Белязана

Двадесет и пета глава

Следващият ден започна, както по-късно отчетох, подозрително нормално. Докато закусвахме, разказах шепнешком на Стиви Рей колко готин и страстен беше Ерик снощи, после започнахме да обсъждаме какво да облека за събота. Изобщо не забелязахме приближаването на Афродита и зловещата й тройка — Войнствената, Ужасната и Осата. Часът по история на вампирите беше толкова интересен — от амазонките преминахме в Древна Гърция и научихме за техния вампирски празник, наречен Корея — че забравих за планирания тази вечер ритуал на «Дъщерите на мрака». Поне за мъничко бях престанала да се тревожа за Афродита и да се чудя какво да направя. Часът по актьорско майсторство също ми хареса. Бях подготвила един от монолозите на Кейт от «Укротяване на опърничавата» (Обикнах тази пиеса, след като гледах филма с Елизабет Тейлър и Ричард Бъртън.) Когато излязох от класната стая, Неферет ме приклещи в ъгъла и ме попита докъде съм стигнала с учебника по социология на вампирите от шести курс. Трябваше да й призная, че не съм напреднала много (всъщност не бях прочела нищо, но се опитах да не обръщам внимание на огорчението й и казах, че бързам за часа по английски). Влязох в стаята, наместих се между Деймиън и Стиви Рей и адът изведнъж се отвори.

Всичко, което до този момент изглеждаше нормално, се обърна с краката нагоре.

Пентесилея четеше «Ти тръгни, а аз ще остана още малко…» от четвърта глава на «Последната нощ на Титаник» от Уолтър Лорл. Книгата беше интересна и ние слушахме както обикновено, когато глупакът Елиът започна да кашля. Голям досадник беше този.

Някъде по средата на главата и на изнервящата кашлици изведнъж подуших странна миризма, сладка, вкусна и изкусителна. Вдишах дълбоко, но се опитах да не изпускам нишката на текста.

Кашлицата на Елиът се засили и целият курс, включително аз, обърнахме гневни погледи към него. Не можеше ли да вземе някакви капки, сироп за кашлица или поне да пийне малко вода?

И тогава видях кръвта.

Както никога Елиът не се излежаваше и не дремеше. Седеше изпънат като струна и гледаше покритата си с прясна кръв длан. Изкашля се отново и всички чухме ужасния пльокащ звук, който ми напомни за деня, когато бях белязана. От устата му блъвна аленочервена кръв.

Гърлото му загъргори.

— Извикайте Неферет! — кресна Пентесилея, издърпа едно от чекмеджетата на бюрото, извади чиста, сгъната на четири кърпа и тръгна бързо между редовете към Елиът. Ученикът, който беше най-близо до вратата, изхвърча навън.

Гледахме смаяни как Пентесилея достига до Елиът в момента на следващия пристъп на кървава кашлица, точно навреме, за да я улови в кърпата. Той заби лице в кърпата, започна да плюе, повръща и хълца и когато най-после вдигна поглед, всички видяхме, че по бледото му кръгло лице се стичат кървави сълзи. Кръв шуртеше от носа му, сякаш беше чешма с отворено докрай кранче. Той обърна лице към Пентесилея и аз забелязах тънката кървава струйка, която се стичаше от ушите му.

— Не! — извика той с чувство, на каквото смятах, че е неспособен. — Не искам да умра!

— Ш-ш-шт… — опита се да го успокои Пентесилея. Оранжевата й коса полепна по потното му лице. — Болката скоро ще премине.

— Но… но аз… — зарида той с глас, който само напомняше за неговия, после избухна в нов пристъп на кашлица и повърна във вече напоената с кръв кърпа.

Неферет влезе в стаята с двама високи и яки вампири, които носеха носилка и одеяло. В ръцете й имаше шишенце е бяла като мляко течност. Преди да ги огледаме добре, вратата се отвори отново и Дракон Ланкфорт връхлетя в стаята.

— Това е менторът му — прошепна почти без глас Стиви Рей.

Кимнах и си спомних.

Неферет подаде на Дракона шишенцето с бялата течност и застана зад Елиът. Сложи ръце на раменете му и в същия миг кашлянето и повръщането престанаха.

— Изпий това, Елиът — каза Дракона. Елиът поклати треперещата си глава и той продължи меко: — То ще спре болката.

— Ще останеш ли е мен? — попита задъхано Елиът.

— Разбира се. Няма да те оставя нито за миг.

— Ще извикаш ли мама? — прошепна момчето.

— Ще я извикам.

Елиът затвори за миг очи, после пое шишенцето с треперещите си ръце, допря го до устните си и го изпи. Неферет кимна към двамата вампири, те го вдигнаха и го сложиха на носилката, сякаш беше кукла, а не умиращо дете, и придружени от Дракона, го изнесоха от стаята. Преди да ги последва, Неферет се обърна и изгледа шокираните лица на учениците от трети курс.

