Белязана

Седемнадесета глава

Тресейки се, избърсах устата си с опакото на ръката си и се отдалечих от повръщаното (отказах дори да се замисля какво съм повърнала и как ли изглежда). Стигнах до огромен дъб, израснал толкова близо до стената, че половината от клоните му се простираха навън. Подпрях се на дървото и се опитах да не повръщам повече.

Какво направих. Какво ставаше с мен? Тогава някъде от клоните на дървото дочух мяукане. Не беше обичайното котешко мяукане, по-скоро някак ядосано и ръмжащо.

Огледах се. На един клон, точно над оградата, стоеше малко рижо коте. То се взираше в мен с големите си очи и определено имаше недоволен вид.

— Как се покачи там.

— Мяу — отвърна котката и се запромъква по клона, за да се приближи още малко до мен.

— Добре, мац-пис-пис-пис, ела при мен.

— Мяу — продължаваше да си проправя път през клоните с малките си лапички.

— Точно така, браво, малката ми. Още малко напред.

Да, измествах мисълта за моята изродска природа, спасявайки котето, но истината е, че не можех да мисля повече за това, което се случи. Не сега. Споменът беше прекалено пресен. Така че котето беше идеална възможност да се разсея. Освен това ми изглеждаше познато.

— Хайде, малката ми, хайде — продължавах да говоря и се опитах да се покатеря на стената, за да достигна долната част на клона, върху който стоеше котето. Хванах се и се изкачих по стената, като не спирах да говоря на котето, а то от своя страна ми се оплакваше.

Най-после стигнах до него. Погледите ни се срещнаха и започнах да се чудя какво ли знае то за мен. Дали знае, че преди малко опитах човешка кръв (и ми хареса)? Дали дъхът ми миришеше на повърнатата кръв? Дали изглеждах различно? Да не са ми пораснали кучешките зъби? (Добре, де, това последното е идиотско, ама все пак…)

Тя ми измяука още веднъж. Посегнах да я погаля по главата, а тя затвори очи и започна да мърка.

— Изглеждаш като малка лъвица — казах й. — Виж колко си по-симпатична, когато не се оплакваш. — Изведнъж примигнах от изненада, защото се сетих откъде ми е позната. — Сънувах те! — И лъч на щастие се прокрадна през стената от болка и страх, която ме обграждаше. — Ти си моето коте!

Котката отвори очи, прозя се и измърка, сякаш за да коментира защо ми трябваше толкова време да се досетя. Нямаше какво друго да направя, освен да продължа да я галя по главата. Тя затвори очи и замърка силно.

Въздухът миришеше на дъжд, но нощта беше необичайно топла за края на октомври. Отметнах глава назад, поех си дълбоко въздух и се вгледах в сребърната лунна светлина, която се процеждаше между облаците.

— Хм, Неферет каза да стоим на лунна светлина. — Вгледах се в нощното небе отново. — Би било много по-добре, ако тъпите облаци ги нямаше, но все пак…

Тъкмо го изрекох и задуха вятър, който прогони облаците.

— Е, благодаря — казах. — Това беше много удобен вятър.

Котката се размърда, за да ми напомни, че съм спряла да я галя между ушите.

— Мисля да те нарека Нала, защото ужасно ми приличаш на малка лъвица. Знаеш ли, миличка? Много съм доволна, че те намерих. Наистина имах нужда да ми се случи нещо хубаво след нощта, която преживях. Няма да повярваш…

Изведнъж усетих странна миризма. Беше толкова необичайна и силна, че зарязах това, което говорех, и се огледах. Какво беше това? Вдишах и сбърчих нос. Беше някак суха и стара миризма. На къща, която не е била проветрявана дълго време. Не беше никак приятна, но не беше и толкова гадна, че да изпитам желание да си запуша носа. Нещо беше не на мястото си, сякаш не трябваше да усещам тази миризма тук.

