- Съжалявам, че ще го кажа, тъй като са ти майка и баща, но смятам, че родителите ти са пълни негодници, Айона.
Тя се засмя тихичко.
- Май е така в известен смисъл. Мисля, че ме обичат, доколкото е по силите им, защото така е редно, не защото го искат. Колкото до момчетата и мъжете, които съм се опитвала да обичам? Те също ме желаеха за известно време, но никога достатъчно или не са искали да ме желаят достатъчно, затова с времето всичко отшумяваше. И така оставам да се питам дали няма нещо сбъркано в мен. Защо не може някой да ме обича безрезервно, без никакви прегради, или по-лошо, без да съм временен заместник, докато се появи някой по-подходящ?
Нима и той бе постъпил така, запита се Бойл. Беше ли добавил още към притесненията й?
- Няма нищо сбъркано в теб и изобщо не става дума за , това.
Тъмната вещица
21*
321
- Опитвам се да го повдрвам, но не мога да го направя, ако не престана да се задоволявам с по-малко. И в това е моят проблем, моят въпрос. Може би не съм го съзнавала напълно, не и дълбоко в себе си, докато ти не го навря в лицето ми. Метафорично казано - добави тя с по-неп- ринудена усмивка, отколкото можеше да очаква от себе си.
Понеже все още виждаше мислено лицето й, както бе стояла в конюшнята, той се почувства все едно й бе ударил шамар.
- О, господи, Айона. Бих дал всичко на света да върна думите си назад, да ги натикам обратно в гърлото си и да се задавя с тях.
- Не, не. - Улови дланите му и за миг ги стисна. - Понеже ме събори на земята, се наложи да се изправя. И този път да се изправя лице в лице’ S’проблема. Защото преди това, Бойл, бих приела каквото и да ми предложиш. Щях да го обвия в собствените си красиви фантазии и да убедя самата себе си, че всичко е наред. Но никога не би могло да е наред. Не бих могла да съм щастлива, не и истински щастлива, с цялото си същество, с по-малко от онова, което ми е нужно. И ако не съм щастлива, не мога да направя другия щастлив.
- Кажи ми от какво се нуждаеш и аз ще ти го дам.
- Не става така. - Господи, колко силно го обичаше заради това, че би опитал, че искаше да опита. - Може би наистина е някаква магия. Онова, което ни кара да обичаме, да желаем и копнеем за един конкретен човек, вместо за когото и да било друг. Да го обичаме, да го желаем и да се нуждаем от него изцяло. Искам тази магия. Няма да се задоволя с по-малко. Ти си причината. Затова в известен смисъл съм ти благодарна.
- О, да, благодари ми и ми замажи очите.
- Ти ми показа, че струвам повече, отколкото съм мислела или съм си позволявала да мисля. А това заслужава голяма благодарност. Аз съм тази, която пришпори връз
322
Родът 0’Дуайър
ката ни, така че аз съм виновна за разпада й. Всичко беше прекалено бързо, прекалено емоционално. Нищо чудно, че се чувстваш притиснат в ъгъла.
- Никога съм се чувствал… Не знаех какви ги приказвам.
- Ще разбереш някой ден. Междувременно, цветята са красиви и извинението ти беше много мило. - Тя ги занесе до масата и ги сложи отгоре й. - Като се замисля, все пак мога да ти кажа от какво имам нужда.
- Каквото пожелаеш.
- Имам.нужда да продължа да работя за теб и Фин не само защото трябва да си изкарвам прехраната, но и защото съм добра в работата си. И защото я обичам, а аз искам, да правя онова, което обичам.
- Това никога не е било под въпрос. Казах ти го вече.
- И трябва да сме приятели с теб, за да не се държим неловко и смутено един с друг. Важно е. Не бих могла да работя с теб или за теб, ако двамата се мразим или таим негодувание. Накрая ще си тръгна, за да спестя мъките и на двама ни, и тогава пак ще съм ядосана и тъжна.
- Аз не тая негодувание. Не мога да обещая, че няма да имам смесени чувства, защото са точно такива в момента. Всичко е много оплетено и хлъзгаво за мен. Ако ти просто…
- Не и този път. - Ней с теб, помисли си тя. Защото с него, никога не би могла да се изправи след падането. - Нищо няма да е просто. Аз съм отговорна за своите чувства, както и ти за твоите. Ще разбереш някой ден - повтори тя. - Но и двамата имаме хубава работа, която е важна за нас, имаме общи приятели. И което е по-важно от всичко останало точно сега и в този момент, имаме общ враг и цел. Не можем да свършим всичко, което ни предстои, ако не сме стъпили на здрава основа.
- Кога стана толкова логична, по дяволите? - измърмори той.
- Може би съм взела назаем от Брана. Тя ме научи на много, показа ми повече, отколкото някога съм си представяла, че мога да видя. Имам наследство, на което ще
Тъмната вещица
323
остана вярна. Ще се боря за него. И ще бъда вярна на себе си.
- Значи, ще работим заедно, ще се бием заедно и ще бъдем приятели? И това е всичко?
Тя отново му се усмихна.
- Това е много за повечето хора. И не искам да си мислиш, че ти отказвам секс за наказание.
- Нямах предвид… макар че сега, като го казваш, има и такъв ефект. Не беше само секс, Айона. Не си го мисли.
- Не, не беше. Но аз те притиснах и в това отношение. Скочих с двата крака, както имам навик, с ботушите направо.
- Харесва ми, когато скачаш с двата крака. Но ако от това се нуждаеш, ще бъдем само приятели. - Засега, помисли си той. ^ ^
- - Добре. Сега искаш ли бира?
За малко да приеме, за да спечели още малко време и може би да смекчи границата, която бе очертала помежду им. Но тя бе казала какво иска от него и той щеше да й го даде.
- Най-добре да тръгвам. Нали имам толкова оплетени мисли да разплитам все пак.
- Хубаво е да започнеш поне.
- Сам ще намеря пътя навън и ще те видя утре сутрин.
- Понечи да тръгне, но се извърна за миг само за да я погледне. Толкова беше светла, красива с ярките цветя до нея.
- Заслужаваш всичко, Айона, и нито прашинка по-малко.
Тя затвори очи, когато чу вратата да се затваря след него. Толкова бе трудно да остане твърда, да направи и каже онова, което знаеше, че е правилно, докато сърцето я болеше. Докато сърцето й копнееше да приеме по-малкото и да се задоволи с него.
- Не и с него - прошепна тя. - Може би с някого другиго, но не и с него. Защото… той е единственият на света.
Реши да остави цветята на масата, за да им се радват всички, но преди да се върне в ателието, за да пречисти
324
Родът 0’Дуайър
инструментите си, намери една висока и тънка ваза, избра три стръка от цветята - магическо число - и ги пъхна в нея, за да ги занесе горе в стаята си, където щеше да им се наслади, преди да заспи. И където щеше да ги види още щом отвореше очи сутринта.
Тъмната вещица
- 325
ДЕВЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА
С пристигането на пролетта в графство Мейо над зелените гори и тучните хълмове заваляха меки и напоителни дъждове. Дивите цветя надигнаха главички и разтвориха листенца да пият, градините избухнаха в разкошни цветове. В полята блееха агнета, патици плуваха в езерата, докато горите ехтяха от птичи песни.
Айона садеше цветя и зеленчуци, и билки с братовчедите си, стържеше калта от ботушите си и оставаше дълги часове в конюшнята, преди да посвети още толкова на занаята.
Белтейн с майските дървета и песни дойде и отмина, и доведе още по-близо слънцестоенето.
С нарастването на дните тя често ставаше преди зори и работеше дълго след залез, използвайки енергията, която гореше в нея, за да научи повече.
В дъжда и калта се научи как да борави с меч.
Макар да не си представяше какво е да се биеш в истинска битка с мечове, все пак й харесваше усещането за меча в ръката й. Харесваше й тежестта му и фактът, че - макар и дребничка, но силна - можеше да удря и да парира.
Никога нямаше да бъде на нивото на Мийра. Приятелката й напомняше още повече на амазонка с плитка, преметната през рамо, и меч в ръка. Но и тя се учеше - да застане в правилна стойка, да движи добре краката си, да маневрира.
Отвъд тънкия воал, който Брана бе сътворила, тя сечеше и парираше удари, докато Мийра безмилостно я тикаше назад. Докато мечовете пееха, а Мийра крещеше инструкции или обидни думи, Брана седеше на пейка в градината
326
Родът 0’Дуайър
като някоя екзотична домакиня и спокойно белеше картофи за вечеря.
- Натисни с рамо!
- Натискам! - Задъхана и сериозно натъртена, Айона премести тежестта на тялото си върху другия крак и се опита да атакува.
- Хайде, нападни ме, да те вземат мътните. Мога да ти отсека крайниците, все едно си парцалена кукла.
- Само някаква си драскотина. - Напуши я смях, разсея се и Мийра се нахвърли върху й като демон.
- Внимавайте… - Брана въздъхна шумно, когато Айона изгуби равновесие и падна по гръб в избуялата в лехата синя лобелия.
- Е, браво.
- Опа. Съжалявам.
- Достатъчно добре владееш основните движения. - Мийра прибра меча в ножницата си и й протегна ръка, за да я издърпа на крака. - Но имаш типичните женски недостатъци. Доста си бърза и пъргава, достатъчно издръжлива. Но убийството не е в кръвта ти и винаги ще те побеждават.
Айона разтри дупето си.
- Никога не съм планирала да убивам някого.
- Плановете се променят - изтъкна Брана. - Оправи сега цветята, след като твоят задник ги смачка така.
- О, да. - Айона се обърна към тях, замисли се.
- Не. - Брана щракна с пръсти. - Недей мисли, просто го направи.
И тя протегна ръце по-скоро по инстинкт, отколкото премислено. Смачканите цветя се съживиха.
- Допълнително ги подсилих малко.
- Виждам. - С лека усмивка Брана продължи да действа усърдно с ножа за белене.
- Бих си взела душ и една бира. Не, първо бирата.
- Ще потренираме още, бирата - после - възпря я Мийра. - Този път не сдържай нищо от силата си. Брана не ти
Тъмната вещица
327
ли каза, че е затьпила остриетата като ума на учителката ни по естествени науки в първи клас? Помниш ли я, Брана?
- За съжаление, да. Госпожица Кени, която бе по-строга и от най-набожната монахиня и която можеше направо да те закове на стената с погледа си.
- Чух, че се преместила в Донегъл и се омъжила за някакъв търговец на риба.
- Мъчно ми е за човека. - Брана стана и взе купата с картофи, както и кофичката, в която събираше обелките за компост. - Ще ги сложа да се пекат и ще донеса бирата, докато вие двете си разменяте удари тук.
За да спечели малко време, понеже наистина се нуждаеше от малко почивка, Айона се загледа в меча си.
- Нали не вярваш, че ще използваме тези оръжия по този начин срещу Кеван?
- Няма как да знам, нали? Ищонеже аз не притежавам силата ти, това може да е единственото оръжие, с което разполагам, когато настъпи моментът.
- Защо не си уплашена?
- Знам легендата от дете, а всичко се превърна в истина, откакто се запознах с Брана, което ми се струва преди хиляда години. Това е от една страна. А от друга…
Мийра се озърна и впери поглед в новите насаждения, в миналогодишните едва наболи стръкчета, в горите по-нататък в мрачната дъждовна привечер.
- Не изглежда истинско, нали? Че когато дойде слънцестоенето, ще се опитаме да приключим всичко с каквито средства разполагаме. С кръв и магия, с острие и зъби. Не е истинският живот, а само легенда. Но все пак е истина. Мисля, че съм замаяна от всичко това. А и още нещо важно - когато времето настъпи, ще бъда с хората, на които вярвам най-много на света. Затова страха го няма. Засега.
- Ще ми се да беше сега. Понякога нощем си мисля: „Нека да бъде утре, за да свърши всичко“. А после на сутринта си казвам: „Слава богу, че не е днес, така ще имам още един ден“. И не само за тренировки, за учене, но и…
328
Родът 0’Дуайър
- Да поживееш.
- Да поживея, да бъда тук. Да съм част от всичко. Да яздя Аластар, да работя, да се видя с братовчедите си, с теб и…
- Бойл.
Айона сви рамене и почти успя да си придаде небрежен вид.
- Харесва ми да го виждам. Мисля, че двамата се справяме доста добре със ситуацията. Да бъдем приятели, беше правилното решение.
- О, глупости. Разбира се, че сте приятели, но това никога няма да е всичко. От двама ви се излъчва толкова плътен облак от сексуална енергия, похот и емоции, че направо се чудя как останалите виждат нещо изобщо.
- Аз не излъчвам нищо. Наистина ли?
- Естествено, че излъчваш. Предполагам, че никой влюбен не може да се контролира. Но доста идва и от негова страна. - Мийра вдигна ръце при мисълта колко много от хората, на които държеше, отказваха да се пресегнат и да вземат онова, което най-силно желаеха. - Айона, той ти донесе цветя, а си мисля, че единствената жена, на която е носил букет някога, сигурно е майка му или баба му. Защо иначе в малкия хладилник ще има заредени от любимите ти напитки?
- Сега, като го споменаваш…
- Кой, мислиш, се е погрижил за това? А кой ти донесе сандвич тост вчера, когато не можа да излезеш за обяд?
- Би направил същото за всеки друг.
Мийра само вдигна очи към небето.
