Борбата

3

Бони се втренчи замислено.

— Нищо не си спомням за моста. Не го възприех като мост.

— Но ти самата го каза. Помислих си, че си спомняш… — Гласът на Елена заглъхна. — Не си спомняш това — додаде с безизразен глас. Не беше въпрос.

— Спомням си, че бях сама, на някакво тъмно и студено място, чувствах се слаба… и жадна. Или може би гладна? Не зная, но се нуждаех от… нещо. И сякаш ми се искаше да умра. Тогава ти ме събуди.

Елена и Мередит се спогледаха.

— А след това — Елена отново се обърна към Бони, — ти каза още нещо, със странен глас. Каза да не доближаваме моста.

— Каза на теб да не доближаваш моста — поправи я Мередит. — Имаше предвид теб, Елена. Каза, че там те очаква Смъртта.

— Не ме е грижа какво ме очаква — тросна се Елена. — Ако Стефан е там, и аз отивам.

— Тогава всички отиваме — реши Мередит.

Елена се поколеба.

— Не мога да искам това от вас — заговори тя бавно. — Там може да се крие опасност — такава, за каквато изобщо не подозирате. Може би ще е най-добре да отида сама.

— Шегуваш ли се? — попита Бони и вирна брадичка. — Ние обичаме опасностите. Забрави ли, че винаги съм искала да бъда млада и красива в ковчега си?

— Стига — веднага я прекъсна Елена. — Ти самата каза, че това не е игра.

— Нито пък за Стефан — напомни Мередит. — Но ако само си стоим тук, няма много да му помогнем.

Елена вече бе съблякла кимоното си и пристъпи към гардероба.

— Най-добре ще е да се облечем, да вземем всичко, което може да ни държи топло — посъветва ги тя.

След като се облякоха подходящо за студеното време навън, Елена се обърна към вратата. Но внезапно се спря.

— Робърт — напомни им тя. — Няма начин да преминем незабелязано покрай него дори да е заспал.

Трите се извърнаха едновременно към прозореца.

— О, прекрасно, няма що! — възкликна Бони.

Докато се спускаха навън по клоните на дюлята, Елена осъзна, че снегът е спрял да вали. Но студеният, хапещ бузите й въздух й напомни думите на Деймън. Зимата е безмилостен сезон, помисли си тя и потръпна.

Всички светлини в къщата бяха угасени, включително и във всекидневната. Робърт вече сигурно беше заспал. Но Елена затаи дъх, докато трите се прокрадваха покрай тъмните прозорци. Колата на Мередит беше малко по-надолу по улицата. В последната минута Елена реши да вземе някакво въже, затова открехна безшумно вратата на гаража. Дроунинг Крийк бе известен с бързите си течения и газенето във водите му можеше да е доста рисковано и опасно.

Пътуването до края на града беше напрегнато преживяване. Като стигнаха до края на гората, Елена си спомни как листата от дърветата в гробището брулеха лицето й. Особено дъбовите.

— Бони, вярно ли е, че дъбовете имат някакво специално значение? Твоята баба споменавала ли ти е нещо за това?

— Е, те са били свещени за друидите. Всъщност всички дървета, но дъбовете са били най-свещените. Друидите са вярвали, че дъбовете им дават духовна сила.

Елена се замисли над това, без да продума. Когато стигнаха до моста и слязоха от колата, тя изгледа с безпокойство дъбовете откъм дясната страна на пътя. Но нощта беше ясна и странно спокойна. Никакъв вятър не разклащаше малкото изсъхнали кафяви листа, останали по клоните.

— Отваряйте си очите за някой гарван — каза тя на Бони и Мередит.

— Гарван ли? — запита Мередит с напрегнат тон. — Като онзи гарван, който беше отвън пред къщата на Бони в нощта, когато умря Яндзъ?

— Да, в същата нощ, когато Яндзъ бе убит. — С разтуптяно сърце Елена пристъпи към тъмните води на Дроунинг Крийк. Въпреки името му това не беше поток, а по-скоро бързотечаща река с глинести наноси по бреговете. Над реката се извисяваше моста Уикъри — масивен дървен мост, построен преди близо столетие. Някога е бил достатъчно здрав, за да издържа преминаващите тежки конски фургони, но сега бе само мостче за пешеходци, което всички се стараеха да избягват, тъй като бе в окаяно състояние. Цялата местност бе оголена, пуста, неприветлива. Само тук-там се белееше сняг.

