Белязана

Пета глава

Пътят към склона винаги е бил стръмен, но съм го изкачвала поне милион пъти с или без баба и никога не съм се чувствала така. Не беше просто кашлица. И не беше само болка в мускулите. Бях замаяна, а стомахът ми започна да бълбука така ужасно, че си спомних за Мег Раян във филма «Френска целувка», когато изяде толкова много сирене, че припадна. (Кевин Клайн е много готин в този филм. Добре де, като за старец.)

Изведнъж ме връхлетя ужасна хрема. Нямам предвид просто да подсмърчам. Изобщо не можех да дишам, ако си затворя устата, което ме караше да кашлям още по-силно. А болката в гърдите ми беше непоносима! Опитвах се да си спомня как точно умираха хлапетата, които отказваха да приемат Промяната. Дали получаваха сърдечен пристъп? Или е възможно да са кашляли и кихали до смърт?

Спри да мислиш за това!

Трябваше да намеря баба. Ако тя нямаше отговорите, щеше да ги намери. Баба Редбърд разбираше хората. Според нея това било така, защото не е прекъсвала връзките си със своите предци и със знанията, които е получила от тях. Дори сега ми става смешно, като си представя намръщеното й изражение, когато стане дума за загубеняка. (Тя е единственият възрастен, който знае, че го наричам така.) Според нея бе очевидно, че кръвта на мъдрите чероки е пропуснала нейната дъщеря, но само за да мога аз да получа допълнително от тази индианска магия.

Като дете съм се изкачвала по този път, държейки баба за ръка толкова пъти, че не бих могла да ги преброя. На ливадата с висока трева и диви цветя разпъвахме пъстро одеяло и си правехме пикник, докато баба ми разказваше интересни истории за хора от племето чероки и ме учеше на мистериозно звучащите думи от техния език. Докато погледът ми се рееше около ветровитите поляни, тези истории сякаш оживяваха и се носеха във въздуха покрай нас като дима на ритуалния огън… Например тъжната история за това как са се появили звездите, когато кучето откраднало царевицата и хората от племето го хванали, за да го накажат. То побягнало към своя дом на север, царевицата се разпръснала по небето и от магията в нея се образувал Млечният път. Или за това как великият Ястреб създал планините и долините със своите криле. И любимата ми история за младото момиче — слънцето, което живеело на изток, за нейния брат — луната, който живеел на запад, и за Червената птица, която била дъщеря на слънцето.

— Не е ли странно? Аз съм Редбърд — Червената птица[1], дъщеря на слънцето, а се превръщам в изчадие на нощта.

Чух се да казвам тези думи на глас и се изненадах, че говоря толкова немощно, особено когато думите ми се носеха като ехо около мен, сякаш бях в голям тъпан.

Тъпан.

Мисля, че тази дума ми напомни за това как, като бях малка, баба ми ме водеше да слушам свиренето по време на церемония. И може би тези мисли вдъхнаха живот на спомена ми, защото вече чувах церемониалния тъпан съвсем отчетливо. Огледах се наоколо, примижавайки дори от слабата светлина на умиращия ден. Очите ме боляха и виждах размазано. Нямаше вятър, но сякаш сенките, които скалите хвърляха върху тревата, се движеха… приближаваха се към мен.

— Бабо, страх ме е! — извиках. Идва успявах да се концентрирам.

Духовете на земята не са нещо, от което Птицата Зоуи трябва да се страхува.

— Бабо? — Дали наистина чувах гласа й да ме нарича с прякора ми, или бяха просто ефекти от ехото, сливащи се с моите спомени? — Бабо! — извиках пак и този път застанах, за да чуя някакъв отговор.

Нищо. Нищо, освен вятъра.

У-но-ле. Думата за вятър на езика на чероки изплува в ума ми като полузабравен сън.

Вятър? Момент, преди малко нямаше никакъв вятър, а сега бях принудена да държа шапката си с едната ръка, а с другата да отмятам косата от лицето си. И тогава във вятъра ги чух — звуците от гласовете на чероките, сливащи се с думкането на церемониалния тъпан. През завесата от коса и сълзи, която скриваше очите ми, видях дим. Сладникав вкус изпълни сетивата ми и почувствах лагерния огън на моите предци. Изпъшках, борейки се да си поема въздух.

Тогава ги усетих. Бяха застанали около мен. Образите им се движеха като мараня върху нагорещен път през лятото. Усетих ги как пристъпват, докато извършваха своите сложни и изящни движения около сенчестия образ на лагерния огън.

Ела при нас, У-вет-си а-ге-хут-са… Ела при нас, дъще!

Духовете на чероки… Спорът с моите родители… Предишният ми живот приключи…

Всичко това ми дойде в повече. Побягнах.

Това, което бяхме учили по биология за притока на адреналин в ситуацията «бий се или бягай», излезе вярно. Изпитвах ужасна болка в гърдите, струваше ми се, че сърцето ми ще експлодира, дишането ми беше толкова затруднено, сякаш дишах под вода, но въпреки всичко пробягах последната отсечка от пътеката с такава скорост, все едно бяха отворили всички магазини в мола и раздаваха безплатни обувки.

