяха мъртви, такива, които, за жалост, още бяха живи, и такива, чийто разум бе напуснал телата им. След това Марго посочи с ръка костите, складирани до стената на банята, пепелта от крематориума, от която снегът под краката им посивяваше.

— Ако някой ви бе разказал преди една година за всичко това, нима щяхте да повярвате, че ще успеете да оцелеете толкова дълго, както досега? – каза тя.

— Никой и никога няма да го повярва, нали? – каза Каро, загледана в камиона.

Скай поклати глава. Не можеше да повярва и все пак го виждаше.

— Щеше ли да повярваш, че ще износиш докрай бебето си при такива условия, Скай? – попита Марго, като застана пред Каро и Скай и закри от погледа им телата на клетниците. – Това е чудо, Скай.

Сега Скай виждаше само Марго, непоклатима в своята вяра, че по някакъв начин все още притежават едно последно малко чудо. И Скай не можеше да повярва, че някога е наблюдавала тази жена на аеродрума в Англия и се е опитвала да я намрази. Марго бе най-смелата от тях.

Когато денят настъпи, отначало Скай не обърна внимание на болката. Болката бе нещо нормално сега, а липсата й – толкова объркваща, че бе виждала как жени отварят нарочно раните си, за да почувстват отново нейното успокоително присъствие. Дробовете на Скай непрекъснато горяха от болестта, но тя едва забелязваше. Обаче стягането на кожата на корема и свиването на вътрешностите й подсказаха, че тази болка бе различна. Нещо свято в най-малко святото място на света.

Каро и Марго разбраха от пръв поглед, тъй като трите бяха станали по-близки и от сестри. Бяха се превърнали в един човек. Ако пазачът ритнеше някоя от тях, и другите две изпъшкваха. Ако една от тях сънуваше страшен сън, другите се събуждаха и я прегръщаха, преди тя изобщо да осъзнае, че е била в лапите на кошмара.

— Бързо влизайте вътре – изсъска Каро, като хвана Скай за ръката и я поведе към тяхната барака.

— Ще задържа пазачите настрана – каза Марго и остави Каро да стои до Скай, докато самата тя се премести между леглото на Скай и входа на бараката на стражаря, като с невъзмутимото си поведение се опитваше да прикрие какво се случва на един от наровете.

Вместо лекарства, Каро използваше истории от семейния им дом „Ле Рум“, за да упои Скай.

— Розови рози – говореше тя и душеше въздуха, сякаш около тях не цъфтяха само цветя на злото. – И божури из цялата градина. Жасминови храсти, толкова гъсти, че се замайваш, когато за пръв път излезеш навън. Използвах кофа, за да събирам нападалите листенца и цветове, след това лягах на земята и ги изсипвах върху себе си. Усещала ли си някога дъжд от цветя? Това е нещо, на което едно дете би се зарадвало.

Така че Скай си представяше как нейното бебе лежи на зелената морава до морето, а около него се излива порой от розови божури и бели жасмини.

Доколкото можеше, сред пристъпите на кашлица, които се редуваха с ужасните контракции, Скай държеше в съзнанието си тази картина. Искаше й се да успее да подуши соления въздух, смекчен от розите, обаче нямаше достатъчно сили да изтласка повсеместната воня на Равенсбрюк.

За щастие на всички тях, раждането продължи едва няколко часа – дете, отгледано само с въздух и любов, не расте като нормалните деца. Тя се изплъзна навън, малко синьо същество, което Каро започна да разтрива с всичките си сили, докато Марго държеше Скай за ръка и следеше кога ще излезе плацентата, която им бе казала, че трябва да изядат, тъй като не можели да пропуснат такъв подарък.

