50 нюанса по тъмно

22

От лицето ми се оттече всякакъв цвят, кръвта ми се вледени от страх. Инстинктивно застанах между нея и Крисчън.

— Какво е това? — предпазливо попита той.

Не му обърнах внимание. Не можех да повярвам, че Кейт се държи така.

— Кейт! Това няма нищо общо с теб. — Злобно се вторачих в нея. Страхът ми се замени с гняв. Как смееше? Точно сега, точно днес! На рождения ден на Крисчън! Изненадана от реакцията ми, тя примига с ококорените си зелени очи.

— Какво е това, Ана? — повтори Крисчън, този път малко заплашително.

— Просто ни остави, Крисчън, моля те.

— Няма. Покажи ми го. — Той протегна ръка. Знаех, че е излишно да споря с него — гласът му звучеше студено и твърдо. Неохотно му подадох имейла.

— Какво е правил с теб? — попита Кейт, без да му обръща внимание. Изглеждаше адски загрижена. Изчервих се, защото пред очите ми светкавично прелетяха безброй еротични картини.

— Не е твоя работа, Кейт. — Не успях да скрия раздразнението си.

— Откъде го взе? — попита Крисчън. Лицето му не изразяваше нищо, но гласът му беше… заплашително мек. Кейт се изчерви.

— Това няма значение. — И след смразяващия му поглед побърза да продължи: — Беше в джоба на едно сако, което предполагам е твое. Намерих го в спалнята на Ана, висеше на вратата. — Пронизана от огнения му сив поглед, Кейт в първия момент се поразколеба, но после се окопити и му се намръщи.

Носеше прилепнала яркочервена рокля и приличаше на факел, в който пламтеше враждебност. Но защо ще ми рови в дрехите, по дяволите? Обикновено се случваше обратното.

— Казала ли си на някого? — Гласът му беше като копринена ръкавица.

— Не! Не съм, разбира се — обидено изсумтя Кейт.

Крисчън кимна и видимо се отпусна, обърна се и тръгна към камината. С Кейт мълчаливо наблюдавахме как взима запалка от лавицата, запалва имейла и го пуска на решетката.

Тишината в стаята бе потискаща.

— Даже на Елиът ли? — попитах Кейт.

— На никого — тросна се тя и на лицето й се изписа озадачено и оскърбено изражение. — Просто исках да се уверя, че си добре, Ана.

— Добре съм, Кейт. Отлично. Моля те, ние с Крисчън сме добре, много добре. Това е стара история. Просто я забрави.

— Да я забравя ли? — Тя повдигна вежди. — Как да я забравя? Какво ти е направил?

В зелените й очи заблестя искрено безпокойство.

— Нищо не ми е направил, Кейт. Честно — добре съм.

Тя примига.

— Наистина ли?

Крисчън ме прегърна, притегли ме към себе си, без да откъсва очи от нея, и каза тихо:

— Ана се съгласи да стане моя жена, Катрин.

— Твоя жена? — изписка Кейт и се ококори невярващо.

— Да, ние ще се женим. Тази вечер ще обявим годежа си.

— О! — Кейт ме зяпна. Изглеждаше смаяна. — Оставям ви сами за шестнайсет дни и ето какво се случва! Много е внезапно. Значи когато вчера казах… — Тя ме погледна объркано. — И как се вписва във всичко това този имейл?

— Не се вписва, Кейт. Забрави го — моля те. Аз го обичам и той ме обича. Престани с това. Не му разваляй рождения ден и нашата вечер — прошепнах.

Кейт примига и неочаквано в очите й заискриха сълзи.

— Няма. Разбира се, че няма. Но ти… ти добре ли си?

— Никога не съм била по-щастлива — отговорих.

Кейт посегна и ме хвана за ръката въпреки ръката на Крисчън на рамото ми.

— Наистина ли си добре? — поиска да се увери.

— Да. — Засмях се. Настроението ми се оправяше. Кейт отново беше до мен. Тя ми се усмихна, заразена от моето щастие. Освободих се от ръката на Крисчън и Кейт ненадейно ме прегърна.

— О, Ана, ужасно се разтревожих, когато прочетох това нещо. Не знаех какво да си мисля. Ще ми обясниш ли? — прошепна тя.

— Някой ден, не сега.

— Добре. Няма да кажа на никого. Много те обичам, Ана, като родна сестра. Просто си мислех… Не знаех какво да си мисля. Извинявай. Ако си щастлива, и аз съм щастлива. — Погледна Крисчън и повтори извинението си. Той й кимна с леден поглед и изражението му не се промени. Уф, мамка му, още й се сърдеше.

— Наистина ужасно съжалявам. Ти си права, не е моя работа — прошепна ми тя.

На вратата се почука и се сепнахме. Грейс подаде глава в стаята и попита Крисчън:

— Всичко наред ли е, скъпи?

— Всичко е наред, госпожо Грей — побърза да отговори Кейт.

— Да, мамо — потвърди Крисчън.

— Добре. — Грейс влезе. — Тогава няма да възразите, ако прегърна сина си на рождения му ден. — Погледна ни с грейнало лице.

Крисчън я прегърна.

— Честит рожден ден, скъпи — тихо каза майка му, затворила очи в обятията му. — Щастлива съм за теб.

И го погали по бузата.

Крисчън й отправи своята хилядамегаватова усмивка.

