Тъмната вещица

На силата на семейството, онова, в което си роден и което сам създаваш

Кога ний трите ще се събереме пак? Сред гръм и трясък или в дъжд? Когато врявата утихне, когато битката спечелят и изгубят.

УИЛЯМ ШЕКСПИР, МАКБЕТ

Тъмната вещица

ПЪРВА ГЛАВА

Зима, 1263 г.

Близо до сянката на замъка, дълбоко в зелената гора, Сърха водеше децата си през сумрака към дома. Двете по-малки яздеха набитото пони и Тийгьн, едва навършила три, клюмаше на всяка крачка. Изморена е, мислеше си Сърха, след вълненията на Имолг, празничните огньове и пиршеството.

- Наглеждай сестра си, Иймън.

Грижата на петгодишния Иймън за малката му сестричка бе да я сръчка, преди отново да загризе житените питки, които майка му бе опекла сутринта.

- Скоро ще си в леглото си у дома - утешително прошепна Сърха, когато Тийгьн изхленчи. - Скоро ще сме у дома.

Бе се забавила много на поляната, мислеше си тя сега. И макар Имолг да отбелязваше първото пробуждане в утробата на Майката Земя, нощта се спускаше твърде бързо и твърде рязко през зимата.

Беше тежка зима, брулена от ледени ветрове и снежни вихри, както и от ледовити дъждове. Мъглата владееше цялата зима, пълзеше, обгръщаше всичко, закриваше слънцето и луната. Твърде често във вятъра и мъглата тя бе чувала да я зове по име - зов, на който бе отказвала да отвърне. Твърде често в този свят на бяло-сиво тя бе виждала мрака.

Отказваше да има нещо общо с него.

Мъжът й я бе умолявал да вземе децата и да иде при неговите роднини, докато той водеше битки в тази безкрайна зима.

Тъмната вещица

9

Като жена на старейшината всяка врата щеше да бъде отворена за нея. А и заради самата нея и онова, което беше, винаги щяха да я посрещнат добре.

Но тя се нуждаеше от своята гора, от колибата си, от своето място. Усамотението й бе също толкова нужно, колкото и въздухът.

Щеше да се погрижи за своите както винаги, за дома и огнището, за занаята си и задълженията си. И най-вече за скъпоценните деца, които бяха създали двамата с Дайхи. Не се боеше от нощта.

Наричаха я Тъмната вещица и мощта й бе голяма.

Но точно сега се чувстваше единствено като жена, която тъгува за мъжа си и копнее за топлината му, за стегнатото му и мускулесто тяло, притиснато до нейното в студената и тъмна нощ.

Какво я интересуваше войцца;а? Или алчността и амбициите на разни дребни владетели? Искаше само мъжът й да се върне у дома жив и здрав. Когато се прибереше, щяха да си направят още едно бебе и тя отново щеше да почувства живота вътре в себе си. Още страдаше за онова, което бе изгубила в една злокобна тъмна нощ, когато първите зимни ветрове виеха в нейната гора и звукът й напомняше на плач.

Колцина бе излекувала? Колцина бе спасила? Но когато кръвта бе бликнала от нея, когато онзи крехък живот се бе изплъзнал, никаква магия, никакви жертви и молби към боговете не бяха го спасили.

Но както знаеше отлично, лекуването на другите бе много по-лесно от това да лекуваш себе си. А боговете бяха непостоянни като лекомислена девойка през май.

- Вижте! Вижте! - Брана, най-голямата, на седем, заподскача по замръзналата пътека, следвана по петите от голямото куче. - Трънката е цъфнала! Това е знак!

Сега ги видя, белоснежни цветчета едва надничаха изпод черните, оплетени клони. Първата й горчива мисъл бе, че докато Бриджит, носещата плодородие, благославяше земята, нейната собствена утроба бе празна.

10

Родът 0’Дуайър

После се загледа в дъщеря си, първата й гордост, със зорки очи и розови бузи, която се въртеше в снега. Беше благословена, напомни си Сърха. Три пъти благословена.

- Това е знак, мамо. - Тъмната й коса политаше високо при всяко завъртане, а Брана вдигна лице към помръкващата светлина. - За приближаващата пролет.

