Тъмната вещица

2*

- Той не може да те нарани. Никога няма да му позволя да те нарани. Само измислените понита. - Здраво стиснала очи, тя целуна Тийгън по рошавата руса коса, по бузките. - Ще сънуваш други. Зелени и сини.

- Зелени понита!

- О, да, зелени като хълмовете. - Сгушила глава до детето, Сърха вдигна ръка, завъртя пръст и продължи да го върти в кръг безспирно под всички понита - сини, зелени, червени, жълти понита, които затанцуваха във въздуха над главите им. Заслушана в смеха на най-малкото си дете, Сърха залости здраво страховете си, гнева си и решително стисна устни.

Никога нямаше да навреди на децата й. Щеше да го убие, дори и с цената на собствения си живот, но нямаше да го позволи.

- Хайде, всички понита,да. отиват на паша. А ти ела с мен и двете ще хапнем нещо заедно.

- Има ли мед?

- Да. - Простичкото желание за нещо сладко накара Сърха да се усмихне. - Ще има мед за добрите момичета.

- Аз съм добра!

- Ти си най-сладкото и най-добричкото момиче на света!

Сърха вдигна Тийгън, а малката я стисна здраво и прошепна в ухото й:

- Лошият човек каза, че ще вземе първо мен, защото съм най-малка и най-слаба.

- Никога няма да те вземе, кълна се в живота си. - Пусна долу Тийгън, за да види дъщеря й истината в очите й. — Кълна ти се. А ти, мила моя, не си слаба и никога няма да бъдеш.

Сложи дърва в огнището, намаза мед върху хляба, направи чай и овесена каша - всички щяха да се нуждаят от много сили за онова, което щеше да направи днес. Което трябваше да направи.

Синът й слезе от таванското помещение с разрошена от съня коса. Потърка очи и подуши въздуха като куче.

18

Родът 0’Дуайър

- Бих се с черния магьосник. Не побягнах.

Сърцето на Сърха препусна в галоп.

- Сънувал си. Разкажи ми.

- Бях до завоя на реката, където държим лодката, и той дойде, а аз веднага познах, че е магьосник, и то черен, защото сърцето му е черно.

- Сърцето.

- Видях сърцето му, макар да се усмихваше като приятел и да ми предлагаше медена питка. „Ето, момко - каза ми той, - имам нещо сладко за теб.“ Но питката беше пълна с червеи и черна кръв… вътре в нея. Разбрах, че е отровна.

- Прозрял си в сърцето му и какво има в питката дори насън.

- Така беше, повярвай ми.

- Вярвам ти. - Значи, нейният малък мъж имаше повече сила, отколкото бе предполагала.

- Казах му сам да изяде питката, защото в ръката си държи смърт. Но той я захвърли настрани и червеите изпълзяха от нея, и се превърнаха на пепел. Искаше да ме удави в реката, но аз започнах да хвърлям камъни по него. После се появи Ройбиър.

- Ти ли извика сокола в съня си?

- Помислих си за него и той дойде, разперил нокти. Черният магьосник изчезна като дим. А аз се събудих в леглото си.

Сърха го притисна до себе си, погали го по косата.

Тя бе отприщила гнева си върху Кеван и той бе нападнал децата й.

- Ти си смел и силен, Иймън. Сега седни да хапнеш. Трябва да се погрижим за животните.

Сърха отиде до Брана, която стоеше до най-долното стъпало на стълбата.

- И ти също.

- Появи се в съня ми. Каза, че ще ме направи своя невеста. Той… опита се да ме докосне. Тук. - Пребледняла от

Тъмната вещица

19

разказа, тя покри гърдите си с длани. - И тук. - Постави ги между краката си.

Разтреперена, тя пристисна лице към майка си, когато Сърха я прегърна.

- Изгорих го. Не знам как, но изгорих пръстите му. Той ме прокле и стисна юмруци. Кател се появи, скочи върху леглото, ръмжеше и се опитваше да го захапе. После мъжът си отиде. Но се опита да ме докосне и каза, че ще ме направи негова невеста, но…

В страха се пробуди ярост.