- Направи го за теб. А нима не го чух със собствените си уши да ти казва онзи ден, че синият пуловер, с който беше предната вечер в бара, много ти отивал? А кой се погрижи да седнеш далеч от течението, което ставаше през отворената врата, докато бяхме там?
- Аз… не съм забелязала.
- Защото се стараеш да не забелязваш. Влагаш всичко от себе си в работата, в тренировките, за да не ти остава
Тъмната вещица
- 329
време и енергия да мислиш за него, защото ти е тежко. Но в същото време оставаш сляпа за прекрасния факт, че този мъж е луд от любов по теб. Ухажва те.
- Не е така. - Сърцето, което толкова старателно се мъчеше да укроти, сега подскочи леко. - Наистина ли?
- Обърни внимание - посъветва я Мийра. - А сега ме нападни, сякаш се бием наистина. - Извади меча си. - И си заслужи бирата.
Постара се да обърне внимание, поне малко, на следващия ден. Знаеше, че има лошия навик да оставя надеждата й да надмогва всичко останало. Цялата логика, разумни доводи и инстинкт за самосъхранение можеха - и обикновено така ставаше - да станат на пух и прах под ярката звезда на надеждата.
Не и този път, напомни си предупредително тя. Беше заложила прекалено много. Но можеше да обърне внимание мъничко, стига да имаше какво да забележи.
Той й доведе Аластар, а това нямаше как да не забележи. Бойл го яздеше, вместо да го докара в ремаркето на камиона, което Аластар ненавиждаше.
- Реших, че може да искаш да си с него днес, понеже имаш три туристически разходки в графика.
- Винаги го искам. - Обхвана с длани лицето на коня и потърка буза в неговата. Хвърли кос поглед към Бойл. - Благодаря, че си се сетил.
- Е, няма защо, а и той бездруго има нужда от раздвижване. Решил съм да сменя два от конете за утре, така че аз ще яздя Цезар до голямата конюшня, ако ти искаш да върнеш Аластар обратно там. После ще те закарам с колата до къщи, ако те устройва.
- Звучи ми добре.
В тона му нямаше нищо друго освен приятелски нотки, както се бяха разбрали, помисли си тя. И все пак…
- Ще го заведа до заграждението, докато дойде първата групата.
330
Родът О’Дуа0ър
Пое юздите на коня и размърда рамене, като разсеяно потърка натъртеното си дясно рамо.
- Боли ли те?
- Какво? Не. Само леко. От тренировките с меча - поясни тя, което си бе чиста хвалба, предвид уменията й. - Мийра е истински звяр.
- Да, бива си я. Защо не си направила нещо за рамото
си? Ти или Конър?
- Защото ми напомня да не свалям гарда си.
Поведе коня, твърдо решена да не поглежда назад. Но
усещаше неговия поглед върху гърба си. А нима това не бе достатъчно любопитно, за да си позволи поне мъничка искрица надежда?
Бойл никак не пестеше задачите, с които я товареше. В резултат на това постоянно беше заета - тялом и духом - до средата на следобеда, когато той отново я изненада, като й донесе бутилка кока-кола, каквато тя предпочиташе.
- Благодаря.
- Стори ми се, че трябва да пийнеш нещо, понеже гърлото ти трябва да е пресъхнало след толкова викане на напътствия с ученичката ти на манежа.
- Много е малка. - Благодарна за напитката, Айона отпи голяма глътка. - И много й харесва идеята за ездата. Просто не полага достатъчно усилия да се научи как се прави. Май повече й харесват костюмите за езда, които носи, и колко добре изглежда върху коня.
- Родителите й май се развеждат.
- О, това е лошо. Тя е само на осем.
- Явно се е очаквало от известно време, поне така чух. И изглежда, начинът им да компенсират това, е да разглезят нея и брат й. На нея купуват скъпи ботуши и панталони за езда, а на него - видеоигри и спортни якета.
- Няма полза.
- Вероятно не. Питах се дали имаш минутка да погледнеш нашия Спъд. Днес няма особен апетит. Мислех си, преди да извикам ветеринаря, дали да не видиш какво му е.
Тъмната вещица
331
- Веднага отивам. Не съм работила с него днес - каза тя, докато забързано излизаше от манежа. - Едва-едва го зърнах сутринта.
Мина покрай отделенията редом с Бойл и спря пред това на Спъд.
Конят само я изгледа тъжно, докато пристъпваше неспокойно от крак на крак.
- Май не се чувстваш много добре днес, а? - заговори му тя, докато отваряше вратата на отделението. - Дай да те видя.
В отговор той ритна към корема си.
- Там ли те боли? - Внимателно и много нежно тя прокара длани по тялото му, слезе надолу по корема.
Затвори очи, укроти мислите си и отвори съзнанието си, за да може да види и да почувства.
- Не са колики, което е добр§, Не е и язва. Но е неприятно, нали, скъпи? И не можеш да правиш онова, което най-много обичаш. Да ядеш.
- Не можах да го изкуша дори с картоф - любимата му храна.
- Не се поти - продължи тя. - Търкаля ли се по пода?
- Не. Просто едва докосна храната си.
- Лошо храносмилане. - За което, хрумна й сега, Бойл сигурно и сам се беше сетил.
Но сега се бяха озовали тук, двамата заедно, в отделението на коня, близо един до друг, случайно докосващи ръцете си, докато галеха коня.
- Мисля, че мога да се погрижа за него, стига да ми имаш доверие.
- Имам ти, а което по-важно, той ти вярва. Никак не. обича ветеринаря. А щом е проблем с храносмилането, значи, можем да го сложим на диета. Но той и това не харесва особено.
- Да видим дали можем да избегнем това. Ще подържиш ли главата му?
Бойл се премести, за да го хване, докато тя се наведе и плъзна ръце под и около корема на Спъд.
332
Родьт 0’Дуайър
- Боли - тихичко заговори тя. - Трудно ти е да проумееш болката. Ял си прекалено бързо, това е всичко. Забави малко темпото и повече се наслаждавай на храната. Тихо сега, спокойно.
Стомахът ir започна да пари, когато изтегли неговата болка, но усети как Спъд се успокоява под ръцете й. Чу облекченото му изпръхтяване.
- Вече си по-добре, чудесно. И се обзалагам, че вече почваш да си мислиш за ядене.
Изправи се и видя Бойл да се взира в нея.
- Цялата засилваш - каза й той. - Омайващо е.
- Странно е, защото сега съм толкова спокойна, когато го правя. А и с малки заклинания като това сега не се налага веднага да хапна нещо. Не е зле да прибавим от онази хомеопатична отвара в храната му за всеки случай.
- Разбира се, благодаря ти. Той ни е любимец тук, както знаеш. - Продължаваше да стои до главата на Спъд и да препречва пътя й към вратата. - Е, как си, добре ли си, Айона?
- Да. Добре съм. А ти?
- Ами, добре съм. Доста съм зает напролет.
- А после идва и лято.
- Идва лято. Ще се съберем след два дни, за да поговорим за това. Питах се дали няма нещо, което мога да направя за теб междувременно? Ако искаш да си вземеш почивен ден, за да… правиш каквото там вършиш у дома, да отделиш повече време на занаята си.
- Работата тук ми помага да си подредя мислите. Да балансирам нещата. Рутината на задълженията ми тук и съзнанието, че искам същото да продължи и когато другото приключи.
- Ако ти е нужно свободно време, само ми кажи.
- Добре.
- Бих могъл да те почерпя една бира за ветеринарната услуга - по приятелски… - добави той - след края на работния ден, ако искаш.
Тъмната вещица
333
Той би предложил същото и на всеки друг, напомни си тя. Но…
- Бих искала, но Брана ще ме чака. И тя е строга като Мийра. Не ни остава много време до слънцестоенето.
- Не, не ни остава много време. Това ти тежи.
- Тежи ми, че не съм сигурна какво ще е нужно да направя, какво се очаква от мен. И Брана и Конър категорично забраниха дори да си мисля да ида до руините на колибата преди слънцестоенето. Явно смятат, че ще мога да извлека повече сила от нея първия път, когато я видя, и това може да ни е от полза.
- Ще ми кажеш, ако… ако имаш сънища или други срещи с него, нали?
- Спокойно е. Това също ме притеснява. Наблюдава ни, усещам го. Но не прекалено отблизо. - Тя потрепери, разтри ръце. -‘
- Не исках да те разстройвам с приказки за него.
- Не е от говоренето. А от чакането.
- Чакането - повтори той и бавно кимна. - Никак не е лесно. Айона, искам да… - Мик му махна за поздрав и дойде към тях с шумно тропане на ботушите си.
- Ето те къде си. Исках да питам дали… - Мик премести поглед от Бойл към Айона и лицето му пламна. - Извинявам се. Прекъснах ви.
- Не, няма нищо. - Бойл пристъпи неловко, обърна се. - Тъкмо свършихме със Спъд.
- Ще му определя доза за храната и ще я отбележа в картона му - предложи Айона.
- Благодаря ти.
Останала сама, Айона се облегна на коня.
- Подхваща разговор - осъзна тя. - Никога не го прави, но вече е започнал, откакто… И ми купи кока-кола. - Излезе и взе бутилката, която бе оставила пред вратата на отделението, отпи голяма глътка. - По дяволите, Спъд, изглежда, наистина съм ухажвана. И нямам никаква представа как да реагирам. Никой досега не се е опитвал да ме ухажва сериозно.
334
Родът О’Дуа0ър
Въздъхна и се загледа в бутилката в ръката си, замислена какво ли означаваше фактът, че сърцето й толкова лесно се трогва от някаква си бутилка безалкохолна напитка.
Просто… щеше да изчака и да види какво ще стане, напомни си тя,-после отиде да вземе лекарството за Спъд.
Нищо особено не се случи - разговори, малки жестове на внимание, небрежно предложена помощ. Но не правеше нито крачка към нещо повече. Което бе хубаво, напомни си Айона, докато помагаше на Брана да приготви вечерята за цялата им група. Беше напълно сериозна в онова, което му бе казала, когато й бе донесъл цветята и бе дошъл с извинение при нея.
Поне веднъж в живота си възнамеряваше да бъде раз-умна, да заложи на сигурното, да погледне и в двете посоки, преди да се втурне напред.
- Мислите ти са толкова гръмогласни, че направо получавам главоболие - оплака се Брана.
- Съжалявам, извинявай. Явно не мога да изляза от омагьосания кръг. Добре, ще натисна пауза. Никога досега не съм готвила картофи на фурна. Дори и от полуготовите в кутия.
- Изобщо не споменавай за картофи в кутия в моята кухня.
- Само като обида. Добре ли го правя?
- Просто продължавай да ги подреждаш на пластове, както ти показах.
Застанала до печката, Брана разбъркваше соса, който възнамеряваше да поднесе с шунката, която печеше.
- Много изискано ястие за сбирка за планиране на стратегията.
- Тъкмо съм в настроение за готвене. А и така ще имаме студена шунка за следващите дни, докато пак ми дойде музата.
С огромно внимание Айона поръси с брашно поредния пласт от нарязаните на колелца картофи.
- Мислех си за Бойл.
Тъмната вещица
335
- Така ли? Изобщо не би ми хрумнало.
Зад гърба на братовчедка си Айона само вдигна очи към тавана, преди да поръси сол и пипер, след което се зае да добавя маслото.
- Как можеш да разбереш? Не мога да реша как точно човек разбира, чисто с разума си, и това не ми дава мира. Дали просто не му липсва сексът, може би дори компанията ми до известен смисъл? Дали се чувства гузен, задето ме е наранил, и се държи любезно, за да компенсира, или пък се държи като приятел, защото го помолих за това? Или пък може би ме обича повече, отколкото е съзнавал?
- Аз не съм човекът, когото да питаш за сърдечни проблеми. Някои казват, че изобщо нямам сърце.
- Никой, който те познава, не го казва.
Казваха го и понякога й се искаше да са прави.
- Не знам много за мъжете,^йона. Винаги, когато си помисля, че съм ги разбрала, че съм подредила всичко спретнато в главата си, всичко се разбърква, когато не внимавам. Когато го подредя наново, се оказва, че е нещо различно от преди. Познавам брат си, но това е различно.
- Любовта не трябва да е сложно нещо.
- Мисля, че тук бъркаш. Мисля, че тя трябва да е най-сложното нещо на света, така няма да се дава толкова лесно, нито да се отнема или просто да се губи.
Дръпна се встрани от печката и отиде да провери как се справя Айона.
- Ясно защо толкова се бавиш - подредила си всяко резенче картоф, сякаш е експлозив, толкова внимателно и точно. Но си готова. Вземи тавата и сипи отгоре им горещото мляко.
- Просто да го изсипя ли?
- Да и не го сипвай капка по капка. Излей го цялото, сложи капака отгоре и ги пъхни във фурната. Нагласи таймера за трийсет минути за тази първа част.
- Добре, готово. - Сякаш наистина можеше да гръмне, Айона въздъхна облекчено, след като сложи тавата вътре
336
Родът О’Ауа0ър
в печката при шунката. - Знаеш ли, не би трябвало да се побират и двете вътре.
- Побират се, защото аз така искам. Мисля да направим гарнитура от зеления фасул от градината, който съм блан-ширала и замразила от миналото лято, после… Някой идва - каза тя, когато чуха пристигането на коли. - Да видим кой е и как можем да ги хванем да помагат тук.
- Подкрепям идеята. Знаеш ли - продължи Айона, докато отиваха към предната врата на къщата, - мисля, че трябва да си поставя за цел да се науча да приготвям едно ястие изключително добре - да реша какво точно и да го превърна в своя запазена рецепта. „О, Айона ще приготви нейните телешки ребърца.“ Дори не съм сигурна какво представляват телешките ребърца, но може да стане моята рецепта.