— Бих могла да ви кажа, че Елиът ще се оправи и всичко ще е наред, но това би било лъжа — започна тя и гласът й се извиси чист и мек, но всички различихме студените нотки в него. — Истината с, че тялото му отхвърля Промяната. След минути ще умре завинаги, без да узрее до вампир. Бих могла да ви кажа да не се тревожите, защото това не може да се случи с вас. Но и това би било лъжа. Горе-долу един от десет няма да понесе Промяната. Някои от новаците умират през третата предшестваща година. Други имат повече сили и ще удържат до шестата предшестваща година, но ще се разболеят и ще умрат внезапно. Казвам ви това не за да живеете в страх, а поради две основни причини. Първо, искам да знаете, че като ваша Висша жрица, никога няма да ви излъжа и ще ви помогна да преминете бързо и леко в следващия свят, когато дойде времето за това. И второ, надявам се да живеете така, сякаш днес е последният ден в живота ви, защото той наистина може да е такъв. Само така ще оставите достоен спомен за себе си и духът ви ще почива в мир. Ако не умрете, тогава ще се радвате на дълъг живот като уважаван и почитан вампир. — Погледна право в мен и заключи: — Моля Никс да ви благослови с мир и спокойствие. Запомнете, че смъртта е естествена част от живота, дори от живота на вампира, и че един ден всички ще се завърнем в прегръдката на нашата богиня.

Звукът от затръшването на вратата след нея прозвуча като финален акорд.

Пентесилея се захвана за работа. Бързо и без излишни емоции почисти кървавите пръски по чина на Елиът, скри всички свидетелства за смъртта му, върна се на подиума и обяви минута мълчание в негова памет. После вдигна книгата и зачете оттам, докъдето бе стигнала. Опитах се да се съсредоточа и да забравя гледката на бликащата от ушите, носа и очите на Елиът кръв. Опитах се също да забравя и сладката миризма, която без съмнение идваше от умиращото тяло на Елиът.

Би трябвало нещата да продължат обичайния си ход, независимо че някой от новаците е умрял, но да умрат двама за толкова кратък период от време вече беше необичайно и през останалата част от деня всички бяхме тихи и умърлушени. Атмосферата по време на обяда беше потискаща. Забелязах, че по-голямата част от децата върнаха храната си. Близнаците не направиха дори и опит да се заядат с Деймиън и това би било приятна промяна, ако не знаех каква е причината. Когато Стиви Рей скалъпи някакво извинение да напусне столовата по-рано и да се върне в класната стая далеч преди звънеца за петия час, веднага заявих, че отивам с нея.

Тръгнахме заедно по алеята в гъстия нощен мрак. Тази вечер светлината на газените лампи не ми изглеждаше топла и ярка. Беше студена и мътна.

— Никой не обичаше Елиът и все пак този път го приех по-тежко — заговори Стиви Рей. — Колкото и да е странно, с Елизабет не се разстроих толкова. Поне можехме да скърбим искрено за нея.

— Напълно те разбирам. И аз се чувствам зле, но това, което ме разстрои най-много, е, че видях с очите си какво може да ми се случи. Просто не мога да го изтрия от ума си.

— Добре, че умря бързо — каза тя.

— Чудя се дали боли — потръпнах неволно.

— Предполагам, че не. Дават ти нещо. Онази бяла течност, която Елиът изпи. Тя спира болката, но те оставя в съзнание до самия край. Неферет винаги се притичва на помощ.

— Плашещо е, нали? — погледнах я аз.

— Да.

Известно време останахме мълчаливи. Луната се подаде иззад облаците и листата на дърветата заблестяха в зловеща сребриста светлина. Това неочаквано ми напомни за Афродита и нейния ритуал.

— Има ли шанс Афродита да отложи запланувания за тази вечер ритуал на Самхайн?

— Абсурд. Ритуалите на «Дъщерите на мрака» никога не се отлагат.

— По дяволите! — плеснах се по бедрата и се втренчих в нея. — Той е бил техният хладилник.

Стиви Рей ме погледна изплашено.

— Кой, Елиът ли?

— Да. Беше някак подпухнал и се държеше като дрогиран. Вероятно е започнал да отхвърля Промяната още тогава. — Настъпи неловка тишина. Аз добавих. — Не исках да ти казвам преди, особено след като ми разказа за… знаеш за какво. Сигурна ли си, че Афродита няма да отложи ритуала? Имам предвид, във връзка със смъртта на Елизабет и на Елиът?

— За «Дъщерите на мрака» това няма никакво значение. Тях не ги е грижа за децата хладилници. Просто ще ги заменят с други. — Тя се поколеба за миг, после продължи тихо: — Зоуи, мислех си… Може би е по-добре да не ходиш там. Чух какво ти каза вчера Афродита. Тя ще направи така, че никой да не те приеме. Афродита е много, много злобна.

— Всичко ще е наред, Стиви Рей.

