Единствената

ДЕСЕТА ГЛАВА

— Тоест, накратко казано — още стражи?

— Аха, точно така, тате. Още много — засмях се аз в телефонната слушалка, макар и ситуацията далеч да не беше смешна. Баща ми обаче беше способен да разведри и най-напрегнатата обстановка. — Всички участнички оставаме. Поне засега. И моля те, кажи на всички да са нащрек, независимо че имат намерение да се нанесат в домовете на Двойки. Предупреди семейство Търнър и Канвас да внимават.

— Ох, котенце, всички знаят, че трябва да са предпазливи. Едва ли подозираш колко смелост си вдъхнала на хората с думите си по осведомителния бюлетин.

— Надявам се да е така. — Забих поглед в краката си и ме споходи интересна картина от миналото. В момента те бяха украсени с инкрустирани със скъпоценни камъни обувки на високи токчета, а само преди пет месеца се подвизаваха в оръфани кецове.

— Гордея се с теб, Америка. Понякога ме удивляваш с изказванията си, не че разбирам защо. Открай време си силна.

Гласът му прозвуча така искрено, че ме остави без дъх. Мнението на баща ми беше най-важно за мен.

— Благодаря, тате.

— Съвсем сериозно говоря. Не всяка принцеса би си позволила да каже подобно нещо.

Аз врътнах очи.

— Ало, тате, не съм никаква принцеса.

— Само въпрос на време е — отвърна той закачливо. — Което ме подсеща да попитам: как е Максън?

— Добре е — отговорих аз, човъркайки с пръсти крайчеца на роклята си. Помежду ни се настани мълчание. — Наистина го харесвам, тате.

— Така ли?

— Точно така.

— И каква е причината?

Позамислих се за момент.

— Не съм съвсем сигурна. Но май отчасти е защото ми позволява да бъда себе си.

— Била ли си някога друга? — пошегува се татко.

— Не, но просто… Винаги съм живяла с мисълта за цифрата си в системата. Първоначално ме преследваше дори в двореца. Петица ли бях, или Тройка? Исках ли да стана Единица? Но вече не ме засяга. И като че ли това е благодарение на него. Да не си помислиш, че е съвършен, доста гафове прави. — Татко се изкиска от другата страна на линията. — Но когато съм с него, знам, че съм просто Америка. Не съм олицетворение нито на някоя си каста, нито на съревнованието за короната. Дори не го възприемам като по-висшестоящ. Той си е той, а аз съм си аз.

Татко се умълча за момент.

— Звучи прекрасно, котенцето ми.

Беше ми малко странно да обсъждам романтичните си трепети с татко, но той беше единственият член на семейството ми, който виждаше Максън като човек, а не като величие; никой друг нямаше да ме разбере като него.

— Да. И все пак отношенията ни не са идеални — добавих точно в момента, в който Силвия надникна през вратата. — Имам чувството, че все нещо върви накриво.

Тя ме погледна красноречиво и оформи думичката „закуска" с уста. Аз кимнах.

— Е, и в това няма нищо лошо. Грешките са доказателство, че връзката ви е истинска.

— Ще опитам да го запомня. Тате, трябва да затварям. Закъснявам за закуска.

— Не бива да го допускаме. Грижи се за себе си, котенце, и при първа възможност пиши на Мей.

— Обезателно. Обичам те, тате.

— И аз те обичам!

Момичетата се разотидоха след закуска, но двамата с Максън се задържахме в трапезарията. Докато ни подминаваше, кралицата ми намигна, а аз почувствах как бузите ми пламват. Но не след дълго покрай нас мина и кралят, а погледът в очите му бързо изцеди руменината от лицето ми.

След като останахме насаме, Максън дойде до мен и сплете пръсти с моите.

— Бих те попитал какво ти се прави днес, но, за жалост, възможностите ни са доста ограничени. Можем да забравим за стрелба с лъкове, лов, конна езда и всякакви други занимания на открито.

Аз въздъхнах.

— Дори да водим след себе си цяла тумба стражи?

— Съжалявам, Америка — той ми се поусмихна тъжно. — Как ти звучи да изгледаме един филм? Ще намерим някой с вълнуващ пейзаж.

— Няма да е същото. — Подръпнах ръката му. — Но хайде. Ще трябва да се задоволим и с толкова.

— Така те искам — каза той. Нещо в ситуацията ни ме караше да се чувствам по-добре, сякаш бяхме заедно в трудностите. От доста време не бях изпитвала подобна близост с него.

