Тъмната вещица

- Чудесно. Освен това знам какво е да си изолиран. Няма по-студено място от това да стоиш само на крачка от топлото огнище и да си от другата страна на преградата. Никой от вас няма представа какво е, освен мен и Фин’.

Тъмната Вещица —— 193

13*

Всички вие винаги сте били част от нещо по-голямо и дори сте били в центъра му - добави тя с поглед към Брана. - Затова не знаете какво е да усещаш, че си нежелан, неразбран и изолиран. Мисля, че това, което е между двама ви с Фин, и проблемите помежду ви са много лични. Но тук трябва да помислим за нещо много по-голямо. Казахте, че съм част от цялото и че тук всички сме едно семейство, моето семейство. Затова искам да кажа, че Фин също е от моето семейство.

Тя импулсивно грабна бутилката вино и макар той едва да бе докоснал чашата си, добави още няколко капки в нея.

- Ела да седнеш - покани го тя.

Той измърмори нещо на ирландски, преди да се върне и да заеме мястото си. И вдигна чашата към устните си.

- Каза, че сърцето и ръката му са твои - преведе й Брана. „ -ф-

- О. Същото важи и за мен и затова ще победим.

- Засрами ме в собствения ми дом.

- О, о, Брана, аз не исках да…

- И добре че го направи. Заслужих си го, а и явно е трябвало да чуя също толкова открито и ясно заявени чувства, както преди малко го направи с Бойл. Или сме един кръг, или не сме. А когато има пукнатини в един кръг, той лесно се чупи. Затова ще бъдем един кръг от този миг до свършека на всичко. - Тя вдигна чаша, вдигна я към Фин. След миг и той вдигна своята.

- Наздраве. - Конър чукна лекичко своята в тази Фин, после на сестра си и на другите край масата. - Или по-скоро дано всички богове, в които някога някой е вярвал, да ни благословят и ни помогнат да пратим това изчадие в ада.

- Съгласна съм. - Малко изтощена от прилива на емоции, Айона отново седна. Под масата Бойл улови ръката й. Изненадана, тя го погледна и срещна мълчаливия му и неотклонен поглед.

Усети как нещо в сърцето й се пропуква и вътре бликва топлина и светлина, и много надежда.

194 ►

Родът О’Дуа0ър

- Е, добре - обади се Мийра отсреща, - след като изяснихме всичко, какво, по дяволите, ще правим по-нататък?

Множество идеи бяха споделени с аргументи „за“ и „против“. По едно време Мийра стана и с очевидна лекота поднесе плато солени бисквити със сирене и маслини, за да не изгладнеят прекалено, докато яхнията къкри на котлона.

- Още не сме готови да се изправим срещу него. - Конър пъхна маслинка в устата си, докато изброяваше на пръсти аргументите си срещу предложената от Бойл открита атака. - Нямаме ясен план, нито пък резервни варианти, каквито със сигурност ще ни трябват, а и по-важното е, че Айона не е достатъчно добре подготвена.

- Не искам да съм отговорна за каквото и да било забавяне в плана.

- Тогава учи и се упражнявай повече - нареди й Брана.

- Все ми го повтаряш. Нали спрях дъжда по-рано?

Бойл повдигна вежди и посочи към прозореца, където

пороят беснееше с пълна сила.

- Временно и в ограничен периметър. Повече ме бива с огъня.

- По-скоро той те контролира, отколкото обратното - поправи я Брана.

- Сурова си, но справедлива. Но вече съм много по-добра. А и… - Тя се съсредоточи и успя да повдигне масата с няколко сантиметра, а после внимателно да я върне обратно на пода. - Владея въздуха доста добре, а и накарах да пораснат цветя в ателието, така че и земята вече не ме плаши. Мога да опитам няколко заклинания…

- Не си ли й показала как се правят заклинания? - попита Фин.

- Тъкмо почна да овладява елементите.

- Предпазливостта е хубаво нещо, Брана, но както сама каза, не знаем с какво време разполагаме.

- Пришпори ме! - примоли се Айона. - Поне малко.

- Може и да съжалиш, че си го поискала, но точно това ще направя.

Тъмната вещица

195

- Мисля, че щом влиза в сънищата ви, трябва да запишете всичко на хартия. - Мийра намаза сирене върху една бисквитка, подаде я на Брана. - Така всичко е по-ясно, а и можете да сравните преживяното. Може да излезе нещо.

- Добро предложение - съгласи се Конър.

- Ами онова място в гората? - попита Айона. - Където е живяла първата тъмна вещица. Кога мога да го видя?

В мигновеното мълчание, което последва, Айона усети напрежение, гняв, тъга. И отново Бойл улови ръката й под масата.

- Не си готова - простичко каза Брана. - Повярвай ми.

- Щом не съм готова, защо не ми кажеш каква е причината?

- Това е място по средата. - Фин говореше бавно, загледан намръщено във виното си. - Понякога е просто поляна с руините на стара камеййа колиба и отзвуците от живота, който е кипял там, магията, която е властвала там. Има надгробен камък, където същата тази магия е положена в земята. Обградена от дървета и тишина.

- А друг път - обади се Конър - сякаш се изплъзва и отделя от всичко. Не е здраво свързано с този свят и това време. Без нужното познание човек може да остане затворен там, в онова пространство и самота. Именно там може да се появи той - много по-силен - и да отнеме онова, което си.

- Но вие ходите там, били сте там. Трябва да науча как да ида и как да остана тук.

- И това време ще дойде - обеща Брана.

- Той ме отведе там в съня ми.

- Не е бил той, мисля, а Тийгън. За да ти го покаже, но докато си в безопасност. Бъди търпелива, Айона.

- Там ме беляза.

След думите на Фин отново се възцари мълчание.

- Знаех кой е той, но не и че съм от неговата кръв. И точно там, в онова място, което бе като светилище, и в деня, който бе пълен с радост и обещания, той сложи своя отпечатък върху мен и сяКаш ме изгори до кости. Разруши

196

Родът 0’Дуайър

преградите, пренесе ни отвъд и ме беляза. Появи се в образа на мъж и видях в лицето му себе си. Каза ми, че ще ми даде сила, която не бих могъл и да си представя, че ще мога да имам всичко, за което някой някога би могъл да си мечтае. Че съм от неговата кръв и всичко ще бъде мое. Трябваше да направя само едно нещо.

- Какво?

- Само да убия Брана, която спеше до мен. Само толкова.

Тялото й понечи да потръпне, но Айона се сдържа и погледът й остана спокоен и уверен.

- Но не си го направил.

- Него бих убил, стига да знаех как. Някой ден ще разбера и ще го направя, и всичко ще свърши веднъж завинаги. Или ще загина в битката. Затова е най-добре да изчакаш още малко, преди да те заведем там. Всички заедно ще я заведем там, когато моментът настъпи. Това е задължително, Брана. Няма да стоя настрани от това.

- Когато моментът настъпи - съгласи се тя. - Засега ще чакаме и ще наблюдаваме. Ще се учим и ще кроим планове.

- И ще споделяме повече, отколкото досега - добави Конър. - Така ще бъдем по-силни.

- Прав си. Никого няма да изолираме. - Брана за миг докосна с длан рамото на Фин. - Сбърках. Какво ще кажете Фин и Конър да използват ястребите си, за да патрулират - ако това е точната дума - край гората? Мийра и Айона почти всеки ден излизат на езда с клиенти, така че те също ще си отварят очите и ушите. Бойл ще изпраща Айона до дома, затова ще ти направя амулет и на теб, Бойл, да те пази.

- Аз ще се погрижа - увери я Фин.

- Съгласна съм. Аз ще обучавам Айона и може да се обръщам към всеки от вас за помощ понякога. Ако някой сънува нещо, ще го записва с най-големи подробности.

- Ще дойде време, когато ще е нужно много повече от това да се пазим - обади се Бойл.

Тъмната вещица

197

- Знам. Само не знам какво ще ни потрябва и как да си го набавим.

- Време е да разберем.

Брана кимна.

- Надявам се, че след като шестимата ще наблюдаваме внимателно, ще разберем. А сега, както вече беше отбелязано, трябва да си живеем живота. Можете да сложите масата, докато аз се погрижа за яхнията.

- И нека да си поживеем весело. - Конър вдигна леко сестра си и я целуна. - Защото това със сигурност е удар по грозната му муцуна.

- Добре тогава, весело да бъде. Пусни някаква музика, Конър, и още сега почваме веселбата.

Оставиха мрачните мисли настрани за момента поне, при което Конър и Мийра почнаха да спорят каква музика да пуснат, докато най-накрая’Конър надделя и в стаята зазвуча бърза мелодия с много цигулки и барабани, след което веднага я завъртя в танц.

- Уха - възкликна Айона. - Страхотно добри са.

- И двамата сякаш имат крилца на обувките си. - Бойл взе купичките, които Айона стискаше, и ги сложи на масата. - Открай време е така.

- Ти можеш ли така?

- Нямам крилца, но и не съм с два леви крака.

- Тогава покани дамата на танц, глупако. - Фин остави на масата салфетки.

Айона само поклати глава.

- Не знам как се прави.

- Значи, е крайно време да се научиш - заяви Конър, дръпна я за ръката и я повлече след себе си.

- Много си бавен, братле - подхвърли Фин на Бойл.

- Имам си свое темпо.

- Бавен си - повтори Фин. - Като охлюв върху гърба на костенурка.

Но Бойл само вдигна рамене. Беше му приятно да гледа как Айона се мъчи да следва бързите и пъргави стъпки на

198 -

Родът 0’Дуайър

Конър. Още повече му бе приятно да чуе смеха й, когато се въртеше.

А и кой би могъл да устои на смеха, помисли си той, когато Фин завъртя Мийра в три последователни пируета, а застаналата до печката Брана запляска в такт.

Светлината и смехът бяха толкова приятни, необходими. Затова щеше да им се наслади.

Нито той, нито някой от останалите в грейналата кухня, където миришеше вкусно и беше топло, имаше жива музика и весел смях, забеляза сянката зад бруления от дъжда прозорец, която наблюдаваше. Изпълнена с омраза.

След като хапнаха и разтребиха в кухнята, вече бе станало късно и Бойл се приготви да тръгва.

- Ще те изпратим до дома, Мийра. Аз съм с пикапа. Брана, канех се да те питам дали имаш от отварата за настинки, която приготвяш. Мик киха и кашля от два дни и съм намислил да му налея малко от нея в гърлото.

- Имам, разбира се. - Тя понечи да стане от стола.

- Аз ще му я донеса - обади се Айона. - В синята бутилка, нали, на полицата, която е най-близо до предния прозорец?

- Точно там. Можем да уредим сметката тук или в магазина, Бойл, в края на месеца.

- Така ще направим и благодаря за вечерята. Ще ви чакам двамата с Мийра навън - каза той на Фин.

Мина през задната врата на кухнята с Айона и я последва в ателието. Тя запали лампите.

- Опитвам се да запомня какво предлага - какво има тук, какво продава в магазина в селото. Тя още не ми дава да направя каквото и да било - не и без строг контрол, но поне вече знам в кое какво се слага.

Пресегна се и взе бутилката, която надлежно бе маркирана с етикета на „Тъмната вещица“.

- Надявам се, че ще помогне на Мик. Последните няколко дни се измъчи.

Тъмната вещица

199

- Нямаше да се мъчи толкова, ако бе взел лекарството по-рано.

- Предполагам, че някои хора се притесняват да гълтат вещерски отвари.

- Това ще го изпие, даже да се наложи лично да му стисна носа. - Бойл пъхна шишенцето в джоба си. - Исках да ти кажа, докато сме сами, че за мен беше важно онова, което направи по-рано, когато защити Фин.

- Да те изолират, е болезнено, както и да те обвиняват за това, което си. Мога да разбера чувствата на Брана, но инстинктът ме кара да му се доверя, а когато се противопоставям на инстинктите си, греша. Е, понякога греша и когато ги следвам.

- Беше много важно да го подкрепиш така открито. Затова… - Той пристъпи от крак на крак. - Ще излезем на вечеря някой ден. ~^

- О? - Вътрешно се ухили като тиква, но се постара усмивката на лицето й да остане любезна. - Добре.

- Предпочитам аз да каня на среща. Не знам дали е старомодно, или не, но така стоят нещата.

- Добре е да го знам. Социалните ми ангажименти са доста ограничени.

- Тогава ще запазя маса някъде. Ще се видим утре сут-рин.

Тръгна да излиза и стигна на половината път до вратата, след което се обърна.

Този път беше готова за рязката му прегръдка и на свой ред го сграбчи здраво.

Обичаше да усеща как я повдига на пръсти. Това не я караше да се чувства дребна. А желана. Вътрешната му съпротива само добавяше към изкушението. Всичко в целувката му, в горещите му устни и силната прегръдка на ръцете му я караше да се чувства неустоима.

А това бе замайващо усещане, упойваща тръпка.

Той все си повтаряше, че трябва да напредва бавно с нея, ако изобщо продължи. Бе се научил да се контролира,

200

Родът 0’Дуайър

свикнал бе - в повечето случаи - да балансира буйния си нрав с хладнокръвно мислене и логически подход.

И ето че отново се бе озовал здраво вкопчен в нея, прегърнат от ръцете й. И Господ му бе свидетел, че искаше да потъне в нея, да бъде с нея и да погълне цялата й непресторена доброта и жизнерадостна сила.

Искаше и да докосне с ръце всичките й прелестни извивки и падинки, да вкуси гладката й кожа. Да усеща изненадващо стегнатото й тяло как се движи, огъва, извива под неговото.

Тя удължи целувката още миг след като той понечи да се дръпне, и едва не го довърши.