- Похвална цел.
Брана отвори вратата. Навън Мийра стоеше до пикапа си, Фин тъкмо слизаше от неговия, докато Конър и Бойл се измъкваха с мъка от едно яркочервено „Мини“.
- Толкова е сладко, нали? - Айона се засмя и отиде да го види отблизо. - Как се побрахте вътре?
- Не беше лесно - увери я Конър. - Нито пък да го карам, докато коленете на Бойл притискаха ушите му през целия път. Но колата върви добре и е в отлична форма. На теб ще ти е по мярка.
- Влез вътре и виж сама - подкани я Мийра.
Айона послушно се намести на шофьорската седалка, сложи ръце на волана.
- Определено е по-подходяща като размер за мен. От твоя приятел със сервиза ли? - попита тя Конър. - Страхотна е. Наистина е много сладка, но не мисля, че мога да си позволя нещо толкова красиво точно сега.
- Но ти харесва - настоя той. - Видът й, цветът, усещането и всичко останало.
- Че как да не я харесаш? - Вече дори си представяше как профучава по пътищата като малка червена ракета. - Идеална е. Мислиш ли, че може да реши да я задържи за
Тъмната вещица • 337
22*
известно време и да ме изчака да платя малко сега, малко след време?
- Ами може, но вече е продадена. - Конър погледна към Брана и получи одобрителното й кимване. - Честит рожден ден.
- Какво?
- Конър и Бойл намериха колата, а всички решихме да съберем парите и да я купим. За рождения ти ден - добави Брана. - Нали не мислиш, че сме забравили рождения ти ден?
- Аз не… мислех си, че предвид всичко, което ни чака, е по-добре да… но не можете просто така… Кола? Не може.
- Вече я купихме - изтъкна Конър. - И независимо какво друго предстои, рожденият ден трябва да се помни. Ние сме твоят кръг сега, Айона. Няма да забравим празника ти. - -
- Но това е цяла кола.
- На поне десет години и ако трябва да сме искрени, хърка като астматик във влажно утро. Което е почти всеки ден - отбеляза Фин. - Но ще ти върши работа.
Тя започна да се смее и да плаче едновременно. През сълзи и смях изскочи от колата и се хвърли на врата на Конър, който стоеше най-близо. После мина през всички останали.
Когато тялото й се притисна до Бойл и ръцете й се обвиха здраво около него, той с мъка се сдържа да не превърне прегръдката в нещо повече. Да не я притиска.
- Не знам какво да кажа. Не знам как да го кажа. Невероятно е! Фантастично. Благодаря ви много. На всички.
- Има някои формалности по документите - вметна Фин, - но ще се погрижим за това по-късно. Сега е редно да я изпробваш, нали?
- Трябва да я покарам. Наистина ще я карам. - Айона отново се разсмя и завъртя в кръг. - Някой трябва да ме придружи на първото ми кръгче с колата. Кой иска да дойде?
Мъжете като един отстъпиха назад.
338
Родьт СКДуайьр
- Страхливци - отвратено заяви Мийра. - Какво ще кажеш, Брана? Двете можем да се сместим вътре.
- Вероятно можем, но съм сложила вечерята в печката.
Мийра само изсумтя.
- Е, мен не-ме е страх. Идвам с теб, Айона.
Скочи в колата и изчака приятелката й да се намести зад волана.
Айона запали мотора, подскочи леко на седалката, намести се по-удобно. Рязко тръгна и спря три пъти. Рязко напред, спиране, рязко напред, спиране и отново, докато най-сетне потегли с клатушкане по пътя, като криволичеше като дърт пияница.
- О, господи - едва успя да пророни Бойл.
- Казах ти, че съм направил малко заклинание за безопасно шофиране - напомни му Конър. - Трябва й само малко практика, нали все пак е американка. И така, Фин е донесъл бутилки шампанско за празненството и понеже си е Фин, със сигурност е скъпо и френско. Предлагам да отворим първата бутилка, докато я чакаме.
- Имаме да обсъждаме и важни неща - напомни му Брана. - И трябва да го правим с ясен ум, а не замъглен от френското шампанско.
- Днес е рожденият й ден.
- Е, добре. - Брана въздъхна и се смили. - Една бутилка за всички ни няма да навреди никому.
- Трябваше да ме е страх - промърмори Мийра, обръщайки се към Конър след връщането им, докато Фин отваряше първата бутилка. - Тя е ужасен шофьор.
- Само й трябва малко практика.
- Дано да е така и бог да ни е на помощ, защото си мислех, че и двете ще загинем още след първия километър. И все пак си струваше. Изобщо не е очаквала подобно нещо. не просто подаръка, а всичко. И се замислих, че колкото и да смятам за сбъркано моето семейство, изобщо не ми е минавало и през ум, че няма да се постараят поне малко за рождения ми ден.
Тъмната вещица
339
- Имаме и торта.
- Изобщо не се съмнявам. - Понеже бе в настроение, Мийра го прегърна с топли чувства през рамо.
Той я прегърна през кръста, преди тя да се дръпне настрани, и набързо направи няколко танцови стъпки. Засмяна, тя повтори движенията на краката му, после се пресегна за чашата, която Фин й подаде.
- Това определено ще го взема.
- Искам да вдигна тост - реши Айона. - Защото много мислих какво искам да кажа. В добавка към „благодаря ви“, което съвсем не е достатъчно. Всички вие сте ми близки и това е подарък, който винаги ще пазя в сърцето си. Всеки един от вас е истински дар за мен, едновременно приятели и кръвни роднини, събрани в кръг, който е по-силен и по-истински, по-светъл от всичко, което съм си представяла някога. Затова за’всички нас заедно.
Тя отпи глътка.
- О,господи,страхотно е!
- Чудесен тост и отлично шампанско. - Брана отвори един шкаф и извади оттам опакован подарък. - И нещо от баба ти. Пазех го, както тя ме помоли.
- О, Нан! - Зарадвана, Айона остави чашата си, за да отвори подаръка, и извади пуловер в нежносиньо. - Тя го е оплела - прошепна Айона и го допря до бузата си. - Толкова е мек. Със сигурност сама го е оплела за мен.
Извади картичката и я прочете:
За моята Айона. Във всеки бод е вплетена любов и магия, и надежда. Носи го, когато искаш да се чувстваш най-уверена и силна. С пожелания за щастие в днешния ден и всички след него. С обич, Нан.
- Никога не забравя.
- Сложи си го - подкани я Мийра. - Не съм виждала по-красив пуловер.
- Отлична идея. Веднага се връщам.
- Когато слезеш, ще започнем - подхвана Брана. - Имаме малко време, преди да е готова храната, за да поговорим за слънцестоенето и какво ще правим. Ще го направим
340
Родът 0’Дуайър
както е редно и както трябва - добави тя, - и на следващия рожден ден на Айона ще си говорим само за приятели, храна и вино. И това ще е дар за всички ни.
- Добре казано - измърмори Фин. - Облечи си подаръка, защото такз и баба ти ще бъде близо до нас. Двамата с Брана ще заслоним къщата. Ничие око, ничие ухо, нито чужд ум няма да узнае какво правим ние тук, какво говорим и мислим тази вечер.
Тъмната бещица
341
ДВАДЕСЕТА ГААВА
Използваха светлина, а не мрак, за да заслонят къщата и всички вътре в нея. Ако Кеван погледнеше насам - като сянка, човек или вълк - щеше да види само светлината, ярките цветове, да чуе само музиката и смеха.
Това щеше да го отегчи, обясни Брана, или да го ядоса. И щеше да си помисли, че те просто се веселят, докато той крои плановете си.
- С изгрева на луната, в цаждългия ден, ще направим кръга върху земята, където Сърха е живяла и където е умряла.
Всички свещи в кухнята потрепнаха, когато Брана заговори. Ароматите от готвенето, пропукването на огъня в огнището, равномерното дишане на кучето, което спеше под масата - всичко бе толкова нормално и всекидневно, докато те говореха за паранормалното.
И точно в това бе въпросът, осъзна Айона.
- На Фин се пада да го потърси и привлече. Кръвта вика кръв.
- Още се съмняваш в мен.
Брана поклати глава.
- Не. Или само малко - призна си тя. - Не достатъчно, че да възпра онова, което трябва да се свърши. Разбирам, че това не може да бъде сторено без теб и не бива. Не е ли достатъчно?
- Ще трябва да го приема за достатъчно, нали?
Погледите им останаха приковани един в друг за един
дълъг-дълъг миг. В него Айона усети хиляди разменени думи, неизмеримо много невъзможни чувства да прехвърчат помежду им. Само между тях.
342
Родът 0’Дуайър
- Ще го доведа - каза Фин и наруши мига.
- Мийра и Бойл трябва да останат вътре в кръга - на всяка цена. Не само за ваша собствена защита. - Брана се обърна към тях. - А и за да остане кръгът ни силен и здрав. Фин също е добре да остане вътре в него.
- Проклет да съм, ако остана.
- Фин, трябва - настоя Брана. - Вътре в кръга той не може да използва онова, което е в кръвта ти, срещу теб или срещу нас. А силата ти ще го задържи непокътнат.
- Четирима от нас извън кръга, изправени срещу него, ще бъдат по-силни от трима.
Брана се обърна с лице към него, вдигна ръце и обърна дланите си нагоре. И пламъчетата на всички свещи блеснаха по-ярко.
- Ние сме тримата. Ние сме от кръвта и ние трябва да
намерим начина.
- Ще остана вътре в кръга - каза Фин. - Но само дотогава, докато не сметна, че имаме по-голям шанс да го довършим, ако и аз съм навън. Това е най-доброто, което мога да предложа като обещание.
- Ще го приемем - обади се Конър, местейки очи от Фин към Брана, след което втренчи хладния си поглед в сестра си. - Разбрахме се.
Брана понечи да каже нещо, но само въздъхна.
- Разбрахме се, значи.
- Трябва да вземем водачите си - сети се Айона.
- Така е, да. - Брана извади амулета изпод пуловера си и погали с палец гравираната глава, която толкова напомняше на Кател. - Кон, куче, сокол. И оръжия, и инструменти. Има едно заклинание, върху което работя от известно време, и мисля, че то е подходящо, но само ако успеем да го примамим на правилното място и в точния момент. А после ще ни е нужна кръвта му, за да го запечатаме.
- Какво е това заклинание? - попита Фин.
- Работя върху него - повтори Брана. - Използвала съм части от заклинанията на Сърха, както и такива, които съм
Тъмната вещица
343
наследила във времето, и някои, които сама съм измислила.
- Изпробвала ли си го?
По лицето й се изписа раздразнение.
- Прекалено рисковано е. Ако научи за него, ще може да го блокира. Трябва да бъде извършено за първи път върху земята на Сърха. Трябва да ми вярваш, че знам какво правя.
- Трябва да ти вярвам - повтори Фин.
- И още как, по дяволите. - Брана понечи да скочи от масата, но Айона вдигна ръка.
- Почакай за миг. Какво точно заклинание? Имам предвид за прокуждане, за привличане, за покоряване? Какво?
- За покоряване, заклинание на светлината и на огъня. Всички, съчетани в едно, запечатани с кървава магия.
- Светлината побеждава^мрака. Огънят пречиства. А кръвта е в основата на всичко.
Брана се усмихна.
- Учиш бързо. Но може нищо да не се получи, ако не бъде направено в точното време и на точното място. Няма да се получи, ако всички ние, всеки един от нас, не сме единни и сплотени и не стоим заедно на това място и в това време.
- Значи, ще бъдем заедно. - Айона вдигна ръце и спря поглед върху всяко лице. - Знаем, че ще бъдем там. Ти би направил всичко, за да го унищожиш - каза тя на Фин. - Заради Брана, заради себе си и заради всички нас. В този ред. А Брана би направила всичко, за да пресече връзката, която той може би има с теб, за да бъдеш свободен. Конър и Мийра, вие защитавате любовта и приятелството, доброто и правилното, независимо от риска и цената. Бойл ще се бие, защото той си е такъв - трябва само да му кажеш кога и къде и той ще те последва. И защото, независимо какво се е променило между нас, не би допуснал да ми се случи нещо лошо. А и аз не бих искала нищо да се случи с него. За любовта и приятелството, за семейството и приятелите всички ще застанем рамо до рамо, когато настъпи
344
Родът 0’Дуайър
денят, на точното място и ще се бием заедно. Ще се бием един за друг.
След миг на мълчание Фин взе чашата шампанско, която бе забравил, и я вдигна в тост към Айона.
- Добре, малка сестричке. Ще бъдем твоите избраници. - Обърна се към Брана. - За доверието - каза той и изчака.
- За доверието. - Тя вдигна своята чаша и я докосна лекичко до неговата. Заедно с тихото чукване блесна искра, която бавно избледня.
- След като изяснихме това, нека се захванем с детайлите. - Конър се наведе напред. - Стъпка по стъпка.
Бойл не каза нищо, докато Брана им обясняваше плана си, нито докато другите го обсъждаха подробно, задаваха въпроси, променяха леко. Не каза нищо, защото, загледан в Айона, докато тя говореше, бе получил всички отговори.
Щеше да ги пази вътре в себе си, докато дойде времето да ги сподели с нея.
