Борбата

6

Стефан седеше във всекидневната на семейство Гилбърт и се съгласяваше учтиво с всичко, което казваше леля Джудит. Не беше необходимо да четеш чужди мисли, за да се досетиш, че тя се чувства неудобно с госта си. Но въпреки това се стараеше да поддържа любезен тон, също както и Стефан, който искаше Елена да бъде щастлива.

Елена. Дори и когато не я гледаше, той я усещаше, при това много по-осезаемо от всичко останало в стаята. Живото й присъствие въздействаше върху кожата му като слънчевата светлина, проникваща през затворени клепачи. А когато се обърнеше с лице към нея, вълна от наслада заливаше всичките му сетива.

Толкова много я обичаше. Вече не я възприемаше като копие на Катрин. И без това сега почти бе забравил как бе изглеждала отдавна починалата девойка. Всъщност двете момичета бяха доста различни. Елена имаше същата светлозлатиста коса и млечнобяла кожа, както и същите деликатни черти като Катрин, но с това приликите се изчерпваха. Очите й, които сега изглеждаха теменужени на светлината на огъня в камината, в повечето случаи бяха тъмносини като лапис лазули, не бяха плахи и по детски покорни като тези на Катрин. Тъкмо обратното, очите на Елена бяха като прозорци към душата й, които грееха с пламъка на страстта. Елена си оставаше Елена и образът й завинаги бе заменил нежното призрачно видение, останало в сърцето му като спомен от Катрин.

Но тъкмо тази нейна сила правеше любовта им много опасна. Миналата седмица, когато тя му предложи кръвта си, той не успя да й устои. Беше й безкрайно благодарен, разбира се, понеже без нея можеше да умре, но беше твърде загрижен и за безопасността на самата Елена. За стотен път погледът му се плъзна по лицето й, за да потърси издайническите белези на промяната. Дали прекрасната й млечнобяла кожа не беше твърде бледа? А изражението на лицето й не беше ли леко отнесено?

Отсега нататък те двамата трябваше много да внимават. Особено внимателен трябваше да бъде той. Да се храни редовно и при това да задоволява глада си единствено с животни, за да не бъде изкушен от нея. Никога не биваше да позволява нуждата му от кръв да стане прекалено силна. И сега, като помисли за това, изпита глад. Тази изгаряща отвътре болка, разпростираща се по цялата му челюст, не преставаше да му нашепва през вените и капилярите. Трябваше да отиде в гората — където сетивата му щяха да го изправят нащрек и при най-лекото изпукване на съчките сред листата по земята и мускулите му да се стегнат, готови за лов — а не да седи тук, загледан във фината мрежа от леко синеещи вени по шията на Елена.

Същата тази фина шия се изпречи пред очите му, когато Елена се обърна към него.

— Искаш ли тази вечер да отидем заедно на купона? Можем да вземем колата на леля Джудит — предложи му тя.

— Но преди това трябва да вечеряте — изрече леля Джудит забързано.

— Е, можем да спрем някъде по пътя и там да хапнем нещо — каза Елена.

Стефан си помисли, че тя имаше предвид само себе си. Самият той беше способен да дъвче и преглъща обикновена храна само ако беше неизбежно, макар това да не му харесваше, пък и отдавна беше изгубил вкус към нея. Не, неговите… апетити… сега бяха по-особени. И ако отидат довечера на този купон, това означаваше, че ще изминат още доста часове, преди да може да се нахрани. Но въпреки това той кимна на Елена в знак на съгласие.

— Както искаш.

Тя очевидно го искаше и вече се бе нагласила за тръгване. Това му бе станало ясно още щом отиде у тях.

— Добре, тогава ще е по-добре да се кача горе и да се преоблека — рече Елена.

Той я последва до подножието на стълбите, отвеждащи към горния етаж на къщата.

— Сложи си нещо с висока яка. Някой пуловер — посъветва я тихо.

Тя погледна напред по дългия коридор към опразнената всекидневна.

— Всичко е наред. Вече почти са зараснали. Виждаш ли? — И смъкна яката си, като изви главата си на една страна.

Стефан гледаше като омагьосан шията й. Двата дребни извити белега върху фината кожа вече бяха придобили цвета на бургундско вино, но силно разредено с вода. Усети как челюстта му се стегна и побърза да отвърне очи. Ако продължеше да гледа шията й, щеше да полудее.

