Единствената

ДВАЙСЕТ И ШЕСТА ГЛАВА

Прекарах остатъка от деня скрита в стаята си. Не исках да виждам укорителния поглед на Кота, нито пък да отговарям на въпросите на мама. Но най-тежко ми беше заради Луси. Изглеждаше толкова тъжна, задето бях пазила връзката си с Аспен в тайна от нея. Не можех да понеса дори да ми прислугва, а тя като че ли нямаше нищо против да помага на мама с каквото може или пък да се занимава с Мей.

Пък и бездруго имах да мисля за прекалено много неща, че да я задържам край себе си. Непрекъснато репетирах наум признанието си пред Максън. Мъчех се да измисля най-подходящия начин, по който да му сервирам новината. Да му спестя ли истината за срещите ни с Аспен в двореца? Нямаше ли да е по-добре да му призная още в началото, вместо да си замълча и да рискувам сам да ме попита?

Сетне мислите ми се отнасяха към татко и тайния му живот през всичките тези години. Дали всички непознати на погребението му бяха бунтовници като него? Наистина ли имаше толкова много?

Да разкрия ли на Максън и тази истина? Щеше ли да ме иска, ако научеше, че семейството ми има връзки с бунтовниците? Май някои от момичетата от Елита бяха в двореца благодарение на контактите си. Ами ако моите ми донесяха провал? Не ми се вярваше баща ми да е бил толкова близък с Огъст, но все пак…

Чудех се какво ли прави Максън в момента. Вероятно работеше. Или по-скоро търсеше начин да се измъкне от работата. Само че мен ме нямаше да го придружавам по разходки и да си говоря с него. Питах се дали Крис не заемаше мястото ми.

Покрих очите си с ръка, напрягайки ум. Как щях да се справя с цялата тази каша?

На вратата ми се почука. За добро или лошо, поканих госта си да влезе.

Беше Кена и за пръв път, откакто си бях дошла вкъщи, я виждах без Астра.

— Добре ли си?

Аз поклатих глава и сълзите ми рукнаха. Тя пристъпи и седна до мен на леглото, премятайки ръка през раменете ми.

— Татко ми липсва. Писмото му беше толкова.

— Знам — казах аз. — Почти не говореше приживе. А ни е оставил толкова много думи. Донякъде се радвам. Не знам дали щях да запомня всичко, ако не го беше написал на хартия.

— Аха. — Така се сдобих поне с отговора на въпроса, който се боях да задам. Никой друг не знаеше, че татко е бил бунтовник.

— Ами. как стоят нещата между двама ви с Аспен?

— Всичко приключи, кълна се.

— Вярвам ти. Следим играта по телевизията, само ако знаеш как гледаш Максън. А и онова момиче Селест… — Тя врътна очи.

Аз се усмихнах някак на себе си.

— Преструва се на влюбена в него, но си личи, че чувствата u не са истински. Или поне не дотолкова, доколкото u се иска.

— Нямаш представа колко си права — изсумтях аз.

— Чудно ми е колко време е продължила връзката ви с Аспен.

— Две години. Всичко започна, когато ти се омъжи, а Кота се изнесе от къщи.

Срещахме се около веднъж седмично в къщичката на дървото. Спестявахме пари да се оженим.

— Значи, си била влюбена в него?

Не трябваше ли да отговоря, без да се замислям? Не трябваше ли без колебание да u кажа, че съм обичала Аспен? Вече не бях толкова сигурна. Може и така да беше, но времето и разстоянието помежду ни придаваха друг вид на нещата.

— Май да. Но сякаш.

— Сякаш с Максън е друго? — предположи тя.

Поклатих глава.

— Просто всичко ми се струва толкова странно изведнъж. Дълго време Аспен беше единственият човек, с когото си се представях. Бях готова да се причисля към Шеста каста. А сега?

— А сега си на ръба да се превърнеш в следващата ни принцеса. — Безизразният u глас придаде комично звучене на цялата ситуация и двете се посмяхме на драстичната промяна в живота ми.

— Благодаря за разведряването.

— За това сме сестрите.

Поглеждайки в очите и, осъзнах, че я бях наранила малко или много.

— Извинявай, че не ти казах по-рано.

— Нали ми казваш сега.

— Не го правя, защото ти нямам доверие. Просто потайността беше част от очарованието на връзката ни… струва ми се. — Изричайки го на глас, осъзнах, че е така. Да, бях изпитвала чувства към него, но и ни бяха обкръжавали фактори, които правеха Аспен още по-желан: тайните, вълнението от близостта, идеята, че има към какво да се стремиш.

— Разбирам, Америка, наистина. Само дано не си мислила, че се налага да го пазиш в тайна. Защото винаги можеш да разчиташ на мен.

Въздъхнах и като че ли голяма част от грижите ми си пробиха път навън заедно с дъха ми. Поне за момента. Облегнах глава на рамото и, най-сетне способна да се съсредоточа в мислите си.