Тя отброяваше дните, докато май отстъпваше пред юни, и се усещаше, че се опитва да задържи всеки един. Искаше да се наслади на синьото небе, докато сияеше над главата й, да се радва на дъжда, докато валеше. Вярваше, че каквото и да се случи в най-дългия ден от годината, поне щеше да има тези седмици, месеци и тези хора в живота си, който, макар и за кратко време, бе станал толкова по-богат от преди.
Бе получила дар и се бе научила как да го използва, как да вярва в него и да го уважава.
Беше станала - и завинаги оставаше - една от тримата. Беше сега и завинаги тъмна вещица от Мейо, изпълнена
със сила и светлина.
Вярваше, че ще победят - природата й настояваше за това. Но дарбата й изискваше да прояви уважение и да бъде внимателна и подготвена.
С наближаването на слънцестоенето написа писмо до баба си - реши да използва хартия и химикалка. Старомод-
Тъмната вещица
345
но, но беше важно, имаше усещането, че е много важно да отдели време, да направи това усилие. В него споделяше за любовта към баба си, към братовчедите и приятелите. За Бойл и грешките, които бе допуснала.
Разказваше как е намерила себе си в мястото и времето и какво означава за нея да дойде в Ирландия. И да се превърне в това, което е, точно тук.
Молеше само за едно. Ако нещо се случи, баба й да намери амулета, да вземе него и Аластар и да ги предаде на следващата.
Щеше да има следваща, ако тя се провалеше. В това също вярваше безрезервно.
Независимо колко време бе нужно, светлината щеше да победи мрака.
В утрото преди слънцестреието тя слезе от стаята си рано, пъхнала писмото в задния си джоб. Опита се да приготви традиционната закуска с бекон и яйца, наденички, гъби, домат и картофи и макар от нея да не ставаше истински готвач, все пак не беше излишно да се постарае.
Конър влезе и подуши въздуха.
- Я да видим какво имаме тук?
- Утре ще сме заети, затова реших да използвам възможността да приготвя прилична закуска - и да спестя малко време на Брана. Снощи пак е стояла до късно, нали?
- Почти не спи последната седмица и никакви спорове и молби не помагат.
- Чувам музиката й, като снощи, и това веднага ме успокоява. Тя го прави нарочно.
- Твърди, че мисли по-ясно, когато ние двамата не й се бъркаме. - Грабна си наденичка от чинията. - Тревожиш се.
- Предполагам, че е така, след като вече остават броени часове, а не дни. Ти защо не се притесняваш?
- Съдбата ни е да направим това, което правим. Ако нещо е част от съдбата ти, какъв е смисълът да се тревожиш?
346
Родът 0’Дуайър
За да почерпи от спокойствието му, тя се облегна на рамото му за миг.
- И ти ме успокояваш също като музиката на Брана.
- Имам пълна вяра в теб, Айона. - Прегърна я през кръста и я пристисна здраво. - Вярвам в Брана и в себе си. Както и в останалите също толкова силно. Ще направим каквото ни е съдено, и ще дадем всичко от себе си. Повече от това никой не може.
- Прав си за всичко. - Отдръпна се и се зае да подрежда закуската в чинията му. - Усещам го да дебне, а ти? Навърта се на границата на сънищата ми и се мъчи да влезе. Почти успява и част мен осъзнава, че аз му позволявам. А после чувам музиката на Брана и след миг вече е утро.
Айона извади и друга чиния, върху която подреди наполовина на количеството храна, което бе приготвила за Конър.
- Ще я оставя на топло във фурната за Брана.
Когато се обърна, Конър безмълвно я прегърна. Толкова му се удаваше да успокоява, помисли си Айона.
- Хайде, стига си се тревожила. Той никога не се е изправял срещу такива като нас тримата, нито пък тримата, които идват с нас.
- Отново си прав. Хайде да хапнем, после ще ида с колата до работа - ще мина по дългия път, за да се упражнявам.
- Ще стигнеш два пъти по-бързо, ако те изпратя дотам пеша.
- Вярно, но няма да се упражнявам в шофиране. - Нито щеше да има възможност да се отбие в хотела и да ги помоли да пуснат писмото й на следващия ден.
Държеше очите си широко отворени и нащрек за каквато и да е следа от мъгла, от черния вълк или каквото и да е, което би алармирало инстинкта или сетивата й. Стигна до замъка Ашфорд без инциденти или проблеми с колата. Всъщност смяташе, че се справя с минито, пътищата и
Тъмната вещица
347
шофирането отляво много добре - каквото и да говореше Мийра.
Също както вярваше, че се справя много добре с нервността, причинена от очакването и затишието.
Признаваше, че пулсът й се ускорява всеки път, когато погледне през прозорец на къщата, за да огледа гората, пътя или хълмовете, а и усещаше напрежение и лека болка в гърба и раменете всеки път, когато се подготвяше да поведе група през зелените сенки и гъстата гора.
Но продължаваше да гледа през прозореца, да води групи. И това бе важното, каза си Айона, когато спря пред конюшнята.
Тъй като бе пристигнала първа, отвори вратите и се обърна да включи лампите.
И видя в центъра на манежа да стои вълкът.
Вратите се затръшнаха зад гърба й, светлините угаснаха. В един ужасен миг на шок виждаше единствено три зловещи червени точки. Очите на вълка и камъка на силата му.
Те се превърнаха в размити линии, когато звярът се втурна напред.
Тя вдигна ръка нагоре - преграда, щит. Вълкът се блъсна в него с такава сила, че тя усети как земята потрепери. Също както усети и пукнатините, които се появиха в преградата й като в разбито стъкло.
Видя как сенчестата му фигура отново се приготвя за скок.
Чу цвиленето на конете, изпълнено със страх. И това предопредели действията й.
Когато вълкът атакува, тя свали щита и скочи вляво. Инерцията го понесе навън и звярът се блъсна във вратата със силата на артилерийски снаряд. Когато вратата се отвори, беше ред на Айона да атакува.
Хукна навън и този път вдигна щита зад себе си. Звярът нямаше да премине, нямаше да нарани конете. Застана стабилно, с леко разтворени крака и се приготви да се защитава, докато вълкът се извръщаше с лице към нея. Беше
348
Родът 0’Дуайър
готова, когато той се изправи на задни крака и се превърна в човек.
- Бърза си и хитра. - Също като в сънищата й, гласът му бе като студени ръце, които се плъзгаха по кожата й. И въпреки това усещането бе някак съблазнително. - Но си млада - на години и по сила.
- Достатъчно съм опитна и в двете.
Той й се усмихна. Нещо в духа й го отблъскваше, макар тялото й да го привличаше.
- Мога да те убия само с поглед.
- Досега не си успял.
- Смъртта ти не ми е нужна, Айона Светлата. Само ми дай онова, което толкова късно те е споходило и което Още е толкова младо и свежо в теб. - Тъмните му като безлунна нощ очи приковаваха нейните, докато се приближаваше все повече, омайвайки я с коприненонежния си глас. - Искам само силата, която ти не разбираш, и ще те пощадя. Ще пощадя всички ви.
Сърцето й препускаше - прекалено силно и бързо. Но силата й се пробуди ниско в корема и щеше да се надигне. Тя щеше да я накара да се надигне.
- Само толкова ли? Сериозно? О… не. - Тя чу крясъка на сокола над главата си и този път тя се усмихна. - Идват и другите.
- Заради теб ще загинат. Кръвта им ще опетни ръцете ти. Виж. Погледни. Разбери го.
Тя погледна към ръцете си и кръвта, която ги бе обагрила и капеше в локвичка на земята. Видът на кръвта, топлината я изпълниха със страх, който я прониза като остър нож дълбоко в корема, в сърцето.
Но когато вдигна очи, Кеван го нямаше. А Бойл яздеше като бесен върху Аластар по черния път.
- Добре съм - извика тя, но гласът й звучеше кухо, а коленете й се подкосяваха. - Всичко е наред.
Кучето се втурна и застана до нея, докато Бойл скачаше от гърба на Аластар.
- Какво стана?
Тъмната вещица
349
Когато понечи да хване ръцете й, тя инстинктивно ги дръпна назад. После видя, едновременно шокирана и облекчена, че са чисти.
- Той беше тук, но вече го няма. - Облегна се на коня, както за да го успокои, така и заради опората. Соколът кацна толкова леко и уверено върху седлото на Аластар, както би кацнал и върху клон на някое дърво. А Кател седеше тихо до краката й.
Всички са тук, помисли си тя. Конят, соколът, кучето.
И Бойл.
- Как се озова тук?
- Тъкмо бях оседлал Аластар, за да го доведа насам, когато той нададе боен рев и се втурна като стрела към оградата. Едва успях да скоча на гърба му, преди да я прескочи. Дай да те видя. - Той я сграбчи, завъртя я. - Не си ранена, нали? Сигурна ли си?. «-
- Не. Имам предвид, да, сигурна съм. Аластар ме чу.
- Сложи длан върху шията на коня. - Всички са ме чули
- прошепна тя, докато соколът се взираше в нея, а опашката на Кател тупна леко земята. А братовчедите й се появиха в камиона на Конър, който спря със свистене на гуми и вдигна пушилка от чакъл и пясък. - Те… - Спря насред думата, когато видя пикапа на Фин, както и на Мийра да пристигат с бясна скорост. - Всички са ме чули. Той не е могъл да го спре. Не е могъл да блокира ставащото.
- Какво, по дяволите, стана? - настоя да разбере Бойл.
- Ще ти кажа. На всички ще кажа - обърна се тя към групичката. - Но трябва да проверим как са конете. Не ги е наранил. Щях да знам иначе. Но са уплашени.
Тя поведе Аластар, изпитваше нужда да е близо до нея, когато се върне вътре в конюшнята.
Щяха да пречистят манежа, мислено си отбеляза тя. Брана щеше да се погрижи.
Успокои конете един по един и така успокои и себе си. Когато работниците се появиха и се заеха с ежедневните си задачи, тя отиде при останалите, събрани в малкия офис на Бойл, и разказа случилото се.
350
Родът 0’Дуайър
- Има някаква сексуалност на много първично ниво - добави тя. - Използва я като оръжие. Силна е и те притегля. Но по-важното е, че този път беше по-силен. Може би някак е успял да събере сили. Не знам отговора, но знам, че когато се блъсна в щита, го пропука. Нямаше да го задържи.
- Затова си го премахнала и си го запратила право през вратата. Хитро - отбеляза Фин.
- И той така каза. Точно преди да ми обещае да пощади всички ни, ако му дам силата си.
- Той е лъжец - напомни й Брана.
- Знам. Знам. Но кръвта по ръцете ми. - Борейки се с нов пристъп на паника, тя стисна здраво длани. - Изглеж; даше съвсем истинска и усещах, че е вашата. Той знае, че все още съм слабото звено във веригата.
- Той греши, както и ти, ако вярваш в това. - Поради липсата на пространство Бойл не можеше да крачи напред-назад, за да излее гнева си, затова само стисна юмруци в джобовете си. - В теб няма никаква слабост.
- Искаше да ме изплаши и да ме изкуши. Успя и в двете.
- И какво направи ти?
Тя кимна.
- Иска ми се да вярвам, че бих продължила да му устоявам, даже и ако всички вие не бяхте се появили толкова бързо. Но въпросът е, че все още съм неговата мишена. Смята, че ако вземе моята сила, ще успее да вземе и останалото.
- Ще използваме точно това. Ще го използваме - повтори Фин, преди Бойл да възрази. - Съвсем лека промяна в плана и той ще реши, че тя е уязвима, ще сметне, че е точното време и място да я нападне и да приключи с нея.
- Не е толкова просто - подхвана Брана.
- Откога малко усложнения са пречка за теб?
- По-опасно е - добави Конър.
- Щом сме се захванали, да го направим. - Мийра сви рамене. - Днешната случка само показва, че Айона дори
Тъмната бещица
351
не може да дойде на работа в безопасност. Защо да живее по този начин? Или пък който и да е от нас?
- Следващия път може да нарани конете - обади се Айона. - За да ме нарани и разсее. Няма да го допусна. Не бих могла да го преживея. Какви са леките промени?
- Мисли да те пратим сама утре до руините.
Айона се загледа в Бойл и видя гнева в очите му.
- Аз ще съм примамка. Но такава, която знае какво става и има сила. И много здрав кръг.
Преди Бойл да изругае гласно, Брана постави длан върху ръката му.
- Тя никога не е сама и няма да остане сама. Имаш думата ми, както и на всички тук.
Разтри леко ръката му, после се замисли.
- Може да се направи. Мисля, че може да се получи добре. -‘
- Ще поработиш ли с мен върху това днес?
Брана погледна Фин и отново поведе вътрешната си борба.
- Ще го направя заради Айона. Заради кръга.
- Да започваме. Не оставай сама - добави Фин и погали с пръст бузата на Айона. - В този ден стой близо до другите, ще го направиш ли, малка сестричке?
- Дадено.
Бойл я замени с друг водач за предвидените разходки за деня - което никак не й хареса - и я натовари със задачи в конюшнята.
Трябваше да чисти, сресва, да храни конете, да поправя такъми и да лъска ботуши.
И денят се точеше бавно.
После яхна Аластар, за да отиде до голямата конюшня - с Бойл върху гърба на Спъд до нея - и да поеме урока, който бе предвиден за края на работния й ден.
По това време на другия ден, мислеше си тя, щеше да е заета с последните приготовления. И щеше да направи следващите стъпки по пътя, начертан от съдбата.
- Ще спечелим битката - каза тя на Бойл.
- Самонадеяността е глупаво нещо.
