— Елена, държиш се много грубо! — Леля Джудит рядко се гневеше, но сега наистина бе ядосана. — Вече си твърде голяма, за да си позволяваш подобно поведение.
— Това не е грубост! Ти нищо не разбираш…
— Отлично разбирам. Държиш се така, откакто Деймън дойде на вечеря. Не смяташ ли, че един гост заслужава малко повече уважение?
Елена бе обзета от отчаяние.
— Ти дори не знаеш за какво говориш! — извика възмутено. Това вече беше прекалено. Да чува думите на Деймън от устата на леля Джудит… просто беше непоносимо.
— Елена! — Лицето на леля й почервеня. — Шокирана съм от теб! И трябва да отбележа, че това твое детинско поведение започна, откакто излизаш с онзи младеж.
— О, онзи младеж, така ли? — Елена изгледа кръвнишки Деймън.
— Да, онзи младеж! — повтори леля Джудит сърдито. — Откакто си изгуби ума по него, ти вече просто не си същата. Стана напълно безотговорна, арогантна и вече никого за нищо не зачиташ. Той ти влияе зле още от самото начало и аз повече няма да търпя това.
— О, нима? — Елена имаше чувството, че говори едновременно на Деймън и на леля Джудит, докато местеше поглед от единия към другия. Емоциите, които бе потискала през последните дни — през последните месеци, откакто Стефан се бе появил в живота й, — сега изригнаха неудържимо. Беше като огромна приливна вълна, заляла я отвътре, която не можеше да контролира.
Осъзна, че цялата трепери.
— Е, толкова по-зле, защото ще се наложи да търпиш. Никога и заради никого няма да се откажа от Стефан. Със сигурност не и заради теб! — Последното се отнасяше за Деймън, но леля Джудит ахна смаяно.
— Достатъчно! — избухна Робърт. Беше се появил заедно с Маргарет, лицето му бе потъмняло от ярост. — Млада госпожице, ако онзи младеж те насърчава да говориш така на леля си…
— Той не е онзи младеж! — каза Елена и отстъпи крачка назад, за да може да вижда лицата на всички. Осъзнаваше, че прави сцена и всички в двора я зяпат. Но на нея не й пукаше. Толкова дълго бе сподавяла чувствата си, беше потискала безпокойството и страха. Цялата тревога за Стефан, целият ужас заради Деймън, целият срам и униженията, които бе изтърпяла в училище, бяха погребани дълбоко в душата й. Но сега всичко излезе на повърхността. Бликна изведнъж като порой от непоносима ярост. Сърцето й биеше до пръсване. Ушите й пищяха. Усещаше, че вече нищо не може да я спре да нарани хората, изправени пред нея, да им даде да се разберат.
— Той не е онзи младеж — повтори тя с леден тон. — Той е Стефан и само той има значение за мен. Освен това ние сме сгодени.
— О, не ставай смешна! — прогърмя гласът на Робърт. Което вече наистина бе последната капка, преляла чашата.
— Това смешно ли е? — Тя вдигна ръката с пръстена. — Ние ще се оженим!
— Вие няма да се ожените — започна Робърт. Изведнъж всички побесняха. Деймън сграбчи ръката й и се взря в пръстена, после рязко се обърна и се отдалечи. От всяка негова стъпка се излъчваше дива омраза. Робърт от недоумение запелтечи нещо. Леля Джудит отново се разфуча:
— Елена, абсолютно ти забранявам да…
— Ти не си ми майка, че да ми забраняваш! — кресна Елена. Сълзите напираха да рукнат от очите й. Трябваше да се махне оттук, да остане сама, да бъде само с този, когото обичаше. — Ако Стефан ме потърси, кажете му, че съм отишла до пансиона! — извика тя и се втурна през тълпата.
Донякъде очакваше Бони и Мередит да я последват, но се зарадва, че не стана така. Паркингът беше препълнен с коли, но почти нямаше хора. Повечето от семействата се занимаваха с обичайните за следобеда дейности. Но наблизо беше паркиран един очукан форд пикап. До него позната фигура тъкмо отключваше вратата.
— Мат! Тръгваш ли? — Веднага взе решение. Беше прекалено студено, за да измине пеша дългия път до пансиона.
— А? Не, отивам да помогна на треньор Лиман за прибирането на масите. Само трябва да изместя форда. — Захвърли на предната седалка грамотата „Спортист на годината“. — Хей, добре ли си? — Очите му се разшириха от изненада, като видя обляното й със сълзи лице.
— Да… не. Но ще бъда добре, ако се махна оттук. Слушай, може ли да взема колата ти? Само за малко?
