Белязана

Седма глава

— Колко е часът?

Вървяхме по тесен коридор с много завои. Стените бяха направени от някаква странна смесица между тъмен камък и леко издадени тухли. Доста начесто бяха разположени мъждукащи стъклени фенери, окачени върху старинни метални свещници, забити в стената. Те изпускаха нежна, жълта светлина, която за щастие не дразнеше очите ми.

Щом стигнахме залата, забелязах, че тя няма никакви прозорци. По пътя не срещнахме никого, въпреки това аз продължих да се озъртам нервно, представяйки си първата си среща е други новаци.

— Почти четири след полунощ е. Това значи, че учебните занятия са приключили преди около час — отговори ми Неферет и се усмихна леко на шокираната ми физиономия. — Часовете започват в осем вечерта и приключват в три след полунощ — обясни ми тя. — Учителите са на разположение до три и половина, за да дават допълнителни разяснения след часовете. Спортният салон е отворен до настъпването на изгрева — точния момент, който ще усещате безпогрешно, когато Промяната във вас се извърши напълно. До тогава времето на зазоряване ще бъде изрично обявявано във всички класни стаи, общежития, общи помещения, залата за хранене, библиотеката и спортния салон. Храмът на Никс естествено е отворен по всяко време, но в него има предвидени занимания два пъти седмично след училище. Следващият ритуал е утре. — Неферет ми се усмихна окуражително. — Знам, че сега ти звучи объркано, но доста бързо ще влезеш в час с всичко тук. Съквартирантката ти ще ти помага така, както и аз.

Тъкмо се готвех да задам следващия си въпрос, когато голяма, оранжева, косместа топка притича през стаята и безшумно се хвърли в ръцете на Неферет. Подскочих и изписках стреснато, а след това се почувствах като пълна глупачка, защото се оказа, че това не е летящ караконджул или нещо подобно, а чисто и просто котка.

Неферет се усмихна и почеса котката между ушите.

— Зоуи, запознай се със Скайлар. Той обикновено се мотае наоколо и дебне да се хвърли в прегръдката ми.

— Това е най-голямата котка, която някога съм виждала — казах и протегнах ръката си, за да ме помирише.

— Внимавай, много хапе!

Преди да отдръпна ръката си, котаракът започна да търка муцуна в пръстите ми. Затаих дъх. Неферет наклони глава замислено.

— Той те харесва! Това е невероятно. Той не харесва никого, освен мен. Дори държи другите котки настрана от тази част на училището. Наистина е голям грубиян.

Внимателно погалих Скайлар между ушите, както беше направила и Неферет преди това.

— Много обичам котки — казах нежно. — Преди имах котка, но когато майка ми се омъжи повторно, се наложи да я занесем в приют, за да си намери нови стопани. Джон, новият съпруг на майка ми, мразеше котките.

— Забелязала съм, че начинът, по който някой се отнася към котките и те към него в отговор, е много показателен за характера на човека.

Отместих поглед от котката и срещнах зелените очи на Неферет. Тя знаеше за семейните отношения много повече, отколкото казваше. Почувствах се някак си свързана с нея и напрежението ми се изпари.

— Има ли много котки тук?

— Да, има… Котките винаги са били в съюз с вампирите.

Хм, добре. Аз всъщност вече го знаех. По история на света при господин Шадокс (по-известен като Пъф Шеди, но не му казвайте) сме учили, че в миналото са убивали котките, защото е имало поверие, че те превръщат хората във вампири.

Да, бе, да, говори ми. Още едно доказателство за глупостта на човеците.

Тази мисъл ме шокира. Колко бързо и лесно започнах да мисля за «нормалните» хора като за «човеци» и като за нещо различно от мен самата.

— Мислиш ли, че мога да си взема котка?

— Ако някоя те избере, ще можеш да й принадлежиш.

— Да ме избере?

Неферет се усмихна и започна да гали Скайлар между ушите, а той доволно замърка.

