50 нюанса по тъмно

19

Взирах се като хипнотизирана в яркооранжевите пламъци с кобалтовосини върхове, които танцуваха и се гънеха в камината в апартамента на Крисчън. И въпреки топлината, която се излъчваше от огъня, и наметнатото на раменете ми одеяло, умирах от студ. Студ, който проникваше до мозъка на костите ми.

Долавях спотаени гласове, много гласове. Ала те бяха фон, далечен брътвеж. Не чувах думите. Можех да се съсредоточа единствено върху тихото съскане на газ от огъня.

Мислите ми се насочиха към къщата, която бяхме разгледали предишния ден, и към огромните камини там — истински камини за дърва. Искаше ми се да се любя с Крисчън пред истински огън. Да, щеше да е забавно. Той несъмнено щеше да измисли начин да го направи незабравимо, както винаги когато се любехме. Даже когато само се бяхме чукали, иронично си изсумтях аз. Да, и тези случаи бяха незабравими. «Къде е той?»

Пламъците подскачаха и мъждукаха, държаха ме в плен, вцепеняваха ме. Фокусирах се единствено върху тяхната ярка, изпепеляваща красота. Омагьосваха ме.

«Анастейжа, ти успя да ме омагьосаш.»

Беше ми го казал първия път, когато спа с мен в леглото ми. «О, не…»

Обгърнах се с ръце и светът отлетя някъде далеч, а действителността постепенно избледня в съзнанието ми. Зловещата пустота в мен продължаваше да се разширява. Чарли Танго беше изчезнал.

— Ана. Заповядай. — Внимателният глас на госпожа Джоунс ме върна в стаята, в настоящето, към мъката. Тя ми подаде чаша чай. Поех я с благодарност и тракането на чашата в чинийката издаде треперенето на ръцете ми.

— Благодаря — промълвих с глас, предрезгавял от непролетите сълзи и буцата в гърлото ми.

Мия седеше срещу мен на огромния подковообразен диван, хваната за ръка с Грейс. Двете ме гледаха и прелестните им лица излъчваха тревога. Безизразно примигах. Не можех да им отправя успокоителна усмивка, не можех дори да пролея сълзи — нямаше нищо, просто празнота и растяща пустота. Озърнах се към Елиът, Хосе и Итън, които стояха около бара, всички със сериозни лица, и тихо разговаряха. Обсъждаха нещо. Зад тях госпожа Джоунс шеташе в кухнята.

Кейт следеше местните новини в малката дневна. Чувах далечния звук на големия плазмен телевизор. Не можех да понеса пак да гледам новините… «ИЗЧЕЗНАЛ Е КРИСЧЪН ГРЕЙ»… красивото му лице по телевизията.

Разсеяно ми хрумна, че никога не съм виждала толкова много хора в тази стая и че въпреки това големината й ги прави да изглеждат малко. Островчета от изгубени, тревожни души в дома на моя Петдесет нюанса. Какво щеше да си помисли той за тяхното присъствие тук?

Някъде другаде Тейлър и Карик разговаряха с властите, които ни подаваха информация — абсолютно безполезна. Него го нямаше, факт. Нямаше го от осем часа. Ни вест, ни кост от него. Бяха прекъснали издирването — поне това знаех. Заради мрака. И не знаехме къде е. Можеше да е ранен, гладен или нещо още по-страшно. «Не!»

Отправих поредната безмълвна молитва към Бог. «Моля те, нека Крисчън е добре. Моля те, нека Крисчън е добре…» Безспирно повтарях тези думи в ума си — моята мантра, моят спасителен пояс, нещо конкретно, за което да се хвана в отчаянието си. Отказвах да мисля най-лошото. «Не, не отивай там.» Имаше надежда.

«Ти си моят спасителен пояс.»

Спомних си думите на Крисчън. Да, винаги има надежда. Не биваше да се отчайвам. Думите му заотекваха в главата ми.

«Сега съм убеден привърженик на моменталното задоволяване. Използвай момента, Ана.»

Защо не бях използвала момента?

«Правя го, защото най-после срещнах жена, с която искам да прекарам остатъка от живота си.»

