Борбата

11

— Казвам се Салваторе. Или спасител — припомни й той. При тези думи белите му зъби проблеснаха за кратко в мрака.

Елена се озърна. Скосеният покрив закриваше балкона, но тя чуваше идващите отдолу шумове от стъпки. Само че сега не бяха звуци като от преследване, нито имаше някакви признаци, че някой подозира присъствието им. След минута чу как долу се затвориха френските прозорци.

— Аз пък си мислех, че се казваше Смит — рече момичето, докато се взираше надолу в мрака.

Деймън се изсмя. Беше ужасяващ, спиращ дъха смях, но без горчивата нотка, характерна за смеха на Стефан. Припомни си отблясъците от цветовете на дъгата по перата на гарвана.

Независимо от всичко, тя не се заблуждаваше. Колкото и да бе очарователен, Деймън беше извънредно опасен. Грациозното му тяло, в момента небрежно отпуснато, бе десет пъти по-силно от човешкото. Тези лениви черни очи можеха да виждат идеално в мрака. Тази ръка с дълги пръсти, която я бе изтеглила на покрива, можеше да се движи с невероятна бързина. Но най-смущаващото от всичко бе, че съзнанието му бе на убиец. На хищник.

Усещаше го. Той беше различен от хората. Толкова дълго бе живял само с лов и убийства, че бе забравил за всякакви други начини за осигуряване на прехраната си. И за разлика от Стефан, се наслаждаваше на това, не се съпротивляваше на природата си. Дори се гордееше с качествата си. Нямаше никакви морални задръжки, не страдаше от угризения на съвестта. А тя бе сама с него на покрива, в мрака на нощта.

Леко присви единия си крак, готова за скок. Би трябвало да му е ядосана заради онова, което й бе сторил в съня. И наистина беше, но нямаше смисъл да дава воля на гнева си. Той знаеше каква ярост бушува в гърдите й, но само щеше да й се присмее, ако се нахвърлеше с упреци срещу него.

Затова го наблюдаваше тихо, напрегнато, очаквайки следващото му движение.

Ала той не помръдна. Тези ръце, които можеха да нападат стремително като змии, готови да нанесат смъртоносен удар, сега бяха неподвижно отпуснати. И преди я бе гледал по този начин. Беше първият път, когато се срещнаха. И тогава бе видяла същото уважение, макар и неохотно, стаено в очите му — само че тогава бе примесено с изненада. Докато сега изненада нямаше.

— Няма ли да се разкрещиш? Или да припаднеш? — попита я той с най-небрежната интонация, сякаш просто й предлагаше да си избере някоя от стандартните възможности.

Елена не откъсваше поглед от него. Той беше много по-силен от нея и по-бърз. Но ако се наложеше, предположи, че ще успее да се добере до ръба на покрива преди той да я стигне. Ако обаче не уцелеше балкона, щеше да падне от около десетина метра, но тя бе готова да поеме този риск. Всичко зависеше от Деймън.

— Няма да припадна — отвърна тя сухо. — А и защо да ти крещя? Ние играехме игра. Онази нощ бях глупава и изгубих. Ти ме предупреди на гробището за последиците.

Устните му леко се разтвориха и той си пое дъх набързо, сетне отмести поглед.

— Може би искам да те направя моя Кралица на сенките — заговори и продължи сякаш на себе си: — В живота си съм имал много спътнички, млади момичета като теб и жени, които бяха сред най-бляскавите красавици на Европа. Но ти си единствената, която някога съм пожелавал да остане завинаги с мен. За да властваме заедно, да взимаме това, което пожелаем, и то тогава, когато решим. За да всяваме страх и да бъдем боготворени от всичките по-слаби души. Какво лошо има в това?

— Аз съм една от тези слаби души — рече Елена. — Двамата с теб сме врагове, Деймън. И никога няма да бъдем нещо друго.

— Сигурна ли си? — Той я погледна и тя усети почти физически силата на волята му да докосва нейната, все едно я докоснаха дългите му пръсти. Но не изпита замайване, нито слабост, нито покорство пред мощта и неустоимия му чар. Днес следобед тя бе лежала дълго във ваната, както всеки ден напоследък, потопена в горещата вода, поръсена щедро с изсушена върбинка.

