Единствената

ОСМА ГЛАВА

Дворецът се преобразяваше пред очите ми. Почти неусетно покрай стените на долните коридори се появиха редици от китни коледни елхи, стълбищните парапети бяха обкичени с гирлянди, а по вазите вместо цветя бяха подредени стръкчета бодлива зеленика и имел. Странното в случая беше, че надникнех ли през прозореца, имах чувството, че бе разгарът на лятото. Чудех се дали дворецът не разполага със собствена машина за изкуствен сняг. Може би, ако помолех Максън, той щеше да се погрижи по въпроса.

Или пък не.

Дните се нижеха един подир друг. Мъчех се да не страдам, задето Максън се придържаше към молбата ми, но с изстиването на отношенията ни започвах все повече и повече да съжалявам за гордостта си. Питах се дали просто не ми е било писано така. Дали не бях обречена вечно да казвам грешните думи, да правя грешни избори. Дори Максън да беше такъв, какъвто го исках, едва ли някога щях да се взема в ръце за достатъчно дълго време, че да дам шанс на връзката ни.

Започвах да се уморявам, отново се изправях пред същото онова затруднение, което ме бе споходило с появата на Аспен в двореца. Чувствата на разкъсаност и обърканост ме подлагаха на същинско изтезание.

Бях си създала навика да се разхождам из двореца следобед. Откакто ни бяха забранили да излизаме в градината, четирите стени на Дамския салон ме караха да се чувствам като в затвор.

Именно по време на тези разходки започнах да долавям промяната в обкръжението си. Сякаш невидим лост бе задействал всички в двореца. Стражите стояха на пост малко по-мирно, прислужничките крачеха малко по-оживено. Дори аз самата се чувствах различно, сякаш вече не бях толкова добре дошла, колкото преди броени дни. Преди да стигна до някакъв извод, кралят се появи иззад един ъгъл, следван от малък антураж.

В този момент всичко ми се изясни. В отсъствието му дворецът беше станал едно по-топло място, а сега, когато се беше завърнал, всички ние отново бяхме подвластни на приумиците му. Нищо чудно, че Северняците нямаха търпение да видят Максън на трона.

Когато кралят ме наближи достатъчно, направих реверанс. Той вдигна ръка в движение и мъжете зад него спряха намясто, а той самият продължи към мен, оставяйки помежду ни съвсем малко пространство.

— Лейди Америка! Виждам, че все още сте тук — отбеляза крал Кларксън с усмивка, напълно несъответстваща на думите му.

— Да, Ваше Величество.

— Как мина времето ви в мое отсъствие?

— Мълчаливо — усмихнах се аз.

— Добро момиче. — Той продължи по пътя си, но в следващия момент си спомни нещо и се върна. — Бях уведомен, че от всички оставащи момичета единствено вие продължавате да получавате парично възнаграждение за участието си. Елиз почти незабавно се отказа от своето, след като прекратихме плащанията към семействата на Двойките и Тройките.

Това не ме учудваше. Елиз беше представителка на Четвърта каста, но семейството u притежаваше висока класа хотели. Не плачеха за пари, както магазинерите в Каролина например.

— Смятам, че е редно да преустановим и вашето заплащане — заяви той, връщайки ме в настоящето.

Лицето ми посърна.

— Освен ако не сте тук заради парите, а не заради любовта си към сина ми. — Очите му прогаряха дупки в мен, предизвиквайки ме да се опълча на решението му.

— Имате право — отвърнах аз и усетих думите като горчилка в устата си. — Така е справедливо.

Личеше си, че остана разочарован, задето не му оказах съпротива.

— Ще се погрижа незабавно.

Кралят продължи напред по коридора, а аз останах на мястото си, мъчейки се да прогоня напиращото самосъжаление. В действителност така беше най-справедливо. Какво ли мислеха за мен околните, знаейки, че само аз получавам чекове? Така или иначе, те щяха да секнат в даден момент. Въздъхнах и се запътих към стаята си. Най-малкото трябваше да напиша писмо до семейството си и да ги предупредя, че вече нямаше да получават пари.

Отворих вратата и за пръв път останах незабелязана от прислужничките си. Ан, Мери и Луси се бяха струпали в дъното на стаята и се трудеха усилено по новата ми рокля, препирайки се помежду си междувременно.

— Луси, нали уж щеше да довършиш този подгъв още снощи? — обвини я Ан. — Затова и те пуснах по-рано.

— Знам, знам. Просто изникна нещо непредвидено. Ще го свърша ей сега — добави тя с умолителен поглед. Луси и бездруго си беше чувствителна, а суровото отношение на Ан често u влизаше под кожата.

— Доста непредвидени неща ти изникват в последно време — сряза я Ан.

Мери протегна ръце.

— Успокой се и ми дай роклята, преди да си я оплескала.

— Извинявай — каза Луси. — Нека я взема със себе си и ще я довърша за нула време.

— Какво те прихваща? — попита Ан. — Държиш се странно напоследък.

Луси я загледа с ококорени очи. Каквато и тайна да пазеше, явно се страхуваше да я разкрие.

Аз се прокашлях дискретно.

Те извърнаха глави в моя посока и веднага ми направиха по един реверанс.

— Не знам какво се случва тук — подхванах, крачейки към тях, — но много се съмнявам прислужничките на кралицата да спорят така. Уж имате цял куп работа, пък само си пилеете времето със скандали.