— Нямах това предвид — изрече той дрезгаво.

Тя побърза да спусне косата си, за да закрие белезите.

— О.

— Влизайте!

Веднага с влизането им обаче разговорите в стаята секнаха. Елена огледа лицата, извърнати към нея, до едно с пламнали от любопитство очи и с напрегнати физиономии. Не бе свикнала да я посрещат така, когато влизаше при някоя компания, събрала се да се позабавлява.

Някакъв ученик им отвори вратата. Домакинът на сбирката Аларик Залцман не се виждаше никъде. Но, разбира се, Каролайн бе там настанила се на едно високо столче край бара, за да покаже на всички какви хубави дълги крака има. Поздрави Елена с леко насмешлив, дори предизвикателен поглед, след което каза нещо на момчето от дясната й страна, което тутакси се разсмя.

Елена усети как устните й я заболяват от собствената й пресилена усмивка, а по лицето й плъзна лека червенина. В този миг се разнесе познат глас:

— Елена, Стефан. Насам!

Зарадва се, като видя Бони, седнала до Мередит и Ед Гоф на едно канапе в ъгъла. Двамата със Стефан се настаниха на големия диван срещу тях, откъдето спокойно можеше да слуша разговора в стаята.

По силата на някакво неписано споразумение никой не спомена нищо за това, че Елена и Стефан пристигнаха заедно. Елена предпочете да се преструва, че всичко си е съвсем обичайно, както винаги е било.

Бони и Мередит се включиха в играта.

— Изглеждаш прекрасно — отбеляза Бони топло. — Направо съм влюбена в този твой червен пуловер.

— С него изглежда чудесно, нали, Ед? — обади се и Мередит, а пък Ед, който досега изглеждаше потънал в собствените си мисли, кимна в знак на съгласие.

— Значи са поканени ученици и от твоя клас — каза Елена на Мередит. — Очаквах да бъдем само от нашия.

— Не зная дали думата поканени е точната дума за случая — отвърна й Мередит. — Като се има предвид, че присъствието определя половината от оценката ни.

— Наистина ли мислиш, че той говореше сериозно? Не може да го е казал на сериозно — вметна Ед.

Елена сви рамене.

— На мен поне ми прозвуча съвсем сериозно. Между впрочем, къде е Рей? — обърна се тя към Бони.

— Рей ли? О, да, Рей. Ами не зная, сигурно е някъде наоколо. Толкова много народ се насъбра.

Това беше вярно. Всекидневната в къщата на Рамзи вече беше пренаселена, а от мястото си Елена можеше да види, че тълпата се блъскаше и в коридора, в предния салон, та нищо чудно и в кухнята да беше пълно с посетители. На няколко пъти преминаващите зад Елена закачаха косата й.

— Какво искаше да говори с вас след часовете този Залцман? — попита Стефан.

— Аларик — поправи го Бони предвзето. — Иска да го наричаме просто Аларик. О, толкова е сладък. Призна ни, че се чувствал ужасно неудобно заради това, че ме накарал да си припомня за едно толкова потресаващо преживяване. Не знаел как точно е умрял господин Танър, нито пък очаквал, че съм толкова чувствителна. Разбира се, той също е много чувствителен човек, така че разбира как съм се чувствала. Той е Водолей.

— При това под влияние на Луната — промърмори Мередит тихо. — Бони, ти нали не вярваш на тези глупости? Той е учител и не би трябвало да пълни главите на учениците си с подобни дивотии, за да им се хареса.

— Въобще не се опитва да направи това! Каза същото и на Тайлър, и на Сю Карсън. И добави още, че трябва да си организираме нещо като група за подкрепа или да напишем есе за преживяванията ни от онази нощ. А накрая уточни, че тийнейджърите до един се впечатлявали лесно, а той не искал тази трагедия да окаже продължително въздействие върху развитието ни като личности.

— О, братче! — въздъхна Ед, а Стефан се засмя тъй силно, че чак се закашля. Всъщност никак не му беше весело и въпросът му към Бони не беше от голо любопитство. Елена беше сигурна в това, защото долавяше напрежението, което се излъчваше от него. Стефан изпитваше към този нов учител Аларик Залцман същото, което изпитваха повечето от тук присъстващите към самия него. Предпазливост и недоверие.