Очите на Деймън блеснаха в мрака, явно бе разбрал, но прие поражението си с финес.

— Какво правиш в тази къща? — попита небрежно. Странно, но Елена не изпита желание да го излъже.

— Каролайн е взела нещо, което ми принадлежи. Дневник. Дойдох, за да си го взема.

В тъмните му очи се мярна нещо друго.

— Без съмнение, за да защитиш по някакъв начин безполезния ми брат — процеди той раздразнено.

— Стефан няма нищо общо с това!

— О, нима? — Тя се изплаши, че той разбира много повече, отколкото й се искаше. — Странно, обикновено винаги е замесен, когато има някаква неприятност. Той създава проблеми. Но сега, ако той няма нищо общо…

— Ако отново нараниш Стефан, ще те накарам да съжаляваш — заговори тя спокойно. — Ще намеря начин да те накарам да съжаляваш за това, Деймън. Говоря сериозно.

— Разбирам. Е, в такъв случай се налага да се позанимая с теб, нали така?

Елена не каза нищо. Сама се бе озовала в задънена улица, позволявайки му отново да я въвлече в смъртоносната си игра. Извърна глава.

— Накрая все пак ще бъдеш моя — рече той меко. С този тон й бе говорил на купона, когато й каза: „Кротко, кротко“. Сега в него нямаше подигравка или злоба, просто съобщаваше един факт. — По един или друг начин, както вие, хората, казвате — хубава фраза — ти ще бъдеш моя, преди да падне следващият сняг.

Елена се опита да прикрие ледения страх, който я обзе, но знаеше, че той го е усетил.

— Добре — кимна Деймън. — Има защо да се страхуваш от мен. Аз съм най-опасното същество, което някога ще срещнеш в живота си. Но в момента имам бизнес предложение за теб.

— Бизнес предложение?

— Именно. Ти си дошла тук, за да вземеш дневника. Но не си успяла. — Посочи празните й ръце. — Провалила си се, нали? — Елена не каза нищо и той продължи: — А след като не желаеш да намесваш брат ми, той не може да ти помогне. Но аз мога. И ще го направя.

— Ще го направиш?

— Разбира се. На съответната цена.

Тя се втренчи в него. Лицето й пламна. Когато най-сетне успя да проговори, думите излязоха като шепот.

— Каква… цена?

Зъбите му отново се бялнаха в мрака.

— Няколко минути от времето ти, Елена. Няколко капки от кръвта ти. Час или два, които да прекараш с мен, сама.

— Ти… — Девойката не можеше да намери подходящата дума. Всички епитети, които й идваха наум, й се струваха прекалено слаби.

— Така или иначе ще се случи — заговори той убедено. — Ако си честна, ще си го признаеш. Предишният път не беше последен. Защо не го приемеш? — Гласът му придоби топъл интимен тембър. — Спомняш ли си…

— По-скоро ще си прережа гърлото — прекъсна го тя яростно.

— Интересна мисъл. Но аз мога да го сторя по доста по-приятен начин.

Той й се подиграваше. След всичко случило се през деня това й дойде твърде много.

— Ти си отвратителен и го знаеш! Гади ми се от теб! — Сега трепереше, не можеше да си поеме дъх. — По-скоро бих умряла, отколкото да ти се покоря. По-скоро…

Не знаеше какво я подтикна да го направи. Когато беше с Деймън, сякаш някакъв див инстинкт я завладяваше. И в този миг усещаше, че по-скоро е готова да рискува всичко, отколкото да му позволи да спечели. Забеляза с част от съзнанието си, че той отново се наслаждава на обрата на играта. Другата част от ума й пресмяташе трескаво на какво разстояние се намира покривът от балкона.

— По-скоро ще направя това — изрече тя и се хвърли настрани.

Беше права, изненада го и той не реагира достатъчно бързо, за да я спре. Елена усети празното пространство под краката си и с нарастващ ужас осъзна, че балконът е по-далеч, отколкото смяташе. Нямаше да го уцели.

Но не бе преценила добре Деймън. Ръката му се стрелна напред, не достатъчно бързо, за да я задържи на покрива, но достатъчно, за да й попречи да падне. Сякаш тежеше не повече от перце. Елена се вкопчи инстинктивно в ръба на покрива и се опита да повдигне коляното си.