- Ами, добре - успя да промърмори той и с мъка свали-ръцете си до тялото. После за по-сигурно ги напъха в джобовете.

Тя просто си стоеше там - с леко замъглени очи и толкова меки и красиви устни. Толкова меки, че му се искаше да…

- Би могъл да се върнеш, след като закараш Мийра у дома. Можеш да оставиш Фин у тях и да се върнеш тук. Тъкмо ще ме закараш сутринта на работа.

- Аз… - Мисълта за това, за цяла нощ с нея, накара всичко в него да кипне заплашително. - Мисля, че с Брана и Конър у дома би било леко неудобно. А и мисля, че е рано да прескачаме оградите.

- Искаш първо да вечеряме. - Усмивката й стана по-дръзка, когато видя, че той явно не е схванал шегата. - Няма нищо. Мисля, че е по-простичко да сме наясно, че когато не е неудобно или прибързано, аз искам да съм с теб. Не е, защото приемам секса за нещо маловажно, а точно обратното.

- Ти си една загадка, Айона. Бих искал да те разгадая постепенно.

- Много хубаво. Не мисля, че някой ме е смятал за загадка досега. Май ми харесва. - Отново се надигна на пръсти, леко погали с устни неговите. - Ще ти помогна да наместиш парченцата от пъзела, ако искаш.

Тъмната бещица

201

- Сам ще ги наместя, когато дойде време. До утре, значи.

- Добре. Лека нощ.

Тя заключи след него и го загледа как отива към пикапа в дъжда. За миг затанцува на място, докато гледаше как фаровете светват и после се отдалечават в мрака.

Озадачаваше го и това беше прекрасно, нали? Айона Шиън, която си казваше всичко направо и която често говореше, преди дори да е помислила, озадачаваше Бойл Макграт.

Това бе магия. Истинско чудо.

Удоволствието от преживяното я караше да подскача, докато вървеше от ателието към кухнята, където прегърна Брана и я завъртя в кръг.

- Ясно, виждам, че натискането в тъмното с Бойл те е заредило с доста енергия. -‘ ^

- Беше страхотно натискане. Покани ме на среща в типично негов стил. Каза, че някой ден ще излезем на вечеря.

- Мили боже! - Брана притисна ръка до сърцето си, разтвори широко очи и зяпна. - Сигурно следва предложение за брак.

Прекалено щастлива, за да се засегне, Айона се засмя.

- И това е голяма крачка напред в сравнение с обичайното му мръщене. Мисли, че аз съм загадка, представяш ли си? Сериозно, че кой не би ме разгадал? Аз съм толкова прост човек.

- Наистина ли го мислиш?

- Определено не съм никак сложна. Ще направя чай. Ти искаш ли? Господи, направо съм луда по него.

- Не е ли малко рано още за лудо влюбване?

- Това не го разбирам - никога не съм го приемала. - Айона сложи чайника и се замисли коя от смеските за чай на Брана да използва. - Не усещаш ли кога нещо е истинско? Пет минути или пет години - какво значение има, щом знаеш какво чувстваш? Исках да съм сигурна, че го знам, с мъжа, с когото бях преди. Помъчих се да се убедя. Ха

202

Родът 0’Дуайър

ресвах го и ми беше спокойно с него. Казвах си, дай си малко време. Но времето не промени нищо. Нито за мен, нито за него, както се оказа.

Брана се замисли за думите на Конър.

- Ти искаш да даваш любов и да я получаваш.

- Винаги съм го искала най-силно от всичко. Ще използвам лавандуловата смес не само защото ухае чудесно, но и защото отпуска. - Тя погледна през рамо. - За спокоен сън. Толкова съм превъзбудена, че трябва малко да се разтоваря, за да заспя. Нали така?

- Отличен избор, който показва, че си научила много. Което ме води до следващата стъпка. Малко е късно, но мисля, че и двете можем да останем будни поне още час.- Ще направим заклинание. Нещо много, много просто - побърза да добави тя, забелязала грейналото лице на Айона. - Леко топване на пръст в реката.

- Аз съм от онези, които скачат презглава в дълбокото, но ще приема и леко топване. Благодаря, Брана.

- Ще ми благодариш след час - и то ако си успяла да овладееш заклинанието. Ето.

- Метла. Ще летя ли с нея?

- Не, няма. Ще се научиш да правиш заклинание за предпазване, а с това ще се научиш да замиташ негативната енергия, паяжините и прахоляка на тъмните сили, преди да разстелеш позитивната сила. Домът ни винаги трябва да е защитен. Това е първото, което трябва да научиш, и отдавна трябваше да съм ти го показала.

Айона грабна метлата.

- Научи ме сега!

Спа дълбоко и без сънища и посрещна деня - дъждовен, но вече по-светъл и мек - с ентусиазъм. Тъй като изпревари и двамата си братовчеди в кухнята, сложи кафето и се замисли дали да не опита да приготви закуска за трима. Талантът й в това отношение бе повече от скромен, но май щеше да се справи с едни бъркани яйца. А ако добавеше

Тъмната вещица

203

шунка и сирене в тях, щеше да се получи нещо като мързелив омлет.

Нужна е организация, каза си тя. Най-напред да подреди всички продукти и нужните съдове. Взе тиган, голяма купа и тел за бъркане, ренде за сиренето, нож и дъска за шунката.

Дотук добре.

Яйца, шунка, сирене от хладилника, както и масло за тигана.

Първо да счупи яйцата в купата, каза си тя, после отвори шкафа под мивката, за да изхвърли черупките в коша, който Брана използваше да прави компост. Тогава забеляза, че в бъркотията по разтребването предната вечер са забравили да изхвърлят боклука.

Решена да действа подредено, тя извади торбата, завърза я и я замъкна до вратата с намерението да я хвърли в контейнера.

Само на сантиметри отвъд ниското стъпало имаше купчина мъртви плъхове. Черни като безлунна нощ, покрити с кръв и съсиреци, те лежаха в кръг от опърлена земя.

Торбата се изплъзна от ръката й и падна на стъпалото с меко тупване. Погнусата я караше да влезе обратно, да затвори и залости вратата. Ръката й потрепери, докато се мъчеше да докопа дръжката зад гърба си.

Не можеше да бяга, напомни си тя. Не можеше да се крие. В градинската барака сигурно имаше лопата, каза си тя. Трябваше да иде и да я вземе, после да изкопае дупка и зарови тази гнус. Да поръси отгоре сол.

Понечи да прекрачи над изгореното място и да излезе.

- Е, какво, влизаш или излизаш?

Съненият глас на Конър зад нея я накара да подскочи и едва успя да заглуши писъка в гърлото си.

- Не исках да те стресна. Закуска ли ще правиш? Дай на мен, ще изхвърля това, когато тръгнем за работа после…

Приближи се към нея и се пресегна за торбата. Замръзна, когато забеляза плъховете.

204 ►

Родът 0’Дуайър

- Значи, ни е оставил подарък. - Сънената му веселост премина в леден и режещ тон. - Ела насам. - Когато хвана Айона за ръка, неговата бе топла и силна. - Аз ще се оправя с това.

- Аз щях да .се погрижа. Тъкмо отивах да взема лопата от бараката.

- Нали затова са големите и силни братовчеди. - Докосна с устни челото й.

- И за какво друго са, освен да те будят сутрин с пеене под душа, все едно се намират в„Х-фактор“? - Раздразнението, с което Брана се появи, се изпари, когато забеляза изражението по лицето на Айона, после и на брат си. - Какво има?

- Виж сама. - Той отиде отново до вратата и я отвори.

- Дързък е - хладно отсече тя, когато погледна навън. - Да остави подобно нещо на прага ни.

- Не съм направила заклинанието както трябва. Снощи заклинанието за защита, което аз…

- Това противно нещо вътре в къщата ли е? - попита Брана. - Да не би да са живи и да пъплят наоколо?

- Не.

- Тогава си го направила както трябва. Да не мислиш, че би искал да са мъртви, и то отвън, ако би могъл да ги вкара вътре и да пълзят върху нас?

Представата за това накара Айона да потрепери.

- Не. Имаш право. - Тя въздъхна и издиша шумно, доволна, че поне се е отървала от чувството за вина. - Тъкмо се канех да ги заровя.

- Не, няма да ги заравяме, не и веднага. Първо ще ги изгорим. - Брана се обърна към Айона. - Всички заедно, но първият пламък е за теб. Силен, бял и нажежен.

Хвана я за ръка, излезе навън и Конър ги последва.

- Повтори думите, които ще кажа, после запрати пламъка. „Светлина към мрака, призовавам силата. Върху смрадта на злото огънят да падне. Да унищожи тази заплаха към моите и мен. Както казах, тъй да бъде!“ Повтори го! - нареди Брана. - Почувствай го! Направи го!

Тъмната вещица

205

Айона повтори думите, гласът й ставаше по-силен и гневът й - по-яростен. А силата й в края на изреченото бе могъща и светеща в бяло.

Избухнаха пламъци, стрелнаха се към средата на кръга, обхванаха го целия.

- Отново - подкани я Брана, когато двамата с Конър сплетоха ръце с нейните.

Разгоря се огън, бял като светкавица. Когато угасна, остана само черна пепел.

- Ще заровим ли пепелта? - Цялото й тяло потръпваше сякаш след токов удар. Дори кръвта във вените й сякаш пареше.

- Ще я заровим.

- И ще посипем земята със сол.

- Имам и нещо по-сигурно, но и солта върши работа. Донеси метлата и лопатата -ттйгмоли тя братовчедка си. - Конър, ти иди за голямата лопата. Знам точното място.

Остана за миг неподвижна, след като двамата се подчиниха на заповедите й.

- О, да, най-подходящото място.

Заведе ги от другата страна на къщата, към външния край на ателието.

- Тук ли? - зяпна я Айона. - Толкова близо до къщата, до мястото, където работиш. Не е ли…

- Намислила е нещо, сигурен съм. - Имайки пълно доверие в сестра си, Конър заби лопатата в размекнатата от дъжда земя. - Тъкмо за това си мечтаех тази сутрин. Да копая дупка за изпепелени плъхове под проклетия дъжд.

- Аз мога да ти помогна. - Спомняйки си урока от предния ден, Айона отблъсна дъжда встрани, така че тримата останаха на сухо и топло.

- Много добро изпълнение. - Брана тръсна мократа си коса и сложи ръце на кръста, докато Конър копаеше. - Толкова стига. Изсипи ги вътре, Айона. И тримата участвахме в това, затова делото ни е по-силно.

- Тогава ти ги затрупай сега - предложи Конър, след като Айона изсипа черната пепел в дупката.

206 -

Родът 0’Дуайър

- Така добре се справяш, а и аз имам други задължения, когато си готов.

- Той ни наблюдава - тихо се обади Конър, докато зариваше обратно дупката. - Усещам го.

- Мислех си, че може да е тук. Толкова по-добре. Сега е мой ред.

Обута в мек памучен панталон, с боси крака и мокра от дъжда коса, Брана вдигна ръце и обърна длани нагоре.

- Бял огън да пречисти, силата на светлината да разкраси. От черните лапи на Кеван сега бъди освободен. Както казах, гьй да бъде.

От прясно разкопаната земя израснаха цветя, разцъфнаха и засияха. Като ярка дъга от цветове, които грееха в-мрачното утро, а красивите им листенца танцуваха под ласката на ветреца.

- Каква красота. Прелестни са. - Айона плесна с ръце при вида на дръзката палитра. - Ти си страхотна.

Брана кимна доволно и затькна кичур коса зад ухото си.

- Няма как да не се съглася.

- Това е един ароматен шамар по грозната му муцуна. - Конър метна лопатата на рамо. - Гладен съм.

Грейнала от щастие, Айона улови под ръка братовчедите си.

- Аз ще направя закуска.

- Господ да ни е на помощ, но съм толкова гладна, че и аз ще я опитам.

Брана закрачи обратно с тях и само веднъж извърна поглед през рамо. Право в грозната муцуна, помисли си тя.

Тъмната вещица

207

ДВАНАДЕСЕТА глава

Харесваше й как минават дните - отиваше сутрин на работа с Конър, яздеше Аластар на разходка с клиенти, работеше с няколко ученици, а после Бойл я придружаваше пеша или с камиона до къщи.

Късно следобед бе време за обучение и тренировки, а по-късно вечерта отделяше още час за усъвършенстване на уменията.

Слънцето се показа отноЪо ^ реката заискри под лъчите му. Езерата се превърнаха в бляскави огледала, а зелените поля и хълмове станаха още по-красиви под ласката на светлината, която струеше през пухкавите облачета, носещи се по небето.

Направо можеше да забрави - почти - всичко, което бе заложено на карта и което предстоеше да срещнат. Все пак изживяваше романс.

Той не включваше цветя и поезия, а романтичната й натура очакваше точно това. Но когато сърцето ти копнее за мъж като Бойл, трябва да се научиш да намираш поезия в кратките му думи и дългото мълчание, а цветя в неочакваната чаша чай, поднесена в ръцете й, или в одобрителното му кимване.

И за какво са й потрябвали цветя, когато човекът направо спираше дъха й с целувките си? Което ставаше под зелените сенки на дърветата или в разхвърляната кабина на пикапа му.

Романс, дом, стабилни доходи, великолепен кон, който можеше да нарече свой, и ново и прекрасно разбиране на способностите, които имаше. Само ако можеше да изклю

208 -

Родът О’Дуа0ър

чи заплахата от древното зло, животът й би бил просто съвършен.

Привърши урока си със Сара, след който и двете останаха доволни от постигнатия напредък.

- Стойката ти вече е страхотна, Сара. Ще поработим още върху смяната на посоката и ще поизгладим някои неща.