— Да, котките избират нас, ние не ги притежаваме. — Сякаш за да докаже правотата на думите й. Скайлар скочи от ръцете й и побягна от залата. Неферет се засмя. — Той наистина е ужасен, но аз го обожавам. Мисля, че щеше да е така, дори да нямах тази специална дарба от Никс.

— Скайлар е дар от Никс?

— На всяка Върховна жрица се дава някаква дарба от богинята. Специална сила. Това е свързано с начина, по който откриваме Върховната жрица. Дарбата може да бъде под формата на необикновени познавателни умения, като например да четеш мисли или да имаш видения, които предсказват бъдещето. Или пък може да бъде нещо от физическия свят, например специална връзка с някои от четирите елемента, или пък е животните. Аз има две дарби от Никс. Основната ми дарба е свързана с котките. Имам необичайно силна връзка с тях дори за вампир. Втората ми дарба е свързана с лечителството. — Тя ми се усмихна. — Ето защо отлично знам, че се възстановяваш много добре.

— Това е невероятно! — бе единственото, което успях да кажа. Главата ми вече бе на път да се пръсне от всичко, което ми се случи през последния ден.

— Ела да се качим в стаята ти. Сигурна съм, че си гладна и уморена. Вечерята ще бъде сервирана след… — Неферет наклони глава на една страна, сякаш очакваше някой невидим човек да прошепне това в ухото й. — След около час. — После ми се усмихна разбиращо. — Вампирите винаги знаят колко е часът.

— Това също е много яко.

— Това, мила моя новачке, е само върхът на «якия» айсберг.

Искрено се надявах сравнението й да няма нищо общо със съдбата на «Титаник». Когато продължихме да вървим към общежитията, аз си спомних въпроса, който бях започнала да й задавам, когато се появи Скайлар.

— Значи казваш, че заниманията започват в осем вечерта? — Обикновено не съм бавно загряваща, но някои от нещата, които тя ми казваше, звучаха сякаш на друг език. Малко се затруднявах да проумея всичко.

— Ако се замислиш над това, ще осъзнаеш, че да се провеждат уроците през нощта е напълно логично. Естествено трябва да си наясно, че вампирите — и новаците, и възрастните, не експлодират, нито друга подобна глупост, ако се покажат на слънце, но слънчевата светлина ни причинява известен дискомфорт. Не започна ли и на теб да ти пречи поне малко, преди да дойдеш тук?

Кимнах.

— «Мауми Джимс» не ми помогнаха изобщо. — Отново се почувствах като глупачка и добавих набързо: — «Мауми Джимс» са слънчеви очила.

— Разбира се, Зоуи. Знам какво са слънчеви очила. Доста добре всъщност.

— О, Боже! Извинявам се, аз… — Спрях се и започнах да се чудя дали не е прозвучало много глупаво, че съм споменала Бог. Дали това би раздразнило Висшата жрица, която толкова гордо носи своя белег. По дяволите, а дали ще подразни Никс? О, Господи! Ами това, че споменавам дяволите? Това ми е любимата ругатня. (По-скоро единствената, която използвам редовно.) Дали мога все още да я използвам? Вярващите проповядваха, че вампирите почитат грешна богиня и че са себични и тъмни създания, които не се интересуват от нищо друго, освен от пари, благополучие и пиене на човешка кръв и без съмнение всички ще отидат право в ада. Така че дали това означаваше, че трябва да внимавам, когато използвам…

— Зоуи!

Вдигнах поглед и видях Неферет да ме изучава със съсредоточено изражение, и осъзнах, че тя най-вероятно се е опитала вече да привлече вниманието ми, докато бях напълно погълната от мислите си.

— Извинявам се — отвърнах аз.

Жрицата спря до мен, сложи ръце на раменете ми и ме погледна.