Затворих очи в безмълвна молитва, като леко се поклащах. «Моля те, нека остатъкът от живота му не е толкова кратък. Моля те, моля те.» Не бяхме имали достатъчно време… имахме нужда от още. Бяхме направили изключително много през последните няколко седмици, бяхме стигнали невероятно далеч. Не можеше да свърши ей така. Всичките ни нежни мигове: червилото, когато за пръв път ме беше любил в хотел «Олимпик», когато ми се предложи, коленичил пред мен, когато най-после го бях докосвала.

«Аз съм си същият, Ана. Обичам те и имам нужда от теб. Докосвай ме. Моля те.»

О, колко го обичах! Щях да съм нищо без него, нищо — само сянка без светлина. «Не, не, не… бедният ми Крисчън.»

«Такъв съм аз, Ана. И съм твой. Какво да направя, за да те накарам да го проумееш? Да те накарам да видиш, че те желая по всякакъв възможен начин. Че те обичам.»

«И аз те обичам, мой мили Петдесет нюанса.»

Отворих очи и отново невиждащо ги вперих в огъня, докато в ума ми прехвърчаха спомени от миговете ни заедно: момчешката му радост, когато плавахме с яхтата и летяхме с безмоторния самолет, изисканият му, адски секси вид на маскарада, танцът, о, да, вихреният танц там, в апартамента, на песента на Синатра, тихата му безпокойна надежда в къщата предишната вечер… онази зашеметяваща гледка.

«Ще поставя света си в краката ти, Анастейжа. Желая те, телом и духом, завинаги.»

«О, моля те, нека е добре. Не може да го няма. Той е центърът на моята вселена.»

И неволно от гърлото ми се изтръгна ридание. Притиснах длан към устата си. Не. Трябваше да съм силна.

Изведнъж до мен се появи Хосе… или стоеше тук от известно време? Нямах представа.

— Искаш ли да се обадя на майка ти или баща ти? — внимателно ме попита той.

Не! Поклатих глава и стиснах ръката му. Не можех да говоря, знаех, че ако опитам, ще се разпадна на части, но топлото, нежно стискане на дланта му не успя да ме утеши.

О, мама. Долната ми устна затрепери при мисълта за майка ми. Трябваше ли да й се обадя? Не. Не можех да понеса нейната реакция. Може би Рей, той нямаше да е толкова емоционален — никога не даваше воля на емоциите си, даже когато «Маринърс» падаха.

Грейс се изправи и отиде при момчетата. Мия дойде, седна до мен и ме хвана за другата ръка.

— Той ще се върне — каза тя и отначало гласът й звучеше решително, но на последната дума й изневери. Очите й бяха разширени и зачервени, пребледнялото й лице изглеждаше изпито от безсънието.

Погледнах Итън, който наблюдаваше Мия, и Елиът, който прегръщаше Грейс. Погледнах часовника. Минаваше единайсет, отиваше към полунощ. «Проклето време!» Разяждащата ме пустота растеше с всеки час, поглъщаше ме, задушаваше ме. Дълбоко в себе си знаех, че се подготвям за най-лошото. Затворих очи и отправих поредната беззвучна молитва, стискайки ръцете на Мия и Хосе.

Отново вдигнах клепачи и се вторачих в пламъците. Виждах срамежливата му усмивка — най-любимото ми от всички негови изражения, поглед към истинския Крисчън, моя истински Крисчън. Той обхващаше в себе си страшно много хора: маниак на тема контрол и дебнене, президент на компания, секс бог, доминант — и в същото време истинско момченце с неговите играчки. Усмихнах се. Колата, яхтата, безмоторният самолет, хеликоптерът Чарли Танго… моето изгубено момче, в момента изгубено наистина. Усмивката ми се стопи и ме прониза болка. Спомних си го под душа, докато търкаше следите от червилото.

«Аз съм нищожество, Анастейжа. Човешка обвивка. Аз нямам сърце.»

Буцата в гърлото ми стана още по-голяма. «О, Крисчън, имаш, имаш сърце, и то е мое.» Исках да го обичам вечно. Въпреки че беше толкова сложен и мъчен. Обичах го. Винаги щях да го обичам. Никога нямаше да има друг. Никога.

Спомних си как бях седяла в «Старбъкс», претегляйки плюсовете и минусите на Крисчън. Всички тези минуси, дори снимките, които бях намерила сутринта, сега бяха абсолютно маловажни. Имаше значение само той и дали ще се върне. «О, Господи, моля те, върни го, моля те, нека е добре. Ще ходя на черква… ще направя всичко.» О, ако ми го върнеше, щях да използвам мига. Гласът му отново отекна в главата ми: «Използвай момента, Ана».

