Джейк

ГЛАВА 13

— Накъде отиде той? — попита Изабел.

— Ето натам. — Уил посочи дърветата покрай потока, който минаваше през един канон и след това се вливаше в реката няколко мили по-надолу.

— Трябва да тръгнем след него — настоя тя.

— Когато е готов за това, ще се върне — отвърна Джейк. — Той е смутен и объркан. Последното нещо, което би искал, е някой да върви след него, особено жена.

— Какво искаш да кажеш с това „особено жена“!

— Брет може да е едно уплашено момче, но е достатъчно мъж, за да се противопостави на намесата на жена точно сега.

— Не ти вярвам.

— Попитай Уил.

— Ти би ли искал да тръгна след теб, Уил?

Пит мълчаливо се приближи.

— Аз не бих искал — каза той. — Всички ще ме сметнат за мухльо.

— Нито пък аз — добави Уил, но на Джейк се стори, че той не е толкова категоричен като Пит.

— Надявам се да го нападне някоя пантера — каза Пит. — Мразя го.

— Когато Брет се върне — нареди Джейк, като не обърна внимание на думите на Пит, — искам всички да се държат така, като че ли нищо особено не се е случило. Не искам да го карам да си мисли, че може да принуждава хората да му дават това, което иска, като се държи по този начин.

— Не мога да приема това — заяви упорито Изабел.

— Престани да се опитваш да омаловажаваш начина ми на възпитание на момчетата. Това, което направиха фермерите, е нищо в сравнение с това, което може да се случи, преди да стигнем Ню Мексико. Трябва да съм сигурен, че момчетата знаят какво да правят, и че ще го направят без да задават въпроси.

— Не вярвам в такова отношение към момчетата.

— Не е въпросът в какво вярваме ти или аз. Въпросът е в това какво трябва да се направи. Това е все едно момчетата да се подготвят за битка. Те трябва да се научат да изпълняват заповеди или ще изгубят живота си.

Джейк виждаше как тя се бори със самата себе си, и изпита истинско съчувствие към нея. Тя трябваше да възприема едно след друго неща, които бяха в разрез с нейните принципи и вярвания. Джейк се мразеше, че трябва да й налага такова нещо, но ако искаше да отведе тези момчета със себе си, те трябваше да бъдат готови. В противен случай за тях щеше да бъде много по-добре да се върнат в сиропиталището.

Той вече бе забелязал промяна у повечето от тях. Все още не бяха готови да му се доверят, но му даваха шанс да спечели доверието им. Някои от момчетата разбираха, че той има не по-малка нужда от тях, отколкото те от него. Уил и Пит бяха твърде малки, за да разбират тези неща. Те просто искаха да се чувстват в безопасност.

— Ще почакам до след вечеря — обяви Изабел. — Ако Брет не се върне, ще тръгна да го търся.

Брет не се прибра за вечеря. Джейк отиде при момчетата в лагера с животните и се върна с прясно телешко за вечеря. Каза, че едно едногодишно теле си е счупило крака, но Изабел подозираше, че го е убил, за да имат момчетата обилна храна.

— Много добре, че се отървахме от него — каза Шон, когато научи, че Брет е избягал. — Той не ни харесваше, нито пък ние го харесвахме.

— Не е възможно да мислиш така — възпротиви се Изабел — Вярно, той не винаги бе приятен, но мисли, че вие не го харесвате.

— Аз наистина не го харесвам.

— Той не искаше ние да го харесваме — обади се Чет.

— Той също се чувства не на място тук — продължи Изабел.

— Кой не се чувства по този начин? — каза Шон.

— Но той е от Бостън!

— Не очаквайте от мен да изпитвам съчувствие към него — продължи Шон. — Самият аз нямаше да бъда в Тексас, ако хората от Бостън не бяха се отнесли с родителите ми толкова лошо, че те трябваше да гладуват до смърт.

Изабел разбра, че нямаше да може да изтръгне съчувствие към Брет от момчетата Това не я изненада. Изненада я пълната им незаинтересованост за това, което може да се е случило с него. Та той също беше човешко същество. Как можеше да не ги е грижа за Брет?

Изабел се загледа в мрака, настанил се под дебелите корони на дърветата, и по гръбнака й полазиха тръпки. Ужасяваше се от мисълта да навлезе в каньона след смрачаване. Не разбираше как Брет можеше да остане там, в тъмното. Не можеше да си представи какви животни се спотайваха в сенките. Ако Брет не се върнеше скоро, трябваше да тръгне да го търси.

