Борбата

8

— Знаеш ли кое е странното в онова, което направи Вики в училище? Имам предвид, освен очевидните неща? — Бони облиза шоколада, полепнал по пръстите й.

— Какво? — попита Елена унило.

— Ами начинът, по който свърши шоуто й. Изглеждаше точно така, както когато я намерихме на пътя, само дето тогава цялата беше изподрана.

— Решихме, че може да са драскотини от котка — обади се Мередит и лапна последната хапка от тортата. Досега беше някак си притихнала и умислена, но в момента се взираше изпитателно в Елена. — Но едва ли са били от котка.

Елена я погледна право в очите.

— Може би е паднала в някой къпинов храст — предположи. — А сега, момичета, ако сте свършили с яденето, искате ли да видите първата бележка?

Оставиха чиниите си в мивката и се качиха по стълбите до стаята на Елена. Тя усети, че се изчервява, докато другите момичета четяха бележката. Бони и Мередит бяха най-добрите й приятелки, може би в момента единствените. И преди им беше чела откъси от дневника си. Но сега беше различно. Никога не се бе чувствала толкова засрамена.

— Е? — обърна се тя към Мередит.

— Този, който го е писал, е висок метър и осемдесет, накуцва, и има фалшиви мустаци — изреди Мередит. — Извинявай — додаде, като видя изражението на Елена. — Не е смешно. Всъщност няма за какво толкова да се заловим, нали? Почеркът прилича на мъжки, но хартията е като за жена.

— И в цялата работа се долавя женска ръка — вметна Бони, докато подскачаше леко върху леглото на Елена. — Е, така си е — заоправдава се тя. — Да се цитират откъси от дневника ти е нещо, което може да измисли само жена. Мъжете не се интересуват от дневници.

— На теб просто не ти се ще да е Деймън — заяви Мередит. — Струва ми се, че би трябвало повече да те е страх да не се окаже психопат убиец, отколкото крадец на дневници.

— Не зная, има нещо романтично в убийците. Представи си да умреш, докато ръцете му стискат гърлото ти. Изпускаш сетния си дъх и последното, което виждаш, е лицето му. — Бони обви ръце около шията си, простена, изпусна драматично дъх и се строполи върху леглото в ефектна поза. — По всяко време съм готова да бъда неговата жертва — промълви със затворени очи.

Елена едва се сдържа да не каже: „Не разбираш ли колко е сериозно всичко това?“, ала вместо това само пое дълбоко дъх.

— О, Боже! — възкликна и изтича към прозореца. Денят беше задушен и влажен, и прозорецът бе широко отворен. Върху един от оголените клони на дюлята бе кацнал гарван.

Тя спусна прозореца толкова рязко, че стъклото се разтресе и издрънча. Гарванът се взираше в нея през потреперващото стъкло с черните си като обсидиан очи. По лъскавите му черни крила сякаш проблясваха всички цветове на дъгата.

— Защо каза това? — извъртя се тя рязко към Бони.

— Хей, там няма никого — успокои я Мередит. — Освен ако не броиш птиците.

Елена отново се обърна към прозореца. Клонът беше пуст.

— Съжалявам — рече след минута Бони с тъничкото си гласче. — Просто понякога всичко ми се струва като сън, дори смъртта на господин Танър не ми изглежда реална. А Деймън е… ами, вълнуващ. Но опасен. Да, вярвам, че е опасен.

— И освен това той няма да стисне гърлото ти, а ще го пререже — увери я Мередит. — Или поне това е сторил с Танър. Но старецът, когото намериха под моста, беше с разкъсано гърло, сякаш го е нападнало някакво животно. — Погледна към Елена за потвърждение. — Деймън няма животно, нали?

— Не. Не зная. — Внезапно Елена се почувства безкрайно уморена. Тревожеше се за Бони, за последствията от необмислените й думи.

Мога да направя всичко с теб, с теб и с хората, които обичаш, спомни си Елена. Какво щеше да направи Деймън сега? Не можеше да го разбере. При всяка нова среща беше различен. В гимнастическия салон я дразнеше, надсмиваше й се. Но когато се видяха отново, можеше да се закълне, че беше сериозен, докато й рецитираше стихове, опитвайки се да я убеди да тръгне с него. Миналата седмица в заледения гробищен двор, брулен от безмилостния вятър, беше жесток и зъл. И зад подигравателните му думи предишната нощ прозираше същата заплаха. Не можеше да предвиди какво ще направи следващия път.