- Никога няма да стане. Кълна се в това. Никога няма да сложи ръка върху теб. Сега хапни, изяж си всичко. Имаме много работа.

Изпрати всички навън, за да нахранят и напоят животните, да почистят обора, да издоят кравата.

Останала сама, тя се подготви, събра инструментите си. Купата, звънчетата, свещите, свещения нож и котлето. Избра от билките, които сама бе отгледала и изсушила. Взе и трите медни гривни, които Дайхи й бе купил на един летен панаир преди много време.

Излезе навън, пое си дълбоко въздух, вдигна ръце, за да пробуди вятъра. И повика сокола.

Той се появи с крясък, който отекна над дърветата и • хълмовете отвъд и който накара слугите в замъка край реката да вдигнат очи към небето. Широко разперените му криле уловиха блясъка на зимното слънце. Тя вдигна ръка и зловещите му нокти се забиха в кожената й ръкавица.

Очите й се впериха в неговите, а неговите й отвърнаха със същото.

- Бърз и мъдър, силен и безстрашен. Ти си на Иймън, но също и мой. Ще служиш на онези, които ще ме наследят. Наследниците ми ще служат на твоите потомци. Имам нужда от теб и те моля заради сина си, заради твоя господар и слуга.

Тя му показа ножа, но очите му изобщо не трепнаха.

- Рой, искам от теб капки кръв от гърдите ти - три, едничко перо от великолепното ти крило и за тези дарове

20

— Родът 0’Дуайър

съм ти безкрайно благодарна. За да предпазя сина си, правя го за него.

Тя го убоде с ножа и допря малкото шишенце, за да събере три капки. Отскубна едничко перо.

- Имаш моята благодарност - прошепна тя. - Стой наблизо.

Той литна от ръката й, но се издигна само до клона на едно дърво. Прибра криле и остана да гледа.

Тя подсвирна на кучето. Кател я гледаше с любов, с доверие.

- Ти си на Брана, но й мой - започна тя, след което повтори ритуала, като събра три капки кръв и малко козина от хълбока му.

Най-накрая отиде в обора, където децата й се смееха, докато работеха. Това й даде сили. И тя погали с длан главата на понито.

Тийгьн изтича при нея, когато забеляза ножа.

- Недей!

- Няма да го нараня. Той е твой, но и мой също. Ще служи на моите потомци и на теб, както и ти ще служиш на неговите. Имам нужда от теб, Аластар, и те моля да го направиш за дъщеря ми, за твоята господарка и слугиня.

- Не го порязвай. Моля те!

- Само леко бодване, драскотина, и само ако той е съгласен. Аластар, моля те за капки кръв от гърдите ти - три, няколко косъма от красивата ти грива и за тези дарове ще съм вечно благодарна. За да предпазя моята малка дъщеря, правя го за нея. Само три капки - тихо каза Сърха, докато го бодваше с върха на ножа. - Мъничко от гривата му. Ето, готово.

И макар Аластар да стоеше кротко, загледан в нея с мъдри и спокойни очи, Сърха сложи длани върху леката драскотина и използва магията си, за да я излекува. Заради нежното сърце на дъщеря си.

- Сега елате с мен. Всички. - Вдигна Тийгьн на хълбока си и ги поведе обратно към колибата. - Знаете какво съм. Никога не съм го крила. Знаете, че и вие носите дар

Тъмната бещица

21

бата, всеки от вас. Винаги съм ви го казвала. Магията ви е млада и невинна. Един ден ще стане силна и умела. Трябва да я уважавате. Не бива да я използвате, за да навредите някому, защото злото ще ви се върне в троен размер. Магията е оръжие, вярно е, но не бива да се използва срещу невинните, слабите, неразумните. Тя е дар и товар и ще трябва да понесете и двете й страни. Всички вие ще предадете тези две страни на онези, които ще ви наследят. Днес ще научите нещо повече. Гледайте внимателно какво ще правя. Гледайте, слушайте, помнете.

Най-напред отиде до Брана.

- Твойта кръв и мойта, смесена с кръвта на хрътката. Кръвта е живот. Загубата й е смърт. Три капки от теб, три от мен и с тези на хрътката заклинанието е готово.