— Не, имам лошо предчувствие. Сигурна съм, че още нямаш план, нали?

— Така е. Все още съм на етап проучване — опитах се да разведря обстановката.

— Тогава го отложи за друг път. Днес беше отвратителен ден. Всички са разстроени. Изчакай.

— Не мога да не отида, особено след това, което ми каза Афродита вчера. Иначе ще си помисли, че съм се изплашила.

Стиви Рей въздъхна.

— Тогава вземи и мен.

Поклатих глава, но тя продължи:

— Сега си Дъщеря на мрака и можеш да каниш хора на ритуалите. Покани ме. Ще дойда и ще ти пазя гърба.

Не, изключено. Мислех непрекъснато за кръв, представях си, че я пия и лижа, и това беше очевидно дори за Войнствената и Ужасната. Стараех се с всички сили, но продължавах да мисля за кръв, за тази на Хийт, на Ерик и дори на Елиът. Стиви Рей щеше да научи един ден колко много ме привлича тази миризма, но не и тази нощ. Ако зависеше от мен, най-добре никога да не разбираше. Не исках да загубя нито нея, нито Близнаците или Деймиън, а се страхувах, че ще стане точно така. Те знаеха, че съм «специална», но ме приемаха, защото моята уникалност означаваше да си имат своя Висша жрица, а това ги устройваше. Жаждата ми за кръв обаче със сигурност нямаше да ги устрои. Нямаше да ме разберат.

— Няма да стане, Стиви Рей.

— Зоуи, не бива да ходиш сама при тези вещици.

— Няма да съм сама. Ерик ще бъде там.

— Да, но той е бил гадже на Афродита. Кой знае как ще реагира, ако му се наложи да застане между двете?

— Скъпа, мога да се защитавам и сама.

— Знам, но… — Тя млъкна и ме изгледа стреснато. — Зи, вибрираш ли?

— Какво? — опулих се срещу нея. В същия момент го чух и избухнах в смях. — Това е мобилният ми телефон. Снощи преди ритуала го сложих в чантата си.

Извадих телефона и погледнах екранчето.

— Минава полунощ, кой, по дя… — отворих капачето и видях, че имам петнайсет нови съобщения и пет пропуснати обаждания. — Леле, някой е звънял до припадък, а аз не съм забелязала.

Проверих първо съобщенията и щом зачетох, стомахът ми се сви.

«Зо, обади ми се, още те обичам.» «Зо, обади ми се, моля те.» «Искам да те видя.» «Ти+Аз» «Ще се обадиш ли?» «Искам да говоря с теб, Зо!» «Обади ми се!»

Нямаше нужда да продължавам. Всички бяха в този дух.

— Ох! Всичките са от Хийт.

— Бившият ти ли?

— Да — въздъхнах аз.

— Какво иска?

— Очевидно мен.

Натиснах с нежелание бутона за гласовата си поща и се изненадах от вълнението в иначе сънливия глас на Хийт.

— Обади ми се. Знам, че е късно, но… чакай. Късно е, но не за теб, а за мен. Но няма значение. Не ми пука. Просто искам да ми звъннеш. Това е. Чао. Обади се!

Изтрих го и продължих нататък. Следващото беше още по-шантаво.

— Зоуи! Виж. Трябва да ми се обадиш. Наистина. И недей да ми се сърдиш. Кайла дори не ми харесва. Тя е скапанячка. Обичам теб, Зоуи, само теб. Така че обади ми се. Няма значение кога. Тъкмо ставам.

— Ох, мъже! — въздъхна Стиви Рей, явно дочула трескавия глас на Хийт. — Момчето е като обсебено. Не е чудно, че си му била дузпата.

— Да — измънках и изтрих второто съобщение. Третото приличаше на първите две, само че беше още по-отчаяно. Намалих звука и е нервно потропващ крак прехвърлих всичките пет, без да ги изслушам, само изчаквах, за да видя кога точно да натисна бутона за изтриване и да отворя другото.

— Трябва да се видя с Неферет — казах повече на себе си, отколкото на Стиви Рей.

— Защо? Искаш да блокираш обажданията му ли?

— Не. Да. Нещо такова. Искам да говоря с нея за… ами да ми каже какво да правя — избегнах настойчивия й поглед аз. — Искам да кажа… той вече се появи тук веднъж. Не желая да идва пак и да създава неприятности.

— Права си. Ще стане кофти, ако налети случайно на Ерик.

— Ще стане ужасно. Добре, сега по-добре да побързам да хвана Неферет преди петия час. Ще се видим след училище.

И без да изчакам нейното «довиждане», тръгнах за стаята на Великата жрица. Какъв ужасен ден! Елиът умира, а аз съм съблазнена от кръвта му. Отивах на ритуал на Самхайн с група момичета, които ме мразеха и държаха да ми го покажат. На всичкото отгоре, изглежда, бях обсебила бившето си гадже.

Да, днешният ден определено беше един от най-гадните.