Въпреки смелите си думи преди малко, сега Бони започна да се дърпа назад.

— Помните ли последния път, когато минахме по този мост? — попита тя.

Прекалено добре, помисли си Елена. Последния път, когато пресичаха моста Уикъри, ги преследваше… нещо… изскочило от гробището. Или някой, побърза да се коригира тя.

— Още няма да се качваме на моста — успокои ги тя. — Първо ще огледаме какво има под него от тази страна на реката.

— Където намериха стареца с разкъсаното гърло — промърмори Мередит, но все пак ги последва.

Фаровете на колата й осветяваха само малка част от брега под моста. Щом напусна осветената ивица, Елена усети как я побиха тръпки от страх, изпълни се със зловещо предчувствие. Смъртта те чака, беше й предвещал гласът. Наистина ли там долу се спотайваше Смъртта?

Краката й се хлъзгаха по мокрите камъни. Не чуваше нищо, освен шума от бързо течащата вода, както и глухото ехо, отразявано от моста над главата й. Макар да напрегна зрението си, едва успяваше да различи в мрака очертанията на отсрещния бряг, обсипан с парчета дърво, изпопадали от моста.

— Стефан — прошепна тя и почти се зарадва, че бученето на реката заглуши шепота й. Чувстваше се като човек, който с влизането си в празна къща се провиква: „Има ли някой тук?“, и се опасява, че наистина може да чуе някой да му отговори.

— Нещо не е наред — обади се Бони зад нея.

— Какво искаш да кажеш?

Приятелката й се озърна наоколо и леко поклати глава, докато тялото й се напрегна в усилието да се съсредоточи.

— Просто усещам, че тук нещо не е наред. Не съм сигурна, но… не чух река. Не чувах нищо, само мъртвешка тишина.

Сърцето на Елена се сви от уплаха. Част от нея знаеше, че Бони е права, че Стефан не беше на това безлюдно и диво място. Но част от нея бе прекалено изплашена, за да се вслуша в гласа на разума.

— Все пак трябва да проверим — каза тя, макар и да чувстваше гърдите си болезнено стегнати от напрежението. Пристъпи напред в мрака, движейки се предимно пипнешком, понеже нищо не се виждаше ясно. Но накрая, след огледа, трябваше да признае, че липсваше каквато и да е следа някой да е бил тук наскоро. Нито се забелязваше чернокоса глава във водата. Избърса в джинсите студените си длани, покрити с лепкава кал.

— Можем да проверим и от другата страна на моста — предложи Мередит, а Елена кимна машинално. Не бе необходимо да се взира в лицето на Бони, за да се увери, че търсеха не там, където трябва.

— Хайде да се махаме оттук — рече тя и се покатери сред тревите до края на ивицата оттатък моста, осветена от фаровете на колата. Но след като се добра до там, Елена замръзна на място.

Бони ахна.

— О, Господи…

— Върни се! — изсъска Мередит. — Върни се на брега.

Горе до моста ясно се очерта една черна фигура, осветена от фаровете на колата. Елена се вгледа в нея с бясно разтуптяно сърце, но различи само, че фигурата е мъжка. Лицето оставаше в сянка, но тя не можеше да се отърси от ужасното си предчувствие.

Той се движеше право към тях.

За да се прикрие, Елена се наведе колкото бе възможно по-ниско. Усещаше как Бони трепери зад нея, а Мередит бе впила пръстите си в ръката й.

От мястото си не можеха да видят нищо, но внезапно на моста се чуха тежки стъпки. Затаили дъх, трите момичета се вкопчиха едно в друго с вдигнати нагоре лица. Тежките стъпки преминаха през дървените греди на моста, постепенно отдалечавайки се от тях.

Моля те, Боже, нека се махне, помисли си Елена. Моля те…

Прехапа устните си, но в този миг Бони изхлипа тихо, а леденостудената й ръка стисна ръката на Елена. Стъпките се връщаха.

Трябва да изляза, каза си Елена. Той иска мен, а не тях. Трябва да отида при него и той може би ще остави Бони и Мередит да си тръгнат. Но сега нямаше и следа от бесния гняв, който бе изпитала тази сутрин. Въпреки цялата сила на волята си тя не успя да пусне ръката на Бони, нито да изскубне своята.

