Белязана

Четиринадесета глава

Фехтовката се оказа много готина за моя изненада. Урокът се провеждаше в огромна зала, подобна на салон за танци и стените бяха от горе до долу в огледала. От тавана висеше манекен, който ми напомняше на триизмерните тренировъчни мишени по стрелба. Всички наричаха професор Ланкфорт — Дракона Ланкфорт или просто Дракона. Не се наложи дълго да се чудя защо. Неговата татуировка изобразяваше два дракона, чиито змиеподобни тела стигаха чак до челюстите му. Главите им бяха над веждите му, а от устите им излизаше огън, насочен към полумесеца на челото му. Беше невероятен и с усилие се въздържах да не го зяпам. Да не говорим, че Дракона беше първият възрастен мъж вампир, когото виждах. Първото ми впечатление беше малко объркано. Ако трябваше предварително да кажа как очаквах да изглежда един мъж вампир, щях да опиша нещо точно противоположно на него. Честно казано, в главата си имах стереотип, изграден от кинозвездите вампири — високи, опасни, красиви. Нещо като Вин Дизел. Както и да е. Дракона беше нисък, с дълга руса коса, вързана на опашка, с красиво лице и приветлива усмивка (с изключение на зловещо изглеждащата татуировка). Едва когато започнахме тренировката с упражненията за разгряване, усетих неговата сила. От момента, в който хвана меча за поздрав (по-късно разбрах, че се нарича шпага), той сякаш стана друг човек — някой, който се движи с невероятна бързина и грация. Беше толкова прецизен в движенията си, че в сравнение с него учениците, дори напредналите като Деймиън, изглеждаха като дървета. Приключихме с упражненията за разгрявка и Дракона ни разпредели по двойки, за да изпълняваме т. нар, основни позиции. Бях много доволна, че Деймиън ми се падна за партньор.

— Зоуи, много се радвам, че се присъедини към нас в «Дома на нощта» — каза Дракона и стисна ръката ми по традиционния амазонски начин. — Деймиън ще ти обясни за различните части на екипировката, а аз ще ти дам една информационна брошура, за да прочетеш за следващия път основните теоретични неща. Предполагам, че досега не си се занимавала с фехтовка.

— Не, не съм — отговорих аз, а после добавих припряно: — Но много ще се радвам да се науча. Искам да кажа, че е много готино да се биеш с меч.

— Шпага — поправи ме той. — Ще се научиш как да си служиш с нея. Тя е най-леката от трите вида оръжия, с които работим тук и е много подходящ избор за жена. Знаеш ли, че фехтовката е един от малкото спортове, при които жените и мъжете се състезават при напълно еднакви условия?

— Не — отвърнах аз, искрено заинтригувана. Би било много яко да наритам задника на някое момче на фехтовка.

— Това е защото интелигентността и концентрацията могат да компенсират всички съществени различия между мъжа и жената във физическо отношение. С други думи, ти може да не си толкова силна или толкова бърза колкото твоя опонент, но може да си по-умна или по-концентрирана, което може да обърне нещата в твоя полза. Нали така. Деймиън?

— Точно така — ухили се той.

— Деймиън е един от най-концентрираните фехтовачи, които съм имал честта да тренирам вече десетилетия, което го прави много опасен противник.

Хвърлих поглед към Деймиън, който за малко да полети от гордост и удоволствие.

— Следващата една-две седмици Деймиън ще ти помага с началните движения. Трябва да знаеш, че фехтовката е набор от умения, които са взаимно свързани и се надграждат. Ако едно умение не е усвоено добре, е много трудно да се продължи към следващото и колкото и да тренираш, този пропуск няма да ти позволи да напредваш.

— Добре, ще го запомня.

Дракона ми се усмихна сърдечно, преди да продължи тренировката е останалите двойки.

— Това, което той искаше да каже, е да не се отчайваш или отказваш, ако те карам да правиш едни и същи упражнения до втръсване.

— С други думи, ми казваш, че ще бъдеш много досаден, но ще трябва да го изтърпя в името на целта.

— Да. И част от тази цел ще ти помогне да си раздвижиш малкия готин задник — каза ми наперено той и ме перна леко с шпагата.

След двайсет минути редуване на напад — връщане — напад — връщане, отново и отново, разбрах, че той е прав. Утре ме очакваше зверска мускулна треска на задните части.

След урока си взехме по един душ (за щастие имаше отделни кабинки в женската баня и не се налагаше да се къпем заедно в общо открито помещение, все едно сме в затвора) и после заедно забързахме към столовата. И като казвам забързахме, имам предвид, че наистина бързахме. Умирах от глад.