— Но е странно, че той се държи така, все едно че този купон е плод на спонтанна идея на класа — продължи тя, като по този начин, макар и несъзнателно, всъщност отговаряше на неизречените въпроси на Стефан, — докато е напълно очевидно, че всичко е било грижливо планирано.

— А още по-странен е фактът, че училищното ръководство ще наеме нов учител, без да му съобщи как е умрял предшественикът му — подхвърли Стефан. — Всички говорят само за това. Сигурно го пише и във вестниците.

— Но липсват подробностите — възрази Бони твърдо. — Всъщност има неща, които дори и полицията още не е оповестила, понеже се опасяват да не помогнат така на убиеца да прикрие следите си. Ето например — продължи тя, но вече доста по-тихо — знаете ли какво ми каза Мери? Доктор Файнбърг разговарял с колегата си, който извършил аутопсията, онзи от съдебната медицина. И той му казал, че в трупа нямало кръв. Нито капка.

Елена се почувства така, сякаш отнякъде я облъхна струя от вледеняващ вятър както тогава на гробището. Не можа да отрони нито дума. Но Ед попита с най-невинен тон:

— Че къде е изчезнала?

— Е, предполагам, че се е разплискала по пода — отговори Бони спокойно. — Около олтара и наоколо. Тъкмо това сега проучват от полицията. Но е необичайно за един труп да остане без кръв. Обикновено се откривали съсирени остатъци. Наричали го посиняване постмортем. Какво толкова странно казах?

— Ти с невероятната ти чувствителност накрая ще ме накараш да повърна — оплака се Мередит със задавен глас. — Не може ли да говорим за нещо друго?

— Ти не си била цялата оплескана с кръв — започна Бони, но Стефан я прекъсна.

— А стигнали ли са следователите до някакъв извод от това, което са открили? И дали са вече по-близо до намирането на убиеца?

— Не зная — призна си Бони чистосърдечно, след което изведнъж се ободри. — Точно така, Елена, нали спомена, че знаеш…

— Стига, Бони — изрече Елена отчаяно. Надали можеше да се намери по-неподходящо място за това обсъждане от тази стая, пълна с хора, които мразеха Стефан. От учудване Бони се облещи, но все пак кимна и млъкна.

Елена обаче не можа да се успокои. Стефан не беше убил господин Танър, но същото доказателство, което можеше да отведе следователите при Деймън, с лекота можеше да ги насочи и към Стефан. И сигурно точно така ще стане, защото никой, освен самия Стефан и нея, не подозираше за съществуването на Деймън. Той беше някъде там, навън, в сенките. Притаен в очакване на следващата си жертва. Може би дори чакаше Стефан… или нея.

— Стана ми горещо — каза тя рязко. — Ще отида да разгледам какви освежаващи напитки ни е приготвил Аларик.

Стефан се надигна да я придружи, но Елена му махна с ръка да не става. Чипсът и пуншът не можеха да го нахранят. А тя искаше за няколко минути да остане сама, да се пораздвижи, да се успокои.

Компанията на Мередит и Бони й създаваше измамно чувство за сигурност. Като се отдалечи от тях, тя отново се сблъска с изпълнените с неприязън погледи и обръщащите се припряно гърбове. Но този път това я вбеси. Запроправя си път сред гъстата тълпа нарочно по-грубо от необходимото, с което още повече привлече погледите на съучениците си. Вече и без това имам лоша слава, помисли си момичето. Защо да не бъда и груба?

Беше гладна. Някой беше подредил във всекидневната на Рамзи богат асортимент от сандвичи, които изглеждаха изкушаващо добре. Елена си взе хартиена чинийка и подреди в нея няколко сандвича, без да обръща внимание на насъбралите се около голямата маса от дъбово дърво ученици. Нямаше да разговаря с тях, освен ако те първи не я заговореха. Вместо това посвети цялото си внимание на освежителните напитки, след което си проправи път сред навалицата до подносите, за да си избере от различните видове сирене и кракери, после опита и гроздето, като се оглеждаше внимателно, за да не пропусне нещо по-апетитно.

Така успя да привлече още по-силно всеобщото внимание, което й бе ясно дори и без да вдига поглед от масите с храна. Накрая умишлено задъвка бавно една от солетите, като я задържа да стърчи между зъбите си, преди да се извърне от масата.

— Мога ли и аз да отхапя?

