ГЛАВА 5

— Няма да слугувам на някакви си кирливи крави! — заяви едно от момчетата, онова с киселата физиономия, което, изглежда, не харесваше нищо и никого.

— Не съм те и молила, Брет — отвърна Изабел. — Но тази работа е по-лесна, отколкото работата на полето при фермерите. Всичко, което трябва да правиш, е да яздиш коня си и да си пееш. Кравите ще са прекалено заети да пасат, за да създават проблеми.

Джейк не знаеше дали да се разсмее, или да се обиди. Ако тя имаше и най-малка представа какво значи да убедиш някоя от неговите „заети“ крави, тежащи 1200 фунта да пасе кротко, вместо да се опитва да прободе с рогата си него или коня му, или да избяга и да изчезне в лъкатушещите, пълни е огромни камъни, каньони. Изабел бързо би променила представата си за отглеждането на тези животни.

— Защо не искаш да наема момчетата? — попита Джейк.

— Защото са още деца.

— Аз самият бях на десет години, когато се научих да са оправям с животните.

— Не всички момчета могат да яздят.

— Аз мога да ги науча. Не е трудно. Дори съвсем малки деца могат лесно да се научат да яздят.

— Ще отнеме години да превърнеш тези момчета в опитни каубои.

— Не, няма. — Джейк не се предаваше. Беше намерил начин да излезе, от безизходното си положение. — Когато свършим работата и продадем стадото, те ще знаят достатъчно, за да си изкарват прехраната сами. Нали това искаш и ти самата?

— Да, но…

— Нека да оставим маловажните неща настрана, мис, и да преминем към същината. Тези момчета са само на една крачка от затвора. Нямаше да ги доведеш в тази пустош, далеч от цивилизацията, ако вече не са били изхвърлени отвсякъде.

Ако Джейк си мислеше, че част от безпощадната истина щеше да промени романтичната светлина, в която Изабел виждаше своите любимци, той се лъжеше. Тя не даде знак, че е чула и дума от това, което каза той.

— Момчетата се нуждаят от любов и разбиране — каза тя. — А не да бъдат хвърляни от коне и гонени от побеснели крави.

Джейк реши да не й припомня, че само преди миг неговите крави бяха съвсем кротки създания, които доволно си пасат и не създават проблеми.

— Искаш да кажеш, че те трябва да продължат към ада, накъдето вече са се запътили.

— Не, не искам — сопна се тя, свивайки ядно ръцете си в юмруци. — Но те са все още малки момчета, някои от тях съвсем деца, и трябва да бъдат третирани като такива.

С инстинктивния усет на всички деца, момчетата усетиха, че става нещо важно, и се приближиха към Джейк и Изабел. Мъжът не видя по лицата ми никаква следа от желание да бъдат уважавани, още по-малко желание да бъдат обичани. Те слушаха, чакаха, наблюдаваха с потъмнели и пълни с недоверие очи. Да вземе тази банда под закрилата си, бе все едно да се опитва да опитоми полупораснали диви вълци.

— Не можеш да се отнасяш към момчетата като към всеки друг — продължаваше Изабел, — Не могат да бъдат заставени да живеят в рамките на това, които ние с теб наричаме нормални правила.

— С други думи, ако създадат проблеми, аз не би трябвало да ги наказвам, така ли?

— Не, не исках да кажа това. Майката на Нощния ястреб е била пленена от индианци. Баща му е команчски вожд. Живял с команчите единайсет години преди майка му да бъда върната при белите и той и сестра му били предадени на нейното семейство. Но никой не искал да ги приеме. Когато майка му и сестра му починали, Нощния ястреб избягал при своите хора, Те едва не го убили, защото си помислили, че той е шпионин на белите. Сега той не принадлежи на никого и навсякъде е приеман с недоверие.

Думите на Изабел бяха прочувствени и страстни, но очите на Нощния ястреб бяха студени, позата на тялото издаваше упоритост и непокорство.

— Пит бил свидетел, когато команчите убили родителите му — продължи Изабел. — Гледал и знаел, че не може да направи нищо. Мрази всички индианци, дори и Ястреба. Напада го при всеки удобен случай.

Тя, изглежда, беше готова да му разкаже историята на всяко момче, за да го убеди, че те са прекалено крехки и чувствителни, за да издържат на грубото му отношение.

— Ако Пит събира говедата от стадото, ще е твърде зает, за да напада Нощния ястреб — заяви Джейк.

