Джейк

ГЛАВА 17

Един час по-късно Изабел бе все още будна, неспособна да се съвземе от шока. Потрепери, но не от студ, а от страх. Не можеше да повярва какво бе допуснала да се случи току-що, не можеше да повярва, че сама бе окуражила Джейк да го направи.

Беше съсипала репутацията си, живота си заради няколко минути удоволствие, заради измамното чувство на сигурност, заради копнежа да се почувства значима за друго човешко същество.

Не обвиняваше Джейк. Той беше й дал предостатъчно възможности да откаже. А тя се бе поддала на физическото си желание към него. Не беше му поискала нищо и все пак бе му дала всичко от себе си. Какво я бе прихванало да направи нещо толкова налудничаво?

Физическото привличане между тях беше огромно. Тя се възхищаваше на Джейк. Беше му благодарна заради това, което правеше за момчетата. Харесваше силата му, чувството за сигурност, което изпитваше, когато той бе наблизо. Но никое от тези неща не представляваше достатъчна причина да му се отдаде. Единствената приемлива причина бе, че го обича.

Но тя не го обичаше. Не можеше. Как би могла да го обича, когато спореше с него непрекъснато, възразяваше поне на половината от това, което той казваше или правеше, смяташе повечето от решенията, които Джейк взимаше, за погрешни? Не, тя не го обичаше, но му бе позволила да я люби. Как щеше да го погледне в очите на сутринта, да се върне с него в ранчото, да прекоси Тексас с него в компания единствено на момчетата?

Само мисълта за споделената интимност я накара да изстене. Това си беше похот, чисто и просто похот. След начина, по който се бе държала, Джейк сигурно щеше да очаква от нея да го последва в храстите всяка вечер след вечеря.

Но в мига, когато тази мисъл мина през ума й, Изабел си даде сметка, че Джейк никога не би й се натрапил със сила. Нямаше да има нужда от това. По-вероятно бе тя да е тази, която ще го завлече в храстите. Тялото й веднъж вече я предаде. Нямаше причина да предполага, че няма да се случи отново.

Изабел стана от леглото и запали лампата. Започна да се облича. Не можеше да продължи да бъде с Джейк. Беше абсурдно дори да си го помисли. Не можеше отново да се изправи очи в очи с него. Щеше да се върне обратно в Остин. Той можеше да задържи момчетата. Може би щеше да се погрижи за тях по-добре, ако нея я нямаше.

Но дори когато взе това решение, Изабел вече съжаляваше за него. Никога не бе срещала мъж като Джейк. Можеше да го обича. Може би вече го обичаше. До този момент не бе осъзнала този факт. Но той не я обичаше, затова трябваше да си тръгне, преди безнадеждно да се влюби в мъж, който нито харесваше, нито уважаваше жени като нея.

Джейк впрегна мулетата и натовари фургона. Момчетата вече бяха привършили със закуската и с нетърпение очакваха да разберат дали ковачът е махнал веригата от крака на Зийк. А Джейк бе нетърпелив да разбере какво мисли Изабел за сандъка за храна, който дърводелецът бе монтирал във фургона, където тя би могла да съхранява храната и готварските принадлежности.

Но Джейк не можа да я намери. Изабел не беше в стаята си, сам беше ходил да провери. Не беше оставила съобщение, което изобщо не бе в стила на Изабел.

— Сигурно това е дамата, която напусна хотела преди зазоряване — каза служителят на хотела, към когото се обърна Джейк. — Аз самият не я видях, но старият Джошуа каза, че била доста хубава.

— Къде отиде?

— Попитала как може да се придвижи до Остин. Старият Джошуа й казал да провери при Сам Стоун. Той ще кара фургон в тази посока точно днес.

— Изабел няма намерение да ни връща обратно в Остин, нали? — попита Пит.

— Не може да го направи — обади се Уил. — Тя обеща.

— Обещанията към сираци не се броят — обади се мрачно Брет.

— Обещанията на Изабел винаги се броят — възрази Джейк. — Вие, момчета, останете при фургона и внимавайте никой да не краде храната ни. Ще се върна след минутка.

Намери я седнала пред една паянтова колиба, гърбът й бе гордо изправен, а погледът й — впит в далечината.

— Какво правиш тук? — попита той. — Трябваше да тръгнем обратно към ранчото още преди час.

— Аз няма да дойда — отвърна Изабел. Дори не го погледна. — Връщам се в Остин.