- А кога ще можем да сложим по-висока летва? Готова съм, Айона, знам го.

- Нека видим как ще мине следващият урок. - Айона погледна молещите я очи на Сара, докато потупваше коня по шията. И си спомни какво е да си на нейните години. - Ето какво ще направим. Една степен по-високо и само един скок, преди да прибереш Уини и да се погрижиш за нея.

- О, наистина ли? Благодаря! Страхотно!

- Една степен по-високо, един прескок - повтори Айона и хвърли поглед през рамо към майката на Сара, докато отиваше към препятствието. Вдигна летвата и я постави на новата височина.

Само деветдесет сантиметра, каза си тя, уверена, че ученичката й ще се справи. Ако не, конят щеше да го разбере.

Сега се обърна към коня.

Тя иска да полети, да усети как ти политаш с нея. Не бързай.

Айона отстъпи встрани и забеляза как майката на Сара мачка с пръсти краищата на шалчето, което бе увито около врата й.

- Хайде, Сара. Само една степен по-високо, но трябва да покажеш на Уини, че заедно го можете. Довери й се и й покажи, че също може да ти има доверие. Бъди нащрек, тръгни стабилно и полека и не забравяй стойката си.

Сърцето й бие до пръсване, помисли си Айона. От вълнение и леко притеснение. Все още бе на терена за начинаещи, дори и с летвата малко по-високо, но това бе ново предизвикателство и нова надежда.

Тъмната вещица

14*

209

- Добре, така е добре — подвикна тя, докато вървеше в кръг след Сара и Уини по манежа. - Заеми правилна стой-ка, Сара, дръж леко юздите. И двете знаете какво да правите.

Подготвят се, мислено ги следваше тя, уверени и спокойни. Набират скорост и скок.

Самата тя сякаш полетя за миг, докато гледаше как ученичката й прескача високо над летвата, приземява се добре и заема правилна стойка. После вдигна ръка над главата си тържествуващо.

- 0, истинска магия! Може ли да го направя още веднъж, Айона? Само още един път?

- Още една обиколка, но после Уини трябва да се прибере.

Сега я наблюдаваше с критично око, отбелязвайки слабостите, върху които трябваш е?да поработят.

- Мисля, че мога да го правя безкрайно дълго и да скоча два пъти по-високо.

- Летва след летва - отвърна Айона.

- Видя ли това, мамо! Видя ли ме?

- Да. Беше прекрасна. Хайде, иди да се погрижиш за коня си, а после да вървим у дома да кажем и на баща ти. Може ли да поговорим за момент? - обърна се тя към Айона.

- Разбира се. Ей сега идвам, Сара. Кажи на Мууни, че Уини е заслужила една ябълка.

- Едва не те накарах да я спреш - подхвана госпожа Ханигън. - За малко да ти извикам да не я пускаш, не още. Пред очите ми бе картинката, в която Сара полита и се стоварва на земята със счупени кости.

- Трудно е да я гледаш как прекрачва нови и нови граници.

- О, точно така е и ще го разбереш сама някой ден, когато и ти имаш деца. Но бях сигурна дълбоко в себе си, че ти не би я оставила да направи нещо, за което не е готова. Толкова добре се чувства с теб, щастлива е. Исках да го знаеш.

210 ►

Родът 0’ДуаОър

- Радост е да се работи с нея.

- Мисля, че и на двете ви личи, че е така. Направих снимка с телефона си, докато прескачаше. - Извади телефона си и обърна екрана му към Айона. - Ръката ми трепереше обаче,-затова е малко размазана, но ми се искаше да запечатам мига.

Айона погледна екрана, полета на момичето върху 1ър-ба на големия кон, а под тях бе летвата и въздухът над нея. Съвсем леко докосна снимката със силата си и после върна телефона.

- Прекрасна снимка и съвсем ясна и фокусирана. Личи си радостта по съсредоточеното й лице.

Със стиснати устни госпожа Ханигън погледна отново снимката, после устните й се разтегнаха в усмивка.

- О, наистина е хубава. Очите ми сигурно са били замъглени, когато я погледнах първия път.

- Тук си за всеки урок. - Нейната майка не бе идвала, спомни си Айона. - Мисля, че Сара е стимулирана да се старае повече, след като знае, че ти си тук заради нея, че я подкрепяш.

- Разбира се, че я подкрепям. Аз съм й майка. Сега ще се обадя на баща й и ще му кажа да купи малко ягодов сладолед - любимия й. Ще се почерпим след вечеря. Няма да те задържам, само исках да ти благодаря, че я учиш да вярва в себе си, както и мен. Шефовете ти са късметлии, че работиш тук.

Айона не бе сигурна дали стъпва по земята, докато вървеше към конюшнята. Спря за миг, докато очите й свикнат вътре, и забеляза Бойл.

- Не знаех, че си тук.

- Току-що идвам и Сара вече ми проглуши ушите. Направо лети над земята.

- И с мен е така. Само да я беше видял. Трябва да видя дали се грижи добре за Уини.

- Да, и го прави чудесно, понеже е влюбена до уши. А Мууни я наглежда. Мислех си, че може да изведеш Аластар

Тъмната вещица

211

да се разтъпче. Аз ще изведа Дарлинг да видим как се справя. Той ще е добра компания за нея. А ти за мен - добави той след миг.

- Много бих искала, но имам още половин час до края на работния ден.

- Ще ми помагаш с конете, така че можеш да го броиш за работа, ако това ще успокои съвестта ти.

- Става.

Не би могла да си представи по-приятен завършек на работния ден от езда с мъжа, който караше сърцето й да потръпва.

Наблюдаваше внимателно Дарлинг, докато Бойл я яхваше, и забеляза потреперването на хълбоците й, както и изражението в очите й.

- Нервна е. ^

- И сам го усещам. - За да я^успокои, той се наведе и й зашепна гальовно, докато прокарваше длани по шията й.

- Знаеш ли защо?

- Сега е доста по-охранена, отколкото преди, а и не е имала ездач на гърба си от седмици.

- Не е заради това. - Айона извъртя Аластар така, че Бойл и Дарлинг да пристъпят до нея. - Има ти доверие и те обича. Нервна е, защото се притеснява, че няма да се справи добре и няма да искаш да я яздиш повече.

- Значи, се притеснява излишно. Отличен ден за езда. Ще тръгнем към езерото и ще пообиколим там, ако нямаш нищо против.

- Много ще се радвам.

- Ще ми кажеш, ако нещо я заболи, а аз не съм забелязал.

- Непременно, но тя се чувства много добре. Харесва й Аластар - добави тя с приглушен тон. - Смята го за много красив.

- Такъв е.

- Той се преструва, че не я забелязва, но доста се е наперил.

212

Родът 0’Дуайър

- Да не се опитваш да сватосваш конете?

- Знам, че е роден за Аня, но жребец като Аластар трябва да даде поколение, а Дарлинг е готова за разплод. Освен това няма нужда да сватосвам никого. Достатъчно е само да ги погледна внимателно, за да видя, че се харесват взаимно.

- Не съм мислил да я заплождаме.

- Аня ще роди величествени и надарени жребчета - отбеляза Айона. - А Дарлинг? От нея ще се родят мили и добри кончета. Според мен - добави тя.

- Е, Аластар е твой, така че ти имаш думата.

- Мисля, че решението е най-вече негово, както и на дамите. Пролетта е близо. - Тя вдигна лице и се загледа в небето през надвисналите клони. - Усеща се настъпването й.

- Студено е като през февруари.

- Може и да е така, но все пак идва. Въздухът е по-мек.

- Сигурно заради дъжда, който ще вали нощес.

Тя само се засмя.

- А тази сутрин видях две свраки да флиртуват пред хранилката на Брана.

- И как точно флиртуват свраките?

- Долитат и отлитат, после пак и пак, след това си бъбрят и отново политат напред-назад. Попитах Конър защо ястребите не ги закачат, а той отвърна, че си имат уговорка. Това ми харесва.

Минаха един зад друг, щом пътеката се стесни и заизвива край реката, чиито води подскачаха пенливо под скъсан въжен мост.

- Ще го оправят ли някога? - зачуди се тя.

- Съмнявам се, понеже хората ще сглупят и ще тръгнат да минават по него, и накрая ще се озоват в реката. И ти ще си от тях.

- Кой казва, че ще падна? А даже и така да е, аз съм добър плувец. - И понеже й харесваше да флиртува с него, му отправи многозначителен поглед изпод мигли. - А ти?

Тъмната вещица

213

- Живея на тесен провлак и на остров. Щях да съм голям глупак, ако не можех да плувам, и то добре.

- Някой път ще се гмурнем тогава. - Отново му хвърли поглед през рамо и си спомни първия път, когато го бе зърнала, и колко зашеметяващ и поразителен й се бе сторил тогава - едър, силен мъж, яхнал голям и силен кон.

И разбра, че сега изглежда още по-страхотно, седнал върху кобилата, която бе върнал към живот - ръцете му леко придържаха юздите, а нейните очи светеха от гордост.

- Вече не е притеснена.

- Знам. Справя се отлично. - Изравни се отново с Айона, когато пътеката го позволяваше.

- Миналата вечер говорих с баба ми - подхвана тя. - Вече не ми стигаше да си разменяме имейли, исках да чуя гласа й. Изпраща ти поздрави.

- Поздрави я и от мен. ”’ 4

- Решила е да дойде тук за няколко седмици през лятото или есента. Искам да я видя, но в същото време…

- Тревожиш се дали няма да сме в разгара на битките. Искаш да е в безопасност.

- Тя е всичко на света за мен. Мислех си, когато… прекалено много говоря.

- Няма как да го оспоря, но все пак кажи каквото беше подхванала.

- Щях само да изтъкна, че майката на Сара винаги идва да гледа уроците й, а и баща й дойде два пъти. Моята просто ме оставяше с колата или по-често се возех с някого от другите ученици до школата и обратно. Баща ми никога не е идвал. Нито веднъж. Рядко присъстваше и на състезанията. Но баба идваше винаги, когато можеше. Шофираше до града, където е състезанието, винаги, когато можеше. Понякога идваше дори и когато не знаех, че е възнамерявала да дойде. Плащаше уроците ми и таксите за състезанията. Не го знаех, докато веднъж, когато й гостувах, не чух съобщението, оставено на телефона, че трябва да поднови договора с конюшнята.

214

Родът 0’Дуайър

- Дала ти е това, което си обичала.

- Искам да се гордее с мен. Май си приличаме с Дарлинг. Искам да успея, за да види тя, че не си е изгубила времето и усилията с мен.

- Значи, и ти се притесняваш излишно.

- Знам. Явно не мога да го преодолея.

Загледа се над езерото и отвъд него, към елегантния силует на замъка, чиито градини все още бяха впримчени в хватката на зимата. Из тях се разхождаха туристи, дошли от различни места да видят и преживеят нещо ново.

Стори й се, че е също като снимката на Сара - миг, който трябва да запечата. Затова, докато разхождаха конете край брега, тя прочисти съзнанието си от всичко друго и последва примера на Бойл.

Потъна в мълчание.

- Трябва да се връщаме - обади се той накрая. - Не искам да я претоварвам.

- Не бива, а и Брана ще ме чака за моя урок.

- Добре ли върви там?

- Да. Брана може и да има известни резерви, но според мен всичко върви… супер.

Погледна го с широка усмивка, но забеляза, че той гледа някъде зад нея с леко намръщено чело.

- Какво не е наред?

- Всичко е наред. Аз само… гледах към онази къща. Има ресторант с хубаво меню. Може би след урока ти би искала да хапнеш там.

Тя повдигна вежди.

- С теб?

Намръщването му само се засили.

- Ами, разбира се, че с мен. С кого другиго?

- Няма друг - простичко отвърна тя. - С удоволствие. Мога да тръгна към седем или седем и половина.

- Седем и половина е добре. Ще запазя маса и ще мина да те взема.

- Това също е супер.

Тъмната вещица

- 215

Докато навлизаха в гората, в сумрака под дърветата, тя се зае мислено да преравя гардероба си. Какво да облече? Нищо прекалено изискано, но не и джинси или панталон. Може би Брана би могла да й помогне, тъй като изборът й бе ограничен.

Нещо семпло, но красиво. Обувки на висок ток, не ботуши. Краката й си ги биваше, нищо че сама го казва. Искаше й се да го очарова поне малко, така че…

Аластар се стресна, а Дарлинг се изправи на задни крака.

И вълкът застана на пътеката.

Мислите й бяха изцяло насочени към безопасността на конете, затова Айона просто реагира. Огнена бразда изора пътеката помежду им.

- Няма да ви нарани. Няма да му позволя да го направи.

Бойл измъкна нож от калъфа на колана си, който тя не

бе забелязала.

- В никакъв случай.

- Не слизай от коня! - викна Айона, предугадила намерението му. - Тя е ужасена. Ще хукне да бяга и той може да я настигне. Трябва да я удържиш, Бойл.

- Поеми юздата и я успокой, отведи ги в безопасност. Аз ще го задържа.

- Ако се разделим, ще бъдем по-лесна плячка. - Той това искаше, на това разчиташе - можеше да го усети в погледа му. - Повярвай ми, моля те. Моля те.

И мъчейки се да се фокусира, тя зашепна тихо и уверено думите на заклинание, което бе прочела в книгите. И което още не бе изпробвала.

Вълкът се спусна към огнената преграда, търсейки пролука. Под устрема на атаката му пламъците помръкнаха, снижиха се.

Стиснала здраво юздите в една ръка, Айона вдигна другата високо.