Но каквото и да се случеше, тя беше длъжна да защити Бони и Мередит от него. Особено след като не можеше да ги предупреди както трябва.

А какво бе замислил Стефан? В този момент имаше най-голяма нужда от него. Къде беше той?

Всичко започна същата сутрин.

— Чакай да се уточним — рече Мат, облегнат на очукания си стар форд седан, когато Стефан го заговори преди училище. — Искаш колата ми на заем.

— Да — кимна Стефан.

— И причината за това са цветя. Искаш да вземеш цветя за Елена.

— Да.

— И тези цветя не растат наоколо.

— Може и да растат. Но тук, на север, вече са прецъфтели. А и сланата сигурно ги е попарила.

— Значи искаш да отидеш на юг — колко далеч не знаеш, — за да намериш тези цветя, които да дадеш на Елена.

— Или поне растението — отвърна Стефан. — Макар че бих предпочел да намеря цветята.

— И тъй като полицаите са взели колата ти, искаш на заем моята за колкото време ще ти е нужно, за да намериш тези цветя, които искаш да подариш на Елена.

— Струва ми се, че няма толкова да бие на очи, ако напусна града с кола — обясни Стефан. — Не искам полицаите да ме проследят.

— Аха. И затова искаш колата ми.

— Да. Ще ми я дадеш ли?

— Излиза, че трябва да дам колата си на някакъв тип, който ми открадна гаджето и сега иска да отиде на екскурзия на юг, за да намери някакви специални цветя, които това момиче на всяка цена трябва да получи? Да не си откачил? — Мат, който бе зареял поглед над покривите на фермите на отсрещната страна на улицата, се обърна и погледна Стефан. Сините му очи, обикновено весели и прями, сега се взираха с недоверие изпод учудено повдигнатите вежди.

Стефан отклони поглед. Трябваше да се досети. Беше абсурдно да иска още услуги след всичко, което Мат вече бе направил за него. Особено през последните дни, когато хората трепваха уплашено само при звука от стъпките му и отвръщаха очи, когато ги приближеше. Да очаква Мат, който имаше всички основания да го мрази, да му направи такава услуга, при това без никакво обяснение, а само на доверие, наистина беше чиста лудост.

— Не, не съм откачил — рече той тихо и понечи да си тръгне.

— Нито пък аз — заяви Мат. — Защото трябва да съм луд, за да ти дам колата си. По дяволите, няма начин! Идвам с теб.

Когато Стефан се обърна, той гледаше колата, а долната му устна бе издадена напред в дълбокомислена гримаса.

— В крайна сметка — продължи Мат, докато прокарваше пръст по лющещата се боя по покрива — може да я одраскаш или да се джаснеш някъде.

Елена остави обратно слушалката. Някой беше в пансиона, защото вдигаше телефона, но мълчеше, след което затваряше. Подозираше, че е госпожа Флауърс, но това не изясняваше загадката къде може да е Стефан. Инстинктът я тласкаше да отиде при него. Но навън беше тъмно, а той я бе предупредил да не излиза, когато се стъмни, и най-вече да не приближава гробището или гората. А пансионът беше близо до тях.

— Никой ли не отговаря? — попита Мередит, когато Елена се върна и се отпусна върху леглото.

— Тя продължава да ми затваря — отвърна приятелката й и промърмори още нещо.

— Вещица ли я нарече?

— Не, но е нещо, което се римува с това5.

— Виж какво — обади се Бони и също седна на леглото, — ако Стефан смята да ти се обади, ще ти позвъни тук. Няма защо да идваш да спиш у дома.

Има причина, помисли си Елена, макар че и тя не можеше да си я обясни. В крайна сметка Деймън бе целунал Бони на купона в дома на Аларик Залцман. Елена беше виновна, задето сега Бони беше в опасност. Някак си усещаше, че ако е с нея, ще успее да я защити.

