Джейк

ГЛАВА 7

Тя изглеждаше така нещастна, сякаш се принасяше в жертва. Като мъченица. По дяволите, наистина се мислеше за такава. Той се почуди дали Изабел не мислеше, че целомъдрието й бе в опасност. Леденият й поглед изглеждаше по-студен отвсякога.

— Какво те накара да промениш решението си?

— Не мога да принудя момчетата да се върнат обратно в Остин. Мисля, че ти с нищо не си по-лош от другите хора, които биха ги взели.

Тя го погледна в очите и задържа погледа си. Трябваше да й повярва. Не беше страхлива. Хвърли обидата направо в лицето му.

— Ще вземеш всички, нали, дори Бък?

Сигурно се бе побъркал. Сам трябваше да кара стадо говеда и да го преведе през индианската територия, а вземаше със себе си половин дузина деца, които едва ли можеха да яздят, със сигурност не можеха да стрелят, не знаеха нищо за кравите и живота в прерията — и всичко това заради една ледена принцеса, която дори тексаското слънце не можеше да разтопи.

Но у нея се криеше жена. Можеше да я почувства. Трябваше да намери начин да достигне до нежността, която тя така старателно криеше зад дебелата стена от лед. Знаеше, че беше там, защото момчетата бяха успели да я получат.

— Да, дори Бък — отвърна той.

Уил и Пит хванаха Изабел за ръцете и започнаха да подскачат от радост. На устните й се появи колеблива усмивка.

Джейк харесваше усмивката й — тя променяше лицето й, — но Изабел не се усмихваше често. Чудеше се дали въобще някога е била щастлива, дали й се е случвало истински да се порадва на живота. Имаше чувството, че тя винаги бе поставяла на първо място доброто си възпитание и приличното държание и не си бе позволила да опита вкуса на безгрижието. Искаше му се да можеше да я накара да се усмихва по начина, по който момчетата вече бяха успели. Щеше да му бъде приятно поне веднъж да я види да изостави преценките си за това как да прави всичко съвършено и да направи нещо естествено. Желаеше да я види да тича през тревата с пола, вдигната над коленете, да гази в някой поток, да се разхожда в дъжда, да бере цветя, докато тревите още тежаха от роса. Бе сигурен, че всичко това щеше да й хареса, ако се решеше да си го позволи. Една жена с гореща кръв бе затворена зад стени от лед. Трябваше да бъде така. В противен случай едва ли мисълта за нея би имала такова въздействие върху него.

Момчетата също значеха много за него, но тях можеше да изостави, след като веднъж уредеше живота им. Но не беше сигурен, че можеше да изостави Изабел. Продължаваше да открива у нея неща, които му харесваха. Особено много му харесваше как дрехите стояха като излети по тялото и, поради което тя винаги изглеждаше спретната и хубава. Не се мотаеше безцелно и не се предаваше в битката с живота. Бе решена да се бори докрай и със зъби и нокти да си проправи път. Това му харесваше. В голяма степен му напомняше за него самия.

Изабел вдигна очи към него, а ръката й почиваше на рамото на Уил.

— Сигурно съзнаваш, че даде обещание да вземеш всички момчета. Това означава, че не можеш да зарежеш някои от тях след няколко дни.

— Казах, че ще ги взема, нали? Може да не съм идеален, но поне не си пристъпвам думата.

— Не исках да те засягам на чест, мистър Максуел. Просто се притеснявах от непостоянството на твоя нрав.

Изглеждаше, сякаш тя наистина се бе загрижила да не засегне чувствата му. Трябваше да й покаже как стояха нещата по този въпрос. Нямаше чувства, които можеше да засегне. Той не притежаваше такива от години насам.

— Не можеш да ме засегнеш на каквото и да поискаш, каквото и да означава това, но трябва да знаеш, че аз държа на думата си. Сега ти трябва да удържиш своята. Ние с момчетата трябва да прегледаме конете, а докато се занимаваме с това, ти можеш да приготвиш нещо за вечеря.

— Явно си забравил, че не мога да готвя. Нуждая се от Мат, за да ме научи.