— Но това е абсурдно! — настоя Изабел. — Те са прекалено малки за тази работа.

— Някои от момчетата са навършили четиринайсет години.

— Но Уил е на осем, а Пит на девет. Те са деца.

— Не съм дете! — извика възмутено Уил.

— Той трябва да се намира в хубав дом и за него да се грижи някоя нежна и внимателна жена.

Джейк бавно обходи с поглед момчетата, едно след друго. Отбранителните им пози говореха, че те не проявяват и най-малка симпатия към него или най-слабия интерес към възможността да станат негови каубои. Те просто си стояха там, наблюдаваха го и чакаха, прилични на неподвижни стражи.

Но, от друга страна, те бяха единственият му шанс да закара стадото си на пазара, да спаси нещо от наследството си и Джейк нямаше никакво намерение да остави тази възможност да му се изплъзне заради претенциите на Изабел. Сега беше моментът да я накара да разбере, че да се работи за него бе много по-добре, отколкото връщането в Остин.

— Хайде да отидем при корала, където можем да поговорим насаме — предложи той.

— Не е необходимо. Нямам намерение да казвам нещо, което момчетата да не могат да чуят.

— Е, аз пък имам, а ние не искаме да нараняваме крехката им чувствителност нали така?

Изабел се поколеба за момент, но после му позволи да я отведе настрани.

— Съгласен съм, че някои от момчетата са прекалено малки — призна Джейк, след като се бяха отдалечили на известно разстояние, така че момчетата да не могат да ги чуват. — Ще взема Ястреба, Чет и Мат. И голямото ирландско момче, ако може да се върже на седлото. Останалите можеш да задържиш при себе си.

— Това е невъзможно — отвърна тя с непоколебимост, която Джейк започваше да ненавижда. — Не може да разделяш братята.

— Нямам време за малките — възрази Джейк. — Каубоите трябва да разчитат единствено на себе си през целия ден. Трябва да бъдат достатъчно яки, за да се справят с петстотинкилограмово добиче, което е решено на всяка цена да прави точно това, което не трябва, достатъчно опитен, за да върне в стадото загубила се крава или да се справи с индианска атака и достатъчно жилав, за да оцелее независимо от трудностите.

— Шон не може да бъде разделен от Пит.

Джейк изпита истинско отчаяние. Имаше на разположение съвсем кратко време, в което трябваше да дамгоса говедата и да ги изведе от тази област. Ако Лют Атмор се окажеше поне наполовина толкова добър, колкото брат си, би могъл да го използва. Пит и Уил можеше да остави в лагера. Щеше да ги изпрати обратно при Изабел, когато предприеме пътуването към Ню Мексико. Изабел щеше яростно да се противопостави — както, разбира се, и момчетата — но всичко щеше да си струва, ако можеше да получи четирима добри работници.

— Добре, но няма да търпя плач и цупене.

— Ами Брет?

Джейк познаваше този тип момчета — арогантни, твърдоглави, безполезни.

— Можеш да го задържиш при себе си.

— Не можеш да го оставиш. Ще се почувства отхвърлен.

— Досега трябва да е свикнал с това.

— Освен това съществува и Бък. Той е най-голям от всички.

— Не мога да използвам момче, което е толкова слабо, че не може да стане от леглото.

— Той ще оздравее.

— Добре. Можете да останете тук, докато той заякне достатъчно, за да може да пътува.

Тя му отправи бърза, надменна усмивка.

— Това няма да е необходимо. Още утре сутринта си тръгваме. Всички.

— Но нали каза… — Джейк млъкна. Тя го беше подвела. Беше го накарала да се пазари и да се надява, а в същото време не е имала никакво намерение да му позволи да наеме момчетата. Изпита непреодолимо желание да я завърже до Мърсър н да остави момчетата сами да решат съдбата си.

— Момчетата се нуждаят от работа и дом. Аз мога да им осигуря и двете.

— Ти нямаш дом. Живееш в гората или където там си държиш кравите. Нямаш и истинско ранчо. Установил си се в средата на някаква пустош, заобиколена буквално от нищо, не можеш да разчиташ на нищо. Бък ми каза, че фермерите имат намерение до есента да те оставят без никаква собственост. Просто искаш да използваш момчетата ми, за да спасиш кожата си.

— Какво лошо има в това?