С крайчеца на окото си мярнах нещо. Погледнах към дългата и виеща се тухлена стена и видях момиче, обърнато почти с гръб към мен. То стоеше така, сякаш не знае накъде точно да тръгне. Виждах я доста добре заради силната лунна светлина, а и защото като вампир (макар и новак) не се нуждаех от силна светлина. Зачудих се да не би някоя от онези противни Дъщери на мрака да ме е проследила. Надявах се да не е така, защото вече изобщо не ми се занимаваше с техните глупости. Явно съм въздъхнала шумно, въпреки че си мислех, че го правя само наум, защото момичето се обърна към мен.

Гледката ме шокира и усетих как ме обзема страх.

Беше Елизабет. Елизабет Без Фамилия, която аз мислех за мъртва. Тя ме видя и очите й, които бяха някак странни и светещи в червено, се разшириха. Тя изписка, завъртя се и изчезна с нечовешка скорост в нощта.

В това време Нала изви гърба си на дъга и започна да съска с такова настървение, че тялото й се разтресе.

— Спокойно, спокойно — повтарях много пъти, опитвайки се да успокоя и котката, и себе си. — Не може да е било дух. Няма как. Беше просто… просто някакво странно момиче. Сигурно съм я уплашила и тя…

— Зоуи? Зоуи, ти си ли?

Подскочих и за малко да падна от оградата. На Нала това й дойде в повече. Започна да съска и скочи на земята. Напълно обезумяла от страх, аз се вкопчих в най-близкия клон и започнах да се взирам в тъмното.

— Кой… кой е? — надвиках бумтенето на сърцето си. В този момент бях заслепена от светлината на два фенера, насочени право към мен.

— Естествено, че е тя! Няма как да забравя гласа на най-добрата си приятелка. Все пак я няма отскоро.

— Кайла! — възкликнах аз, като се опитвах да прикрия очите си от ярката светлина с треперещата си ръка.

— Ето, казах ти, че ще я намерим — обади се мъжки глас. — Ти винаги се предаваш много бързо.

— Хийт?

Може би сънувах?

— Да! Намерихме те, сладурче — извика той и въпреки ужасно силната светлина на фенера видях как започна да се катери по оградата, сякаш бе висока русокоса маймуна.

Невероятно облекчена, че все пак е той, а не някое страшно чудовище, извиках към него:

— Хийт, внимавай. Ако паднеш, може да си счупиш нещо. Е, освен ако не се приземиш на главата си, тогава най-вероятно няма да пострадаш.

— Не и аз — засмя се той и се изкатери толкова бързо, че съвсем скоро застана зад мен и възседна оградата. — Хей. Зоуи, виж ме! Аз съм кралят на света!

Той се развика, размаха ръце и започна да се хили като пълен идиот, изпълвайки въздуха около мен с алкохолни изпарения.

— Добре, не е необходимо вечно да се гъбаркаш с бившата ми несподелена любов по Леонардо. — Погледнах го и се почувствах съвсем в кожата си, както не бях се чувствала от часове. — Всъщност е моята бивша и несподелена любов към теб, само дето ти не си направил един куп евтини, но готини филми.

— Хей, още ли се сърдиш заради Дъстин и Дрю? Забрави ги, те са минало — каза Хийт и ме погледна със специфичния си поглед на малко кученце, което го правеше много готин, но само докато бяхме в осми клас. Жалко, че от поне две години тази готиност вече не ми действа. — А и дойдохме чак дотук, за да те спасим.

— Какво? — погледнах го смаяно. — Чакай! Изключи тази светлина, че ми избоде очите.

— Ако я изключа, нищо няма да виждаме.

— Добре, тогава я насочи другаде. Например нататък — посочих с произволен жест посока, противоположна на училището (и на мен). И двамата с Кайла насочиха фенерите си нататък и вече можех да пусна ръката си, която, както забелязах с облекчение, вече не трепереше. Очите на Хийт се разшириха, щом забеляза белега ми.

— Гледай, гледай! Вече е запълнен. Като… като на вампирите по телевизията.

Е, действа малко успокоително да откриеш, че някои неща просто не се променят. Хийт си остава Хийт — готин, но не най-блестящият ум на света.