Скай държеше детето, детето на Никълъс, първото от поредицата безстрашни момичета, които той й бе обещал, и ридаеше. Никълъс нямаше представа, че е станал баща. Нямаше представа къде се намира Скай. Тя нямаше представа къде е той и как да му каже за тяхното чудо. А Скай не бе имала никаква представа колко силна може да бъде любовта, докато не докосна бузката на дъщеря си и не видя как малката й уста се разтваря, не усети допира на малкото юмруче до гръдта си. Точно тогава и именно там разбра, че щеше да убие всеки, застанал между нея и детето й, че щеше да даде последните сили, които й бяха останали, за да защити това бебе.

Нямаше и най-малка представа колко опустошителна може да бъде любовта, докато не се опита да накърми дъщеря си. Бебето разстроено притискаше главичката си, жален стон се изтръгна от устата му, когато гърдите на Скай отказаха да произведат повече от капка мляко.

— Съжалявам, скъпа – прошепна Скай, като вече разбираше колко изтощена беше, та дори да изстискаше десет пъти повече, пак нямаше да бъде достатъчно. Риданията й преминаха в разтърсващи цялото й тяло хлипове, които на свой ред преминаха в силна кашлица, от която бебето уплашено се отдръпна и нададе рев.

Скай погледна нагоре към Каро и Марго. И техните лица също бяха мокри. Скай се бе опитала да не губи надежда, но тя бе напуснала всички тях.

Марго избърса сълзите си с опакото на ръката. Опитваше се да държи тялото си изправено, докато говореше, но през последния месец дизентерията я караше да се превива. Обаче гласът й бе непоколебим.

— Някои от жените правят биберони от гумените хирургически ръкавици в лазарета – каза тя. Ще открадна от тях. Така ще можем да й даваме поне вода.

— Ще взема сухо мляко от кухнята – добави Каро със спокойния си, но също толкова решителен глас.

Скай искаше да поклати глава, да каже – Не, не, не може да се излагате на такъв риск, но знаеше, че бе безполезно. Щеше да стори същото, ако Каро или Марго бяха в нейното положение.

Тази нощ, с миниатюрното бебе, завито тихо до нея – не бе изплакало отново, нямаше сили – Скай, в обятията на съня, полетя непредпазливо към миналото.

Никълъс бе там. Часовникът ми – каза й той, както бе направил през последната им сутрин в Корнуол, – не е тук. Сигурно съм го изпуснал в беседката. Целуни ме още веднъж за късмет и няма да имам нужда от него.

Тя го целуна, като се усмихна и каза – Може би Либърти го е намерила и го е взела.

След това сънят се промени, тя крещеше, а някой плачеше.

Събуди се от ръката на Марго, която притискаше устата й.

Каро полюшваше в ръце някакъв вързоп, който Скай знаеше, че е бебето й. Опита се да вдигне ръце, за да поеме дъщеря си, да я притисне към сърцето си, така че тя да почувства с този все още биещ пулс, че Скай я обича, независимо от това, че ненужното й тяло ги бе подвело и двете, но ръцете й отказваха да се движат. Чаршафът бе мокър. Имаше прекалено много кръв и това не можеше да означава нищо добро.

Обгърна я мрак и в нея се прокрадна мисълта, че Либърти не бе открила часовника. Нямаше никакъв късмет – и тя бе в неизвестност.

В съня Никълъс се усмихна тъжно на Скай, обърна се и се отдалечи.

Трийсет и четвърта глава

Следващият месец премина като дълга и ужасна халюцинация. Скай не знаеше кое е действителност и кое не е, само дето всяка сутрин по тъмно някак си успяваха да я завлекат на плаца за поименната проверка, където се облягаше на Марго и Каро, а кръвта все още се стичаше по краката й. Надзирателите не обръщаха внимание. Кръв по краката на затворничките бе нещо обичайно – малкото жени, които все още имаха месечен цикъл въпреки глада, не разполагаха с парцали, които да използват.

Каро, трепереща, увиваше Скай в своята наметка, а Марго, също трепереща, й даваше одеялото си, за да прикрие вързопа, увит около гърдите на Скай. Вързоп, който почти не бе пораснал, вързоп, който Скай знаеше, че ще умре преди нея.