— Е… да, разбира се, но… знаеш ли, защо аз да не те закарам? Само трябва да се обадя на треньор Лиман.
— Не! Просто искам да остана сама… О, моля те, не ме питай нищо повече. — Едва не изтръгна ключовете от ръката му. — Скоро ще ти върна колата, обещавам. Или Стефан ще ти я докара. Ако го видиш, кажи му, че съм в пансиона. И благодаря. — Затръшна вратата въпреки протестите му и запали двигателя, после потегли със стържене на зъбните колела в предавката, понеже не бе свикнала със скоростния лост. Остави го загледан след нея.
Шофираше, без да вижда, нито да чува нищо наоколо, плачеше, обсебена от бушуващите в душата й вихри от емоции. Двамата със Стефан ще избягат… Ще се махнат оттук… Ще покажат на всички на какво са способни. А кракът й никога повече няма да стъпи във Фелс Чърч.
И тогава леля Джудит горчиво ще съжалява. Дори и Робърт ще проумее каква грешка е допуснал. Но Елена няма да им прости. Никога.
А колкото до самата нея, тя не се нуждае от никого. Със сигурност не и от тази глупава гимназия „Робърт Е. Лий“, където само за един ден можеш да се сринеш от свръхпопулярна звезда до презрян от всички, и то само защото обичаш не този, когото трябва. Вече не се нуждаеше нито от семейство, нито от приятели, от никого…
Когато намали скоростта, за да завие по ветровития път водещ към пансиона, Елена усети как и мислите й също забавиха ход.
Е… все пак не беше бясна на всичките си приятели. Бони и Мередит не бяха сторили нищо лошо. Или Мат. Мат определено беше точен. Всъщност тя може и да не се нуждаеше сега от него, но колата му определено й беше от полза.
Усети как я напушва смях. Бедният Мат. Хората вечно му се подиграваха заради стария му износен форд, като го наричаха дрънчащ динозавър. Сигурно мислеше, че двамата със Стефан са луди.
Истеричният кикот изтръгна още няколко сълзи от очите й и тя ги избърса с трепереща ръка. О, господи, как нещата се объркаха така? Какъв ден. Тя трябваше да празнува победата си, защото бяха победили Каролайн, а вместо това сега плачеше сама в таратайката на Мат.
Макар че Каролайн изглеждаше адски смешна. Тялото на Елена леко се разтресе от обзелия я неудържим смях. Само какво изражение на лицето имаше! Някой трябваше да я заснеме с видеокамера.
Най-после сълзите, смесени с неудържимото истерично кикотене, стихнаха и тя се почувства ужасно изтощена. Наведе се напред, отпусна глава върху волана и се опита поне замалко да не мисли за нищо, да се успокои, преди да слезе от колата.
Ще влезе в пансиона и ще чака Стефан, а после двамата ще се върнат, за да оправят кашата, която тя бе надробила. Ще падне голямо извиняване, унило си каза момичето. Бедната леля Джудит. Елена й се разкрещя пред половината град.
Но защо си позволи да избухне така? Емоциите й все още не се бяха успокоили, дори отново забушуваха, когато отиде до вратата на пансиона. Оказа се заключена, а на всичкото отгоре никой не й отговори, когато няколко пъти натисна звънеца.
О, чудесно, помисли си тя и очите й отново я засмъдяха. Явно госпожа Флауърс също бе отишла да празнува Деня на основателите. И сега не й оставаше нищо друго, освен да седи в колата или да стърчи навън в тази буря…
За пръв път днес обърна внимание на времето и когато го стори, се озърна тревожно. Денят бе започнал като облачен и мразовит, но сега се бе появила мъгла, която се стелеше над земята, сякаш идеща от дълбините на околните полета. Облаците не само се носеха, а кипяха в небето. А вятърът все повече се усилваше.
Нещо простена откъм оголените клони на дъбовете, откъсна последните листа от тях, завъртя ги в бясна вихрушка. Звукът се усили, вече не беше само стенание, а зловещ вой.
Но имаше и още нещо. Нещо, което не идваше само от вятъра, а от самия въздух или от пространството наоколо. Някакво усещане за натиск, за заплаха, за някаква невидима сила, която се надигаше, събираше мощ, приближаваше се.
Елена се извърна рязко с лице към дърветата.
Зад къщата се издигаше цяла редица дъбове, а по-нататък имаше още, които се сливаха с гората. А най-отзад бяха реката и гробището.