Ан, все още бясна, посочи с пръст към Луси.

— Но тя…

Накарах я да замълчи със сдържан жест, учудвайки се на ефективността му.

— Без спорове, моля. Луси, защо не отидеш да довършиш роклята в шивашкото ателие? Тъкмо ще имаме възможност да подредим мислите си.

Луси с радост грабна дрехата и буквално изтърча от стаята, благодарна за спасителната ми намеса. Ан я проследи с поглед и начумерено лице. Мери изглеждаше разтревожена, но покорно се зае с работата си, без да каже и дума.

Бяха ми нужни цели две минути, за да осъзная, че атмосферата в стаята ми беше твърде унила, за да мога да се съсредоточа. Ето защо грабнах лист и химикалка и тръгнах към долния етаж. Питах се дали бях постъпила правилно, избавяйки Луси.

Може би щеше да е по-добре и за трите, ако ги бях оставила да довършат спора си. Не беше изключено намесата ми да отслаби желанието им да ми помагат. Никога досега не се бях разпореждала така сериозно с тях.

Като стигнах до Дамския салон, спрях пред вратата. Като че ли и това не беше подходящото място. Тръгнах надолу по главния коридор и погледът ми се спря на уединено кътче с пейка. Стори ми се уютно. Изтичах до библиотеката да взема някоя книга за подложка и се върнах на пейката, оставайки прикрита зад голямото растение в саксия, разположено до нея. Широкият прозорец пред мен имаше изглед към градината и поне за момент забравих колко малък ми се струваше напоследък дворецът. Погледах как птиците се реят из небето, размишлявайки кой бе най-щадящият начин да съобщя на родителите си, че няма да получават повече чекове.

— Максън, не може ли да излезем на истинска среща? Някъде извън двореца? — Незабавно разпознах гласа на Крис. Хмм. Явно Дамският салон не беше толкова пренаселен, колкото бях предполагала.

Долових усмивката в отговора му.

— Ще ми се да можехме, мила, но дори да живеехме в мирно време, пак нямаше да е особено лесно.

— Искам да те видя някъде, където не си принц — измрънка тя любвеобилно.

— Ех, скъпа, аз съм принц навсякъде.

— Знаеш какво имам предвид.

— Знам. И наистина съжалявам, че не мога да ти доставя това удоволствие. И аз бих се радвал да те видя някъде, където не си в качеството си на част от Елита. Но такъв живот водя.

Гласът му придоби тъжна нотка.

— Би ли съжалявала? — попита я той. — Ако ми станеш съпруга, целият ти живот ще мине така. Между стени, макар и красиви. Майка ми напуска двореца едва веднъж-два пъти годишно. — Минаваха точно покрай мен, а аз ги наблюдавах скришом измежду гъстите листа на саксийния храст. — И ако общественото внимание те притеснява сега, имай предвид, че ще стане още по-натрапчиво, когато останеш единствена. Знам, че чувствата ти към мен са дълбоки. Усещам ги всеки ден. Но помислила ли си за начина на живот, който ти предлагам? Искаш ли го?

Явно бяха спрели някъде по коридора, тъй като гласът на Максън не се отдалечаваше.

— Максън Шрийв — подхвана Крис, — от устата ти звучи така, сякаш се жертвам с присъствието си тук. Всеки божи ден се благодаря, че бях избрана. Понякога се опитвам да си представя какъв ли щеше да е животът ми, ако изобщо не те бях срещнала… Предпочитам да те загубя сега, вместо да изживея дните си, без да те познавам.

Гласът u постепенно пресипваше. Като че ли не плачеше, но сълзите бяха близо.

— Държа да знаеш, че с радост щях да съм с теб и без красивите дрехи и приказни стаи. Щях да съм с теб и ако нямаше корона на главата, Максън. Просто искам да съм с теб.

Максън мълчеше, а аз си представях как я притиска в обятията си или бърше сълзите, които вероятно вече се стичаха по лицето u.

— Нямам думи да опиша колко се радвам да го чуя. Умирах от желание някой да ми каже, че аз самият съм важен — призна си тихо той.

— Наистина си важен, Максън.

Помежду им се спусна още един момент на мълчание.

— Максън?

— Да?

— Аз… не мисля, че мога да чакам повече.

Макар и да знаех, че ще съжалявам за решението си, при тези нейни думи тихомълком оставих листа и химикалката, свалих обувките си и изтичах на пръсти до другия край на коридора. Като надникнах иззад ъгъла, видях Максън в гръб и как ръката на Крис се плъзва малко под яката на сакото му. Косата u се провеси на една страна и двамата долепиха устни. Това беше първата u целувка и като че ли се получаваше много добре. Със сигурност по-добре от тази на Максън.

Само след секунда, щом отново се скрих зад ъгъла, дочух кискането u. Максън изпусна въздишка, в която се четеше известна доза триумф, но и облекчение. Върнах се на пейката и за всеки случай отново се намърдах в тайното си кътче.

— Кога можем да го повторим? — попита Крис тихичко.

— Хмм. Как ти звучи след минутката, която ще ни отнеме разстоянието до стаята ти? Смехът на Крис отекна по коридора и двамата продължиха по пътя си. Аз останах неподвижна за момент, а после грабнах листа и химикалката, внезапно намерила вдъхновение.