Джейк вече бе разбрал, че нещо не е наред, но не бе очаквал точно това.

— Решението ти има ли нещо общо с това, което се случи през нощта?

Тялото й се стегна още повече.

— Защото, ако е така, аз…

— Много бих се радвала, ако заличиш миналата нощ от паметта си. Не те смятам отговорен за случилото се. Ти дойде при мен само защото си помисли, че съм болна.

— Никой не трябва да поема отговорността за това, което направих аз — отсече Джейк.

— Въпреки това аз я поемам. Това ме накара да осъзная, че прекалено лесно се поддавам на желанията на тялото си.

— Глупости! — Джейк застана пред нея, така че тя нямаше друг избор, освен да го погледне. — Не знам откъде са ти дошли наум тези глупости, но ти си най-силната жена, която някога съм срещал.

— Това няма никаква връзка с…

— Ти не си по-различна от всяка друга жена, на която е втълпявано да се страхува от мъжете и да мрази правенето на любов.

— Но една дама…

— Обзалагам се, че са ти казвали, че една дама трябва да страда заради децата, че трябва да понасяш отвратителните ласки на съпруга си, защото това е твой дълг.

Джейк ясно виждаше потвърждението в очите й.

— На майка ми са й казвали същите неща. Мразеше, когато баща ми я докосваше. Мразеше и ранчото. Не искаше да върши никаква работа извън къщата. Казваше, че Тексас не е подходящо място за една жена. Татко, Дейвид и аз вършехме половината от нейната работа, но това изобщо нямаше значение. Тя мразеше Тексас, мразеше и нас за това, че я карахме да остане тук.

Нямаше представа, защо й казва всичко това. Никога не бе споделял с никого. Дори след почти двайсет години, болката бе твърде силна. Но веднъж след като започна, не беше в състояние да спре. Горчивите спомени бяха като отрова, която трябваше да изтръгне от себе си.

— Татко й казваше, че ако само забрави глупостите на така нареченото отбрано общество, на които майка й я бе научила, ще се научи да бъде щастлива. Да, и мама забрави. Знаеш ли какво забрави моята високопоставена майка?

Изабел само поклати глава.

— Забрави съпруга си и двамата си синове. Тя просто ни изхвърли от живота си и избяга в Остин. Но и това не бе достатъчно за нея, затова се премести в Сейнт Луис. Намери си работа в един от онези луксозни хазартни клубове. Знаеш за какво става дума, там не можеш да влезеш без определени препоръки.

Изабел отново поклати глава.

— Майка ми се омъжи за някакъв търговец. Предполагам, решила е, че мъжките ласки не са толкова лошо нещо, особено когато са придружени с голяма сума пари.

— Какво се случи след това? — попита Изабел.

— Не знам и не ме интересува.

Но това не бе вярно. Майка му се бе омъжила за своя търговец и се бе преместила в Санта Фе. Доколкото знаеше, тя все още живееше там.

— Не исках да се отклонявам от въпроса — продължи Джейк, смутен и ядосан, че бе разкрил тайна, която все още имаше силата да наранява толкова. — Просто побеснявам, когато жените започнат да говорят една на друга, че не трябва да се наслаждават на мъжките ласки. Удоволствието е толкова естествено за една жена, колкото и за мъжа.

— Но ние не сме женени — възрази Изабел.

— Това няма нищо общо с въпроса.

— А би трябвало.

— Такива са правилата, да. Но истинският живот не се съобразява с правилата.

— Добре, но аз трябва да живея по тези правила — каза Изабел. — А те казват, че една жена не трябва да се отдава на мъж, преди да се е омъжила за него. Ако го направи, репутацията й ще бъде съсипана и тя ще бъде отлъчена от обществото.

— В Тексас няма общество.

— Нямам намерение да живея в Тексас. Обществото, в което съм израснала, обществото, чието мнение съм научена да зачитам, това общество наистина отчита такива неща.

— Ако толкова се тревожиш за това твое общество, защо то не се разтревожи за теб, когато леля ти е починала?

Изабел не отговори. Джейк се приближи още повече и погледна право в очите й.

— Защо?

— Нямам никакви роднини. Нямаше кой да ме вземе при себе си.

— Винаги ще се намери някой, ако хората наистина ги беше грижа за другите. Каза, че си била сгодена.

— Годеникът ми загина.

— Тогава защо семейството му не те е приело?

— Защо би трябвало да го правят?