Излязохме в коридора и тъкмо се отправяхме към стълбището, водещо до киносалона, когато дочух мелодично трополене по прозореца.

Обърнах глава към звука и ахнах от удивление.

— Вали дъжд.

Пуснах ръката на Максън и прилепих длан върху стъклото. През месеците, откакто бях пристигнала в двореца, не беше валяло нито веднъж и вече започвах да се питам дали ще капне и капка дъжд. Но чак сега, когато най-сетне го виждах с очите си, осъзнах колко много ми беше липсвал всъщност. Липсваше ми прииждането и отшумяването на сезоните, плавната промяна в околната природа.

— Толкова е красиво — прошепнах.

Максън застана зад мен, обвивайки кръста ми с ръка.

— Само ти можеш да откриеш красотата в нещо, което всички останали намират за дотегливо.

— Ще ми се да можех да го докосна.

Той въздъхна.

— Знам, но просто не е…

Обърнах се към Максън, за да разбера защо сам прекъсна изречението си. Той надникна в двете посоки на коридора, а аз последвах погледа му. Имаше само няколко стражи, иначе бяхме сами.

— Ела — каза накрая, хващайки ръката ми. — Да се надяваме, че никой няма да ни види.

Усмихнах му се, готова за приключението, което ми беше подготвил. Обичах да го виждам такъв. Изкачихме се по витото стълбище към четвъртия етаж. За момент се притесних, че ще ми покаже нещо подобно на тайната библиотека. Онова ми изживяване бе довело до неприятни последствия.

Прекосихме половината коридор, подминавайки един-единствен страж, тръгнал на рутинния си обход. После Максън ме въведе в голяма гостна стая и ме завлече към отсрещната стена, където имаше широка незапалена камина. Плъзна ръка по вътрешния u ръб и напипа скрито лостче. Натисна го и един от панелите на стената се открехна, разкривайки поредното тайно стълбище.

— Хвани ме за ръката — каза той и я протегна към мен. Послушах го и тръгнах след него по смътно осветените стъпала, докато не се озовахме пред някаква врата. Максън вдигна резето и я отвори… а от другата u страна ни посрещна стена от дъжд.

— Покривът ли е това? — попитах аз, извисявайки глас над трополенето.

Той кимна. Изходът беше обграден със стени, оставящи свободно пространство помежду си с размерите на стаята ми. Не ми пречеше, че виждах единствено стени и небе. Поне се намирах навън.

Обезумяла от радост, пристъпих напред и протегнах ръце. Едрите, топли дъждовни капки се стекоха към рамото ми и намокриха роклята ми. Чух как Максън се изкиска, преди да ме избута под проливния дъжд.

Аз ахнах, подгизнала почти до кости само за секунди. После се обърнах, сграбчих ръката му и се усмихнах на престорената му съпротива. Моментално станахме вир-вода и покрай очите на Максън провиснаха кичури мокра коса. Той ме издърпа към ръба на ниската стена с широка усмивка на лице.

— Погледни — прошепна в ухото ми.

Обърнах се и за пръв път обърнах внимание на гледката край нас. Целият град се простираше пред смаяния ми поглед. Мрежата от улици, красивата геометрия на сградите, разнообразието от цветове, макар и посмекчени от сивия нюанс на дъжда — картината беше зашеметяваща.

Усетих как се привързвам към всичко наоколо, като че ли по един или друг начин то ми принадлежеше.

— Не искам бунтовниците да го завземат, Америка — каза Максън, надвиквайки дъжда, сякаш бе прочел мислите ми. — Нямам представа колко човешки живота са отнели, но имам чувството, че баща ми пази реалния размер на щетите в тайна. Бои се, че ще прекратя Избора.

— Има ли начин да разберем истината?

Той се замисли.

— Нещо ме кара да смятам, че ако се свържа с Огъст, ще я науча. Бих могъл да му изпратя писмо, но не смея да разкривам много информация в писмен вид. А не знам дали ще е възможно да го вмъкна в двореца.

Прав беше.

— Ами ако аз говоря с него?

Максън се изсмя.

— И как възнамеряваш да подходим по въпроса?

Аз свих рамене дяволито.

— Все ще измисля нещо.

Той впери мълчалив поглед в мен.

— Хубаво е да изречеш мислите си на глас. Винаги трябва да внимавам какво говоря. А тук, горе, явно не се страхувам, че някой ще ме чуе. Освен теб.