— Мама, татко и Мери са си у дома — настоя приятелката й. — А след убийството на господин Танър заключваме всички врати и залостваме прозорците. Даже този уикенд татко сложи допълнителни ключалки. Не виждам какво повече можеш да направиш ти.

Елена също не знаеше. Но въпреки това бе решила да спи у Бони. Помоли леля си Джудит да каже на Стефан къде е. Отношенията с леля й продължаваха да са обтегнати. И такива ще си останат, помисли си момичето, докато леля Джудит не промени мнението си за Стефан.

В къщата на Бони я настаниха в стаята на една от сестрите на Бони, която в момента беше в колеж. Първото, което направи, бе да огледа прозореца. Беше затворен и залостен, а отвън нямаше нищо, по което някой да може да се изкачи — като например водосточна тръба или дърво. Тайно провери прозореца в стаята на приятелката си, както и прозорците в стаите, в които успя да се промъкне. Бони беше права — всички бяха залостени отвътре. Никой не можеше да проникне отвън.

Тази нощ дълго лежа будна в леглото, вперила поглед в тавана. В главата й постоянно изникваше образът на умопобърканата Вики, която правеше стриптийз в столовата. Какво ставаше с това момиче? Напомни си да попита Стефан, когато се видят.

Мислите за Стефан бяха приятни дори след всички ужасни неща, случили се напоследък. Елена се усмихна в мрака и се размечта. Един ден всички тези тревоги ще отминат и двамата със Стефан ще могат да планират съвместния си живот. Разбира се, той не й бе казал нищо за това, ала за себе си Елена бе сигурна. Щеше да се омъжи или за Стефан, или за никого другиго. Както и Стефан щеше да се ожени за нея, а не за друга…

Неусетно се унесе в сън. Някак си знаеше, че сънува. Сякаш някаква малка част от нея стоеше отстрани и наблюдаваше съня като в някаква пиеса.

Тя се намираше в дълъг коридор. Едната му стена бе покрита с огледала, а другата бе в прозорци. Чакаше нещо. Зърна някакво движение и Стефан застана отвън пред единия прозорец. Лицето му беше бледо, а в очите му бяха стаени болка и гняв. Тя отиде до прозореца, но не можеше да чуе какво й казва през стъклото. В едната си ръка държеше книга със синя подвързия и не спираше да я сочи и да пита нещо. Сетне хвърли книгата и се обърна.

— Стефан, не си отивай! Не ме оставяй! — извика тя. Притисна пръсти към стъклото. Тогава забеляза, че резето от вътрешната страна на прозореца е спуснато, вдигна го, отвори прозореца и му извика. Но той бе изчезнал, а отвън се виждаше само бяла мъгла.

Тя се извърна натъжена от прозореца и тръгна надолу по коридора. Отражението й проблясваше върху огледалата, докато минаваше покрай тях. После отражението в едно от тях привлече погледа й. Очите бяха нейните, но погледът бе различен — хищнически, лукав. Вики гледаше така, докато се събличаше. А в усмивката й имаше нещо смущаващо, някакъв глад.

Докато се взираше неподвижно в огледалото, отражението в него внезапно се завъртя, сякаш танцуваше. Обзе я ужас. Затича се надолу по коридора, ала сега всички отражения сякаш оживяха — танцуваха, викаха я, смееха й се. И тъкмо когато си мислеше, че сърцето и дробовете й ще се пръснат от страх, стигна до края на коридора и прелетя през вратата.

Озова се в просторна и красива стая. По високия позлатен таван бяха издълбани сложни плетеници, а рамката на входната врата беше от бял мрамор. В нишите покрай стените се извисяваха класически статуи. Елена никога не бе виждала толкова величествена зала, но знаеше къде се намира. В ренесансова Италия, по времето, когато Стефан е бил жив.

Погледна се и видя, че е облечена в рокля като онази, която си бе ушила за Хелоуин — бледосинята ренесансова бална рокля. Но тази рокля бе тъмночервена, а на талията й имаше тънка верижка, украсена с блестящи рубини. Същите рубини искряха и в косите й. Когато се движеше на светлината на стотиците свещи и факли, коприната приличаше на лумнал пламък.