— Вземи някой от тези малки хлапаци, Уил или Пит.

— Не можеш да ги наричаш „малки хлапаци“. И без това самоуважението им е вече достатъчно засегнато.

— Но те са малки хлапаци.

— Още една причина да не ги наричаш така.

— Нека изясним нещата още сега. Нямам време да се замислям над всяка дума, която казвам. И ако не им харесва как ги наричам, то тогава просто ще им се наложи да свикнат.

— Да, нека ги изясним — рече Изабел и се приближи към него, като го гледаше в очите яростно като майка, която се опитваше да защити детето си — Или ще се съобразяваш с чувствата на момчетата, или ще си имаш работа с мен!

Джейк се разсмя. В тази ситуация не можеше да направи нищо друго.

— Госпожице, докато карам хиляда непокорни крави стотици мили през прашните равнини, едва ли ще намеря време да се занимавам с теб. Когато тръгнат; ще трябва да внимаваме да не ги изгубим. А когато индианците започнат да ни преследват, ще се наложи да спасяваме кожите си.

— Затова започни отсега, докато вее още имаш време — отвърна бързо Изабел. — Можеш да започнеш с речника си Няма да търпя псувни.

— Няма да търпиш… — Джейк не можа да довърши изречението си.

Тази малка, слаба и безпомощна жена стоеше тук пред него и си позволяваше да му казва какво да прави. Беше голям инат. Едва ли имаше някакъв смисъл да говори с нея.

— Разбира се, госпожице, всичко, което кажеш.

— Името ми е мис Дейвънпорт.

— Ще те наричам Изабел.

— Няма да отговарям.

— А ти ще ме наричаш Джейк.

— В никакъв случай.

— Добре, поне няма да ми се налага да слушам бръщолевенето ти. — Той си тръгна, но почти веднага се обърна. — Храната трябва да е готова преди мръкване. За индианците е твърде лесно да забележат огъня в тъмното.

Ужасът, който се изписа в очите й, заличи гнева му. Невероятно бе как една жена можеше да се променя моментално от дива котка в едно мило и безпомощно същество, което гледа така, че на човек му се искаше само да го прегърне и да каже, че всичко щеше да бъде наред. Това трябваше да се забрани със закон.

— За втори път споменаваш индианците, мистър Максуел. Наистина ли са вражески настроени?

— Да, мадам. Ако, разбира се, си представяш убиването, скалпирането и осакатяването като вражеско отношение.

— В такъв случай дали е разумно да откараш кравите си в Ню Мексико? Няма ли да е по-добре да отидем в Сейнт Луис или в Ню Орлиънс?

— Щеше да е разумно, ако можех да ги отведа там, но индианци има и по пътя оттук до Сейнт Луис. А по пътя до Ню Орлиънс има бели, които са по-лоши и от индианците. Мисля, че шансовете ни са най-добри в Ню Мексико.

Тя очевидно не се успокои.

— Така стоят нещата, мадам. А прекарването на кравите е единственият начин за препитание, който мога да измисля.

Изглеждаше изплашена, а също и замислена. Джейк виждаше, че тя съжалява, задето бе взела подобно решение. В крайна сметка щеше да каже какво възнамеряваше да прави.

— Предполагам, че ще е най-добре да се заема с вечерята. Имаш ли някакви провизии?

— Не бих казал.

— Има достатъчно говеждо.

— Ако го изядем, няма да мога да го продам.

Джейк се отправи към корала. Не искаше да й казва, че провизиите му почти бяха свършили, а нямаше пари да закупи други.

— Мистър Максуел.

Той спря и се обърна.

— Наричай ме Джейк.

— Какво ще правиш с тези момчета, когато стигнем в Санта Фе? — попита тя, като упорито отказваше да го нарича с малкото му име.

— Не зная.

— Ако не можеш да им намериш осиновители, трябва да ги задържиш и да им намираш работа. Сделката беше такава.

— Ще помисля върху това. Но ако го направя, и ти ще трябва да останеш.

Тя се вцепени. Бе очаквала всичко друго, но не и това. Всъщност и той не бе го очаквал.