— В такъв случай излей душата си.

Той се подсмихна.

— Само ако и ти го направиш.

— Добре — съгласих се с готовност аз.

— Е, какво искаш да узнаеш?

Отметнах мократа коса от челото си и започнах с нещо важно, но не и лично.

— Наистина ли не подозираше какво пише в дневниците?

— Наистина. Но вече съм осведомен. Татко ме накара да ги прочета от корица до корица. Ако Огъст ни беше навестил преди две седмици, щях да реша, че лъже за всичко, но вече не е така. Останах потресен, Америка. Ти самата си се запознала само с малка част от истината. Иска ми се да ти я разкажа цялата, но все още не мога.

— Разбирам.

Той впери решителен поглед в мен.

— Как научиха останалите момичета, че си събличала ризата ми?

Аз забих очи в земята, умувайки как да отговоря.

— Гледахме как стражите тренират на двора. Аз заявих, че и ти изглеждаш не по-зле от тях гол до кръста. Просто се изпуснах.

Максън отметна глава назад и прихна в смях.

— Не мога да ти се разсърдя за подобно нещо.

Аз се усмихнах.

— Водил ли си друго момиче тук?

Лицето му помръкна.

— Оливия. Но само веднъж.

Като се замислих, дори знаех за случая. Тя самата ни беше разказала за първата им целувка тук.

— Целунах Крис — изстреля той, без да ме погледне в очите. — Неотдавна. За пръв път. Сметнах, че е редно да ти го призная.

Той ми отправи въпросителен поглед, а аз му кимнах лекичко. Ако не ги бях видяла с очите си да се целуват, ако научех по този начин, вероятно щях да избухна. Но въпреки че вече знаех, ме болеше да го чуя.

— Ужасно е връзката ни да протича по този начин — казах смутено, докато роклята ми натежаваше все повече и повече от вода.

— Знам. Но, за съжаление, нямаме избор.

— Въпреки това не е справедливо.

Той се засмя.

— Кога в живота и на двама ни се е случвало нещо справедливо?

Истината си беше истина.

— Не бива да ти казвам това… и ако покажеш, че съм ти го издала, нещата несъмнено ще се влошат, но. от известно време с баща ти водим един неприятен диалог. Освен това спря издръжката на семейството ми. Но така или иначе, вече никое от семействата на другите момичета не получава пари и май наистина не беше честно.

— Съжалявам да го чуя — каза Максън. После отправи поглед към града. Забелязах как мократа риза полепваше по гърдите му и за момент се размечтах. — Но май нищо не мога да сторя по този въпрос, Америка.

— Не е и нужно. Просто исках да си наясно със случващото се. Мога да се справя и сама.

Не е свикнал с толкова самоуверени жени. Не може да разбере какво се случва в главата ти. — Той се пресегна за ръката ми, а аз му я подадох с радост.

Замислих се какво друго бих могла да го попитам, но въпросите ми се въртяха главно около останалите момичета, а не исках да си губя времето с това. Вече имах основание да вярвам, че съм наясно с положението, а дори да грешах, нямах желание да съсипвам момента.

Максън сведе поглед към китката ми.

— Искаш ли… — той вдигна очи към лицето ми, явно преформулирайки въпроса си. — Би ли танцувала с мен?

Аз кимнах.

— Но да знаеш, че хич не ме бива.

— Ще започнем бавно.

Максън ме придърпа към себе си и опря длан върху кръста ми. Аз сложих едната си ръка в неговата, а с другата повдигнах наквасената си рокля. Затанцувахме съвсем, съвсем бавно. Отпуснах едната си буза върху гърдите му, а той облегна брадичка върху главата ми и се понесохме, следвайки ритъма на дъжда.

След малко ме притисна още по-плътно към себе си и имах усещането, че всичко лошо се изпаряваше, оставяйки двама ни с Максън оголени в чистата сърцевина на връзката ни. Бяхме близки приятели, осъзнали, че не искат да прекарат живота си далеч един от друг. Бяхме почти пълни противоположности, а така сродни духом. Не можех да нарека близостта ни дело на съдбата, но действително я чувствах по-значима от всичко, преживяно до момента.

Вдигнах лицето си към Максън, сложих ръка на бузата му и го доближих до себе си за целувка. Мокрите му устни докоснаха моите, излъчвайки горещина. Усетих как и двете му ръце се увиват около гърба ми и притискат тялото ми към неговото, сякаш се боеше, че всеки момент ще се разпадне. Дъждът брулеше покрива, а светът около нас беше притаен. Имах чувството, че се нуждая от още, и още от него, от кожата му, от пространство и време за двама ни.

