Борбата

1

— Деймън!

Леденият вятър обви косата на Елена около лицето й, прониза я през тънкия пуловер. Дъбовите листа се носеха сред вихрушката покрай редиците от гранитни надгробни плочи. Клоните на дърветата се люшкаха като обезумели. Ръцете й бяха студени, устните и страните й — вкочанени, но тя продължи да крещи право срещу вятъра.

— Деймън!

Лошото време бе демонстрация на неговата Сила, предназначена да я изплаши. Но не успя. Мисълта, че същата тази Сила се е обърнала срещу Стефан, събуждаше в нея прилив на гореща ярост, изгаряща гърдите й въпреки леденостудения вихър. Ако Деймън бе направил нещо на Стефан, ако Деймън го бе наранил…

— Отговори ми, по дяволите! — изкрещя тя към дъбовете покрай оградата на гробището.

Едно изсъхнало дъбово листо, приличащо на сбръчкана кафява ръка, прелетя покрай нея, но отговор не последва. Над главата й небето сивееше като мътно стъкло, сиво като надгробните паметници, заобикалящи я от всички страни. Елена усети как гневът и отчаянието сковават гърлото й и безсилно отпусна рамене. Беше сгрешила. Деймън не беше тук. Беше сама с фучащия вятър.

Извърна се… и ахна.

Той стоеше зад нея, толкова близо, че когато се обърна, дрехите й го докоснаха. От толкова малко разстояние би трябвало да усети приближаването на друго човешко същество, топлината на тялото му. Но Деймън, разбира се, не беше човешко същество.

Отдръпна се две крачки назад, преди да успее да се овладее. Инстинктите й, кротували, докато крещеше сред бушуващия вятър, се надигнаха неудържимо в нея.

Тя стисна юмруци.

— Къде е Стефан?

Черните вежди на Деймън се смръщиха.

— Кой Стефан?

Момичето пристъпи към него и с все сила го зашлеви.

Нямаше намерение да го прави, а след това не можа да повярва, че го бе ударила. Но наистина го цапардоса здравата, с цялата си сила, тъй яко, че главата на Деймън се отметна настрани. Ръката я заболя. Остана скована, опитвайки се да си поеме дъх, без да го изпуска от очи.

Той беше облечен както когато го видя за пръв път — целия в черно. Ботуши от мека черна кожа, черни джинси, черен пуловер и черно кожено яке. И приличаше на Стефан. Не можеше да си обясни как не го е забелязала досега. Имаше същата черна коса, същата бледа кожа, същия смущаващо красив вид. Но косата му беше права, а не къдрава. Очите му бяха черни като среднощния мрак, а устата — жестока.

Той бавно извърна глава обратно към нея и тя видя бузата, зачервена от плесницата й.

— Не ме лъжи — изрече тя с разтреперан глас. — Зная кой си ти. Зная какво си. Ти уби снощи господин Танър. А сега и Стефан е изчезнал.

— Нима?

— Знаеш, че е изчезнал!

Деймън се усмихна, но усмивката му се стопи почти мигновено.

— Предупреждавам те. Ако го нараниш…

— И какво ще стане тогава? — попита той. — Какво ще направиш, Елена? Какво можеш да направиш срещу мен?

Тя замълча. Едва сега осъзна, че вятърът е стихнал. Всичко около тях бе мъртвешки притихнало, докато двамата стояха неподвижни в средата на някакъв огромен кръг на Силата. Сякаш всичко наоколо — и оловносивото небе, и дъбовете, и обагрените в тъмночервено корони на буковете, и самата земя бяха свързани с него, сякаш той бе изсмукал цялата Сила от тях. Стоеше с леко наклонена назад глава, а в бездънните му очи тлееше странна светлина.

— Не зная — прошепна тя, — но ще измисля нещо. Повярвай ми.

Той внезапно се разсмя, а сърцето на Елена подскочи и заби лудешки в гърдите й. Господи, той беше красив. Всъщност красив бе прекалено слабо и безцветно определение. Както обикновено, смехът му секна само след миг, но въпреки сериозно стиснатите му устни, в очите му проблясваха весели искрици.

— Вярвам ти — рече той, вече успокоен, докато оглеждаше гробището. После пак се обърна към нея и протегна ръка. — Брат ми не те заслужава — додаде с небрежен тон.

Елена понечи да отблъсне ръката му, ала се спря. Не желаеше отново да го докосва.

— Кажи ми къде е той?

— По-късно може би… но срещу определена цена. — Деймън дръпна ръката си и Елена забеляза, че и той носи сребърен пръстен с камък от лапис лазули, същия като пръстена на Стефан. Запомни това, напрегнато си заповяда тя. Това можеше да се окаже много важно.

— Брат ми — продължи той с небрежен тон — е голям глупак. Стефан си мисли, че си слаба и лесна за манипулиране също като Катрин, защото външно толкова много приличаш на нея. Но той греши. Аз мога да доловя гнева ти дори от другия край на града. И сега го усещам — залива всичко като бялата светлина на слънцето над пустинята. Ти притежаваш много сила, Елена, дори и сега, докато си тук. Но можеш да станеш много по-силна…

Тя се вгледа в него. Не го разбираше, нито й се хареса промяната на темата.

— Не зная за какво ми говориш. И какво общо има това със Стефан?