Джейк спря коня си и загледа Нощния ястреб, Мат, Чет и Шон, които показваха на конете какво беше да имаш ездач на гърба си. Бяха си проправили път през половината стадо. Утре по обяд щяха да приключат и с другата половина от стадото. Някои от тези коне не бяха яздени сигурно от момента, когато той замина на война. Щеше да отнеме няколко дни, ако не и седмица, докато отново привикнеха със седлата. После щеше да има по седем-осем месеца за всяка момче, което можеше да язди. Той бе недоволен, че не можеше да се пребори с вълнението, което кипеше у него. Щеше да успее. Щеше да изведе от Тексас достатъчно говеда, за да може да започне отначало някъде другаде. Два чифта ръце не бяха достатъчни, за да може да отведе голямо стадо до Ню Мексико, но пък, от друга страна, неговото не беше голямо.

Искрено се надяваше поне някои от момчетата да можеха да се задържат на седлото, без да се наложи да завързва краката им под корема на коня. Люк Атмор се справяше добре и му помагаше доста с конете. Джейк се чудеше дали да не му повери грижата за тях. Не знаеше какво да прави с Брет Нолан. Момчето обикаляше корала и гледаше, но все още стоеше на разстояние. Никога не поиска да поязди и не предложи помощта си. А беше голямо момче — Изабел бе казала, че е на дванайсет. Джейк имаше планове за него.

Бък беше на седемнайсет и със сигурност знаеше да язди. Точно сега момчето не можеше да направи нещо повече от това да стане от леглото и да се облегне на оградата, но в очите му имаше блясък, който Джейк харесваше.

Сърцето на Джейк се сви, когато Уил се покатери на оградата и затича към него. Момчето явно не осъзнаваше каква опасност представляваха полудивите коне, които тичаха из корала.

— Какво, по дяволите, правиш тук? — попита Джейк. — Не виждаш ли конете? Могат да те наранят.

— Искам да ме научиш да яздя.

— А защо не помагаш на Изабел?

— Събирането на дърва и носенето на вода са работа на Брет.

— Утре ще те науча. А сега се обръщай и… — Джейк се канеше да му каже да се върне обратно при Изабел, но точно в този момент стадото зави и се отправи към детето.

— Вдигни ръце! — извика той и се приведе на седлото.

Уил послушно вдигна ръце над главата си. Джейк метна момчето на седлото пред себе си. Едва успя да избяга с коня си от пътя на препускащото стадо.

— Виж! — каза Джейк, като нарочно отхвърли мисълта за това, което можеше да се случи. — Можеха да те прегазят.

— Просто исках да се науча да яздя като Мат — отвърна Уил.

Ангелската красота и страхът, изписан по лицето на детето, уталожиха, гнева на Джейк.

— Добре, но при едно условие.

— Какво?

— Ще правиш всичко точно както ти кажа. Не само повечето неща. Всичко. И ще го правиш веднага, без да задаваш въпроси.

Това явно не се хареса много на Уил. Обърна се на седлото така, че да може да погледне Джейк в очите.

— Защо?

Джейк никога не си бе представял, че ще седи на гърба на коня си всред корала и ще обяснява на едно осемгодишно дете, че се опитва да спаси живота му. Погледна към Изабел, която правеше нещо над огъня Нищо подобно нямаше да се случи, ако тя не се бе появила.

— Конете и кравите са диви животни — обясни той. — Те не обичат да ги затварят в корали, нито да ги яздят, нито да ги отвеждат далеч от домовете им. Борят се срещу това и нараняват хората. Ти трябва да се съобразяваш с правилата.

— Добре, но ти ще ме научиш да яздя.

— Ще започнем утре, ако имам време.

Нямаше да има. Щеше да бъде голям късмет, ако успееше да приключи с конете и започнеше да работи с говедата.

— Защо да не започнем още сега? Вече и без това съм на коня.

Джейк се разсмя.

— Не мисля, че корал, пълен с разярени коне, е най-доброто място за такива уроци.

— Ти няма да допуснеш да падна.