След всичките месеци, в които се бях стремяла да избистря желанията и мечтите си, в онзи едничък момент, създаден от Максън специално за двама ни, осъзнавах, че така нямаше да постигна нищо. Можех единствено да вървя напред и да се надявам, че откъснехме ли се един от друг, все някак щяхме да се съберем отново.

Нямахме друг избор. Защото… защото…

Защото колкото и време да ми бе отнело това прозрение, сега ме сполетяваше със светкавична скорост.

Обичах Максън. За пръв път усещах чувството така непоклатимо. Не го отблъсквах от себе си, вкопчена в Аспен и всички неизвестни, които той носеше със себе си. Не пристъпвах в сърцето на Максън, държейки единия си крак на вратата, така че да избягам, ако ме разочароваше. Просто дадох воля на собствените си осезания. Обичах го.

Не можех да преценя кое точно ме караше да съм толкова сигурна, но го приемах с такава увереност, с каквато приемах, че името ми е Америка и че небето е синьо; с каквато приемах фактите, написани черно на бяло.

Дали и той изпитваше същото към мен?

Максън прекъсна целувката ни и ме погледна в очите.

— Толкова си красива, когато си в безпорядък.

Засмях се свенливо.

— Благодаря ти. За този комплимент и за дъжда, както и за това, че не се отказа от мен.

Той приплъзна пръсти по бузата ми и оттам към носа и брадичката ми.

— Струваше си. Май не го проумяваш. Всяко мое усилие си струваше.

Имах чувството, че сърцето ми е напът да се пръсне, и просто умирах от желание всичко да приключи още на същия ден. Светът ми се въртеше около нова ос и сякаш единственият начин да спра главозамайването беше да превърна любовта ни в реалност. Вече нямах никакво съмнение, че ще се случи. И то скоро. Беше ни писано. Максън целуна връхчето на носа ми.

— Да отидем да се подсушим и да изгледаме някой филм.

— Чудесна идея.

Внимателно скътах любовта си към Максън в сърцето си, леко поуплашена от новото чувство. Рано или късно, щях да я разкрия пред него, но за момента щях да я пазя в тайна.

Опитах да изстискам роклята си под малкия навес над вратата, но без успех. Несъмнено щях да оставя цяла водна диря по пътя към стаята си.

— Гласувам за комедия — казах, докато Максън ме водеше надолу по стълбището.

— Аз пък гласувам за екшън.

— Е, току-що ми призна, че всяко усилие заради мен си е струвало, така че май ще спечеля.

Максън се засмя.

— Добър ход.

Изкиска се отново и побутна панела, водещ обратно към гостната, но само секунда по-късно замръзна намясто.

Надникнах през рамото му и видях крал Кларксън, стоящ там с изражение по-ядно отвсякога.

— Предполагам, че идеята е била твоя — обърна се той към Максън.

- Да.

— Имаш ли някаква представа на каква опасност се излагаш? — попита гневно.

— Татко, на покрива не ни дебнат бунтовници — противопостави му се Максън,

придавайки си сериозен тон, макар че изглеждаше по-скоро нелепо в подгизналите си дрехи.

— Необходим е само един прецизен изстрел, Максън — умишлено провлачи баща му. — Знаеш, че охраната е разхлабена, докато част от стражите ни бранят домовете на момичетата от Елита. Отгоре на всичко десетки от тях са дезертирали. В момента сме крайно уязвими. — Той откъсна поглед от сина си и го стрелна към мен. — Интересно е защо винаги когато се случва нещо напоследък, тя има пръст.

Останахме безмълвни, знаейки, че няма какво да се каже по въпроса.

— Отиди да се приведеш в нормален вид — нареди кралят. — Чака те работа.

— Но…

Един-единствен поглед от баща му даде на Максън да разбере, че всякакви планове, които си бе правил за деня, вече не съществуваха.

— Добре — предаде се той накрая.

Крал Кларксън хвана Максън за ръката и го издърпа от мен. Принцът надникна през рамо, колкото да ми каже едно безмълвно „извинявай", а аз му отвърнах с тънка усмивка.

Не се боях от краля. Нито пък от бунтовниците. Вече знаех колко ми е скъп Максън и бях уверена, че нещата щяха да се подредят по един или друг начин.