На обяд имахме на разположение голям избор от салати, като започнеш от салата с риба тон (брей!) и стигнеш до онези странни бейби царевични, които даже нямат вкус на царевица. Напълних чинията си хубаво, след което си взех и от прясно изпечените хлебчета. Наредих се до Стиви Рей, а Деймиън остана зад мен. Ерин и Шоуни вече се караха коя е написала по-хубаво есе по литература, въпреки че и двете имаха шестици.

— Хайде, Зоуи, разказвай. Какво за Ерик Найт? — попита ме Стиви Рей в момента, в който напълних устата си с храна. Думите й предизвикаха моментална тишина на масата и вниманието на близначките се насочи изцяло към мен.

Замислих се какво точно да им разкажа за Ерик и прецених, че не съм готова да споменавам за сцената между него и Афродита, на която се натъкнах. Затова казах само:

— Той ме гледаше — от израженията им се досетих, че заради пълната ми уста думите ми са прозвучали прекалено неразбираемо, затова първо преглътнах и повторих: — Той ме гледаше. В часа по литература. Аз… беше много объркващо.

— Разясни «гледаше ме» — помоли Деймиън.

— Ами, случи се още в момента, в който влезе, но беше особено забележимо, докато играеше монолога от «Отело». Когато започна тази част за любовта и т. н., гледаше право в мен. И не беше случайност, защото гледаше в мен и преди да започне монолога, а после и преди да си тръгне.

Въздъхнах и взех да се въртя нервно на стола. Очаквах да ми кажат, че всичко е било само част от актьорското му изпълнение.

— Ерик Найт е най-готиното нещо в това училище — обади се Шоуни.

— Грешиш. Той е най-готиното нещо на цялата тази планета — добави Ерин.

— Не е по-готин от Кени Чесни — намеси се Стиви Рей.

— Добре, добре. Стига и ти е твоята мания по кънтрито — скара се Шоуни, преди да насочи вниманието си обратно към мен. — Не допускай тази възможност да ги се изплъзне.

— Да — започна да й приглася Ерин. — Не го изпускай.

— Да не го изпускам? Какво мога да направя? Той не ми каза нищо.

— Ех, Зоуи, миличка. Ти поне усмихна ли му се в отговор?

Примигнах. Дали му се бях усмихнала? Ох, по дяволите! Хващам се на бас, че не съм. Даже сигурно съм стояла и съм го зяпала като пълен идиот. Допускам, че може и да са ми текли лигите. Добре де, може би без лигите, но картинката е ясна.

— Не знам — отговорих аз, вместо да кажа самата истина, но пък това ни най-малко не заблуди Деймиън.

— Следващия път му се усмихни.

— Може и да му кажеш «здрасти» — добави Стиви Рей.

— Мислех си, че Ерик е само едно красиво личице — започна Шоуни.

— И тяло — допълни Ерин.

— Но когато разкара Афродита — продължи Шоуни. — Разбрах, че сигурно има пълнеж на горния етаж.

— Вече сме наясно, че има пълнеж и на долния — каза Ерин, мърдайки вежди.

— Аха — засмя се Шоуни и започна да облизва устните си.

— Големи сте мръсници! — скастри ги Деймиън.

— Само искахме да намекнем, че има най-готиния задник в града — обясни Шоуни.

— В случай, че вече не си го забелязал — допълни Ерин.

— Ако заговориш Ерик, това наистина адски ще ядоса Афродита — каза ми Стиви Рей.

Всички се втренчиха в нея, сякаш току-що е разделила Червено море на две.

— Вярно е — съгласи се Деймиън.

— Даже много вярно — добавиха в един глас Шоуни и Ерин.

— Значи според слуховете той е излизал е Афродита? — попитах аз.

— Да — потвърди Ерин.

— Слуховете са ужасни, но верни — включи се Шоуни. — Което прави нещата още по-готини сега, когато той си пада по теб.

— Момичета, най-вероятно той просто е зяпал странния ми белег — избърборих аз.

— А може би не е това. Ти наистина си много готина, Зоуи — каза ми Стиви Рей с мила усмивка.

— А може би първоначално те е погледнал заради белега, а после е забелязал, че си готина, и е продължил да те гледа — предположи Деймиън.

— Какъвто и да е случаят, при всички положения това много ще подразни Афродита — каза Шоуни.

— Което е чудесно — допълни Ерин.

Стиви Рей игнорира техните коментари.

— Забрави за Афродита, за белега и всички тези работи. Следващия път като ти се усмихне, просто му кажи «здрасти». Това е.

— Лесно — каза Ерин.

— И просто — допълни Шоуни.

— Добре — отговорих аз и се концентрирах над салатата си с искрената надежда, че цялата тази работа покрай Ерик Найт ще бъде толкова лесна и проста, колкото те ми я описваха.

Имаше нещо, по което обядът в «Дома на нощта» много приличаше на обяда в предишното ми училище, както и във всички училища, в които някога съм обядвала. Свършва прекалено бързо.