Очите й се изцъклиха. Дъхът й секна. Мозъкът й блокира, отказвайки да регистрира ставащото, като я остави безпомощна и уязвима. Но макар рационалното й мислене да се бе изпарило, сетивата й продължаваха да регистрират безмилостно: черните му очи доминираха в зрителното й поле, полъхът на някакъв одеколон подразни ноздрите й, кожата й усети как двата му дълги пръста повдигнаха брадичката й. Деймън изправи главата й нежно и прецизно, преди да се наведе към нея и да отхапе от другия край на солетата.

В този миг само броени сантиметри разделяха устните им. Той се наведе, за да отгризне втори път, но мозъкът на Елена най-после реагира. Тя се отдръпна назад, сграбчи остатъка от солетата и ядосано я захвърли настрани. Той обаче я улови във въздуха — виртуозна демонстрация на завидно бързите му рефлекси.

Очите му си оставаха приковани в нейните. Накрая девойката успя да си поеме дъх и да отвори уста, без да е сигурна какво ще каже. Най-вероятно щеше да изкрещи. Да предупреди всичките тези хора да побегнат навън в нощта. Сърцето й биеше бясно като парен чук, а зрението й се замъгли.

— Кротко, кротко. — Той пое хартиената чинийка от ръката й, а после хвана и китката й. Но я държеше леко, както когато Мери пое ръката на Стефан, за да му измери пулса. И докато тя продължаваше да го гледа втренчено, с отворена уста, той я погали по ръката с палеца си, сякаш искаше само да я успокои. — Кротко. Всичко е наред.

Какво правиш тук, веднага изникна въпросът в главата й. Всичко наоколо й се струваше обляно в странна и неестествена светлина. Беше като един от онези кошмари, в които всичко е най-обикновено също като в ежедневието, но после изведнъж се случва нещо гротескно. Той щеше да ги убие.

— Елена? Какво ти е? — Сега й говореше Сю Карсън, дори я бе уловила за раменете.

— Мисля, че се задави с нещо — рече Деймън, като пусна китката на Елена. — Но сега вече е по-добре. Защо не ни запознаеш?

Ще убие всички…

— Елена, това е Деймън, хм… — Сю протегна ръка в знак на извинение, но Деймън довърши вместо нея:

— Смит. — Вдигна картонената си чаша към Елена. — Да пием за живота.

— Какво правиш тук? — прошепна тя.

— Той учи в колеж — намеси се Сю, когато стана очевидно, че Деймън няма намерение да отговори на въпроса на Елена. — Дошъл е от… от колежа във Вирджиния, нали? От „Уилям и Мери“, нали?

— Това е едно от многото места, където съм учил — обясни Деймън, без да откъсва поглед от Елена. Нито веднъж не погледна към Сю. — Обичам да пътувам.

Светът около Елена отново се върна на мястото си, но беше един смразяващ вените свят. От всички страни бе пълно с хора, които наблюдаваха в захлас тяхната размяна на реплики, което й пречеше да говори свободно. Но те в същото време й осигуряваха безопасност. Поради неясна за нея причина Деймън играеше някаква своя игра, преструвайки се на един от тях. И докато този маскарад продължаваше, той нямаше да посмее да й направи нищо пред тълпата… или поне тя така се надяваше.

Игра. Но по неговите правила. Ето го, застанал най-спокойно до нея във всекидневната в къщата на Рамзи.

— Той е дошъл тук само за няколко дни — продължи Сю, с което неволно помагаше на Елена да се окопити. — На гости на свои приятели, нали така? Или бяха роднини?

— Да — отвърна Деймън лаконично.

— Щастливец си, че можеш да си тръгнеш, когато си поискаш — отбеляза Елена. Не знаеше какво я прихвана, да се опита да смъкне маската му.

— Късметът няма нищо общо с това — каза Деймън. — Обичаш ли да танцуваш?

— Какво следваш?

Той й се усмихна.

— Американски фолклор. Знаеш ли, че ако имаш бенка на врата, това означава, че ще бъдеш богата? А сега ще възразиш ли, ако проверя?

— Аз възразявам. — Гласът дойде зад гърба на Елена. Беше ясен, студен и тих. Елена бе чувала Стефан да говори с този тон само веднъж — когато залови Тайлър да се опитва да я изнасили в гробището. Пръстите на Деймън застинаха на гърлото й и тя, освободена най-после от магията, отстъпи крачка назад.

— А теб това какво те засяга? — рече той.