— Всичко! Как мога да очаквам да даваш пример с държанието см на момчетата, когато ти сам не знаеш как да се държиш? Ти не изпитваш никакво съчувствие към тях. Мислиш за тях като за бъдещи престъпници. Не се интересуваш от хлапетата, а само от говедата си. Ако укротяването на тези коне е пример за това, каква работа очакваш да вършат, само след седмица всяко от момчетата ще е с изпочупени крака и ръце. Това няма да е по-добре, отколкото да ги оставя в ръцете на фермерите.

Джейк бе бесен. Достатъчно лошо бе, че тя го мислеше за неспособен да се погрижи за момчетата, но да го сравнява с фермерите бе просто нечувано!

— Аз може да съм груб, да ми липсват добрите маниери, но никога не бих наранил някое момче, дори и такива нехранимайковци като твоите. През войната видях да умират твърде много момчета. Остани колкото е нужно за Бък да се оправи. След това може да си ходите.

— Ако направим това, мистър Максуел, няма да можем да оставим мястото, както го намерихме.

Джейк откри, че не бе никак трудно да намрази тази жена.

— Оставете го както желаете. Просто си тръгнете. Той се отдалечи, яхна коня си и препусна, без да хвърли поглед назад. Пристигна в лагера си, преди ядът му да бе минал, за да осъзнае, че бе отхвърлил единствения си шанс да се махне от Тексас и да продаде животните си.

Бък и това, което му се бе случило, бяха превърнали подозренията, които имаше относно фермерите, в пълна увереност. Те искаха да го съсипят. Дори вече си бяха изработили план. Какво имаше той? Нищо, абсолютно нищо. А можеше да има, ако не бе една много упорита, непоносима и изключително привлекателна жена, която се наричаше Изабел Дейвънпорт.

По дяволите тази жена!

* * *

Освен някоя случайна разходка в градината през прохладните летни вечери, Изабел рядко бе извън къщи, след като се спуснеше здрач. Леля Деидре казваше, че никоя дама не трябва да излиза навън след смрачаване. Петнайсетте нощи, които Изабел бе прекарала във фургона, не бяха й дали повод да се съмнява в думите на леля си.

Но някак си тази нощ беше различно.

Нощта не изглеждаше тъмна. В контраст с мастиления мрак под дърветата край потока, цялата околност бе обляна от сребриста лунна светлина. На небето грееха милиони звезди. Изабел спокойно можеше да види конете, събрани в корала. Студеният нощен въздух бе в пълен контраст с дневната горещина. Нощта беше напълно тиха, не подухваше дори най-лек ветрец.

Сега малкото ранчо не изглеждаше толкова бедно и занемарено, нито пък тя се чувстваше толкова безнадеждно откъсната от цивилизацията. Може би просто свикваше със самотата. Всъщност чувстваше се необикновено свободна. Изабел се питаше дали и момчетата не чувстваха същото, знаейки, че скоро ще трябва да се върнат в Остин.

Бе ги наблюдавала внимателно, докато се приготвяха за сън. Никога не бяха разговаряли приятелски, нито пък си бяха разменяли шеги, но тази вечер между тях се чувстваше някакво особено напрежение. Някои й бяха предложили просто да ги пусне да поемат накъдето им видят очите, но тя бе отказала категорично. Сигурна бе, че никога нямаше да й простят.

— Сега вече забъркахте голяма каша — заяви Мърсър. — Вече ви мразят.

Те не я мразеха — поне тя си мислеше така, — но със сигурност не бяха доволни и щастливи с нея.

— Нямам търпение да разбера какво ще кажат от агенцията, когато разберат, че сте отхвърлили две възможни места за настаняване на тези хулигани.

— Те не са хулигани! — сряза го Изабел. — Ако наистина бяха такива, сега щеше да лежиш някъде в прерията за храна на дивите животни.

— Мърсър дотолкова е пълен със злъч и отрова, че нищо чудно някое диво животно да падне мъртво начаса, ако само отхапе от него.

Това бе Брет. Той слухтеше навсякъде и правеше всичко възможно да започне някъде бой. Ако Изабел не се беше намесила, сигурно би успял. С тъмната си кожа и гъста черна коса, Брет обещаваше да стане един ден много красив мъж. Красотата му обаче бе скрита под вечния израз на горчиво недоволство.

— Лягай си, Брет.