Стъпките сега отекваха точно над главите им. После настана тишина, последвана от шум от хлъзгане по склона на речния бряг.

Не, помисли си Елена и тялото й се скова от страх. Той се спускаше надолу. Бони простена и зарови глава в рамото й. Елена усети как всичките й мускули се напрегнаха, когато видя от мрака да се показват първо ботуши, после крака. Не…

— Какво правите тук?

Мозъкът на Елена отначало отказа да заработи. Беше прекалено паникьосана и едва не изпищя с все сила, когато Мат се спусна още една крачка надолу по стръмния бряг, за да надникне под моста.

— Елена? Какво правиш? — попита той отново.

Бони се осмели да надигне глава. Мередит шумно въздъхна от облекчение. Елена имаше чувството, че коленете й са толкова омекнали, че всеки миг ще се строполи на земята.

— Мат — изрече. Това бе всичко, за което успя да събере сили.

Бони се оказа по-гласовита.

— А ти какво си мислиш, че правиш? — завика тя пронизително. — Искаш да получим инфаркт ли? Какво търсиш тук по това време на нощта?

Мат бръкна в джоба си и отвътре издрънкаха монети. Докато момичетата се измъкваха изпод моста, той огледа реката.

— Проследих ви.

— Ти… какво? — ахна Елена.

Той се обърна неохотно към нея.

— Да, проследих ви — повтори той със сковани от напрежение рамене. — Предположих, че ще измислите начин да се измъкнете от леля ти, за да излезете отново навън. Затова се настаних в колата си на отсрещната страна на улицата и останах да наблюдавам къщата. Както и можеше да се очаква, трите се спуснахте през прозореца. Така ви проследих до тук.

Елена не знаеше какво да каже. Беше много разгневена, но той естествено беше постъпил така само за да спази обещанието си пред Стефан. Ала мисълта за Мат, дебнещ в своя очукан стар форд, вероятно измръзнал до смърт, без нищо за вечеря… накара сърцето й да се свие от болка, но тя побърза да пропъди чувството за вина.

Той отново огледа реката. Тя пристъпи по-близо до него и тихо заговори:

— Съжалявам, Мат — започна тя. — За начина, по който се държах в къщата, както и за… за… — Запъна се за миг, след което замълча. Трябваше да добавя за всичко, каза си безпомощно.

— Е, аз съжалявам, че преди малко те изплаших. — Извърна се рязко с лице към нея, сякаш с това въпросът се уреждаше. — А сега ще бъдеш ли така любезна да ми кажеш какво правите тук?

— Бони смяташе, че Стефан може да е тук.

— Бони не е смятала нищо подобно — отрече самата Бони. — Бони веднага каза, че е грешка да го търсим тук. Трябва да търсим на съвсем друго място, където е тихо, без никакви шумове, нещо като затворено пространство. Почувствах се… обкръжена отвсякъде — обясни тя на Мат.

Мат я погледна предпазливо, сякаш се боеше, че може да го ухапе.

— Сигурно е било така — промърмори.

— Около мен имаше камъни, но не като тези по бреговете на реката.

— Хм, не, разбира се, че не са били като тези. — Сега погледна към Мередит, която единствена от трите се смили над него.

— Бони имаше видение — обясни му тя.

Мат отстъпи малко назад и Елена можа да види профила му, осветен от фаровете на колата. Съдейки по израза на лицето му, бе готова да се закълне, че в момента той силно се колебаеше дали просто да се махне, или да ги подбере и закара в най-близката лудница.

— Това не е шега — заяви тя. — Бони е медиум, Мат. Зная, че винаги съм казвала, че не вярвам в подобни истории, но се оказа, че съм се заблуждавала. Не знаеш колко дълбоко при това. Тази вечер тя… тя някак си успя да се всели в Стефан и да добие представа къде се намира.

Мат пое дълбоко дъх.

— Разбирам. Добре…

— Не се дръж снизходително с мен! Не съм глупачка, Мат. И съвсем сериозно ти заявявам, че това е истина. Тя беше там, със Стефан. Знаеше неща, които само той би могъл да знае. И видя мястото, където се намира като в капан.