- Не е самонадеяност - не точно. - Спомни си думите на Конър и усещането, което бяха споделили в кухнята сутринта. - Това е вяра, а вярата е нещо силно и позитивно.
- Не ми харесва да си на върха на копието в тази история.
- Не съм го планирала по този начин, но понеже се озовах точно там, сега той ще бъде самонадеян и глупав. Помисли за това.
- Мисля, както и за много други неща.
Стигнаха до конюшнята и той скочи от коня, после я изчака и тя да слезе.
- Искам да ти покажа нещо.
Тръгна навътре. Преди един от работниците да заговори, Бойл вдигна ръка, направи жест с вдигнат палец и го прати навън. После я поведе към стаята с такъмите, където миришеше на кожа и масло.
- Това е.
Тя проследи жеста му и тихичко измърка от удоволствие, когато забеляза лъскавото седло на поставката.
- Ново е, нали? - Приближи се до него и прокара длан по извивката му, по гладката черна кожа. - Красива изработка, а виж само как блестят стремената! Направено е на ръка, нали? Това е…
- Твое е.
- Какво? Мое ли?
- Направено е за теб специално и за Аластар. За двама
ви.
- Но…
- Ами, нямаше как да знам, че другите са решили да ти купим кола, затова го бях предвидил за рождения ти ден.
Ако й бе поднесъл пиратско ковчеже със злато и скъпоценности, нямаше да е по-слисана.
- Ти… направил си го за мен, за рождения ми ден?
Веждите му се сключиха и погледът му стана мрачен.
Тъмната вещица 353
23*
- Ездачка с твоите способности трябва да си има собствено седло, при това хубаво.
Тя не каза нищо и той вдигна седлото, обърна го.
- Виж, написано е твоето име.
Нежно погали с пръсти името си. Само Айона, помисли си тя. Само собственото й име и до него знакът на огъня
- името на Аластар, и келтският символ на триединството срещу него.
- Познавам един майстор - продължи Бойл, смутен от продължителното й мълчание. - Работи с кожа и… ами, да, стори ми се подходящо.
- Красиво е. Това е най-красивият подарък.
- Продала си своето.
- Да. - Тогава вдигна очи и само го погледна. - За да дойда тук.
- Затова… сега си имаш-нсЙГо. И ако ще правим нещо утре, редно е да бъдеш с него. Двамата с’Аластар трябва да сте с него. - Понечи отново да го обърне и остави върху стойката. Айона сложи длан върху ръката му.
- Не е просто едно ново седло. За мен е много повече.
- Надигна се на пръсти и леко погали с устни едната му буза, после другата, а след това лекичко докосна устните му. - Благодаря ти.
- Няма защо, честит рожден ден на патерици. Сега имам да свърша разни неща. Фин ще те наглежда, понеже ми каза, че двамата с Брана са приключили за днес.
- Добре. Благодаря ти, Бойл.
- Вече го каза.
Остави го да си тръгне. Трябваше да се приготви за урока. И да вземе важно решение.
Отиде при Фин, когато ученичката й си тръгна. Въздъхна тихичко.
- Днес не бях най-добрият треньор.
- Обзалагам се, че тя е на друго мнение. А дори и да си била малко разсеяна днес, имаш основателна причина.
354
Родът 0’ДуаОър
- Вероятно. - Погледна към апартамента над гаража.
- А вие с Брана?
- Направихме каквото бяхме решили, без излишни драми. Което си е постижение. Ще те върна до конюшните, ако искаш да си вземеш колата, после ще те изпратя до дома - за да сме спокойни всички.
- О, благодаря, но… искам да… трябва да го направя. Да говоря с Бойл. За нещо важно. Той ще ме изпрати до дома, мисля.
- Добре тогава. - Фин само се усмихна, вместо да даде воля на смеха, напиращ в гърдите му, и пое юздите на Аластар. - Аз ще се погрижа за този красавец тук.
- Не е нужно…
- Ще ми бъде приятно. И бих казал, че двамата с него също имаме да обсъдим някои неща.
- Ти си говориш с него, както и с другите коне. Както го правя аз.
- Да, вярно е.
- И със соколите - с твоя, с този на Конър, с другите. С Кател, кучето ни. Дори с Бъгс. С всички.
Фин леко сви рамене, половинчат жест, който бе едновременно стилен и леко тъжен.
- Всички са мои, но никой не е само за мен. Аз нямам водач, както ти си имаш. Нямам толкова силна връзка. Но двамата, хм, се разбираме. Хайде, върви сега, иди да кажеш каквото имаш за казване на Бойл.
- Утре…
- Ще грейнеш по-ярко, отколкото някога си блестяла.
- За миг хвана лицето й с длан, тупна лекичко с пръст брадичката й. - Вярвам в това. Иди да видиш Бойл. Ще бъда наблизо, ако ти потрябвам.
Тя направи две крачки, обърна се.
- Тя те обича.
Фин погали врата на коня.
- Знам.
- По-трудно е, нали, когато знаеш, че някой те обича, но не може да приеме любовта?
Тъмната вещица
355
- Така е. Най-трудното нещо на света.
Айона кимна и се отдалечи, после изкачи стъпалата към жилището на Бойл. Изпъна рамене, почука.
Когато той отвори вратата, усмивката бе на лицето й.
- Здравей. Може ли да поговорим за минутка?
- Разбира се. Случило ли се е нещо?
- Не. Може би. Зависи. Трябва да… - Затвори очи, протегна ръце встрани, с дланите навън.
Бойл забеляза леко сияние, долови съвсем лека промяна в светлината, във въздуха.
- Той ме наблюдава специално - поясни Айона. - И може да намери начин да чуе, да подслуша, дори да види, докато сме вътре. Не искам да чуе за какво ще си говорим.
- Добре. Хм, искащ ли чай? Или бира?
- Всъщност бих искала глътка уиски.
- Лесна работа. - Отиде до един шкаф и извади бутилка, както и две ниски чаши. - Заради утрешния ден.
- В известен смисъл. Говорех напълно сериозно сутринта. Вярвам, че ще спечелим. Трябва да спечелим, така е отсъдено. И знам какво е усещането да имаш кръв по ръцете си. Знам или вярвам, че доброто, светлината побеждава злото, мрака. Но не и без да плати за това. А понякога цената е твърде висока.
- Ако не се страхуваше в този момент, би била глупачка.
Тя пое предложената й чаша.
- Не съм глупачка - каза тя и изпи уискито на една глътка. - Не знаем какво ще се случи утре или каква ще се окаже цената. Мисля, че е важно тази нощ да вземем доброто, което имаме, светлината, която е в нас, и здраво да се вкопчим в тях. Искам да бъда с теб тази нощ.
Той внимателно направи крачка назад.
- Айона.
- Искам много, предвид молбата ми за точно обратното не толкова отдавна. Даде ми дума и я спази. Сега те моля да ми дадеш тази нощ. Искам да бъда докосвана, да бъда
356
Родът 0’Дуайър
прегръщана, да чувствам, преди да дойде утрешният ден. Имам нужда от теб тази нощ. Надявам се, че и ти се нуждаеш от мен.
- Никога не съм преставал да желая да те докосвам. - Остави уискито си настрани. - Никога не съм преставал да желая да бъда с теб.
- И двамата ще имаме тази нощ, независимо какво ще дойде после. Мисля, че ще бъдем по-силни след нея. Няма да е нарушаване на дадената дума, след като аз те моля да я престъпиш. Ще ме заведеш ли в леглото си? Ще ми позволиш ли да остана до сутринта?
Имаше толкова много неща, които искаше да каже, копнееше да й каже. Но дали щеше да му повярва, дори и с цялата грейнала вяра в нея, ако й ги кажеше точно тук и сега?
Думите можеха да почакат, каза си той, до утрото след най-дългия ден. Тогава и тя щеше да повярва в онова, което той бе разбрал.
Вместо да приказва, той просто се приближи до нея. Макар да усещаше ръцете си едри и тромави, нежно обхвана с тях лицето й, после сведе уста към нея.
Тя се притисна към него, прегърна го и устните й го опариха.
- Слава богу! Слава богу, че не ме отпрати. Аз…
- Замълчи - измърмори той и я целуна нежно, много нежно, сякаш докосваше току-що отворила се пъпка.
Имаха време чак до сутринта, каза си наум. Толкова дълги часове и само това отредено време. Щеше да постъпи както никога не бе предполагал. Щеше да се наслади на всяка минута и да я превърне в скъпоценен миг. Да й покаже по всякакъв начин, че тя е безценна за него.
- Ела с мен. - Хвана я за ръка и я поведе към спалнята. После отиде и дръпна щорите на прозорците. Стаята потъна в сенки и сумрак. - Само минутка - помоли той и я остави сама.
Имаше свещи. За спешни случаи, а не за романтична атмосфера, но свещта си е свещ, нали?
Тъмната вещица
357
Може и да не бе романтик по душа, но разбираше от романтика.
Изрови отнякъде три свещи, донесе ги и ги разположи в спалнята. Тогава се сети за кибрит. Потупа джобовете си.
- Само да намеря кибрит и ще…
Тя само протегна пръст и махна лекичко, при което свещите пламнаха.
- Или пък можем и така.
- Не съм сигурна какво точно правим, но леко ме притесняваш.
- Чудесно. - Отново се приближи до нея и прокара длани по ръцете й - от рамото до китката и обратно. - Нямам нищо против. Искам да усетя как потръпваш - прошепна той, разкопчавайки копчетата на ризата й. - Искам да се взирам в очите ти и да видя как не можеш да се сдържаш повече. Как независим» дали си притеснена, или не, искаш да продължавам да те докосвам.
- Искам. - Вдигна ръце и успя да разкопчае едно копче на ризата му, преди той да я спре.
- Искам да приемеш онова, което ще ти дам тази нощ. Просто го приеми и ме остави да ти давам. Липсваше ми тялото ти - продължи той и смъкна ризата от раменете й. - Усещането за кожата ти под дланите ми.
Описа с палец зърната на гърдите й, после нежно ги погали с пръсти и отново, докато не усети как отново потръпва.
Ръцете му бяха навсякъде по тялото й, превзе устата й със своята - и всичко бе много бавно, леко замечтано, дори и глухото биене на сърцето й под ръцете му.
- Вземи това, което ти давам. - Отведе я заднешком до леглото с нежни ласки, внимателни движения, полека я сложи да легне назад. Загледа се в нея под светлината на свещите, докато сваляше ботушите й и ги оставяше на пода.
- Ела, легни до мен.
- О, ще легна. После.
Разкопча джинсите й, свали ципа. Бавно последва движението му с устни.
358
Родът О’Дуа0ър
Какво правеше той с нея? Улови се, че в един миг здраво стиска покривката на леглото, а в следващия се отпуска напълно, сякаш е без кости. Разсъбличаше я толкова бавно - сантиметър по сантиметър, мъчително бавно. И все пак удоволствието .бе разточително, като угощение с екзотични деликатеси. Огънят я разпалваше. Насладата я оставяше безпомощна и ръцете й сякаш тежаха прекалено много, за да ги вдигне.
Не усещаше друго освен докосването на ръцете му, на устните, звука на гласа му, уханието му. Само него. Единствено него и него.
Веднъж, втори, трети път я довеждаше разтреперена до предела, задържаше я там готова, отчаяно копнееща за края, само за да я върне полека обратно, докато дъхът й пресекне от копнеж, от неизказаното желание за следващия връх.
И тогава с устни, език и безмилостно търпеливи ръце той я отведе отвъд ръба.
Не беше като скок от ръба, а по-скоро едно бездиханно и безкрайно пропадане във вихъра на усещанията и сетивата. И светът се завъртя безумно.
- О, господи. Господи. Моля те.
- За какво ме молиш?
- Не спирай.
Устните му бяха върху гърдите й, върху корема, бедрата. После езикът му се плъзна по кожата й и по-навътре, докато не усети как отново пропада в пропастта и безумно желае следващото изкачване към върха.
Не бе осъзнавал, че иска да я види така безпомощна, нито какво ще почувства, като знае, че той е причината за това. Но да я види грейнала - тя едва ли съзнаваше, че блещука като някоя от свещите - да усети как тялото й се надига, за да приеме онова, което той й даваше, да почувства как отново пропада, вкопчила се в насладата… Това бе повече от всичко, което някога бе познал, повече от всичко, което си бе представял.
И желанието му за нея изпълни всяка негова частица -
съзнание, тяло и дух.
Тъмната вещица
359
- Погледни ме сега, Айона. Ще ме погледнеш ли сега? Тя отвори очи и се взря в неговите под светлината на
свещите. Не виждаше нищо друго.
- С теб съм - каза той, докато потъваше в нея. - С теб съм.
Двамата отново се изкачиха до върха, съединили погледи и тела. Изкачиха се толкова високо, че й се стори, че въздухът е разреден. И когато в очите й блеснаха сълзи, двамата полетяха заедно.
360
Родът 0’Дуайър
ДВАДЕСЕТ и първа глава
Днес, мислеше си Бойл, докато пиеше зверски силното кафе, застанал до прозореца в кухнята.
Не можеше да спре събитията, нито нея. А и дълбоко в себе си усещаше и дори приемаше, че и той, и тя, всички те се бяха подготвяли за този ден през целия си живот. -
Беше му много трудно, винаги тежко бе приемал с какво могат да се сблъскат един ден най-близките му приятели - не някой ден, днес -ас Айона в картинката, всичко бе още по-трудно.
Щеше да направи всичко по силите си, за да й помогне да оцелее в този ден, да помогне на нея и останалите да приключат с това.
