Изборът

ДЕСЕТА ГЛАВА

По време на вечерята не посмях да вдигна очи от масата. В Дамския салон имах опората на Марли, с която се погаждахме. Но тук, притисната между съпернички, чиято омраза ме обливаше на талази, се чувствах пълна страхливка. Единствения път, когато се осмелих да отлепя поглед от чинията си, Крие Амбърс извъртя заплашително вилица в моя посока. Дори благонравната Ашли се цупеше и не ми говореше. Идваше ми да избягам в стаята си.

Не разбирах какво толкова е станало. Хората от народа ми симпатизираха, но какво от това? Зад стените на двореца нямаха никаква власт; табелите и окуражителните им възгласи бяха безсилни тук.

Вече се чудех да им благодаря ли, или да ги проклинам за вниманието.

Реших да се съсредоточа върху храната. Последно бях яла пържола на коледната вечер преди няколко години. Знаех, че мама се старае в кухнята, но такова съвършенство не можеше да постигне. Месото направо се топеше в устата, сочно и ароматно. Прииска ми се да споделя възторга си с някого, но уви. Марли я нямаше наблизо. Огледах се плахо из трапезарията. Новата ми приятелка си бъбреше дискретно със съседните момичета.

Как го постигаше? Нали и нея бяха обявили за една от фаворитките? Как съумяваше да предразположи околните?

Десертът представляваше пъстра плодова салата с ванилов сладолед. Имах чувството, че никога през живота си не бях близвала храна. Ако това беше истинският й вкус, то тогава какво бях яла до този момент? Сетих се за Мей и споделената ни любов към сладкото. Направо щеше да оближе паничката. А и несъмнено щеше да обере точките в тази игра.

Не ни беше позволено да ставаме от масата, докато всички не се навечерят, а след това - директно по леглата.

- Все пак на сутринта ви предстои да се запознаете лично с принц Максън и трябва да сте свежи - аргументира се Силвия. - Нали е бъдещият съпруг на някоя от вас.

Из салона се разнесоха няколко въздишки.

При този поход по стълбището тракането на токчета беше осезаемо по-кротко. Нямах търпение да се отърва както от високите обувки, така и от роклята. В раницата си имах един-единствен чифт лично мои дрехи и ми дойде наум да ги облека, само и само да се почувствам себе си, макар и за момент.

Като стигнахме коридора, всички се разпръснахме към стаите си. Марли ме издърпа настрани.

- Добре ли си? - загрижи се тя.

- Да. Просто няколко момичета ме гледаха странно по време на вечеря - опитах да не прозвуча хленчещо.

- Леко са попритеснени, задето те харесаха толкова хора - махна небрежно с ръка тя.

- Но и теб те харесаха. На колко табели пишеше името ти? Как така момичетата не те гледаха на кръв?

- Май не си прекарвала много време в момичешки компании, а? - усмихна ми се дяволито, сякаш да ми загатне какво се случваше.

- Не. Общувам главно със сестрите си - признах си.

- Домашно образование, предполагам?

-Да.

- Е, аз пък посещавам училище заедно с други Четворки, всичките момичета, и им знам номерата. Работата опира до това да влезеш под нечия кожа, да опознаеш най-дълбоките му страхове. Много от момичетата ми правят двусмислени комплименти, пускат ми хапливи коментарчета. Знам, че на пръв поглед изглеждам общителна, но дълбоко в себе си съм свенлива, и тяхната цел е да подронят фасадата ми с думи.

Сбръчках чело. Правеха го умишлено?

- А ти... каквато си тихичка и загадъчна...

- Не съм загадъчна - прекъснах я аз.

- Само малко. А понякога хората се колебаят дали да разтълкуват мълчанието като самоувереност, или като плахост. Затова те гледат така, сякаш си нищожество, имайки надеждата, че и ти ще започнеш да се възприемаш по този начин.

- Хм. - Имаше логика. Питах се с коя ли черта на характера си предизвиквах самозащитна реакция у хората. - И каква е тайната ти? Как ги надвиваш?

Тя се усмихна.

- Не им обръщам внимание. Една позната например така се вбесява, ако не успее да ти развали настроението, че просто се нацупва и млъква. Така че - спокойно. Трябва само да се преструваш, че нападките им не ти влияят.

- Действително не ми влияят.

- Почти ти хванах вяра... но не съвсем. - Изкиска се тихичко и топлият й глас се изпари в смълчания коридор. - Можеш ли да повярваш, че на сутринта най-накрая ще го срещнем? - Попита ме неочаквано, насочвайки разговора ни към по-важни за нея въпроси.