— Говоря ти за Силата, Елена. — Внезапно пристъпи по-близо до нея с приковани в лицето й очи. Сега гласът му прозвуча по-меко, но все така настойчиво. — Ти опита всичко друго, но нищо не те задоволи. Ти си момиче, което има всичко, ала винаги нещо остава недостижимо за теб. Нещо, което отчаяно искаш да притежаваш, но все ти се изплъзва. Тъкмо това ти предлагам, Елена. Сила. Вечен живот. И усещания, каквито никога преди това не си изпитвала.

Тогава тя схвана за какво й говореше и в гърлото й се надигна горчивина. Разтърси глава, потресена от ужас. За нищо на света нямаше да приеме това.

— Не.

— Защо не? — прошепна той. — Защо не опиташ, Елена? Бъди честна. Не е ли част от това, което желаеш? — Черните му очи излъчваха такава горещина и настойчивост, че я омагьосаха и тя не можеше да отклони погледа си от тях. — Мога да събудя в теб желания, останали заспали през целия ти досегашен живот. Ти си достатъчно силна, за да живееш в мрака, за да властваш над него. Можеш да се превърнеш в кралицата на сенките. Защо не вземеш тази Сила, Елена? Позволи ми да ти я предам.

— Не — повтори тя и най-после успя да извърне очи от неговите. Не искаше повече да го гледа, нямаше да му позволи да й въздейства. Нямаше да му позволи да я накара да забрави… да я накара да забрави…

— Това е върховната тайна, Елена — неуморно продължаваше той. Гласът му бе станал гальовен като пръстите му, докосващи гърлото й. — Ще бъдеш щастлива както никога досега.

Имаше нещо ужасно важно, което сега тя на всяка цена трябваше да си припомни. Той използваше Силата, за да я накара да забрави, но тя не биваше да му позволява да я накара да забрави…

— И ще бъдем винаги заедно, ти и аз. — Студените му пръсти я погалиха отстрани по врата, плъзнаха се под яката на пуловера й. — Само ние двамата, завинаги.

Внезапно я прониза болка, когато пръстите му докоснаха двете малки рани на шията й. Съзнанието й мигом се проясни.

Да я накара да забрави… Стефан.

Това искаше той да изтласка от съзнанието й. Споменът за Стефан, за зелените му очи, за усмивката му, зад която винаги прозираше неизказана тъга. Но нищо не можеше да прогони Стефан от мислите й, не и след това, което бяха преживели. Отдръпна се от Деймън, отблъсна студените му пръсти. Погледна го право в очите.

— Вече съм намерила това, което искам — изрече със суров тон. — Както и този, с когото искам да бъда завинаги.

Очите му заприличаха на бездънни черни дупки. Студен гняв пропълзя във въздуха между тях. Докато се взираше в тези очи, Елена неволно си представи кобра, готова да нападне, да ухапе смъртоносно.

— Не бъди глупава като брат ми — заговори той. — Иначе мога да започна и с теб да се държа по същия начин.

Сега вече момичето се изплаши не на шега. Не можеше да овладее страха. Студът я връхлиташе и вледеняваше костите й. Вятърът отново се усили, клоните се разклатиха.

— Кажи ми, Деймън, къде е той?

— В този момент? Не зная. Не можеш ли поне за миг да престанеш да мислиш за него?

— Не! — Тя потръпна и косата отново се разпиля по лицето й.

— И това ли е окончателният ти отговор за днес? Сигурна ли си, че искаш да играеш тази игра с мен, Елена? Последиците няма да бъдат безобидни.

— Сигурна съм. — Трябваше да го спре, преди отново да се опита да й въздейства. — Ти не можеш да ме уплашиш, Деймън, не си ли го забелязал вече? В мига, в който Стефан ми каза какво си, какво си направил, ти изгуби властта, която можеше да имаш над мен. Мразя те. Отвращаваш ме. И нищо повече не можеш да ми сториш, никога вече.

Лицето му се промени, чувствените му черти се изкривиха в смразяваща маска. Сега изглеждаше жесток и горчиво безпощаден. Засмя се дрезгаво, но този път смехът не секна.

— Нищо ли? Мога да направя всичко на теб и на тези, които обичаш. Нямаш представа на какво съм способен, Елена. Но ще разбереш.

Тя отстъпи назад, а вятърът я прониза като нож. Зрението й се замъгли, сякаш пред очите й внезапно затанцуваха бляскави точици, които изпълниха всичко наоколо.

— Зимата идва, Елена — процеди той. Сега гласът му звучеше съвсем ясно и по-смразяващо дори от воя на вятъра. — Най-безмилостният сезон. Но преди да настъпи, ти ще научиш какво мога и какво не мога. Преди началото на зимата ти ще се присъединиш към мен. Ще бъдеш моя.

Бялата вихрушка я заслепи. Повече не можеше да вижда високата му черна фигура. Сега дори гласът му бе заглъхнал. Елена притисна силно ръце към гърдите си и сведе глава, цялата трепереща. Прошепна:

— Стефан…

— О, и още нещо. — Гласът на Деймън отново се върна. — Преди малко ме попита за брат ми. Не си прави труда да го търсиш, Елена. Снощи го убих.

Главата й рязко се повдигна, но нищо не видя, освен заслепяваща белота, която изгаряше носа и страните й, слепваше клепачите й. Чак тогава, когато усети фините зрънца, сипещи се по кожата й, осъзна какво бяха това — снежинки.

Първият сняг заваля на първи ноември. Високо над главата й слънцето бе скрито от облаците.