А после?
След като свърши този ден, щеше да има още много работа за вършене, стига да можеше да измисли откъде да започне.
А и как би могъл изобщо да реши нещо, след като денят щеше да е изпълнен с магия и насилие, с битки и съдбоносни знамения? И най-вероятно със смърт и нов живот.
Животът му със сигурност би бил много по-лесен, помисли си той, ако тя не се бе появила в него.
И тогава я усети, обърна се и я видя, застанала на вратата към спалнята, с късата й коса, обрамчваща като ореол главата, все още мокра от душа, а очите й - потънали унесени и леко сънени, преди да е изпила кафето си.
И без капчица съмнение осъзна, че не иска животът му да е по-лесен.
- Да поговорим ли? - попита тя.
Тъмната вещица
361
- Вероятно трябва, но е странен ден за подобни разговори.
- Така е, да. По-добре по-късно.
Той кимна.
- След това, да. Има много неща за казване след днешния ден.-Направи нещо, сопна се той мислено. Размърдай се. - Искаш ли кафе?
- Разбира се. - Но не помръдна, за да си налее сама, както го бе правила преди.
Той беше виновен за това, знаеше го, беше я накарал да се чувства отново гостенка в дома му. Думите напираха да бъдат изречени, но той ги преглътна и щеше да ги задържи, докато този дълъг и странен ден не свършеше.
Затова просто взе една чаша и й наля кафе.
- Благодаря. Ще сляза долу и ще прекарам още малко време с Аластар. Имаш ли нещогяротив да го яздя на връщане към къщи днес и да остане там, докато стане време?
- Не, нямам. Той е твой все пак. Ще яздя с теб.
- Всъщност мисля, че Фин ще дойде с мен. Двамата с Брана трябва да доизгладят някои подробности около заклинанията заедно с Конър и мен.
- Добре, но недей да яздиш сама. - Внимателно докосна с ръка рамото й. - Страхуваш ли се?
- Не. Не се страхувам. Очаквах, че ще съм превъзбудена, кипяща от енергия и с известна доза страх в цялата тази комбинация. Но не съм и не знам защо е така. Чувствам се направо неуместно спокойна. Днес е денят, за който работих, тренирах, учих толкова много. И това е било предопределено, предполагам, че така може да се опише, в нощта, когато Сърха е пожертвала себе си.
- Ще довършим започнатото от нея. А после…
Понеже той не продължи, тя само отпи от кафето си.
- А после - продължи тя, - ще работим усърдно, ще водим добър живот. И това е достатъчно за всички.
- Работата и животът ти са тук.
- Да. - В това поне нямаше съмнение. - Мястото ми е тук.
362
Родът 0’Дуайър
- Ще приготвя закуска.
- Благодаря, но май е по-добре да съм малко гладна и… лека засега. Ще остана с Аластар, докато стане време да се прибера у дома. г Остави едва докоснатото си кафе настрани. - Нуждаех се от теб тази нощ и ти беше с мен. Няма да го забравя. - Отиде бързо до вратата. - Ще се видим час преди изгрева на луната.
Прекрачи прага навън и го остави замислен за нея.
Внимателно сресваше Аластар, четкаше козината му, докато не заблестя като сребро. Остана все така спокойна, докато сресваше всяко косъмче в гривата и опашката му.
Днес той щеше да е боен кон и тя вярваше, че и той съща се е подготвял за този ден през целия си живот.
- Няма да се провалим. - Заобиколи и застана до главата му, сложи длани от двете страни на лицето му и се загледа в дълбоките му и тъмни очи. - Няма да се провалим - повтори тя. - Ще се пазим един друг и ще сторим каквото е предопределено.
Избра подложка за седлото — червена за битката, като кръвта - после взе седлото, което Бойл й бе подарил.
Усети удоволствието на Аластар, гордостта му, когато сложи седлото на гърба му. И почувства смелостта му, почерпи от нея за себе си.
- В един подарък има магия, а този ни беше даден и на двамата. Мислил е за нас, когато е поръчал изработката му, затова магията е по-силна. И освен това носи имената ни.
Реши да вплете заклинания в плитки на гривата му. Когато се приберат у дома, щеше да избере талисмани за сила, за смелост и за защита. И щеше да носи същите и върху себе си, под пуловера, изплетен от баба й. Още един подарък.
- Време е да вървим.
Позволи си за миг да се запита дали някога пак ще се озове в това отделение, после пропъди съмненията надалеч и поведе коня си.
Тъмната Вещица
363
Завари Фин да я чака навън заедно с оседлан лъскав черен кон, който той наричаше Бару.
- Отдавна ли ме чакаш?
- Не. Имаме време. Брана най-вероятно още се опитва да си събере ума и бездруго. Виждам, че Бойл ти е дал седлото.
- Прекрасно е. Ти си знаел?
- Когато живееш и работиш толкова време с някого, трудно се пазят тайни. - Фин сплете пръсти в кошничка, за да й помогне да се качи на коня. - Страхотна картинка сте двамата - отбеляза той, когато тя яхна Аластар.
- Готови сме за предстоящото.
- Личи си. - Той се качи на Бару и се завъртя, така че двамата да тръгнат заедно по тесния път.
Вътре в ателието, затворено, ^алостено и защитено със заклинание в този ден, Айона изслуша плана - стъпка по стъпка - чак до заклинанието, което тя самата трябваше да направи, думите, които трябваше да изрече, и действията, които трябваше да извърши.
- Мълчиш - отбеляза Фин. - Нямаш ли въпроси?
- Отговорите са в земята на Сърха. Готова съм да ида там и да направя каквото се очаква от мен.
- Заклинанието е сложно - подхвана Брана. - Всяка частица трябва да е на мястото си.
- Ще се справя. Както каза, няма да съм сама. Вие ще сте там, както и Бойл и Мийра. Ако успея да го направя сама, той няма да го знае, няма да ви види. Което е предимство за нас. И тогава се появявате вие оттук, тук и тук - продължи тя, посочвайки на картата, която Брана бе начертала. - Това ще отвлече вниманието му, ще го извади от равновесие и ще отклони фокуса от мен. Всички, които не са вещици, стоят в кръга, както и Фин. Ще имат нужда от теб, за да задържат здрав защитния кръг - побърза да каже Айона, забелязала гнева в очите на Фин. - Както и ние. Ще ни е нужно това време, в което той ще се опитва
364
Родът 0’Дуайър
да се добере до трима ви, за да можем ние тримата да го довършим. Да приключим с него.
- Адски си спокойна - отбеляза Конър.
- Вярно. Странно е. Но защо да се тревожим, след като е предопределено, нали? Въпреки това би трябвало да съм ужасно изнервена, но се чувствам просто… добре. Може би нервността ще дойде, след като всичко свърши. Тогава сигурно ще се разбъбря като някоя идиотка, докато накрая ви се прииска да ме приспите, че да млъкна. Но точно сега съм готова.
- Щом си толкова готова, кажи ми всички стъпки от самото начало - нареди й Брана.
- Добре. Събираме се тук един час преди изгрева на луната.
Айона мислено правеше всяка стъпка, докато говореше, представяше си всяко движение, всяка дума.
- И когато Кеван се превърне в пепел - завърши тя, - ще извършим последния ритуал и ще осветим земята. После е ред на танца на радостта и безплатните напитки.
Айона забеляза изражението на братовчедка си и посегна да я хване за ръка.
- Приемам всичко много сериозно. Знам какво трябва да правя. Съсредоточена съм. Имам вяра във всички вас. Сега ти трябва да ми се довериш.
- Бих искала още малко време, това е.
- Времето свърши. - За да потвърди думите си, Айона се изправи. - Искам да се преоблека, да взема всичко необходимо от стаята си. Ще бъда готова.
Когато тя излезе, Конър също стана.
- Бих искал и аз да съм толкова спокоен точно сега, но ще трябва да се примиря с прилива на енергия. Ще ида да видя как са соколите, твоите и моите, Фин, както и конете.
Вратата се затвори зад гърба му и Брана стана да сложи чайника на котлона. Макар да се съмняваше, че и цяла вана с чай няма да притъпи безпокойствието й.
- Смяташ, че искаме прекалено много от нея.
Тъмната вещица
365
- Не мога да съм сигурна и точно това ме тревожи. - Измъчваше се от тази тревога денем и нощем. - Ако се опитам да видя и той долови дори искрица, всичко ще бъде изгубено. Затова не смея да погледна. Не ми харесва, че се налага да оставя началото на всичко в ръцете й, макар и да знам, че е правилното решение.
- Тя поиска доверието ни. Ще й го дадем.
- Не мислиш ли, че е прекалено много за нея?
- Не мога да съм сигурен - повтори той думите й - и това ме тревожи.
Тя се зае да приготви чай за двамата.
- Харесваш я и си загрижен за нея.
- Така е, да. Заради самата нея, защото е очарователна и пълна със светлина, и има толкова… чисто сърце. А освен това приятелят ми я обича, макар и да направи голяма грешка.
- Наистина сбърка. И все пак тя отиде при него снощи.
- Тя прощава по-лесно от някои хора. - Фин стана и отиде до нея, застана близо. - Има неизказани неща помежду ни, Брана. Думи, които са премълчани. Ще ми простиш ли най-накрая, след като всичко приключи?
- Не мога да мисля за това сега. Правя каквото съм длъжна. Мислиш ли, че ми е лесно да бъда с теб, да работим заедно, да те виждам ден след ден?
- Би могло да бъде. Всичко това някога те правеше щастлива.
- Някога бяхме деца.
- Онова, което беше помежду ни, което бяхме един за друг, не беше детинска игра.
- Искаш прекалено много. - Караше я да си спомни прекалено ясно чистата радост на любовта. - Молиш ме за повече, отколкото мога да ти дам.
- Няма да те моля. Приключих с молбите. Ти не търсиш щастието, дори не искаш да го погледнеш.
- Може би не искам.
- Тогава какво?
- Удовлетворение. Мисля, че това ми е достатъчно.
366 -
Родът О’Дуа0ър
- Някога искаше много повече от „достатъчно“. Преследваше щастието.
Знаеше, че е така. Безразсъдно преследване.
- И желанието, и преследването му ми донесоха повече болка, отколкото мога да понеса дори и сега. Остави това, Финбар, защото само ни носи още болка. Имаме важна работа тази вечер. Няма друго освен това.
- Никога няма да постигнеш всичко, на което си способна, ако вярваш в това. И това ме натъжава.
Той се отдръпна и излезе навън. Точно това й бе нужно,
каза си Брана.
Не беше прав, мислено продължаваше спора тя. Никога нямаше да постигне всичко, на което бе способна, никога нямаше да бъде напълно свободна, докато го обичаше.
И това беше нейната мъка.
Един час преди луната да изгрее, се събраха. Брана запали ритуалните свещи, хвърли в огъня стрити на прах кристали и пламъците се издигнаха бледи и ясносини.
Взе една сребърна купа, която бе наследила, и пристъпи в кръга, който бяха оформили.
- От това ще пием, една чаша за шестима, предавана от ръка на ръка и уста на уста, за да запечатаме с вино единството си. Шест сърца, шест умове в едно събрани са тази нощ, когато се подготвяме да водим битка. Един отпива, после всички и всеки потвърждава, че ще отговори на зова.
Чашата мина от ръка в ръка и обиколи всички три пъти, преди Брана да я остави в центъра на кръга.
- Сила на светлината, ярка и блестяща, благослови ни в тази нощ, заслони ни от неговия взор.
В чашата блесна светлина, грейнала като бял пламък.
- Сега очите му са слепи, докато не премахна заклинанието аз. Нито нечие сърце, нито ум и тяло, не ще ги види той. Както речено е, тъй да бъде.
Тя свали надолу вдигнатите си ръце.
Тъмната вещица
367
- Докато тя гори, ние сме сенки. Само ти, Айона, след като счупиш това шишенце, чакай - добави тя, притискайки го в ръцете й. - Чакай, докато се озовеш върху земята на Сърха.
- Ще чакам. Не се тревожи. - Тя пъхна шишенцето в джоба си. - Намери го - каза тя на Фин.
- Така и ще направя. Ще го потърся, намеря и примамя тук.
Той взе един кристал, кръгъл като топка, прозрачен като вода, от джоба си и го обхвана с длан.
Заговори на староирландски и кълбото започна да свети, вдигна се на сантиметър над ръката му. И се завъртя бавно, после по-бързо и още по-бързо, докато очертанията му се размазаха от скоростта.
- Той търси, кръв - кръвта, белег - белега - тихо обясни Брана на братовчедка сц.—*-Използва това, което е, което двамата споделят, за да види, да пробуди. Той…
Очите на Фин блеснаха и засветиха с неземна светлина също като кристалното кълбо.
- Не толкова дълбоко! Той не бива…
Конър улови ръката на Брана, преди тя да се втурне напред.
- Той знае какво прави.
Но само за миг нещо тъмно се появи зад светлината в очите на Фин. После изчезна.
- Намерих го. - С непроницаемо изражение на лицето Фин сви пръсти около кристала. - Ще дойде.
- Къде е той? - попита Бойл.
- Не е далеч. Показах му твоята миризма - каза той на Айона. - Ще я последва и ще те проследи.
- И аз ще го заведа където искаме да бъде.
- Ние сме с теб. - Мийра сграбчи Айона за раменете. - Всеки от нас.
- Знам. - Постара се да диша бавно, да запази спокойствие. - Вярвам.