«Тя знае! Кога й е казал?»

— Е, деца, ако сте свършили тук, цял куп хора чакат да се уверят, че наистина си жив и здрав, Крисчън, и да ти честитят рождения ден.

— Идваме.

Грейс тревожно погледна мен и Кейт и усмивките ни явно я успокоиха. Дори ми намигна. Крисчън ми подаде ръка и аз я поех.

— Още веднъж се извинявам, Крисчън — засрамено му каза Кейт. Кейт да е засрамена — наистина невероятна гледка. Той й кимна и последвахме майка му в коридора.

— Майка ти знае ли за нас? — попитах го притеснено.

— Да.

— О… — Само като си помисля, че нашата вечер можеше да бъде провалена от упоритата госпожица Кавана! Тази мисъл ме накара да потръпна — последиците от наклонностите на Крисчън, разкрити пред всички.

— Но пък какво интересно начало на вечерта! — Усмихнах му се мило. Той ме погледна — и веселите пламъчета се бяха върнали в очите му. Слава богу!

— Както винаги, госпожице Стийл, имате невероятна способност да омаловажавате. — Вдигна ръката ми към устните си и целуна кокалчетата на пръстите ми, докато влизахме в дневната под внезапен, спонтанен и оглушителен взрив на аплодисменти.

По дяволите. Колко души имаше тук?

Бързо обходих помещението с поглед: цялото семейство Грей, Итън с Мия, доктор Флин с жена си, предполагам. Плюс Мак от яхтата, един висок и красив афроамериканец — спомних си, че го бях видяла в офиса на Крисчън, когато за пръв път отидох там — Лили, сприхавата приятелка на Мия, две жени, които изобщо не познавах, и… О, не. Сърцето ми спря за миг. _Онази_ жена. Госпожа Робинсън.

Появи се Гретхен с поднос шампанско. Носеше дълбоко деколтирана черна рокля, косата й беше вдигната, а не на опашки, и цялата изчервена, тя пърхаше с клепки на Крисчън. Аплодисментите стихнаха и той стисна ръката ми, докато всички погледи с очакване се впериха в него.

— Благодаря на всички. Май ще имам нужда от това. — Взе две чаши от подноса на Гретхен и й отправи бърза усмивка. Стори ми се, че тя ще опъне петалата или най-малкото ще припадне.

Крисчън ми подаде едната чаша, вдигна своята към стаята и всички моментално се юрнаха напред. Атаката се предвождаше от вещицата в черно. Тази жена изобщо обличаше ли нещо в друг цвят?

— Ужасно се разтревожих, Крисчън. — Елена го прегърна и го целуна по двете бузи. Той не ме пусна, въпреки че се опитах да освободя ръката си.

— Добре съм, Елена — хладно отвърна Крисчън.

— Защо не ми се обади? — Молбата й прозвуча отчаяно, очите й търсеха неговите.

— Бях зает.

— Не получи ли съобщенията ми?

Крисчън неловко се разшава и ме притегли към себе си с една ръка. Лицето му остана безизразно.

Тя вече не можеше да не ми обръща внимание, затова любезно се обърна към мен и измърка:

— Здравей, Ана. Изглеждаш прелестно, скъпа.

— Здравей, Елена — измърках в отговор аз. — Благодаря.

Срещнах погледа на Грейс. Тя се мръщеше, докато ни наблюдаваше.

— Елена, трябва да направя едно съобщение — каза Крисчън.

Ясните й сини очи помръкнаха.

— Разбира се. — Тя се усмихна фалшиво и се отдръпна.

— Внимание, моля — извика Крисчън и изчака малко, докато в стаята се възцари тишина и всички погледи отново се насочат към него.

— Благодаря ви, че днес сте тук. Трябва да кажа, че очаквах спокойна семейна вечеря, така че това е приятна изненада за мен. — Вторачи се многозначително в Мия, която се ухили и му махна с ръка. Той нетърпеливо поклати глава и продължи: — Вчера ние с Рос… — кимна към рижата жена, застанала наблизо с някаква дребна тантуреста блондинка — преживяхме сериозно премеждие.

А, значи това беше Рос, с която работеше. Тя се ухили и повдигна чашата си към него.

— Затова съм особено радостен, че днес съм тук и мога да споделя с всички вас една чудесна новина. Тази хубавица… — Крисчън обърна лице към мен — госпожица Анастейжа Роуз Стийл, се съгласи да стане моя жена и искам вие да научите това първи.

Гостите заахкаха смаяно, тук-там някой изръкопляска, после всички избухнаха в аплодисменти! Божичко — това наистина се случваше. Струва ми се, че бях придобила цвета на роклята на Кейт. Крисчън ме хвана за брадичката, повдигна устните ми към своите и леко ме целуна.

— Скоро ще си моя.

— Вече съм — прошепнах аз.

— Официално — произнесе той само с устни и ми се ухили дяволито.

Лили, която стоеше до Мия, се оклюма. Гретхен все едно беше изяла нещо гадно и горчиво. Докато се озъртах тревожно, зърнах Елена. Устата й зееше. Изглеждаше изумена, дори ужасена, и аз не успях да устоя и изпитах искрено удоволствие, че я виждам онемяла от смайване. Всъщност какво правеше тук тя, по дяволите?