— В капан — повтори Бони. — Това е. Определено не е нещо отворено като една река например. Но там има вода, като водата стига чак до шията ми. До неговата шия. А наоколо има каменни стени, покрити с дебел слой мъх. Водата е леденостудена и застояла и затова мирише лошо.

— Но какво още виждаш? — попита Елена.

— Нищо. Все едно че съм сляпа. Ала някак си зная, че ако се появи дори най-слаб лъч светлина, ще го видя, но не мога. Тъмно е като в гроб.

— Като в гроб… — Студени тръпки пронизаха Елена. Представи си старата разрушена църква на хълма над гробището. Там имаше гроб, чийто капак веднъж се бе отворил.

— Но в гроба не би трябвало да е мокро — обади се Мередит.

— Не… но нямам представа къде би могло да има подобно място — призна си Бони. — Стефан всъщност не е в пълно съзнание, защото е много слаб и ранен. И е толкова жаден…

Елена отвори уста, за да попречи на Бони да продължи, но тогава внезапно Мат се намеси:

— Мога да ви кажа на какво ми прилича всичко това.

Трите момичета го погледнаха едновременно. Той неусетно се бе поотдръпнал от тях като някакъв подслушвач. Почти бяха забравили за присъствието му.

— Кладенец? — предположи Елена.

— Именно — кимна той. — Исках да кажа, че ми напомня за кладенец.

Елена примигна, силно възбудена.

— Бони?

— Възможно е — рече Бони бавно. — Размерът и стените и всичко останало подсказват, че би могло да е кладенец. Но нали всеки кладенец е отворен. Тогава щях да мога да виждам поне звездите.

— Не и ако е покрит — възрази Мат. — Много от старите фермерски къщи тук имат кладенци, които никой отдавна вече не използва. Някои от тях хората са покрили, както например е сторил и моят дядо, за да не падат в тях малки деца.

Елена не можеше да сдържа повече възбудата си.

— Точно това е. Това трябва да е. Бони, нали помниш, че го описа като място, което винаги е тъмно.

— Да. Имаш чувството, че се намираш под земята. — Бони се въодушеви, но Мередит охлади възбудата на двете си приятелки, като им зададе един сух делови въпрос:

— Според теб, Мат, колко кладенеца може да има във Фелс Чърч?

— Вероятно са десетки — замисли се той. — Но колко от тях са покрити? Не са чак толкова много. И след като предполагате, че някой е хвърлил Стефан в един от тях, то не би трябвало да е място, където хората биха могли да го видят. Вероятно е някой от изоставените…

— А колата на Стефан беше намерена на пътя — припомни им Елена.

— Край старата ферма на Франчър — уточни Мат.

Те се спогледаха. Фермата на Франчър беше порутена и изоставена толкова отдавна, че никой вече не си спомняше откога. Намираше се сред гората и дърветата я обкръжаваха отвсякъде вече почти цяло столетие.

— Да вървим — предложи Мат.

Елена го докосна по ръката.

— Ти наистина ли вярваш, че…

Той за миг отклони погледа си.

— Не зная в какво да вярвам — призна й след кратка пауза. — Но ще дойда с вас.

Разпределиха се в двете коли — отпред Мат с Бони, а след тях Елена в колата на Мередит. Мат подкара по един рядко използван черен коларски път, докато накрая пътят не се изгуби сред храсталаците.

— От тук нататък ще продължим пеша.

Елена се зарадва, че се бе досетила да вземе въже. Ако Стефан наистина беше паднал в кладенеца във фермата на Франчър, щяха да се нуждаят от него. Но ако не го намерят там…

Не искаше дори да мисли за това.

Трудно си проправяха път в гората, особено в мрака. Всичко наоколо бе гъсто обрасло с храсти, а под краката им пращяха опадалите изсъхнали клони. Около тях пърхаха нощни пеперуди, които докосваха лицето на Елена като с невидими криле.

Накрая се добраха до една просека. Оттук се мержелееха основите на някаква стара къща, но камъните сега бяха гъсто обрасли с плевели и къпини. По-голямата част от комина обаче бе останала здрава като полусрутен древен паметник с кухини по него, където някога е имало хоросан.

— Кладенецът би трябвало да е някъде там, отзад — обади се Мат.

Мередит го намери и веднага повика останалите. Те се струпаха около кладенеца и заоглеждаха плоския камък с квадратна форма, който почти се сливаше с терена.