Брана подаде ръка на майка си без колебание и остана неподвижна, когато Сърха-Я ^боде с ножа.

- Момчето ми - обърна се тя към Иймън. - Три капки от теб, три от мен и от гърдите на сокола, за да се слеят трите части.

Макар устните му да трепереха, Иймън протегна ръка.

- И най-малката ми. Не се бой.

Очите й блестяха от сълзи, но Тийгън гледаше майка си • сериозно, докато протягаше ръчичка.

- Три капки от теб, три от мен, с тези на коня като твой водач, за да препусне магията.

Смеси кръвта, целуна ръчичката на Тийгън.

- Готово, свършихме с това.

Вдигна котлето, пъхна шишенцата в торбичката на кръста си.

- Донесете останалото. Най-добре е да се прави на открито.

Избра мястото върху коравата земя, където снегът още стоеше под хладните сенки на дърветата.

- Да донесем ли дърва за огъня? - попита Иймън.

- Не и за това. Застанете тук заедно.

Тя застана зад тях, отправи зов към богинята, към земята, вятъра, водата и огъня. И описа кръга. Ниските пламъ

22 *

Родът О’Дуа0ър

ци запълзяха по земята и продължиха в кръг, докато началото срещна края. А вътре стана топло като напролет.

- Това е за защита и от уважение. Злото не може да влезе вътре, мракът не може да победи светлината. Каквото е направено вътре в кръга, е за добро, направено е от любов. Първо водата на морето и на небето. - Тя сви длани в шепа, отвори ги над котлето и вода, синя като от целунато от слънцето езеро, се изля от тях и се изсипа вътре. - И земята, нашата земя и нашите сърца.

Тръсна едната си ръка, после другата и в котлето се изсипа рохкава кафява пръст.

- И въздухът, песента на вятъра, дъхът на тялото. - Разтвори ръце и духна леко. Също като музика въздухът се смеси със земята и водата. - Сега огънят, пламък и топлина, начало и край.

Тя засия, въздухът наоколо заблестя, а очите й грееха в синьо, когато вдигна ръце високо и после ги свали надолу.

В котлето избухна пламък, изригна нагоре, затанцуваха искри.

- Тези са дадени от баща ви на мен. Те са символ на неговата любов и на моята. Вие сте - и тримата - дошли от тази любов.

Хвърли трите медни гривни в пламъка и обикаляйки край него, добави козина и косми, перца и кръв.

- Богинята ми дари силата и сега стоя на това място, в този час. Правя заклинание да защити от зло децата ми, три, и всички, които ще дойдат след тях, след мен. Конят, соколът, хрътката, с кръвта са те обвързани завинаги да закрилят и да служат с живота си на живота в радост, в мъка, в здраве и в беда. На земята, във въздуха, в огъня и в морето. Както казах, тъй да бъде.

Сърха вдигна високо ръце и обърна лице към небето.

Огънят се извиси високо като стълб, червен и златен, със сини жилки в сърцето си, докато се извиваше и завихряше нагоре в студеното зимно небе.

Земята се разтърси. Ледената вода в потока закипя. А вятърът зави като вълк, поел на лов.

Тъмната вещица

23

После всичко утихна, замлъкна и останаха само три деца, стиснали здраво ръце, загледани в майка си - бледа като сняг сега — която се олюляваше.

Сърха поклати глава, когато Брана понечи да иде при нея.

- Още не. Магията е тежък труд. Тя дава, но и взема. Трябва да бъде довършена. - Бръкна в котлето и извади три медни амулета. - За Брана - хрътката, за Иймън - соколът, а за Тийгьн - конят. - Нахлузи всеки амулет върху главата на всяко от децата. - Това са вашите символи и вашите щитове. Те ви пазят. Винаги трябва да ги носите. Винаги. Той не може да докосне това, което сте, ако носите щита си, ако вярвате в неговата сила, вярвате в моята и своите собствени сили. Един ден ще предадете това на някого от потомците си. Ще разберете на кого. Ще разкажете историята на децата ей 1?1це пеете старите песни. Ще вземете дарбата и ще я предадете.