А досега той можеше да бъде на мили далеч Изабел искрено се надяваше да не е така. Момчето беше само на дванадесет години.

Тази вечер щяха да вечерят в кухнята. Джейк не искаше да поема риск някое от момчетата да бъде видяно. Всички щяха да спят в къщата и в бараката. Дори и допълнителните коне бяха скрити. Изабел се трогна от усилията, които той полагаше никой да не намери бегълците. Това бе още една причина да не проумява как Джейк можеше да не се интересува от съдбата на Брет.

— Ето го и Джейк — обяви Уил.

По време на вечерята момчето бе седяло до почистения прозорец и чакаше Джейк да се завърне със Зийк и Бък. С блеснали от вълнение очи Уил изтича да го посрещне.

Нещо подтикна Изабел да погледне към Мат. В очите му видя гняв. Гняв, който момчето не се и стараеше да скрие. Изабел не разбираше — Мат никога не бе мразил никого.

— Видя ли Брет? — попита Изабел, когато Джейк влезе. Тя започна да подрежда чиниите с храна. За щастие, масата беше ниска и можеха да се хранят насядали по земята, тъй като в цялата къща имаше само един стол.

— Малко вероятно е той да дойде при мен.

Бък и Зийк седнаха и започнаха да се хранят.

— Когато седнете на масата, трябва да изчакате, докато бъде сервирано на всички — каза Изабел. — Щом като мистър Максуел рискува собствеността и спокойствието си за вашата безопасност, мисля, че молбата не е чак толкова голяма.

Момчетата вдигнаха изненадано поглед, но спряха да се хранят.

— Джейк. Казах ти да ме наричаш Джейк, а те могат спокойно да започнат да се хранят.

— Ти можеш да вземаш решенията си за кравите и за ездата, но що се отнася до добрите маниери, решенията ще вземам аз. Освен това е изключително грубо да започнеш да се храниш, преди всички да са получили храната си.

— Но аз дори не съм се приближил до масата.

— Тогава го направи.

Уил си закикоти.

— По-добре направи така, както ти казва, Джейк — предупреди го Шон. — Тази вечер мис Дейвънпорт е поела по пътеката на войната.

Като й хвърли леко подигравателен поглед, Джейк седна на мястото си, а Изабел му връчи чинията с храната.

— Сега можете да започвате.

Никой от момчетата не помръдна. Те продължаваха да се взират мълчаливо в Джейк.

— Не е необходимо да чакате, докато той започне да се храни, а само докато му се поднесе храната.

Изабел подаде на Джейк кафето и се оттегли до прозореца. Не можеше да не се тревожи за Брет. Никога досега не бе прекарвал нощта навън. Младата жена бе сигурна, че момчето се крие някъде близо до ранчото.

— Защо не му оставиш малко храна? — обади се Джейк.

— Какво? — Изабел се обърна към него с отнесен поглед.

— Остави една чиния отвън. Така няма да се притесняваш за него.

— Притеснявам се за него не само защото е гладен.

— Съмнявам се той да е отишъл някъде далеч.

— Къде да оставя чинията?

— На верандата.

— Мислиш ли, че той ще се приближи до къщата?

— Ако не го направи, няма да намери храната.

Изабел с мъка удържа гневното си избухване.

— Няма ли да е по-добре да отнеса храната в гората?

— Изабел, не знаеш къде е Брет. Просто я остави на верандата и го повикай. Ако Брет е наблизо, ще те чуе. Ако не те чуе, няма да има никакво значение.

— Има значение! — сопна се Изабел. — Брет е по-важен от кравите ти, от ранчото ти или от онези ужасни фермери.

Очите й плувнаха в сълзи. Тя се извърна рязко, грабна една чиния и започна припряно да я пълни с храна.

— Не мога да разбера как всички вие можете да ядете спокойно вечерята си, като че ли нищо не се е случило!

— Той може да се върне винаги, когато поиска — обади се Чет. — Вратата не е заключена.

Изабел се предаде. Беше си помислила, че само Джейк разсъждава по този начин, но се оказа, че това беше мнението и на момчетата. Взе чинията и се отправи бързо към верандата, преди в яда си да е казала нещо, за което после щеше да съжалява. Изабел излезе в двора пред къщата.