- Да, така е. Добър знак. - Както и мрачният ден, тъй като старата Кейликс не можеше да намери дърва за огъня без яркото слънце. Затова пролетта щеше да дойде по-рано, както гласеше преданието.

Трънката бе разцъфнала смело и подканяше и цветята да я последват.

Видя надеждата в очите на детето, както я бе зърнала и в очите на другите край огъня, бе я доловила в гласовете им. Сега Сърха потърси тази искрица надежда и вътре в себе си.

Но намери само тревога.

Той щеше да дойде пак тази нощ - вече можеше да го усети. Дебнеше я, чакаше и кроеше планове. Вътре, помисли си тя, вътре в колибата, зад залостената врата, със заклинанията й, които бяха направени, за да опазят чедата й. Да опазят нея.

Цъкна с език, за да подкани понито да ускори крачка, подсвирна на кучето.

- Хайде, Брана, сестричката ти почти е заспала вече.

- Татко си идва у дома през пролетта.

Макар сърцето й да оставаше свито, Сърха се усмихна и хвана Брана за ръка.

- Така е, ще си бъде у дома за Белтейн и ще устроим голямо угощение.

- Мога ли да го видя тази нощ заедно с теб? В огъня?

- Имаме много работа. Животните трябва да се нахранят, преди да си легнем.

- Само за малко? - Брана вдигна лице нагоре, а тъмносивите й очи я умоляваха. - Само да го зърна за миг и после ще мога да сънувам, че пак е у дома.

Тъмната вещица

11

Както щеше да направи и самата тя, помисли си Сърха и този път усмивката й извираше направо от сърцето.

- Само за миг, миличка, когато свършим с работата.

- И ти си изпиеш лекарството.

Сърха повдигна вежди.

- Така ли? Нима ти изглеждам болна?

- Още си бледа, мамо. - Брана говореше приглушено.

- Само малко уморена, а ти не се тревожи. Хайде, дръж здраво сестра си, Иймън! Аластар надушва дома и тя може да падне от гърба му.

- Тя язди по-добре от Иймън и дори от мен.

- Да, нали конят е нейният талисман, но сега е почти заспала отгоре му.

Пътеката направи завой и копитата на понито изтропо-лиха по замръзналата земя, докато подтичваше към обора до колибата.

- Иймън, погрижи се за Аластар, дай му допълнителна купичка жито тази вечер. Ти нали похапна добре? - добави тя, когато момчето започна да мърмори.

То се усмихна, красиво като лятно утро, и макар да можеше да скочи пъргаво като зайче, протегна към нея ръце.

Винаги е обичал да се гушка, каза си Сърха и го прегърна, докато го сваляше от седлото.

Нямаше нужда да казва на Брана да се залавя със задълженията си. Момичето се оправяше с домакинската работа почти толкова добре, колкото и майка му. Сърха гушна Тийгьн и тихичко започна да й шепне гальовни думи, докато я носеше към колибата.

- Време е за сънища, любима моя.

- Аз съм пони и препускам на воля цял ден.

- О, да, най-красивото пони и най-бързото от всички.

Огънят, от който бе останала само жарава след толкова

часове навън, едва отблъскваше студа. Докато носеше малката към леглото, Сърха протегна ръка към огнището. Пламъците лумнаха високо и грейнаха над пепелта.

12

Родът О’Дуа0ър

Загърна Тийгьн в завивките, приглади косата й - светла като слънчеви лъчи, също като на баща й - изчака, докато очите й, тъмни и дълбоки като на майка й, се затвориха.

- Само сладки сънища - прошепна тя, докосвайки талисмана, който бе сложила да виси над леглата на децата си. - В безопасност през цялата нощ. Всичко, което сте и което виждате, нека ви пази от мрака чак до сутринта.

Целуна нежната бузка и докато се изправяше, потръпна от пристягането в корема. Болката се появяваше и отминаваше, но с напредването на зимата ставаше по-силна. Най-добре да последва съвета на дъщеря си и да си направи отвара.

- Бриджит, това е твоят ден, помогни ми да се излекувам. Имам три деца, които се нуждаят от мен. Не мога да ги оставя сами.

Остави спящата Тийгьн и отиде да помогне на другите две деца с домакинската работа.

