Джейк

ГЛАВА 12

Фермерите изглеждаха много по-различно, отколкото си ги представяше Изабел. Тя очакваше да види солидни, пълни мъже, облечени с домашно тъкани дрехи. Очакваше да карат големи фургони. Но видя сухи, неприветливи, брадясали мъже, чиито характер явно бе не по-малко опърничав от този на мулетата, които яздеха.

Дори и ако никога не се бяха отнасяли лошо с някого, Изабел не би поверила момчетата на тези хора.

— Остави аз да говоря — каза Джейк.

Изабел с радост се съгласи. Не беше в състояние да произнесе и дума. Брет и Пит излязоха от бараката за спане, за да видят какво става. Тя им даде знак да се приближат. Те се втурнаха през двора, като хвърлиха поглед през рамо, като че ли се страхуваха да не би някой от мъжете внезапно да се опита да ги хване. Уил се приближи до Джейк и се притисна към него. Брет и Пит се изправиха от двете страни на Изабел.

— Тези ли мъже щяха да ни вземат? — прошепна Уил.

— Точно тези.

— Не ми харесват.

— Нито пък на мен. Сега млъкни и си дръж езика зад зъбите. Не искаме те да си помислят, че знаем нещо за Зийк и Бък.

Изабел изведнъж осъзна, че с Джейк бе настъпила някаква промяна. Това бе станало толкова незабележимо, че в първия момент не усети нищо, но след това забеляза, че той е станал някак си по-висок, по-заплашителен, а стойката му на седлото бе някак по-скована. У него се усещаше напрежение и тревога. Джейк носеше револвера си, нещо, което досега не бе забелязвала. Бе преместил Уил от лявата си страна, така че дясната му ръка да може да грабне револвера при пръв удобен случай.

Джейк се готвеше да ги защити. Точно това бе причината за промяната у него. Изабел бе сигурна, че Джейк дори и сам не осъзнава това.

В този момент я заля вълна от благодарност към него. Това я изненада, но не повече от удовлетворението от факта, че Джейк наистина се готвеше да защити нея и момчетата. Какво се бе случило за толкова кратко време, че свадливият самотник се бе превърнал в мъж, който приемаше момчетата и отговорността за тях, отговорност, която приемаше съвсем сериозно? Изабел хвърли поглед към Уил. Джейк бе обгърнал раменете му с ръка, като несъзнателно го бе привлякъл към себе си.

Изабел бе трогната до дъното на душата си. Сълзи замъглиха погледа й. Как бе пропуснала да види тази част от характера на Джейк? Уил и Пит я бяха усетили почти веднага. Единственото, което бе виждала у него, бяха лошите му маниери, грубата му външност и често повтаряното изявление, че не иска да има нищо общо с момчетата. И въпреки това при първия знак за опасност той дори за миг не се бе поколебал да ги защити всички.

Изабел се почувства горда, че стои до такъв човек. Той беше мъж, на когото една жена можеше да разчита изцяло, който щеше да се погрижи за нея, без да мисли, че върши нещо специално. Изабел забеляза, че той плъзва ръка към дръжката на револвера си. Едва не се разсмя от реакцията на фермерите. Те се страхуваха от него. Преди няколко дни този факт сигурно щеше да я ужаси. Сега я караше да се усмихва.

Фермерите спряха мулетата си пред къщата. Не слязоха от седлата, а само мълчаливо наблюдаваха Джейк.

— Не знаехме, че си си взел жена — проговори накрая Ноа Ландесфарн.

— Това е братовчедка ми Изабел — отвърна Джейк. — Дойде да живее при мен с трите си момчета.

— Не знаехме, че имаш някакви роднини тук.

— Тя е от Джорджия — продължи Джейк. — От Савана.

Изабел не разбра защо изпита желание да заговори.

Като че ли думите сами излязоха от устата й.

— Как сте? — поздрави ги тя, подчертавайки южняшкия си акцент дотолкова, че Пит я погледна изненадано. Тя само го стисна лекичко за рамото. — Хубаво е да знам, че имам съседи. Толкова съм самотна, откакто дойдох тук — продължи тя с ужасно провлачен глас. — Надявам се, че жените ви ще ни посетят тук и ще можем да се опознаем.

Фермерите втрещени се взираха в нея.