— Брет, знам, че си някъде там! — извика тя. Чувстваше се глупаво, че говори сама и единствените й слушатели са дърветата, но не знаеше какво друго може да направи. — Бих искала да се върнеш. Джейк не се опитваше да те нарани. Просто иска ти да се научиш да яздиш. Знаеш, че трябва. Не можеш винаги да караш фургона. Това би означавало, че постоянно трябва да си с мен, а със сигурност не би ти харесало. Оставих вечерята ти на верандата. Бих ти я донесла, но не знам къде си. Ще сложа и завивката ти на верандата. Без нея ще измръзнеш.

Изабел замълча. Не знаеше какво бе очаквала да чуе. Може би се надяваше да го убеди да излезе от гората. Тишината обаче не се нарушаваше от никакъв звук.

— Не се тревожи, ако не видиш никого да спи на двора. Джейк мисли, че е по-добре всички да спим вътре. Скоро ще тръгнем към Нюкъмърс Кросинг да купим провизии. Трябва да си се върнал преди това Не мога да тръгна, без да съм сигурна, че си в безопасност.

Тя отиде във фургона, разрови завивките, докато намери тази на Брет, върна се и я сложи на верандата.

— Винаги ли си се грижила за другите повече, отколкото за себе си? — Гласът на Джейк, прозвучал от мастилените сенки, я накара да подскочи уплашено.

— Той е разстроен, гладен и му е студено.

— Брет сам може да се погрижи да промени нещата.

— Но гордостта и гневът му го възпират.

— Гордостта може понякога да излезе много скъпа. Може би е по-добре да научи това сега, когато няма да му струва толкова много.

Изабел вдигна поглед. Джейк бе излязъл от плътните сенки, но лунната светлина не осветяваше лицето му, а го превръщаше в странна смесица от светлина и мрак. То изглеждаше като маска — студена и лишена от чувства.

— Не те разбирам. Понякога си мисля, че си най-милият, най-търпеливият човек, когото съм срещала. Миг по-късно си упорит и жесток. Как можеш да съчетаваш тези качества едновременно?

Джейк слезе по стълбите и се отправи към нея. Сега лунните лъчи осветиха лицето му, превръщайки го в бледа маска. То изглеждаше толкова нереално, колкото и ситуацията, в която беше попаднала — намираше се в необятна пустош с десет момчета и един непознат мъж, преследвана от злобни фермери. Готвеше се да пресече огромна, населена с индианци, територия, заедно с цяло стадо добитък.

Животът й приличаше на фантастичен сън.

Настроението й постоянно се променяше от една крайност в друга — в един момент мразеше Джейк, а в друг изпитваше необяснимо желание да бъде близо до него; в един момент изобщо не го разбираше, а в следващия изпитваше удивление, че мъж като него се интересува от нея.

— Аз не се опитвам да бъда такъв или такъв — отвърна Джейк. — Правя това, което трябва. Искам да науча на същото и тези момчета.

— Защо? Ти не ги искаш?

— Нека приемем, че съм се засрамил от себе си поради примера, който даваш ти.

Изабел се разсмя.

— Ако наистина очакваш да повярвам на това, имаш много лошо мнение за интелигентността ми.

Джейк се приближи още повече. Прекалено близо.

— Подценяваш се, Изабел.

Внезапно нощта престана да бъде толкова студена Кръвта кипна във вените й. Коленете й се разтрепериха.

— Не, не се подценявам. Неомъжените жени без семейства не могат да си позволят такова нещо.

— Ако питаш мен, ти си имаш семейство, много голямо при това.

Изабел се зачуди дали той включва и себе си в това семейство. Отказа да мисли за това. Щеше да я накара да си въобрази куп невъзможни неща.

— Тези момчета зависят от мен, защото нямат никакъв друг избор. Веднъж след като се установят някъде и започнат живота си сами, ще забравят за мен.

— Зависи.

— От какво?

— Не съм сигурен. Не мога да кажа, че те разбирам.

Всъщност той бе заинтересуван. Изабел се запита дали той се интересуваше от нея, защото я намираше дребна, но привлекателна, или защото никога не бе срещал човек като нея и се надяваше в бъдеще да може да избегне такива срещи.

— Това не е трудно. Аз не съм по-различна от останалите.

Той се приближи толкова много, че почти я докосваше.

— Ти не приличаш на никоя жена, която съм срещал досега.

— Това не би трябвало… да те изненадва Ти… не може да си срещал тук… много жени.

Джейк беше толкова близо, че Изабел чувствайте как мислите й се объркват. Той беше толкова близо, че тя трябваше да вдигне глава, за да го погледне в очите.

— Достатъчно.