Когато нощта се спусна - твърде бързо, твърде рано, тя залости вратата, преди да повтори вечерния си ритуал с Иймън.

- Не съм уморен, никак даже - твърдеше той с притворени очи.

- О, виждам. Ясно ми е, че си напълно буден и готов за приключения. Ще полетиш ли отново тази нощ, съкровище?

- Да, високо в небето. Ще ме научиш ли на още нещо утре? Мога ли да изведа Рой утре заран?

- Непременно ще го направим и ще го изведеш. Соколът е твой, ти се грижиш за него, познаваш го и го усещаш. Сега си почини. - Разроши кестенявата му коса, целуна го по очите - неукротими и сини като на баща му - за лека нощ.

Когато слезе от таванското помещение, завари Брана пред огъня заедно с хрътката, която беше нейна.

Сияеше, помисли си Сърха, от здраве - слава на богинята - и от силата, която все още не можеше напълно да

Тъмната вещица

13

владее и да разбере. Имаше време за това - молеше се да има тепърва време.

- Запарих чая - каза й Брана. - Както си ме учила. Ще се почувстваш по-добре, сигурна съм, след като го изпиеш.

- Сега ти ли се грижиш за мен, сърце мое? - Усмихната, тя взе чая, подуши го, кимна. - Имаш усета, това е вярно. Лечителството е много голям дар. С него ще си добре дошла и много нужна, където и да отидеш.

- Никъде не искам до ходя. Искам да съм тук с теб и татко, с Иймън и Тийгън, завинаги.

- Един ден ще насочиш взор отвъд нашата гора. Ще се появи и някой мъж.

Брана изсумтя.

- Не искам никакъв мъж. Какво да правя с него?

- О, ами това е разговор за ^руг ден.

Поседна с дъщеря си пред огъня, загърна и двете в голям шал. И изпи чая си. А когато Брана докосна ръката й, обърна своята и сплете пръсти с нея.

- Добре, но само за малко. Трябва да си лягаш.

- Може ли аз да го направя? Аз да извикам образа?

- Да видим какво можеш тогава. Направи каквото искаш. Виж го, Брана, мъжа, от който си произлязла. Любовта е тази, която го води тук.

Сърха видя как димът се завихри, пламъците лумнаха високо, после се успокоиха. Добре, помисли си тя, впечатлена. Момичето се е научило толкова бързо.

Видението се опитваше да приеме форма в празнините и дълбините на пламъка. Огън вътре в огъня. Силуети, движение и само за миг шепотът на гласове от много, много далеч.

Забеляза напрежението върху лицето на дъщеря си, лекия блясък от потта, избила върху него от усилието. Прекалено е, помисли си тя. Прекалено много за толкова млад човек.

- Ето - тихо каза тя. - Ще го направим заедно.

Изтласка своята сила напред, сля я с тази на Брана.

14

Родът СГДуаОър

Бурен пламък, вихрушка дим и танц на искри. После всичко изчезна.

И той беше там, мъжът, за когото и двете копнеела.

Седеше до един друг огън, обграден от камъни. Светлата му коса бе сплетена на плитка, която падаше върху пелерината, заметната над широките му рамене. Значката - символ на ранга му, бе закачена за нея и блестеше на светлината на пламъците.

Брошката, която тя бе направила за него в огъня - хрътката, конят, соколът.

- Изглежда уморен - обади се Брана и облегна глава върху ръката на майка си. - Но толкова хубав. Най-красивият сред мъжете.

- Така е. Красив и силен, и смел. - О, как копнееше за него!

- Можеш ли да видиш кога ще се върне?

- Не всичко може да бъде видяно. Може би, когато е по-близо, ще получа знак. Но тази вечер видяхме, че е жив и здрав, и това е достатъчно.

- Той мисли за теб. — Брана се обърна и погледна майка си в лице. - Усещам го. Той може ли да усети, че мислим за него?

- Той няма дарбата, но има сърце, пълно с любов. Затова вероятно може. Сега в леглото. Аз ще се кача скоро.

- Трънката е цъфнала и старицата не видя слънцето днес. Той ще си дойде скоро.

Брана се изправи и целуна майка си. Кучето се изкатери по стълбата след нея.