Тийгьн се загледа в своя с възхита и се усмихна, докато въртеше малкия овал под слънчевите лъчи.

- Красиво е. Прилича на Аластар.

- Защото е от него и от теб, от мен и от бащата ти, от брат ти и сестра ти. И защо да не е хубаво? - Наведе се и - целуна бузката на Тийгьн. - Имам толкова хубави деца.

Едва стоеше права и се наложи да прехапе устни, за да не простене, докато Брана й помагаше да се изправи.

- Трябва да затворя кръга. Сега трябва да приберем всичко вътре.

- Ние ще ти помогнем - каза Иймън и улови ръката на майка си.

Заедно с децата тя затвори кръга, остави ги да приберат всичко в колибата.

- Трябва да си починеш, седни до огъня. - Брана задърпа майка си към стола. - Ще ти направя отвара.

- Да, нека да е силна. Покажи на брат си и сестра си как се прави.

Усмихна се, когато Тийгьн наметна шал върху раменете й, когато Иймън загърна скута й с одеяло. Но когато

24

Родът 0’Дуайър

понечи да се пресегне за чашата, която Брана й донесе, дъщеря й я дръпна назад. После стисна леко драскотината на ръката си, докато в чашата не капнаха три капки кръв.

- Кръвта е живот.

Сърха въздъхна.

- Да, така е. Вярно е. Благодаря ти.

Изпи отварата и заспа.

Тъмната вещица

25

ВТОРА ГЛАВА

За седмица, после две, беше здрава и силата й бе голяма. Кеван я нападаше, притискаше я, опитваше се да се промъкне, но тя го удържаше на разстояние.

Трънката цъфтеше, както и кокичетата, а светлината вече напомняше повече за пролетта, отколкото за зимата.

Всяка нощ Сърха търсеше Дайхи в пламъците. Когато можеше, говореше с него, рисуваше да му прати духа си, за да й донесе обратно неговото ухание, гласа му, докосването му - и да остави нейното при него.

За да даде сили и на двамата.

Не му казваше нищо за Кеван. Магията беше нейният свят. Неговият меч, юмрукът му, дори и сърцето му на воин не можеха да победят някого като Кеван. Колибата, която беше само нейна, преди да вземе Дайхи за мъж, трябваше да пази само тя. Децата, които бяха създали заедно, трябваше да опази сама.

И все пак броеше дните до Белтейн, до мига, в който щеше отново да го зърне да язди към дома.

Децата й бяха добре и се учеха. Някакво гласче в главата й я подтикваше да ги научи на всичко, което може, колкото е възможно по-скоро. Тя не го поставяше под съмнение.

Прекарваше часове наред нощем на светлината на свещта и огъня, за да записва заклинанията си, рецептите, дори и мислите си. И когато чуеше воя на вълка или блъскането на вятъра, не му обръщаше внимание.

Два пъти я викаха до замъка, за да лекува, и тя вземаше децата си, за да поиграят с други деца и да ги държи под

26

Родът О’Дуа0ър

око, както и за да видят те уважението, което се полагаше на Тъмната вещица.

Защото името и всичко, което то означаваше, щеше да бъде тяхното наследство.

Но всеки път, когато се върнеха у дома, й беше нужна отвара, за да си върне силата, която бе изцедена от лечителските заклинания, които правеше за нуждаещите се.

Макар да копнееше за мъжа си и за здравето, което се опасяваше, че никога няма да се възстанови напълно, тя учеше децата си на занаята всеки ден. Стоеше зад Иймън, когато той викаше Рой - вече повече негов, отколкото неин, както беше редно. Наблюдаваше с гордост как малката й дъщеря яздеше Аластар, дръзка като истински воин.

И знаеше - с гордост и тъга - колко често Брана и вяр-ната й хрътка Кател, обикалят из гората.

Дарбата беше тяхна, но също така и детството. Грижеше се да има музика, игри и невинни занимания, доколкото й бе възможно да осигури.