— Едно тексаско семейство би те приело. Щяха да те оставят да живееш при тях, ако не можеш да си намериш съпруг.

— Бях в сиропиталище.

— Какво още? — Той се приближи още повече, като не сваляше поглед от нейния.

— Нямах никакви пари — изкрещя му тя. — Бях бедна. Точно това бе предположил и той. Джейк отстъпи крачка назад.

— И все още позволяваш на тези хора да ти диктуват как да живееш.

— Тези правила не са само за мен, а за всички.

— На мен никой не може да ми наложи никакви правила.

— За мъжете е различно. Аз трябва да се подчинявам на правилата, в противен случай ще изгубя работата си.

— Доколкото е известно на всички, не си нарушила никакви правила.

— Но нали аз знам.

— Глупости. Току-що си разбрала, че си всеотдайна, любяща жена, която ще стане всеотдайна и любяща съпруга. Трябва да имаш поне дузина деца.

Изабел се усмихна едва-едва.

— Никога няма да оживея след това.

— Ти си много по-силна, отколкото сама си мислиш. Само преди месец никога не би повярвала, че ще можеш да сготвиш нещо на открит огън.

— И все още не мога.

— Нали го ядем. Това има значение.

Джейк просто не можеше да повярва какво прави. Нямаше защо Изабел да идва с него през целия път до Ню Мексико. Не искаше да се обвързва емоционално с никоя жена, особено с такава като Изабел. Тогава защо винаги се получаваше така, че я умоляваше да тръгне с него?

Изабел бе забила поглед в ръцете си, скръстени в скута й. След това вдигна поглед към Джейк.

— Благодаря ти за това, че се опита да ме накараш да се почувствам по-добре. Беше много мило от твоя страна.

Джейк вдигна отчаяно ръце.

— По дяволите, изобщо не съм се опитвал да бъда мил!

— Обещавам, че ще мисля затова, което ми каза, но не мога да дойда с теб.

— Ами момчетата? Така ли смяташ да ги изоставиш?

— Те нямат нужда от мен. Вече не искат дори да ме чуят.

— Мислех си, че се тревожиш, че съм прекалено груб с тях.

— Бък оцеля при фермерите. Със сигурност те ще оцелеят при теб.

— И какво ще стане с тях, когато достигнем Санта Фе?

— Намери им работа. — В погледа й се четеше едновременно молба и тревога. — Но трябва да задържиш Уил и Пит. Те са прекалено малки, освен това те обожават.

— Тези момчета се нуждаят от майка, от стабилен дом, от баща, който ще им подаде ръка, когато трябва, или ще ги напляска, ако така се налага. А аз дори не знам дали все още имам ранчо.

— Тогава какво ще правиш с тях? Трябва да знам.

— Ще ги оставя на някого или ще ги пратя отново в сиропиталище. По дяволите, не знам — Той се извърна, като почти й обърна гръб.

— Не можеш да направиш това.

Той рязко се обърна с лице към нея.

— Мога да ги оставя където пожелая и не можеш да направиш абсолютно нищо, за да ме спреш, ако в това време пътуваш за Остин.

— Но ти няма да го направиш. Знам, че никога не би постъпил така.

— И кой ще ги наблюдава, когато избързам напред, за да търся вода или място за лагеруване? Какво ще стане с тях, ако ни нападнат индианци? Трябва да мисля и за останалите момчета, и за стадото. Не мога да влача Уил и Пит с мен навсякъде, където отида.

— Не можеш да ги изпратиш обратно в сиропиталището.

— Няма да се наложи, ако и ти дойдеш с нас.

Тя оброни глава на гърдите си.

— Не мога.

Джейк коленичи пред нея и впи изпитателен поглед в очите й.

— Ти в действителност искаш да дойдеш, нали? Нали? — попита отново той, когато тя не отговори.

Изабел кимна.

— Тогава защо не дойдеш?

Никакъв отговор.

— Мислиш си, че ще се опитам да те съблазня?

— Не съм сигурна.

— Мислиш ли, че ще успея, ако опитам?

— И в това не съм сигурна.

Джейк въздъхна, след което взе ръцете й в своите.

— Няма да се опитвам да те убеждавам, че постъпваш винаги правилно, но обещавам, че по време на цялото пътуване няма да те докосна. Няма да те целувам. Дори няма да ти казвам, че си красива. Няма да ти говоря, освен ако не е абсолютно наложително, и ще пазя възможно най-голямо разстояние между нас. Не мога сам да осъществя това пътуване. Имам нужда от помощта ти.