— Защо? Не вършим нищо, освен да чакаме онова хлапе да се оправи, че да се върнем в Остин. Не се изненадвайте, ако някои от момчетата на сутринта не са тук.

— И къде ще отидат? Как?

— Нали могат да яздят? Щом вземат коне, могат да отидат където си поискат. Аз също може да изчезна.

— Това би било много глупава постъпка.

— Защо? Никой не иска да се връща обратно в Остин.

— Няма да се връщаме в Остин — отвърна Изабел, която веднага съжали за прибързаните си думи.

— И защо не?

— Имам една идея.

— Каква?

— Не мога да ти кажа сега — каза тя, надявайки се той да й повярва.

— Тя няма никаква идея — обади се злобно Мърсър. — Цялата ви проклета банда се връща обратно в Остин. Този път обаче ще се погрижа да ви оковат във вериги.

— Никой няма да бъде окован във вериги! — извика Изабел, като едва се удържа да не удари Мърсър с друг камък. Бе ужасена от себе си. Преди да срещне Джейк Максуел, никога не бе изпитвала желание да проявява насилие.

Не, не беше честно спрямо Джейк. Начинът му на живот бе просто много по-различен от нейния. Той не вършеше неща, които я бяха учили, че върши един джентълмен, не се държеше като такъв и не вярваше в неща, в които би трябвало да вярва. На пръв поглед той бе всичко, от което я бяха предупреждавали да се пази, но впечатлението, което й бе направил, бе точно обратното.

Не можеше да го изхвърли от мислите си повече от няколко секунди и причината за това не бе единствено физическата му красота. У него имаше нещо друго, някаква неясна предизвикателност, която пораждаше увереност и която я караше да му вярва въпреки всички факти, сочещи противното. Никога преди не й се бе случвало разумът и чувствата й така яростно да си противоречат. Това я объркваше и разстройваше.

Трябваше да се върне в Остин, преди да е започнала да се съмнява във всяка дума, която й бе казала леля й.

Изабел се съмняваше, че някога щеше да привикне към нощи, светли като ден. Беше трудно да се движи скришом, когато всяко едно от момчетата можеше да я види само като си отвори очите. Поне шумолящите листа заглушаваха шума от стъпките й под трошливите малки камъчета.

Тя се движеше крайно предпазливо, поне доколкото бе възможно за жена, на която никога не се е налагало да се промъква крадешком. Измъкна два кола от корала, докато направи отвор, достатъчно голям, за да могат конете да се измъкнат. Ако нямаше коне, момчетата не биха могли да избягат.

Изабел заобиколи корала, като махаше с ръце, надявайки се да закара конете до отвора. Те се събраха в центъра, отказвайки да се приближат към отвора. Налагаше се да влезе вътре и да ги изкара от заграждението. Като събра полите си и като ги държеше плътно до краката си, Изабел пропълзя под напречните греди.

След това пристъпи няколко крачки към конете. Те бързо се отдалечиха. Младата жена изпусна въздишка на облекчение. Беше по-лесно, отколкото очакваше. Отново пристъпи към тях, а те отново се отдалечиха. Изабел придоби увереност и с твърда крачка се отправи към конете пред себе си.

Изведнъж се озова пред Соутуут, а той, изглежда, нямаше намерение да ходи никъде. В погледа му се четеше раздразнение и злоба.

Изабел хвърли пбглед назад и с ужас осъзна, че оградата бе на около трийсет ярда. Ако Соутуут решеше да я нападне, щеше да бъде невъзможно да достигне оградата и да премине отвъд, преди той да я настигне и стъпче с огромните си копита.

Изабел реши да действа така, като че ли изобщо не изпитва и най-малък страх, и да не се поддава на ужаса, който караше мускулите й да се свиват напрегнато и в същото време да ги чувства като оловни топки. Тя пристъпи крачка напред и размаха ръце над главата си, като се надяваше, че така ще изглежда по-висока и по-заплашителна. Мислеше си, че ако височината на Джейк можеше да я накара да се чувства застрашена, може би ще успее да постигне същото и със Соутуут.

Обаче не се получи точно така. Соутуут отстъпи крачка назад, но започна да тупа нервно с крак по земята, издавайки сумтящи звуци, израз на безкрайната му омраза. Изабел бе достатъчно близо, за да види очите му. Те изглеждаха неестествено бели, а в центъра им бе съсредоточен тъмният ирис. Това му придаваше вид на някакъв полусляп демон.