С последни сили стигнах по-нагоре по склона с надеждата, че ще избягам от ужасяващите духове, които ме преследваха като мъгла. Но вместо това имах чувството, че навлизам все — навътре в техния свят на дим и сенки. Дали умирах? Какво ставаше с мен? Заради това ли виждах духове? Къде изчезна бялата светлина? Съвсем паникьосана, аз хукнах напред, размахвайки ръце, сякаш за да сграбча ужаса, който ме преследваше.

Не забелязах корена, който ми се изпречи на пътя. Опитах се да спра, но рефлексите ми бяха толкова забавени, че паднах и се ударих лошо. Болката в главата ми беше остра, но продължи само секунда, преди мракът да ме обгърне.

Събуждането ми беше странно. Очаквах всичко да ме боли, особено главата и гърдите, но вместо да изпитвам болка, се чувствах… добре. Всъщност се чувствах много, много по-добре. Не кашлях, ръцете и краката ми бяха удивително леки и топли, сякаш току-що съм се топнала в покрита с пяна топла вана посред студена вечер.

О!

От изненада отворих очи. Гледах към светлина, която по някаква мистериозна причина не дразнеше очите ми. За разлика от ослепителната светлина на слънцето тази беше по-скоро като нежен дъжд от запалени свещи, движещи се от горе на долу. Изправих се и забелязах, че греша. Светлината не се движеше, аз се движех спрямо нея.

Отивам в Рая! Е, това определено ще шокира някои хора.

Погледнах надолу, за да видя тялото си. Аз или по-скоро… то… или както там се казва, лежеше опасно близо до ръба на склона. Беше напълно неподвижно. На челото имах рана, която кървеше лошо. Кръвта се стичаше в цепнатина между скалите, оставяйки следа като кървави сълзи, вливащи се право в сърцето на скалата.

Беше невероятно странно да гледам надолу към себе си. Не бях уплашена. Но би трябвало да бъда, нали? Не означаваше ли това, че съм мъртва? Сигурно сега ще мога да виждам духовете на чероките по-добре. Дори тази мисъл не ме уплаши. Всъщност, вместо да ме е страх, се чувствах по-скоро като наблюдател, като че ли нищо лошо не можеше да ме сполети. (Все едно бях от онези момичета, които правят секс с всекиго, но са уверени, че няма да забременеят или да прихванат някоя гадна венерическа болест, която да им изяде мозъка.)

Наслаждавах се на начина, по който светът изглеждаше като бляскав и нов, но вниманието ми все се връщаше към тялото ми. Зареях се по-близо до него. Дишах слабо. Е, тялото ми дишаше така, не аз. Другото ми «аз» не изглеждаше добре. Беше цялата бледа и устните й бяха сини. Ха! Бяло лице, сини устни и червена кръв. Не съм ли патриотка, а?

Засмях се и това беше изумително! Кълна се, можех да видя смеха си да се носи наоколо като пухкавите неща, които издухваш от глухарчето, само че вместо бели бяха сини като глазура на торта. Брей! Кой би предположил, че да си удариш главата и да припаднеш било толкова забавно. Чудех се дали това е да се чувстваш надрусан.

Глухарчестата глазура избледня и започнах да чувам бляскавия кристален звук на течаща вода. Приближих се още до тялото си и забелязах, че това, което в началото помислих за пукнатина в почвата, всъщност е тесен пещерен процеп. Живият звук от вода идваше от глъбините му. Любопитна, погледнах надолу и бляскавите сребърни очертания на думи се издигнаха от вътрешността на скалата. Напрегнах се да ги чуя и бях възнаградена със слаб шепот на сребърен звук.

Зоуи Редбърд, ела при мен!

— Бабо! — извиках в цепнатината на скалата. Думите ми обагриха въздуха около мен в ярко виолетово. — Ти ли, бабо?

Ела при мен…

Сребърното се смеси с виолетовия цвят на моя глас, придавайки на думите свежия цвят на цъфнала лавандула. Това беше поличба! Предзнаменование. Подобно на духовете водачи, в които чероките са вярвали в продължение на векове, баба Редбърд ми подсказа, че трябва да вляза в скалата. Без повече колебание оставих духа си да следва следата, оставена от моята кръв, докато стигнах до гладкия под на стая, подобна на пещера. В средата бълбукаше малко изворче, което издаваше приятен, ромолящ звук с цвят на стъкло. Той се смеси с алените капки от моята кръв и озари пещерата в блещукаща светлина е цвят на сухи есенни листа. Изпитах желание да седна до изворчето, да докосна с пръсти въздуха около него и да си поиграя с музиката, която издава, но гласът ме извика отново.

Зоуи Редбърд, следвай ме, за да откриеш съдбата си.