Сама, Сърха гледаше любовта си в огъня. И съвсем сама, заплака.

Още докато бършеше сълзите си, тя го чу. Онзи зов.

Той щеше да я утеши, да я стопли - такива бяха прелъс-тителните му лъжи. Ще й даде всичко, което би могла да пожелае, и дори повече. Трябваше само да му се отдаде.

- Никога няма да съм твоя.

Ще бъдеш. Ти си моя. Ела сега и познай всички удоволствия, цялата слава. И мощ.

Тъмната вещица

15

- Никога няма да ме имаш - нито онова, което пазя в себе си.

Сега видението в огъня се промени. И той се появи в пламъците. Кеван, чиято сила и намерения бяха по-тъмни и от зимната нощ. И който искаше нея - тялото й, душата й, магията й.

Магьосникът я желаеше - усещаше похотта му като лепкави от пот ръце по кожата си. Но повече, много повече, знаеше тя, желаеше дарбата й. Жаждата му за нея се бе просмукала в самия въздух.

Образът му в пламъците се усмихна - толкова красив и безскрупулен.

Ще те имам, Сърха Тъмната вещица. Теб и всичко, което си. Предопределено е. Двамата сме еднакви.

Не, помисли си тя, не сме еднакви, а като деня и нощта, светлината и мрака, които единствено се сливаха в сенките.

Толкова си самотна и с тежък товар на плещите. Твоят мъж те оставя в студеното ложе. Ела да се стоплиш в моето, да усетиш топлината. Да разпалиш огъня с мен. Заедно ще владеем целия свят.

Духът й помръкна, болката и свиването в стомаха й станаха пронизителни.

Тогава тя се изправи, остави горещия вятър да отметне косите й. Позволи на силата да се влее в нея, докато сякаш засия от нея. И видя, макар и само в пламъците, страстта и алчността върху лицето на Кеван.

Ето това искаше той, каза си тя, величието, което кипеше в кръвта й. Именно него нямаше никога да получи.

- Чуй думите ми и усети силата ми сега и завинаги, и до края на дните. Предлагаш ми тъмната си страст, идваш при мен в пламък и дим. Да предам кръвта си, децата си, мъжа си, за да владея над всички, само е нужно да ти подам ръка. Отговорът ми за теб ще чуеш във вятъра и морето, зова девицата, майката и старицата в триединство. Да бъде както казах!

16

Родът 0’Дуайър

Протегна ръце и освободи яростта, толкова женска, която кипеше в нея, запрати я с всичка сила към туптящото му сърце.

В миг усети чисто и неописуемо удоволствие да избухва вътре в нея, когато чу как той крещи от болка и яд, когато видя същата тази ярост и болка, изписана върху лицето му в пламъците.

После огънят си беше просто огън, кротко припукващ в нощта, носещ мъничко топлина в студения мрак. Колибата й бе просто една колиба, тиха и сумрачна. А тя бе просто жена, която бе сама със спящите си деца.

Отпусна се на стола, притиснала с ръка корема си, където усещаше раздираща болка.

Кеван го нямаше, засега поне. Но страхът й оставаше

- страхът й от него и от това, че ако никоя отвара и молитва не може да излекува тялото й, ще остави децата си без майка.

Беззащитни.

Събуди се и видя най-малкото си дете, сгушено в нея, и това й даде нови сили, докато се мъчеше безшумно да стане.

- Мамо, мамо, остани.

- Стига, слънчице мое, имам работа. А ти трябва да си в твоето легло.

- Лошият човек дойде. Уби моите понита.

Страх сви сърцето на Сърха. Кеван да докосва децата й

- телата им, умовете им, душите им? Обзе я неописуем ужас, неописуема ярост.

- Било е само сън, съкровище. - Гушна Тийгьн, залюля я в прегръдките си и й зашепна гальовно: - Просто един сън.

Но сънищата имаха сила и бяха опасни.

- Понитата ми викаха от болка, а аз не можех да ги спася. Той ги подпали и те пищяха. Аластар дойде и събори лошия човек. Аз се качих върху Аластар, но не можах да спася понитата. Страх ме е от лошия човек в съня.

Тъмната вещица 17