Вторачих се в огъня още по-напрегнато. Ярко пламтящите езици продължаваха да се облизват взаимно и да се увиват един около друг. И тогава Грейс изпищя, и действителността премина на забавен кадър.

— Крисчън!

Завъртях глава навреме, за да видя, че Грейс тичешком пресича огромното помещение от мястото, където допреди малко нервно се разхождаше, някъде зад мен, към прага, където стоеше изуменият Крисчън. Беше само по риза и панталон и държеше в ръце тъмносиньото си сако, обувките и чорапите си. Изглеждаше уморен, мръсен и невероятно красив.

И жив! Вцепенено се взирах в него и се опитвах да разбера дали халюцинирам, или той наистина е тук.

Лицето му разкриваше тотално объркване. Крисчън остави сакото и обувките си на пода навреме, за да прегърне Грейс, която му се хвърли на шията и силно го целуна по бузата.

— Мамо? Какво е станало?

Крисчън я гледаше изумено.

— Мислех, че никога повече няма да те видя — промълви Грейс, давайки израз на всеобщия ни страх.

— Ето ме, мамо. — В гласа му долових смаяни нотки.

— Днес умирах хиляди пъти — прошепна тя, отразявайки собствените ми мисли. После се задъха и се разрида, неспособна повече да сдържа сълзите си. Крисчън се намръщи, ужасен или огорчен, не можех да преценя точно, после я прегърна и я притисна силно към себе си.

— О, Крисчън — задавено изхлипа тя, заровила лице в шията му, забравила всякаква сдържаност, и той не се отдръпна. Просто я прегръщаше, полюшваше я, утешаваше я. От очите ми бликнаха парещи сълзи.

— Той е жив! — извика от коридора Карик. — Мамка му, ти си тук! — Той се появи от кабинета на Тейлър, стиснал джиесема си в ръка, и ги прегърна двамата, затворил очи от облекчение.

— Татко?

Мия изписка нещо непонятно от мястото си до мен, скочи и се втурна да се присъедини към родителите си, като прегърна едновременно и тримата.

Накрая сълзите потекоха по бузите ми. Той беше тук, жив и здрав. Ала не можех да помръдна.

Карик пръв се откъсна от групата, избърса очи и потупа сина си по рамото. После ги пусна Мия и накрая Грейс отстъпи назад и промълви:

— Извинявай…

— Успокой се, мамо, всичко е наред.

— Къде беше? Какво стана? — Грейс се разплака.

— Мамо. — Той отново я прегърна и я целуна по темето. — Тук съм. Добре съм. Просто ми отне адски много време да се прибера от Портланд. Къде е комитетът по посрещането? — Вдигна глава и плъзна поглед по дневната, докато очите му не срещнаха моите.

И веднага се присвиха. Хосе също така веднага пусна ръката ми. Крисчън стисна устни. Аз го изпивах с поглед и се наслаждавах на обзелото ме облекчение. Чувствах се капнала, изтощена. Ликувах, ала сълзите ми не спираха да текат. Крисчън отново насочи вниманието си към майка си.

— Добре съм, мамо. Какво се е случило?

Грейс го погали по бузите.

— Крисчън, ти изчезна. Не се върна в Сиатъл. Защо не се свърза с нас?

Той изненадано повдигна вежди.

— Мислех, че няма да ми отнеме толкова време.

— Защо не позвъни?

— Батерията на джиесема ми падна.

— Защо не спря някъде… да се обадиш за наша сметка?

— Мамо, това е дълга история.

— О, Крисчън! Никога повече не ми причинявай такова нещо! Разбираш ли? — почти му изкрещя тя.

— Да, мамо. — Той избърса сълзите й с палци и пак я прегърна и когато Грейс мъничко се овладя, я пусна, за да прегърне Мия. Тя силно го плесна по гърдите и му се скара:

— Да знаеш само как ни уплаши!

— Добре де, нали съм тук!

Елиът пристъпи напред и Крисчън предаде Мия на Карик, който вече прегръщаше с една ръка жена си и сега обви другата си ръка около кръста на дъщеря си.

Елиът за миг прегърна Крисчън — и за огромна негова изненада после силно го удари по гърба, явно за да скрие обзелото го вълнение.