— Хей, ами аз! И аз съм тук, забравихте ли? — извика Кайла. — Някой да ми помогне да се кача! Само внимателно. Чакай да оставя новата си чанта. Май е по-добре да събуя тези обувки. Зоуи, няма да повярваш каква разпродажба изпусна вчера в «Бейкърс». Всички летни модели бяха на ликвидация. Седемдесет процента намаление. Купих си…

— Помогни й — казах на Хийт. — Веднага! Явно това бе единственият начин да я накараме да мъкне.

Да. Някои неща просто не се променят.

Хийт се надвеси над Кайла, за да й подаде ръка. После я издърпа и я качи на оградата до нас. През цялото време тя се кикотеше и подхилкваше по начин, който разпознах безпогрешно. Сигурна бях в това, както бях сигурна, че от мен няма да стане велик математик. Кайла си падаше по Хийт. Не, не просто си падаше, по-скоро вече си беше паднала по него. В този момент смотолевените му приказки, че ми е изневерил на партито, намериха своя смисъл.

— Как е Джаред? — попитах рязко и с това пресякох всякакъв кикот.

— Добре, предполагам — отвърна тя, без да ме поглежда.

— Предполагаш?

Тя вдигна рамене и забелязах, че под страхотното си кожено яке е облякла най-предизвикателната си блуза, която шеговито наричахме цицопоказател, защото освен че имаше дълбоко деколте, беше с телесен цвят и изглеждаше, че показва повече отколкото в действителност.

— Не знам. Не сме говорили много последните няколко дни.

Все още не ме поглеждаше, но пък погледна към Хийт, който изглеждаше като невеж веселяк. Но пък той така си изглежда и без това. Явно най-добрата ми приятелка сваля гаджето ми. За миг това ужасно ме подразни и ми се прииска да не е толкова приятна и топла вечерта. Искаше ми се да е ужасно студено и Кайла да замръзне цялата, барабар с циците си.

Изведнъж от север се изви страшно студен вятър.

С небрежен жест Кайла загърна якето си и отново се закикоти, но този път нервно, а не флиртувайки, и усетих дъх на бира и още нещо. Нещо, което така силно се беше отпечатало върху сетивата ми, че се изненадах, задето не го усетих по-рано.

— Кайла, ти си пила и пушила!

Тя примигна и ме погледна като изплашен заек.

— Само малко. Бира имам предвид. И после… Хийт имаше малко джойнт, а аз много, много се страхувах да дойда тук, така че си дръпнах няколко пъти.

— Трябваше й някакъв начален старт — опита се да я оправдае Хийт.

— А ти откога си започнал да пушиш трева? — попитах гневно аз.

Той се ухили нервно.

— Не е кой знае какво, Зо. Пуша по една цигара от време на време. Те и без това са по-безвредни от тютюна.

Ужасно ме дразнеше да ме нарича Зо.

— Хийт — постарах се да говоря спокойно. — Не са по-безвредни от цигарите, но дори и да е така, това не е голяма далавера. Цигарите са ужасни и те убиват. И сериозно, само най-големите загубеняци в училище пушат трева.

Кайла се закашля, за да привлече вниманието ми.

— Какво?

Изражението й се беше променило от наплашен заек в лукава котка. Разпознах промяната. Това го правеше постоянно с хора извън приятелския ни кръг. Преди направо ме подлудяваше и се е стигало дотам да й се развикам да спре да е такава гадна. А сега го прилагаше на мен!

— Не съм съгласна, че само загубеняците пушат. Поне не и от време на време. Помниш ли онези две много готини момчета от отбора на «Съюза»? Крис Форд и Брад Хиджънс. Видях ги на партито на Кейти и пушеха.

— Ей, не са чак толкова готини — възрази Хийт.

Кайла не му обърна внимание и продължи:

— И Морган пуши понякога.

— Морган? Морги Тигърчето? — Да, бях много ядосана на Кайла, но добрата клюка си е добра клюка.

— Да, тя тъкмо си направи пиърсинг на езика и на… — Кайла млъкна и каза само с устни думата «клитор». — Можеш ли да си представиш колко я е боляло!