— Виждали ли сте някого насам? — попита Ноа.

— Никой, освен двама команчи, но това беше преди седмица. Търсите точно определен човек?

— Едно момче! — избухна Рупърт Рейзън, но веднага млъкна, след като погледна Ноа, който му даде знак да се успокои.

— Едно от нашите момчета миналата нощ не се прибра — обясни Ноа. — Безпокоим се, че може да се е загубило. Момчето все още не познава добре околността.

— Сигурно сте се побъркали от притеснение — отбеляза Изабел. — Сигурно и аз ще се побъркам, ако някое от моите момчета се изгуби в тази пустош. Как се казва вашето момче?

Ноа се втренчи удивено в нея.

— Зийк Зийк се казва.

— Хубаво име. На колко е години?

— На шестнайсет.

— Не сме виждали никого — изръмжа Джейк.

— Помислихме си, че може да е поело насам. Той няма храна.

— Дори и да дойде тук, едва ли ще намери кой знае какво. — Изабел хвърли към Джейк изпълнен с укор поглед. — Бюфетът на братовчеда Джейк е празен като църковна дарителница. Точно преди да дойдете, му казвах, че трябва да отиде в града и да купи продукти. Не мога да правя питки от едното нищо. Казвам ви: разполагах с повече храна, когато Шърман дойде и войските му отнеха почти всичко, каквото имахме.

Изабел бе ужасена от собствения си глас. Леля Деидре се бе трудила упорито в акцента на Изабел да не остане и най-малка следа от повлачения говор на Савана, а ето я сега, говореше така, като че ли бе израсла в тресавищата край реката.

— Мислите ли, че може да се крие в някой от каньоните край реката? — попита Джейк.

— Той трябва да е все някъде — отвърна Ноа. — Не може да е стигнал далеч пеша. — Ноа обходи с поглед цялото ранчо, след което се спря на корала. — Виждам, че си уловил някои от конете си.

— Те са за момчетата — отвърна Джейк. — За съжаление, могат да управляват само фургон.

— Момчетата изглеждат твърде малки, за да работят с добитък.

— Така е — съгласи се Джейк. — Но си мисля, че поне могат да се научат да държат животните настрани от нивите ви.

— Това няма да отмени дълговете, които трябва да ни платиш.

Темата беше изчерпана, след което се възцари тишина. Очевидно фермерите нямаха намерение да си тръгнат, докато все още изпитваха съмнения.

— Можем ли да поогледаме?

— Не и без мен — отвърна Джейк. — Не ви вярвам.

На фермерите това съвсем не се хареса, но никой не каза нищо.

— Ами помещението за спане? — обади се един от тях. При това предложение Джейк се разсмя.

— Дори и беглец не би се приютил там. Братовчедката Изабел първо строи момчетата да почистят помещението, така че да могат да го използват. Вижте сами, ако искате.

Рупърт слезе от седлото и се запъти към постройката. Момчетата бяха измъкнали навън всички одеяла, матраци, столове, една маса, седла и конски амуниции, всичко, което можеше да бъде преместено. Беше очевидно, че в бараката не се криеше никой.

— Надявам се, нямате нищо против, ако продължим работата си — заяви Изабел. — Казах на момчетата, че няма да получат вечеря, докато не изчистят идеално, а и аз си имам работа в къщата. Никой мъж, изглежда, не може да поддържа свястно една кухня.

Мъжете отново се втренчиха в Изабел, като че ли никога не бяха чували жена да говори.

— Хайде, момчета, залавяйте се за работа! Времето напредва. Хайде, размърдайте се! — викна тя, когато видя, че те продължават да стоят като заковани на местата си. — Тези хора няма да ви изядат. — Тя се разсмя.

Но фермерите запазиха неприветливите си физиономии. Момчетата бавно се запътиха към бараката. Уил хвърли няколко пъти умоляващ поглед към Джейк.

— Вашият чичо Джейк трябва да помогне на тези хора да намерят момчето си — продължи Изабел. — Надяваме се, че не се е загубило. Представете си само колко щяхте да сте гладни, ако бяхте пропуснали вечерята и закуската си.

Единият от мъжете погледна Изабел и се намръщи.

— Момчетата ядат винаги така, като че ли всяко ядене им е последно — каза Изабел. — Ако вашето момче беше някъде наоколо, сигурна съм, че щеше да дойде при нас. Приятен ден.

