Джейк

ГЛАВА 25

Изабел се зачуди дали ще успее да стигне до края на стълбите. Коленете й трепереха. Хиляди противоречиви мисли се блъскаха в главата й. Освен това се чувстваше отмаляла от желание. Джейк я желаеше. Не само това, той искаше да се ожени за нея. Всичко, което искаше тя, бе тук и я чакаше само да протегне ръка и да го вземе.

Наистина ли?

Джейк никога не променяше решенията си. Джейк никога не слушаше това, което казваха другите. Какво го бе накарало да промени решението си?

Изабел се изкуши да си каже, че не я интересува, че ще приеме предложението му независимо от всичко, но отказът му да дойде с тях в Санта Фе й бе дал време да размисли. Обичаше Джейк, но нямаше да се омъжи за него, ако той все още си мислеше, че тя ще избяга в Остин и ще изостави него и децата им. Той трябваше да повярва, че за нея бракът е толкова важен, колкото и за него, или в противен случай Джейк ще се окаже сам с кравите си.

Той трябваше да й каже, че я обича. Ако тя се бе примирила с кравите, непреодолимото физическо привличане не беше достатъчно. Такава жертва изискваше голяма, дълбока обич.

Изабел изчака, докато Джейк влезе в стаята. След това затвори вратата и се облегна на нея.

— Ще ми обясниш ли защо промени решението си, или трябва сама да се досетя?

— Последвах съвета ти.

— Сигурно ти е за пръв път.

Но той не обърна внимание на хапливата й забележка.

— Отидох да видя майка си.

Това я завари неподготвена. И не знаеше какво е очаквала, но със сигурност не беше това.

— Не разбирам защо си в такова добро настроение. Преди само да си помислеше за нея и бе готов да предизвикаш целия свят срещу себе си.

— И аз не мога да го обясня — отвърна Джейк. Започна да крачи из стаята, тъй като му бе невъзможно в това възбудено състояние да остане на едно място. — Мисля, че бях очаквал да видя жената, която ни напусна преди двайсет години. Мразех тази жена. Бях готов да я обвиня за всичко, което се е случило след това. Във всеки случай се опитах.

— Какво се случи?

— Мисис Айзък Стюарт не изглеждаше като мама. Дори не се държеше като нея. Има син, който прилича изцяло на Дейвид. Докато не срещнах съпруга й, бях толкова зашеметен, че не чувствах нищо.

— Попита ли я защо си е тръгнала тогава?

— Тя каза, че имам всякакво право да я мразя и че тя се чувствала виновна. Искала да вземе Дейвид и мен със себе си, но татко не й позволил. Когато й направил предложение, обещал, че ще живеят в Сан Антонио. След това променил решението си. Не й позволявал дори да посети семейството си. После, след като тя си заминала, ни писала в продължение на почти петнайсет години, но татко винаги й връщал писмата неотворени. Показа ми ги всичките. Сигурно бяха около стотина. Каза, че ако знаела, че татко е умрял, отново щяла да ми пише. Последното, което чула за нас, било, че ние е Дейвид сме заминали на воина и че ранчото е изоставено.

— Това все още не обяснява защо изведнъж реши да се ожениш за мен.

Той й се усмихна с онази своя странна усмивка, която караше стомаха й да се свива на нервна топка.

— Ще ми повярваш ли, ако ти кажа, че изведнъж съм видял грешката си?

Изабел едва се удържа да не се разсмее.

— Посочвах ти грешките от деня, в който се срещнахме, но това не промени нищо.

— Казах на майка ми за теб. Каза ми, че съм глупак, ако си мисля, че не би могла да се научиш да живееш в ранчо. Каза ми, че би останала, ако беше обичала татко. Може би е щяла да остане, ако той я бе обичал. Не могла да понесе мисълта, че ще прекара останалата част от живота си без любов.

Джейк се приближи към Изабел. След това протегна и двете си ръце. Тя постави ръцете си в неговите и Джейк я привлече към себе си.

— Аз също не бих могъл да прекарам остатъка от живота си без любов, но реших това, преди да дойда в Санта Фе. Дори реших, ако е необходимо, да се преместя в Остин.

— Ти никога няма да се примириш с живота там.

— Щом като ти можеш да се научиш да живееш в ранчо, аз бих могъл да сторя същото в Остин.

— В действителност, сега, когато знам какво искам, почти с нетърпение очаквам да започна живота си в ранчото. Изглежда, всичко досега ме е тласкало към Тексас. Защо по друга причина бих успяла да намеря пътя от Савана до Ню Орлийнс, до Остин и след това до твоето ранчо. Може би в мен има и малко селска кръв. Леля Деидре би била ужасена, ако чуеше това. Тя винаги повтаряше, че в жилите ми тече кръвта на английски аристократи.

— Тогава, ще се омъжиш ли за мен?

Джейк се опита да я привлече към себе си, но Изабел постави ръце на гърдите му.

— Мисля, че забрави нещо.

— Какво?

— Щом се налага да питаш, може би не си забравил. То може би просто не е там.

— Какво? — Той изглеждаше напълно объркан. — Вече ти казах за ранчото, за това, че ще събера ново стадо, че ще осиновя момчетата, освен това помолих Уорд да остане с нас. Какво друго може да има?

Изабел хвана ръцете на Джейк, които бяха на кръста й, и ги отмести.

— Сега започвам да разбирам как се е чувствала майка ти. — Тя отвори вратата и отстъпи встрани. — Върни се долу. Не мисля, че вече имаме какво да си кажем.

— Какво! За какво става дума? — недоумяваше Джейк. — Не искам да слизам долу. Момчетата ще ме убият.

— Ако само момчетата са това, което те притеснява…

— Не са момчетата. Не искам да ходя никъде без теб. Обичам те и искам да се оженя за теб.

Изабел замръзна.

— Кажи го пак.

— Какво?

— Това, което каза току-що.

— Искам да се оженя за теб.

— Не, другото.

— Кое друго?

— Това, което е най-важното!

Джейк я сграбчи за раменете.

— Ти направо ме побъркваш. Искам да се оженя за теб. Не искам да ходя никъде без теб. Обичам те. Аз…

— Ето! Каза го!

— Какво казах? — Джейк изглеждаше така, сякаш всеки момент може да започне да си скубе косите.

— Не си ли спомняш?

— Разбира се, че си спомням. Помолих те да се ожениш за мен.

— Не е това.

— Тогава какво, по дяволите, е? Кажи ми, а аз ще го повторя. Само престани да ме измъчваш.

— Исках да кажеш, че ме обичаш.

— Разбира се, че те обичам. Знаеш това.

— Но аз исках да ми го кажеш.

— Вече го казах.

— Кажи го пак.

— Обичам те.

— Отново.

— Обичам те.

— Отново.

— Мога да направя нещо повече.

Джейк я взе в прегръдките си, затвори с крак вратата и впи устни в нейните.

— Ето — каза той, като дишаше учестено. — Обичам те. Сега вярваш ли ми?

Изабел знаеше, че усмивката й е глупава, замаяна, усмивка на влюбена жена, но не я беше грижа. Чувстваше се прекрасно.

— Да, но ефектът от думите ти ще трае само около петнайсет минути. После ще трябва да ми го кажеш отново.

— А ти какво ще правиш през това време?

— Ще измисля нещо.

— Ами Уорд и момчетата?

— Кой Уорд? Какви момчета?