Въпреки че по лицето ми продължаваха да се стичат сълзи, аз я виждах — безусловната любов, която бликаше в дневната. Той можеше да я рине с лопати — просто досега никога не я беше приемал и дори в момента не можеше да я проумее.

«Виж, Крисчън, всички тези хора те обичат! Може би сега най-после ще повярваш.»

Кейт стоеше зад мен — нямах представа кога е дошла от малката дневна — и нежно ме галеше по косата.

— Той наистина е тук, Ана — прошепна ми успокоително.

— А сега ще ида да видя моето момиче — каза Крисчън на родителите си и те кимнаха, усмихнаха се и се отдръпнаха настрани.

Той се приближи към мен — сивите му очи блестяха, макар да изглеждаха уморени и все още слисани. Някъде дълбоко в себе си намерих сили да се изправя и да се хвърля в разтворените му ръце.

— Крисчън! — изхлипах.

— Шшт — каза той и ме притисна към себе си, зарови лице в косата ми и дълбоко си пое дъх. Вдигнах разплаканото си лице към неговото и Крисчън ме целуна — прекалено за кратко — и прошепна:

— Здрасти.

— Здрасти — отвърнах. Буцата в гърлото ми пареше.

— Уплаши ли се?

— Мъничко.

Крисчън се ухили.

— Виждам. — И с нежно движение избърса сълзите, които отказваха да престанат да се стичат по бузите ми.

— Мислех… мислех… — Задавих се.

— Виждам. Шшт… Тук съм. Тук съм… — И пак ме целуна невинно.

— Добре ли си? — попитах го. Пуснах го и заопипвах гърдите, ръцете, кръста му — о, колко приятен беше допирът до този топъл, жизнен, чувствен мъж — за да се уверя, че наистина е тук и стои пред мен. Че се е завърнал. Крисчън дори не трепна. Само напрегнато се взираше в очите ми.

— Добре съм. Тук съм.

— О, слава богу! — Отново го прегърнах през кръста и той ме притисна към себе си. — Гладен ли си? Искаш ли нещо за пиене?

— Да.

Понечих да се отдръпна, за да му донеса нещо, ала Крисчън не ме пусна. Пъхна дланта ми под мишницата си и подаде ръка на Хосе.

— Добър вечер, господин Грей.

— Викай ми Крисчън.

— Добре дошъл, Крисчън. Радвам се, че си добре… и… ъъъ… благодаря, че ми позволи да пренощувам у вас.

— Няма проблем. — Крисчън присви очи, но вниманието му привлече госпожа Джоунс, която изведнъж се появи до него. И едва сега видях, че икономката не е спретната както обикновено. Досега не го бях забелязала. Косата й беше разпусната и носеше светлосив клин и огромен сив блузон с логото на баскетболния отбор на Вашингтонския щатски университет, в който изглеждаше съвсем дребничка и много по-млада.

— Искате ли да ви донеса нещо, господин Грей? — Тя избърса очите си с книжна кърпичка.

Крисчън й се усмихна нежно.

— Една бира, ако обичаш, Гейл, будвар, и нещо за хапване.

— Аз ще ти донеса. — Исках да направя нещо за мъжа на живота ми.

— Не. Остани при мен — тихо каза той и ме притисна към себе си още по-силно.

Останалите от семейството му се приближиха към нас, както и Итън и Кейт. Крисчън стисна ръката на Итън и млясна Кейт по бузата. Госпожа Джоунс се върна с бутилка бира и чаша. Той взе бирата, но поклати глава към чашата. Икономката се усмихна и се върна в кухнята.

— Изненадан съм, че не искаш нещо по-силно — отбеляза Елиът.

— Е, какво ти се случи, по дяволите? Аз научих, когато татко ми се обади, за да ми съобщи, че хеликоптерът ти изчезнал.

— Хайде да седнем и ще ви разкажа. — Крисчън ме притегли към дивана и всички се настаниха, отправили погледи към него. Той отпи голяма глътка бира, после забеляза застаналия на прага Тейлър и му кимна. Тейлър му кимна в отговор.

— Как е дъщеря ти?

— Сега е добре. Фалшива тревога, сър.

— Добре — усмихна се Крисчън.

Дъщеря му ли? Какво й беше на дъщерята на Тейлър?

— Радвам се, че се върнахте, сър. Имате ли нужда от мен?

— Трябва да приберем хеликоптера.