В другия край на залата две огромни врати бяха разтворени навътре. Между тях се появи една фигура. Тя тръгна към нея и момичето видя, че е млад мъж, облечен в ренесансови дрехи — с извезан жакет, плътно прилепнали панталони и къс елек, обточен с кожи.

Стефан! Елена се запъти радостно към него, а тежките поли на роклята й се люшнаха. Ала когато го приближи, се спря и пое рязко въздух. Беше Деймън.

Той продължи да пристъпва към нея, уверен и спокоен. Усмихваше се с предизвикателна усмивка. Когато стигна до нея, сложи ръка на сърцето си и се поклони. После протегна другата си ръка, подканвайки я да я поеме.

— Искаш ли да танцуваме? — попита. Само дето устните му не се движеха. Гласът му отекна в съзнанието й.

Страхът й се стопи и тя се засмя. Какво й ставаше? Как изобщо някога се бе страхувала от него? Двамата се разбираха толкова добре. Ала вместо да поеме ръката му, Елена се извърна и копринените поли на роклята й прошумоляха зад нея. Понесе се плавно към статуите покрай стените, без да поглежда дали той я следва. Знаеше, че ще го направи. Престори се на погълната от разглеждането на една от статуите и понечи да я отмине точно когато той стигна до нея. Прехапа устни, за да потисне смеха си. В този миг се чувстваше прекрасно — толкова жива, толкова красива. Разбира се, тази игра бе опасна. Ала тя винаги се бе наслаждавала на опасността.

Когато той отново приближи към нея, Елена се извърна леко и го стрелна предизвикателно с поглед. Той протегна ръка, но улови само обсипаната със скъпоценности верижка на кръста й. Тя бързо се отдръпна, но видя, че острият ръб на един от камъните бе порязал пръста му.

Капката кръв бе с цвета на роклята й. Очите му проблеснаха, а устните му се извиха в присмехулна усмивка, докато й подаваше ранения си пръст. Не би се осмелила, казваха очите му.

О, нима?, отвърна по същия безмълвен начин Елена. Пое дръзко ръката му и я задържа за миг. В очите й проблеснаха дяволити искри. После поднесе пръста му към устните си.

След миг го пусна и го погледна.

— Искам да танцувам — рече. Осъзна, че също като него можеше да изрича думите мислено. Усещането беше невероятно възбуждащо. Тя пристъпи към средата на залата и зачака.

Той я последва с грациозни и плавни движения като хищник, преследващ плячката си. Пръстите, които сграбчиха нейните, бяха топли и твърди.

Музиката продължаваше да се лее, макар че звуците заглъхваха и сякаш долитаха някъде отдалеч. Деймън обви едната си ръка около талията й. Елена усети топлината и натиска на пръстите му. Повдигна поли и двамата затанцуваха.

Беше прекрасно, сякаш летяха, а тялото й знаеше всяко движение. Носеха се из празната зала в идеален синхрон, притиснати един до друг.

Той се смееше, а тъмните му очи грееха от удоволствие. Тя се чувстваше толкова красива, толкова самоуверена, толкова жива, готова на всичко. Не си спомняше някога да се е забавлявала толкова много.

Постепенно усмивката му се стопи, а танцът им се забави. Накрая тя се закова неподвижна в прегръдките му. Тъмните му очи вече не я гледаха развеселено, а пламтяха с див огън. Тя вдигна поглед към него. Не изпитваше страх. И тогава за пръв път усети, че сънува, почувства, че й се вие свят, обзе я странна слабост, сякаш волята й изчезна.

Залата около нея се разми. Виждаше единствено очите му, а те я караха да се чувства все по-сънлива. Клепачите й се отпуснаха, главата й се люшна назад и от устните й се отрони въздишка.

В този миг наистина усещаше погледа му — върху устните, върху гърлото. Усмихна се на себе си и затвори плътно очи.

Ръцете му я поддържаха, за да не падне. Девойката усети устните му върху кожата на шията си, изгарящи и трескави. Сетне нещо я ужили, като пробождане на две игли. Болката изчезна мигновено, последвана от невероятното усещане за изтичаща кръв.