Докосна с върха на пръстите си дръжката на меча, окачен на колана й, погледна всички в кръга и си помисли, че
368
Родът О’Дуа0ър
е истинско чудо да бъде заедно с тях, да изпитва чувствата, които бяха в сърцето й, и да има такава цел в живота си.
- Няма да ви разочаровам - каза тя и тръгна към вратата.
- По дяволите. - С две крачки Бойл я настигна, завъртя я обратно и пристисна устни в нейните с цялата сила на чувствата, които кипяха в него. - Вземи и това със себе си - нареди й той и я пусна.
- Ще го взема. - И тя се усмихна, преди да излезе в меката светлина на най-дългия ден в годината.
Аластар я чакаше и започна да рие с копито, когато тя се приближи.
Да, каза си тя, и двамата с теб сме готови.
Сграбчи гривата му, метна се на седлото. За миг стисна здраво амулета си и усети от него да пулсира топлина.
Готови сме, помисли си отново и остави Аластар да води.
По-бързо беше по-добре. Другите щяха да дойдат колкото могат по-бързо, но колкото по-скоро тя стигнеше определеното място, толкова по-малко време щеше да има Кеван да крои планове, да си задава въпроси и замисля коварни трикове.
Вятърът свистеше край ушите й. Земята потрепери. И двамата полетяха.
Когато стигнаха до поваленото дърво, до стената от оплетени лози, тя измъкна меча си.
- Аз съм Айона. Аз съм Тъмната вещица. От нейната кръв съм. Една от тримата и това е мое право.
Замахна с меча. Зелените лози се свлякоха на земята с трясъка на счупено стъкло и тя премина отвъд.
Също като в съня й онази нощ в „Ашфорд“, помисли си тя. Яздеше сама през гъстата гора и въздухът бе неестествено скован, а светлината някак мътна, макар слънцето да грееше отгоре.
Видя отпред руините на колибата, покрити с лози и храсталак, сякаш израснали направо от гората. Насочи коня натам и към камъка с името на Сърха.
Тъмната бещица . 369
24*
Сега кожата й направо вибрираше. Не от нерви, осъзна тя, а от силата. Енергия. Аластар потръпваше под нея и изцвили тържествуващо.
- Да, били сме тук и преди. Домът на нашите предци. Мястото, където е родена силата ни.
Тя слезе от седлото и завърза юздите на него, уверена, че Аластар ще остане до нея, наблизо.
Извади шишенцето от джоба си, смачка го с ботуша си.
И сложи началото.
От торбата, която бе закрепила за седлото, извади най-напред цветята - обикновени горски теменужки, после и малка стъкленица с кървавочервено вино.
- За майката на майка ми и нейната, и всички, които са живели и починали, които са носили дарбата с радост и мъка, чак до Тийгьн, която е моя, и Тъмната вещица, която я е родила. „.
Остави цветята до камъка, изля вино върху земята в памет на починалите.
Изговаряйки само наум думите на заклинанието, черпейки сила дълбоко вътре в себе си, тя извади четирите бели свещи от торбата и ги сложи на земята в четирите посоки на компаса. След това кристалите - между всяка от тях.
Докато ги поставяше на място, Аластар нададе предупредително пръхтене. Видя как пипалата на мъглата плъзват по земята.
Ние сме с теб. - Гласът на Конър прозвуча в главата й. - Завърши кръга.
Измъкна камата си и посочи на север. Пламъче проблесна над първата свещ.
- Мислиш, че това ще ме спре? - Кеван заговори с развеселен глас. - Идваш тук, където владея аз, и си играеш с твоята нещастна бяла магия.
- Ти не владееш тук.
Втората свещ също пламна.
- Виж. - Той вдигна високо ръце. Камъкът върху шията му грейна със светлина, която едновременно бе тъмна и ослепителна. - Разбери.
370 -
Родът 0’Дуайър
Нещо се промени. Земята се наклони под краката й, докато се мъчеше да завърши ритуала. Въздухът се завихри и завъртя, докато и главата й не се понесе във вихъра. Третата свещ пламна, но тя падна на колене, борейки се с ужасяващото усещане, че пада от висока скала.
Лозите се отдръпнаха от руините. Стените започнаха да се издигат камък по камък.
Спусна се нощ, сякаш падна черна завеса.
- Моят свят. Моето време. — Сенките сякаш се вдигнаха от него. Камъкът пулсираше като тъмно сърце върху неговото. - И тук ти си моя.
- Не съм. - Мъчително бавно се изправи на крака и постави длан върху хълбока на Аластар, когато той се вдигна на задни крака. - Аз съм на Сърха.
- Тя искаше да ме унищожи, но намери края си. Тя е тази, която спи в мрака. Аз живея в него. Дай ми онова, което имаш, което ти тежи и изисква толкова много от теб, което ти отнема толкова много. Дай ми силата, която толкова малко ти подобава. Или сам ще я взема и душата ти с нея.
Тя запали и последната свещ. Ако можеха да дойдат, щяха да го направят, помисли си Айона. Но сега не можеше да ги чуе заради бученето в ушите си, нито да ги усети заради вонящата мъгла наоколо.
Никакво отстъпление, каза си тя. И никакво предаване.
Извади от ножницата меча си.
- Искаш ли я? Ела си я вземи.
Той се разсмя и искреното удоволствие върху лицето му му придаде ужасяваща красота.
- Един меч не може да ме спре.
- Знаем, че кървиш, така че ела да видим. - Тя зареди меча си със силата и той направо пламна. - И се обзалагам, че ще изгориш.
Той замахна с ръка и от няколко крачки разстояние я блъсна и повали на земята. Останала без дъх, тя се опита да стане на крака. Аластар отново се надигна на задни
Тъмната вещица
371
копита и изрева яростно, докато риташе с предните си крака.
Видя как по лицето на Кеван се изписа болка и шок. После той се прегърби, падна на ръце и колене и се превърна във вълка.
Хвърли се върху Аластар и раздра с нокти хълбока му.
- Не! - Като светкавица Айона скочи на крака и атакува.
Мечът й изсвистя във въздуха, но вълкът се втурна настрани, после се блъсна в нея със сила, която я зашемети и събори по гръб, а мечът й излетя встрани.
Вълкът застана над нея и затрака с челюсти. И отново се преобрази в човек.
- Ще го изгоря до пепел - предупреди я Кеван. - Дръж го настрани, иначе ще го подпаля.
- Спри! Аластар, спри!
Тя почувства яростта му, мздар да й се подчини. И усети как амулетът й вибрира между нейното тяло и Кеван.
Погледът му се сведе към него, устните му се разтеглиха в гневна гримаса.
После отново се усмихна ужасяващо и се вторачи в очите й.
- Сърха ме предаде с целувка. Ще взема това, което е в теб, по същия начин.
- Няма да ти го дам.
-t-О, ще го дадеш.
Болката избухна в нея неописуема. Изкрещя, неспособна да се въздържи. Навсякъде виждаше червено, сякаш светът бе пламнал. Чу виковете на Аластар да се сливат с нейните. Нареди му мислено да бяга, да бяга. Ако не можеше да спаси себе си, молеше се поне да спаси него.
Въпреки всичко никога нямаше да се предаде. Нямаше да предаде светлината си на мрака.
- Една целувка. Дай ми само една целувка и болката ще изчезне, товарът ще падне от плещите ти.
В някакво ъгълче на ужасеното си съзнание тя разбра, че той не може да я вземе. Можеше да я убие, но не можеше да вземе силата й. Трябваше сама да я предаде.
372 -
Родът 0’Дуайър
Вместо това тя потърси сляпо кинжала си с трепереща ръка.
Плачеше, не можеше да спре хлипането, но през виковете на болка и плача успя да изрече една дума:
- Кръв.
И заби ножа в ребрата му.
Той изрева по-скоро от ярост, отколкото от болка, и скочи на крака, повличайки я със себе си, при което я задържа на една стъпка над земята, стиснал здраво гърлото й.
- Ти си едно нищо! Слаба и бледа жена. Ще те смачкам и заедно с теб ще загине и силата ти.
Тя риташе с крака, мъчеше се призове огъня, въздуха”, водата, но зрението й се премрежи и дробовете й пареха, останали без въздух.
Чу друг яростен вик и полетя, а от удара в земята костите й изпукаха и зрението й се проясни.
Видя Бойл, върху чието лице бе изписано желание за кървава мъст, да удря с юмруци лицето на Кеван.
И с всеки удар избухваха пламъци.
- Спри. - Не можеше да изрече думата, беше само дрезгав шепот, докато ръцете на Бойл горяха.
Успя да се надигне на колене и залитна, преди да успее да запази равновесие.
Кеван се преобрази. Вълкът се измъкна от хватката на Бойл и се приготви за атака.
Кучето се втурна на полянката с лай и тракане на челюсти. Соколите се спуснаха и острите им нокти раздраха гърба на звяра.
Нечия ръка я прихвана през кръста и я изправи на крака. Нечии ръце уловиха нейните.
- Ще се справиш ли? - извика Брана.
- Да. - Дори и едничката сричка раздра гърлото й като счупено стъкло.
Мъглата се сгъсти или пък зрението й помръкна. Но сега виждаше само неясни форми, проблясък на пламъци.
Тъмната бещица
373
- Ние сме тримата, тъмни вещици сме и стоим на таз земя в единство. Преди най-дългият ден да си замине, ние призоваваме светлината срещу мрака. Върху таз земя и в този час ние стискаме ръце и сливаме силата си. Кръв към кръвта, зовем всички, които са били преди нас, пламък към пламъка, нека техните огньове се възродят. Слейте с нас волната си сила. Както речено е, тъй да бъде.
Светлина - ослепителна, изгарящ огън и вятър, който завъртя всичко в огнена вихрушка.
- Отново! - викна Брана.
Три пъти по три. Докато изричаше заклинанието, стиснала здраво ръцете на братовчедите си, Айона чувстваше, че тя е самият огън. Сътворен от пламък и топлина, както и леденостудена ярост, която гореше в сърцето му.
Докато довършваше с усид^е заклинанието, мъглата изчезна. Видя кръв, пушек, Фин и Мийра на ръба - но извън кръга - извадили мечовете си. И Бойл, приклекнал на земята, блед като смъртник, с разранени и покрити с мехури ръце.
Аластар, от чиито рани капеше кръв, побутна с глава рамото на Бойл, докато кучето стоеше и го пазеше. Двата сокола бяха кацнали в клоните на дърветата до каменната колиба.
- Бойл. - Айона залитна към него и падна на колене. - Ръцете ти. Ръцете ти.
- Ще се оправят. Ти кървиш. И гърлото ти.
- Ръцете ти - повтори пак тя. - Конър, помогни ми.
- Ще се погрижа. Хайде, ела, това не е твоя работа. Ти си ранена, а и аз ще се справя по-добре без теб.
- Ела, малка сестричке, нека ти помогна. - Фин приклекна, сякаш се канеше да вдигне Айона на ръце.
- Аз ще се оправя с нея. - Брана енергично улови ръката на Айона. - Помогни на Конър за Бойл, тъй като той пострада най-тежко.
- Ръцете му горяха. - Светът се завъртя пред очите й и Айона просто се отпусна на земята. - Ръцете му.
374
Родът СГДуаиър
- Конър и Фин ще го оправят за нула време, ще видиш. Тихо сега, братовчедке. Мийра, искам кръвта му. Намери в какво да я събереш. Кръвта, пепелта. Погледни ме сега, скъпа. Погледни ме, Айона. Ще те заболи малко.
- И теб.
- Само малко.
Усети болка, която никак не беше малка, но после дойде облекчението и прохладата, която галеше гърлото й. Лечителна топлина се разля надолу по страните й, където бе натъртена най-много.
- Вече съм по-добре. Всичко е наред. Бойл.
- Шшт. Тихо сега. Ще е нужно малко повече време, но ще се оправи, ще оздравее. Погледни и виж сама, докато довърша с теб.
С разплакани очи Айона погледна към Бойл и видя ръцете му. Все още бяха разранени, но вече не бяха почернели и покрити с мехури. Но беше прежълтял от лечението и болката.
- Мога ли да помогна с нещо?
- Двамата ще се погрижат за него. Остана ми само да оправя глезена ти. Не е счупен, но е зле изкълчен.
- Не бях достатъчно силна.
- Тихо.
- Аластар. Той нарани Аластар. Каза, че ще го изгори жив.
- Има само няколко драскотини, това е всичко. Защо сама не се погрижиш за тях? Излекувай коня си.
- Да. Да. Той се нуждае от мен.
Тя се изправи на крака и тръгна, леко залитайки, към коня.
- Толкова си смел. Ужасно съжалявам.
Преглътна сълзите си, положи длани върху една от
дълбоките резки върху кожата му и се зае с лечението.
- Използвах две шишенца от торбата ти. - Мийра ги подаде на Брана. - Едно за кръвта и друго за пепелта. Почувствах се малко като онези от съдебната медицина. - После въздъхна и потрепери. - О, господи, Брана.
Тъмната вещица
375
- Няма да говорим тук. Трябва да се върнем у дома.
- Можем ли?
- Аз ви доведох тук. Сега ще върна всички обратно.
- Къде се дяна проклетият му звяр?
- Не знам. Наранихме го и изгуби доста кръв, както се вижда, но не е унищожен. Видях го да се измъква, използва прикритието на мъглата, сля се с нея. Огънят ни го опърли здраво, но не го изгори до пепел. Не всичко свършва тази нощ, колкото и да се надявахме на това. Ще върна всички у дома - извика тя. - Готови ли сте?