— Сега ли? Или може и утре сутрин?

— По-скоро утре сутрин, Тейлър.

— Добре, господин Грей. Нещо друго, сър?

Крисчън поклати глава и повдигна бутилката към него. Тейлър му отправи една от редките си усмивки — по-редки дори от тези на Крисчън, струва ми се — и се оттегли, навярно в кабинета или стаята си.

— Та какво стана, Крисчън? — подкани го Карик.

И Крисчън ни разказа. С Рос, неговата заместничка, летели с хеликоптера по работа, свързана с някакво спонсорство за Вашингтонския щатски университет във Ванкувър. Почти не го слушах, толкова бях замаяна. Просто го държах за ръка и зяпах поддържаните му нокти, дългите му пръсти, бръчките по кокалчетата му, часовника на китката му — омега с три малки циферблата. Гледах и красивия му профил, докато той продължаваше разказа си.

— Рос никога не беше виждала връх Сейнт Хелънс, затова на връщане заобиколихме оттам. Преди известно време бях чул, че са вдигнали временната забрана за полети, и исках да хвърля един поглед. И добре че го направихме. Летяхме ниско, на шейсетина метра над земята, когато датчиците на таблото замигаха. Имахме пожар в опашката — не ми оставаше друг избор, освен да изключа цялата електроника и да кацна. — Крисчън поклати глава. — Приземих се до Сребърното езеро, изкарах Рос и успях да угася огъня.

— Пожар значи? И в двата двигателя? — ужаси се Карик.

— Да.

— Мамка му! Но аз си мислех…

— Знам — прекъсна го Крисчън. — Страхотен късмет, че летях толкова ниско.

Потреперих. Той пусна ръката ми, прегърна ме и попита:

— Студено ли ти е?

Поклатих глава.

— Как угаси пожара? — попита Кейт, влизайки в режим на разследваща журналистка. Божичко, понякога задаваше много точни въпроси.

— С пожарогасител. Длъжни сме да имаме, по закон — спокойно отвърна Крисчън.

В ума ми изскочиха едни негови думи: «Всеки ден благодаря на Божието провидение, че именно ти дойде да ме интервюираш, а не Катрин Кавана».

— Защо не се обади или не използва радиостанцията? — попита Грейс.

Крисчън поклати глава.

— Електрониката беше изключена, съответно и радиостанцията. Не исках да рискувам да я включа заради пожара. Джипиесът на моето блакбери обаче работеше и успяхме да стигнем до най-близкия път. Отне ни четири часа. Рос изоставаше. — Той неодобрително стисна устни. — Джиесемите ни нямаха сигнал. В Гифърд няма покритие. Батерията на Рос падна първа. Моята свърши по пътя.

Напрегнах се и Крисчън ме притегли в скута си.

— И как се прибрахте в Сиатъл? — попита Грейс, като леко примига при вида на двама ни, несъмнено. Изчервих се.

— На автостоп. Имахме общо шестстотин долара и мислехме, че ще трябва да платим на някого да ни докара, но един шофьор на камион спря и се съгласи да ни качи. Отказа да вземе пари и дори раздели обяда си с нас. — Той поклати слисано глава. — Отне ни цяла вечност. А и той нямаше джиесем — странно, но факт. — Крисчън млъкна и погледна семейството си.

— А че ние ще се тревожим? — иронично рече Грейс. — О, Крисчън! За малко да се побъркаме!

— Даваха те по новините, брат ми.

— Досетих се по фоторепортерите отпред. Извинявай, мамо, трябваше да помоля шофьора да спре и да телефонирам. Но бързах да се прибера. — И хвърли поглед към Хосе.

«А, така значи, защото Хосе ще нощува тук.» Тази мисъл ме накара да се намръщя. Божичко, всички тези тревоги…

Грейс поклати глава.

— Радвам се, че се връщаш цял и невредим, скъпи.

Започвах да се отпускам и опрях главата си на гърдите му.

Миришеше на природа, малко на пот и на душ гел — на Крисчън, най-любимата миризма на света. По лицето ми пак потекоха сълзи, този път от благодарност.

— И двата двигателя ли? — намръщено повтори Карик.

— Иди го разбери. — Крисчън сви рамене и ме погали по гърба.

— Ей — прошепна, постави пръсти под брадичката ми и повдигна главата ми. — Стига си плакала.