— Зоуи, спри да се извиняваш. Не забравяй, че всеки един от нас е дошъл оттам, откъдето си дошла и ти. Това беше ново за всички нас. Знам какво е чувството — страхът от Промяната, шокът, че животът ти се е превърнал в нещо чуждо.

— И неспособността да контролирай нито едно от тези неща — добавих.

— Това също. Но няма винаги да е толкова лошо. Когато станеш вампир, ще ти се струва, че животът ти отново си е твой собствен. Ще правиш своите избори, ще вървиш по своя път, ще се насочиш натам, накъдето те отведат желанията и възможностите ти. Ще следваш сърцето и душата си.

— Ако стана вампир.

— Разбира се, че ще станеш, Зоуи.

— Как можеш да си толкова сигурна?

Очите на Неферет се спряха върху белега ми.

— Никс те е избрала. За какво, все още не знаем. Но нейният знак е недвусмислено положен върху теб. Едва ли би те докоснала само за да види как се проваляш.

Спомних си думите на богинята:

Зоуи Редбърд, Дъщеря на нощта, обявявам те за мои очи и уши в днешния свят. Свят, в който доброто и злото се борят за надмощие.

Веднага отместих очи от проницателния поглед на Неферет. Отчаяно ми се искаше да разбера защо вътрешното ми чувство толкова настоятелно ме караше да си държа устата затворена и да не споменавам на Неферет нищо за срещата си с богинята.

— Просто ми се случиха прекалено много неща за един ден.

— Определено е така, особено на празен стомах.

Тръгнахме отново, когато звукът от звънящ мобилен телефон ме накара да подскоча. Неферет ми се усмихна извинително и извади малък телефон от джоба си.

— Да? — Известно време само слушаше, после започна да присвива очи и да сбръчква чело. — Напротив, много правилно постъпи, като ми се обади. Ще се върна и ще я проверя. — Тя затвори телефона и се обърна към мен: — Извинявай. Зоуи. Едно от новите момичета си счупи крака по-рано днес. Изглежда, има някакво усложнение и ще трябва да отида при нея, за да проверя какво става. Защо не продължиш по този път сама? Като завиеш наляво, ще стигнеш до главния вход. Не можеш да го пропуснеш, вратата е направена от много старо дърво. Непосредствено до нея отвън има каменна пейка. Можеш да седнеш там и да ме изчакаш. Няма да се бавя.

— Добре, няма проблем… — Но преди да го кажа, тя вече бе изчезнала по коридора.

Изобщо не бях щастлива от идеята да прекарам неизвестно колко време сама в компанията на толкова вампири. Сега, когато Неферет си замина, мъждукащата светлина не ми изглеждаше толкова приветлива. По-скоро беше странна и хвърляща мрачни сенки върху каменните стени на залата.

Заставих се да не се страхувам и тръгнах бавно по коридора. Съвсем скоро вече ми се искаше да побягна и да се озова сред хора, били те и вампири. Беше прекалено тихо.

И зловещо. Вървях от лявата страна на коридора, защото от дясната почти нямаше светлина.

За съжаление не завих на следващия десен завой.

Причината беше основателна. Чух нещо. За да съм по-конкретна, ще кажа, че беше смях. Беше нежен момичешки смях, който поради някаква причина ме накара да настръхна. Естествено, спрях на място. Надникнах към коридора и забелязах някакво движение в сенките.

— Зоуи! — чух някой да прошепва името ми.

Примигнах от изненада. Наистина ли чух името си, или просто си въобразявах? Гласът като че ли ми беше познат. Възможно ли бе отново да е Никс? Дали богинята изрече моето име? Почти толкова уплашена, колкото и заинтригувана, аз притаих дъх и направих няколко крачки встрани.

Когато се показах иззад завоя, забелязах нещо, което ме накара автоматично да се притисна — плътно към стената. В малка ниша, не много далеч от мен, имаше двама души. В началото изобщо не разбирах какво виждам. След миг обаче ми стана ясно.