- „От север и от юг, от изток и от запад доведи ми вятъра за това изпитание. Усети силата, вдигни пламъка,

216

Родът 0’Дуайър

докато вихърът расте високо и все по-високо. Духай силно, духай страшно, духай диво и неукротимо. Както казах, тъй да бъде.“ Мислиш си, че нямам сила - просъска тя през зъби. - Грешиш.

Високо над главите им небето направо кипеше, а тя стисна вдигната си ръка в юмрук, сякаш за да улови огнения вихър, който се зараждаше.

Изпъна рязко ръката си и запрати бушуващия вихър право в огъня.

Той вдигна вълка от земята и го завъртя, докато звярът виеше от ярост. И от болка, надяваше се тя. Вълкът се завъртя отново, лапите му напразно биеха във въздуха, докато вихърът го отнасяше нагоре и настрани.

Айона се помъчи да овладее сътвореното от нея, но усети, че силата му продължава да расте. Едно дърво се пречупи и се пръсна на трески.

- Укроти стихията. - Гласът на Бойл прозвуча уверено в ухото й. - По-силна е, отколкото ти трябва, и е прекалено голяма. Укроти силата, Айона, само ти го можеш. Нека се успокои. Пусни я.

По гърба й потече вадичка пот, докато се бореше да направи точно това. Тътенът на вятъра започна да утихва, безумният вихър се забави.

- Укроти го докрай, Айона.

- Опитвам се. Толкова е силно.

- Ти си тази, която го сътвори. Ти си силна.

Тя го бе сътворила, помисли си тя. Можеше да го овладее. Да го спре.

- Успокой се вече - зашепна тя. - Кротко. Леко и спокойно. Разпръсни се.

Вълкът се изтърси на земята като камък под лекия ветрец. После скочи на крака с оголени зъби, проточил лиги. Стори й се, че червеният камък свети с приглушен пламък сега.

После звярът скочи в гората и изчезна сред пелена от тъмносива мъгла. Чуха далечен вой и после отново се възцари тишина.

Тъмната беицица

217

- Може да се върне. - Цялото спокойствие я бе напуснало и ръцете й трепереха, а гласът й пресекваше. - Той може да дойде пак. Трябва да приберем конете. Трябва да се погрижа конюшнята да е в безопасност. Аз…

- Така и ще направим. Дишай дълбоко за минутка. Бледа си като смъртник.

- Добре съм. - Под нея Аластар риеше земята с копита. Искаше да хукне да преследва звяра, осъзна тя, едва се сдържаше. За да успокои него, се налагаше сама да се успокои. - Направихме достатъчно - меко каза тя. - Достатъчно е засега. Трябва да кажа на Брана, на Конър. Но конете…

- Да вървим, полека.

- Полека. - Тя задиша дълбоко, после постави длан върху шията на Аластар, а с другата погали Дарлинг. - Спокойно - прошепна тя.—1 Няма да те нарани. Аз… не знаех, че имаш нож. Много голям при това.

- Жалко, че не можах да го използвам. - Златистите му очи блеснаха сурово, докато отново прибираше острието. - Но си струваше да погледам. А на теб ти трябват още уроци в този занаят.

- Абсолютно. Този дори не беше включен в учебния план.

- Какво имаш предвид?

- Прочетох го в една книга. Може да се каже, че реших да вдигна летвата. Стори ми се напълно удачно в случая.

- В книга, значи? Прочела го била в книга. Мили боже!

- Много бих искала да пийна нещо.

- Аз също.

Айона не каза нищо повече, трябваше да събере мислите си. Да каже на братовчедите си, напомни си тя отново. Трябваше - спешно - да седне на нещо, което не се движи.

Почти стигнаха до конюшнята, преди да почне да мисли ясно - или почти ясно.

- Дарлинг беше толкова уплашена. За себе си, но и за теб. Огънят ми също я изплаши. Ще ми се да бях измислила нещо друго.

218

Родьт 0’Дуайър

- Тя се справи добре. Искаше да побегне, но не го направи. Може и да не знаеш, но този хубавец беше като скала под теб. След онова първо сепване не помръдна дори и мускулче. Вярвам, че би направил каквото поискаш от него, дори и ако трябва да прескочи огъня и да захапе звяра за врата.

- Изобщо не се налагаше да мисля. Не трябваше да му казвам нищо. Той просто знаеше какво да прави. Трябва да се обадя на Брана.

- Аз ще го направя.

Когато пристигнаха, той скочи от коня, после се доближи до нея.

- Хайде, слизай.

- Не съм сигурна, че мога.

- Затова съм тук. - Той протегна ръце, хвана я и й помогна да стъпи на земята. - Иди да поседнеш на пейката за минутка-две.

- Конете.

- За тях ще се погрижат, и то добре, не вярваш ли? - Прокрадналото се в гласа му нетърпение я накара да се подчини. И когато разтреперените й крака я отведоха до пейката, едва не се разплака със сядането.

Щом Бойл излезе, тя успя да скочи на крака.

- Трябва да направя заклинание за защита за конюшнята.

- Мислиш ли, че Фин вече не го е направил? - Бойл само я хвана за ръка и я задърпа след себе си. - Той няма да се върне скоро, но мисля, че много добре знае какво да прави в това отношение. Брана знае къде си. Ще каже на Конър.

- А къде отивам?

- В моето жилище, където ще пийнеш нещо и ще поседиш още малко.

- Добре ще ми се отразят и двете.

Изкачи се по стълбите редом с него. Не беше точно както си бе представяла поканата да види за първи път жилището му, но и така ставаше.

Тъмната вещица

219

Той отвори вратата на тясната веранда.

- Не съм очаквал гости.

Тя първо надникна вътре, после се усмихна.

- Слава богу, че не е спретнато и подредено, иначе щях да се засрамя. Но е хубаво. - Пристъпи вътре и се огледа.

Миришеше й познато - на коне, кожа, мъж. Помещението, което бе комбинация от всекидневна, хол и кухня, бе огряно от залязващото слънце. До мивката имаше порцеланова чаша, а един вестник лежеше разгърнат на тесния барплот, който отделяше кухничката от останалото пространство.

Наоколо имаше разхвърляни няколко книги и списания - детективски романи и списания за коне, отбеляза тя. Купчина ботуши в една дървена кутия, безразборно окачени на стената стари якета. Диван, леко провиснал по средата, две големи кресла » ^ За нейна изненада - огромен плосък телевизионен екран на стената.

Той забеляза озадачения й поглед.

- Харесва ми да гледам мачове и спорт на него. Ще пийнеш ли глътка уиски?

- Задължително и ще поседна. Доста се разтреперих, когато всичко свърши.

- Беше много уверена, когато това беше важно.

- Почти изгубих контрол. - Отвърна тя, докато той отваряше шкафове в кухнята. - Ти ми помогна да го удържа.

След като тя вече бе тук, в безопасност, и всичко бе свършило, той можеше да говори за това. Или поне да опита.

- Ти грееше като пламък. Очите ти бяха толкова бездънни, сякаш целият свят можеше да потъне в тях. Пресегна се и издърпа буря от небето само с една ръка. Виждал съм доста.

Наля уиски и за двамата, донесе чашите до огромното кресло, в което тя се бе сгушила.

- Цял живот съм бил край Фин, Конър и Брана. Видял съм какво ли не. Но никога не бях зървал подобно нещо.

220

Родът 0’Дуайър

- Никога не съм усещала нещо такова. Бурята беше в ръката ми. - Сега тя я огледа, завъртя я, озадачи се от познатия й, съвсем нормален изглед. - И вътре в мен бушуваше буря. Не знам как да го обясня, но го усещах вътре в мен, толкова огромно и изпълващо. И безкрайно правилно. Май съборих едно дърво, нали?

Беше видял как дървото се чупи като крехко стъкло и се разхвърчава на трески.

- Можеше да е много по-зле.

- Да, можеше. Но ми трябват още уроци и много тренировки. - Повече самоконтрол, отбеляза мислено тя, и много от прословутата концентрация, за която Брана все й натякваше.

Вдигна очи към Бойл. Загледа се в суровото му, красиво лице, белязаната му вежда, тъмнозлатистите очи, в които още искреше ярост.

- Ти щеше да го нападнеш с ножа, с ръцете си.

- И той кърви, нали?

- Мисля, че да. Така е. - Тя отново въздъхна дълбоко. - Кърви. Не очакваше, че мога да направя каквото направих. Нито пък аз.

- Не вярвам някой от двама ви да подцени това отново. Изпий си уискито. Още си бледа.

- Добре. - Отпи малка глътка.

- Май вечерта не е подходяща да сме навън сред хора.

- Може би не. Но умирам от глад. Мисля, че е свързано с изразходването на толкова много енергия.

- Ще ти приготвя нещо набързо. Имам няколко пържоли, мисля, и ще изпържа картофки.

- Искаш да се погрижиш за мен?

- В момента имаш нужда. Изпий си уискито - подкани я отново, после се върна в кухнята.

Тропане на тенджери, тракането на ножа върху дъската, пращенето на загрято олио. Нещо в тези звуци отпусна напрегнатите й сетива. Пийна нова глътка уиски и отиде до него, застанал пред печката, зает с пържене на свински пържоли в единия тиган и картофки в другия.

Тъмната Вещица

221

Не беше сигурна дали някога е опитвала приготвена на тиган пържола, но нямаше да се оплаква.

- Мога да помогна. Ръцете и мислите ми трябва да са заети с нещо.

- Имам няколко домата, които жената на Мик ми даде от тяхната малка оранжерия. Можеш да ги нарежеш.

Захвана се с доматите близо до него и това също я отпусна.

Той приготви нещо като рядък сос от останалата в тигана мазнина, като добави малко подправки, преди да залее с него пържолите.

Седнала до барплота, Айона опита ястието.

- Вкусно е.

- Ти какво очакваше?

- Нямам никаква представа, но това е вкусно. О, господи, направо умирам от гл~ад!*

Тенът на лицето й се нормализира, докато хапваше, отбеляза той, и онзи леко замаян поглед избледня в очите й.

От грееща и страховита само за миг бе станала бледа и разтреперена. А сега с облекчение забеляза, че отново се връща към нормалния си вид. Просто Айона.

- Не използва мъглата този път - внезапно отбеляза тя. - Сега го осъзнах, той просто… просто излезе от дърветата. Не знам какво означава, но не трябва да забравям да го спомена пред Брана и Конър - и Фин. А камъкът, онзи червен камък на врата му. Не беше толкова ярък накрая. Така ми се струва. Нали?

- Не мога да кажа. Гледах по-скоро зъбите му и колко си бледа изведнъж. Питах се дали няма направо да се свлечеш от седлото.

- Няма да стане. - Тя леко се засмя и сложи ръка върху неговата. Но когато дланта му се обърна, тя я стисна здраво.

- Здраво ме изплаши. Почти до смърт.

- Извинявай.

222

Родът 0’Дуайър

- За какво, по дяволите, се извиняваш? Много е дразнещ този твой навик.

- Аз… старая се да го превъзмогна.

- В един миг си яздим спокойно, безгрижни като вятъра, мисля си как ще излезем на вечеря и ще видим как ще тръгнат нещата. А в следващия ти завихряш страховита буря.

Стана от мястото си, вдигна своята чиния и нейната. Което бе жалко, помисли си тя, защото имаше още няколко картофчета, които искаше да си хапне.

- Ако не искаш да се извинявам, тогава не ми викай.

- Не викам на теб.

- А на кого викаш тогава?

- На никого. Просто си викам. Човек може да се изразява, както му се ще, в собствения си дом.

- Никой никога не е викал в моя дом.

- Какво? - Изглеждаше истински изненадан. - Да не си израснала в църква?

Тя отново въздъхна.

- Мисля, че вероятно - ако се съди по твоя стандарт - никой не е бил достатъчно загрижен. Ти загрижен ли си, Бойл?

- Загрижен съм да не се озовеш на земята с прегризано гърло. - Изруга наум, когато лицето й пребледня за миг. - Сега аз се извинявам. Наистина. Изобщо не си меря приказките, когато съм ядосан. Много съжалявам - продължи той и нежно обхвана с длани лицето й. - Толкова беше страховита. Не знам какво ме стресна повече. Вълкът или ти.

- Преборихме се. Това означава много. - Тя сложи ръце върху неговите. - Ти ми приготви вечеря, остави ме да се съвзема, преди да дадеш воля на гнева си. Това също значи много.

- Тогава всичко е наред. Поне засега, нали?

Докосна с устни нейните, нежно този път. А нейните

длани се спуснаха надолу към китките му и го стиснаха по-здраво.

Тъмната вещица

223

- Сега трябва да те заведа у дома. - Той леко се дръпна, но нейните ръце продължиха да стискат китките му.

- Не искам да ме водиш у дома. Искам да остана с теб.

- Още си в шок.

- Шокирана ли ти изглеждам?

Той успя да направи крачка назад.

- Може аз да съм в шок.

- Нямам нищо против. - Тя стана. - Може дори да ми хареса. Ние спечелихме битка, Бойл, заедно. Искам да бъда с теб, да те прегръщам, да споделя леглото с теб.

- Мисля… по-разумно е да те заведа у дома, да си дадем малко време, да поговорим преди… това.

- Мислех, че аз съм тази, която приказва прекалено много. - Тя направи крачка към него, после още една.

- Така е. Господи, наистина. Но мисля, че предвид обстоятелствата… Ще говорилнтосле - заяви той и я сграбчи.

- Идеално - каза тя и също се хвърли върху му.

224

Родът 0’Дуайър

ТРИНАДЕСЕТА глава

Краката Й се откъснаха от земята отново, замайващо усещане, докато устните й бяха залепени върху неговите. Ръката му бе стиснала здраво пуловера й отзад, сякаш щеше да го разкъса всеки момент - което я устройваше идеално. Ако можеше, сама би се измъкнала от него - както и от всичко останало.

