Джейк

ГЛАВА 8

Изабел подаде на Джейк две питки. Той дори не изчака да изстинат. Напълно забрави за прегорялото месо, а веднага пъхна едната в устата си. Беше много гореща и опари езика му, но зъбите му се впиха в хрупкавата кафява коричка и меката бяла сърцевина. Докато дъвчеше, вдъхваше с наслада апетитния аромат. Не спря, докато не изяде и двете питки. Месото остана недокоснато в чинията му.

— Как? — бе единственото, което можеше да каже.

— Леля ми умря, когато бях на шестнайсет години — обясни тя. — Нямам други роднини, затова ме пратиха в сиропиталище. Даваха на всеки от нас по някаква работа. Научиха ме да правя питки и да пека ябълков пай.

— Но ако можеш да правиш такъв хляб…

— Би трябвало да мога да приготвям и бекон — довърши тя вместо него.

Джейк кимна в знак на съгласие.

— Никога не ми позволяваха да приготвям нищо друго. Когато напуснах сиропиталището, работих все на места, където храната ми бе осигурена.

Уил се отпусна на земята до Джейк. Беше сложил своята порция месо между две питки. Дори и неговите остри зъби трудно разкъсваха препеченото месо.

— Имаш ли конфитюр? — попита той с пълна уста.

— В къщата би могло и да се намери — отвърна Джейк.

— Аз ще отида да видя — предложи Пит и преди някой да е успял да каже нещо, той вече тичаше към къщата.

— Всяка жена казва така. По този начин, когато приготви нещо и го сервира изискано, човек ще си помисли, че е направила нещо чудесно.

— Аз не лъжа.

Джейк погледна още веднъж в чинията си и всички надежди, че в следващите дни ще яде храна, приготвена от умела женска ръка, се изпариха.

— Така изглежда. Въобще нищо ли не можеш да готвиш?

— Мога. Питки — отвърна Изабел.

Отговорът й не допринесе с нищо за подобряване на настроението му. На открито нищо не се приготвяше по-трудно от питки. През войната, който можеше да приготвя наистина хубави питки, нямаше нужда да върши нищо друго. Приятелите му с радост изпълняваха и неговите задължения само заради удоволствието да хапнат хубави питки.

— Тогава ми подай две — каза той. — Може би ще успея да преглътна този бекон, ако го сложа между две големи питки.

— Не е необходимо да го ядеш, щом не искаш.

— Напротив, необходимо е. Укротяването на коне е трудна работа. Още по-трудна е да се събира голямо стадо едър добитък. Трябва да изядем храната, независимо от качествата й, или ще трябва да гладуваме.

— Ако просто оставяш Мат тук, докато аз…

— Не мога да се лиша от Мат. Станаха ли готови питките?

— Така мисля — Изабел вдигна капака на преносимата походна фурна и обонянието на Джейк бе атакувано от божествен аромат. В дъното на фурната имаше две дузини от най-хубавите питки, които бе виждал в живота си.

Както изглежда, никой друг нямаше желание да стане. Всички се бяха разпръснали, поддържайки известно разстояние помежду си. Джейк нямаше никаква представа, как ще успее да сплоти тези момчета и да направи от тях един екип, за да работят заедно, да рискуват живота си един за друг. Те всички бяха като непознати, събрани на едно място по някаква случайност, и всички търсещи възможност да избягат.

Към какво? Къде? Към нищо и никъде, ако той не им помогнеше.

— Намерих го! — извика победоносно Пит, като изтича от къщата и се спря пред Джейк — Искаш ли малко?

— Не.

— Аз пък искам. — Уил протегна чинията си.

Пит предложи конфитюр на Шон, след това и на другите момчета.

— Погрижи се да остане малко и за Уил — каза Изабел.

— Но аз отидох и го донесох — възпротиви се Пит.

— Но идеята беше на Уил. Ако не остане, всички вие трябва да отделите по малко за него.

Джейк осъзна, че би трябвало да е безнадеждно тъп, за да не осъзнае, че Пит нарочно оставяше Уил за накрая, надявайки се, че за него няма да има от конфитюра. Когато всички, които искаха конфитюр, си отсипаха, Пит направи същото, и то в прекалено щедра доза. След това постави буркана пред Уил.

— Ето — каза той, взе чинията си и седна от другата страна на Джейк.

Погледите, които си размениха двете момчета, не бяха никак приятелски. Изабел погледна въпросително Джейк, който само сви рамене в отговор.