Изабел им обърна гръб и се отправи към къщата. В мига, когато вратата на кухнята се затвори след нея, тя се облегна на вътрешната й страна. Коленете й трепереха. Не знаеше откъде бе събрала смелост да говори с онези ужасни хора по този начин. Нито пък разбираше откъде бе намерила подходящите думи.

Приближи се до прозореца. Момчетата бяха подновили работата си в помещението за спане, но вниманието им бе насочено повече към фермерите, отколкото към чистенето. Джейк не бе помръднал. Наблюдаваше как мъжете претърсваха ранчото му. След това ги поведе към потока. Миг по-късно всички изчезнаха зад дърветата.

Изабел изпусна въздишка на облекчение. Нямаше да може истински да се отпусне, докато фермерите не си тръгнеха, но все пак бе някакво успокоение, че поне се скриха от погледа й.

Уил се появи почти веднага и се втурна в кухнята.

— Дали ще намерят Бък и Зийк?

— Не. Джейк няма да допусне това да се случи. Сега се връщай в бараката. Нали не искаш да си помислят, че нещо не е наред?

— Ще се върнат ли? Страх ме е от тях.

— Не трябва да се страхуваш от тях. Джейк няма да позволи никой да ви нарани.

— Той ще ги застреля ли?

Изабел бе ужасена, че Уил изобщо си бе помислил за такава възможност.

— Може би трябва да ги последваме — предложи момчето. — Може да сторят на Джейк нещо лошо. Видях, че той има карабина. Знам как да стрелям с нея.

Уил не знаеше нищо за карабините, нито пък за изкуството на проследяване на дири.

— Няма причина Джейк да застрелва когото и да било. Когато онези мъже не открият Зийк, просто ще си тръгнат.

— Мога ли да отида с Джейк да доведем Бък?

— Може би, но ако сега не се върнеш да помогнеш на Пит и Брет, няма да отидеш никъде.

Уил се върна в бараката умишлено бавно. Мислеше си какво ли би било да може да проследи тези проклети фермери. Изабел реши да продължи с почистването на кухнята. Не беше нужно точно в този момент да прави това, но работата щеше да отвлече мислите й от тревогата за Джейк.

Джейк никога не бе харесвал фермерите, но през последния час бе започнал да ги презира. Те дори не си правеха труда да крият намеренията си от него. Заплахи като „Ще му скъсам задника от бой, когато го пипна“ и „Следващия път ще окова проклетия негър към някоя желязна колона“ го караха да изпитва непреодолимо желание да ги завърже един по един зад препускащи коне и да остави животните да ги влачат.

Джейк обаче пределно ясно си даваше сметка, че това не би помогнало нито на него, нито на момчетата, затова той ги изведе от потока, прекосиха няколко каньона, след което продължиха покрай реката, отдалечавайки се все повече и повече от мястото, където се бяха скрили момчетата.

— Ами ако е тръгнал в противоположната посока? — попита един от фермерите.

— В такъв случай не би пристигнал тук — отвърна Джейк. — Най-вероятно се е отправил по течението на реката към Нюкъмърс Кросинг. Момчето може ли да плува?

— Не знам — обади се Ноа.

— Тогава, предполагам, че младежът се е отдалечил от реката. Когато започнат пролетните дъждове, тя приижда много бързо.

Рупърт искаше да претърсят реката Джейк не вярваше те да открият скривалището на момчетата, но пък сигурно щяха да видят отпечатъци от стъпки в пясъка или калта. А ако откриеха дири, никога нямаше да му повярват, че не е виждал момчетата.

— Претърсете я, щом искате — каза той с възможно най-спокоен тон. — Но аз си имам работа и възнамерявам да се върна към нея.

С тези думи Джейк им обърна гръб и започна да изкачва един малък каньон, като постепенно се отдалечаваше от реката. След кратко колебание фермерите го последваха. След като пристигнаха в ранчото, те почти не обърнаха внимание на момчетата или на бараката за спане. Никой от тях не даваше знак, че има намерение да се сбогува с Изабел или с момчетата. Просто скочиха на седлата и се обърнаха към Джейк.

— Ако видиш момчето, ще ни уведомиш — каза Ноа.

— Разбира се, но според мен момчето вече е стигнало Нюкъмърс Кросинг.