- Трябва да… - Каквото и да бе възнамерявал да изрече, излетя от главата му, когато устата й жадно се впи в неговата.

- Къде е спалнята? - Дано да беше близо, а ако не - провисналият в средата диван изглеждаше повече от приканващ.

- Насам… - Опита се да мисли въпреки изгарящата мъгла в главата му, после просто сграбчи дупето й и я повдигна. Тя обви с крака кръста му, а ръцете й се сключиха около врата му.

Всичко се наклони и закипя. Бегло мярна сумрачно осветена стая, разпилени вещи - някои от които той изрита встрани, докато я носеше към леглото с тъмни дървени пречки на таблата и хладни бели чаршафи.

А после нямаше значение къде е - в гората, насред океана, на някоя улица в града или на зелена поляна. Остана само той, тежестта му, докато я притискаше под себе си, едрите му длани, които обхождаха тялото й, настойчивата му уста, която търсеше и завладяваше. Нямаше нищо освен хладните бели чаршафи, които постепенно се сгорещяваха, докато той издърпваше пуловера й над главата, преди да го захвърли настрани.

Тъмната вещица • 225

15*

Всичко в нея бе толкова дребно и изящно. Гърдите й, които идеално се побираха в шепите му, ръцете, които се пъхнаха под ризата, за да се плъзнат по кожата му. Не беше непохватен, но се страхуваше, че с нея е такъв, и се опита да забави темпото, да успокои ритъма.

Но хълбоците й се надигнаха, а пръстите й се впиха в напрегнатите му мускули и го подтикнаха да побърза.

Искаше я гола - това бе простата истина. Искаше това дребно и красиво тяло да се разкрие пред него, да се разголи под дланите му, под устните му.

Пресегна се надолу и задърпа катарамата на колана й. Тя каза нещо, но думите й бяха заглушени от устните му.

- Какво? Какво? - Ако беше му казала да спре, щеше да умре.

- Ботушите. - Устните й обхождаха лицето му, после зъбите й леко одраскаха челк*с$Та му. - Първо ботушите.

- Ботушите. Точно така. Да. - Вече задъхан и леко объркан от това, той се плъзна надолу и коленичи в долния край на леглото, преди да задърпа десния й ботуш. Метна го настрани и той изтрополи шумно. Докато се бореше с левия, тя се надигна, сграбчи косата му здраво и привлече главата му обратно към лицето си.

- Изглеждаш… всичко е потънало в сенки и едва чувам как дъждът отново почва да вали, а сърцето ми бие до пръсване. - Тя накъсваше думите си с необуздани целувки. Този път, когато захвърли ботуша й, нещо се строполи и разби на пода.

- Твоите, дай да сваля твоите. - Тя се изви надолу и посегна към краката му. - Трябва да ги сваля, да ги махна, защото трябва да те видя гол или ще умра.

- Тъкмо си мислех същото за теб.

- Добре, хубаво. - Смехът й, дрезгав от вълнение и възбуда, предизвика тръпки по гърба му. - На една вълна сме, на една и съща страница. - Бутна единия ботуш на пода. - Искам да усещам ръцете ти върху тялото си. Навсякъде, навсякъде. Почти съм готова тук.

226

Родът О’Дуа0ър

Нямаше как да го знае, но желанието й се бе изпълнило. Беше го очаровала.

- Тогава ще замълчиш ли?

- Може би. Вероятно. Готово! - Измъкна и втория ботуш и го пусна на пода.

После се нахвърли върху него.

Едва не събори и двамата от леглото, но той успя да я задържи и се претърколи върху нея. Докато се наслаждаваше на дълбоката целувка, ръцете й бяха заети с ризата му.

- Имаш страхотни рамене. Искам да… - Смъкна ризата и издърпа над главата му тениската, която носеше отдолу.

Издаде звук като жена, която облизва разтопен шоколад,” докато ръцете й галеха мускулите на гърдите му, раменете му, преди да стиснат бицепсите му.

- Толкова си силен.

- Няма да те нараня.

Тя отново се засмя, но вече без притеснение.

- Не мога да обещая същото.

Пъргава и бърза, тя се пресегна зад гърба си и освободи закопчалката на сутиена.

- Улеснявайте.

- Не се плаша от тежка работа. - Издърпа сутиена й встрани. - Сега замълчи, за да се съсредоточа.

Само след миг вече не можеше нито да говори, нито да мисли. Връхлетяха я хиляди усещания, докато ръцете му я възбуждаха, завладяваха, измъчваха. Неговите загрубели ръце на човек, който извършва физически труд, наболата му през деня брада предизвикваха нови и нови тръпки върху сгорещеното й тяло.

Момчета, осъзна тя. Всички, които я бяха докосвали до този миг, бяха момчета в сравнение с него. Прекалено гладки, повърхностни, добре тренирани. Сега до нея бе мъж, който я желаеше.

Много скоро бе смъкнал джинсите й, за да изследва тялото й, да му се наслади.

Тъмната вещица

227

Тя бе предизвикала бурята в гората. Сега той пробуждаше друга вътре в нея, също толкова безмилостна и дива.

Тя му се отдаваше без капчица колебание и свян - истинско пиршество от наслади и желания, които го възбуждаха отвъд всяка представа. Стенанията и въздишките й разпалваха нуждата му още повече, ловките й ръце пробуждаха сетивата му и сякаш се вмъкваха под кожата му. А устните й, неуморни и жадни, караха кръвта му да заки-пи.

Полудял от страст, той стисна ръцете й и ги вдигна нагоре, докато и двамата не стиснаха здраво пречките на дървената табла.

Когато проникна в нея, за миг му се стори, че светът избухва в пламъци. Целият се разтърси от силата на това усещане, заслепи го блясъкът му. Остави го, за миг макар, напълно безпомощен. -‘

После тя се надигна към него и го пое още по-дълбоко, шепнейки името му.

И той отново беше силен като бог, разгорещен като жребец и полудял от страст.

Потъна рязко в нея, после пак и пак, копнеещ за този огън и мекота. Тя следваше същия устремен галоп, ръцете й бяха сплетени с неговите, а хълбоците й бяха като неумолими бутала - подтикваха го все по-напред и нагоре.

Усети как полита — като стрела от лък - величествено безтегловен. Дочу, сякаш отдалеч, как тя издава задавен вик и полита с него.

Строполи се безсилен, без да се замисля за тежестта си, върху нея. Умът му още кръжеше някъде далеч, дробовете му се мъчеха да поемат въздух. А нещо в препускащото му сърце пулсираше болезнено.

Тя потръпна под него, ръцете й потрепериха, мускулите й се свиха. Горещо копнееше да го прегърне силно, да го гали и целува. Но нямаше сили.

Беше я оставил бездиханна.

Можеше само да лежи така, пламнала, и да слуша ускореното му дишане и кроткото ромолене на дъжда навън.

228

Родът 0’Дуайър

- Задушавам те.

- Вероятно.

Неговите мускули също потрепнаха, когато се надигна от нея, после се просна по гръб. Никога досега не се бе чувствал толкова… увлечен, реши той.

Какво означаваше това?

Тя си пое дълбоко въздух няколко пъти, после се сви настрани и сгуши глава върху гърдите му. Имаше толкова нежност в жеста й, че той не можа да устои и я придърпа по-близо до себе си.

- Студено ли ти е?

- Шегуваш ли се? Разпалихме такъв огън, че може да разтопи и Арктика. Чувствам се прекрасно.

- По-силна си, отколкото изглежда.

Тя повдигна глава и му се усмихна.

- Дребна, но силна.

- Съгласен съм.

Щеше да е много лесно, осъзна той, просто да си останат така, да се унесат и да поспят за малко. После отново да се любят. А какво ли означаваше фактът, че вече мислеше как да я люби отново, след като едва си бе поел дъх?

Вероятно означаваше, че лесният начин беше погрешен.

- Трябва да те прибера у дома.

Тя не каза нищо за момент, а ръката й, която галеше гърдите му, замръзна.

- Брана ще те чака, така мисля.

- О. - Усети я как си поема въздух, после издиша. - Прав си. Ще иска да знае точно какво се е случило по-рано. Забравих за всичко това за момент. Изглежда ми като нещо, което е толкова далечно от всичко тук. Добре поне, че единият от нас е практичен.

Извърна глава, докосна с устни тялото му, после седна в леглото.

Когато я погледна в полумрака на стаята, като някакво меко сияние в настъпващата нощ, му се прииска да я притисне отново до себе си силно и никога да не я пусне.

- Най-добре да се обличаме - каза тя.

Тъмната вещица

- 229

Брана я чакаше и едва се удържаше да не закрачи нап-ред-назад нервно и да не се тревожи. Мразеше да знае само отчасти какво е станало. Макар Бойл да я бе уверил, че никой не е пострадал и че той ще се погрижи за Айона, докато тя се успокои и съвземе, вече бяха изминали два часа.

И дори повече, осъзна тя.

Още по-лошото бе, че Конър й бе казал да не се държи като майка закрилница и се бе замъкнал към бара, вместо да седи у дома и - както се бе изразил - да се измъчва с тревожните й мисли.

Много му здраве, помисли си тя с горчивина. Лесно му беше да иде да флиртува с весели свободни жени, да пийне халба или две, докато тя стои у дома с мрачните си мисли. >

Ако Айона не прекрачеше прага в следващите десет минути, тя щеше…

— Най-сетне - измърмори тя, когато чу отварянето на входната врата. Тръгна с широки крачки и вече мислено бе съчинила суровото мъмрене, но в мига, в който ги зърна, и устремът, и думите на устните й замръзнаха.

Не беше нужно една жена да е вещица, за да разбере как тези двамата бяха прекарали част от изминалите два часа.

— Така, значи. - Тя сложи ръце на кръста, докато Кател отиде до тях да ги поздрави. - Ще пийнем чай и ще ми разкажете какво е станало. Ти също оставаш — каза тя на Бойл, предугадила намеренията му. - Искам да чуя абсолютно всичко, така че не си мисли да се изнижеш през вратата.

— Конър тук ли е?

— Не е. Замъкна се в бара да флиртува с когото му падне, така че няма кой да те пази. Яли ли сте нещо? - попита тя, когато тръгна към кухнята.

— Бойл приготви вечеря - отвърна й Айона.

— Така ли? - Брана повдигна вежди и му хвърли многозначителен поглед, докато слагаше чайника.

230

Родът 0’Дуайър

- След това направо умирах от глад. И след заклинанието с плъховете бях гладна, но сега трябваше или да хапна, или щях да припадна.

- Няма винаги да е толкова силно. Още си нова. Но вече ми изглеждаш .съвсем добре и в отлична форма. О, престани да пристъпяш от крак на крак, Бойл. И слепец може да види, че двамата сте били заедно. Това не ме притеснява, само че вместо да се търкаляте в леглото, очаквах да дойдете и да ми разкажете всичко и се тревожех.

- Трябваше да се прибера по-рано, за да не се тревожиш.

Брана сви рамене, после омекна.

- Ако и аз имах мъж, който да ми приготви вечеря и после да ме отведе в леглото след такова преживяване, и аз щях да постъпя като теб. Вярвам, че се е представил добре и в двете.

Айона се ухили.

- Изключително добре.

По гърба на Бойл сякаш плъзнаха огнени езици.

- Имате ли нещо против да спрете да обсъждате сексуалния ми живот поне докато седя тук?

- Тогава ще го обсъждаме, когато те няма. - Брана му сипа чай и докосна с устни главата му.

- Ти вечеряла ли си?

- Още не. Ще хапна, след като чуя разказа ви. Започни от самото начало, Айона, а ако тя пропусне нещо, Бойл, колкото и дребно да е, допълни я.

Айона започна, стараейки се да не изпусне нито една подробност и да говори спокойно.

Брана стисна здраво ръката й.

- Казваш, че си предизвикала огнен вихър? Откъде знаеш как се прави?

- Пише го в книгите. Знам, че е за напреднали и че е опасно, но беше… Не знам защо или как, но просто знаех, че точно това трябва да направя. Знаех, че мога.

- Защо не повика мен или Конър? Или и двамата?

- Стана толкова бързо. Когато се връщам назад, изглежда сякаш е продължило с часове, стъпка по стъпка, но се

Тъмната вещица

- 231

случи светкавично. Не вярвам да е продължило повече от няколко минути.

- Едва ли повече - съгласи се Бойл.

- Добре, но най-разумно е да повикаш мен и Конър.

- Или Фин - добави Бойл.

- Не го изключвам. - Или поне не напълно, призна си Брана. - Но кръвта зове кръв, Бойл. Ние сме от една и съща кръв - Конър, аз и Айона. А тук става дума за магия, свързана с кръвта. Не си била много уплашена. Конър би го усетил, както стана преди. Не си била толкова уплашена, както предния път, когато беше сама в гората.

- Малко ме беше страх, но не като преди, сигурно защото не бях сама. Мислех само за това, че може да нарани Бойл или конете, да се докопа до мен. Това ми помогна да се фокусирам, така поне мисля.

Брана кимна, отметна косата«и.

- Карам те да прескачаш стъпки. Каза, че той не се е появил в мъглата.

- Не.

- Искал е да те свари неподготвена и да те изнерви. А може би черпи някак сили от мъглата и затова не е бил толкова силен.

- Или не е смятал, че е нужно да бъде? - Бойл кимна с глава. - Сега вече знае, че не е така. Тя превърна цяло дърво в клечки за зъби.

- Имах малко проблеми с контрола.

- Да извикаш вихър без никаква предварителна подготовка? Не съм изненадана и е цяло чудо, че само едно дърво е пострадало.