Следваше часът по испански, който бе като студен душ за мен. Професор Гарми приличаше на испански вихър. Макар и симпатична (татуировката й беше с формата на пера, с което ми напомняше на испанска птица), тя обикаляше между нас, говорейки само на испански. През цялото време. Не съм учила испански от осми клас, а и тогава не наблягах особено на него. Така че се чувствах като в тъмна Индия, но си записах домашното и си обещах да науча новите думи. Мразя да се чувствам толкова безпомощна.

Урокът по езда се проведе в конюшните. Това беше дълга тухлена постройка, свързана с арена за езда. Мястото имаше специфичната и приятна смесица от миризмите на талаш, коне и кожа. Приятна е, дори ако знаеш, че част от тази смесица идва от конските изпражнения.

Заедно с малката група ученици стояхме нервно от вътрешната страна на оградата, където момче от горните курсове ни остави да чакаме. Бяхме само десетина и все третокурсници. Онова противно червенокосо момче Елиът беше до стената и подритваше талаша по пода, вдигайки във въздуха толкова прахоляк, че момичето зад него започна да киха. Тя му хвърли мръснишки поглед и се премести няколко крачки встрани. Олеле, всички ли ги дразни толкова? И не може ли да направи нещо (например да използва гребен) за рошавата си коса?

Тропот на копита привлече вниманието ми и се обърнах тъкмо навреме, за да видя великолепната черна кобила, носеща се в галоп. Закова на място само на няколко крачки от нас. Докато ние гледахме със зяпнали усти, ездачката на кобилата скочи на земята е елегантно движение. Гъстата й коса стигаше чак до кръста и беше толкова руса, че изглеждаше почти бяла, а очите й имаха необикновен тъмносив цвят. Беше слаба, но стойката й ми напомняше на онези момичета, които денонощно ходят на уроци по балет и дори когато не танцуват, изглеждат все едно са глътнали бастун. Татуировката й бе сложна плетеница от възли, в които (бях сигурна) можех да различа силуетите на препускащи коне.

— Добър вечер. Аз съм Ленобия, а това… — И тя посочи кобилата и хвърли презрителен поглед към нас. — Това е кон. — Гласът й кънтеше. Конят изпръхтя, явно за да потвърди думите й. — А вие сте новата ми група от третокурсници. Всеки от вас е избран за моя курс, защото вярваме, че може би имате афинитет към ездата. Истината е, че по-малко от половината ще завършат успешно срока и по-малко от половината от тези, които завършат срока, ще станат добри ездачи. Имате ли някакви въпроси? — Но тя не направи достатъчно голяма пауза, за да може някой да попита нещо. — Добре, тогава ме последвайте и да започваме.

Тя тръгна към коневръза, а ние я последвахме.

Искаше ми се да попитам кои са тези, които са решили, че може да имам афинитет към ездата, но ме беше страх да го направя и просто се влачех след нея, както и останалите.

Тя спря пред редица от празни отделения за коне. Пред всяко от тях имаше вила и ръчна количка. Ленобия се обърна към нас:

— Конете не са големи кучета. И нямат нищо общо с романтичните представи на малките момиченца за перфектния им най-добър приятел, който винаги ще ги разбере. — Две момичета до мен се размърдаха виновно и Ленобия ги прониза със сивите си очи. — Конете са работа, конете изискват отдаване, интелигентно отношение и време. Ще започнем с работата. В стаичката в дъното ще намерите ботуши, после ще ви раздам ръкавици. След това всеки от вас ще се заеме с едно от отделенията за коне.

— Професор Ленобия? — обади се пълничко момиче и плахо вдигна ръка.

— Само Ленобия. Името, което съм си избрала в чест на древната вампирска кралица, не се нуждае от допълнителни титли.

Нямах представа коя е била Ленобия и си заръчах да проверя, когато мога.

— Хайде, какво искаше да ме питаш, Аманда?

— Ами… ъъъ… — Ленобия вдигна въпросително едната си вежда. Аманда преглътна шумно. — Как точно ще се заемем с отделенията, проф… искам да кажа Ленобия… госпожо?

— Като ги изчистите, разбира се. Събирате торта в количките. Като напълните количката догоре, я изсипвате отвън на торището. Чист талаш има в склада, който се намира зад стаята е такъмите. Имате петдесет минути. Аз ще се върна след четирийсет и пет минути, за да проверя как вървят нещата.

Всички мигахме глуповато срещу нея.

— Можете да започвате. Веднага.

И ние започнахме.