Мат се наведе и се зае да разчиства прахоляка и треволяците около камъка.

В този миг сърцето на Елена заби неудържимо. Усещаше как ударите му пулсират в гърлото й. Вълните достигаха чак до върховете на пръстите й.

— Хайде да се опитаме да го отместим — предложи тя с едва доловим шепот.

Каменната плоча обаче се оказа толкова тежка, че дори Мат не успя да я помръдне. Накрая четиримата обединиха усилията си, като се притиснаха един до друг и чак тогава, след много пръхтене, масивният каменен блок се отмести само с един сантиметър. След като се показа тясна цепнатина между камъка и стената на кладенеца, Мат грабна един по-як клон и се опита да разшири отвора. После и четиримата натиснаха с все сили клона.

Щом отворът се разшири достатъчно, за да провре главата и раменете си, Елена надникна надолу. Вече се страхуваше дори да се надява.

— Стефан?

Последвалите няколко секунди, докато висеше над черния отвор, вперила невиждащ взор право надолу в непрогледния мрак, през който чуваше само ехото от шума на падащите камъчета, които неволно бе съборила, й се сториха агонизиращо непоносими. И едва тогава, колкото и да бе невероятно, от долу се дочу друг звук.

— Кой е? Елена?

— О, Стефан! — От връхлетялото я облекчение едва не припадна. — Да! Аз съм. Ние сме тук и ще те измъкнем. Добре ли си? Ранен ли си? — Единственото, което я спаси да не падне долу при него, беше здравата десница на Мат, който я сграбчи отзад. — Стефан, почакай, донесли сме въже. Кажи ми само, че си добре.

Последва слаб неясен звук, но Елена разбра какво бе това. Смях. Гласът на Стефан беше слаб, но поне бе разбираем.

— Бил съм и по-добре. Но поне съм жив. Кой друг е с теб?

— Аз съм, Мат — обади се Мат и пусна Елена. Наведе се над отвора. Елена, която едва не припадна от вълнение, забеляза, че погледът му е леко премрежен.

— С нас са Мередит и Бони. Сега ще ти спусна въжето… освен ако Бони не успее да те изтегли догоре със силата на внушението. — Все още на колене, се извърна към Бони.

Тя го тупна по темето.

— Не се шегувай с това! Хайде, извади го!

— Да, мадам — отвърна Мат закачливо. — Стефан, ето, спускам го. Завържи го около кръста си.

— Добре — отвърна Стефан. Нямаше смисъл да казва, че пръстите му са вцепенени от студа, нито да се притеснява дали ще имат сили да го изтеглят. Просто нямаше друго спасение.

Следващите петнадесет минути бяха най-мъчителните за Елена. Четиримата напрегнаха всичките си сили до краен предел, за да изтеглят Стефан горе, макар че основният принос на Бони бе да повтаря: „Хайде, хайде“, когато поспираха, за да си поемат дъх. Най-после ръцете на Стефан се вкопчиха в ръба на мрачната дупка, а Мат се протегна, за да го прихване под мишниците.

В следващия миг Елена обви ръце около гърдите му. Разбра колко е зле по неестествената му неподвижност, по отпуснатото тяло. Беше използвал последните си сили, за да се измъкне от кладенеца. Ръцете му бяха окървавени, целите в рани. Но това, което най-много разтревожи Елена, бе, че тези ръце не отвърнаха на отчаяно страстната й прегръдка.

Когато го пусна и леко се отдръпна, за да го огледа, тя видя, че кожата му е бледа като восък, а под очите му има черни кръгове. Освен това беше толкова студен, че допирът до кожата му я изплаши.

Озърна се тревожно към спътниците си.

Мат сбърчи загрижено чело.

— По-добре веднага да го откараме в болницата. Трябва му лекар.

— Не! — Гласът беше слаб и прегракнал. Долетя от сгърчената фигура, която Елена още крепеше в ръцете си. Остави го да се поокопити, да надигне бавно глава. Зелените очи се приковаха върху нейните и тя видя изписаната в тях настойчивост.

— Не… никакви лекари. — Очите му направо изгаряха нейните. — Обещай ми… Елена.

Очите на Елена се замъглиха от напиращите сълзи.

— Обещавам — прошепна тя. После усети как рухна това, което досега го крепеше на крака — волята за живот и решителността. И той се строполи в безсъзнание в нозете й.