- Всъщност не мога. - Възприемах Максън като призрак в двореца: някакво смътно присъствие, което така и не се материализираше.

- Ами освен да ти пожелая успех утре. - Личеше си, че го каза от сърце.

- Аз пък ти желая още по-голям успех, Марли. Сигурна съм, че принц Максън ще е изключително щастлив да се запознае с теб. - Стиснах ръката й веднъж.

Тя ми благодари с развълнувана, но и леко плаха усмивка, после се отправи към стаята си.

Когато влизах в своята, през отворената врата отсреща дочух Бариел да мъмри една от прислужничките си. Тя ме видя и тресна вратата в лицето ми.

Много мило, няма що!

Естествено, и моите прислужнички ме очакваха в стаята, готови да ми помогнат със събличането и вечерния тоалет. Нощницата ми, оскъдно зелено парцалче, лежеше опъната на леглото. И трите бяха проявили благовъзпитаността да не пипат раницата ми.

Действаха чевръсто, но внимателно. Безупречно бяха усвоили рутината, но не претупваха нито стъпка от нея. Вероятно грижите им трябваше да ме отпуснат, но, честно казано, предпочитах да ме оставят сама. И все пак ми беше съвестно да ги пришпорвам, докато миеха ръцете ми, развързваха корсета на роклята ми и прикрепваха сребърната значка с името ми върху копринената нощничка. Цялото това внимание ме караше да се чувствам неловко, а те не спираха с въпросите. Постарах се да им отговарям възможно най-вежливо.

Да, вече бях видяла всички претендентки. Не, не ми се струваха особено разговорливи. Да, вечерята беше приказна. Не, тази вечер нямаше предвидени срещи с принца. Да, страшно уморена бях.

- И си мечтая единствено да поспя малко - прикачих към края на последния отговор, силно надявайки се да схванат намека ми.

Като че ли останаха разочаровани. Побързах да закърпя положението.

- Много съм ви благодарна за помощта, но просто съм привикнала към по-уединен живот. А цял ден не можах да си поема въздух от хора.

- Но, лейди Сингър, наша задача е да ви служим. За това ни се плаща - обясни най-главната от трите. Вече бях запомнила, че името й е Ан. Тя като че ли командваше парада, докато бъбривата Мери и свитичката Луси просто изпълняваха.

- Наистина оценявам желанието ви да помогнете и определено ще се възползвам от услугите ви сутринта. Но тази вечер ми е нужна единствено почивка и малко време насаме с мислите ми. Пък и утре ми трябвате свежи, нали така?

Трите се спогледаха.

- Е, така е - съгласи се Ан.

- Поне една от нас трябва да остане в стаята ви, докато спите. В случай че имате нужда от нещо - намеси се угрижено Луси, напрегнато очаквайки да чуе решението ми. Понякога гласът й трепереше, навярно заради вродената й свенливост.

- Ако ми потрябва нещо, ще позвъня със звънчето. А и едва ли ще мога да се отпусна, ако знам, че някой ме наблюдава.

Пак си размениха скептични погледи. Сещах се за един-единствен начин да сложа край на тая сцена, но хич не ми се искаше да прибягвам до него.

- Наредено ви е да ми се подчинявате, права ли съм?

Трите кимнаха обнадеждено.

- В такъв случай ви заповядвам да си лягате. Ще ви чакам сутринта. Моля.

Ан се усмихна. Явно схващаше замисъла ми.

- Да, лейди Сингър. Спокойна нощ - поклониха ми се и напуснаха мълчешком стаята. На излизане Ан се обърна да ме погледна отново. Явно не си ме беше представяла така. Но изненадата май й допадаше.

След като си тръгнаха, събух луксозните пантофи и се разтъпках боса по пода. Чувството беше приятно, някак естествено. Заех се да разопаковам багажа си и приключих за нула време. Оставих дрехите в раницата, а нея пъхнах в гигантския гардероб. Хвърлих поглед и на роклите по закачалките. Бяха само няколко - достатъчно за едноседмичен престой. Предполагам така беше и в другите стаи. Защо да майсторят повече рокли за момиче, което можеше да напусне двореца още на следващия ден?

Събрах малкото семейни снимки, които носех в себе си, и ги закрепих в рамката на огледалото. Толкова голямо беше, че имаше място и за тях, и за цялото ми отражение. Бях си взела малка кутийка с лични джунджурии - любимите ми обеци, панделки и ленти за коса. По всяка вероятност щяха да ми се присмеят, сложех ли ги в двореца, но пък си бяха мои и не исках да се разделям с тях. Няколкото книги от раницата си подредих върху практичната лавица до вратите към балкона.

