Единствената

ТРИЙСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА

Нямам представа колко време седях в тясното помещение. Ушите ми постоянно бяха наострени за шумове откъм другата страна на вратата, макар и да знаех, че е безсмислено. Когато преди няколко седмици двамата с Максън бяхме прекарали нощта в едно от скривалищата, не бяхме чули нито звук от външния свят. А и тогава бунтовниците сипеха ужасна разруха.

Въпреки това не губех надежда. Може би Аспен беше добре и всеки момент щеше да отвори вратата. Нямаше начин да е мъртъв. Изключено. Аспен беше борбена личност, открай време си беше такъв. Когато гладът и мизерията го връхлетяха, той им се опълчи. Когато светът му отне бащата, той се погрижи за семейството си. Когато короната му отне мен, когато военният набор му отне правото на избор, той не си позволи да загуби надежда. В сравнение с всичко това куршумът беше дребна работа, едно нищо. Аспен Леджър не се даваше на куршуми.

Прилепих ухо до вратата, молейки се за една-едничка дума, за нечий шепот, за каквото и да е. Заослушвах се за мъчителното дихание на Максън, чийто живот може би го напускаше под онази далечна маса.

Стиснах клепачи, молейки се господ да го пощади. Несъмнено всеки един страж в двореца издирваше принца и родителите му. Първо на тях щяха да окажат помощ. Нямаше да допуснат Максън да умре; в никакъв случай.

Но дали надеждите ми бяха напразни?

Лицето му беше така бледо. Беше стиснал ръката ми толкова безсилно.

Бъди щастлива.

Обичаше ме. Наистина ме обичаше. И аз го обичах. Независимо от всички пречки помежду ни — кастите ни, грешките ни, обкръжаващия ни свят, бяхме родени един за друг.

Трябваше да съм до него. Особено в този момент, докато животът му се изплъзваше. Не беше редно да се крия.

Станах и заопипвах стените в търсене на ключа за лампата. Пръстите ми обхождаха стоманата, докато не попаднаха на него. Огледах помещението. Беше по-тясно от предишното. Разполагаше с мивка, но вместо тоалетна имаше кофа в единия ъгъл. До предната стена видях пейка, а до задната — полица, отрупана с пакети храна и одеяла. А на пода ме чакаше пистолетът.

Нямах представа дали планът ми ще сработи, но трябваше да опитам. Издърпах пейката към средата на стаята и я обърнах на една страна, с широката част за сядане към вратата. Прикляквайки зад нея, установих, че височината u не ми предлагаше особено прикритие. Но и с толкова трябваше да се задоволя.

Изправих се, препъвайки се в глупавата си рокля, и с пуфтене се спуснах да преравям полицата. Тънкият нож навярно беше предвиден за разопаковане и разпределяне на храната, но и за плат щеше да свърши работа. След като скъсих роклята си до коленете, използвах част от материала за направата на импровизиран колан, в който пъхнах ножа, ей така, за всеки случай.

Увих се в одеялата, понеже очаквах да се разхвърчат отломки. После направих последен оглед на стаята в търсене на друга полезна вещ, нещо, което можех да приспособя за целите си. Не. Нямаше друго.

Клекнах зад пейката, прицелих се към ключалката и след дълга, уравновесяваща глътка въздух… стрелях.

Гърмежът отекна в тясното пространство, стряскайки ме, колкото и подготвена да бях за него. След като се уверих, че куршумът не рикошира из стаята, отидох да проверя вратата. Над ключалката зееше малко кратерче, разкриващо пластове и пластове метал. Ядосах се, задето бях пропуснала целта си, но поне вече знаех, че имаше шанс да се получи. Уцелех ли ключалката достатъчно пъти, може би щях да се измъкна.

Скрих се зад пейката и опитах отново. Куршум след куршум се забиваха във вратата, но никога на едно и също място. Не след дълго се изнервих и застанах права с надеждата, че така ще е по-лесно. Успях единствено да нарежа ръцете си с разхвърчалите се от вратата парчета метал.

Трябваше да чуя глухото изщракване, за да осъзная, че бях изразходила всички патрони и отново се намирах в задънена улица. Захвърлих пистолета и се спуснах към вратата. Връхлетях u с цялата сила на тялото си.

— Отвори се! — закрещях бясно. — ОТВОРИ СЕ!

Заблъсках с юмруци по метала, макар и без всякакъв смисъл.

— Не! Не, не, не! Трябва да изляза!

Вратата не помръдваше и сякаш се присмиваше на истерията ми с мълчаливата си, непоклатима жестокост.

Свлякох се на пода и заплаках от безсилие. Безжизненото тяло на Аспен можеше да лежи само на метри от мен, а Максън… несъмнено вече го нямаше.

Притиснах коленете към гърдите си и отпуснах глава на вратата.

— Ако преодолееш това — прошепнах в тихата стая, — ще ти позволя да ми викаш „скъпа моя". Няма да се оплаквам, обещавам.

И после зачаках.

От време на време гадаех колко е часът, макар че нямаше начин да сверя предположенията си. Минутите се влачеха бавно, влудяващо. Никога през живота си не се бях чувствала толкова слаба, а тревогата направо ме убиваше.