Карик и Грейс ме откъснаха от суровите ми мисли и скоро всички от семейство Грей ме прегръщаха, целуваха и предаваха един на друг.

— О, Ана, страшно се радвам, че ще станеш член на нашето семейство — възкликна Грейс. — Промяната, която настъпи в Крисчън… Той е… щастлив. Много съм ти благодарна.

Изчервих се, засрамена от нейния изблик, но и тайно зарадвана.

— Къде е пръстенът? — попита Мия, докато ме прегръщаше.

— Ъъъ… — «Пръстен! Божичко!» Изобщо не се бях и сетила за пръстен. Погледнах Крисчън.

— Ще го изберем заедно — озъби й се той.

— О, я не ме гледай така, Грей — смъмри го сестра му, после го прегърна. Тя беше единственият човек, за когото бях сигурна, че не се бои от страховития поглед на Грей.

— Кога ще се жените? Определили ли сте дата? — попита Мия.

Той раздразнено поклати глава.

— Нямам представа. Не сме определили дата. Тепърва ще обсъдим този въпрос с Ана.

— Надявам се, че ще направите голяма сватба. Тук! — въодушевено продължи Мия, без да обръща внимание на язвителния му тон.

— Сигурно утре ще отскочим до Вегас и ще се оженим набързо — изръмжа Крисчън и беше възнаграден с едно истинско начупване на Мия Грей.

Дойде и Елиът и стисна Крисчън в мечешка прегръдка за втори път през последните два дни.

— Само така, брат ми. — И го тупна по гърба.

Заради бурната реакция на гостите минаха няколко минути, докато отново се озова при Крисчън заедно с доктор Флин. Елена не се виждаше никаква. Гретхен намусено доливаше шампанско.

До психиатъра стоеше поразителна млада жена с дълга тъмна, почти черна коса, внушително деколте и прелестни кафяви очи.

— Здравей, Крисчън — каза Флин и Крисчън радостно стисна ръката му.

— Добре дошли, Джон, Риан. — Крисчън целуна дребничката красива брюнетка по бузата.

— Радвам се за теб, Крисчън. Животът ми щеше да е извънредно скучен — а и беден — без теб.

Крисчън се подсмихна.

— Джон! — смъмри го Риан за огромно забавление на Крисчън.

— Риан, това е Анастейжа, моята годеница. Ана, това е съпругата на Джон.

— Приятно ми е да се запозная с жената, която най-после плени сърцето на Крисчън — любезно ми се усмихна Риан.

— Благодаря — отвърнах малко засрамена.

— Страхотна изненада ни сервира, Крисчън — усмихна се доктор Флин и поклати глава.

Нямах представа, че Флин ще е тук, както и Елена. Присъствието им ме стресна и аз затършувах в ума си дали има какво да го питам, но пък рождените дни не са най-подходящото място за психиатрични консултации.

Няколко минути водихме общ разговор. Риан беше домакиня с две малки момчета. Заключих, че тя е причината доктор Флин да практикува в Съединените щати.

— Тя е добре, Крисчън, и реагира положително на лечението. Още няколко седмици и ще можем да помислим за изписване. — Доктор Флин и Крисчън бяха снишили гласове, но аз не можех да не ги подслушвам, доста нелюбезно отсвирвайки Риан.

— Та в момента животът ми се върти само около телевизора и памперсите…

— Това сигурно ви отнема повечето време. — Изчервих се и отново насочих вниманието си към Риан, която мило се смееше. Знаех, че Крисчън и Флин разговарят за Лийла.

— Ще те помоля да я попиташ нещо — тихо каза Крисчън.

— Е, а вие с какво се занимавате, Анастейжа?

— Ана, моля. Работя в едно издателство.

Крисчън и доктор Флин снишиха гласове още повече и аз се пръсках от любопитство. Те обаче млъкнаха, когато при нас дойдоха двете непознати ми допреди малко жени — Рос и топчестата блондинка, която Крисчън представи като нейната партньорка Гуен.

Рос се оказа очарователна и скоро установих, че двете живеят почти срещу «Ескала». Тя не пестеше хвалбите си за пилотските умения на Крисчън. За пръв път летяла с Чарли Танго и по собствените й думи, нямало да се поколебае да го направи пак. Рос беше една от малкото жени, които не бяха заслепени от него… е, и по очевидна причина.

Гуен непрекъснато се кикотеше и имаше страхотно чувство за хумор. Крисчън явно ги познаваше добре и се чувстваше с тях напълно свободно. Не разговаряха за работа, но виждах, че Рос е изключително интелигентна, и освен това имаше разкошен гърлен тютюнджийски смях.

Грейс прекъсна веселия ни разговор, за да ни съобщи, че вечерята е тип шведска маса, сервирана в кухнята. Гостите бавно се насочиха към дъното на къщата.

Мия ме спипа в коридора. С кукленската си бледорозова рокля и високите си токчета се извисяваше над мен като коледна елха. Носеше две коктейлни чаши.

— Ана — прошепна ми заговорнически. Озърнах се към Крисчън, който ме пусна със съчувствен поглед, и двете се вмъкнахме в трапезарията.

— Заповядай. — Мия ми подаде едната чаша. — Това е един от специалните коктейли на баща ми с лимон и мартини, много по-приятен е от шампанското. — Наблюдаваше ме тревожно, докато отпих първата глътка.

— Хмм… много е приятен. Обаче е силен. — Какво искаше? Да ме напие ли се опитваше?