- Поне доколкото аз видях - обади се Бойл. - Освен ако не броим и как звярът подскачаше и се въртеше във въздуха.

- Ако бях успяла да задържа силата, да я фокусирам по-добре, може би щях да го унищожа.

Брана отхвърли тази идея с вдигане на рамене.

- Ако беше толкова лесно, и сама щях да го направя отдавна. Добре си постъпила. Довърши си разказа.

232

Родът 0’Дуайър

Брана се заслуша, кимваше от време на време, но повече не я прекъсна.

- Да, наистина си се справила добре. Бих ти казала, че е си поела голям риск, но не мога да се съмнявам в инстинктите ти. Именно те са ти подсказали верния път и ти си ги последвала. Сега си жива и здрава. Мисля, че си изненадала Кеван и това му е струвало скъпо. Може и да си го наранила също, ако източникът на силата му - точно това представлява камъкът му според мен - е помръкнал. Как се почувства?

- Невероятно. Усещах как всяка клетка в тялото ми гори. Сякаш нищо не можеше да ме спре.

При тези думи Брана се намръщи.

- Това е също толкова опасно, колкото и вълкът.

- Мисля, че го знам. Именно заради това усещане за непобедимост не можех да контролирам бурята, или поне започнах да изпускам контрола и да я оставям тя да ме владее.

- Научила си изключително важен урок. Това пълно отдаване на силата и жаждата за повече е превърнало Кеван в това, което е.

Айона си помисли, че разбира как е могло да се случи, как изкушението и примамливостта на подобна велика сила може да те завладее изцяло.

- Бойл ме върна на земята. Помогна ми да удържа вихъра, да го укротя и накрая да го спра.

Сега веждите на Брана се вдигнаха учудено.

- Така ли било? Не е никак лесно да застанеш срещу вещица, която не само е предизвикала огнен вихър, но и се е сляла с него. Иначе и двамата щяхте да обикаляте из страната на Оз и да търсите рубинените пантофки.

- Но аз щях да съм добрата вещица.

- Хм. Радвам се, че не сте пострадали и двамата. И си мисля, че сигурно ще имаме малко време, преди той да ни нападне отново, за да поизгладим някои неща. Гордея се с вас - заяви тя и стана.

Тъмната бещица

233

Простички слова, изречени просто, но стоплиха Айона по-приятно и от най-хубавото вино.

- Благодаря.

- Трябва да свърша едно-друго в ателието, след като главата ми малко се проясни - продължи Брана. - Ще разкажа на Конър всичко, а тъй като се е появил пред теб, докато си била с Бойл, мисля, че е най-добре да споделим случилото се и с Мийра. И с Фин - добави тя, преди Бойл да се обади. - Ще се съберем отново, да кажем, след ден-два, след като аз… помисля добре над всичко.

- Мисля, че така е най-правилно - съгласи се Айона. - Ние сме по-силни заедно, нали, отколкото поотделно?

- Надявам се. Ще се видим на закуска, Бойл - намигна му Брана, после ги остави.

- О, ами, не знам дали е редно…

- Редно е. - Сега и Айона ЪЙна на крака и му протегна ръка. - Наистина е редно. Ела горе с мен, Бойл.

Желанието му бе толкова изострено, че не можеше да се бори с него. Стана, пое ръката й и се качи по стълбите с нея.

Следвайки строгите заповеди да се яви в ателието на Брана веднага след работа, а и след като Бойл се оказа зает с Фин, Айона помоли Мийра да я закара до къщи.

- Трябва да си купя кола. - Намръщено се загледа в тесния и криволичещ път, по който Мийра шофираше бързо, сякаш е на шестлентово шосе. - Евтина. Скромна и стабилна кола.

- Мога да разглася, че си търсиш кола.

- Да, би било чудесно. После трябва да се науча да карам от обратната страна на пътя.

- Вие, янките, карате от обратната страна и направо можете да изкарате акъла на човек, докато кротко си отива да напазарува за седмицата.

- Сигурно си права. Но защо все пак шофирате отляво? Чела съм някъде, че било заради възможността дясната ти

234

Родът 0’Дуайър

ръка да е свободна да държи меча, но е минало страшно много време, откакто е трябвало да се водят битки, яхнал кон и с меч.

- Никога не се знае, нали? Повечето хора не водят битки и с огнени вихри, докато са яхнали кон.

- Хвана ме натясно. Може би ще успея да придумам Бойл да ми позволи да шофирам утре. Ще ме води да разгледаме някои забележителности наблизо. Толкова съм потънала в работа и уроци, че не съм видяла нищо друго освен селото. Съвсем нищо.

- Един свободен ден се отразява добре на духа. Но ще ти трябват доста приказки, и то от най-сладките, както и множество обещания за екзотични сексуални удоволствия; преди да успееш да убедиш Бойл да ти позволи да седнеш зад волана на колата му.

- Аз съм добър шофьор - засегна се тя. - Или поне бях, когато кормилото беше от тази страна. А всички ли знаят, че мога да подкупя Бойл със секс?

- Всички, които имат очи. Ако днес ми се беше удала възможност, щях да изкопча от теб повече подробности за онази буря, както и за секса. Но наблизо имаше прекалено много хора.

- Можеш да влезеш с мен - предложи Айона, когато Мийра спря пред ателието. - Така Брана няма да ме затрупа веднага с работа, а ще научиш много, много подробности.

- Защо е толкова забавно да надничаш в чуждите сексуални преживявания? Може би за да не се налага да се занимаваме с емоционалния стрес в собствения си живот. Все едно - продължи Мийра, преди Айона да измисли какво да каже, - с огромно удоволствие бих влязла. Но имам задачи за вършене. Обаче може да се видим в бара по-късно, където ще съм на твое разположение, освен ако вече не си планирала нови приключения с Бойл

- Мога да отделя малко време за едно питие с приятелка. Вярваш ли в прераждането?

Тъмната вещица

235

- Това е сериозен въпрос. - Мийра побутна назад шапката си. - Какво го провокира?

- Питах се защо някои връзки са толкова лесни, толкова естествени, сякаш вече са били създадени някога и просто продължават наново. При мен така се получи с теб, с Брана и Конър. И с Бойл. Дори с Фин.

- Май не съм склонна да отхвърля нищо. Човек свиква с доста, когато най-добрата му приятелка на света е вещица. Но мисля, че до голяма степен зависи от това, че ти си отворена за тези връзки. Търсиш ги, това е истината. Труд-но е да не отвърнеш със същото, дори и да не си особено отворен човек по принцип.

- Ти не си ли?

- По принцип не. Общувам с много малко хора. Така има по-малко стрес, тъй да се каже.

- Тогава съм благодарна,^йе включи в кръга си. Ще се видим ли в бара? След час-два?

- Чудесно.

- Благодаря, че ме докара.

Айона скочи от колата и махна за довиждане. Харесваше й идеята, че е отворена за нови връзки, както и перспективата да излезе навън с приятелка. Може би щеше да убеди Брана да се присъедини към тях - нещо като импровизирана вечер по женски.

А след това, ако имаше късмет, щеше да завърши вечерта с приключение с Бойл.

Доволна от плана си, тя бутна рязко вратата.

- Нека уроците започнат, а после можем да… о, извинете. Не забелязах, че имаш компания… клиент.

Поколеба се на прага, понеже не можеше да реши дали да влезе, или да излезе, но после позна жената, която стоеше до плота с братовчедка й.

- О, здравей. Запознахме се още първата ми вечер в Ашфорд, в ресторанта. Ти си дъщерята на Мик. Аз съм Айона - добави тя, след като жената само стоеше на място, изчервена и зяпнала безмълвно.

236

— Родьт О’Дуа0ър

- Спомням си, да. Баща ми често говори за теб.

- Той е страхотен. Още една от причините да си харесвам работата. Извинете, че ви прекъснах. Ще ида…

- Не, не, няма проблем. Аз тъкмо си тръгвах. Благодаря, Брана, ще си вървя вече. Предай поздравите ми на Конър.

Побърза да излезе навън, докато пъхаше малко шишенце в джоба на палтото си.

- Съжалявам. Знам, че понякога имаш клиенти тук, макар че повечето пазаруват в магазина в селото.

- Малко тук, малко там. - Брана прибра няколко банкноти в чекмеджето. - Онези, които идват тук, често търсят нещо, което не продавам в магазина.

- О.

- Не съм лекар, но съм дискретна. Но в този случай ще ти кажа, тъй като не е чак такава тайна, каквато Кейлин си мисли, а и може да дойде време, когато и теб ще те помолят за същото.

Вдигна черпак и сипа бледозлатиста струя крем през фуния, за да го напълни в шишенце, при което във въздуха се разнесе ухание на мед и бадеми.

- Има един красив италианец, който е дошъл да работи в ресторанта на чичо си в Голоуей. Нашата Кейлин се запознала с него на едно парти преди няколко седмици и оттогава се срещат понякога. Аз го видях, когато двамата дойдоха в магазина, и мога да кажа, че е чаровен като принц и двойно по-красив. - Продължаваше да работи, докато говореше, пълнеше шишенца, които после забърсваше, преди да ги запечата. - Кейлин е луда от любов по него, а и кой може да я вини? Аз самата щях да му се хвърля на врата, ако бях тръгнала да си търся мъж. И други си мислят същото, което, изглежда, него не го притеснява. Че и защо да го притеснява? - добави тя, докато връзваше тънка златна панделка около гърлото на шишенцето. - Но Кейлин не иска да го дели с други и смята, че красивият италианец има нужда от съвсем мъничко помощ, за да се врече във вярност само на нея. Решила, че аз мога да й помогна.

Тъмната Вещица

- 237

- Не те разбирам.

Брана остави готовото шишенце в кашон за пренасяне.

- Търсеше любовна отвара и беше готова да плати трудно заработени сто евро за нея.

- Любовна отвара ли? Можеш ли да правиш такава?

- Да можеш и да искаш са две съвсем различни неща. Има си начини, естествено. Винаги има начини, но няма нищо по-опасно или по-болезнено и неблагодарно от това да правиш магии, свързани с чувствата.

- Отказала си й. Защото така ще отнемеш правото му на избор. И защото не бива да използваш магията за печалба.

С ловки движения Брана завърза следващата панделка.

- Всяка магия е за печалба - в един или друг смисъл. Когато искаш нещо или вярваш в нещо, искаш да защитиш или възпреш някого. Този кре$т тук прави кожата мека и уханна и така повдига самочувствието на онази, която го използва, както и предизвиква реакция у онзи, който усети уханието му. Аз го правя, някой го купува и ми плаща за това. Ето ти печалба.

- Предполагам, че и така може да се гледа на нещата.

- Може. Колкото до правото на избор, понякога се месим и в това, колкото и добронамерени да сме. И затова трябва да сме готови да платим цената, защото магията не е безплатна. - Вдигна глава и тъмносивите й очи срещнаха тези на Айона. - Нито за нас, нито за никого.

- Тогава защо й отказа?

- Чувствата са магия сами по себе си, нали? Любовта и омразата са най-силни и дълбоки. Моята философия е да не се меся в чувствата, да не ги насочвам в една или друга посока, не и с магия. Рискът е голям. Ами ако любовта вече съществува и е готова да разцъфне? Ако я подсилиш, може да се превърне в мания. Или пък този, който е платил за магията, може да си смени желанието. Или да има друг човек, който е влюбен и също заслужава да бъде обичан, а да се окаже пренебрегнат заради магически трик. Има много въпроси и неизвестни. Не се занимавам с любовни

238

— Родът 0’Дуайър

отвари и подобни на тях. Ти сама ще решиш какво е мнението ти по въпроса, но за мен е неетично и прекалено опасна граница, която не искам да пресичам.

- Да, неетично е. И още повече че просто няма да е справедливо. - .За Айона това бе дори по-важно. - Да, разбирам какво казваш. В много случаи няма справедливост в магията. Но любовта трябва да е - не знам как да се изразя - свята. Хората трябва да са свободни да обичат когото обичат.

- И да не обичат, когато не обичат. Затова й отказах и винаги ще го правя.

- Какво й продаде вместо това?

- Отвара за истина. Сама ще реши дали да я използва.. Ако го направи, двамата ще могат да кажат какво чувстват, какво искат и очакват. Ако не, може да продължи да се наслаждава на това, което има, докато го има. Мисля, че няма да използва отварата. Страхува се от магията и не е готова за истината.

- Ако го обича, ще иска да я чуе.

Брана се усмихна и подреди следващото шишенце в кашона.

- Точно там е работата. Тя е луда по него и страстно го желае, но изобщо не е близо до истинската голяма любов. Само й се иска да е. Любовта не се пречупва от истината, дори и да го искаш.

Вратата се отвори. Кател влезе с подтичване и след него - Фин.

- Дами. - Отметна разрошената си от вятъра коса. - Чух, че сме имали неприятности. Добре ли си, скъпа? - попита той Айона.

- Да. Добре съм.

- Радвам се. Но все пак искам да знам всички подробности и какво се планира, след като е ясно, че ще има и следващи атаки.

- Бойл не дойде ли с теб?

- Зает е с ветеринаря, а Конър е на разходка с клиенти, затова ще трябва само двете да ми обясните всичко.

Тъмната бещица

239

— Бойл също е бил там. — Брана занесе кашона на един рафт в задната стаичка. — И той знае всички подробности.

— Той вижда нещата по един начин. Аз искам да знам как тя ги вижда.

— Имаме работа, Фин. Нужно й е повече знание, повече тренировки.

— Тогава ще ти помогна за уроците. — Сякаш всичко вече бе решено, той свали палтото от гърба си.

- Имаме различни… подходи двамата с теб.

- Така е, а за Айона ще бъде от полза да види и опита разликите.