Двамата стояха лице в лице под леко примигващата жълта светлина от медния полилей.

Елена трескаво се разрови из пластовете на собствените мисли, все едно че загребваше в дебел слой парфе. Всички ги зяпаха напрегнато. За тях това навярно изглеждаше по-интересно и от филм… Не бях забелязала, че Стефан е по-висок… Бони и Мередит сигурно вече се чудят какво, по дяволите, става… Стефан е вбесен, но още е слаб, не се е възстановил напълно… Ако сега се нахвърли върху Деймън, ще загуби двубоя…

И всичко това пред всичките тези хора. Мислите й рязко секнаха, сякаш всичко си дойде на мястото. Ето за какво се бе вмъкнал Деймън тук, за да подтикне Стефан да го нападне, очевидно непровокирано. Нямаше значение какво ще се случи след това, Деймън така или иначе щеше да е победител. Ако сега Стефан му се нахвърли, това ще бъде само още едно доказателство за склонността му към насилие. И още една улика в полза на обвинителите на Стефан. А ако Стефан изгуби битката…

Това ще означава да се прости с живота си, помисли си Елена. О, Стефан, та той сега е толкова силен; моля те, не го прави. Не играй по неговата свирка. Той иска да те убие и просто търси удобна възможност.

Принуди крайниците си да се раздвижат, макар да бяха като вкочанени и несръчни като на кукла на конци.

— Стефан — заговори тя, поемайки студената му ръка в своята, — хайде да се прибираме у дома.

Усети напрежението, сковало тялото му, сякаш под кожата му протичаше електрически ток. В този момент той изцяло се бе фокусирал само върху Деймън, а светлината в очите му приличаше на огън, отразен от острие на кинжал. Не го познаваше такъв, никога не го бе виждала в това състояние. И сега я плашеше.

— Стефан — извика му тя, сякаш се бе изгубила в мъгла и не можеше да го намери. — Стефан, моля те.

Бавно, много бавно усети реакцията му. Чу го да си поема тежко дъх, усети как тялото му се отпуска, а напрежението изчезва. Смъртоносната концентрация на ума му се поразсея, той я погледна и я видя.

— Добре — промълви тихо, като я гледаше право в очите. — Да вървим.

Като се обърнаха, тя го улови за ръката, а другата си ръка пъхна под мишницата му. С всички сили на волята си момичето си наложи да не поглежда назад през рамо, но кожата на гърба й настръхна, сякаш очакваше удар с нож в гърба.

Вместо това чу само тихото иронично подмятане на Деймън:

— А чувала ли си, че целувка на червенокосо момиче лекува мехури от треска? — Последва бурният смях на Бони, явно поласкана от думите му.

По пътя към изхода те най-после налетяха на домакина на купона.

— Тръгвате толкова скоро? — удиви се Аларик. — Но аз още не съм имал възможността да си поговоря с вас.

В гласа му се долавяха нетърпеливи и укорителни нотки, като куче, което много добре знае, че няма да го изведат на разходка. Елена усети как стомахът я присви от тревога за него и за всички останали в къщата. Двамата със Стефан ги изоставяха на произвола на Деймън.

Надяваше се само досегашната и преценка да се оправдае и Деймън да продължи да разиграва своя маскарад. Сега трябваше бързо да изведе Стефан оттук, преди да е променил намерението си.

— Не се чувствам много добре — оплака се тя, докато взимаше чантата си, оставена на дивана. — Съжалявам. — Стисна още по-здраво ръката на Стефан. Малко му бе нужно, за да се обърне и да се върне в дневната.

— Аз съм този, който най-много съжалява, че си тръгвате — каза Аларик. — Довиждане.

Вече бяха на прага, когато тя забеляза малкото късче виолетова хартия, напъхано в страничния джоб на чантата й. Измъкна го и го разгъна по инерция, тъй като умът й бе зает с други неща.

Върху листчето имаше написано нещо с равен и непознат почерк. Само три реда. Прочете ги и й се стори, че светът около нея се завъртя. Това вече й дойде прекалено много. Вече нямаше сили за нищо.

— Какво има? — попита Стефан.

— Нищо особено. — Напъха късчето хартия обратно в страничния джоб на чантата си, като го натъпка надолу с пръсти. — Нищо интересно. Стефан, хайде да се махаме оттук.

Пристъпиха навън под плющящия дъжд.