— Има още питки — каза тя, след което отвори и втората пещ.

Само след миг Уил бе скочил на крака.

— Подайте ми няколко и за Джейк — каза той.

— Той не те е молил да му носиш питки — обади се Пит.

— Това е последната доза за тази вечер — намеси се Изабел, преди Уил да е успял да отговори. — Вие двамата ще получите само по две.

Уил зае отново мястото си, подаде питките на Джейк, след това сипа с лъжицата последния конфитюр от буркана.

— Но ти взе всичко — запротестира Пит.

— А за мен нямаше достатъчно — отвърна Уил.

— Преди да вземеш последното парче или част от нещо — обади се Изабел, — трябва да попиташ другите дали някой не иска още.

— Тогава за мен не би останало нищо.

— Раздели конфитюра си с Пит — продължи тя.

На Уил това изобщо не се хареса. Погледна към Джейк, като очевидно се надяваше, че той ще отмени нареждането на Изабел.

— Мисля, че е справедливо — каза Джейк. Всъщност Джейк не виждаше защо Уил да не вземе всичкия останал конфитюр. Беше достатъчно ловък, за да го вземе, докато все още имаше. Този принцип на подялбата го смущаваше. Това твърде много му приличаше на воплите на хора, които в живота си не бяха свършили и грам работа, а искаха дял от това, което по-работливите им съседи бяха успели да придобият Това прекалено много му напомняше за проклетите фермери, които идваха, заграбваха кравите и земята му, за която семейството му се бе сражавало с индианците преди двайсет години.

— Подай ми чинията си — обърна се Изабел към Уил. Пит направи грешката да се опита да вземе поне две трети от конфитюра. С див вой Уил се хвърли към него. Наоколо се разхвърчаха чинии и вилици, докато двете момчета се налагаха с юмруци точно пред Джейк. Той ги раздели.

— Какво, по дяволите, си мислите, че правите, глупаци такива? — изрева Джейк.

Фактът, че целият се бе изцапал със сладко, с нищо не му помагаше да обуздае нрава си или поне да говори по-прилично.

— Той се опита да ми вземе сладкото.

— Ти го взе всичкото.

— Аз го поисках.

— Аз го получих.

Джейк принуди двете момчета да седнат.

— Първият от вас, който направи дори само едно движение към другия, ще полети направо в потока.

Момчетата се взираха едно в друго, но не смееха да направят опит и да видят дали Джейк щеше да изпълни заканата си.

— Не съм сигурен, че ми допада начинът на подялбата — каза Джейк. — Струва ми се, че щом Уил пръв се е докопал до сладкото, той трябва и да го задържи.

Погледна към Изабел с ъгълчето на окото си. Можеше да им каже, че тя не беше съгласна, но имаше нещо друго предвид.

— Но, от друга страна, бих казал, че не е било правилно да вземеш повече от половината. Хич не се опитвай да се измъкнеш — каза Джейк, когато Пит се опита да каже нещо — Направихте го точно пред мен. А сега ме слушайте и двамата — рече той на двете деца, които го гледаха в очите. — Очаквах, че от време на време ще има сбивания. Това е съвсем естествено, когато на едно място съберат толкова много момчета. Но кражби няма да има. Не съм напълно сигурен какво точно ще направя, но без съмнение втори път няма да има. Ще си държите ръцете далеч от онова, което не ви принадлежи. Ако имате нужда от нещо, с което не разполагате, елате при мен или Изабел, намерете си го по нормален начин или просто минете без него. Има ли въпроси?

Мълчание.

— Сега вие двамата ще изчистите мръсотията, която направихте, и ще се извините на Изабел, задето изхвърлихте храната.

— Уил трябва да направи това — възрази Пит. — Той ми удари чинията.

— Без възражения. И ако някога отново искате да се качите на гърба на някой от моите коне, никога вече няма да правите така.

Момчетата се извиниха, вдигнаха чиниите си и ги измиха.

— А сега, мадам, стори ми се, че спомена нещо за десерт…

— Ябълков пай — отвърна Изабел.

— Защо не го раздадеш? Пит въобще не иска. Вече съвсем е преял.

Изабел взе един нож и наряза пая на десет тънки парчета. Щеше му се да й каже, че следващия път трябваше да направи два пая. Да предложиш на мъж такова невзрачно парче, беше направо обида.