— Имам нужда от съвет, Ана. И не мога да питам Лили, тя е ужасно критична към всичко. — И ми се ухили. — Освен това те ревнува. Май се е надявала някой ден да свали Крисчън. — При тази абсурдна мисъл избухна в смях и аз вътрешно потръпнах.

Явно щеше да се наложи дълго да се примирявам с това — че други жени желаят мъжа на моя живот. Прогоних тази мисъл от ума си и се съсредоточих върху конкретния проблем. Отпих още една глътка мартини.

— Ще се опитам да ти помогна. Кажи.

— Както знаеш, с Итън се запознахме неотдавна, благодарение на теб. — И ми се усмихна широко.

— Да. — Накъде клонеше?

— Той не иска да излиза с мен, Ана. — Мия се нацупи.

— О! — Примигах смаяно и си помислих: «Може би просто не си пада много по теб».

— Виж, прозвуча тъпо. Той не иска да излиза с мен, защото сестра му излиза с брат ми. Нали разбираш, смята го за нещо като кръвосмешение. Обаче аз съм сигурна, че ме харесва. Какво да правя?

— А, ясно — измърморих в опит да спечеля малко време. Какво можех да й отговоря? — Не можете ли да останете приятели и да поизчакате? Тъй де, та вие се познавате съвсем отскоро.

Тя повдигна вежди.

— Виж, знам, че и аз се запознах неотдавна с Крисчън, но… — Намръщих се. Не бях сигурна какво искам да кажа. — Мия, с Итън трябва да се оправите сами. Аз бих опитала подхода с приятелството.

Мия се ухили.

— Тази физиономия си я научила от Крисчън.

Изчервих се.

— Ако искаш съвет, питай Кейт. Тя може би ще е по-наясно с чувствата на брат си.

— Мислиш ли?

— Да. — Усмихнах й се окуражително.

— Супер. Мерси, Ана. — Мия ме прегърна и възбудено — и изненадващо, като се имаше предвид височината на токовете й — хукна към вратата, несъмнено отиваше да тормози Кейт. Отпих още една глътка мартини и понечих да я последвам, но изведнъж се заковах на място.

В стаята нахлу Елена. Лицето й бе мрачно, гневно и решително. Тя тихо затвори вратата и ми се намръщи.

«Уф, мамка му.»

— Здравей, Ана — изсумтя госпожа Робинсън.

Призовах на помощ цялото си самообладание, леко замаяна от двете чаши шампанско и смъртоносния коктейл, който държах в ръка. Кръвта се оттече от лицето ми, но аз мобилизирах своето подсъзнание и богинята в мен, за да изглеждам колкото може по-спокойно и невъзмутимо.

— Здравей, Елена. — Говорех тихо, но уверено — въпреки пресъхналата ми уста. Защо се страхувах толкова много от тази жена? И какво искаше тя от мен?

— Бих ти отправила най-искрени поздравления, но мисля, че няма да е уместно.

Пронизващите й сини очи ледено се впиваха в моите. Бяха изпълнени с ненавист.

— Нито се нуждая, нито желая твоите поздравления, Елена. Изненадана съм и съм разочарована, че те виждам тук.

Тя повдигна вежди, явно впечатлена.

— Не те мислех за достойна съперница, Анастейжа. Ти обаче ме изненадваш на всяка крачка.

— Аз пък изобщо не съм мислила за теб — излъгах я хладнокръвно. Крисчън щеше да се гордее с мен. — А сега, ако ме извиниш, имам да върша много по-приятни неща, отколкото да си губя времето с теб.

— Не бързай толкова, госпожичке — изсъска Елена и ми препречи пътя, като се облегна на вратата. — Какво си въобразяваш, че правиш, като се съгласяваш да се омъжиш за Крисчън, по дяволите? Ако и за миг си мислиш, че можеш да го направиш щастлив, страшно се заблуждаваш.

— Какво съм се съгласила да правя с Крисчън не ти влиза в работата. — Усмихнах се със саркастична любезност.

Тя не ми обърна внимание.

— Той има потребности — потребности, които ти изобщо не можеш да задоволиш.

— Ти пък какво знаеш за неговите потребности? — изръмжах. В тялото ми се освободи адреналин и в мен изригна огнено възмущение. Как смееше тази тъпа кучка да ми чете проповеди? — Ти си просто извратена педофилка и ако зависеше от мен, щях да те хвърля в седмия кръг на ада и да те оставя да се пържиш там. А сега се махай от пътя ми — или трябва да те принудя?

— Тук вече направи огромна грешка. — Елена размаха дългия си мършав пръст със съвършен маникюр към мен. — Как смееш да осъждаш нашия начин на живот? Ти не разбираш нищо и си нямаш представа в какво се забъркваш. И ако си мислиш, че той ще е щастлив със скучна златотърсачка като теб…

Писна ми! Лиснах остатъка от мартинито в лицето й и я намокрих цялата.

— Недей да ми обясняваш в какво се забърквам! — извиках й. — Кога най-после ще проумееш, че това не е твоя работа!

Елена ужасено ахна и почна да бърше лепкавата течност от лицето си. Струва ми се, че се канеше да се нахвърли върху мен, но вратата изведнъж се отвори.