Мъжете излязоха от двора на ранчото, без да си дадат труд да му отговорят Джейк изпусна въздишка на облекчение. Безпокоеше се дали мъжете знаят, че Зийк е избягал не пеша, а на кон. Очевидно, след като не липсваше някой от техните коне, те не бяха сметнали за нужно да потърсят следи.

— Отидоха ли си? — попита Изабел, която в този момент излезе на верандата.

— Да.

— Кога смяташ да доведеш момчетата обратно тук?

— Не и преди полунощ.

— А ще отидеш ли сега в лагера при животните?

— Не. Нямам доверие на тези хора. Мисля, че е напълно възможно да решат да оставят някого да ни наблюдава Не искам да разберат за другите момчета, както и за това, че дамгосвам стадото си. Искам да съм поне на сто мили оттук, когато разберат, че съм си отишъл.

— Кога ще тръгнем?

— Веднага след като купим провизии.

— И кога ще стане това?

— Утре сутринта. Сега възнамерявам през останалата част от деня да уча момчетата да яздят.

Джейк бе уморен и ядосан. Беше отвел Уил и Пит на езда през хълмовете. Трябваше буквално да хване коня на Уил за юздите, за да накара момчето да се върне в ранчото.

— Искам да помагам при събирането на говедата — настояваше момчето. — Мога да го правя. Няма да падна от коня, обещавам.

— Аз също — добави Пит. — И аз мога да стоя стабилно на коня, Джейк.

Всъщност Пит наистина бе по-добър ездач от Уил. На неговата възраст, една година по-голям от Уил и по-силен от него, Пит бе несъмнено по-умел. Но и двете момчета нямаше да могат да хвърлят ласо поне още няколко години, но можеха да яздят отстрани на стадото и да внимават някое животно да не се отдели от другите.

Не, Пит и Уил се справяха добре. Причината за безпокойството на Джейк бе Брет. Брет не искаше да се научи да язди. Досега дори не се бе приближил до някой кон, нито пък бе помогнал при обяздването. Всъщност дори не бе влязъл в корала. Джейк не разбираше какво не беше наред.

Изабел излезе от къщата и се отправи към тях. Джейк повдигна учудено вежди. Тя носеше пола, осем или девет инча над земята, така че той можеше да види много повече от глезените й. Не можеше да си представи какво я бе прихванало.

— Как се справят момчетата? — попита тя.

Джейк бе сигурен, че ги бе наблюдавала от прозореца на кухнята.

— Справят се отлично, особено Пит. При него всичко идва съвсем естествено. Когато порасне, ще стане първокласен каубой. — Джейк зачака тя да обясни необичайната дължина на полата си.

— Само ме виж, мис Дейвънпорт — заяви Уил с истинска гордост и подкара коня в галоп през корала.

— Не язди ли прекалено бързо? — попита разтревожена Изабел.

— Не. Всъщност язди много добре.

— Каза ли му го?

— Не. Твърде много похвали могат да замаят главата му, след това с него е свършено.

В този момент Пит се присъедини към Уил, като се опитваше да го надбяга.

— Момчетата си умират някой да ги похвали.

— И накрая ще свършат с някой куршум в гърба, ако станат твърде самонадеяни. Остави го още пет-шест години да се чуди колко е добър и дали не може да стане още по-добър. Това време е достатъчно да се научи и да се усъвършенства.

— Сигурен ли си, че не можеш да му кажеш това след три или четири години?

Джейк продължаваше да мисли за полата й, затова едва не пропусна тези думи.

— Ще зависи от това, кой ще бъде тогава шефът му.

Изабел прехапа устна:

— Значи не смяташ да го задържиш?

— Обещах да помогна на момчетата да се установят, а не да ги взема при мен. Нямам никакви планове какво ще правя, след като продам животните в Санта Фе. Ако не успея да продам стадото, пред мен просто няма бъдеще.

Изабел вдигна поглед, ярките лъчи на слънцето я накараха да присвие очи.

— Какво ще правиш, ако стане така?

— Старият капитан от армията, Джордж Рандолф, има ранчо някъде на юг оттук. Мога да го помоля да ме наеме като обикновен каубой.

— Но това не е същото като да притежаваш собствено ранчо.