Джейк знаеше, че Изабел беше много ядосана, защото му поднесе пая, без дори да го погледне, но сега се тревожеше много повече за Мат, Момчето не се бе намесило, когато боят започна. Още беше разстроен, задето Джейк издърпа Уил на седлото пред себе си. Също така не бе доволен, че Уил седна точно до Джейк. Всичко бе тъкмо обратното на онова, което Джейк бе очаквал. Не знаеше какво се въртеше в главата на момчето, но беше сигурен, че нямаше да му хареса.

Изабел не искаше пай. Бе твърде ядосана на Джейк, за да яде. Този мъж нямаше чувства. Пред него стояха две момчета, които едва стигаха до височината на кръста му, а той се отнасяше с тях сурово като с възрастни. Не знаеше ли колко дълбоко можеше да нарани тези деца? Как бе израсъл, без да се научи да поделя? И как можеше да нарича това кражба? Пит едва ли щеше да се опита да си вземе толкова много, ако не ревнуваше така силно Джейк. Тя наистина не разбираше. Уил винаги стоеше до брат си, а Пит не се отделяше от Шон. А сега двете момчета се биеха за вниманието на Джейк. Това нямаше да трае дълго, не и след като той се отнесе към тях по този начин. Трябваше да си поговори с мистър Максуел веднага след като имаха възможност да останат насаме. Изчака, докато той се отправи към корала, за да оседлае коня си, и го последва.

— Мистър Максуел.

Той нито отговори, нито се обърна.

— Мистър Максуел, искам да поговоря с теб.

Пак никакъв отговор. Тя го последва до коня му и застана точно пред него.

— Не чу ли, че те виках?

— О! — отвърна съвсем невинно. — Мислех, че викаш някого на име мистър Максуел. Аз се казвам Джейк.

— Знаеш, че не одобрявам фамилиарните обръщения.

— Не винаги ти определяш правилата. Това е моето ранчо.

— Добре съзнавам това, но не бих искала да даваш лош пример на момчетата.

— Мисля, че те знаят много повече за лошите примери от теб самата.

— Точно в това е проблемът. Те знаят почти всичко за лошите неща и почти нищо за добрите.

— Да, а едно от хубавите неща, които човек може да направи, е сам да избере как да го наричат. Или ме наричай Джейк, или няма да се обръщам. Това е. Можеш да го приемеш, или не, твоя работа.

На Изабел й се искаше да се завърти на пети и да си тръгне, но знаеше, че при Джейк този жест щеше да отиде на вятъра.

— Добре, ще те наричам Джейк, когато сме насаме, но пред момчетата ще продължа да се обръщам към теб с мистър Максуел.

— Значи ли това, че дълго време ще оставаме сами?

Знаеше, че Джейк се опитваше да я дразни, но вече бе започнала да си мисли, че да бъде с него нямаше да бъде чак толкова лошо, колкото си бе мислила отначало. Всъщност Джейк бе точно обратното на онова, което намираше достойно за възхищение у един мъж.

— Исках да останем сами, колкото да си поговорим за твоето отношение към Пит и Уил.

— А аз си помислих, че е заради моята незначителна особа.

— Мистър Максуел, ти…

— Как се казвам?

— Джейк. — Тя не знаеше защо й бе така трудно да произнася това име. — Не мога да проумея как можеш да ставаш непоносимо жесток. Това е против човешката природа.

— Кога съм бил жесток?

Гледаше я, сякаш наистина не знаеше какво имаше предвид.

— Когато не позволи на Пит да си изяде десерта. Когато нарече децата глупаци.

— А ти какво искаш да направя? Да ги наградя, че ме омазаха целия със сладко?

Изабел видя, че желанието на Джейк да я дразни се бе изпарило. Сега изражението му приличаше на онова, което бе видяла, когато й бе казал, че жени като нея нямат работа в ранчото.

— Не, но не трябваше да лишаваш Пит от пая, докато другите ядяха пред него.

— Всички други момчета не се бяха опитали да откраднат сладкото на Уил.

— Той не крадеше.

— А ти как наричаш това да вземеш нещо, което не ти принадлежи?

— Просто се опита да вземе малко повече от своя дял.

— Което означава, че се е опитал да вземе онова, което не му принадлежи. Най-употребяваното определение на кражбата.

— Мистър Максуел… Джейк, това е сладко, а не крави или пари.

— А, значи е правилно да отнемаш неща, които не ти принадлежат, само защото не са твърде скъпи? Искаш да кажеш, че може да ми открадне ботушите, но не и коня, така ли?

— Не стигай до крайности, нуждаеш се от ботушите си.