Нещо… имаше там. Нещо… много лошо…
— Не — прошепна Елена. Не можеше да го види, но го чувстваше, като някаква огромна неясна форма, издигаща се нагоре, за да надвисне над нея, да закрие небето. Усещаше зло, омраза, животински бяс.
Жажда за кръв. Стефан бе използвал тези думи, ала тогава не ги бе разбрала. Сега усещаше тази жажда за кръв… насочена право към нея.
— Не!
Все по-високо и по-високо то се извисяваше над нея. Елена не можеше да види нищо, но имаше чувството, че се разтварят огромни криле, разперват се, за да обгърнат хоризонта от двете й страни. Нещо, притежаващо Сила извън пределите на човешкото въображение… жадуващо само да убива…
— Не! — Тя се втурна към колата тъкмо когато нещото се спусна към нея. Вкопчи се със сетни усилия в дръжката на вратата на форда, докато пръстите й опипваха трескаво връзката с ключовете. Вятърът засвири, запищя, разроши косата й. Скреж се пръсна в очите й и я заслепи, но най-после ключът се превъртя и вратата се отвори.
На сигурно място! С все сила затръшна вратата след себе си и стовари юмрук върху лостчето за заключване на вратата. После се пресегна, за да заключи и другата врата.
Вятърът навън фучеше като стон, издаван от хиляди гласове. Колата започна да се тресе.
— Стига! Спри, Деймън, спри! — Но слабият й вик се изгуби сред оглушителната какофония. Постави длани на арматурното табло в напразно усилие да балансира форда, който се разлюля още по-силно, докато стихията отвън запращаше ледени късчета срещу прозорците.
И тогава зърна нещо. Задният прозорец се затъмни, но тя все пак различи през него някаква форма. Приличаше на гигантска птица от мъгла или сняг, но със смътни очертания. Знаеше със сигурност единствено, че размахва огромните си криле и… че идва за нея.
Пъхни ключа в стартера. Запали! Хайде, давай! Пламналият й мозък трескаво диктуваше заповедите си. Когато най-после успя да го подкара, престарелият форд захъхри дори по-шумно от вятъра. Неясната форма зад нея я последва, нараствайки все повече и повече в огледалото за обратно виждане.
Бягай към града, към Стефан! Бягай! Бягай! Но докато завиваше със свистене на гумите наляво по Олд Крийк роуд, колелата затънаха. Ярка светкавица проряза небето.
Ако гумите на форда не бяха забуксували и тя не бе натиснала спирачките докрай, отсрещното дърво със сигурност щеше да се стовари върху нея. В този миг фордът се разтърси като при земетресение и дървото падна. За щастие стволът му се размина на броени сантиметри с предния десен калник. Грамадното дърво имаше гъста корона от клони, които рухнаха пред колата и напълно блокираха пътя към града.
Беше попаднала в капан, единственият спасителен за нея път назад към дома беше отрязан. Останала съвсем сама, без възможност да избяга от тази ужасна сила…
Силата. Това беше. Това беше ключът. „Колкото по-могъщи са твоите Сили, толкова по-силно те обвързват с правилата на мрака.“
Течаща вода! Подкара форда на заден ход, изви волана и колата полетя напред. Бялата форма зад нея се наклони и връхлетя отново върху колата, но също като падналото дърво я пропусна на сантиметри. Елена натисна педала на газта и подкара с бясна скорост надолу по Олд Крийк роуд сред бушуващата буря.
Но онова нещо продължи да я преследва. В пламналия мозък на девойката отекваше само една мисъл: на всяка цена трябва да прекоси течаща вода, за да остави онова нещо зад гърба си.
Проблеснаха още няколко светкавици. Докато караше бясно, тя видя още изпопадали дървета на пътя, но успя да ги заобиколи. Сигурно не оставаше още много до реката. След малко видя отляво да просветва водата в реката сред нестихващата вихрушка. После видя и моста.
Почти бе стигнала. Бе успяла! Вятърът хвърли суграшица върху предното стъкло и тя изгуби моста от поглед, но чистачките се включиха и го зърна отново. Това беше, завоят трябваше да е тук.
Колата поднесе и заподскача по дървената конструкция. Елена усети как гумите се плъзнаха по мокрите дъски и почти веднага блокираха. С отчаяно усилие тя се опита да завърти волана, но не виждаше нищо, а и нямаше място…
И тогава фордът се блъсна в парапета на моста. Прогнилото дърво поддаде под натиска на тежката кола и не можа да я удържи. Последва ужасяващо завъртане, падане и колата рухна във водата.