На прага стоеше Крисчън. Трябваше му само една наносекунда, за да прецени ситуацията: аз пребледняла и разтреперана, тя — мокра и бясна. Прелестното му лице се изкриви от гняв и той застана между нас и попита ледено и заплашително:

— Какви ги вършиш, Елена?

Госпожа Робинсън примига и промълви:

— Тя не е подходяща за теб, Крисчън.

— Какво? — почти извика той. Не виждах лицето му, но цялото му тяло се напрягаше и излъчваше враждебност. — Откъде знаеш какво е подходящо за мен?

— Ти имаш потребности, Крисчън — с още по-мек глас отвърна Елена.

— Казах ти вече, това не е твоя работа! — изрева той. Уф, явно беше ужасно разгневен. Щяха да ни чуят.

— Какво искаш? — Крисчън замълча за миг, яростно вторачен в нея. — Да не си мислиш, че си ти? Ти? Мислиш си, че ти си подходяща за мен, така ли? — Вече говореше по-тихо, но от гласа му се излъчваше презрение и изведнъж повече не исках да съм там. Не исках да присъствам на този интимен сблъсък. Чувствах се като натрапница. Обаче бях вцепенена — крайниците ми отказваха да помръднат.

Елена конвулсивно преглътна и се изпъна. Позата й едва забележимо се промени, стана по-властна, и тя пристъпи към него.

— Аз съм най-хубавото, което ти се е случвало — арогантно му изсъска госпожа Робинсън. — Я се виж сега. Един от най-богатите, най-преуспели предприемачи в Съединени щати — подчинен, управляван… Ти не се нуждаеш от нищо. Защото си господар на собствената си вселена.

Крисчън отстъпи назад, сякаш го беше ударила, и я зяпна едновременно невярващо и разярено.

— Харесваше ти, Крисчън, не се опитвай да се самозалъгваш. Ти беше на път да се самоунищожиш и аз те спасих от това, спасих те от живот зад решетките. Повярвай ми, бебчо, щеше да свършиш там. Аз те научих на всичко, което знаеш, на всичко, от което имаш нужда.

Крисчън пребледня.

— Ти ме научи да се чукам, Елена — тихо и изумено отвърна той. — Но това е кухо, също като теб. Нищо чудно, че Линк те е напуснал.

В гърлото ми се надигна жлъч. Не трябваше да съм там. Но се бях вцепенила, отвратително хипнотизирана, докато двамата се изкормваха един друг.

— Ти никога не си ме прегръщала — продължи Крисчън. — Никога не си ми казвала, че ме обичаш.

Елена присви очи.

— Любовта е за глупаците, Крисчън.

— Махай се от дома ми — сепна ни непреклонният, яростен глас на Грейс. Три глави светкавично се завъртяха към прага, където стоеше тя. Грейс свирепо се взираше в Елена, която пребледня под средиземноморския си тен.

Времето сякаш спря, докато ние колективно си поемахме дълбоко дъх и Грейс решително влизаше в трапезарията. В очите й пламтеше гняв и те не се откъснаха от Елена, докато тя не се изправи пред блондинката. Госпожа Робинсън тревожно се ококори. Грейс я зашлеви по лицето и плесницата високо отекна в стаята.

— Махни си мръсните лапи от сина ми, курва такава! Вън от дома ми — веднага! — процеди Грейс през зъби.

За миг Елена се хвана за почервеняващата си буза и ужасено запримигва към Грейс. После изхвърча от трапезарията.

Грейс бавно се обърна към Крисчън и над нас като одеяло се спусна напрегнато мълчание, докато двамата се гледаха. Накрая Грейс каза:

— Ана, преди да ти го оставя, имаш ли нещо против да ми дадеш една-две минути насаме със сина ми? — Говореше тихо, дрезгаво, ала властно.

— Не, разбира се — прошепнах и излязох колкото може по-бързо, като нервно поглеждах през рамо. Но никой от двамата не ме погледна. Продължаваха да се взират един в друг и безмълвният им разговор оглушително кънтеше в стаята.

В коридора за момент се обърках. Сърцето ми биеше бясно, кръвта бучеше в ушите ми… Бях ужасно паникьосана. Бездруго всичко това беше ужасно мъчително. А сега знаеше и Грейс. Нямах представа какво ще каже на Крисчън и макар да знаех, че не бива, се доближих до вратата и се опитах да ги подслушам.

— Откога, Крисчън? — попита Грейс толкова тихо, че едва долових гласа й.

Не чух неговия отговор.

— На колко беше? — Гласът й ставаше все по-настойчив. — Кажи ми. На колко години беше, когато започна всичко това?

Пак не чух Крисчън.

— Всичко наред ли е, Ана? — попита Рос зад гърба ми.

Обърнах се.

— Да. Добре е. Благодаря. Аз…

Рос се усмихна.

— Ще изляза да пуша.

За миг си помислих да отида с нея, но казах:

— Аз отивам до тоалетната. — Трябваше да дойда на себе си и да осмисля всичко, което бях видяла и чула. Горе ми се струваше най-подходящото място да остана сама.

Втурнах се по стълбището, като прескачах по две стъпала наведнъж. Качих се на третия етаж. Имаше едно-единствено място, където исках да съм.

Отворих вратата на някогашната стая на Крисчън и я затворих след себе си. Задъхвах се. Отидох при леглото, пльоснах се отгоре и се вторачих в чисто белия таван.