— Така е. Нужни са пари и животни. Точно сега първото го нямам, а колкото до животните, не е ясно дали ще мога да ги задържа и да ги продам. А сега си мисля, че е крайно време да науча Брет да язди.

— Научи първо мен — настоя Изабел.

Джейк й хвърли изпитателен поглед. Изабел бе притеснена, но без съмнение бе взела твърдо решение.

— Невъзможно е, преди да си купиш ботуши и подходящи дрехи.

— Нищо не мога да направя относно ботушите, но сам виждаш, че поправих полата си. — Тя му посочи скъсената предна част на полата си. — Шиех, когато всъщност трябваше да чистя.

— Можеш да се возиш във фургона.

Тя изобщо не трябваше да прави това. Ако само имаше някаква представа, какво му причинява с тази скъсена пола, с това, че беше изложила на показ глезените си, щеше веднага да облече нещо, което не само щеше да скрива краката й, но и да се влачи по земята.

— Нямам намерение да бъда изоставяна отново тук само защото не мога да яздя. А сега ми оседлай един кон, по възможност най-кроткия — добави тя със съвсем различен тон.

Джейк оседла една по-стара кобила. Момчетата подкараха конете в тръс и се приближиха.

— Ще яздиш ли? — попита Уил.

— Да, ако Джейк ме научи.

— Аз ще те науча — заяви Уил. — Знам всичко за язденето.

— Аз също — обади се като ехо Пит.

— И двамата вървете в другия край на корала — нареди Джейк. — Не искам да изплашите коня на Изабел.

— Те ще наблюдават всяко мое движение и ще разкажат всичко на останалите момчета, нали? — попита Изабел.

— Можеш да разчиташ на това, но и не е възможно всичко да правиш идеално. — Джейк се приближи до коня й. — Първото, което трябва да научиш, е как да се качваш на коня. Трябва ти или стъпенка, или някой, който да те повдигне.

— Предпочитам стъпенката.

— Да, но нямам такава.

— Как тогава Уил и Пит се качиха на седлата?

— Аз ги повдигнах.

Изабел го погледна изпитателно и в миг страните й се покриха с ярка руменина.

— Тогава, предполагам, че ще трябва да повдигнеш и мен.

Джейк се вгледа в очите й. Днес те бяха наситенозелени. Изглежда, се променяха заедно с настроенията й. Зачуди се какво ли означава този цвят сега. Ако можеше да се довери на тялото си, това бе страст. От седмици не бе чувствал толкова остро липсата на жена в живота си.

Изабел също чувстваше напрежението, зародило се между тях. Дишането й се учести и стана някак по-дълбоко, гърдите й съблазнително се надигаха. Блузата й бе закопчана до брадичката, но Джейк лесно можеше да си представи колко меки и чувствено закръглени бяха. Изпита желание да опита вкуса им. Страстта избухна в него като светкавица. Мускулите му се свиха и напрегнаха от желание. Тялото му се стегна, а устата му в миг пресъхна. Джейк инстинктивно облиза устни, но напразно. Това само го накара да си мисли какъв ли е вкусът на устните й и неистово желание да го опита още сега.

Очите им се срещнаха. Джейк бе сигурен, че Изабел знае какво си мисли той. В погледа й ясно бяха отразени несигурността и страхът й.

Това правеше нещата още по-трудни. Ако не направеше нещо, щеше да погази и своята чест, и нейното доверие.

— Обърни се — каза той с натежал от желание глас — Когато те повдигна, прехвърли крака си от другата страна.

— Добре.

Джейк я повдигна на седлото и се опита веднага да свали ръцете си от кръста й. В противен случай рискуваше просто да я привлече в прегръдките си и да я целуне.

— Сега хвани юздите и прави точно каквото ти кажа.

Той започна да я води, като обикаляше корала и й даваше същите напътствия като на момчетата преди това. Само че този път умът му бе зает с Изабел, а не с това, което казваше. Беше опасно близо до състоянието да загуби напълно самообладанието си в нейно присъствие. Наистина ли бе живял толкова дълго сред крави и пелин, че близкото присъствие на една жена го караше да губи ума си?

Очевидно нещата стояха точно така. Искаше да я целува, искаше да я докосва навсякъде. Обичаше жените, харесваше ти, но след това, което бе сторила майка му, никога не можеше да си позволи да се довери на някоя от тях.

