Борбата

4

— Но той трябва да отиде на лекар. Има вид на умиращ! — извика Бони.

— Не може. Сега не мога да ви обясня. Трябва да го заведем в пансиона! Целият е мокър и тук съвсем ще измръзне. После ще си поговорим.

Пренасянето на Стефан през гората обаче не беше никак лесна задача. Той остана в безсъзнание и трябваше да го влачат със сетни усилия през тъмната гора. Когато най-после го замъкнаха до задната седалка на автомобила на Мат, всички бяха изподрани и изтощени, както и измокрени от допира с подгизналите му дрехи. Щом потеглиха към пансиона на госпожа Флауърс, Елена положи главата му в скута си. Мередит и Бони ги следваха с втория автомобил.

— В пансиона свети — каза Мат, като паркира пред голямата къща с ръждивочервеникава фасада. — Трябва да е будна. Но вратата вероятно е заключена.

Елена отпусна нежно главата на Стефан върху седалката и се измъкна от колата. Видя, че завесата на един от прозорците се дръпна. После забеляза как една глава надникна.

— Госпожо Флауърс! — провикна се тя и замаха с ръка. — Аз съм, Елена Гилбърт, госпожо Флауърс. Намерихме Стефан и сега трябва да го внесем вътре! Фигурата на прозореца обаче не помръдна, нито даде някакъв знак, че я е чула. Но Елена бе сигурна, че продължава да ги следи от прозореца на горния етаж.

— Госпожо Флауърс, водим Стефан — отново извика момичето и с жест посочи към колата зад гърба си. — Моля ви!

— Елена! Вратата е отключена! — извиси се гласът на Бони откъм входната врата. Елена отклони поглед от смълчаната фигура на прозореца. След малко пак вдигна очи към нея, но видя само спуснатата зад прозореца завеса, след което светлината в стаята на горния етаж угасна.

Това бе странно, но в момента Елена нямаше време, за да си блъска главата над тази загадка. Двете с Мередит помогнаха на Мат да вдигне Стефан от седалката и да го понесе по стъпалата пред входа на къщата.

Вътре царяха тишина и мрак. Елена насочи спътниците си към стълбището, което се намираше срещу входната врата и се изкачиха до площадката на втория етаж. Елена посочи на Бони да отвори вратата, приличаща на дрешник. Заизкачваха се по тясната и стръмна стълба.

— Кой би оставил къщата си така… с незаключена входна врата… след всичко, което се случва напоследък? — измърмори Мат, докато влачеше безжизнения си товар. — Тя трябва да е луда.

— Тя е луда — обади се Бони отгоре, като побутна вратата най-горе, в края на стълбата. — Последния път, когато бяхме тук, тя ни наговори толкова странни… — Гласът й изведнъж секна. Тя ахна смаяно.

— Какво има? — попита Елена.

Но като стигнаха до прага на стаята на Стефан, видя какво бе предизвикало учудването на приятелката й.

Елена бе забравила в какво състояние беше стаята му при последната им среща тук. Сандъците, препълнени с дрехи, бяха изтърбушени, обърнати наопаки или полегнали на една страна, сякаш са били хвърлени от едната до другата стена от някоя гигантска ръка. Цялото им съдържание бе изсипано на пода, разпиляно между вещите му, съборени от гардероба и масите. Мебелите бяха преобърнати, един прозорец бе счупен и сега от там брулеше леденостуден вятър. Непокътната беше останала само една лампа, онази в ъгъла. Нейната светлина хвърляше гротескни сенки по тавана.

— Какво се е случило тук? — удиви се Мат.

Елена не му отговори, преди да настанят Стефан на леглото.

— Не зная със сигурност — започна тя неловко и това бе истина, макар и само донякъде. — Но така го заварих снощи. Мат, би ли ми помогнал? Трябва веднага да го подсушим.

— Ще намеря друга лампа — разбърза се Мередит, но Елена я спря:

— Не, и сега се вижда добре. Защо вместо това не се опиташ да запалиш огън в камината?

От единия сандък се бе изсипал хавлиен халат в тъмен цвят. Елена го взе и заедно с Мат се заеха да събличат мокрите дрехи на Стефан, прилепнали по тялото му. Тъкмо смъкваше пуловера, когато зърна врата му и се вцепени.

— Мат, можеш ли… би ли ми подал онази кърпа? Веднага щом той се обърна, тя измъкна пуловера през главата му и бързо го уви с халата. Когато Мат се върна и й подаде кърпата, тя я уви около врата му като шал. Сърцето й туптеше неудържимо, докато мозъкът й трескаво търсеше спасителен изход.