Изабел измъкна ръцете си от неговите, но не вдигна поглед. Джейк можеше ясно да види, че тя се бори със себе си.

След това той се изправи.

— Преди да ми отговориш, искам да знаеш, че ако се качиш на тази кола за Остин, Уил и Пит идват с теб.

Изабел вдигна рязко поглед.

— Не можеш да направиш това.

— Мога и ще го направя. Не можеш просто така да дойдеш тук, да ми оставиш момчетата, изведнъж да започнеш да изпитваш угризения, след това да избягаш, за да се скриеш.

— Аз не се крия.

— Напротив, криеш се. Страхуваш се от мен и от себе си, от това, което в бъдеще може да се случи между нас. Ти бягаш, Изабел.

— Това грешно ли е?

— Просто не е необходимо. Ти направи грешка. Всички грешат. Поучаваш се от грешката си и продължаваш напред. Точно това би казала и на момчетата. Никога няма да кажеш на Брет да отиде да се скрие само защото някакво копеле го е пребило до смърт, или на Зийк, защото друго копеле го е завързало с верига като някое куче.

— Мислиш, че съм страхливка, нали?

Джейк я хвана за раменете и я изправи на крака.

— Мисля, че си силна, смела жена, но си уплашена и объркана. Не разбираш какво става, но няма да намериш отговорите, като се върнеш в Остин.

Изабел се отдръпна от него.

— Тогава какво да направя?

— Ела с нас до Санта Фе. Никога няма да си простиш, ако изоставиш момчетата. Те значат за теб повече от това, което се случи между нас.

Изабел закрачи по посока на фургона. Джейк знаеше, че той я привлича — в противен случай тя никога нямаше да му позволи да прави любов с нея, — но най-дълбоката й привързаност беше към момчетата. Тя просто имаше нужда от него.

На Джейк това изобщо не се хареса. Не си търсеше жена, нито пък имаше намерение да създава семейство, но изведнъж се бе оказал заобиколен от момчета, чието бъдеще зависеше единствено от него.

От една страна, привличането между него и Изабел си оставаше все така силно. Но това привличане бе изцяло основано на физическата страст. Когато ставаше дума за нещо друго, едва ли съществуваха двама души, които да са толкова различни.

Тогава защо се дразнеше, че Изабел обичаше момчетата, а не него? Не можеше да си обясни. Не искаше да се жени, да се установи на едно място или да си вземе любовница. Жени като Изабел не се омъжваха за собственици на ранчо. Бе виждал жените на ранчеросите. Знаеше.

Изабел спря и се обърна към него.

— Ще дойда, но имам някои условия.

Винаги имаше условия, когато ставаше дума за жена. За жените беше просто невъзможно да отговорят само с „да“ или „не“. Изабел остана на известно разстояние от него.

— Трябва да ти кажа, че те намирам изключително привлекателен. Не разбирам защо, но е истина. Не съм сигурна, че ще мога да спазя условията на сделката ни. Ако не мога, няма да дойда с вас.

Очевидно я бе подценил, тя бе по-смела, отколкото бе мислил отначало.

— Момчетата винаги ще бъдат наоколо — каза той. — Смятам, че това ще е достатъчно.

— Не би трябвало да разчитам единствено на това.

— Ако това ще те накара да се почувстваш по-добре, ще ти кажа, че и аз ще имам нужда от малко помощ. Няма да ми е лесно да мисля за сладките ти устни, а да се налага да говоря за боб или кафе.

— Мистър Максуел, обещахте…

— Името ми си остава Джейк. Ще изпълня моята част от обещанието, но няма смисъл да си мислиш, че само ти се изкушаваш. Сега ми кажи какви са условията ти.

Изабел се изчерви. Джейк се изкуши да й каже колко привлекателна изглежда, но се страхуваше, че ще я изплаши.

— Трябва да плащаш на момчетата добри надници. Не знам какво значи това, но те трябва да получат нещо за работата си.

— При условие, че пристигнем в Санта Фе със стадо, което мога да продам, ще им платя четирийсет долара.

— Трябва да се съгласиш да задържиш момчетата, докато реша какво да правя с тях.

— Искаш да кажеш, да ги върнеш обратно в ранчото?

— Ако е необходимо.

— А ти ще останеш ли с тях?

Изабел изведнъж пребледня.

— Ще направя всичко по силите си.