— Позволи ми да опитам сама — каза Изабел.

Джейк я наблюдаваше, докато тя водеше кобилата, като я караше да прави фигури във формата на осмица, направляваше я с колене, юзди и устни команди. Майка му бе правила същото. Преструвала се бе, че иска да се научи да бъде жена на собственик на ранчо. Беше измамила всички. Когато тя ги напусна и каза, че мрази ранчото и всичко, свързано с него, че винаги го е мразила, бяха напълно съкрушени.

В този ден една част от Джейк умря.

Уил и Пит яздеха от двете страни на Изабел. Джейк се усмихна, когато кобилата се впусна в галоп. Изабел изглеждаше ужасена, но с Уил и Пит, които постоянно я окуражаваха, нямаше никакъв друг избор, освен да продължи да язди. Беше толкова красива, толкова фина и крехка. Също като майка му.

Майка му бе израсла в Мобайл, Алабама, разглезена дъщеря на богат търговец. Тя не разбираше Тексас, не го харесваше. Един ден просто си отиде. Джейк никога след това не я бе виждал.

Усмивката му се стопи. В гърдите му като оловна топка натежа студен, яростен гняв.

— Как се справям? — попита Изабел.

— Добре е — отвърна безстрастно той. — Сега е време Брет да се научи.

Лицето на Изабел помръкна от разочарование.

— Брет не обича конете.

— Не е необходимо да ги обича, а просто да ги язди. Преди Брет да бе успял да излезе от корала, Джейк го хвана и го задържа на място.

— Пусни ме! — изкрещя той, опитвайки се безуспешно да се измъкне от хватката на Джейк.

— Какво смяташ да правиш? — настоя Изабел.

— Брет сам няма да се качи на кон, затова смятам да го кача на седлото.

— Няма да направиш нищо подобно! — извика отчаяно Брет и се замята още по-диво в ръцете на Джейк.

— Не мисля, че трябва да го насилваш — продължи Изабел. — Той има нужда от време, за да преодолее страха си от конете. Ако ти просто…

— Уил и Пит не стигат дори до рамото му, а не се страхуват.

— Това няма нищо общо с височината — настоя Изабел. — Има ред други причини.

— Тогава веднага ще се отърва от тях. Пит, свали по-ниско напречните дъски.

— Пит, ако само докоснеш тези дъски, ще те убия веднага щом успея да се освободя от това копеле! — изкрещя Брет.

Пит дори не се поколеба. Слезе от коня и в миг изпълни нарежданията на Джейк.

— Мъртъв си, така да знаеш. Предателска змия! — извика Брет.

— Конят няма да те ухапе — извика Уил с подигравателен тон. — Може само да те метне на земята.

— Млъкнете! — намеси се Джейк. — Пит, дръж моя кон. Брет се замята още по-силно.

— Когато те поставя на седлото, плъзни краката си в стремената и хвани поводите.

— Няма да яздя проклетия ти кон! — изкрещя Брет.

— Сега ще те сложа на гърба му. Или ще яздиш, или ще паднеш.

С периферното си зрение Джейк забеляза Изабел, която бе застанала наблизо. Знаеше, че по-късно ще търпи гневните й упреци, но не можеше да направи нищо друго в този момент.

В мига, когато Джейк сложи Брет на седлото, момчето се плъзна от другата страна, но мъжът бе по-бързият от двамата и веднага се хвърли отгоре му.

— Кучи син! — изкрещя момчето, когато Джейк го хвърли отново на седлото.

— Спести си ругатните за по-късно! Върху мен те нямат ефект.

Брет отново се опита да се изплъзне от другата страна, но Джейк го сграбчи за ризата.

— Стой на седлото или ще завържа краката ти под корема на коня.

Момчето впи в него пълен с омраза поглед.

— Пусни ме, по дяволите!

— Ще стоиш ли на седлото!

— Да, проклет да си!

Брет хвана с две ръце гривата на коня и бързо започна да търси с крака стремената. Джейк имаше намерение само да поразходи коня, но Пит удари задницата на животното и изкрещя:

— Дий!

Конят се втурна да обикаля корала в тръс. Брет се тръскаше и подскачаше безпомощно на гърба му. Джейк се втурна към него и го стигна точно когато Брет падаше от коня. Момчето се изправи на крака побесняло от гняв.