Не, нямаше. И както се казваше в една хубава стара поговорка, желязото трябваше да се кове, докато бе горещо. Сигурен бе, че Уил никога нямаше да желае ездата по-силно отсега.

— Добре. Първото нещо, което трябва да научиш, е как да оседлаваш коня си, но си мисля, че това може да почака.

— Искам да го карам — каза Уил. Джейк отново се разсмя.

— Хвани юздите точно пред ръцете ми.

— Не може ли само аз да ги държа?

— Още не. Ако искаш да тръгне наляво, леко дръпни юздите с лявата си ръка.

Уил рязко дръпна юздите.

— Казах леко. Ако дърпаш така, конят ще те хвърли в някое аройо.

— Какво е аройо?

— Дълбока яма.

Уил леко изтегли юздата и конят плавно зави наляво.

— Сега надясно — каза Джейк.

Уил отново дръпна и конят послушно зави надясно.

— Как го караш да тръгва напред?

— Свиваш крака и го смушкваш.

Уил издаде странен звук и започна да се върти на седлото.

— Не тръгва.

Конят тръгна веднага след сигнала на Джейк.

— Защо не иска да го направи заради мен?

— Ще го направи. Да накараш коня да тръгне, е нещо много лесно — каза Джейк, докато си проправяше път през корала. — Трудното е да го накараш да направи това, което искаш от него.

— Искам онзи кон — рече Уил и посочи към един бял жребец, който тичаше наоколо.

Беше полубрат на Соутуут.

— Не още. Ще започнем с нещо по-малко. Стигнаха до оградата и видяха Пит да тича към тях.

Изглеждаше изненадан да види, че Уил яздеше заедно с Джейк. Приличаше на зеленооко ревниво чудовище и това накара Джейк да се разсмее.

— Мис Дейвънпорт казва, че е време за вечеря — обяви Пит. — Защо позволяваш на Уил да язди?

— Той ме учи да яздя — отвърна Уил.

— Аз вече мога да яздя, но не много добре — каза Пит. — Ще научиш ли и мен?

— Разбира се.

Защо не? Въобще си нямаше друга работа, освен да учи хлапаците да яздят огромни коне и да гонят крави, чиито телета бяха по-големи от тях. Джейк махна на другите момчета в корала, а в това време Уил се спусна на земята и хукна като куршум.

— Отивам да кажа на мис Дейвънпорт — извика той.

— Аз също — добави Пит, като се стараеше да не изостава от приятеля си.

Джейк поклати глава, като се чудеше в какво се бе забъркал.

— Време за вечеря — каза на другите момчета, когато те се приближиха. — Не сваляйте седлата. Това ще напомня на конете какво е ездата. След като се нахраним, ще пояздим и ще отидем да видим какво става със стадото.

Възнамеряваше да вземе тези момчета със себе си на следващия ден следобед, за да ги научи да събират кравите. А и искаше да види колко добре можеха да яздят. След като знаеше със сигурност това, вече щеше да може да отдели време и да реши какво да прави с останалите.

Три от момчетата скочиха от седлата веднага. За миг очите на Мат се присвиха и той задържа погледа си върху Джейк. Това бе толкова неочаквано, че той нямаше възможност да установи със сигурност какво бе чувството, което за миг просветна в тези изучаващи очи. Можеше да се закълне, че това бе гняв, дори омраза, но пък, от друга страна, нямаше смисъл. Нямаше причина Мат да се сърди на Джейк, още повече да го мрази.

Всичко изчезна толкова бързо, че Джейк вече започваше да се съмнява, че въобще нещо бе видял. Въпреки това бе потресен. Мат бе една от причините да се реши да вземе със себе си тези момчета. Никога нямаше да забрави как стоеше и чакаше Соутуут да го прегази. Джейк беше сигурен, че можеше да му помогне, но не и ако Мат го мразеше.

Мат слезе от седлото, прескочи оградата на корала и се запъти към лагера, без да се обръща назад. Учуден, Джейк гледаше след него. После се отърси от странното чувство, скочи от коня и се отправи към лагера.