— Добре, да речем, че може да ми вземе бельото, стига да не пипа шапката ми.

Изабел усети, че се изчервява.

— Мислех си, че считаш и бельото си за нещо важно.

— Не и в това горещо време. Точно тази сутрин се чудех дали да не го сваля.

Изабел реши, че разговорът продължаваше в посока, която щеше да я накара да се почувства неудобно.

— Говорим принципно.

— Точно така. Когато вземеш нещо, което не е твое, независимо колко е незначително, това е кражба.

— Виждам, че няма смисъл да споря с теб.

— Мадам, това няма нищо общо със спора. Виждал съм как застрелват хора само заради начина, по който изглеждат, или заради това, как са погледнали някого. В такъв случай едно гребване с лъжица в чуждо сладко е нещо много важно.

— Много си суров — каза тя, след като се убеди, че бе безполезно да го уговаря. — Пит е само едно дете.

— А ти какво би предпочела да направя?

— Да му поговориш, да му обясниш, че когато вземаш повече, отколкото ти се полага, това предизвиква неприязнени чувства у другите.

— Мадам, къде си израсла?

Изабел бе изненадана от въпроса.

— Савана.

— Налагало ли ти се е някога да спиш на земята, да се грижиш за добитъка, който се е пръснал из храсталака, и същевременно да се ослушваш да не би да дойде някой индианец и да те скалпира през нощта?

— Разбира се, че не, но…

— Умна жена като теб вече би трябвало да е разбрала, че тук се играе по други правила.

Знаеше, че той въобще не я смяташе за умна.

— Правилата за приличие и добро държание би трябвало да се еднакви навсякъде.

— Сигурно щяха да бъдат, ако хората имаха време да се замислят над това. Но сега аз съм много по-загрижен да опазя главите на тези момчета на раменете им, отколкото да ги превръщам в префинени джентълмени. Не бива да се докосва конят, седлото, одеялото, пушката, храната или нищо, което принадлежи на друг човек, защото в противен случай той ще си помисли, че искаш да ги откраднеш, и ще те убие. Освен това трябва да научат и много други уроци, преди да са готови да оцеляват. Те също няма да ти харесат.

— Просто искам да ги науча на някакви обноски и, доколкото мога, да запълня празнините, които се дължат на липсата на дом и семейство.

— Предполагам, че е така, но и нищо не разбирам от възпитанието на момчета. Всичко, което познавам, са конете, кравите и тези хълмове. Момчетата ще се нуждаят от всичко, на което мога да ги науча, за да отведем стадото в Ню Мексико. Само трябва да се надяваш да учат бързо, защото тези познания ще са единственото, което ще стои между тях и някои ситуации, за които дори разказът ще преобърне стомаха ти.

Изабел знаеше, че той наистина мисли това, което казва. Тя му бе натрапила момчетата и себе си. Бе приел, защото се нуждаеше от тях, но едва ли възнамеряваше да отиде по-далеч.

— Ако ми обясниш защо правиш всичко това, ще се опитам да разбера — каза тя. — Не твърдя, че ще одобря, нито че няма да ти възразявам понякога, но ще се опитам да разбера.

— Предполагам, че това е всичко, което един мъж може да иска — Джейк се настани по-удобно на седлото. — Сега по-добре си лягай. Съмва се отчайващо рано.

— Ще се върнеш ли тази вечер?

Страхуваше се, че думите й щяха да прозвучат, сякаш искаше той да се върне.

— Не, но ще съм тук за закуска. И помни: не слагай повече от шепа прясно кафе в кафеника.

Докато гледаше след него, Изабел си мислеше за превратностите на съдбата, конто бяха хвърлили тези момчета в ръцете на този човек. Нямаше ли да бъде по-добре, ако се върнеха в Остин. Може би щеше да намери някого, който разбираше повече от отглеждането на деца. Напълно възможно бе, но никой нямаше да прибере всички момчета. Не смееше да си помпели дори какво щеше да се случи с Бък, ако го върнеха обратно. За добро или зло, те бяха намерили своето място при Джейк Максуел.

Чудеше се за себе си. Щеше ли да успее да овладее напрежението между нея и Джейк? Безполезно бе да твърди, че той не я привлича. Щеше да бъде постоянно край него, да го вижда полугол и запотен, мокрите му дрехи щяха да прилепват плътно до тялото му и да разкриват всяка извивка Не можеше да се успокои и да потисне желанията си и мисълта, че скоро щеше да си отиде.