Имаха посетители - такива, които идваха за заклинания или за мехлеми, или които търсеха отговори на въпроси, които се надяваха да намерят любов или богатство. Помагаше на онези, на които можеше, приемаше даровете им. И гледаше към пътя, винаги гледаше пътя - макар да знаеше, че ще минат седмици, преди любимият й да се върне у дома.

Заведе ги да поплуват по реката с малката лодка, която баща им бе направил, в един ден, когато вятърът бе утихнал и небето бе повече синьо, отколкото сиво.

- Казват, че вещиците не могат да прекосят водата - заяви Иймън.

- Така ли казват? - Сърха се засмя и обърна лице към лекия бриз. - А ето че сме тук и се носим по водата съвсем спокойно.

- Донал го каза, от замъка.

- Това, че го казва и дори че го вярва, не го прави истина.

Тъмната вещица

27

- Иймън накара една жаба да полети за Донал. Беше като хвалба.

Момчето изгледа мрачно малката си сестра и щеше да добави сръчкване или ощипване, ако майка им не гледаше.

- Летящите жаби може да са забавни, но не е добре да хабиш дарбата си за забавления.

- Беше тренировка.

- Потренирай, като ни уловиш малко риба за вечеря. Не по този начин - добави предупредително Сърха, когато синът й вдигна ръце над водата. - Магията не е отговор за всичко. Човек трябва да знае как да се погрижи за себе си и без нея. Дарбата не бива да се пилее за нещо, което можеш да свършиш с ума си и ръцете си или с повече мускули.

- Обичам да ловя риба.

- А аз - не. - Брана седеще мрачна, докато малката лодка се носеше по реката. -‘Само седиш, седиш и чакаш, чакаш. Предпочитам да ида на лов. Поне ще сме в гората и можем да хапнем заешко за вечеря.

- И утре можем да го направим. Тази вечер ще ни чака риба, ако брат ти има късмет и е ловък. А може и картофен пай.

Отегчена, Брана подаде въдицата на сестра си и се загледа над водата към замъка с дебелите му каменни стени.

- Не искаш ли да живееш там, мамо? Чух жените да си приказват. Казаха, че всички сме добре дошли.

- Имаме си дом и макар някога да е бил само сламена колиба, той е оцелял по-дълго от онези стени. Оцелял е, когато са владеели 0’Конър, преди династията на Бърк. Крале и принцове идват и си отиват, скъпа моя, но домът остава завинаги.

- Харесва ми как изглежда замъкът, толкова величествен и голям, но повече харесвам нашата гора. - Момичето за миг облегна глава на рамото на майка си. - Могат ли Бърк да вземат дома ни?

- Биха могли да се опитат, но са достатьчно мъдри, че да уважават магията. Нямаме какво да делим с тях, нито те с нас.

28

Родът О’Дуа0ър

- Ако се опитат, татко ще се бие с тях. А също и аз. - Вдигна очи към майка си. - Дървла от замъка ми каза, че Кеван е прогонен.

- Това вече го знаеш.

- Да, но тя казва, че той се връща и спи с жените. Шепне им нещо на ухо и всяка си мисли, че е нейният собствен мъж. Но на сутринта знаят. Плачат. Каза също, че си дала на жените билки, които да го държат надалеч, но… той подмамил една от прислужничките в кухнята, завел я в блатото. Никой не може да я намери.

Знаеше за това, както знаеше и че момичето от кухнята никога няма да бъде намерено.

- Играе си с тях и използва слабите, за да храни егото си. Силата му е черна и студена. Светлината и огънят винаги ще го побеждават.

- Но той се връща. Дращи по прозорците и по вратите.

- Не може да влезе. - Но усети мраз в кръвта си.

Точно в този миг Иймън извика и когато издърпа рязко

въдицата, на нея проблесна сребриста риба.

- Късмет и ловкост - засмя се Сърха и грабна мрежата.

- И аз искам да хвана една. - Тийгън се наведе нетърпеливо над водата, сякаш можеше да види някоя риба.

- Надяваме се да хванеш, тъй като ще ни трябва повече от една, макар и толкова голяма. Браво на теб, Иймън.