След това, за нейна изненада и ужас, той я хвана за раменете, наведе се и я целуна. Въпреки че Изабел нямаше опит, разбра, че това не бе страстна целувка. Джейк просто я питаше и опознаваше с устни, като че ли и на него му бе трудно да повярва, че това се случва.

Точно така се чувстваше и тя. Не беше възможно просто да стои тук и да позволява на един мъж да я целува, мъж, с когото бе спорила само минута преди това. Дори и една глупава жена не би целувала мъж, когото не харесва. И въпреки това нямаше сили да се отдръпне. Дори по-лошо, осъзна, че му отговаря. Обичаше да бъде целувана и, изглежда, нямаше нищо против, че Джейк Максуел е този, който я целува.

Сигурно въпреки всичко го харесваше. Трябваше да бъде така. Не можеше да съществува никакво друго обяснение.

— Аз къде ще спя? — раздаде се гласът на Уил. Изабел и Джейк веднага се отдръпнаха един от друг.

— Ще спиш в къщата с мис Дейвънпорт — отвърна Джейк, без да откъсва поглед от Изабел.

— А къде ще спи Мат?

— В бараката.

Изабел се обърна и се отправи към стълбите пред верандата.

— Мисля, че е по-добре да влезеш и да обясниш кой къде ще прекара нощта. По-лесно ще е да го направиш веднъж пред всички.

Изабел не разбираше как може да говори с такъв разумен и безстрастен тон. Целият й живот се бе обърнал с главата надолу. Господ да й прости, харесваше Джейк Максуел. Дори по-зле, харесваше й да стои сред двора и да бъде целувана от него. И на всичкото отгоре, изпитваше силно желание да повтори всичко отначало. Леля Деидре сигурно би се обърнала в гроба, ако знаеше.

— Имаш ли нещо против да преспиш в спалнята с Пит и Уил? — попита Джейк.

— Не.

— Бък и Зийк могат да спят в кухнята. Не искам те да прекарат нощта навън.

— Ами останалите?

— Те ще спят в бараката.

В бараката имаше шест легла. Достатъчно за Джейк и момчетата. Изабел почувства лекото бодване на разочарованието, въпреки че не би спала в една стая с него, дори и в присъствието на Уил и Пит.

— Аз ще спя в коридора — заяви Джейк.

Изабел почувства как напрежението й се разсейва. Джейк щеше да бъде наблизо, но не и прекалено. Бе показал загриженост за нея, но не и прекалена. Очите му блестяха, но по устните му не играеше усмивка. Изведнъж осъзна, че не би го понесла, ако той се усмихваше. Това би означавало, че той е спечелил и че тя е загубила. Погледът му означаваше, че двамата бяха споделили нещо. Със задоволство осъзна, че това й харесва.

Джейк бе буден още преди Брет да се измъкне от гората, за да вземе храната, която Изабел му бе оставила. Той нямаше намерение да говори с момчето, но целувката бе променила решението му.

Всъщност бе променила много неща.

Не беше свикнал да се отдава на прекалено много размишления. През повечето време приемаше нещата такива, каквито са, но навикът му да не се замисля бе довел до това, че е целунал Изабел. Изведнъж бе разбрал, че ще се почувства отлично, ако го направи. Така че просто се бе поддал на импулса и я бе целунал.

Беше се оказал прав. Наистина се почувства добре — дотолкова дяволски добре, че не можеше да заспи, — но едновременно с това започна и да се тревожи. Не искаше да харесва тази жена; той по принцип нямаше доверие на жените. И все пак бе целунал Изабел и искаше да го направи отново. Не бе необходимо дълго да размишлява, за да разбере, че нещо тук не е наред. Трябваше да се върне от самото начало, за да си обясни точно кога нещата бяха тръгнали в погрешна посока.

Всичко бе вървяло добре, докато момчетата не бяха му влезли под кожата. Първо бе Мат с празния си невиждащ поглед. След това Уил, който бе започнал да го боготвори. След това Бък със своите белези, Зийк с превързаната за крака му верига. Един след друг те бяха разрушили защитните стени, които бе изградил около себе си, докато той ги бе приел и се бе привързал към всичките. Бог да му е на помощ!

След това бе направил грешката си още по-голяма, като настоя Изабел да ги придружи до Ню Мексико. Тя му бе казала, че не може да готви, че не одобрява нито него, нито постъпките му и въпреки това той бе настоял тя да дойде. И преди бе допускал грешки, но никога не бе се проявявал като пълен глупак.