Избърсах си носа с опакото на дланта по възможно най-непристойния за една дама начин.

— Стига си изчезвал. — Подсмръкнах и той се ухили.

— Електрическа повреда… странно, нали? — не преставаше Карик.

— Да, и на мен ми хрумна, татко. Но в момента искам просто да си легна. Утре ще мисля за всичко това.

— Значи медиите знаят, че прочутият Крисчън Грей е открит жив и здрав, така ли? — попита Кейт.

— Да. Андреа и хората от моя пиар отдел ще се оправят с пресата. Рос трябваше да й се обади, след като я оставихме у тях.

— Да, Андреа ми позвъни, за да ми съобщи, че си жив — каза баща му.

— Трябва да й дам повишение на тази жена. Макар вече да е доста късно — отвърна Крисчън.

— Това май беше намек, дами и господа, че моят скъп брат трябва да си ляга — иронично каза Елиът. Крисчън му направи физиономия.

— Кари, синът ми е в безопасност. Вече можеш да ме отведеш вкъщи.

«Кари?» Грейс гледаше мъжа си с обожание.

— Да. Мисля, че няма да е зле и ние да си легнем — усмихна й се Карик.

— Останете — предложи им Крисчън.

— Не, миличък, искам да се прибирам. Вече съм спокойна, след като знам, че ти няма нищо.

Той неохотно ме пусна на дивана и се изправи. Грейс го прегърна пак, притисна глава към гърдите му и доволно затвори очи. Той обви ръце около нея.

— Страшно се бях притеснила, скъпи — прошепна майка му.

— Добре съм, мамо.

Тя се отдръпна и напрегнато се вгледа в него.

— Да. Така ми се струва — бавно отвърна Грейс, погледна към мен и се усмихна. Изчервих се.

Изпратихме Карик и Грейс до фоайето. Зад мен Мия и Итън разпалено си шушукаха нещо, но не чувах какво.

Мия срамежливо се усмихваше на Итън, който я зяпаше и клатеше глава. Изведнъж тя скръсти ръце, врътна се и му обърна гръб. Явно ядосан, той заразтрива челото си с ръка.

— Мамо, татко, изчакайте ме — нацупено извика Мия. Сигурно и тя беше непостоянна като брат си.

Кейт силно ме прегърна.

— Виждам, че тук са станали някои адски сериозни промени, докато аз съм тънела в блажено неведение на Барбадос. Вие двамата явно сте луди един по друг. Радвам се, че с него всичко е наред. И не само за него, Ана — и за теб.

— Благодаря, Кейт.

— Да. Кой да знае, че ще открием любовта едновременно? — Тя се ухили. Леле-мале. Признаваше го!

— С братя! — изкисках се аз.

— Някой ден може да станем етърви — пошегува се Кейт.

Напрегнах се, после мислено се изритах по задника, когато тя се отдръпна и ме измери с поглед, сякаш ме питаше какво крия.

Изчервих се. По дяволите, трябваше ли да й кажа, че ми е предложил?

— Хайде, бебчо — повика я от асансьора Елиът.

— Хайде да си поговорим утре, Ана. Сигурно си уморена до смърт.

Бях спасена.

— Естествено. Ти също, Кейт — днес си изминала страшно много път.

Прегърнахме се още веднъж и двамата с Елиът последваха семейство Грей в асансьора. Итън стисна ръката на Крисчън и ме прегърна приятелски. Изглеждаше разсеян, но се качи при другите и вратата се затвори.

Когато се върнахме от фоайето, Хосе чакаше в коридора.

— Вижте, аз ще се оттеглям… ще ви оставя да си почивате — каза той.

Изчервих се. Защо се чувствах толкова неловко?

— Знаеш ли къде да отидеш? — попита Крисчън.

Хосе кимна.

— Да, икономката…

— Госпожа Джоунс — подсетих го аз.

— Да, госпожа Джоунс ми показа. Имаш страхотен дом, Крисчън.

— Благодаря — любезно отвърна Крисчън. Застана до мен, прегърна ме през раменете и ме целуна по косата.

— Ще отида да хапна каквото ми е приготвила госпожа Джоунс. Лека нощ, Хосе. — Крисчън влезе в дневната и ни остави с Хосе на прага.

Леле-мале! Да ме остави сама с Хосе!

— Е, лека нощ. — Видът му издаваше, че се чувства неловко.