— Къде, къде си е направила пиърсинг? — искаше да разбере Хийт.

— Никъде, никъде — отговорихме в един глас с Кайла и за момент прозвучахме като предишните най-добри приятелки.

— Кайла, отново изместваш темата. Играчите на «Съюза» винаги са си падали по дрогата. Ехо? А стероидите, с които се блъскат? Затова ни трябваха шестнайсет години, за да ги победим.

— Да! Само «Тигрите»! Наритахме им задниците! — извика Хийти, а аз завъртях очи от досада.

— А Морган определено е започнала да си губи ума, затова си е направила пиърсинг на… — погледнах към Хийт и размислих — на тялото и пуши трева. Кажи ми поне един нормален, който го прави.

Кайла помисли секунда и изтърси:

— Аз.

Въздъхнах:

— Виж, просто не мисля, че е особено умно.

— Е, ти невинаги знаеш всичко. — Пламъчетата на омраза отново проблеснаха в очите й!

Погледнах към Хийт и отново към нея.

— Разбира се, права си. Не знам всичко.

Погледът й за миг се промени от гаден на стреснат, след което отново стана гаден. В този момент не можех да не я сравня със Стиви Рей, която познавах едва от няколко дни, но бях абсолютно и напълно сигурна, че никога няма да тръгне да сваля гаджето ми, независимо дали е вече почти бивше или не. Също така не мисля, че би побягнала от мен точно в момента, когато имам най-голяма нужда от подкрепа.

— Мисля, че трябва да си тръгваш — казах на Кайла.

— Хубаво — отвърна тя.

— И не е особено добра идея да се връщаш отново.

Тя вдигна рамене, така че якето й се свлече, а след него и презрамката на потника й, от което стана ясно, че не носи сутиен.

— Пука ми.

— Помогни й да слезе долу, Хийт.

Той беше много добър в изпълнението на прости команди, така че бързо смъкна Кайла долу. После взе фенера и се качи обратно.

— Побързай, Хийт, умирам от студ. — Тя се обърна и тръгна бавно по пътя.

— Е — сконфузи се той, — изведнъж стана много студено.

— Да. Но това вече може да се промени — казах разсеяно и не забелязах как вятърът изведнъж спря.

— Хей, Зо! Аз наистина дойдох тук, за да те спася.

— Не.

— А?

— Хийт, погледни челото ми.

— Да, имаш онова нещо с полумесеца. Сега е запълнен, което е малко странно, защото преди не беше.

— Да, но сега е. Добре, замисли се малко. Аз съм белязана. Това значи, че тялото ми преминава през Промяната, за да се превърна във вампир.

Очите на Хийт се плъзнаха от челото ми надолу. Забелязах, че спря поглед на циците и на краката ми, които се виждаха почти целите, понеже роклята ми се запретна нагоре, като се качвах по оградата.

— Зо, каквото и да става с тялото ти, на мен ми харесва. Винаги си била красива, но сега изглеждаш като истинска богиня. — Той ми се усмихна и докосна нежно бузата ми, с което ми напомни защо толкова го харесвах преди време. Въпреки недостатъците си Хийт можеше да бъде много мил и винаги ме караше да се чувствам много красива.

— Хийт — започнах аз нежно, — съжалявам, но нещата се промениха.

— За мен нищо не се е променило.

Съвсем неочаквано той пристъпи напред, сложи ръка на коляното ми и ме целуна. Отдръпнах се назад и хванах китката му.

— Спри, Хийт! Опитвам се да говоря с теб!

— А какво ще кажеш ти да говориш, а аз да те целувам? — прошепна той.

Опитах се отново да му кажа «не»… и тогава го усетих. Пулса му под пръстите ми.

Биеше силно и бързо. Кълна се, можех да го чуя. И когато той се доближи, за да ме целуне отново, видях вената на врата му. Тя пулсираше силно, докато кръвта преминаваше през нея. Кръв… Устните му докоснаха моите и си спомних вкуса на кръвта в бокала. Тази кръв беше студена, смесена с вино и принадлежеше на един загубеняк, на едно нищожество. Кръвта на Хийт би била гореща и… сладка, много по-сладка от тази на Елиът Хладилника.