— Ако аз трябва да давам гаранции, трябва да го направиш и ти.

Изглежда, всеки момент Изабел щеше да изгуби самообладанието, което бе успяла да запази през цялата сутрин.

— Как мога да направя това, когато във всеки момент мога да се хвърля в ръцете ти?

Джейк не можа да се удържи да не се засмее. Досега никоя жена не го бе заплашила, че ще го нападне.

— Обещавам да викам толкова силно, че момчетата веднага да ми се притекат на помощ.

— Не се подигравай с мен. — Бе свила ръцете си в юмруци. — Не искам да те желая, да копнея за целувките ти, да ми харесва, когато силните ти ръце ме прегръщат или когато съм близо до теб, но не мога да направя нищо. По дяволите, намирам те привлекателен дори сутрин, когато косата ти стърчи на всички страни. Виждаш ли, сега започнах и да ругая заради теб.

Джейк не можеше да намери отговор. Думите на Изабел му подействаха като удар под кръста. За миг тялото му се напрегна от желание. Миналата нощ не бе достатъчна, за да задоволи глада си за нея. Само бе започнал да я желае още по-силно. Можеше да отрече това, когато си мислеше, че тя не го иска, но в никакъв случай не можеше да го направи, когато знаеше, че тя го желае не по-малко от него.

— И аз те желая, но ти обещавам, че няма да правим любов, докато не постигнем съгласие, че това е, което искаме и двамата.

Изабел отстъпи крачка назад.

— Това не е гаранцията, от която имах нужда.

— Това е най-доброто, което мога да ти предложа.

— Защо наричаш това, което се случи между нас, „правене на любов“? Ние не се обичаме.

Напрегнатият израз в очите й му подсказа, че въпросът й не бе резултат от чисто любопитство.

— Ние изпитваме силни чувства един към друг. Може би не сме съвсем сигурни какви точно са те, но те несъмнено съществуват. Ако не беше така, никога не би ми позволила да остана в стаята ти. А в такъв случай и аз не бих останал.

— Аз си мислех, че мъжете искат… просто без значение коя жена.

— Може би някои мъже наистина постъпват така. Но не и аз.

В продължение на един дълъг миг Изабел остана мълчалива. След това тя въздъхна, сви рамене и взе решение.

— Тогава по-добре да вървим. Предполагам, че Зийк е започнал да се чуди дали изобщо ще се върнем.

Когато те пристигнаха, Зийк се намираше в работилницата на ковача. Веригата бе махната, а раните по крака му бяха намазани с мехлем и превързани.

— Това момче е гладувало дълго време — каза жената на ковача. — Хранете го добре.

Зийк не изглеждаше вече толкова сърдит и напрегнат, но все още не говореше. Качи се мълчаливо във фургона и се покри с одеялото.

— Няма нужда да правиш това — обърна се към него Джейк. — Фермерите си заминаха още вчера.

Ковачът изведе коня, който Джейк му бе подарил, и го върза за задната част на фургона. След това изнесе седло от черна кожа и юзда и ги хвърли във фургона.

— Конят е твой — възпротиви се Джейк.

— Нямам нужда от този кон, нито от седлото — отвърна ковачът. — Но Зийк може да има. Човек никога не знае кога може да му се наложи да бяга, за да спаси живота си.

— На Зийк няма да му се налага да бяга повече — отвърна Джейк.

Джейк наблюдаваше дима, който бавно се стелеше над тлеещите въглени. Знаеше, че фермерите го мразят, но все още не можеше да повярва, че бяха запалили дома му. Беше очевидно, че това не бе дело нито на индианци, нито на бандити. В цялата работа нямаше нищо случайно или прибързано. Някой беше извадил всичките колове на коралите и ги беше струпал в помещението за спане и в къщата.

Джейк не би се изненадал, ако научеше, че бяха полели с газ сухото дърво, за да се запали по-бързо и да гори по-ярко. Сигурно бяха стояли около огъня и се бяха погрижили да гори еднакво навсякъде. Момчетата поровиха в овъглените останки, но не бе останало нищо здраво.

— Кой може да е направил това? — попита ужасената Изабел.

— Рупърт — отвърна Зийк. — Фермерът, чиято собственост бях.

— Той мисли, че имам нещо общо с твоето изчезване — каза Джейк.

— Можеш да го върнеш — каза Зийк. — Знам начин как да го направиш.