Мина цяла вечност, докато чуя изщракването на ключалката. Някой идваше да ме вземе. Не знаех дали е приятел, или враг, затова насочих празния пистолет към вратата. Така поне щях да му всея малко страх. Пантите изскърцаха и светлината откъм прозореца се разля ослепително в стаята. Дали все още беше същият ден? Или следващият? Не свалих дулото на пистолета, макар че трябваше да примижавам, за да се прицеля.

— Не стреляйте, лейди Америка! — предупреди ме непознат страж. — В безопасност сте!

— Откъде знаеш? А аз откъде да знам, че не си един от тях?

По коридора се чуха нечии приближаващи стъпки и стражът кимна за поздрав.

Огъст се появи на входа, последван от Гаврил. Костюмът на водещия беше почти съсипан, но значката му — която чак сега оприличавах на Северната звезда — продължаваше да блести гордо върху окървавения му ревер.

Нищо чудно, че северняшките бунтовници бяха толкова осведомени.

— Всичко свърши, Америка. Спипахме ги — увери ме Огъст.

Аз въздъхнах облекчено и пуснах пистолета на земята.

— Къде е Максън? Жив ли е? Спасила ли се е Крис? — попитах Гаврил, но преди да ми е дал отговор, обърнах очи към Огъст. — А стражът, който ме доведе дотук? Страж Леджър? Виждал ли си го? — Думите се изляха от устата ми с такава скорост, че сигурно бяха почти неразбираеми.

Чувствах се странно, замаяно.

— Мисля, че е в шок. Бързо, отведи я в амбулаторното крило — нареди Гаврил и стражът ме грабна на ръце.

— Максън? — попитах отново. Никой не ми отговори. Или вече губех съзнание. Не можех да си спомня.

Свестих се на някаква кушетка. Чак сега усещах щипането на многобройните ми порязвания, но като вдигнах ръка да я огледам, ги открих щателно почистени, а по-дълбоките бяха и превързани. Бях в безопасност.

Седнах в леглото и озъртайки се наоколо, установих, че се намирам в малък кабинет. Като плъзнах поглед по бюрото и дипломите по стените, се досетих, че кабинетът е на доктор Ашлър. Не можех да остана тук. Трябваха ми отговори.

Отворих вратата и разбрах защо ме бяха скътали тук. Амбулаторното крило беше пренаселено. Някои от по-леко ранените лежаха по двама на легло, а останалите — на пода. Веднага си пролича, че по-тежко пострадалите бяха настанени в дъното на помещението. Независимо от голямата численост на пациентите, крилото беше удивително тихо.

Огледах пространството в търсене на познати лица. Добър знак ли беше, ако не откриех ничие? Или?

Тюздей лежеше на кушетката, стиснала ръката на Емика; и двете ридаеха тихо. Разпознах няколко от прислужничките, но смътно. Докато минавах покрай тях, те ми кимнаха с глави, сякаш заслужавах благодарност или похвала.

С разреждането на тълпата все повече губех надежда. Максън не беше тук. Ако беше, щеше да е обграден от цял куп хора, откликващи на всяка негова нужда. Но може би и него бяха изпратили в отделна стая… както мен самата.

Срещнах един от стражите, чието лице бе ранено по невъобразим начин.

— Тук някъде ли е принцът? — попитах го дискретно.

Той поклати мрачно глава.

— О!

Наглед огнестрелната рана и разбитото сърце бяха коренно различни травми. Но имах чувството, че кръвта ми изтича, също както и неговата несъмнено бе изтекла. Нито натиск, нито шевове можеха да помогнат; никога нищо нямаше да спре болката. Не дадох воля на писъка си, макар че го усещах как ехти вътре в мен. Сълзите си обаче не удържах. Не отмиха мъката ми, но сякаш послужиха като клетва.

С никого няма да те заменя, Максън. Никога. И скътах любовта ни дълбоко в сърцето си.

— Мер?

Обърнах се и видях бинтована фигура върху една от най-крайните кушетки. Беше Аспен.

Дъхът ми секна. Отправяйки се към него с несигурни крачки, забелязах, че главата му беше увита с превръзка, през която се процеждаше кръв. По голите му гърди си личаха няколко синини, но кракът му беше в най-тежко състояние. Долната му част беше в дебела гипсова превръзка, а по бедрото му зееха дълбоки рани, хлабаво загърнати с бинтове. Като го гледах така, само по къси панталони и чаршаф върху здравия му крак, лесно можех да си направя извод колко тежко бе пострадал.

— Какво ти се е случило? — прошепнах.

— Предпочитам да не си спомням с подробности. Издържах дълго време и свалих шест-седем от тях, преди някой да рани жестоко крака ми. Докторът казва, че вероятно ще мога да ходя отново, макар и с помощта на бастун. Поне се измъкнах жив.

Самотна сълза се търкулна по едната ми буза. Бях толкова благодарна и изплашена… и отчаяна, че не можах да се сдържа.

— Ти спаси живота ми, Мер.

Очите ми прескочиха от крака му към лицето му.