— Копеле мръсно! — изкрещя Брет, като се насочи към Пит.

Джейк сграбчи Брет за раменете и без да го изпуска, се насочи отново към коня, който беше спрял на няколко метра от тях.

— Можеш да пребиеш Пит и по-късно — заяви Джейк. — Но точно сега ще яздиш този кон.

Брет бе толкова разгневен, че в момента, когато се озова отново на седлото, заби пети в хълбоците на коня. Реакцията беше незабавна — конят подскочи, а Брет изхвръкна от седлото и се озова на земята. Пит и Уил се заливаха от смях. Този път Брет не стана веднага от земята.

— Ранен ли е? — извика тревожно Изабел.

— Не, не е ранен — отвърна Джейк. — Просто е замаян. Най-накрая Брет се изправи на крака. Преди да успее да се съвземе, Джейк вече бе застанал до него.

— Сега отново ще се качиш на коня. И този път ако дадеш воля на гнева си и си го изкараш на коня, знаеш отлично точно какво ще ти се случи.

Този път Брет не оказа никаква съпротива.

— Не е трудно да се язди кон — обади се Уил. — Дори и янките могат да го правят.

След тези думи Уил се разсмя, но само един поглед на Джейк бе достатъчен, за да престане веднага.

Джейк отново повдигна Брет на седлото. Стъпка по стъпка той учеше момчето как да контролира и води коня. Петнайсет минути по-късно Джейк пусна юздата и остави Брет да продължи сам. Щом като се увери, че Брет няма да падне, той се насочи към Изабел, която все още стоеше на седлото на своя кон.

— Той трябва да се научи да язди за два дни, също като другите момчета.

— Ти си безподобен грубиян! — заяви тя.

Джейк никога в живота си не бе нагрубявал или тормозил никого. По време на войната беше принуждавал младите войничета да вършат много неща против тяхното желание, но никога не ги бе тормозил.

— Тази сутрин, когато изрази готовност да ни защитаваш от онези фермери, реших, че съм сбъркала в преценката си за теб. Видях как момчетата работят за теб, как Пит и Уил се борят за всяка капка внимание, която могат да получат от теб.

— Те са добри момчета.

— А мислиш, че Брет ще израсне добро момче след начина, по който се отнасяш към него?

— Просто му показах, че не трябва да се страхува от коня.

— Ти го унижи пред Пит и Уил. Наруши правото му да откаже да язди.

— Нарушил съм правото му да… — Джейк не знаеше какво да каже; никога не бе чувал подобна глупост.

— Ще имаш късмет, ако той не те намрази до края на живота си.

— Изобщо не ме интересува дали той ще ме намрази — избухна Джейк. — Един тексасец, който не може да язди, не може и да уважава самия себе си.

— Ти изобщо не знаеш нищо за момчетата на тази възраст — отвърна презрително Изабел. — Не можеш да се отнасяш с тях като с дивите си коне. Не можеш да ги завържеш и да ги яздиш, докато се откажат и предадат, просто защото са твърде изтощени да направят нещо друго. Това, което трябва да направиш, е да извлечеш най-доброто от тях.

— Нямам време за това.

— Тогава си осигури това време.

Двамата внезапно млъкнаха. На пътя се появи фермер, който, изглежда, заобикаляше ранчото. Докато отминаваше, той дори и за миг не вдигна поглед към Джейк или Изабел.

— Знаех си, че ще оставят някого да ни наблюдава — продума Джейк.

— Защо? — попита Изабел, моментално забравила гнева си.

Джейк не изпускаше фермера от поглед.

— Те ми нямат доверие.

— Мислиш ли, че ще се върнат?

— Да.

— Кога?

— Най-вероятно ще поставят някой да наблюдава ранчото.

— Какво смяташ да правиш?

— Ще отидем до Нюкъмърс Кросинг да купим провизии. След това те няма да има какво на наблюдават.

Двамата продължаваха да гледат фермера, който преваляше билото на хълма, когато Джейк осъзна, че Уил му говори.

— Какво има? — обърна се той към него.

— Брет.

— Какво за него? — Джейк се огледа наоколо Брет не се виждаше никъде.

— Брет избяга. Каза, че мрази всички тук, особено теб. Каза, че се връща в Бостън.