— О, мамка му! Зоуи, одраска ме! — Той отдръпна ръката си от моята. — Гледай, одрала си ме до кръв! Ако не искаш да те целувам, кажи!

Той вдигна ръка към устата си и всмука капката кръв, която проблясваше на китката му. После вдигна очи, за да ме погледне, и замръзна на място. Имаше кръв по устните му. Усещах миризмата й. Беше като вино, но много, много по-хубава. Този аромат ме обгърна и ме накара да настръхна.

Исках да я вкуся. Исках го по-силно от всичко, което някога съм искала в живота си.

— Искам… — чух се да прошепвам с глас, който не познавах.

— Да — каза Хийт, сякаш беше в транс. — Да, каквото поискаш. Ще направя каквото поискаш.

Приближих се до него и езикът ми докосна устните му, поемайки капката кръв. Усетих експлозия от топлина и удоволствие, каквито никога не съм изпитвала.

— Още! — заповядах му аз.

Сякаш беше загубил дар слово, той просто кимна и ми подаде китката си. Кървеше съвсем леко и когато облизах тънката кървава линия. Хийт простена. Сякаш докосването на езика ми направи нещо на драскотината, защото изведнъж кръвта започна да тече по-бързо и по-бързо…

Ръцете ми трепереха, когато поднесох китката му към устата си и докоснах с устни топлата му кожа. Потръпнах и простенах от удоволствие…

— О, Боже! Какво му правиш! — Гласът на Кайла се превърна в писък, който прониза алената мъгла в ума ми. Изпуснах китката на Хийт, сякаш ме беше опарила. — Махни се от него! — крещеше тя като обезумяла. — Остави го!

— Хийт не помръдваше.

— Отивай си казах му аз. — Отивай си и не се връщай повече.

— Не отвърна той. Звучеше странно трезвен.

Да. Тръгвай си.

— Пусни го! — извика Кайла.

— Кайла, ако не млъкнеш, ще полетя надолу и ще изсмуча кръвчицата от кръшкаческото ти тяло!

Тя изпищя и побягна. Обърнах се отново към Хийт, който все още се взираше в мен.

— Ти също трябва да си тръгваш.

— Не се страхувам от теб, Зо.

— Хийт, аз се страхувам от себе си достатъчно и за двама ни.

— Но аз нямам нищо против това, което направи. Обичам те, Зоуи! Повече от всякога.

— Стига — Нямах намерение да викам, но силата, с която казах това, го стресна. Преглътнах тежко и продължих по-спокойно: — Просто си тръгни, моля те. — И за да го накарам наистина да си тръгне, добавих: — Кайла сигурно вече е извикала ченгетата. Никой от нас няма нужда да си създава такива проблеми.

— Добре, тръгвам си. Но няма да стоя настрана. — Той ме целуна и отново усетих прекрасния вкус на кръвта, който все още се носеше от устните му. След това се спусна по стената и изчезна в нощта. Остана единствено светлината на фенерчето му, а накрая и тя изчезна.

Не можех да мисля. Още не. Движех се на автопилот хванах се за клона, за да сляза от оградата по-лесно. Краката ми трепереха така ужасно, че успях да направя само няколко крачки. Седнах до дървото и подпрях гръб в ствола му, за да се почувствам по-сигурна и защитена. Отнякъде се появи Нала, която скочи в скута ми, сякаш е моя котка от години, а не едва от няколко минути. А когато избухнах в ридания, се покатери по мен и докосна топлата си муцунка в бузата ми. След безкрайно дълго време риданията ми преминаха в хълцане и ми се прииска да не бях побягвала от ритуала, без да си взема чантата. Можех поне да използвам носната си кърпичка.

— Ето, струва ми се, че имаш нужда от това.

Нала измяука, а аз подскочих от изненада. Примигах и през сълзи видях някой да ми подава носна кърпичка.

— Б-благодаря отвърнах и я взех. Няма проблем каза ми Ерик Найт.