Хванаха още три и ако тя помогна на бебчето си малко, магията бе използвана с любов.

Сърха загреба с веслата обратно под лъчите на слънцето, галена от лекия бриз и заслушана в гласовете на децата си.

Какъв хубав, прекрасен ден, мислеше си тя, а и пролетта бе толкова близо, че почти можеше да я усети.

- Изтичай у дома, Иймън, и почисти рибата. Ти започни с картофите, Брана, а аз ще се погрижа за лодката.

- Аз ще остана с теб. - Тийгън пъхна ръчичка в тази на майка си. - Мога да ти помогна.

- Така е и ще трябва да донесем вода от реката.

Тъмната вещица

29

- На рибите харесва ли им да ги хващаме и да ги ядем?

- Не мисля, че им харесва, но това е тяхното призвание.

- Защо?

Това, повтори си отново мислено Сърха, докато завързваше здраво лодката, бе първата дума на Тийгьн.

- Нима боговете не са сложили рибата във водата и не са ни дали на нас разум, за да направим мрежи и въдици?

- Но сигурно им е по-приятно да плуват, отколкото в огъня.

- Предполагам. Затова трябва да сме внимателни и благодарни, когато ядем.

- Ами ако не ги хванем и изядем?

- Щяхме да сме гладни през повечето време.

- Дали си говорят под водата?

- Ами аз никога не съм разговаряла с някоя риба. Ела тук. - Сърха загърна поздрав^пелерината на Тийгьн около телцето й. - Става студено. - Вдигна очи и видя как облаци закриват слънцето. - Може да извие буря през нощта. Най-добре да се прибираме.

Докато се изправяше, се появи мъглата. Сива и мръсна, тя пълзеше като змия над земята и поглъщаше светлината на деня.

Не беше буря, осъзна Сърха. Заплахата вече бе тук.

Тя избута Тийгьн зад гърба си, когато Кеван се надигна от мъглата.

Беше облечен в черно, изпъстрено със сребристи нишки - като звезди в среднощно небе. Косата му се спускаше на вълни до раменете като абаносова рамка на суровото му и красиво лице. В очите му, тъмни като циганско сърце, имаше сила и удоволствие, докато оглеждаше безсрамно Сърха.

Тя ги усещаше като дръзки ръце върху кожата си.

На врата му висеше голям сребърен медальон във формата на слънце с огромен камък - като проблясващо червено око - в средата му. Това бе нещо ново, помисли си тя, усетила черната му сила.

- Милейди - каза той и й се поклони.

30

Родът О’Дуа0ър

- Не си добре дошъл тук.

- Ходя където си поискам. И какво да видя - жена и малкото й дете, сам-самички. Изкушение за разбойници и вълци. Нямаш мъж, който да те пази, Сърха Тъмната. Аз ще те придружа.

- Сама се” пазя. Върви си, Кеван. Пилееш си напразно времето и силите. Никога няма да се покоря на някого като теб.

- Ще се покориш. Сливането с мен е твое предопределение. Видях го в кълбото.

- Виждаш само лъжи и желания, не е истина, нито съдба.

Той само се усмихна и също като гласа му и усмивката бе прелъстителна.

- Заедно ще владеем тази земя, както и всяка друга, която пожелаем. Ти ще носиш скъпи дрехи в ярки цветове и ще окичиш тялото си със скъпоценности.

Той завъртя ръце. Тийгьн зяпна, когато видя майка си, облечена в червено като кралица, с бляскави бижута и златна корона, обсипана със скъпоценни камъни.

Също толкова бързо Сърха махна с китката си и отново бе облечена в обикновена черна вълна.

- Не са ми нужни и не искам твоите цветове и блясък. Остави ме на мира, мен и децата ми, иначе ще изпиташ гнева ми.

Но той се засмя и звукът, отронил се от гърлото му, говореше за зловеща наслада.

- Чудно ли е, любима моя, че не искам друга, освен теб? Твоят огън, твоята красота и сила - всичко е предопределено да бъде мое.

- Аз съм жена на Дайхи и винаги ще бъда.

С пренебрежително сумтене Кеван щракна с пръсти.