Може би тя го бе заварила неподготвен, защото Изабел просто не се вписваше в никоя от представите му за една жена. Тя беше красива, женствена и крехка и въпреки това притежаваше в излишък смелост и решителност. При най-малкия знак бе готова да спори с него. Тя, изглежда, никога не се изморяваше и никога не бягаше от работа. И през цялото време успяваше да изглежда повече дама от всяка друга жена, която бе срещал. Затова я бе целунал.

Не, не беше точно затова. По дяволите, не знаеше точно защо я бе целунал. Просто така се получи. Не разбираше защо се разстройва толкова много. И преди бе целувал жени, но не по този начин. Преди го бе правил, защото така се очакваше от него или защото тялото му реагираше инстинктивно. Бе целунал Изабел, защото сам бе пожелал така.

Това може и да не бе толкова лошо, но нещата не свършваха дотук. Той искаше повече от нея, а това беше опасно.

Твърде дълго бе живял сам. Сигурно бе започнал да си загубва ума. Изабел никога не би обикнала мъж, когото толкова категорично не одобряваше. Още повече, напомняше си Джейк, той самият не искаше да изпитва нещо, което дори и слабо да напомня за любов. Това пречеше на мъжа да мисли разумно, караше го да върши неразумни неща, като например да се направи на глупак, за да се хареса на една жена.

Всеки знаеше, че жените са всичко друго, но не и разумни същества. Винаги мислеха за крайно неподходящи неща. Това бе просто в природата им, както например бе напълно в характера на Изабел да настоява за спазването на учтиви маниери на масата.

Нерадостните мисли на Джейк бяха прекъснати от шума от стъпките на някого, който много неумело се опитваше да се промъкне на верандата. Брет връщаше празната си чиния. Момчето я остави обратно на верандата и взе завивката си.

— Ако имаш намерение да използваш завивката, по-добре е да се върнеш — долетя от тъмнината гласът на Джейк.

Брет замръзна на мястото си, но бе готов да побегне всеки момент.

— Не можеш да очакваш Изабел да продължи да ти оставя храна на верандата. След по-малко от седмица заминаваме за Ню Мексико. Какво ще правиш тогава?

Отговор не последва, но Брет не избяга.

— Ти много разстрои и огорчи Изабел. През целия ден мислеше само за теб. Казах й, че ти не го заслужаваш, но тя мисли, че си не по-малко важен от останалите.

Брет продължаваше да мълчи. Джейк малко се подразни, но нямаше нищо против да продължи да говори. Така или иначе, не би могъл да заспи.

— Ако поне малко те е грижа за нея, ще си завлечеш задника в бараката. Ако се интересуваш само от себе си, бих предпочел да си тръгнеш още сега, така неминуемо ще те убият много скоро. И Изабел ще престане да се тревожи за теб.

— Никой не го е грижа за мен — обади се Брет, а гласът му трепереше от гняв.

Джейк изпусна въздишка на облекчение. Брет бе заговорил. Половината битка беше спечелена.

— Не знам какво ти се върти в ума. Откакто си тук, си постоянно ядосан, готов да се сбиеш с всекиго. Може би имаш право да се гневиш. Не знам. Това, което знам, е, че няма да постигнеш нищо, като избягаш.

— А ти не ми каза дума за това, че ще ме научиш да яздя, за да ти помагам да отведеш проклетите си добичета в Ню Мексико.

Джейк тихо се засмя. Ето, че вече бяха стигнали до същината на въпроса.

— Ти твърде много приличаш на мен, Брет, прекалено упорит си, повече, отколкото е добро за теб. Няма да те моля да ми помагаш. Искам да се научиш да яздиш, защото имам нужда от теб, но бих могъл да мина и без теб. Може и да не се справя толкова добре, но все някак ще се оправя.

— Така казват всички. Никого не го е грижа.

— Покажи ми, че си го заслужил — предизвика го Джейк. — Всичко, което виждам, е едно момче, което върши възможно най-малко работа, а очаква целият свят да се интересува от него. Ти винаги отблъскваш от себе си останалите момчета, а после си мислиш, че те те обиждат. Няма да има нужда само да мислиш така, ако не можеш да яздиш. Момчетата достатъчно ясно ще ти го покажат.

— Това няма да промени нищо. Никой не се интересува от мен.

Брет не бе по-различен от другите. Той просто искаше да бъде от значение за някого.

— О, напротив. Аз например много се интересувам от теб.