— Малка глупачка! — изсъска той. — Ако толкова нямаш търпение да срещнеш смъртта, аз мога да те запозная с нея.

— Пусни ме — процеди тя през стиснати зъби. Всеки миг някой щеше да излезе на балкона, беше сигурна в това. — Пусни ме.

— Сега и веднага? — Тя се взря в бездънните му черни очи и разбра, че е сериозен. Ако кажеше да, щеше да я пусне.

— Би било лесен начин да приключим с всичко, нали? — попита тя. Сърцето й туптеше бясно от обзелия я страх, но нямаше да му достави удоволствието и да му позволи да го разбере.

— Но би била такава загуба. — С едно рязко движение той я издърпа обратно на покрива при себе си. Ръцете му се сключиха около нея, притиснаха я към твърдото му тяло и внезапно Елена вече не можеше да вижда нищо. Почувства се обгърната отвсякъде. Усети как мускулите му се стегнаха като на огромна котка и двамата полетяха в пространството.

Тя падаше. Несъзнателно се вкопчи в него като единствената солидна опора в този свят. После той се приземи на земята плавно като котка. Веднъж Стефан бе направил подобно нещо. Но след това той не я бе държал по този начин — притисната към него, с устни, които почти докосваха нейните.

— Помисли си за предложението ми — рече Деймън.

Елена не можеше да се движи, нито да отвърне поглед. Този път знаеше, че той не използва Силата, а само привличането помежду им. Беше безсмислено да го отрича, тялото й откликваше на неговото. Усещаше дъха му върху устните си.

— Нямам нужда от помощта ти за каквото и да било — тросна се тя.

В този миг си помисли, че ще я целуне, ала той не го направи. Над тях се чу шум от отваряне на френските прозорци, последван от гневен глас.

— Хей! Какво става? Има ли някого там?

Тя не бе извърнала главата си. Ако я целунеше, щеше да му позволи. Ала внезапно здравата хватка на ръцете му отслабна, а очертанията на лицето му се размазаха. Сякаш мракът го всмука в себе си. Сетне във въздуха се размахаха черни крила и огромният гарван отлетя.

Нещо — книга или обувка — полетя от балкона. Не улучи целта с метър.

— Проклети птици! — разнесе се гласът на господин Форбс. — Сигурно са свили гнездо на покрива.

Елена потрепери, обви гърдите си с ръце и се притаи в тъмнината, докато той влезе обратно вътре.

Намери Бони и Мередит свити край портата.

— Защо се забави толкова? — прошепна Бони. — Помислихме, че са те хванали!

— На косъм бях. Трябваше да остана, докато стане безопасно. — Елена вече бе свикнала да лъже за Деймън, затова този път го направи без никакво усилие.

— Да си вървим — прошепна. — Няма какво повече да правим тук.

— До Деня на основателите остават само две седмици — напомни им Мередит, докато се разделяха пред вратата на Елена.

— Зная. — За миг предложението на Деймън изплува в съзнанието й. Но тя поклати глава, за да го пропъди.

— Ще измисля нещо.

Но на следващия ден в училище не бе измислила нищо. Единственият окуражаващ факт бе, че Каролайн явно не бе забелязала нищо странно в стаята си, но с това добрите новини се изчерпваха. Сутринта имаше събрание на училищния съвет и бе обявено, че са избрали Елена да представлява Духа на Фелс Чърч. Каролайн се усмихваше през цялото време, докато директорът произнасяше словото си — дръзка, триумфална и злобна усмивка.

Елена се опита да не й обръща внимание. Насили се да не се засегне и от пренебрежителните шушукания и неодобрителни погледи, които си разменяха съучениците й по време на събранието, но не беше лесно. Никак не беше лесно и имаше дни, когато й идеше да цапардоса някого или да се разкрещи, но при все това успя да запази самообладание.

Този следобед, докато чакаше да свърши часът по история, Елена изучаваше Тайлър Смолуд. Откакто се върна в училище, той не я бе заговорил нито веднъж. По време на речта на директора се бе хилил гадно като Каролайн. Сега, като я видя да стои сама настрани, смушка с лакът Дик Картър.

— Я, какво си имаме там? — подсмихна се той. — Самотна дама.

Стефан, къде си, помисли си Елена. Но знаеше отговора. В кабинета по астрономия, в другия край на училището.