Почувства, че мускулите на корема й се свиха. Тя бе много повече в опасност, отколкото момчетата.

На Изабел й се стори, че някой я повика, но когато отвори очи, все още беше тъмно. Затвори ги и се върна към съня.

— Изабел!

Този път не можеше да има грешка Някой я викаше. Уви се с одеялото, за да се предпази от нощния хлад, и седна. Въздъхна и се уви още по-плътно, когато видя Джейк да се подсмихва над страничната стена на колата.

— Време е да започнеш да приготвяш закуската — каза той.

Изабел още не можеше да се осъзнае, но чувстваше, че все още бе твърде рано, за да започне да готви.

— Колко е часът?

— Четири.

Сигурно беше откачил. А и момчетата едва ли бяха гладни в този ранен час. Метна одеялото върху раменете си и пак си легна.

— Събуди ме в седем.

— Готвачът трябва да става в четири часа. Работниците трябва да са се нахранили и да са се качили на седлата до изгрев слънце.

Явно се шегуваше, но на нея не й беше до смях.

— Ние работим на дневна светлина. Не мога да си позволя да пропилея нито един час.

Говореше сериозно. Действително очакваше от нея да стане и да се пребори с тенджерите, макар че едва можеше да вижда ръцете си.

— По-добре побързай, когато момчетата се събудят, сигурно ще искат да хапнат.

— Не, няма. Те всички ще помагат.

— Отсега нататък това ще се промени. Те ще спят, докато ги извикаш за закуска.

Изабел отметна одеялото. Бе напълно облечена, но от сутрешния хлад зъбите й започнаха да тракат.

— А ти какво ще правиш? — попита тя.

— Връщам се в леглото — отвърна той, а усмивката му беше направо зла.

— Направи го и ще бъдеш полят с гореща мазнина — рече тя, докато ставаше.

— Нямаш ли чувство за хумор? — подразни я той.

— Не виждам нищо смешно в това да пържа бекон в четири часа сутринта. Ще ти хареса, когато направя кафето с утайките от три дни.

— Не си ги изхвърлила, нали?

Бе изкушена да му каже, че ги е хвърлила в огъня.

— Да, запазих тези отвратителни неща.

Той въздъхна с облекчение. Предложи й ръка, за да слезе от каруцата. Тя не я пое. Макар да не се беше събудила напълно, не си позволяваше да се довери на себе си и да го докосне.

— Това е твоето кафе — каза тя и се обърна, после тръгна към следите от последния лагерен огън. — Заслужаваш да го пиеш по начина, по който ти харесва, пък дори и да не може да се пие.

Той се разсмя.

— Винаги държиш да имаш последната дума, нали?

Забележката му я свари неподготвена. Никога през живота й никой не бе очаквал от нея да изрази мнението си, нито пък й бе позволявал да го стори.

— Лош навик ли е това?

Джейк се усмихна.

— Освен когато аз искам да имам последната дума.

Дори в четири сутринта усмивката му можеше да запали пламък у нея. Чудеше се защо не се усмихваше по-често. Просто бе невъзможно да му се ядоса.

— Можеш да имаш последната дума, когато се отнася за крави и коне. Моята последна дума е за готвенето и момчетата.

Нямаше да отстъпи и да му позволи да прави каквото си поиска. Беше отговорна за тези деца. Щеше да го държи под око и да следи всичко, което правеше.

— Ще видим — каза той.

Искаше да каже, че това няма да го бъде.

Нямаше дърва. Бяха изгорили всичко, преди да си легнат. Джейк отиде до колибата и взе една брадва.

— Хайде — каза, когато се върна. — Аз ще ги насека, а ти ги събери.

— Къде?

— Край потока.

На Изабел въобще не й допадаше идеята да отиде под дебелите сенки на дърветата, но бе решена да не показва страха си пред Джейк Полата й се закачи за един нисък храст. Когато я освободи, Джейк вече се бе скрил между дърветата. Беше сама. За миг изпита истински страх. Не знаеше нищо за дивата природа. И нямаше никаква работа тук!

Чу звука на брадвата. Почувства как напрежението я напусна.

— Хайде! Тук има много дърва.

— Къде си? Нищо не виждам.

Той се появи из черната като мастило тъма под дърветата.

— Тук.

Изабел осъзна, че прекалено много бърза да отиде при него.

— Хвани ръката ми! Пред теб има един пън.