Никак не бе чудно, че беше толкова изнемощял, така безжизнен. Ох, Боже! Трябваше да го прегледа, за да види колко е зле. Но как да го стори в присъствието на Мат и останалите?

— Ще повикам лекар — заговори Мат с напрегнат глас, без да откъсва поглед от лицето на Стефан. — Той се нуждае от помощ, Елена.

Тя се паникьоса.

— Не… Мат, моля те. Той… работата е там, че… той се страхува от лекари. Не зная какво ще се случи, ако доведеш някого тук. — Това също бе истина, макар и не цялата. Много добре знаеше какво можеше да помогне на Стефан, но нямаше как да го направи, докато другите бяха тук. Наведе се над Стефан, разтри дланите му между своите, като се опитваше да измисли как да се измъкне от безизходното положение.

Но какво можеше да направи? Да опази тайната на Стефан срещу цената на живота му? Или да го предаде само и само за да го спаси? И дали ще го спаси, като разкрие тайната му пред Мат, Бони и Мередит? Погледна приятелите си и се опита да си представи каква ще бъде реакцията им, ако узнаят истината за Стефан Салваторе.

Не, не става. Не можеше да си позволи този риск. Шокът и ужасът от откритието какъв бе Стефан едва не бе довел Елена до лудост. И щом като тя, която толкова го обичаше, бе готова да побегне с писъци от него, какво оставаше за Мат и двете й приятелки? Освен това го подозираха, че е убил господин Танър. Ако знаеха какъв бе всъщност Стефан, щяха ли да повярват, че е невинен? Или щяха да го заподозрат още повече?

Елена затвори очи. Беше прекалено опасно. Мередит, Бони и Мат й бяха предани приятели, но точно това бе единственото, което не можеше да си позволи да сподели с тях. Всъщност в целия свят нямаше никого, на когото да довери тази тайна. Трябваше да се справи сама.

Изправи се и погледна към Мат.

— Той се страхува от лекари, но една медицинска сестра може много да му помогне. — Обърна се настрани, където Бони и Мередит бяха коленичили пред камината. — Бони, какво ще кажеш за твоята сестра?

— Мери? — Бони погледна часовника си. — Тази седмица тя е втора смяна в клиниката, но сега навярно вече си е у дома. Само да…

— Това ще свърши работа. Мат, отиди с Бони, за да помолите Мери да дойде тук и да се погрижи за Стефан. Ако тя реши, че се нуждае от лекар, няма да се противопоставя.

Мат се поколеба за миг, после изпусна рязко въздуха от дробовете си.

— Добре, но все още ми се струва, че грешиш и че… хайде да тръгваме, Бони. Ще се наложи да нарушим някои от правилата за движение.

Двамата се отправиха към вратата, само Мередит остана край камината. Черните й очи следяха напрегнато Елена.

Елена намери сили да срещне втренчения й пронизващ поглед.

— Мередит… мисля, че и ти трябва да отидеш с тях.

— Така ли? — Черните й очи останаха приковани в лицето на Елена, сякаш се опитваха да проникнат в мозъка й, за да прочетат мислите й. Но Мередит не попита нищо. След миг кимна и последва Мат и Бони, без да отрони дума.

Когато най-после Елена чу да се затваря вратата в дъното на стълбата, изправи бързо прекатурената лампа върху нощното шкафче до леглото и я включи. Едва сега можеше да огледа на спокойствие раните на Стефан.

Цветът на лицето му беше още по-зле отпреди — буквално бял като чаршафите под него. Устните му също бяха побелели и Елена внезапно си спомни за Томас Фел, основателя на градчето Фелс Чърч. Или по-скоро за надгробната статуя на Томас Фел, лежаща до каменната статуя на съпругата му в семейната гробница. В момента цветът на лицето на Стефан беше точно като на онзи мрамор.

Прорезите и раните по ръцете му бяха яркочервени, но не кървяха. Тя завъртя нежно главата му, за да огледа врата му.

Ето, това беше. Докосна машинално шията си, сякаш за да провери приликата. Но белезите на Стефан не бяха дребни драскотини. Бяха дълбоки остри прорези в плътта му, все едно че е бил захапан от някакъв див звяр, опитал се да прегризе гърлото му.