Дик отвори уста, за да каже нещо, сетне изражението му се промени. Гледаше зад Елена, към коридора. Тя се обърна и видя Вики.

Вики и Дик ходеха заедно още преди бала по случай началото на новата учебна година. Елена предположи, че още са гаджета. Но Дик изглеждаше смутен, сякаш не знаеше какво да очаква от момичето, което вървеше към него.

Имаше нещо странно в изражението на Вики, докато пристъпваше. Движеше се, сякаш краката й не докосваха пода. Очите й бяха разширени и отнесени.

— Здрасти — рече Дик колебливо и застана пред нея. Вики го отмина, без да го погледне и отиде при Тайлър. Елена наблюдаваше последвалата сцена с нарастващ смут. Би трябвало да е забавно, но не беше.

Отначало Тайлър изглеждаше доста стреснат. После Вики сложи ръка на гърдите му. Младежът се усмихна, но усмивката му беше неестествено пресилена. Вики плъзна ръка под якето му. Усмивката на Тайлър стана още по-несигурна. Момичето сложи и другата си ръка върху гърдите му. Тайлър погледна към Дик.

— Хей, Вики, по-кротко — подвикна Дик припряно, но не помръдна.

Вики плъзна двете си ръце и смъкна якето на Тайлър от раменете му. Той се опита да го върне, без да пуска книгите си, както и да прикрие смущението си. Но не успя. Пръстите на Вики се плъзнаха под ризата му.

— Престани. Спри я, чуваш ли? — обърна се Тайлър към Дик. Но приятелят му остана на безопасно разстояние. Тайлър му метна кръвнишки поглед и се опита да отблъсне Вики.

Разнесе се звук. Отначало изглеждаше толкова тих, че едва се долавяше, но постепенно се усили. Ръмжене, странно и заплашително, от което по гърба на Елена пробягаха ледени тръпки. Тайлър зяпаше Вики с ококорени очи, които сякаш всеки миг щяха да изхвръкнат от орбитите си, и тя внезапно осъзна защо. Звукът идваше от устата на Вики.

Последвалото стана за секунди. Тайлър лежеше на земята, а зъбите на Вики щракнаха на сантиметри от гърлото му. Елена, забравила всички недоразумения и караници, се втурна, за да помогне на Дик да я издърпа. Тайлър викаше с цяло гърло. Вратата на кабинета по история се отвори и Аларик се разкрещя.

— Не я наранявайте! Бъдете внимателни! Това е епилептичен припадък, просто трябва да я сложим да легне.

Зъбите на Вики отново щракнаха, когато той протегна ръка в мелето. Слабичкото момиче изглеждаше по-силно от всички тях взети заедно и беше ясно, че не могат да се справят. Нямаше да могат да я удържат още дълго. Елена изпита огромно облекчение, когато зад рамото й се разнесе познат глас.

— Вики, успокой се. Всичко е наред. Само се успокой.

Докато Стефан стискаше ръката на Вики и й говореше успокоително, Елена се осмели да отпусне хватката си. Отначало изглежда стратегията на Стефан сработи. Извитите като на хищна птица пръсти на Вики се разтвориха леко и те успяха да я издърпат от Тайлър. Докато Стефан продължаваше да й говори, тя стоеше отпусната, със затворени очи.

— Така е добре. В момента се чувстваш безкрайно уморена. Трябва да поспиш.

Но в този миг магията спря да действа и каквато и Сила да прилагаше Стефан, тя явно беше безполезна. Вики отвори рязко очи, но те нямаха нищо общо със сепнатите светлокафяви очи на подплашена сърна, които Елена бе видяла в столовата. Сега пламтяха с изгаряща ярост. Тя изръмжа с оголени зъби срещу Стефан и се хвърли в борбата с нова сила.

Бяха нужни пет или шест души, за да я удържат, докато някой извика полицията. Елена остана на мястото си, ту говореше на Вики, ту й крещеше, докато полицаите не пристанаха. Не че усилията й имаха особен ефект.

След като всичко свърши, тя отстъпи назад и за пръв път забеляза насъбралата се тълпа. Бони беше най-отпред и гледаше с отворена уста. Също и Каролайн.

— Какво стана! — прошепна Бони, докато отнасяха Вики.