Трябваше веднага да се махна от там. Трябваше безшумно да се измъкна назад и изобщо да не мисля за това, което видях. Но не направих нито едно от тези неща. Чувствах, че краката ми са прекалено тежки и не могат да помръднат. Всичко, което ми оставаше да направя, беше да гледам.

Мъжът — но осъзнах, че той не е мъж, а момче бе не повече от година по-голямо от мен — стоеше с гръб, притиснат към нишата. Главата му беше отметната назад и дишаше тежко. Лицето му беше в сянка, но въпреки това се забелязваше, че е красив.

Тогава поредният женски кикот ме накара да погледна надолу. Тя беше застанала пред него на колене. Всичко, което виждах от нея, беше русата й коса — толкова буйна, че сякаш бе наметало. Тя протегна ръце и посегна към бедрата на момчето.

Бягай! Махай се от тук! — крещеше вътрешният ми глас. Опитах се да направя крачка и тогава неговият глас ме накара да замръзна на място.

— Спри!

Щях да припадна, защото в първия момент си помислих, че говори на мен.

— Всъщност не искаш да спирам, нали?

Отдъхнах си с облекчение, когато тя се обади. Явно говореше на нея. Те дори не подозираха, че съм там.

— Напротив, искам — звучеше, сякаш процежда думите през зъбите си. — Стани, изправи се.

— Харесва ти, знаеш, че ги харесва. Също както ти е ясно, че все още ме желаеш.

Гласът й беше преднамерено дрезгав. Тя се опитваше да звучи секси, но дори аз успявах да доловя фалша. Всъщност звучеше отчаяно.

Видях я да движи пръстите си и очите ми се разшириха от изумление, когато прокара нокътя на показалеца си по бедрото му. Ноктите й разрязаха дънките му като нож и струя алена кръв бликна от там.

Това определено ме отврати, но при гледката на кръвта устата ми се напълни със слюнка.

— Не! — извика той и я хвана за раменете, за да я избута от себе си.

— О, спри да се преструваш. — Тя се изхили гадно и саркастично. — Знаеш, че винаги ще бъдем заедно. — Приближи се с изплезен език и облиза кървавата линия.

Потръпнах. Бях като хипнотизирана.

— Прекрати това! — Той продължаваше да се опитва да я избута от себе си. — Не искам да те нараня, а всичко това започва наистина да ми писва. Защо не можеш да го разбереш? Вече не сме заедно. Не те желая…

— Желаеш ме. Винаги ще ме желаеш! — Тя започна да разкопчава панталоните му.

Не трябваше да съм там. Не трябваше да виждам това. Откъснах поглед от кървавите му бедра и отстъпих една крачка назад. Момчето вдигна очи. Забеляза ме.

И тогава се случи нещо наистина странно. Усетих как се докоснахме от разстояние. Не можех да отместя поглед от него. Момичето пред него сякаш изчезна и всичко, което продължи да съществува, беше той, аз и прекрасният аромат на неговата кръв.

— Не ме желаеш, а? Не изглежда точно така — изхили се тя гадно.

Имах чувството, че главата ми започва да се клати напред-назад.

— Не! — извика той отново и се опита да я избута от себе си, за да може да се приближи към мен. Откъснах очи от него и се запрепъвах назад. — Не! — извика той отново, но този път знаех, че говори на мен, не на нея.

Тя явно също го осъзна, защото се озъби и изкрещя като диво животно. Усетих, че вече мога да се движа. В същата секунда се обърнах и побягнах назад по коридора. Очаквах да хукнат след мен, затова продължих да тичам, докато стигнах голямата дървена порта, която Неферет ми описа. Спрях се там, подпрях се на студеното дърво и се опитах да си поема дъх. В същото време се ослушвах за стъпки.

Какво щях да направя, ако ме преследваха? Главата ми започна да пулсира от болка, чувствах се слаба и ужасно изплашена. И извънредно отвратена.