Надникнах навън и пред очите ми се простря градината. Представляваше лабиринт от пътечки с фонтани и пейки покрай тях. Всичко цъфтеше, а живите плетове бяха изрядно подкастрени. Отвъд това грижливо поддържано парче земя се виждаха неголямо, равно поле и гъста гора. Дърветата й се ширеха толкова надалеч, че не можех да преценя дали крепостните стени на двореца я обхващат цялата. За момент се позачудих защо изобщо съществува, после прехвърлих вниманието си върху последния предмет, който бях донесла от къщи.

Бурканчето с непокорната монета. Търкулнах го между дланите си няколко пъти, заслушана в дрънченето на метала по ръбовете на стъклото. Защо изобщо го бях взела със себе си? За да ми напомня за онова, което ми беше отказано?

Тази дребничка мисъл - че любовта, с години съграж- дана на закътано, тайно място, вече я нямаше в живота ми, - ме накара да се просълзя. Оказа се последната капка в чашата на напрегнатия ми ден. Още не бях решила къде ще сместя бурканчето, но временно го оставих върху нощната масичка.

Изгасих лампата, настаних се върху пухкавите завивки и се вгледах в стъкления затвор на пенито. Дадох воля на тъгата си. На мислите си за него.

Как се беше случило така, че да загубя толкова много за толкова кратко време? Човек би предположил, че раздялата със семейството, началото на нов живот в непозната среда и прекъсването на всички връзки с любимия са събития, назряващи години наред, а не в рамките на ден.

Питах се какво ли е искал да ми каже в онзи последен момент. Подозирах, че гордостта му е попречила да го изрече на глас. Дали не беше свързано с нея?

Продължавах да се взирам в буркана.

Може би е искал да се извини? Предишната вечер добре го бях скастрила. Нищо чудно.

А дали не се е опитвал да ми каже, че ме е преживял вече? Е, това го видях със собствените си очи, благодаря за вниманието.

Че още не ме е преживял? Че още ме обича?

Прогоних това хрумване от съзнанието си. Не биваше да позволявам на надеждата да хваща корени. В момента беше най-полезно да го мразя. Гневът щеше да ми дава тласък. Все пак една от основните причини за участието ми в Избора беше възможността да се отдалеча колкото се може повече от него за максимално дълго време.

Но надеждата се мъчеше да си пробие път. И носеше със себе си носталгията по дома, по утешителната прегръдка на Мей в леглото ми. Носеше и болката от омразата на конкурентките ми, от опитите им да сринат самочувствието ми. И треската покрай предстоящите телевизионни изяви. И смразяващият страх от фанатици, готови да жертват живота ми в името на политическа кауза. Всичко това връхлетя твърде стремглаво грохналото ми след крайно тежък ден съзнание.

Зрението ми се замъгли. Дори не съзнавах, че роня сълзи. Едва дишах. Цялата се тресях. Скочих от леглото и побягнах към балкона. В паниката си първоначално не успях да дръпна резето, но при втория опит отворих вратата. Надявах се свежият въздух да е достатъчен лек, но уви. Дъхът ми продължаваше да излиза на студени пресекулки.

И тук не чувствах свобода. Решетките на балкона ме ограждаха като в клетка. А отвъд тях се издигаха крепостните стени на двореца, безкрайно високи със стражи по постовете.

Умирах да избягам, но никой нямаше да ми го позволи. Отчаянието ме сриваше все повече и повече. Погледнах към гората. Сигурна бях, че от усоите й се виждаше само зеленина.

Завъртях се и хукнах. Първите ми крачки бяха леко несигурни заради сълзите в очите ми, но някак успях да се добера до вратата. Изтичах по единствения познат ми коридор, напълно сляпа за ценните картини, тежките драперии и позлатени корнизи. Не отчетох дори стражите. Не познавах разположението на замъка, но знаех, че сляза ли по стълбището и свия ли надясно, ще се озова пред масивните стъклени врати към градината. Само тях ми трябваше да стигна.

Спуснах се надолу по централното стълбище, а плясъкът от босите ми ходила отекваше по мрамора. По пътя си срещнах още няколко от стражите, но нито един от тях не ме задържа. Не и докато не намерих търсеното място.

Както и по-рано, на пост от двете страни на изхода към градината стояха мъже и когато се втурнах към вратите, единият изскочи пред мен, преграждайки пътя ми с копието си.