Отново я заслепи горещ, нажежен до бяло гняв. И още по-неудържима омраза. Момичето осъзна, че досега въпреки отвращението и яростта си, тя не бе мразила Деймън. Или поне не докрай, не истински. Но сега… о, сега вече го мразеше. Ненавиждаше го до дъното на душата си — чувство, каквото не бе изпитвала към абсолютно никого досега в живота си. Искаше да го нарани, да му отмъсти, да направи така, че да си плати за злодеянията. Ако в този миг имаше дървен кол, нямаше да се поколебае без капка съжаление да го забие в сърцето на Деймън.

Но сега трябваше да мисли само за Стефан. Той беше толкова ужасяващо неподвижен. Това бе най-непоносимото — тази липса на реакция в тялото му, тази празнота. Все едно се бе освободил от телесната си обвивка, изоставяйки я като непотребен празен съд.

— Стефан! — Разтърси го, но нищо не постигна. Опря длан в средата на хладната му гръд и се опита да открие дали сърцето му още бие. Дори и да имаше пулс, беше много слаб, за да го усети.

Трябва да запазиш спокойствие, Елена, каза си момичето, докато се стараеше да потисне онази част от мислите си, които я тласкаха към паника. Онази част, която не преставаше да й напомня: „Какво ще стане, ако наистина е мъртъв? Ако действително е умрял и вече нищо не може да го спаси?“

Озърна се из стаята и забеляза счупения прозорец. По пода под него имаше парчета изпочупено стъкло. Отиде и взе едно от тях, което искреше ярко на светлината от огъня. Дребно парченце с ръб, остър като бръснач, помисли си тя. После стисна зъби и преряза пръста си със стъклото.

Изохка от болката. Кръвта тутакси бликна от раната и покапа от пръста й като восък от свещ. Тя коленичи бързо до Стефан и поднесе окървавения си пръст до устните му.

С другата си ръка стисна пръстите му, все още нереагиращи на допира й. Усети твърдостта на сребърния му пръстен. Скована като мраморна статуя, тя остана да чака там, коленичила до леглото.

Замалко не пропусна първата му съвсем лека реакция. Очите й оставаха приковани в бледото му лице, но все пак с крайчеца на окото си успя да долови съвсем краткото леко надигане на гърдите му. Но когато устните помръднаха под пръста й и леко се разтвориха, той инстинктивно преглътна.

— Това е — прошепна Елена. — Хайде, Стефан.

Миглите му потрепнаха и с плаха радост тя усети как пръстите му също стиснаха леко нейните. Той отново преглътна.

— Да. — Елена изчака, докато клепачите му примигнаха и бавно се вдигнаха. После протегна другата си ръка, за да дръпне надолу високата яка на пуловера си и да му открие шията си.

Зелените му очи бяха замъглени и отнесени, но в тях се четеше същата упоритост както досега.

— Не — едва чуто промълви Стефан.

— Трябва да го направиш, Стефан. Другите скоро ще се върнат и ще доведат със себе си медицинска сестра. Трябваше да се съглася с това. И ако не си достатъчно добре, за да успееш да я убедиш, че не е нужно да постъпваш в болница… — Остави изречението недовършено. Самата тя не знаеше какво ще открие лекарят или лаборантът, който ще провери състоянието на Стефан. Но не се съмняваше, че той бе наясно какво ще последва. И бе сигурно, че опасността от подобно разкритие ще го изплаши.

Но лицето на Стефан придоби още по-упорито изражение и той извърна глава.

— Не мога — прошепна. — Прекалено опасно е. Вече поех… твърде много… снощи.

Възможно ли е това да се е случило едва миналата нощ? Струваше й се, че е било преди цяла година.

— Ще ме убие ли? — попита тя. — Стефан, отговори ми! Ще ме убие ли?

— Не… — Сега говореше с много по-сърдит тон. — Но…

— Тогава трябва да го направим. И не спори повече с мен! — Наведена над него, стиснала ръката му в своята, Елена долавяше непреодолимата му нужда. Беше изумена, че при все това той намираше сили да й се съпротивлява. Приличаше на гладник, озовал се сред пищен банкет, неспособен да откъсне очи от някое още вдигащо пара вкусно блюдо, но отказващ да го вкуси.

— Не — повтори Стефан отново, а Елена усети как я обзема безсилие. За пръв път срещаше някого, упорит, колкото самата нея.

— Да. И ако продължаваш да се дърпаш, ще си прережа нещо друго, например вените. — Тя беше притиснала пръста си към чаршафа, за да спре кръвта, но сега отново му го поднесе.

Зениците му се разшириха, устните му се раздалечиха.