Бе нетърпелив да вечеря. След като целия ден бе прекарал на седлото, наистина бе огладнял. Особено много му се искаше да изпие чаша кафе, което да отмие праха, залепнал по гърлото му.

Можеше да готви — бе се научил по време на войната — но само толкова, колкото да не умре от глад. Не бе ял прилично, приготвено от жена, ядене, откакто майка му бе починала.

Миризмата на прегоряло месо бе първото нещо, което му подсказа, че нещата нямаше да бъдат такива, каквито си ги бе представял. Второто нещо бе това, че момчетата се колебаеха да поемат чиниите, които им подаваха. Изражението на лицето на Изабел беше третото.

Погледна към съдържанието на чините и отстъпи. Месото беше овъглено. Но в крайна сметка той бе решил, че беше месо. Бобените зърна изглеждаха като черни острови сред кален поток. Опита се да набоде едно на вилицата си. Бяха твърди като мрамор и подвижни. Зърното подскочи и падна на земята няколко фута по-нататък.

— Ти ли сготви това? — попита той, ядосан и разочарован.

— Разбира се — отвърна Изабел. — Горещи са, нали? Можеше да се каже, че бе изнервена, но дори не беше погледнала към момчетата.

— Твърди са като скали.

— Сготвих преди повече от половин час.

— Не е кой знае колко отдавна. Колко време ги кисна?

— Нима е трябвало да ги кисна? Те не бяха мръсни.

— О, Боже! Тя наистина не умее да готви! Това е сушен фасул. Трябва да се кисне цял ден!

— Крещиш — каза тя с равен глас, сякаш поправяше някое дете за пакост, която беше сторило.

— Естествено, че ще крещя. Ако ти бях сервирал въглени и сух боб, и ти щеше да крещиш.

— Това е бекон.

— Може и да е било някога бекон, но в момента е въглени!

— Отново крещиш.

— Ако ми обещаеш да превърнеш това в нещо, което поне малко да прилича на бекон, аз ти обещавам да престана да крещя.

— Сигурно няма да е толкова лошо, ако се изстърже нагарът — каза Чет.

— И малко да се посоли — добави брат му.

— Сигурно отвътре е сурово.

— Станало е — рече Чет. — Проверих.

Джейк се взираше в братята Атмор. Чудеше се защо някой не бе ги осиновил още преди години. Бяха руси, с атлетична физика, приличаха си като близнаци и можеха да лъжат без и окото им да мигне. Това ядене не ставаше и за куче, а те и двамата много добре знаеха това.

— Налей ми малко кафе — каза Джейк. — Може би ще мога да го оправя.

Веднага разбра, че кафето бе слабо. Вкусът потвърди подозренията му.

— Изхвърлила си старата утайка.

— Разбира се.

— Казах ти да не я изхвърляш.

— Отказвам да пия кафе от стара утайка. — Тя беше възмутена.

— Тогава ще се наложи да правиш две джезвета кафе.

— Това е смешно.

— Съгласен съм. Трябва да се научиш да пиеш прилично кафе.

— Аз правя прилично кафе.

— Ако ще се учиш да правиш тексаско кафе, на първо място трябва да изхвърляш само една трета от старата утайка, не повече. После добавяш шепа прясно кафе и го вариш. Когато стане черно, е готово за пиене.

— Звучи ми като рецепта за кал.

— Може би, но пък става хубаво кафе. Няма ли нещо друго?

Трябваше да има, иначе щяха да гладуват.

— Бисквити и пай — отвърна Изабел.

Ако и те приличаха на бекона и фасула, въобще не искаше и да си помисля за тях. Счука зърната в съдината.

— Остави я на огъня. С малко късмет ще го изядем на закуска. Направи ли сос?

— Не зная как.

Като мърмореше псувни, без дори да се постарае да се крие, Джейк се опитваше да отстрани нагара от месото. Трябваше да признае, че месото наистина изглеждаше малко като бекон. Джейк опита една хапка. По дяволите, беше твърдо като подметка.

— По дяволите, жено, това е ужасно.

— Предупредих те, че не мога да готвя.