- Простете, госпожице, но трябва да се върнете в стаята си - заяви авторитетно. Макар и да говореше тихо, гласът му проехтя като гръм сред глухотата на елегантния вестибюл.

- Не... не. Трябва... навън - думите се оплитаха в устата ми, не можех да дишам нормално.

- Госпожице, незабавно трябва да се приберете в стаята си - ворият страж пристъпваше към мен.

- Моля ви - задъхвах се. Очаквах всеки момент да припадна.

- Съжалявам... лейди Америка - прочел беше името ми от значката. - Време е да се връщате в стаята си. - И тръгна решително към мен.

- Аз... не ми достига въздух - запънах се, политайки в ръцете му. Копието падна на земята. С последни сили задращих вяло по гърдите му.

- Пусни я! - обади се трети глас, млад, но с осезаема тежест. Понечих да се обърна, ала главата ми по-скоро клюмна в неговата посока. И кого да видя? Принц Максън. Изглеждаше малко странно заради ъгъла, под който висеше главата ми, и все пак разпознах косата и скованата му стойка.

- Прималя й, Ваше Височество. Искаше да излезе навън - обясни смутено първият страж. Лошо му се пишеше, ако ме беше наранил. Вече бях собственост на Илеа.

- Отвори вратите.

- Но... Ваше Височество...

- Отвори вратите и я пусни. Веднага!

- Слушам, Ваше Височество - първият страж се спусна да изпълнява заповедта. С все още оклюмала глава чух подрънкването на ключове и плъзването на един от тях в ключалката. Опитах да се изправя на крака под зоркия поглед на принца. В този момент божественият аромат на свеж въздух обля тялото ми, зареждайки ме с нужната енергия. Изтръгнах се от ръцете на стража и като опиянена се втурнах към градината.

Олюлявах се на краката си, но грацията ми беше последна грижа в момента. Просто имах нужда да постоя под небето. Отворих сетивата си за топлия въздух, за тревата под босите ми ходила. Изтънчената атмосфера на двореца витаеше дори в този къс природа. Имах намерението да стигна чак до гората, но краката отказаха да ме носят. Срутих се пред малка каменна пейка, изцапвайки ефирната си нощничка в прахоляка, отпуснах ръце върху студената седалка и зарових лице в тях.

Нямах сили да ридая, затова сълзите се стичаха тихо по бузите ми. Въпреки това отнемаха цялото ми внимание. Как се бях озовала на това място? Как го бях допуснала? Какъв живот ме чакаше тук? Щях ли някога да си възвърна поне частица от предишния?

Нямах отговори. И се чувствах отчайващо безсилна.

Погълната в мислите си, разбрах, че не съм сама, чак когато принцът проговори.

- Добре ли сте, мила? - попита ме Максън.

- Не съм ти никаква „мила“ - вдигнах стръвен поглед към него. Нямах намерение да му спестявам нито капка от отвращението, което пораждаше в мен.

- Засегнал ли съм ви с нещо? Не удовлетворих ли желанието ви? - изглеждаше искрено объркан от реакцията ми. Явно очакваше всичките до една да го боготворим и да прославяме небесата, че го има.

Втренчих безстрашен поглед в него, макар и да подозирах, че сълзите по бузите ми разваляха ефекта.

- Простете, мила, но възнамерявате ли да плачете още? - попита ме той, очевидно непривикнал към подобни сцени.

- Не ме наричай така! Мила съм ти, колкото и останалите трийсет и четири затворнички в замъка ти.

Той се приближи до мен, сякаш несмутен от дръзкия ми тон. Изглеждаше просто... замислен. Интересно стоеше това изражение на лицето му.

Походката му беше учудващо елегантна за младо момче и излъчваше невероятна самоувереност. Като си представих в що за неловка картинка се бях озовала, дързостта ми се постопи. Принцът крачеше около мен в официален костюм, а аз се гърчех полугола на земята. Като че ли високото положение не му придаваше достатъчно авторитет, ами и маниерът му беше величествен. Навярно си беше имал доста работа със злощастни хора; проявяваше невиждано хладнокръвие.

- Не сте справедлива. Питая мили чувства към всички ви. Въпросът е да открием коя ще ми стане най-мила.

- Сериозно ли току-що използва думата „питая“?

Той се позасмя.

- Боя се, че да. Простете, но образованието ми е насадило в мен малко старомоден език.

- Образование - провлачих, извъртайки очи. - Жалка работа.

- Извинете? - недоразбра принцът.

- Жалка работа! - извиках, връщайки отново част от куража си.

- Кое?