— Този навик да говорите за мен в трето лице, докато съм пред очите ви, е ужасно досаден - отсече Айона.

- Много е грубо - съгласи се Фин. - Права си. Искам да помогна и щом приключим със задачите, много бих искал лично да ми кажеш кавдо се случи и как си го усетила ти - от твоя гледна точка, Айона. Ако обичаш.

- Аз… имам уговорка да се видя с Мийра после. Но… — Айона погледна през рамо към братовчедка си и видя как тя въздъхна и сви рамене. - Можем да я поканим да дойде тук, както и Бойл. Би било най-разумно, според мен, всички да се съберем и да поговорим за случилото се, да обсъдим какво ще правим по-нататък.

- Добре. Ще се погрижа да ни донесат храна. Няма нужда отново да готвиш за цяла орда, Брана.

— Вече съм направила сос, който мислех да поднеса със спагети. Лесно ще добавя още, за да стигне за всички.

- Тогава ще се обадя на другите. - Той извади телефона си. - После започваме уроците.

240

— Родът 0’Дуайър

ЧЕТИРИНАДЕСЕТА ГЛАВА

Беше хубаво и толкова приятно всички да се съберат отново. Всички заедно в просторната кухня с приятното ухание на храна, с гласове, които се смесваха в едно, и с кучето, което се бе проснало пред огнището.

Всичко отново бе нормално, според Айона, въпреки мрака и блясъка на паранормалното.

Тя приготви голяма салата - което бе нещо като неин специалитет. Оправяше се достатъчно добре в кухнята, стига да стоеше настрани от истинското готвене.

Затова сега се чувстваше отлично, а след усилените тренировки и уроци на Брана и много силна. Дори и новото обсъждане на сблъсъка й с вълка просто й напомняше за силата в кръвта й и в ръцете й. И й вдъхваше увереност.

- Доста е смел, нали? - отбеляза Мийра, докато мажеше дебело с масло филийки батета с уханни подправки. - Да ви нападне по този начин посред бял ден и толкова близо до Ашфорд.

- Мисля, че не е било планирано. - Конър си отмъкна филийка от тавата, преди Мийра да успее да ги пъхне във фурната да се запекат. - По-скоро е съзрял възможност и се е възползвал от нея, без да планира предварително действията си.

- Може би по-скоро е целял да ни сплаши, отколкото да ни навреди - предположи Фин. - Със сигурност би ни навредил, стига да е било възможно. Двамата сте били излезли на спокойна, безгрижна разходка.

- И не бяхме нащрек. - Бойл кимна. - Грешка, която вече няма да допуснем.

Тъмната вещица

16*

241

- Прилича на тероризъм, нали? - Фин понесе голямата купа със салата към масата. - Постоянната заплаха, неизвестността кога и къде ще се прояви. И нарушаването на нормалния ни начин на живот.

- Но пък той е този, който пострада от всичко. - Брана прехвърли отредените спагети в красива синьо-бяла купа.

- И беше здравата ступан от вещица, която едва прохожда в занаята.

- Добре казано.

Но докато Фин изричаше това, Айона забеляза бързия поглед, който си размениха с Брана.

- Но какво?

- Вече два пъти те напада. Хайде, сядайте, почвайте - нареди Брана. - И двата пъти си тръгва с подвита опашка.

- Подцени я - обади се Бойл, докато сядаше на мястото си. -‘ «-

- Несъмнено, но и едва ли ще го направи пак. - Брана подаде приборите за салата на Мийра. - Сипвай на всички. Аз ще обърна филийките.

И сама можеше да свърже парчетата, каза си Айона, особено когато бяха така ясно подредени.

- Мислите, че пак ще ме нападне ли? Специално мен?

- Именно твоето пристигане тук провокира задвижването на събития, които са стояли на едно място в продължение на стотици години. Има и ябълки - откри Конър, опитвайки салатата. - Вкусно е.

- Ами ако я изплаши и тя си тръгне - най-малкото - и се върне в Америка? - намръщи се Мийра. - Какво ще постигне с това?

- Не знам дали има значение сега. Тя е третият от нас.

- Брана поднесе филийките и седна да хапне салата. - Той го знае, както и ние. Силата й се разкрива и много по-бързо и мощно, отколкото той - или пък аз - е очаквал. Духът е излязъл от бутилката.

Макар да се ласкаеше от комплиментите, Айона продължаваше да нарежда парченцата от пъзела в много неприятна картинка.

242

Родът СГДуайър

- Ами ако убие мен или някого от вас?

- По-добре да използва болката. - Конър хапваше с явно удоволствие и говореше едва ли не весело. - Или съблазняването. Те водят до смяна на лагера, а ако успее да привлече на своя страна някого от нас, той ще получи повече сила. Ако ни убие направо, също черпи сила, но далеч не цялата. Но пак може да го направи от безсилие или омраза.

- Колко хубаво - отбеляза саркастично Мийра.

- Ако това е вярно, защо не е застанал срещу някого от вас много преди аз да дойда тук?

- О, понякога се опитва да ни докопа, но не е оставил сериозни белези. - Още щом думите излязоха от устата му,- Конър прехапа език. - Извинявай, Фин.

- Няма значение. Не е могъл да знае, както и никой от нас, че именно вие тримата сте онези трима от легендата. Не и докато не дойде тук Айона и всички брънки не се свързаха в една здрава верига.

- Амулетите ни също ни пазят - добави Брана. - А и ако убие мен или Конър, винаги ше има още някой. 0’Дуайър са голям род.

- Никой не е като теб. - Бойл говореше тихо. - Нито като Конър. Или теб - обърна се той към Айона. - Ти си знаел, Фин, че ще бъдат тези трима и в този момент.

- Не знаех със сигурност, докато не видях коня. И теб върху гърба му - каза той на Айона. - Яхнала могъщ жребец под пълната луна, която свети толкова ярко, че сякаш пулсира на фона на черното небе като живо сърце. Видях огън в ръцете ти и магия в очите ти.

- Нищо подобно не си казвал досега.

Фин погледна към Брана.

- Купих коня, защото знаех, че е за нея. Не бях сигурен кога ще дойдеш - продължи той да говори на Айона. - Само, че ще дойдеш и ще се нуждаеш от Аластар. И той от теб.

- Какво друго си видял? - попита остро Брана.

Лицето му помръкна.

Тъмната вещица

243

- Прекалено много и недостатъчно.

- Не търся загадки, Финбар.

- Търсиш отговори, както винаги, а аз ги нямам. Виждал съм мъглата да се вдига, както и ти, виждал съм го да наблюдава от сенките, самият той призрачна сянка. Виждал съм те под същата ярка пълна луна, грейнала със светлината на хиляди звезди. С развяна от вятъра коса и кръв по ръцете. Чудел съм се дали не е моята.

Без да каже нищо, Брана стана и отиде до печката, за да прехвърли готовия сос в купа.

- Не знам какво означава това - продължи Фин, - нито колко е реално и истинско, колко е само въображение.

- Когато времето настъпи, неговата кръв ще се пролее. - Веселието бе напуснало гласа на Конър. Сега тонът му бе суров, гневен.

- Братко. Аз съм от неговат^тсръв.

- Той няма власт над теб. - С изпънати назад рамене и открит поглед Айона прикова с очи Фин. - Няма полза да се самосъжаляваш. Той е тук и витае наоколо от векове - продължи тя с делови тон, при което Брана я погледна одобрително през рамо. - Защо, по дяволите, е чакал векове наред?

- Фин смята, че той преминава напред и назад, когато си поиска, между епохите или световете. Или и двете - допълни Бойл.

- Как може да… о, старата колиба, руините. Мястото зад стената от лиани. Ако може да го прави, защо не убие Сърха, преди тя да го е превърнала в пепел.

- Не може да промени стореното. Нейната магия е била могъща като неговата, може би дори по-голяма - предположи Фин, - преди да се разболее и преди той да убие мъжа й. Мисля, че тъкмо тя е омагьосала мястото и още го пази. Каквото е било, е било и не може да се промени. Аз самият съм опитвал.

- Виж ти, тази вечер си пълен с изненади май. - Брана остави на масата купата със сос, преди да грабне тази от салатата и да я дръпне настрани.

244

Родът 0’Дуайър

- Ако можех да довърша започнатото от нея и да го унищожа напълно, вече щеше да го няма.

- Както и теб - изтъкна Айона. - Може би. Предполагам. Парадоксите на времето са… парадоксални.

- Във всеки.случай не можах да променя нищо. Силата ми беше там, усещах я, но беше безполезна. И не можех да остана на едно място, ако ме разбирате. Всичко трепереше и се накъсваше, връщаше ме обратно.

- Можеше да се изгубиш - напомни му Конър. - Да бъдеш отведен на друго място или в съвсем друго време.

- Но не бях. Мисля, че нещо като тънка жица свързва онова време и сегашното и не можеш да се отклониш от нея.

- Но пък има много години назад - замисли се Айона. - Може би е въпрос на намиране на точното място.

- Ако промениш нещо, което се е случило, променяш всичко. И ти го знаеш отлично - скара се Брана на Фин.

- Бях млад и глупав. - Усмихна се за миг на Айона. - И бях потънал в самосъжаление. Сега, когато съм по-стар и мъдър, знам, че никой от нас не може сам да го унищожи и да вдигне проклятието му, трябва да сме заедно.

- Ами ако всички се върнем в миналото?

Конър за миг спря да сипва сос върху пастата си, за да погледне изпитателно Бойл.

- Всички заедно ли?

- Може би така ще променим нещата, но не можем да знаем кога ще се опита да нападне някого от нас или какво друго може да стори. Не знам защо да не можете да промените нещо, което вече се е случило, или защо не бива да се опитвате, ако говорим за голямо зло.

- Това е доста спорна тема, Бойл. - Брана въртеше и развиваше спагетите с вилицата си. - Мнозина се питат, ако е възможно, дали не е по-добре да се върнем назад и да убием Хитлер. Само помисли за хилядите спасени животи, за милионите невинни жертви. Но някой от тези спасени човеци може да се окаже много по-влиятелен и далеч по-зъл, отколкото Хитлер някога е бил.

Тъмната вещица

245

- Но не е ли по-добре да опитаме все пак? Има толкова много години по тази жица, както каза Айона. Не можем ли да изберем мястото и времето и да се изправим срещу него? Точните място и време, когато ще сме сигурни, че няма да изличи Фин от реалността.

- Благодаря ти.

- Свикнал съм с теб - отвърна му Бойл. - И нямам никакво желание сам да управлявам бизнеса. Сигурно има някаква магия, която четиримата заедно можете да направите, за да имаме най-добрия възможен шанс.

- Може и да не се върнем в света, който познаваме, ако изобщо се върнем - настоя Брана.

- Може пък да се върнем в по-добър свят. Той е само сянка в нашия свят, както изтъкна Фин.

- Сенките избледняват под светлината. - Мийра вдигна чашата си с вино. - Хубаво е дзс&замислим над това. Може и да не мога да правя магии, но пък знам основните закони на физиката. Физика ли беше всъщност? Е, нали се сещате, действие - противодействие, такива неща? И знам, че винаги е по-добре да атакуваш врага изненадващо на терен, който сам си избрал.

- Ти би ли дошла? - попита Айона. - Имам предвид, ако можем и решим да тръгнем.

- Ами, бих дошла, освен ако нямам среща с някой секси тип точно тогава.

- Това не е шега, Мийра.

Тя се пресегна и потри с ръка рамото на Брана.

- Достатъчно дълго си носила този товар сама. Време е да го споделиш с нас. Да кажеш, че сме един кръг, и наистина да го вярваш, са две различни неща, Брана. Не

можеш да пазиш сама всички ни, затова нека се пазим взаимно.

- Можем да помислим по въпроса. Как да намерим

точните време и място и как да ги запазим в тайна от него.

И как да пресъздадем момента точно тук и сега - или тук

и в деня, когато ще сме намерили начина да го унищожим веднъж и завинаги.

246

Родът 0’Дуайър

- Тя ще проучва, ще мисли, ще работи по въпроса - тихо обясняваше Айона на Бойл, докато заедно разтребваха масата. - И ще се тревожи. Понякога се питам дали нямаше да има по-малко работа и тревоги за всички, ако не бях дошла.

- Това е като секира, която виси над главите им от много време. А и ти вече си тук. Не вярвам много в предопределението, но изглежда, е било предопределено да дойдеш. Все някога трябва да се свърши, нали? Защо да не е сега? С нас?

- Не обичам много да отлагам нещата във времето. - Замисли се за това, докато забърсваше масата, и говореше тихо, така че думите й едва се чуваха над тропането на чиниите, които той зареждаше в съдомиялната. - Предпочитам направо да се хвърля в онова, което предстои. Но мисля, че с удоволствие бих събрала цялата тази история в една кутия и бих я зарязала в ъгъла за стотина години.

- Все някой трябва да изгребе тази кал.

- А ние имаме лопати. Да - съгласи се Айона. - Най-добре да се захващаме за работа тогава. С нетърпение чакам да дойде утрешният ден, и то не само защото искам да видя какво има отвъд, на миля-две околовръст на Ашфорд.

- Тук използваме километри.

- Мисля, че келтския ще усвоя по-лесно от метричната система. Вярвам, че ще е полезно да получа малко по-ясна представа за околността извън нашия малък кръг. Освен това имам прекрасен водач.

- Ще видим.

Искаше да се наслади на мига, помисли си тя. На всяка минута, в която всичко бе нормално, спокойно и радосгно.

- Искам да видя руини и стари гробища, и зелени хълмове. И овце.

- За това не е нужно да ходим далеч.

- Но нали ще обикалям с теб. - Обърна се и обви ръце около кръста му.