Това несъмнено бе един от най-мъчителните сблъсъци в живота ми и се чувствах вцепенена. Моят годеник и неговата бивша любовница — никоя бъдеща булка не бива да присъства на такава сцена. От друга страна, отчасти се радвах, че тя бе разкрила истинската си същност и че бях там, за да я видя.

Мислите ми се насочиха към Грейс. Бедната Грейс, да чуе всичко това. Прегърнах една от възглавниците на Крисчън. Сигурно бе чула, че Крисчън и Елена са имали връзка — но не и каква. Слава богу. Изпъшках.

Но какво правех аз? Злата вещица може би имаше право.

Не, отказвах да го повярвам. Тя беше студена и жестока. Поклатих глава. Елена грешеше. И в миг на зашеметяваща яснота разбрах, че не оспорвам _как_ е живял доскоро Крисчън — а че се питам _защо_. Основанията му да прави каквото бе правил с безброй момичета — изобщо не исках да знам колко. Не ме смущаваше какво са правили. Всички те бяха големи хора. Всички бяха приемали тази — как се беше изразил Флин? — безопасна, разумна връзка по взаимно съгласие. Смущаваше ме причината. Тя идваше от мрака.

Стиснах очи и ги стиснах и с ръце. Но сега Крисчън беше продължил напред и двамата бяхме в страната на светлината. Аз бях заслепена от него, той — от мен. Можехме да се напътстваме един друг. Хрумна ми нещо. «Мамка му!» Каква разяждаща, примамлива мисъл — и се намирах на единственото място, където можех да се избавя от този призрак. Надигнах се и седнах на леглото. Да, трябваше да го направя.

Неуверено се изправих, събух си обувките, отидох при бюрото му и разгледах таблото над него. Снимките на младия Крисчън си бяха там — по-трогателни отвсякога на фона на сцената между него и госпожа Робинсън, на която бях присъствала преди малко. В ъгъла беше и малката черно-бяла снимка — майка му, проституиращата наркоманка.

Включих настолната лампа и насочих светлината към снимката. Дори не знаех името й. Ужасно приличаше на него, но беше по-млада и по-тъжна — и докато се взирах в печалното й лице, изпитвах единствено състрадание. Опитах се да открия приликите между нейното и своето лице. Вторачих се в снимката, взрях се и не открих сходства. Освен навярно косата, но ми се стори, че нейната е по-светла. Изобщо не приличах на нея. Какво облекчение!

Подсъзнанието ми стоеше със скръстени ръце и ме гледаше неодобрително над половинките си очила. «Защо се самоизмъчваш? Нали вече каза «да». Сега си носи последиците.» Свих устни. Да, бях го направила, с радост. Исках да съм с Крисчън до края на живота си. Седнала в поза лотос, богинята в мен ведро се усмихна. Да. Бях взела правилното решение.

Трябваше да отида при него — Крисчън щеше да се разтревожи. Нямах представа колко време съм била в стаята му. Той сигурно щеше да си помисли, че съм избягала. Ох, той винаги си мислеше най-лошото. Надявах се, че двамата с Грейс са свършили. Потръпнах, като си помислих още какво може да му е казала тя.

Срещнах го на стълбището за втория етаж — търсеше ме. Лицето му бе напрегнато и уморено, не на онзи безгрижен Петдесет нюанса, с когото бях пристигнала.

Спрях на площадката, а той на последното стъпало, тъй че очите ни бяха на едно равнище.

— Здрасти — предпазливо каза Крисчън.

— Здрасти — отвърнах предпазливо.

— Безпокоях се…

— Знам — прекъснах го. — Извинявай, не можех да участвам в празника. Просто трябваше да се махна, нали разбираш. Да помисля. — Погалих го по бузата. Той затвори очи и отпусна лицето си в шепата ми.

— И реши да го направиш в моята стая, така ли?

— Да.

Той ме хвана за ръка, притегли ме към себе си и аз с радост се отпуснах в прегръдката му, най-любимото ми място в целия свят. Ухаеше на свежо пране, душ гел и Крисчън — най-успокояващият и възбуждащ аромат на планетата. Той дълбоко си пое дъх, заровил нос в косата ми.

— Съжалявам, че трябваше да изтърпиш всичко това.

— Ти не си виновен, Крисчън. Но тя защо беше тук?

Той ме погледна и извинително сви рамене.

— Елена е семейна приятелка.

Опитах се да не реагирам.

— Вече не е. Как е майка ти?

— В момента ми е адски сърдита. Много се радвам, че си тук и че има тържество. Иначе лошо ми се пишеше.

— Толкова ли е ядосана?

Крисчън кимна сериозно и усетих, че нейната реакция го озадачава.

— Можеш ли да я обвиняваш? — попитах тихо.

Той силно ме притисна към себе си и ми се стори неуверен.

— Не.

«Ха! Какъв успех!»

— Може ли да седнем някъде? — помолих аз.

— Естествено. Тук ли?

Кимнах и седнахме на стъпалата.

— Е, как се чувстваш? — Тревожно стиснах ръката му и погледнах тъжното му сериозно лице.

Крисчън въздъхна.

— Освободен. — Сви рамене, после лицето му грейна — прекрасна, безгрижна Крисчънова усмивка, изтрила умората и напрежението.

— Наистина ли? — усмихнах се и аз. Божичко, бих пълзяла по натрошено стъкло за тази усмивка.