— Е, какви са отношенията ви с Аспен в момента? Изпитва ли той чувства към теб?

От гърлото ми се изтръгна още една въздишка и се понадигнах в леглото.

— Все се опитва да ме увери в нещо, в това, че винаги ме е обичал. Съзнавам, че трябва му кажа колко незначително е то в момента, че вече обичам Максън, но.

— Но?

— Какво ще стане, ако Максън избере друга? От два стола ще остана на земята. Ако Аспен продължи да вярва, че за нас има шанс, може поне да опитаме, пропаднат ли плановете ми.

Тя впи очи в мен.

— Използваш Аспен, за да се подсигуриш?

Зарових лице в дланите си.

— Знам, знам. Ужасно е от моя страна, нали?

— Америка, не си такъв човек. И ако изобщо някога те е било грижа за него, трябва да разбереш, че и той заслужава истината не по-малко от Максън.

На вратата се почука.

— Влез.

Бузите ми пламнаха леко, като видях Аспен да прекрачва прага ми. Луси влезе след него, изглеждаше видимо оклюмала.

— Трябва да се облечеш и да стегнеш багажа си — заяви той.

— Какво се е случило? — подскочих аз внезапно притеснена.

— Знам единствено, че Максън те иска в двореца незабавно.

Въздъхнах в недоумение. Според уговорката ни имах още един ден. Кена отново ме прегърна с една ръка и стисна леко рамото ми, после се отправи към всекидневната. Аспен също излезе, а Луси просто грабна униформата си и отиде в банята да се преоблече, затваряйки вратата след себе си.

Останала сама, премислих всичко още веднъж. Кена имаше право. Вече бях наясно с чувствата си към Максън и беше крайно време да изпълня заръката на татко, да сторя онова, което отдавана възнамерявах да направя: да се боря.

Щях да говоря първо с Максън, тъй като тази мисия ми се струваше по-важната. Уредях ли този въпрос, независимо от развръзката му, щях да намеря начин да поднеса новината на Аспен.

Събитията се бяха развили по такъв начин, че ми беше нужно време да осъзная колко много се бяхме променили. Но така или иначе, бях наясно с чувствата си от седмици, а още не ги бях разкрила пред никого. Трябваше да постъпя справедливо и да си призная. Трябваше да пусна ръката на Аспен.

Бръкнах в куфара си, издирвайки вързопчето, което бях скътала на дъното му. Щом го напипах, разгърнах плата и извадих бурканчето. Монетата вече не беше толкова самотна; копчето u правеше компания. Не че имаше някакво значение.

Сложих бурканчето на перваза, където трябваше да си остане още преди месеци. Прекарах по-голямата част от полета в репетиране на признанието си пред Максън. Мисълта за предстоящото ме ужасяваше, но можехме да продължим напред единствено ако знаеше истината.

Поогледах се наоколо, настанена в удобната си седалка в задната част на самолета. Аспен и Луси седяха по-напред от двете страни на пътеката и бяха унесени в разговор. Луси изглеждаше все така разстроена и като че ли даваше някакви указания на Аспен. Той попиваше думите u мълчаливо, кимайки утвърдително от време на време. Тя се облегна назад в седалката си, а Аспен стана. Аз се отдръпнах с надеждата, че не ме беше видял да ги шпионирам.

Постарах се да изглеждам много вглъбена в книгата си, докато той крачеше към мен.

— Пилотът казва, че ни остава още около половин час полет — уведоми ме той.

— Добре. Чудесно.

Той се поколеба.

— Съжалявам за случилото се с Кота.

— Няма за какво да съжаляваш. Голям проклетник е.

— И все пак съжалявам. Още преди години ме подиграваше, че си падам по теб, а аз се преструвах, че не е истина; но май не съм успял да го заблудя. Вероятно оттогава ни наблюдава със зорко око. Трябваше да съм по-внимателен. Трябваше…

— Аспен.

— Да?

— Всичко ще е наред. Ще кажа истината на Максън и ще поема отговорността.

Семейството ти разчита на теб. Ако ти се случи нещо…

— Мер, ти опита да ме спреш, а аз бях твърде упорит да те послушам. Вината е изцяло моя.

— Не, не е.

Той си пое дълбока глътка въздух.

— Чуй. трябва да ти кажа нещо. Знам, че няма да ти е лесно да го приемеш, но въпреки това трябва да си наясно. Когато ти казах, че ще те обичам до края на живота си, говорех напълно искрено. И.

— Спри — отвърнах умолително аз. Съзнавах, че е редно да му кажа истината, но едно самопризнание на ден ми стигаше. — Не мога да го понеса точно в този момент. Току-що целият ми свят се преобърна с главата надолу, а ми предстои да направя нещо, от което се ужасявам. Точно в момента искам да съм сама.

Аспен не изглеждаше доволен да чуе решението ми, но не възропта.

— Слушам, госпожице. — После си тръгна, оставяйки ме още по-потисната отпреди.