Последвах потока и женския глас. Пътят се стесни и скоро се превърна в малък тунел. Той се извиваше като спирала и завърши внезапно пред стена, покрита с издълбани символи, които изглеждаха едновременно познати и чужди. Объркана, аз се загледах в поточето, което изчезваше, в пукнатина изпод една скала. И сега какво? Трябва ли да продължа след него?

Погледнах отново към тунела. Не се виждаше нищо, освен танцуващата светлина. Обърнах се към стената и сякаш ме разтресе ток. Там стоеше жена, седнала кръстосала крака пред стената. Носеше бяла рокля на ресни, украсена със същите символи, които бяха издълбани на стената зад нея. Беше изумително красива и имаше дълга права коса, толкова черна, сякаш хвърляше синкаво виолетови отблясъци като гарваново крило. Когато заговори, плътните й устни се раздвижиха и изпълниха въздуха със сребристия цвят на нейния глас.

— Тси-лу-ги У-вет-си А-ге-хут-са. Добре дошла, дъще. Справи се много добре.

Тя говореше на езика на чероки. Макар че не съм използвала този език през последните години, разбрах думите й.

— Ти не си баба ми! — казах и ми стана ужасно неловко. Виолетовите ми думи се смесиха с нейните сребърни слова и накараха въздуха около нас да потрепва в лавандулови отблясъци.

Усмивката й беше ведра като изгряващото слънце.

— Не, дъще, не съм. Но познавам Силвия Редбърд много добре.

Поех си дълбоко въздух.

— Мъртва ли съм?

Очаквах да ми се изсмее, но вместо това тъмните й очи се изпълниха с нежност и разбиране.

— Не, У-вет-си А-ге-хут-са. Ти си много далече от смъртта. Твоят дух беше призован да преброди владенията на Нунне’хи.

— Народът на духовете! — огледах се в тунела, опитвайки се да видя някакви лица и форми сред сенките.

— Твоята баба ти е обяснила всичко много добре, у-с-ти Дот-су-ва, Малка Червена Птица. Ти си чудна смесица от старите нрави и новия свят, от древна племенна кръв и аутсайдерите.

Думите й ми се струваха топли и студени едновременно.

— Коя си ти — попитах я най-после.

— Позната съм с много имена. Променящата се, Гея, А’акулууджуси, Куан Ин, Бабата паяк дори Зора…

Когато заговори, лицето й се променяше при споменаването на всяко име, така че направо бях зашеметена от нейната сила. Тя може би забеляза това, защото направи пауза и ми се усмихна ведро, а лицето й прие вида на жената, която видях първоначално.

— Но ти. Зоуи, можеш да ме наричаш с името, с което съм позната в света, към който принадлежиш. Никс.

— Никс! — гласът ми се превърна почти в шепот. — Богинята на Вампирите?

— Най-напред започнаха да ме почитат древните гърци, достигнати от Промяната, които видяха в мое лице майката, от която се нуждаеха през тяхната безкрайна Нощ. Имах честта да наричам свои деца техните последователи в продължение на векове. И да, в твоя свят тези деца се наричат вампири. Приеми името У-вет-си а-ге-хут-са. В него ти ще откриеш своята съдба.

Усетих белега на челото си, който пламна с пареща болка, и изпитах желание да заплача.

— Не разбирам. Как така да открия съдбата си? Аз само искам да намеря начин да започна успешно новия си живот. Просто всичко да бъде наред. Да мога да си намеря мястото. Съмнявам се, че сега бих могла да открия съдбата си.

Богинята отново се усмихна и заговори е глас, който много наподобяваше този на майка ми. Всъщност гласът й излъчваше частица от любовта на всяка майка по света.

— Вярвай в себе си, Зоуи. Аз съм те белязала като мое дете. Ти ще бъдеш първата истинска У-вет-си а-ге-хут-са в-хна-и св-но-й. Дъщеря на Нощта, през тази епоха. Ти си специална. Приеми това и ще започнеш да разбираш истинската сила на своята уникалност. В теб е обединена магическата кръв на твоите мъдри прадеди, както и проницателността да разбираш модерния свят.

Богинята се изправи и тръгна с грациозна походка към мен, гласът й изписваше сребърни символи във въздуха около нас. Като стигна до мен, тя избърса сълзите от бузите ми, а после обгърна лицето ми е ръце.

— Зоуи Редбърд. Дъщеря на Нощта, обявявам те за мои очи и уши в днешния свят. Свят, в който доброто и злото се борят за надмощие.

— Но аз съм на шестнайсет! Дори не мога да паркирам колата си както трябва! Откъде мога да знам как да бъда твоите очи и уши?

Тя просто се усмихна.

— Ти си по-зряла, отколкото показва възрастта ти. Зоуи. Вярвай в себе си и ще намериш правилния път. Но помни, тъмнината невинаги означава зло, както светлината невинаги носи добро.

Тогава богинята Никс, древната персонификация на Нощта, се доближи до мен, целуна ме по челото и аз загубих съзнание за трети път този ден.