Спомняше си това чувство — все едно се носеше на облак от златиста светлина. Вълшебна отмала заля тялото й. Обзе я блажена сънливост, нямаше сили да помръдне. А и не искаше да помръдва, чувстваше се толкова прекрасно.

Пръстите й се заровиха в косите му, придърпаха главата му към нея. Погали лениво меките черни кичури. Косата му беше като коприна — топла и жива под пръстите й. Когато отвори леко очи, видя, че по нея проблясваха цветовете на дъгата, отразени от светлината на свещите. Червено, синьо, пурпурно, също като… също като перата…

После изведнъж всичко се промени. Силна болка прониза шията й, сякаш изтръгваха душата й. Тя удари силно Деймън, впи нокти в него, опитвайки се да го отблъсне. В ушите й отекнаха писъци. Той се бореше с нея, но не беше Деймън, беше гарван. Огромните му крила плющяха срещу нея, махайки във въздуха.

Отвори очи. Беше будна и крещеше. Залата бе изчезнала и тя беше сама в мрака на спалнята. Но кошмарът не я напускаше. Дори когато се пресегна към лампата я връхлетя отново, крилата се блъскаха в лицето й, острият клюн на птицата се спускаше надолу.

Елена прикри лицето си с ръка, за да защити очите си. Продължаваше да крещи. Не можеше да избяга, онези ужасни крила продължаваха да се размахват в бесен устрем. Разнесе се звук все едно хиляди колоди карти се разбъркваха едновременно.

Вратата се разтвори рязко и до нея достигнаха викове. Топлото тежко тяло на гарвана се стовари отгоре й и тя изпищя с пълно гърло. Сетне някой я издърпа от леглото и тя се озова зад гърба на бащата на Бони. Той държеше метла с дълга дръжка и удряше с нея птицата.

Бони стоеше на прага. Елена изтича право в прегръдките й. Бащата на Бони изкрещя нещо, после отиде да затръшне прозореца.

— Излетя навън — изрече господин Маккълоу задъхано.

Мери и госпожа Маккълоу, облечени в халати, бяха в коридора.

— Ти си ранена! — рече удивено госпожа Маккълоу на Елена. — Онова отвратително нещо те е наранило.

— Добре съм — каза тихо момичето и побърза да изтрие кръвта от лицето си. Беше толкова разтърсена, че едва се държеше на крака.

— Как е влязъл? — учуди се Бони.

Господин Маккълоу оглеждаше прозореца.

— Не биваше да го оставяш отворен — промърмори той неодобрително. — Защо си махнала резето?

— Не съм — проплака Елена.

— Прозорецът беше отворен, когато влязох, след като те чух да крещиш — възрази бащата на Бони. — Няма кой друг да го е отворил, освен теб.

Елена преглътна протеста си. Колебливо, с предпазливи стъпки приближи към прозореца. Мъжът беше прав — резето беше вдигнато. А това би могло да стане само отвътре.

— Може би ходиш насън — предположи Бони и побърза да отведе приятелката си по-далеч от прозореца, докато господин Маккълоу спускаше отново резето. — По-добре да те почистим.

Да ходи насън. Внезапно сънят я връхлетя отново. Коридорът с огледалата, балната зала и Деймън. Как танцуваше с Деймън. Изтръгна се от ръцете на Бони.

— Сама ще се оправя — рече тя и се ужаси от истеричните нотки в гласа си. — Не… наистина… ще се оправя. — Изтича в банята и опря гръб на заключената врата, опитвайки се да успокои дишането си.

Най-малко искаше да се погледне в огледалото. Но накрая се реши и приближи бавно към мивката, над която бе закачено огледало. Тръпнеща, видя как отражението й се движи бавно, сантиметър по сантиметър, докато стигна до огледалната повърхност в сребърна рамка.

Отсреща я погледна образът й — ужасяващо блед, с огромни изплашени очи с тъмновиолетови кръгове под тях. По лицето й се виждаха следи от засъхнала кръв.

Момичето извърна бавно глава, наклони я и отметна коси. Едва не изпищя, когато видя какво имаше под тях.

Две малки дупчици аленееха върху бялата кожа на шията й.