Да, наясно съм с оралния секс. Съмнявам се да има жив тийнейджър в Америка, който да не е наясно, че според повечето възрастни ние правим свирки, все едно раздаваме дъвки (или по-подходящо — близалки). Тия пълни глупости винаги са ме вбесявали. Естествено, че е пълно с момичета, които мислят, че е «яко» да правиш свирки. Но те грешат. Поне тези от нас, които имат функциониращи мозъци, са наясно, че не е много яко да те използват по този начин.

Добре де, знаех разни неща за свирките, но всъщност никога не бях виждала наистина. И това, което видях току-що, определено ме отврати. Но това, което ме отврати още повече, беше начинът, по който реагирах при вида на кръвта му.

Аз също исках да я опитам.

А това определено не е нормално.

И после, когато очите ни се срещнаха. Какво беше това нещо?

— Зоуи, добре ли си?

— По дяволите! — извиках и подскочих.

Неферет стоеше зад мен и ме гледаше объркано.

— Да не би да се чувстваш зле?

— Ами… аз… — умът ми напълно блокира. Нямаше никакъв начин да й кажа какво видях току-що. — Главата доста ме наболява — обадих се най-после.

И беше вярно. Зверски ме болеше.

Тя ме погледна съчувствено.

— Нека да ти помогна.

Неферет сложи ръката си точно където бяха шевовете на челото ми. Затвори очи и аз долових шепота й, но думите й бяха на език, който не разбирах. Изведнъж ръката й започна да става топла и сякаш тази топлина се превърна в течност, и кожата ми я попи в себе си. Затворих очи и въздъхнах с облекчение, когато болката в главата ми лека-полека изчезна.

— По-добре ли си?

— Да — едва прошепнах.

Тя отдръпна ръката си и аз отворих очи.

— Това ще задържи болката далеч. Нямам представа защо се е върнала, и то е такава сила.

— И аз също, но важното е, че сега я няма — избъбрих набързо.

Тя се вгледа в мен за известно време, а после ме попита:

— Какво те притеснява?

— Малко се страхувам от срещата с новата си съквартирантка — което на практика не беше никаква лъжа. Определено се страхувах.

Неферет ми се усмихна мило.

— Всичко ще бъде наред, Зоуи. Нека ти представя новия ти живот.

Тя отвори голямата дървена порта и се озовахме на двора пред училището. Неферет отстъпи крачка назад и ме остави да гледам глупаво. Ученици с униформи, които изглеждаха уникално, се движеха на малки групи по пътеката в училищния двор. Чувах привидно нормалния шум от техните гласове, докато разговаряха и се смееха. Гледах ту тях, ту училището и се чудех кое от двете привлича вниманието ми повече. Избрах училището. То изглеждаше по-малко заплашително, а и се опасявах, че в тълпата ученици мога да видя него.

Мястото изглеждаше като излязло от зловещ кошмар. Беше посред нощ и се предполагаше, че трябва да е напълно тъмно, но огромната луна светеше над величествените стари дъбове, които хвърляха сянка наоколо. Газени лампи, поставени в ръждясали фенери, следваха алеята, която вървеше успоредно на огромната тухлено-каменна сграда. Отстрани на главната сграда имаше висока кула, която подсилваше илюзията, че мястото прилича повече на замък, отколкото на училище. Помислих си, че един ров би подхождал много повече, отколкото алея, оградена с гъсти храсти азалия и добре поддържана поляна.

Встрани от основната сграда имаше една по-малка, която изглеждаше по-стара и имаше вид на църква. Зад нея и огромните дъбове, които ограждаха целия училищен двор, се виждаше гигантска каменна стена, която ограждаше цялото училище.

Пред църквата имаше мраморна статуя на жена, облечена в дълга, вееща се роба.

— Никс! — изтърсих аз.

Неферет вдигна вежди от изненада.

