Единствената

ТРЕТА ГЛАВА

Обмислях дали да не оплача от стомашен вирус. Или от жестоко главоболие. Или пък от пристъп на паника. Каквото и да е, само и само да се спася от закуска.

После се сетих за Максън и за това колко често му се налагаше да посреща храбро трудностите. Само че аз не бях особено добра в това. И все пак намерех ли сили поне да сляза в трапезарията, да отчета присъствие, може би щеше да ми опрости част от вината.

С надеждата да залича поне малко от случилото се предишната вечер помолих прислужничките да ме облекат във възможно най-скромната рокля, която имах. Явно молбата ми им подсказа, че няма смисъл да разпитват за снощи. Деколтето на днешната ми рокля беше малко по-високо от типа, който бях свикнала да нося в топлото анджелиско време, а ръкавите u стигаха почти до лактите ми. Платът u беше с пъстър и ведър десен — пълна противоположност на прелъстителното виненочервено от миналата вечер.

Едва се осмелих да погледна към Максън, като влязох в трапезарията, но поне извървях пътя до мястото си с гордо вдигната глава.

Когато най-сетне се престраших да надникна в негова посока, го заварих да ме гледа усмихнат до уши. Дори ми намигна, дъвчейки закуската си, а аз отново наведох глава, уж съсредоточена в превъзходния киш пред себе си.

— Радвам се, че поне днес си решила да облечеш нормални дрехи — изплю Крис.

— Аз пък се радвам, че си в такова цветущо настроение.

— Какво, за бога, те прихваща? — изсъска тя.

Чувствах се толкова потисната, че нямах сили да споря.

— Днес не ми е до това, Крис. Просто ме остави на мира.

В първия момент ми се стори готова да отвърне на удара, но явно сметна, че няма какво да спечели. Затова просто изопна гръб и продължи със закуската си. Ако бях постигнала поне минимален успех предишната нощ, постъпката ми щеше да е оправдана; при това положение обаче не можех дори да се преструвам на горда. Рискувах да хвърля втори поглед към Максън и забелязах, че макар този път да не ме гледаше, по лицето му продължаваше да играе следа от самодоволство, докато чупеше с вилица от киша си. Не можех да търпя повече. Нямах намерение да прекарам цял ден така. Тъкмо се канех да залитна или да се хвана за корема, или да изимитирам друг вид неразположение, само и само да се измъкна от трапезарията, когато през вратата влезе един от главните слуги. Носеше писмо върху сребърен поднос и се поклони пред крал Кларксън, преди да го остави на масата пред него. Кралят взе писмото и го прочете набързо.

— Проклети французи — измърмори той. — Извинявай, Амбърли, май ще ми се наложи да напусна двореца до час.

— Поредното недоразумение по търговския договор? — поинтересува се дискретно тя.

— Да. Мислех си, че сме уредили въпроса още преди месеци. Този път трябва да подходим твърдо. — Кралят стана, хвърли салфетката в чинията си и се запъти към вратата.

— Татко! — провикна се след него Максън, скачайки на крака. — Не е ли редно и аз да присъствам?

И на мен самата ми се стори странно, че кралят не беше сгълчал сина си да го последва, понеже обикновено така се разпореждаше. Вместо това отправи студен поглед към Максън и заяви с рязък глас:

— Когато си готов да се държиш както подобава на един крал, тогава ще имаш пръст в кралските работи. — Без да каже и дума повече, баща му напусна залата. Максън остана като ужилен за момент, шокиран и засрамен от решението на баща си да го нападне на всеослушание. После седна на мястото си и се обърна към кралицата:

— Не че имах особено желание да се кача на този самолет, ако трябва да съм откровен — пошегува се той в опит да разсее напрежението. Майка му се усмихна, както, разбира се, и се очакваше от нейна страна, а всички останали извърнахме погледи.

Като довършиха закуската си, другите момичета се отправиха към Дамския салон. В трапезарията останахме само аз, Максън и Елиз. Двамата с Максън се спогледахме и подръпнахме ушите си едновременно, после се усмихнахме. Когато Елиз най-накрая излезе, с него се срещнахме по средата на залата, необезпокоявани от факта, че прислужничките и келнерите почистваха масите покрай нас.

— Аз съм виновна, че няма да те вземе със себе си — казах горестно.

— Вероятно — подразни ме той. — Повярвай ми, това не е първият път, в който се опитва да ме сложи на мястото ми, а и в главата му се въртят милион причини, поради които смята, че така трябва. Няма да се учудя, ако единственият му мотив този път е чиста злоба. Не иска да губи властта си, а колкото по-близо съм до избора на съпруга, толкова по-скоро ще се случи това. Но и двамата знаем, че никога няма да се откаже напълно от господството си.

— Май е най-разумно да ме изпратиш вкъщи. Убедена съм, че няма да ти позволи да избереш мен. — Все още не му бях разказала за случая, в който кралят ме беше причакал в коридора и ме беше заплашил, след като Максън бе настоял да ме задържат в двореца. Крал Кларксън ме беше предупредил да държа езика зад зъбите си, а не исках да го гневя. В същото време ненавиждах факта, че трябваше да пазя разговора ни в тайна от Максън.

— Пък и — подхванах, скръствайки ръце, — едва ли имаш особено желание да ме държиш тук след снощното ми изпълнение.

Той прехапа устни.

— Извинявай, че се разсмях, но нима можех да постъпя другояче.

— Аз лично имах доста идеи — измърморих под носа си, все още засрамена от неуспешния си опит да го съблазня. — Чувствам се толкова глупаво. — Скрих лице в дланите си.

— Стига — отвърна гальовно той и ме придърпа в обятията си. — Вярвай ми, изкушението беше огромно, но ти просто не си такова момиче.

— А не трябва ли да бъда? Не трябва ли и това да е част от взаимоотношенията ни?

— простенах в гърдите му.

— Не си ли спомняш онази нощ в тайната стаичка? — каза той с тих глас.

— Да, но тогава се сбогувахме.

— И какво сбогуване само!

Дръпнах се от него и го шляпнах закачливо с ръка. Той се изкиска, доволен, че е разсеял безспокойствието ми.

— Да забравим за случилото се — предложих аз.

— Дадено — съгласи се той. — Освен това двамата с теб си имаме друга работа.

— Така ли?

— Да. Тъй като баща ми ще отсъства от двореца, моментът ще е удачен да поразмърдаме мозъците си.

— Добре — съгласих се, развълнувана от факта, че щях да участвам в лично наше начинание.

Той въздъхна, а мистериозният му план започваше да ме изправя на нокти.

— Права си за едно. Татко не те одобрява за моя съпруга. Но може и да се пречупи, ако успеем да постигнем нещото, което съм си наумил.

— И какво е то?

— Трябва да те превърнем в любимката на народа.

Аз врътнах очи.

— По това ли смяташ да работим? Максън, непостижимо е. След като опитах да спася Марли, се натъкнах на една анкета в списанието на Селест. Народът не може да ме понася.

— Възгледите се менят. Не позволявай на един-единствен момент да срине самочувствието ти.

Все още нямах вяра, че ще се получи, но какво можех да му кажа? Ако това беше единственият ми шанс, трябваше поне да опитам.

— Добре — съгласих се. — Но слушай ми думата… нищо няма да се получи.

Той се усмихна дяволито, придърпа ме към себе си и ми подари дълга, бавна целувка.

— Аз пък ти казвам, че ще се получи.