- Дайхи се вълнува повече от своите битки, своите игри и дребните си войни, отколкото от теб и от палетата, които си му родила. Колко пъти луната се е напълнила и е намаляла, откакто за последен път е споделил ложето ти? Студено ти е през нощта, Сърха. Усещам го. Ще ти покажа

Тъмната вещица

31

удоволствия, които никога не си изпитвала. И ще те направя нещо повече от това, което си сега. Ще те направя богиня.

Страхът се опитваше да пропълзи във вените й, както мъглата пълзеше по земята.

- Ще умра от собствената си ръка, преди да легна с теб. Ти искаш само още сила.

- А ти си глупачка, ако не я искаш. Заедно ще смажем всички, които се изправят срещу нас, ще живеем като богове, ще бъдем богове. И за всичко това аз ще ти дам онова, за което сърцето ти жадува.

- Не знаеш какво е на сърцето ми.

- Бебе в утробата ти, за да замести изгубеното. Моят син, роден от теб. По-силен от всеки друг в миналото и за в бъдеще.

Прониза я болезнена тъгата загубата и я обзе ужасен страх заради мъничкото зрънце на желание дълбоко в нея за онова, което той предлагаше. Нов живот, който да расте вътре в нея, силен и истински.

Усетил този страх, Кеван пристъпи по-близо.

- Син - промълви той. - Жив в утробата ти. Растящ там, роден силен и славен като никой друг. Дай ми ръката си, Сърха, и аз ще ти дам онова, за което копнее сърцето ти.

Тя потръпна за миг, само за миг, тъй като всички богове знаеха колко силно желае този живот.

И докато тя трепереше, Тийгън изскочи иззад полите й. Хвърли камък и улучи Кеван по слепоочието. Тънка струйка кръв, тъмно, тъмночервена, потече по бледата му кожа.

Очите му станаха жестоки и той замахна. Преди ударът му да се стовари, Сърха го избута с огромно усилие на волята.

Вдигна Тийгън и я стисна в прегръдките си.

Вятърът плющеше около нея, вихър, роден от яростта

й.

- Ще те убия хиляди пъти, ще те измъчвам десет хиляди години само ако докоснеш детето ми. Кълна се във всичко, което съм.

32

Родът О’Дуа0ър

- Ти ме заплашваш? Ти и недоносчето ти? - Впери поглед в лицето на Тийгън и усмивката му се превърна в смъртоносна. - Хубаво мъниче. Красиво като рибата във водата. Дали да не те хвана и изям?

Макар да се.притискаше до майка си, макар да трепереше, Тийгън не се уплаши.

- Махай се!

Пробудена от ярост и страх, младата й неопитна сила избликна навън и нанесе удар като с камъка. Сега кръвта потече от устата на Кеван и усмивката му премина в ръмжене.

- Първо ти, после брат ти. Сестра ти… малко трябва да узрее първо, защото и тя също ще ми роди синове. - G върха на пръста си обра кръвта от лицето си и я размаза върху амулета. - Щях да ги пощадя заради теб - обърна се той към Сърха. - Сега ще ги видиш как умират.

Сърха притисна устни до ухото на Тийгън.

- Не може да те нарани - зашепна тя, после с ужас видя как Кеван се променя.

Тялото му се измени, усука се като мъглата. Амулетът грееше, камъкът се завъртя, докато очите му заблестяха в същото червено като на камъка.

Черна козина покри тялото му. От пръстите му пораснаха нокти. После сякаш се изсипа върху земята и изви назад глава. Нададе вълчи вой.

Бавно и внимателно Сърха остави Тийгън на земята зад гърба си.

- Не може да те нарани. - Помоли се това да е вярно и магията, която бе вложила в медния амулет, да може да я предпази и от това му проявление.

Със сигурност бе продал душата си за черната магия.

Вълкът оголи зъби и скочи.

Тя го отблъсна - протегна длани и събра всичката си сила, така че от дланите й бликна ярка бяла светлина. Когато удари вълка, той изкрещя почти като човек. Но продължи да атакува отново и отново, скачаше към нея, тра

Тъмната вещица