— Прекалено много… вече — промърмори той, но погледът му остана втренчен в пръста й, в яркочервената капка кръв на върха му. — Не мога… да се контролирам…

— Всичко е наред — прошепна момичето. Отново прокара пръста си по устните му и усети как той го пое, а сетне се наведе над него и затвори очи.

Когато допря устата си до гърлото й, тя бе студена и суха. Ръката му обхвана врата й отзад, докато устните трескаво затърсиха двата малки белега на шията й. Елена се стегна, за да не се отдръпне при първоначалната кратка болка. После се усмихна.

Преди малко бе усетила агонизиращата му нужда, изгарящия глад. А сега изпитваше само безумна радост и опияняващо задоволство. Дълбоко задоволство, докато гладът му постепенно се уталожваше.

Собственото й удоволствие идваше от това, че му даваше всичко от себе си — спасяваше живота на Стефан, дарявайки му от своя. Усещаше как силата й се прелива в него.

След малко долови, че нуждата му стихва. Но не напълно. Не разбираше защо Стефан се опита да я отблъсне.

— Стига толкова — изрече през зъби той и бутна раменете й. Елена отвори очи. Прекрасният сън бе свършил. Сега очите на Стефан отново бяха зелени като листа на мандрагора, а по лицето му бе изписан трескавият глад на хищник.

— Не е достатъчно. Още си слаб…

— Достатъчно е за теб. — Отново я отдръпна от себе си. В зелените му очи блесна искра на отчаяние. — Елена, ако поема още, ще започнеш да се променяш. И ако не се отдръпнеш, ако не се отдръпнеш веднага…

Елена се оттегли в края на леглото. Изчака го да стане и да пооправи тъмния си халат. На светлината на лампата забеляза, че цветът на кожата му е започнал да се възвръща — лека руменина бе пропълзяла върху страните му, обрамчени от море разрошена, вълниста, черна коса.

— Липсваше ми — прошепна тя тихо. Внезапно я обзе облекчение, силно като болката и напрежението, които доскоро я измъчваха. Стефан беше жив и разговаряше с нея. В крайна сметка всичко щеше да се оправи.

— Елена… — Погледите им се преплетоха. Сякаш я обгърна зелен пламък. Несъзнателно се приближи към него, но се спря, когато той се разсмя.

— Досега не съм те виждал в такъв вид — рече, а тя се огледа. Обувките и джинсите й бяха оплескани с кал. Всъщност цялата бе изпоцапана, а якето й бе разкъсано. Не се съмняваше, че и лицето й е изкаляно и мръсно. Знаеше, че косата й е сплъстена и разчорлена. Елена Гилбърт, безупречната и неоспорима законодателка на дамската мода в гимназията „Робърт Е. Лий“, сега изглеждаше отчайващо зле.

— Харесвам те такава, каквато си — призна й Стефан и този път тя се засмя едновременно с него.

Все още се смееха, когато вратата се отвори. Елена застина, цялата нащрек, сетне оправи припряно яката на полото си и огледа трескаво стаята за някакви улики, които можеха да ги издадат. Стефан се изправи и облиза устните си.

— Той е по-добре! — изчурулика Бони радостно, като прекрачи прага на стаята и видя Стефан. Мат и Мередит я следваха. Лицата им също светнаха от изненада и облекчение. Четвъртата личност, която се появи след тях, беше малко по-възрастна от Бони, но вдъхваше авторитет въпреки младостта си. Мери Маккълоу веднага се насочи към новия си пациент и първата й грижа бе да провери пулса му.

— Значи ти си този, който се страхува от лекарите — отбеляза младата жена.

Стефан се смути за миг, но скоро се окопити.

— Това ми е фобия още от дете — обясни засрамено. Погледна настрани към Елена, която нервно му се усмихна и леко кимна. — Но, както сама виждаш, не се нуждая от лекар.

— Защо не ме оставиш аз да преценя? Пулсът ти е нормален. Всъщност е изненадващо бавен дори и за спортист. Не мисля, че имаш хипотермия2, но все още си студен. Нека ти измеря температурата.

— Не, наистина не мисля, че е необходимо. — Гласът на Стефан звучеше приглушено, но спокойно. Елена го беше чувала и преди да използва този тон и разбра какво се опитваше да постигне. Но Мери не му обърна внимание.

— Отвори си устата, ако обичаш.

— Чакай, аз ще ти помогна — забързано заговори Елена и се пресегна, за да вземе термометъра от Мери. Но в бързината тънката стъклена тръбичка се изплъзна от ръката й, падна върху твърдите дъски на пода и се разби на парчета. — Ох, съжалявам!