Конят изцвили пронизително, а може би това бе някакъв вид писък. Изабел нямаше представа, как да нарече ужасния звук, който процепи тишината на нощта. Знаеше само, че Соутуут изглеждаше по-разярен от всякога. Конят се изправи заплашително на задните си крака. Изглеждаше огромен, чудовищен. Изабел се зачуди как изобщо е могла да си помисли, че може да изплаши такова огромно животно.

Соутуут отново изцвили, оголи зъби, отпусна предните си крака на земята и се втурна към нея. В този миг Изабел просто знаеше, че ще умре, но въпреки това някакво инстинктивно чувство за самосъхранение отказваше да я примири с неизбежното. Точно когато Соутуут се приближи към нея със зинали челюсти, тя се хвърли настрани. Дочу свистенето на въздуха, когато рамото на побеснялото животно я удари и я събори на земята. Изабел се изправи на крака точно когато конят спря на едно място. Животното изцвили яростно и отново се приготви за атака.

Изабел се обърна и хукна към оградата на корала. Никога повече не искаше да вижда този кон. Ако искаше да я убие, по-добре да го направи изотзад. Стори й се, че чува звука от тичащи стъпки и викове, идващи от няколко посоки, но не им обърна внимание, защото се ослушваше само за глухите удари от копитата на коня. След миг, за своя изненада, откри, че е достигнала оградата, пропълзя под напречната града и налетя на Уил.

— Господи! — възкликна той, а очите чу бяха станали огромни от изумление. — Наистина ли се опитвахте да яздите Соутуут?

Изабел се запита защо, за бога, Уил мислеше, че тя би пожелала да яхне който и да е кон, особено пък такова злобно животно като Соутуут. Като забрави за нея още преди да е имала възможност да му отговори, Уил се качи на оградата и извика към другите момчета:

— Чет, Ястреб! Избийте му всичката лошотия от него, ха така!

За един миг й се стори, че целият свят е полудял и я увлича и нея в лудостта си. Но после пронизителното цвилене на Соутуут и хвърчащият изпод копитата му чакъл я накараха да се обърне. Нощния ястреб бе уловил Соутуут с ласото си, но трябваше и да го удря с другия му край, за да накара разбеснелия се жребец да се успокои.

В този момент се приближиха и братята Атмор. Люк хвърли ласото си, но Соутуут отметна глава и въжето просто се плъзна по гърдите му. Почти веднага след това върху главата на коня се стовари ласото на Чет. Когато почувства, че въжето се затяга около шията му, конят изцвили отново и насочи яростта си към Чет. В този миг Люк хвърли отново, този път улучи и ласото му се вряза в шията на Соутуут.

Животното бе хванато. Цвилейки от ярост, се мъчеше да се освободи от въжетата с всички сили. Изабел наблюдаваше как момчетата се разпръснаха из корала като подплашени птици. Шон сграбчи ласото си едновременно с Люк. Постепенно момчетата закараха коня до единия край на корала и едно по едно се промушиха между коловете. Нощния ястреб и Чет завързаха ласата си на колове на няколко метра разстояние едно от друго. Соутуут не можеше да се движи, без да се удуши.

Нощния ястреб отново влезе в корала и удари коня по главата. Жребецът оголи зъби и се опита да го нападне, но въжетата не му позволяваха да стори това. Усилията му да се освободи само вълнуваха още повече Нощния ястреб.

— Този кон е мой — заяви момчето на висок глас, а вълнението му бе очевидно за всички. — Аз ще го яздя.

Изабел не можеше да разбере. По-скоро би се съгласила да язди див бизон.

— Какво правехте тук? — попита Чет Атмор. — Той можеше да ви убие.

— Кой е махнал част от оградата? — поиска да узнае Шон.

Изабел реши, че може да признае наведнъж всичките си грехове, но преди да проговори, вниманието й бе привлечено от звука от копитата на галопиращ кон. Смаяна и невярваща, видя как Джейк Максуел се появи като ураган в нощта, насочвайки се право към нея. Изабел се прилепи към оградата на корала, а конят на Джейк спря на сантиметри от нея.

— Какво става тук? — изкрещя той и скочи от седлото. — Защо Соутуут цвилеше така?

— Опита се да убие мис Дейвънпорт — услужливо отвърна Уил Хаскинс.

Изабел не можеше са си спомни някога повече да е желала да се възползва от някоя лъжа.

Загрузка...