Тъмната вещица

247

Усети как се напряга леко, долови леката неловкост, която го обзе, докато около тях се носеше тропане на чинии и приятелски приказки. И понеже й се стори очарователно, засили още малко притеснението му, като се надигна на пръсти и го целуна бързо. - Бих могла да шофирам малко. Да се упражнявам да карам отляво, преди да си купя кола.

- Категорично не.

- Знам как да управлявам камион.

- Знаеш как да управляваш камион от дясната страна на пътя и когато отчиташ скоростта в мили в час. Но не знаеш какво е да управляваш пикап в лявата лента и когато говорим за километри в час.

Беше я хванал натясно.

- Точно там е проблемът. Можеш да ме научиш.

- По-добре да опиташ с някой по-малко… избухлив - предложи Брана. - - ^

- Има предвид с някой, който няма да ти проглуши ушите с ругатни, ако закачиш някой зелен плет или завиеш в грешната посока на кръговото кръстовище - поясни Мийра. - По-добре да те учи Конър, защото неговото търпение е по-голямо.

- И капка търпение е повече от това, с което разполага Бойл. Аз ще ти покажа какво да правиш на пътя, братовчедке, при първа възможност.

- Благодаря.

- А ако си решила да търсиш кола, имам приятел в Холимаунт, който е в този бизнес и ще ти предложи добра сделка.

- Конър има приятели навсякъде.

Той само се усмихна на Мийра.

- Защото съм много дружелюбен.

- И всички момичета ще го потвърдят. Време е да се прибирам. Изпрати ми съобщение, ако измислите някакъв грандиозен план - обърна се тя към Брана.

- Трябва да обмисля няколко варианта. Ще ти се обадя, когато си подредя мислите.

248

Родьт 0’Дуайър

- Грижи се за себе си. - Мийра се сбогува с прегръдка.

- И аз искам такова сбогуване.

Повдигайки вежди, Мийра само потупа Конър по бузата.

- Наслади се на разходката си утре, Айона, и също бъдете внимателни с Бойл. Както и ти, Фин.

- Аз ще те изпратя. Също имам нужда да си подредя мислите - каза той на Брана. - Може да помислим за Литра.

Тя кимна.

- Мисля.

- Това не е ли… да, точно така, Лятното слънцестоене

- спомни си Айона. - Не е ли чак през юни?

- Има още време. Светлината надвива мрака - и тогава: денят е най-дълъг, което може да е в наша полза. Бих искала да го обмисля.

- Искаш ли да остана тук утре? Да поработим заедно?

- Не, върви да обикаляш забележителности. Права си, че е полезно да видиш повече от околния свят, а не само нашия тесен кръг тук. А и на мен ми е нужно време да помисля.

- Значи, е време да те оставим на мира - предложи Бойл.

- Утре ще мина да те взема, Айона, към девет.

- И така може. Или пък бих могла да дойда с теб още сега и да тръгнем от твоето жилище, когато си готов сутринта. - Тя му се усмихна. Не пристъпи от крак на крак, но усети, че му се иска. - Всички знаят, че спим заедно.

- Наистина ли? - с престорена изненада възкликна Конър. - А аз си мислех, че играете шах и обсъждате световните проблеми.

- И теб си те бива - измърмори Бойл. - Можем да тръгнем от моята къща, щом така предпочиташ. Само гледай да не изгубиш няколко часа в събиране на багаж, понеже само ще обикаляме руини и стари гробища.

- Вече съм опаковала една чанта - за всеки случай. Обади ми се - каза тя на Брана, - ако имаш нужда от мен за каквото и да било.

Тъмната вещица

249

- Просто се забавлявайте. - Подкани всички да тръгват, приятели и роднини, застана на прага да им помаха за довиждане.

И остана сама още миг в хладния мрак.

- Добре, сега сме само двамата, както искаше. - Конър сложи длан върху рамото й. - Какво има?

Той не би надникнал в ума й, каза си Брана. Макар че тя можеше да блокира опитите му, той не би посегнал на мислите и чувствата й. Би го сметнал за натрапване.

- Не искам да изолирам Айона, а и тя вече се доказа, Бог ни е свидетел.

- Но все още свикваш с нея, както и с това, че останалите са част от всичко. Кара те да се чувстваш натясно в кожата си, нали, да си заобиколена от толкова много хора?

Колко добре я познаваше, помисли си тя и отправи благодарност към боговете„че»така и че изобщо го има.

- Да, вярно е. Цяло чудо е, че имаме едни и същи родители. Ти си в свои води сред много хора, докато аз - напротив.

- Така има равновесие.

- Изглежда, а си мисля, че тъкмо то може да е разковничето.

- Остара, равноденствието, равновесието между деня и нощта? Вместо слънцестоенето?

- Замислих се за него, както очевидно и ти, но времето е прекалено малко за подготовка, съвсем скоро е.

- Не вярвах, че е готова нашата Айона - призна си той, - но се чудя дали не съм сбъркал.

- Има нужда от повече опит според мен. И го заслужава. Слънцестоенето също е достатъчно скоро, а то също е един вид равновесие посвоему. Тогава е повратният момент в годината. Може то да е нашият шанс. Искам ми се да поработим заедно сега, за малко. Просто да обединим усилията си.

Той опря чело в нейното.

- Един ритуал, заклинание за равновесие - и прогонване точно тогава, когато денят е най-дълъг, а после полека поема към смаляването си.

250 ►

Родът О’Дуа0ър

- Ето, видя ли? Няма нужда да ти обяснявам и така всичко е по-лесно.

- Онова, което си намислила, никак няма да е лесно, но може и да се получи. Да видим какво можем да направим заедно. Засега само двамата, а скоро и с останалите.

Върнаха се заедно в ателието и Брана се помъчи да не изпитва вина заради облекчението, което изпитваше, че са само двамата, поне засега.

- Засрамих те - обади се Айона по време на краткия път до жилището на Бойл.

- Какво? Не. Не съм засрамен.

- Малко. Вероятно трябваше да спомена нещо за пре— нощуване у вас, когато наоколо няма други хора. Изобщо не се сещам за такива неща. И прекалено късно ми хрумна, че може и да не искаш компания.

- Ти не си просто компания.

Какво ли означаваше фактът, че този небрежен коментар й се струваше романтичен? Все едно.

- После си казах, че ти не би се поколебал да откажеш и да минеш да ме вземеш сутринта.

- На глупак ли ти приличам?

- Никак даже.

- Трябва да съм пълен идиот, за да не искам да прекарам нощта с теб.

Още романтика, отбеляза мислено тя, в стила на Бойл Макграт.

- Но не биваше да го обявявам като част от протокола на следващото събрание. Ако имахме протокол.

- Това е нещо лично.

- Разбирам го и така и трябва. Ще се постарая повече за в бъдеще. Но ми се струва, че както стоят нещата, личното време и пространство не е най-важното в момента. За теб е по-сложно, отколкото за мен.

- Може, но имаш право. Имаме много по-належащи проблеми, за които да се притесняваме.

Тъмната вещица

251

Спря пикапа точно зад колата на Фин и разтърси ключовете, докато излизаше.

- Лека нощ - подвикна им Фин - и приятна разходка утре.

- Ще си нося мобилния телефон, ако имаш нужда от мен.

Айона побутна леко с рамо Бойл, докато се качваха по стълбите към жилището му.

- Наистина го приемаш по-тежко. Но Фин сигурно е свикнал да те вижда да се прибираш с жена понякога, както и ти него.

- Не водя жени тук. По принцип - добави той след миг.

- О. - Лично пространство, помисли си тя, но и нещо повече. - Ако ти отидеш при жената, би могъл да си тръгнеш, когато поискаш. ” “

- И това го има. - Той влезе вътре.

- Трябва да ми кажеш, когато искаш да си тръгна. Предпочитам да го чуя, вместо да ме търпиш наоколо.

- Не съм от търпеливите. - Метна ключовете си в една купа. - И не търпя теб.

Тя се усмихна.

- Добре. Не го прави. Ще бъда много нещастна, ако просто ме търпиш наоколо.

Той остави малката й чанта на един стол.

- Ако не те исках тук, сега щеше да си някъде другаде. Искаш ли нещо за пиене?

- Нали уж вече не бях просто компания?

- Права си.

Той я сграбчи, както на нея й харесваше, и я отведе в спалнята.

- И сама можеш да си налееш нещо после.

- Ще ти налея и на теб. - Смъкна якето от раменете му и го захвърли настрани. - Ботушите - продължи тя и го разсмя.

- Ясно ми е какъв е редът.

252 -

Родът 0’Дуайър

И двамата едновременно се хвърлиха към леглото. През смях задърпаха и затеглиха ботушите, преди да ги метнат на пода.

- Миналия път счупихме нещо - спомни си тя, докато разкопчаваше забързано копчетата на ризата му. - Какво беше?

- Кристалната ваза на баба ми.

Пръстите й замръзнаха, очите й се разшириха тревожно. Тогава видя усмивката му.

- О! Лъжец! - Тя преметна крак върху тялото му, бутна го назад. - Ще си платиш за това. - Кръстоса ръце и сграбчи долния край на пуловера си, издърпа го над главата и го метна през рамо.

- Ще платя скъпо - увери я той. Дланите му се плъзнаха нагоре по тялото й и върху гърдите, докато тя се бореше с последните копчета.

- И още как. - Сведе глава и се нахвърли върху устните му в изгаряща целувка, преди да прокара зъби по долна-та му устна и да го довърши с леко гризване.

Той отвърна, като я завъртя на леглото, за да си сменят местата, и последва примера й.

С боричкане се освободиха от дрехите си, нетърпеливи да вземат и дадат повече от себе си.

Толкова много си приличаше с предния път, мислеше си тя, но сега вече знаеше какво могат да си дадат един на друг. Цялата енергия, желание и бързина - тлеещи пламъци и резки проблясъци, взривове.

Омайваше я допирът на гола кожа върху гола кожа - неговата върху нейната, и обратно - опияняващото усещане за отъркването в тялото му. Устата му бе ненаситна, а ръцете му, груби в страстта си, неспирно обхождаха цялото й тяло.

Как бе живяла досега, без да знае какво е да бъдеш желана толкова пълно, неотложно, всецяло?

Искаше да му отвърне със същото, да му покаже как нуждата от него я залива като огромна вълна.

Тъмната Вещица

- 253

Той не можеше да й се насити. Колкото и да вземаше, то само подклаждаше по-голяма и неутолима нужда за още. Когато я усещаше под себе си, да се движи, да се извива в мрака, не можеше да мисли, а само да чувства.

Тя опияняваше сетивата му, подлудяваше го. Караше го да се чувства силен като бог, безразсъден като притиснат в ъгъла вълк.

Светът навън изчезна; времето застина.

Остана само тялото й, формите й, стегнатите мускули под гладката кожа. Звуците й - дихание и въздишка, и леко, нежно стенание. И вкусът й - огнен и сладък.

Тя се изви решително под него, ръцете и краката й бързо се стегнаха и се озова върху му, а звездната светлина озари върха на косите й и грейна като диамантена корона.

Пое го рязко и дълбоко, стиснала гърдите си с ръце, докато първата вълна на екс^аЗа я заливаше мощно.

После продължи да го язди диво и устремно, обляна от звездните лъчи, с потъмнели, тържествуващи очи.

Той сграбчи хълбоците й, стисна я здраво в опит да задържи поне искрица съзнание в себе си.

А тя вдигна високо ръце и извика със същото дълбоко тьржествуване.

Пламъчета заблестяха на върховете на пръстите й, малки топчици от светлина, които проблеснаха, ярки и ослепителни като слънца. Заслепен от тях, омагьосан от нея, той я пристисна силно и после се предаде.

В мрака, в съня си тя се пресегна към него.

- Чу ли това? Чу ли го?

- Само вятърът е.

- Не. - Гората бе толкова гъста, нощта - черна. Къде беше луната? Защо нямаше луна и звезди?

Тя потрепери и разбра.

- То е в самия вятър.

Името й, примамливо-изкусителен шепот. Като погалване на коприна върху гола кожа.

254

Родьт 0’Дуайьр

- Трябва да поспиш.

- Но аз спя. Нали?

Тя отново потрепери и той разтри ръцете й в своите.

- Нужен ни е огън.

- Толкова е тъмно. Прекалено тъмно и студено е.

- Знам пътя към дома. Не се тревожи.

Поведе я през дърветата, встрани от малките вълнички мъгла, които се плъзваха крадешком като змийски езици по земята.

- Не ме пускай - каза тя, докато шепотът се плъзгаше

гальовно по кожата й.

- Пътят е препречен, виждаш ли? - Махна с ръка към дебелите клони, които лежаха върху пътеката. - Трябва да. ги преместя, за да преминем.

- Не! - В пристъп на паника тя сграбчи още по-здраво ръката му. - Той това иска. Както преди, да ни раздели. Трябва да останем заедно. Да се държим един за друг.

- Пътят ни е препречен, Айона. - Сега я завъртя с лице към себе си, вгледа се в очите й. - Неговите бяха тъмнозлатисти, напрегнати, непоколебими. - Нужен ни е огън.

- Мъглата е по-близо. Чуваш ли го?

Сега чуха вълка, съвсем слабо ръмжене далеч в мрака, обвито в мъглата.

- Чувам го. Огън, Айона. Това ни трябва.

Огън, помисли си тя. Срещу мрака, срещу студа.

Огън. Разбира се.

Изпъна ръце, протегна ги встрани, повдигна лице нагоре. И го повика.

Силен, ярък, с буйни пламъци, които захапаха пълзящата мъгла, накараха я да кипне, превърнаха я в пара и тънка черна пелена от пепел.