— Няма значение — обади се Стефан. — Вече се чувствам много по-добре и не ми е толкова студено.

Мери огледа бъркотията по пода, после се озърна из цялата стая, удивена от царящия хаос.

— Какво е ставало тук? — попита тя, опряла ръце на кръста.

Стефан дори не примигна.

— Нищо особено. Работата е там, че госпожа Флауърс е ужасна домакиня — обясни той, като я погледна право в очите.

Елена я напуши смях. Видя, че и самата Мери бе готова да се разсмее, но вместо това се смръщи и скръсти ръце пред гърдите си.

— Предполагам, че е безсмислено да се надявам да получа честен отговор — промърмори тя. — Но след като се изясни, че не си опасно болен, не мога да те принудя да отидеш в болница. Все пак горещо ти препоръчвам утре да отидеш да те прегледат.

— Благодаря ти — отвърна Стефан, което, както мислено отбеляза Елена, не означаваше съгласие.

— Елена, ти самата май имаш нужда от лекар — отбеляза Бони. — Пребледняла си като призрак.

— Просто съм уморена — рече Елена. — Денят беше много дълъг.

— Моят съвет е да се прибереш у дома и да си легнеш. И да си останеш в леглото — каза й Мери. — Да не си анемична?

Елена устоя на желанието си да притисне длан до бузата си. Нима беше толкова бледа?

— Не, просто съм уморена — повтори тя. — Вече можем да се прибираме, ако Стефан е добре.

Той кимна утвърдително. Неизказаното послание в очите му гласеше: моля, оставете ме сам.

— Ще ни извините ли за минута? — помоли той Мери и останалите и всички заслизаха по стълбата.

— Довиждане. И се грижи повече за себе си — високо каза Елена, а като го прегърна, му прошепна на ухото: — Защо не приложи Силите върху Мери?

— Направих го — тихо й обясни. — Или поне се опитах, но сигурно още съм много изтощен. Не се тревожи, ще се оправя.

— Разбира се, че ще се оправиш — съгласи се Елена, но стомахът й се сви неспокойно. — Сигурен ли си все пак, че искаш да останеш сам? Какво ще стане, ако…

— С мен всичко ще е наред. Ти си тази, която не бива да остава сама. — Гласът на Стефан оставаше тих, но напрегнат. — Елена, нямах възможност да те предупредя. Ти беше права, че Деймън се е появил във Фелс Чърч.

— Зная. Той ти направи това, нали? — Елена не спомена, че бе търсила Деймън.

— Аз… не помня. Но той е опасен. Нека Мередит и Бони да останат с теб тази нощ. И се погрижи никой да не кани непознати в къщата ви.

— Ще си легнем веднага щом се приберем — обеща Елена, като му се усмихна. — Няма да каним гости.

— Погрижи се за това. — Прозвуча напълно сериозно, а тя му кимна замислено.

— Разбира се, Стефан. Ще внимавам.

— Добре. — Те се целунаха или по-скоро за кратко допряха устните си, а ръцете им се разделиха неохотно. — Кажи на другите, че им благодаря — добави той.

— Ще им кажа.

Петимата му посетители се прегрупираха отвън пред пансиона. Мат предложи на Мери да я откара вкъщи, а Бони и Мередит щяха да се върнат в дома на Елена. Мери все още бе изпълнена с подозрения за тази среднощна история, за което Елена не можеше да я обвинява, но в момента дори не можеше да мисли. Толкова бе уморена.

— Той ми каза да ви благодаря още веднъж — спомни си тя, след като Мат си тръгна.

— Е… няма защо — прозина се Бони, а Мередит й отвори вратата на колата си.

Самата Мередит не каза нищо. Беше странно мълчалива, откакто остави Елена сама със Стефан.

Бони внезапно се разсмя.

— Всички забравихме за нещо. За пророчеството.

— Какво пророчество?

— За моста. Онова, което аз съм била казала. Е, ти отиде при моста, но Смъртта не те чакаше там. Може би не си го разбрала правилно.

— Не — възрази Мередит. — Чухме думите съвсем ясно.

— Е, добре де, може да е ставало дума за друг мост. Или… хм… — Бони се сгуши в палтото си, затвори очи и въобще не си направи труда да довърши.

Но мозъкът на Елена довърши изречението вместо нея: или по друго време.

Навън се чу някакъв бухал точно когато Мередит запали двигателя на колата.