- Господи, да. - Фин прегърна Бойл през кръста, помогна му да се изправи.
- Вече съм добре, добре съм. Помогнете й да ни отведе у дома, и двамата.
Бойл разбута встрани и двамата мъже и отиде при Айона.
- Дай да те видя.
- Аз съм добре. Брана се погрижи. Аластар. Не мога да излекувам този белег. Сега е белязан.
Той огледа внимателно бялата резка върху сивия му хълбок.
- Това е белег от битка, ще бъде носен с гордост. Отиваме си у дома всички. Хайде, качвай се. И стига толкова - добави той, когато сълзите й отново се търкулнаха. - Престани вече.
- Още не. - Тя се приведе напред, обви ръце около шията на коня и го стисна здраво, когато земята се наклони, а въздухът се завихри и завъртя около тях.
И не пророни и дума, докато напускаха полянката и руините върху нея.
376
Родът 0’Дуайър
ЕПИЛОГ
Айона прие чашата уиски с благодарност и се сви в ъгъла на дивана във всекидневната. Огънят пукаше в огнището, но носеше утеха, а не страх или болка.
- Съжалявам. Не бях достатъчно силна. Не бях достатъчно добра. Той ме прегази.
- Пълни глупости. - Конър сипа още малко уиски в своята чаша. - Абсолютни и пълни глупости.
- Добре казано - съгласи се Брана. - Всяка стъпка беше премерена, всяка подробност. Освен една. Не съм предполагала, че може да се пренесе във времето така, не и по собствено желание. Не знаех, че го може толкова бързо, и то докато сме близо до него.
- Не. - Фин поклати глава, щом тя погледна към него. - Не можах да го предвидя. Определено е много хитър, да смени така мястото с такова, където силата му е по-голяма, отколкото сме предполагали.
- И където не можехме да стигнем до Айона. Където се озова сама в крайна сметка. - Бойл се пресегна, хвана ръката й и я задържа здраво в неговата.
- Но вие дойдохте, всички дойдохте.
- Не толкова бързо, колкото ми се искаше. Не е достатъчно да знаеш само къде, но и кога. Можеше и да не успеем да те намерим, но ти викаше много силно. Вярваше ни, както вече каза, и ни повика. Завърши кръга въпреки всичко. Завърши кръга, отприщи силата и така успяхме да те намерим. И почти го хванахме.
За миг само Брана затвори очи.
- Почти, кълна се, че бяхме много близо.
Тъмната вещица
377
- Грешката не е твоя - увери Конър Айона, - нито на някого другиго, като заговорихме за това. Вярно е, че не го унищожихме, но битката беше страховита и го наранихме. Няма да забрави болката, която му причинихме тази нощ.
- И ще бъде по-подготвен следващия път. - Мийра вдигна ръце. - Вярно е и трябва да бъде казано, за да не попаднем отново в подобен капан.
- Това е така, но… ти си изгорена.
Мийра погледна китките си, опакото на дланите си, видя следите от изгорено.
- Случайни попадения предимно. Ами ти?
- Двамата с Фин се погрижихме един за друг. Защо не каза нищо? Упорита глупачка. - Конър стана и сграбчи ръцете й.
- Изгаряла съм се и по-лошо, докато правя закуска.
- Не е нужно да те боли. Ти бъщо ли си пострадала? - попита той сестра си.
- Нито драскотина. Имаме кръвта му и пепелта, в която се превърна откъснатата му плът. Ще ги използваме срещу него. Ще измислим точно как и ще ги използваме срещу него следващия път, когато го нападнем. И няма да е на негова земя. Ще се погрижим за това.
Айона не попита как. Докато седеше там, заобиколена от обичаните хора, стиснала ръката на Бойл, тя усещаше как вярата й се възражда.
- Той не можеше да я вземе - бавно каза тя и докосна с другата си ръка амулета. - Дори и когато бях безпомощна, или поне толкова безпомощна, колкото никога друг път, дори когато ми причиняваше най-силна болка, той не можеше да ми я отнеме. Трябваше аз да му я дам. Можеше да ме убие, но не и да вземе силата в мен. Това много го ядоса.
- Чудесно.
Айона се усмихна.
- Даже супер. Намушках го с кинжала си.
- Така ли? - Фин стана, отиде до нея и като се наведе, я целуна право по устните. - Браво на нашето момиче.
378
Родът СКДуаОър
Оръжие на светлината срещу мрака. Може би затова имаше останала толкова много кръв, за да я съберем.
- И това ще използваме. Ще приготвя нещо за вечеря. Не обещавам да е нещо специално, но ще хапнем вкусно. Имаме и една-бутилка от онова френско шампанско. Не го изпихме преди, но бих казала, че спечелихме първата битка и си заслужава да го отпразнуваме. Всички може да ми помагате. Без вас двамата - каза тя на Айона и Бойл. - Вие пострадахте най-много, затова останете тук и си довършете уискито пред огъня.
- Не съм свършил с тази упорита глупачка.
Мийра удари с юмрук рамото на Конър.
- Гледай си работата.
- Защо е толкова устата, а е толкова красива?
- В кухнята казах. - И този път Брана вдигна очи към тавана, за да схване Конър намека й.
- Добре, добре, бездруго умирам от глад.
Той се изнесе от стаята и повлече и Мийра след себе си.
- Аз ще погледна конете. За да си спокойна за тях.
Айона се усмихна на Фин.
- Благодаря. Добре са, но не е зле да ги погледнем пак.
После облегна глава назад и затвори очи.
- Аз бях огън - тихо каза тя. - Не просто го създавах, но бях едно с него. Бях ужасяваща и величествена.
- Така беше, гледах ви заедно с Конър и Брана как горите като факли, нажежени до бяло. Беше ужасяващо и величествено.
- И все пак не беше достатъчно. Исках всичко да свърши още сега. Тази нощ.
- Някои неща не се случват толкова бързо, колкото искаш. - Бойл завъртя дланта й в ръката си, после се предаде и я допря до бузата си. - Това не означава, че няма да се случат.
- Вярно. И Брана е права. Когато претеглим всичко, наклонихме везните в наша полза. Как само прелетя през мъглата. Ти и Аластар сте моите герои.
Тъмната вещица
379
- Понеже знам колко високо цениш коня, се чувствам поласкан.
- Когато затворя очи, виждам ръцете ти. Виждам как горят.
- Ето, погледни ги сега. Виждаш ли? Същите са като преди.
Едри, загрубели. Скъпи за нея.
- Опасявах се, че няма да стигнем до теб. - Говореше бавно, подбираше внимателно думите си. - Не вярвах, че ще стигнем навреме, ако изобщо успеем, и че някога ще те видя отново. Нямах твоята вяра. Искам да знаеш, че сега я имам. Затова може да се каже, че ти също си моят герой.
За миг тя склони глава на рамото му.
- И мисля, че предвид всичко останало…
Тя отпи глътка уиски. ~^
- Какво имаш предвид?
- Имам предвид всичко останало, както и факта, че сме приключили засега и все още не знаем какво ни чака по-нататък. Та като се вземе предвид това, както и останалото, мисля, че ще бъде най-добре да се ожениш за мен.
Тя свали чашата и се вторачи в него.
- Извинявай, какво каза?
- Знам какво каза, когато аз, хм, се държах като пълен глупак и после направих каквото поиска от мен, или поне се постарах. Но мисля, че вече е време да загърбим тази глупост и като вземем предвид всичко останало, ще се оженим и всичко ще остане зад гърба ни.
- Да се оженим. - Дали битката, раните, пламъците не бяха размътили мозъка й? - Наистина ли ще се оженим?
- Така е най-разумно. Двамата си подхождаме, сама го каза. И… и двамата обичаме конете.
- Да не забравяме конете.
- Важно е - измърмори той. - Ти ме обичаш. Каза го, а ти си жена, която е искрена в чувствата си.
- Вярно е.
380
Родът 0’Дуайър
- Значи, двамата си подхождаме и обичаме конете. Ти ме обичаш и аз изпитвам същото, затова просто ще се оженим.
Айона реши, че мозъкът й си е съвсем наред.
- Изпитваш същото?
- Господи.’ - Трябваше да се изправи за малко, да обиколи стаята. Отложи малко думите, като добави още торф в огъня. - Никога не съм го казвал на жена, освен на майка ми или на близки роднини. Не изричам лекомислено думите, сякаш са без значение.
Косата му, между кафява и червена, бе разрошена. Не беше го забелязала досега, осъзна тя. Нито кръвта по ризата му и решително стиснатата челюст, толкова упорита.
Но сега виждаше много ясно сериозността в очите му.
- Вярвам ти.
- Някои думи са по-значими от други и тази е една от тях.
- Коя точно дума?
- Любов. Знам какво е любовта, по дяволите, защото ти я пробуди в мен и ми я даде. И никога няма да съм същият отново. Никога няма да я изпитам към никоя друга.
- Нея.
- Обичам те, ясно ли е? - Изрече отсечено думите, сякаш чакаше да бъдат оспорени, и тя усети, че е запленена безусловно и безрезервно. - Казвам го съвсем ясно. — Веждите му се събраха в полунамръщено изражение и той вдигна ръце към тавана. - Обичам те. Аз… искам го. Искам всичко, което чувствам към теб, защото бих бил само наполовина жив без това. И искам да се оженя за теб, да живея с теб и да създадем семейство рано или късно. Но засега искам да престанеш да ме караш да се въртя в кръг и просто да кажеш, че си съгласна.
За миг тя остана загледана в него, защото искаше всичко, всеки дребен детайл, да остане запечатано завинаги в паметта й.
- Това е най-романтичното нещо, което ми се е случвало някога.
Тъмната вещица
- 381
- О, по дяволите. Искаш сладки приказки? Сигурно мога да изрецитирам малко Йейтс или нещо друго.
- Не, не, не. - Тя се разсмя и скочи на крака - чувстваше се по-силна и по-уверена, отколкото някога изобщо се бе чувствала. - Сериозно. Това е романтично за мен от теб. Само ако може да го кажеш още веднъж. Двете думички, думата, която значи повече от другите.
- Обичам те. Айона Шиън, обичам те. Дай ми отговор, за бога.
- Исках да ти кажа „да“ още щом отвори уста. Просто исках да чуя всичко. Отговорът ми беше „да“ още щом попита.
Той бавно примигна насреща й, после присви очи.
- Бил е „да“? Отговорът ти е „да“?
- Обичам те. Повече от всичко на света искам да се омъжа за теб.
- Да?
- Да.
- О, добре. Страхотно. Господи. - Той се втурна към нея и тя го срещна. - Господи, слава богу. Не знам още колко щях да издържа без теб.
- Сега няма да се наложи да разбереш. - Тя се отдаде на целувката и на хилядите обещания в нея. - Никога няма да си без мен. - Прегърна го здраво, здраво, здраво. - Наистина спечелихме тази нощ толкова много. Неща, които той Никога не би разбрал. Обичаме се. Той не знае какво е любовта. Ние я имаме.
- Ще се оженя за вещица. - Вдигна я във въздуха и се завъртя с нея. - Аз съм късметлия.
- О, наистина си късметлия, сериозно. Кога?
- Кога?
- Кога ще се оженим?
- Утре, ако питаш мен.
Развеселена, тя се засмя.
- Не чак толкова скоро. И това ако не е скачане презглава. Трябва ми разкошна рокля и искам Нан да е тук. А и не съм се запознала със семейството ти.
382
Родьт 0’Дуайър
- Много от близките ми хора са в тази къща.
- Вярно е. Няма да чакаме прекалено, но достатъчно, за да направим всичко както трябва.
- Трябва да ти купя пръстен. Момчетата бяха прави в крайна сметка. Трябва да ти взема нещо бляскаво.
- Абсолютно.
- И ти си права, трябва да изчакаме поне малко. Колкото да успеем да резервираме дата за абатство Балинтъбър.
- Абатството… - Радостта направо щеше да я задуши. - Искаш да се оженим там?
- Ти го искаш, нали? И Господ ми е свидетел, че аз също го искам. Там, в онова старо и свято място. Това ни е предопределено.
Сграбчи ръцете й, дръпна ги към устните си, после се засмя, загледан надолу към лицето й.
- Ще бъдеш моя и аз ще съм твой. Това искам.
Тя опря буза върху сърцето му. Любов, помисли си Айона, дадена свободно и приета охотно.
Нямаше по-силна магия.
- И аз го искам - прошепна тя, после се усмихна, дочула цвиленето на Аластар. - Той знае, че съм щастлива. - Наведе глава назад. - Да идем да кажем на останалите и да отворим онова шампанско.
С вино, музика и светлина, каза си тя. Бяха преминали през огъня, бяха победили мрака още веднъж.
И сега, в най-дългия ден в годината, когато светлината отказваше да се предаде, тя беше обичана. Най-сетне.
Дълбоко в гората, в друго време, вълкът скимтеше. Мъжът вътре в него проклинаше. И с магия, черна като полунощ, бавно започна да се изцелява.
Внимателно започна да крои план.
Тъмната вещица
383
ТЕЛЕГРАМБот для удобного поиска книг (если не нашлось на сайте)
Поиск книг
Свежие любовные романы в удобных форматах
Любовные романы
Канал с обзорами, анонсами новинок и книжными подборками
Книжный Вестник
ВКОНТАКТЕБольшая библиотека с любыми жанрами и авторами
Большая Библиотека
Библиотека с фантастикой и фэнтези, а также смежных жанров
Фантастика
Самые популярные книги в формате фб2
Топ фб2 книги