Изабел се изкушаваше да мине сама, но нищо не виждаше в тъмнината. Отстъпи и протегна ръка. Неговата беше голяма и груба, пръстите му бяха невероятно силни. Джейк беше част от тази земя, където необузданата природа така силно я плашеше.

В навеса от растителност имаше пролуки, през които се процеждаше лунната светлина. Когато очите й се приспособиха, тя се учуди колко ясно можеше да вижда Джейк, достатъчно ясно, за да бъде омагьосана от силата на тялото му, докато той размахваше брадвата. Около него хвърчаха трески и тя побързала ги събере в полата си. Работата й помагаше да забрави, че бе сама с него. Сякаш за секунда той нацепи наръч дърва.

— Натовари ме.

— Какво?

— Нареди дървата върху ръцете ми.

Изабел се вцепени. Не знаеше какво я бе накарало да замръзне. Може би начинът, по който я гледаше, с прямота, която все пак й харесваше. А може би беше заради разкопчаната му риза, която разкриваше голяма част от широките му мускулести гърди. Сигурно беше и поради неочакваната близост в този момент. И най-вероятно бе осъзнала голямата самота, която я съпътстваше през целия й живот.

Каквото и да беше, всичко около Джейк изглеждаше различно. А той си беше същият. Бе толкова странно, че тя самата се учудва защо се държи срамежливо като дебютантка преди първия си бал.

Не престана да го гледа, докато вървяха под дърветата. Бе шокирана, когато осъзна, че не на погледите му реагираше така, а на самото му физическо присъствие.

Тялото му.

Тази мисъл бе причината да я облеят топли вълни. Бе сигурна, че се е изчервила. Тя бе израснала сред светското общество в Савана. Една дама трябваше да обръща внимание на такива важни неща като характера на мъжа, надеждите му, дори миналото на семейството му, но никога не трябваше и да си помисля за тялото му.

Изабел се опита да се убеди, че е сгрешила в преценката си за това, какво бе почувствала, и че се е дължало на сънливостта. Но когато Джейк забърза напред и беше няколко крачки пред нея, тя се улови, че разглежда с нескрит интерес широките му рамене, стегнатите му задни части, мускулестите бедра, които така изпълваха панталоните му, че ръбовете им щяха да се пръснат.

Не, не грешеше. Гледката събуждаше една част от нейното същество, за която дори не бе подозирала, че съществува. Каква беше тази жена, която щеше да върви след мъж и да зяпа в захлас задните му части, като знаеше, че това предизвиква неконтролируемо и странно чувство у нея, като някаква невидима птица, която кацаше по краищата на нервите й, докато накрая не я подлудеше съвсем?

Успокои се, когато стигнаха в лагера и видя момчетата, които спяха, скупчени едно до друго. Мат беше буден. Очевидно бе решил да я научи как се приготвя беконът. Бе смутена, но несъмнено по-спокойна.

— Знаеш ли как се пали огън? — попита Джейк. Преди да успее да му обясни, че бе запалила повече огньове, отколкото можеше да си представи, той се зае с работата.

— Ще ти покажа — каза и взе треските от нея. — Ела тук и гледай!

Тя не искаше. Трябваше да избяга, да се отдалечи от чувствата, които й отнемаха възможността да мисли и я караха да изглупява. Може би ако успееше да се съсредоточи върху работата, щеше да забрави, че той беше толкова близо.

Джейк рови в пепелта, докато намери въглени, които все още бяха горещи. Обели малко кора, направи я на дребни късчета, после я хвърли върху въглените. Започна да подухва върху тях, докато се нажежиха до червено. Духна по-силно и хвърли още кора От купчинката започна да се издига дим.

— Сега опитай ти — каза той.

Тя бе принудена да коленичи до него, рамо до рамо. Едва можеше да си поеме въздух, камо ли да разпалва огъня.

— Може и по-добре от това.

Изабел трябваше да се облегне на него и да се наведе, иначе щеше да падне. Вече съвсем не можеше да диша.

— Ето така.

Той духна силно и продължително, докато тънкото пламъче отново се появи. Джейк го подхрани с още трески и скоро огънят беше готов.

— Най-лесно е, когато дървата са сухи. Мислиш ли, че ще можеш да го направиш сама следващия път?

— Да.

Когато той не беше толкова близо, тя щеше да може да диша. Когато не я гледаше с такъв глад в очите. Беше виждала и друг път този поглед и знаеше какво означаваше той. Джейк Максуел я желаеше.

За миг Изабел бе готова да побегне.