— Изстрелът ти изплаши бунтовника и ми даде достатъчно време да стрелям по него. Ако не го беше направила, щеше да ме улучи в гърба, и край. Благодаря ти. Избърсах очите си.

— А ти колко пъти си спасявал моя живот? Беше крайно време да ти се реванширам. Той се усмихна.

— Май наистина геройствата ме влекат, а?

— Винаги си преследвал ролята на рицар в лъскави доспехи. — Поклатих глава, спомняйки си колко много беше направил за хората, които обичаше.

— Мер, изслушай ме сега. Когато казах, че винаги ще те обичам, говорех от сърце. И мисля, че ако бяхме останали в Каролина, досега щяхме да сме щастливо женени. Бедни, но щастливи. — Той се усмихна горестно. — Само че не останахме в Каролина. И ти се промени. Аз също. Беше права, като каза, че така и не дадох шанс на друго момиче, и едва ли щях, ако не ни бяха връхлетели всички тези беди. Вродено ми е да се боря за теб, Мер. Доста време ми отне да проумея, че вече не искаш да го правя. Но след това бързо осъзнах, че и аз самият не го искам.

Взирах се в него смаяна.

— Винаги ще притежаваш част от сърцето ми, Мер, но вече не съм влюбен в теб. Понякога си мисля, че все още имаш нужда от мен и ме искаш до себе си, но не знам дали съм прав. Заслужаваш далеч повече от мъж, останал с теб заради чувство за дълг.

Аз въздъхнах.

— А ти заслужаваш повече от жена, останала с теб от примирение.

Той ми протегна ръка и аз я поех.

— Не искам да ми се сърдиш.

— Не ти се сърдя. И е хубаво да знам, че ти също не си ми ядосан. Дори да е мъртъв, пак ще го обичам.

Аспен сбърчи чело.

— Кой да е мъртъв?

— Максън — пророних аз, готова пак да избухна в сълзи.

След кратка пауза Аспен отвърна:

— Максън не е мъртъв.

— Какво?! Но онзи страж каза, че не бил тук и…

— Разбира се, че няма да е тук. Все пак е крал. Възстановява се в стаята си.

Хвърлих се да го прегърна и той простена под тежестта на тялото ми; но бях твърде щастлива, за да внимавам. После хубавата и лошата новина се сляха ведно. Отстъпих бавно назад.

— Кралят е мъртъв?

Аспен кимна.

— Кралицата също.

— Не! — потреперих аз, примигвайки отново. Каза ми, че мога да я наричам „мамо". Какво щеше да прави Максън без нея?

— Всъщност, ако не се бяха намесили северняшките бунтовници, вероятно и Максън нямаше да оцелее. Те наклониха везната в наша полза.

— Наистина ли?

Очите му се изпълниха с възхищение и благодарност.

— Трябвало е те да ни обучават. Сражават се по съвсем различен начин. Знаеха как

да реагират. Разпознах Огъст и Джорджа в Банкетния салон. Извън стените на двореца ги чакали подкрепления. Веднага щом хората им надушили, че има нещо гнило… е, вече знаят как да се промъкнат в двореца по възможно най-бързия начин. Нямам представа откъде са се сдобили с оръжия, но без тяхната подкрепа бяхме загубени. Мозъкът ми едва побра новата информация. Все още сглобявах парчетата от пъзела, когато вратата се отвори рязко, смущавайки тихия шепот в амбулаторното крило. Макар роклята u да беше съдрана, а косата u провиснала покрай лицето и, моментално разпознах тревожното и изражение.

Преди да съм успяла да я привикам, Аспен извиси глас:

— Луси! — Надигна се в леглото и въпреки че от рязкото движение несъмнено го прониза болка, по лицето му нямаше и следа от нея.

— Аспен! — възкликна тя и с бързи крачки прекоси крилото, прескачайки налягалите по земята хора. Хвърли се в прегръдките му и обсипа лицето му с целувки. И макар да беше простенал от болка, когато аз го бях прегърнала, в този момент Аспен не изпиваше нищо друго освен истинско щастие.

— Къде беше? — попита я той.

— На четвъртия етаж. Стражите чак сега достигнаха по-горните скривалища. Дойдох колкото можах по-бързо. Какво ти се е случило? — Колкото и наплашена да беше след всички бунтовнически атаки досега, този път Луси изглеждаше съвсем на себе си, а очите u виждаха единствено Аспен.

— Добре съм. Ами ти? Трябва ли да те прегледа доктор? — Аспен се озърна наоколо, търсейки служител, който да u обърне внимание.

— Не, нямам и драскотина — увери го тя. — Просто умирах от тревога за теб.

Аспен се взря в очите u с пълна всеотдайност.

— Щом си тук, всичко е наред.

Тя помилва лицето му, пазейки превръзките. Той прокара ръка зад врата u и нежно я придърпа към себе си за дълбока целувка.

Никой друг не се нуждаеше от рицар повече от Луси и никой не можеше да я брани по-добре от Аспен.

Бяха толкова погълнати един от друг, че дори не усетиха, когато се отдалечих, запътвайки се към единствения човек, когото истински копнеех да видя.