Елена чу крясъците, но сякаш идваха някъде отдалеч. Реката я обгърна в обятията си и останаха само шумът, уплахата и болката. Стъклото на единия прозорец се строши на дребни парчета, после още един. През тях нахлу черна вода, примесена със стъклата, сякаш бяха късчета лед. Погълна я. Не можеше да види нищо, не можеше да се измъкне.
Не можеше да диша. Бе изгубена в този адски водовъртеж, а въздухът все повече не й достигаше. Трябваше да диша. Трябваше да се измъкне от тук…
— Стефан, помогни ми! — изкрещя тя.
Но крясъкът й не се чу. Вместо това ледената вода я задави, прониквайки в белите й дробове. Елена започна да се бори, но напливът на водата се оказа по-силен. Усилията й ставаха все по-диви, все по-некоординирани, ала скоро престанаха.
Остана само тишината.
Бони и Мередит претърсваха периметъра около училището. Бяха видели Стефан да поема в тази посока, може би заради Тайлър и приятелите му. Двете момичета бяха готови да го последват, но тъкмо тогава Елена започна онази сцена. А после Мат им каза, че тя си е тръгнала. Затова двете отново поеха по следите на Стефан, но не го откриха. Наоколо нямаше други сгради, освен самотната колиба на Куонсет.
— А сега на всичкото отгоре се задава и буря! — възкликна Мередит. — Чуй как фучи вятърът! Мисля, че ще завали дъжд.
— Или сняг! — изтръпна Бони. — Къде ли са отишли?
— Не ме интересува. Искам само да се прибера на топло. Ето, започва се! — Мередит ахна, когато леденият дъжд рукна. Двете с Бони се затичаха към най-близкия заслон — колибата на Куонсет.
Именно там откриха Стефан. Вратата беше открехната и Бони отскочи изплашено назад, след като надникна вътре.
— Групата на Тайлър! — изсъска тя. — Внимавай!
Стефан беше застанал между вратата и полукръга от момчета, а Каролайн бе в ъгъла.
— Той трябва да го е взел по някакъв начин. Зная, че е бил той! — казваше тя.
— Какво да е взел? — попита Мередит. Всички се извърнаха към нея.
Лицето на Каролайн се изкриви, като видя Мередит на прага. Тайлър веднага се озъби.
— Махайте се! — заповяда им. — Не се месете в това.
Но Мередит не му обърна внимание.
— Стефан, мога ли да поговоря с теб?
— След минута. Ще отговориш ли на въпроса й? Взел ли си го? — Вниманието на Стефан бе съсредоточено върху Тайлър.
— Разбира се, че ще отговоря на въпроса й. Веднага след като отговоря на твоя. — Тайлър сви месестата си ръка в юмрук и пристъпи напред. — Ще станеш за храна на кучетата, Салваторе.
Няколко от грубияните от групата на Тайлър се захилиха.
Бони отвори уста, за да каже: „Хайде да се махаме оттук“, но вместо това изрече само:
— Мостът.
Това прозвуча толкова странно, че всички я изгледаха учудено.
— Какво? — попита Стефан.
— Мостът — повтори Бони, която нямаше намерение да казва това. Очите й се разшириха, погледът й стана тревожен. Чуваше гласа, идващ от гърлото й, без да може да го контролира. Но след малко устата й се отпусна и собственият й глас се върна: — Мостът, ох, Господи! Елена е там! Стефан, трябва да я спасим… О, да побързаме!
— Бони, сигурна ли си?
— Да, о, боже… ето къде е отишла. Тя потъва! Бързо! — Вълни от гъст мрак се стовариха върху Бони. Но сега не можеше да си позволи да припадне. Трябваше да се притекат на помощ на Елена.
Стефан и Мередит се поколебаха за миг, след което Стефан се хвърли сред групата на Тайлър, разпръсвайки я с лекота. Те се втурнаха през полето към паркинга, повлекли Бони. Тайлър се затича след тях, но се спря, когато вятърът го връхлетя с цялата си мощ.
— Защо е излязла навън в тази буря? — изкрещя Стефан, щом се напъхаха набързо в колата на Мередит.
— Беше много разстроена. Мат ни каза, че е взела колата му — изрече Мередит задъхано. Вътре в колата поне беше малко по-тихо. Запали и потегли сред бушуващия вятър, като подкара опасно бързо. — Тя каза, че отива в пансиона.
— Не, тя е на моста! Мередит, карай по-бързо! О, Господи, ще закъснеем! — Сълзи се стичаха по лицето на Бони.