— Нашите делови отношения приключиха. Край.

Намръщих му се.

— Ще закриеш ли салоните за красота?

— Не съм чак толкова отмъстителен, Анастейжа — изсумтя Крисчън. — Ще й ги подаря. В понеделник ще говоря с адвоката си. Поне това й дължа.

Повдигнах вежди.

— И край с госпожа Робинсън, така ли?

Той весело се усмихна и поклати глава.

— Край.

Ухилих се.

— Съжалявам, че я изгуби като приятел.

Крисчън отново сви рамене и се усмихна.

— Сериозно?

— Не — признах и се изчервих.

— Ела. — Той се изправи и ми подаде ръка. — Да се присъединим към тържеството в наша чест. Може даже да се напия.

— Ти изобщо напиваш ли се? — попитах го и стиснах ръката му.

— Не съм се напивал от тийнейджър.

Слязохме долу.

— Яла ли си? — хвана ме натясно Крисчън.

«Уф, мамка му.»

— Не.

— А трябва. Ако се съдеше по вида на Елена и вонята, която се носеше от нея, си я заляла с един от смъртоносните коктейли на баща ми. — Погледна ме и не успя да скрие усмивката си.

— Крисчън, аз…

Той вдигна ръка.

— Недей да спориш, Анастейжа. Ако ще пиеш — и ще заливаш бившите ми с алкохол, — трябва да ядеш. Това е правило номер едно. И ми се струва, че водихме този разговор още след първата ни нощ заедно.

О, да. В «Хийтман».

Докато минавахме по коридора, Крисчън спря и ме погали по лицето. Пръстите му се плъзнаха по линията на челюстта ми.

— Лежах буден часове наред и те гледах как спиш — прошепна той. — Може още тогава да съм се влюбил в теб.

«О!»

Крисчън се наведе и леко ме целуна, и аз се разтопих, цялото напрежение от последния час се оттече от тялото ми.

— Трябва да ядеш — повтори той.

— Добре — съгласих се, защото в момента бях готова на всичко за него. Крисчън ме хвана за ръка и ме поведе към купона, който беше в разгара си.

— Лека нощ, Джон, Риан.

— Още веднъж нашите поздравления, Ана. Бъдете щастливи. — Доктор Флин любезно ни се усмихна. Двамата с Риан стояха хванати под ръка в коридора, докато се сбогувахме.

— Лека нощ.

Крисчън затвори вратата и поклати глава. Когато ме погледна, очите му блестяха от възбуда.

«Какво става?»

— Остана само семейството. Майка ми май е пийнала повечко. — Грейс пееше караоке в дневната. Кейт и Мия й правеха конкуренция.

— Можеш ли да я обвиняваш? — Усмихнах му се, за да разсея напрежението. Успях.

— Подхилвате ли ми се, госпожице Стийл?

— Да.

— Какъв ден само!

— Крисчън, напоследък всеки ден с теб е такъв — казах сардонично.

Той поклати глава.

— Основателна забележка, госпожице Стийл. Ела, искам да ти покажа нещо.

Хвана ме за ръка и ме поведе към кухнята, където Карик, Итън и Елиът си приказваха за бейзбол, пиеха поредния коктейл и дояждаха остатъците.

— На разходка, а? — многозначително рече Елиът, докато излизахме през стъклената врата. Крисчън не му обърна внимание. Карик се намръщи на Елиът и поклати глава в безмълвен укор.

Докато се качвахме по стъпалата към моравата, си събух обувките. Лунният полумесец ярко сияеше над залива. Морето искреше и отразяваше светлините на Сиатъл в безброй сиви нюанси. В хангара за лодки светеше — мъждукащ факел на фона на студения блясък на луната.

— Искам утре да отида на черква, Крисчън.

— О?

— Молих се да се върнеш жив и ти се върна. Това е най-малкото, което мога да направя.

— Добре.

Известно време продължихме да вървим ръка за ръка във ведро мълчание. После ми хрумна нещо.

— Къде ще закачиш портретите, които ми направи Хосе?

— Мислех да ги закачим в новата къща.

— Купил си я?!

Той спря и ме погледна. Гласът му издаваше обзелата го тревога.

— Да. Нали ти хареса?

— Хареса ми. Кога я купи?

— Вчера сутринта. Сега трябва да решим какво да правим с нея. — Гледаше ме и облекчено, и притеснено.

— Не я разрушавай. Моля те. Къщата е прекрасна, просто трябва да се направи основен ремонт.

Той се усмихна.

— Добре. Ще говоря с Елиът. Той познава една добра архитектка, която ангажирахме за имота ми в Аспен.

Кимнах. И изведнъж си спомних за предишния път, когато пресичахме моравата на лунна светлина. О, може би и сега отивахме в хангара за лодки. Засмях се.

— Какво ти е толкова смешно?

— Спомних си предишния път, когато ме заведе в хангара.

Крисчън също се засмя.

— Да, беше забавно. Всъщност… — Той рязко спря и ме метна на рамото си. Изпищях, въпреки че можеше да ни чуят.

— Ти беше адски ядосан, ако си спомням вярно — казах задъхано.

— Винаги съм адски ядосан, Анастейжа.

— Не, не си!

Крисчън спря пред дървената врата и ме плесна по дупето. Плъзна ме надолу по тялото си, остави ме на земята и ме прегърна.