Елена я потупа нежно и отмахна кичур коса от лицето й.

— Тя откачи и се опита да разсъблече Тайлър.

Бони стисна устни.

— Е, трябва наистина да е откачила за да го пожелае, нали? — Метна подигравателен поглед през рамо към Каролайн.

Коленете на Елена се огъваха като гумени, а ръцете й трепереха. Усети една ръка да се обвива около нея и се облегна с облекчение на Стефан. После го погледна.

— Епилепсия? — намръщи се невярващо.

Той се взираше надолу по коридора след Вики. Аларик Залцман продължаваше да крещи нареждания и явно отиваше с нея. Групата зави зад ъгъла.

— Мисля, че класът е свободен — рече Стефан. — Да вървим.

Вървяха мълчаливо към пансиона, всеки потънал в мислите си. Елена се бе намръщила и няколко пъти погледна към Стефан, но заговори чак след като се озоваха сами в стаята му.

— Стефан, какво беше всичко това? Какво се случи с Вики?

— И аз това се питах. Има само едно обяснение и това означава, че тя все още е под въздействие.

— Искаш да кажеш, че Деймън… О, Боже! О, Стефан, трябваше да й дам от върбинката. Трябваше да се сетя…

— Няма смисъл, повярвай ми. — Тя се обърна към вратата, готова тутакси да тръгне след Вики, но той я дръпна нежно. — Някои хора са по-податливи на чуждо влияние от останалите, Елена. Вики никога не е била много силна. Сега всичко зависи от него.

Елена седна бавно.

— Значи нищо не мога да направя? Но, Стефан, тя ще стане ли… като теб и Деймън?

— Зависи. — Тонът му беше мрачен. — Не само това колко кръв е изгубила има значение. Тя се нуждае и от кръвта му във вените си, за да завърши промяната. В противен случай ще свърши като господин Танър. Пресушена, използвана. Мъртва.

Елена пое дълбоко въздух. Искаше да го попита още нещо, нещо, което отдавна я измъчваше.

— Стефан, когато говореше там на Вики, помислих, че се получава. Ти използва Силите върху нея, нали?

— Да.

— Но след това тя отново полудя. Това, което искам да кажа… Стефан, ти си добре, нали? Силите ти са се върнали, така ли?

Той не отговори. Ала мълчанието му беше достатъчен отговор за нея.

— Стефан, защо не ми кажеш? Какво не е наред? — Стана и коленичи пред него, за да я погледне в очите.

— Ще ми трябва известно време, за да се възстановя, това е всичко. Не се тревожи.

— Но аз се тревожа. Не мога ли да направя нещо?

— Не — отвърна той, но не я погледна.

Елена разбра.

— О — прошепна и отново седна. После се протегна към него, опитвайки се да улови ръцете му. — Стефан, чуй ме…

— Елена, не. Не разбираш ли? Това е опасно, опасно е и за двама ни, но най-вече за теб. Това може да те убие или да стане нещо по-лошо.

— Само ако изгубиш контрол — възрази момичето. — А това няма да стане. Целуни ме.

— Не — повтори Стефан отново. — Довечера, веднага щом се стъмни, ще изляза на лов.

— Това същото ли е? — попита тя, макар да знаеше, че не е. Само човешката кръв даваше Силата. — О, Стефан, моля те. Нима не виждаш, че го искам? Нима ти не искаш?

— Не е честно — рече той с измъчени очи. — Знаеш, че не е, Елена. Знаеш колко много… — Извърна се отново от нея, а ръцете му се свиха в юмруци.

— Тогава защо не? Стефан, аз имам нужда… — Не успя да довърши. Не можеше да му обясни от какво се нуждае, беше необходимостта да бъде свързана с него, да бъдат близки. Искаше да запомни какво е да бъде с него, да изтрие завинаги от съзнанието си спомена как в съня си танцува в прегръдките на Деймън. — Имам нужда отново да бъдем заедно — прошепна.

Стефан, все още извърнат настрани, поклати глава.

— Добре — промълви момичето примирено, но вълна на болка и страх се просмука в костите й. По-голяма част от страха беше за Стефан, който бе уязвим без Силите си, толкова уязвим, че можеше да бъде наранен от обикновените жители на Фелс Чърч. Ала една част от страха й беше заради самата нея.