— Ще бъде чиста загуба на време — каза Джейк. — Всички ще се кълнат, че през целия ден са си били вкъщи. Няма никога да признаят, че Рупърт си е купил роб и го е биел до смърт. В тази работа всички са замесени и ще се подкрепят.

— Но да стигнат чак дотам да ти изгорят къщата!

— Не беше кой знае какво.

Къщата не беше нещо особено, но бе негов дом, единственият, който някога бе имал, заради който се бе бил във войната. Единственият дом, в който се върна, когато войната свърши и всичко бе загубено. Сега също всичко бе загубено. Джейк в един момент наистина се изкуши да приеме предложението на Зийк и да тръгне право към селището на фермерите. И преди да изгрее утрото на следващия ден, половината от тях щяха да са мъртви.

Но той нямаше да направи това. По този начин щеше да посее още омраза и да остави на света още сираци.

Основната причина да не се впусне в отмъщение бе безопасността на Изабел и момчетата. Той със стадото си бе всичко, което ги възпираше да се върнат в Остин. Най-доброто възможно отмъщение бе да се отправи към Санта Фе.

— Качвайте се обратно на седлата — извика той към момчетата. — Отиваме право в лагера при стадото.

— Преди да стигнем там, вече ще се е стъмнило — отбеляза Изабел.

— Знам, но искам да тръгнем на път преди зазоряване. След това, което направиха тези хора, не смея да остана тук дори още един ден.

В лагера цареше злокобна тишина. Всички следи от някаква дейност бяха заличени. Джейк се приближи с коня си до оградата до входа на каньона. Той бе закрит стол кова много храсти, че бе почти невъзможно да се открие.

— Къде са всички? — попита Пит.

— Къде е Мат? — извика Уил, очевидно разтревожен, че по-големият му брат може да го е изоставил.

— Мислиш ли, че може нещо да им се е случило? — попита Изабел.

— Не. Предполагам, момчетата знаят, че фермерите са изгорили къщата ми. Опитали са се да заличат всички следи от събирането на стадото.

Джейк се чувстваше виновен, че ги бе оставил невъоръжени.

— Но къде са те?

— Нека да проверим първо в палатката.

Допълнителните седла и останалите амуниции на конете бяха струпани на купчина в палатката. Допълнителните коне бяха спънати наблизо, но от момчетата нямаше и следа.

— Не разбирам — промълви Изабел. — Къде може да са отишли?

Но Джейк не я слушаше. Дочу слабо пеене. Този, който пееше, изобщо не го правеше добре, но нещо в това припяване се стори много познато на Джейк.

— Останете тук — обърна се той към другите. — Ще отида да ги потърся.

— Идвам с теб — заяви Изабел.

— Няма нужда. Скоро ще трябва да се хранят. Искам всички да бъдат с пълни стомаси преди да се отправим на път.

— Брет, Пит и Уил могат да запалят огъня — заяви твърдо Изабел. — А аз идвам с теб.

Джейк се предаде. Рано или късно тя трябваше да разбере. Можеше спокойно да научи и сега.

Не беше необходимо да вървят много надалеч. След като прекосиха малък пролом, звукът достигна съвсем ясно до ушите им. Джейк предположи, че момчетата се бяха скрили в една пещера, която се намираше откъм по-далечната страна на каньона. Когато беше момче, Джейк често се бе крил там.

— Сигурна ли си, че не искаш да се върнеш? — обърна се той към Изабел.

Тя му хвърли изпитателен поглед.

— Ти несъмнено криеш нещо и възнамерявам да разбера какво е то. — Тя спря да говори и се ослуша. — Защо момчетата пеят по този странен начин? Никога не съм предполагала, че някое от тях се интересува от музика.

— Съмнявам се дали някой се интересува. Състоянието им ги кара да пеят.

— Какво състояние?

— Ще разбереш.

Отне им още известно време, докато намерят пътя към пещерата.

Момчетата се бяха скупчили около останките от малък огън. Нощния ястреб, Люк и Бък спяха. Чет се бе облегнал с гръб на каменната стена, очите му бяха полуотворени, някак си бе успял да запази част от предишното си държание. Мат лежеше наблизо, облегнат на лакът, и се взираше в някаква точка пред себе си. Шон пееше с висок младежки тенор. Той стоеше прав, като от време на време се олюляваше ту на единия си крак, ту на другия. На земята лежаха две празни бутилки от уиски.

— Но те са пияни! — възкликна невярващо Изабел. — Те са мъртво пияни!