— Да, вече не съм. — И ме целуна силно. Когато се отдръпна, бях останала без дъх и в тялото ми кипеше желание.

Крисчън ме погледна и на светлината на светлата ивица, идваща от вътрешността на хангара, видях в очите му тревога. Моят тревожен мъж, нито бял, нито черен рицар, а просто мъж — красив, не чак толкова извратен мъж. Обичах го. Вдигнах ръка и го погалих по лицето, прокарах пръсти по страните му, после по линията на челюстта към брадичката му. Оставих показалеца си да докосне устните му. Той се отпусна.

— Искам да ти покажа нещо — прошепна той и отвори вратата.

Флуоресцентните лампи студено осветяваха внушителната моторница, която леко се поклащаше на тъмните вълни. До нея имаше лодка с гребла.

— Ела. — Крисчън ме хвана за ръка и ме поведе към дъсчените стъпала, отвори вратата и се отдръпна настрани, за да ме пусне да мина.

Ченето ми увисна. Помещението беше неузнаваемо. Навсякъде имаше цветя… Някой бе създал вълшебно кътче от красиви диви цветя, коледни лампички и миниатюрни фенери, които хвърляха наоколо бледа мека светлина.

Рязко се обърнах към него. Той ме наблюдаваше с непроницаемо изражение. После сви рамене и измърмори:

— Нали искаше сърчица и цветя.

Примигах. Не вярвах на очите си.

— Ти вече имаш моето сърце! — И посочи.

— А ето ги и цветята — тихо довърших аз. — Прекрасно е, Крисчън.

Не се сещах какво друго да кажа. Сърцето ми се беше качило в гърлото и в очите ми напираха сълзи.

Крисчън ме въведе вътре и преди да се усетя, коленичи пред мен. По дяволите! Не го очаквах! Дъхът ми секна.

Той извади от вътрешния джоб на сакото си пръстен и ме погледна. Сивите му очи блестяха.

— Обичам те, Анастейжа Стийл. Искам да те обичам, да се грижа за теб и да те закрилям до края на живота си. Бъди моя. Винаги. Сподели живота си с мен. Омъжи се за мен.

Примигах и сълзите ми рукнаха. Моят Петдесет нюанса, мъжът на живота ми. Обичах го невероятно много и докато ме заливаше истинско емоционално цунами, успях да промълвя една-единствена думичка:

— Да.

Той бавно ми сложи пръстена. Красив, платинен, с овален диамант. И ужасно голям! Голям, но семпъл и зашеметяващ с простотата си.

— О, Крисчън — изхлипах аз, внезапно преизпълнена с радост, коленичих до него, зарових пръсти в косата му и го целунах, целунах го от все сърце и душа. Целунах този красив мъж, който ме обичаше и когото обичах аз, и той обви ръце около мен, дланите му се насочиха към косата ми, устата му покри моята. Дълбоко в себе си знаех, че винаги ще съм негова и че той винаги ще е мой. Бяхме стигнали дотук заедно и макар да ни оставаше да вървим още много, бяхме създадени един за друг. Бяхме обречени да успеем.

Той дръпна от цигарата и огънчето ярко засия в мрака. Бавно издиша дима и две кръгчета се разсеяха пред него, бледи и призрачни на лунната светлина. Разшава се на мястото си от отегчение, удари една бърза глътка евтин бърбън от шише, увито в оръфана кафява хартия, после пак го пъхна между бедрата си.

Не можеше да повярва, че още е на вярна следа. Устните му се извиха в сардонична усмивка. Хеликоптерът беше безразсъден и дързък ход. Едно от най-вълнуващите неща, които бе правил през живота си. Но напразно. Подсмихна се иронично. «Кой да си помисли, че копелето наистина може да управлява тоя шибан вертолет?»

Изсумтя.

Бяха го подценили. Ако дори за миг си мислеше, че с това ще му се размине, Грей още нищо не знаеше.

През целия му живот се случваше все същото. Хората постоянно го подценяваха — някакъв тип, който чете книги. Майната му! Човек с фотографска памет, който чете книги. О, какви неща беше научил, какви неща знаеше! Отново изсумтя. «Да, за теб, Грей. Нещата, които знам за теб.»

Не е зле за едно хлапе от клоаките на Детройт.

Не е зле за хлапето, спечелило стипендия за Принстън.

Не е зле за хлапето, което си скъсваше задника в колежа и постъпи в издателство.

А сега всичко това отиваше по дяволите заради Грей и неговата кучка. Той навъсено погледна къщата, сякаш тя олицетворяваше всичко, което мразеше. Ала нямаше какво да прави там. Единствената драма беше онази сочна блондинка в черно, дето с олюляване слезе на отбивката, цялата обляна в сълзи, и отпраши с белия мерцедес.

Той мрачно се подсмихна, после потръпна. По дяволите, ребрата му! Още го боляха от ритниците на мутрите на Грей.

Сцената отново се появи пред очите му. «А си докоснал пак госпожица Стийл, а съм те убил!»

Онзи гадняр също щеше да си го получи. Да, само да знаеше какво му се пише!

Отпусна се на облегалката. Май се очертаваше дълга нощ. Щеше да остане, да наблюдава и да чака. Отново си дръпна от червеното марлборо. Все щеше да дойде и неговият момент. И то скоро.