Знам, че звучи странно, но нямах нищо против да чистя. Конският тор не е чак толкова гаден. А и си личеше, че тези отделения се чистят всеки ден. Обух гумените ботуши (доста грозновати, но покриваха дънките ми чак до коленете), сложих ръкавиците и се захванах за работа. По високоговорителите звучеше прекрасна музика. Почти съм сигурна, че беше последният албум на «Ения» (майка ми много често слушаше «Ения», преди да се омъжи за Джон, но той реши, че тази музика му звучи окултно, и й забрани да го прави. (Ето защо винаги много съм харесвала «Ения»). Така че аз се наслаждавах на грабващата галска музика, докато ринех конският тор. Не беше минало много време, когато напълних количката е чист талаш и го разсипах по пода. Обзе ме обаче странното усещане, че някой ме наблюдава.

— Добра работа, Зоуи.

Подскочих и се обърнах, за да видя Ленобия точно до вратата на отделението. В едната си ръка държеше голяма мека четка. В другата държеше юздата на една пъстра кобила.

— Явно си чистила обор и преди — каза тя.

— Баба ми имаше едно сладко конче на име Бъни — отговорих, преди да съм осъзнала колко глупаво прозвуча. Изчервих се и се опитах да замажа положението: — Бях на десет и цветът му ми приличаше на Зайчето Бъни, затова така го кръстих.

Устните на Ленобия се разтеглиха в бегло подобие на усмивка.

— Конюшнята на Бъни ли си чистила?

— Да. Обичах да го яздя, а баба казваше, че никой не трябва да язди кон, ако не му е почистил преди и след това. — Свих рамене и заключих: — Ето защо му чистех.

— Баба ти явно е умна жена. — Кимнах. — А ти имаше ли нещо против да чистиш на Бъни?

— Не, определено нямах.

— Това е чудесно. Запознай се е Персефона. — Ленобия посочи с глава към кобилата зад себе си. — Ти току-що изчисти нейното отделение.

Кобилата влезе при мен, навря си муцуната в лицето ми и усетих дъха й, който ме гъделичкаше.

— Здравей, Персефона.

— До края на часа остават още пет минути, така че не е необходимо да оставаш, но ми се струва, че си спечели привилегията да срешеш Персефона.

Изненадана, аз потупах коня по врата.

— Ще остана, няма проблем — чух се да отговарям.

— Чудесно. Можеш да върнеш четката в стаята с такъмите, когато приключиш. Ще се видим утре, Зоуи.

Ленобия ми връчи четката, потупа коня по шията и ни остави сами.

Персефона мушна глава в хранилката, която беше пълна със сено, а аз се заех с моята част от работата. Бях забравила колко е релаксиращо да се грижиш за кон. Бъни беше починал внезапно от сърдечен удар преди две години и баба беше прекалено разстроена, за да си вземе друг кон. Каза, че «зайчето» (тя така го наричаше) не може да бъде заменено. Така че са минали две години, откакто не съм се доближавала до кон, но изведнъж си спомних всичко. Миризмата, топлината, успокояващият звук на коня, хрупащ сено, и нежният звук, който четката издаваше при търкането с косъма — оказа се, че всичко това ми е липсвало.

От другия край на конюшнята се дочу ядосаният глас на Ленобия, която гневно нахока някой ученик. Надявах се да е противното червенокосо хлапе. Повдигнах се на пръсти и погледнах над Персефона, за да хвърля бърз поглед на случващото се. Червенокосият нахалник стоеше на мястото си, а до него Ленобия бе сложила ръце на кръста. Дори от тук беше ясно, че е побесняла. Зачудих се дали това хлапе е дошло е мисия да вбесява всеки преподавател. А менторът му беше Дракона, който изглеждаше симпатяга, докато не извади меча си… искам да кажа шпагата. Тогава професорът се превърна в смъртоносен вампир воин.

— Този червенокос досадник трябва да си измисли предсмъртно желание — казах на Персефона, обърнах се и продължих да я четкам. Тя завъртя едното си ухо към мен и изпръхтя. — Да, знаех си, че ще се съгласиш с мен. Искаш ли да те светна каква теория имам за спасяването на Америка от лигльовци и загубеняци? — Тя изглеждаше съгласна, така че започнах да й изнасям речта си на тема «Не се чифтосвай със загубеняци».

— Зоуи, ето къде си била!

— О! Стиви Рей, изкара ми акъла! — извиках аз и потупах успокоително Персефона, която се беше стреснала, като изписках от изненада.

— Какво, по дяволите, правиш?

— А на теб на какво ти прилича? Пробвай да изкажеш някакво предположение.

— Престани да се цапотиш тук! Ритуалът по случай Пълнолунието започва след две минути!

— О, по дяволите! Потупах Персефона за последно и изхвърчах навън по най-бързия начин.

— Беше забравила за него, нали? — скара ми се Стиви Рей, която държеше ръката ми, за да пазя равновесие, докато събувах гумените ботуши.

— Не — излъгах.

В този момент осъзнах, че освен за него съм забравила и за ритуала на «Дъщерите на мрака»!