— Да, Зоуи. Това е статуя на богинята, а сградата зад нея е храмът на Никс. — Тя ме подкани да тръгна с нея и ми посочи сградата пред нас. — Това, което днес познаваме като «Дома на нощта», е сграда, построена през двайсетте години на двайсети век в неофренско-нормандски стил с камъни, донесени от Европа. Била е предназначена за манастир на Вярващите, а после е станала частно училище за много богати ученици. Когато решихме, че трябва да отворим собствено училище в тази част на страната, я купихме за целта преди пет години.

Имах съвсем смътни спомени от периода, когато тази сграда беше частно училище. Предполагам, единствената причина, поради която съм чувала за това, е, че веднъж по новините съобщиха колко голям процент от учениците в него са станали наркомани и как управата била силно шокирана. Както и да е. Едва ли е било изненада за някого, че тези богаташчета са посегнали към дрогата.

— Изненадана съм, че са ви го продали — казах някак разсеяно.

Смехът й беше тих и някак страшен.

— Не искаха, но им направихме предложение, на което не можаха да откажат.

Искаше ми се да я попитам какво има предвид, но от начина, по който се засмя, ме побиха тръпки. Освен това бях ужасно заета. Не можех да спра да оглеждам всичко наоколо. Първото нещо, което ми направи впечатление, бе, че всички вампири изглеждаха невероятно красиви. Беше адски странно. Добре, знам, че вампирите са привлекателни, това всеки го знае. Най-успешните филмови звезди в света са вампири. Също и много танцьори, музиканти и певци. Вампирите почти изцяло доминират в сферата на изкуството, което обяснява защо са толкова богати. А също и защо Вярващите ги осъждат като безскрупулни и алчни.

Може би всъщност им завиждат, че самите са толкова красиви.

Вярващите им гледат филмите и пиесите, ходят им на концертите, купуват им книгите и произведенията на изкуството, но в същото време ги одумват и Бог им е свидетел, че за нищо на света не биха имали вземане-даване с тях. Ехо-о, думата «лицемерие» значи ли нещо?

Както и да е. Да бъда заобиколена от толкова красиви хора предизвикваше у мен желанието да допълзя под някоя пейка и да се скрия там, още повече, че голяма част от тях поздравяваха Неферет, а след това поглеждаха към мен и ми казваха «здравей».

Вглеждах се в учениците, които минаваха покрай нас. Всеки от тях поздравяваше Неферет с уважение. Някои се покланяха и слагаха юмрук пред сърцето, което караше Неферет да се усмихне и да се поклони леко в отговор. Добре, учениците не бяха чак толкова красиви като възрастните. Естествено, че бяха симпатични и изглеждаха интересно с техните сапфирени полумесеци на челото и хубавите им дрехи, които приличаха повече на специална дизайнерска изработка, отколкото на училищни униформи. Но не притежаваха лъскавото, нечовешки привлекателно излъчване, което носеше в себе си всеки един от възрастните вампири.

Направи ми впечатление, както и предполагах, че в униформите им преобладава черният цвят. Не е толкова трудно да разпознаеш клишето, когато то само мине покрай теб в готически черен цвят. Но няма как да не призная, че им стоеше доста добре. Черното беше в комбинация с тънки карирани линии в тъмносиньо, виолетово или изумруденозелено. Върху всяка униформа имаше избродиран златен или сребърен знак. Имах чувството, че видях някои от знаците да се повтарят, но не можех да определя какво точно изобразяват.

Освен това ми направи впечатление, че твърде много от учениците имат дълги коси. Момичетата бяха с дълги коси, момчетата — също. Учителите също бяха с дълги коси. Дори котките, които се разхождаха по двора от време на време, бяха с доста дълга козина. Странно. Добре, че се отказах от подстригването и късата прическа, която си направи Кайла миналата седмица.

Забелязах, че учителите и учениците имат още нещо общо — очите им бяха вперени с любопитство в моя белег. Чудесно.

Започнах новия си живот като аномалия, което от самото начало ми беше ясно колко е неприятно.