Мередит натисна яко педала на газта. Колата се олюля, тласкана от вятъра и суграшицата. През цялото кошмарно пътуване Бони не спря да хлипа, а пръстите й стискаха до болка седалката пред нея.
Резкият предупредителен вик на Стефан ги спаси Мередит да не ги блъсне в падналото дърво. Щом излязоха от колата, вятърът едва не ги събори.
— Прекалено голямо е, за да го отместим! Ще трябва да продължим пеша! — извика Стефан.
Разбира се, че дървото е твърде голямо, за да се помръдне, помисли си Бони, докато си проправяше път сред гъстите клони. Оказа се дъб, за нещастие с много голяма корона. Но след като се озова от другата му страна, леденият вятър отново изтри на бърза ръка всички мисли от главата й.
След минути тя започна да се вкочанява от студ, а пътят продължаваше да се вие далеч напред. Опитаха се да бягат, но вятърът ги тласкаше назад. Едва виждаха наоколо. Ако не беше Стефан, щяха да пропуснат брега на реката. Бони започна да се олюлява като пияна. Малко оставаше да се стовари на земята, когато чу Стефан да крещи нещо отпред.
Мередит я подхвана с ръка и двете отново се затичаха напред. Но като наближиха моста, разкрилата се пред очите им гледка ги закова на място.
— О, боже мой… Елена! — изпищя Бони. Мостът Уикъри се беше превърнал в маса от разпилени отломки. Предпазният парапет от едната страна беше отнесен, сякаш смазан от гигантски юмрук. Под моста в чернеещата се вода се полюшваха множество парчета дърво. А сред тях, изцяло под водата, блещукаха фаровете на форда на Мат.
Мередит също се разпищя, но към Стефан:
— Не! Не можеш да слезеш долу!
Той дори не се обърна назад. Скочи в реката и водата веднага покри главата му.
По-късно спомените на Бони за следващия час бяха обвити като в милостива мъгла. Спомняше си как чака Стефан, докато бурята вилнееше безспирно. Спомняше си, че почти всичко й бе вече все едно, когато Стефан излезе от водата залитайки. Спомняше си, че когато видя безжизненото тяло, положено от Стефан на пътя, не изпита разочарование, а само огромна мъка и печал.
Но най-ясно си спомняше лицето на Стефан.
Помнеше изражението му, докато се опитваха да направят нещо, за да спасят Елена. Само че там не лежеше истинската Елена, а някаква восъчна кукла с нейните черти. Нещо, което никога не е било живо и със сигурност не беше живо и сега. Бони си помисли, че отстрани цялото това суетене за изтласкване на водата от белите й дробове и така нататък навярно изглежда доста глупаво. Восъчните кукли не дишат.
Помнеше още лицето на Стефан, когато той най-после се предаде. Когато Мередит започна да спори с него и да му крещи, повтаряйки нещо за един час без въздух и за трайно увреждане на мозъка. Думите достигаха до Бони, но не и значението им. Тя само си мислеше колко е странно, че докато Мередит и Стефан си крещят един на друг, и двамата леят сълзи.
Накрая Стефан спря да плаче. Просто седеше там и държеше в скута си куклата Елена. Мередит му крещя още малко, но той не я слушаше. Просто си седеше там. Бони никога нямаше да забрави изражението му.
После нещо я стресна, върна я към живота и пробуди ужаса в нея. Тя се вкопчи в Мередит и затърси наоколо, за да разбере откъде идва. Нещо лошо… нещо ужасно се приближаваше. Вече почти бе тук.
Стефан изглежда също го усети. Застана нащрек, скован, като вълк, душещ следа.
— Какво има? — извика Мередит. — Какво ти стана?
— Трябва да си вървите! — надигна се Стефан, все още крепящ безжизненото тяло в ръцете си. — Махайте се оттук!
— Какво искаш да кажеш? Не можем да те оставим.
— Да, можете! Махайте се оттук! Бони, отведи я оттук!
Досега никой не бе карал Бони да се погрижи за някого. Хората винаги се грижеха за нея. Но сега тя сграбчи Мередит за ръката и започна да я дърпа. Стефан имаше право. Нищо повече не можеха да направят за Елена, а ако останеха тук, това, което бе убило нея, щеше да докопа и тях.
— Стефан! — извика Мередит, докато Бони я дърпаше назад.
— Ще я сложа под дърветата. Под върбите, а не под дъбовете — провикна се той след тях.
Но защо ни казва това, зачуди се Бони с някаква далечна част от съзнанието си, незасегната от страха и бурята.
Отговорът беше прост и ясен. Защото по-късно той нямаше да бъде тук, за да им го каже.