— Лека нощ, Хосе, и ти благодаря, че остана.

— Естествено, Ана. Ще съм на твое разположение винаги, когато твоето богато и секси гадже изчезне.

— Хосе! — смъмрих го аз.

— Майтап. Не се сърди. Утре сутрин ще си тръгна рано. Ще се видим някой ден, нали? Липсваш ми.

— Разбира се, Хосе. Скоро, надявам се. Извинявай, че тази вечер беше толкова… кофти.

— Да. — Той се ухили. — Кофти. — После ме прегърна. — Сериозно, Ана, радвам се, че си щастлива, но ако имаш нужда от мен, знаеш къде да ме намериш.

Погледнах го.

— Благодаря.

Хосе ми отправи тъжна, горчива усмивка и се качи горе.

Обърнах се към дневната. Крисчън стоеше до дивана и ме наблюдаваше с непроницаемо лице. Най-после бяхме сами.

— Той все пак го понася тежко — каза Крисчън.

— И откъде знаете, господин Грей?

— Познавам симптомите, госпожице Стийл. Струва ми се, че страдам от същата болест.

— Мислех, че повече няма да те видя — промълвих. Ето, думите бяха изречени. Най-ужасните ми страхове, събрани в едно кратко изречение и вече прогонени.

— Не беше чак толкова зле, колкото звучи.

Вдигнах сакото и обувките му от пода и тръгнах към него.

— Аз ще ги взема. — Той посегна към сакото си.

Гледаше ме така, като че ли живееше единствено заради мен, и същото се отразяваше на моето лице, сигурна бях. Той беше тук, наистина тук. И сега ме притегли в обятията си, и силно ме прегърна.

— Крисчън — промълвих и сълзите ми потекоха отново.

— Шшт — успокоително рече той и ме целуна по косата. — Знаеш ли… през няколкото ужасяващи секунди преди да кацнем всичките ми мисли бяха за теб. Ти си моят талисман, Ана.

— Мислех, че съм те изгубила — прошепнах. Стояхме вкопчени един в друг — преоткривахме връзката си и взаимно се утешавахме. Притиснах го към себе си още по-силно и осъзнах, че продължавам да държа обувките му. Пуснах ги и те изтрополиха на пода.

— Ела с мен под душа — каза Крисчън.

— Добре. — Погледнах го. Не исках да го пускам. Той протегна ръка и повдигна брадичката ми с пръсти.

— Знаете ли, даже разплакана сте хубава, госпожице Стийл. — Наведе се и нежно ме целуна. — И устните ви са невероятно меки. — Отново ме целуна, още по-дълбоко.

«О, божичко… и като си помисля, че можех да го изгубя… не…» Пропъдих тази мисъл и му се оставих.

— Трябва да оставя сакото — прошепна той.

— Пусни го — отвърнах до устните му.

— Не мога.

Отдръпнах се и го погледнах озадачено.

Крисчън ми се подсмихна.

— Заради това. — Извади от вътрешния джоб кутийката, която му бях подарила. После преметна сакото на облегалката на дивана и остави кутийката отгоре.

«Използвай момента, Ана» — подкани ме подсъзнанието ми. Е, минаваше полунощ, тъй че рожденият му ден беше настъпил.

— Отвори си подаръка — прошепнах и сърцето ми бясно се разтуптя.

— Надявах се да го кажеш — усмихна се Крисчън. — Чакането ме влудяваше.

Ухилих му се дяволито. Чувствах се лекомислена. Той ми отправи срамежливата си усмивка и аз се разтопих въпреки блъскащото се в гърдите ми сърце, наслаждавах се на веселата му и в същото време заинтригувана физиономия. Крисчън ловко разопакова кутийката и я отвори. Челото му се покри с бръчки, докато вадеше малкия правоъгълен пластмасов ключодържател с картина, състояща се от пиксели, мигащи като електронен екран. Изобразяваше силуета на Сиатъл и отгоре пишеше името с главни букви.

Той го разглежда известно време, после озадачено вдигна очи към мен и се намръщи. Бръчките загрозяваха прелестното му чело.

— Обърни го. — Затаих дъх.

Крисчън се подчини и очите му отново се стрелнаха към моите, разширени и сиви, изпълнени с почуда и радост. Устните му се разтвориха смаяно.

На ключодържателя светваше и угасваше думата «ДА».

— Честит рожден ден — прошепнах аз.