- Този конкурс! Целият цирк! Никога ли не си се влюбвал? Така ли искаш да избереш бъдещата си съпруга? Не е за вярване колко си безхарактерен! - поразмърдах се на земята. Принцът седна на пейката, за да не ме кара да извивам глава нагоре. Аз обаче не бях в настроение да му благодаря.

- Понятно ми е защо сте си изградили такова мнение за мен, защо всичко това ви прилича на банално развлечение. Но разберете, че светът ми е изключително затворен. Не срещам много жени. Единствените ми познайници са дъщери на дипломати, с които нямаме общи теми на разговор. Е, поне ни се удава шанс да упражняваме старомодния си език.

Явно това трябваше да е шега, но само той самият я оцени. На мен не ми беше забавно. Максън се прокашля и продължи:

- Тези обстоятелства са ми попречили да срещна любовта на живота си. вие имали ли сте това удоволствие?

- Да - отвърнах сухо. Още щом думата напусна устата ми, съжалих, че не я бях преглътнала. Това беше твърде лично, не му влизаше в работата.

- Значи, родена сте под щастлива звезда - в гласа му долових завист.

Каква ирония. С едно нещо превъзхождах принца на Илеа, а именно същото бях дошла тук да забравя.

- Родителите ми са се оженили по същия начин и бракът им е сполучлив. Надявам се и аз да намеря благополучие в лицето на жена, която да спечели любовта на цяла Илеа, да ми бъде предана спътница в живота и да ме придружава в срещите с лидерите на други нации. Да бъде приятелка на приятелите ми и моя довереница. Готов съм да открия съпругата си.

Тази изповед ме озадачи. В гласа му не се долавяше и следа от сарказъм. Онова, което аз възприемах като пошло телевизионно шоу, беше единственият му шанс за щастие. Нямаше втори набор момичета. Не че не можеше да то организира, но щеше да се превърне в посмешище. Звучеше едновременно потиснат, но и изпълнен с надежда. Неприязънта ми към него се посмекчи. Минимално.

- Наистина ли се чувствате като в клетка? - в очите му се четеше искрено състрадание.

- Да, наистина - отвърнах тихо. И побързах да добавя: - Ваше Величество.

Той се позасмя.

- Мен също ме е мъчило такова чувство, и то неведнъж. При все това - не можете да отречете, че клетката ни е произведение на изкуството.

- За вас - може би. Населете я обаче с трийсет и четирима непознати мъже, борещи се за едно и също нещо. Да видим тогава колко ще ви се хареса.

Той вдигна вежди.

- Казвате, че се водят спорове за мен? Нима не е пределно ясно, че изборът е лично мой? - Максън се разсмя.

- Всъщност не се изказах правилно. Борят се за две неща. Едни - за вас, други - за короната. И всичките си въобразяват, че знаят как да насочат вниманието ви към себе си.

- А, да. Мъжът или короната. За жалост, някои не намират разлика между двете - той поклати глава.

- Ами успех тогава - натъртих аз.

Сарказмът ми предизвика кратко мълчание. Погледнах го с ъгълчето на окото си, очаквайки пръв да проговори. Той обаче се взираше умислено в тревата. Явно този въпрос го терзаеше от дълго време. Пое си глътка въздух и се обърна към мен.

- А вие за кое от двете се борите?

- В интерес на истината, тук съм по погрешка.

- Как така?

- Ами така. Дълга история е. Но вече... е късно. При това не се боря. Единственият ми план е да похапна добре, преди да ме изритате.

Максън прихна да се смее. За моя изненада дори се преви надве и плесна коляното си. Поведението му представляваше чудновата смесица от скованост и непринуденост.

- От кои сте? - попита ме внезапно.

- Моля?

- Двойка? Тройка?

Изобщо ли не следеше събитията?

- Петица.

- Аха, в такъв случай храната предлага подобаваща мотивация. - Пак се разсмя. -Извинете, но ми е трудно да прочета името ви в тъмнината.

- Аз съм Америка.

- Чудесно - Максън отмести погледа си към нощната градина, усмихвайки се просто ей-така. Явно нещо в настоящия момент го забавляваше. - Америка, мила моя, сърдечно се надявам да откриете нещо в тази клетка, за което си струва да се борите. След цялата тази драма не мога да си представя какво ни очаква, ако наистина си наумите нещо.

Стана от пейката и клекна до мен. Беше твърде близо. Пречеше ми да мисля. Дали от вкоренения ми респект към кралските особи, или от все още разклатените ми нерви, но бях твърде шокирана, за да се възпротивя, като хвана ръката ми.

- Ако желаете, бих могъл да известя персонала, че предпочитате да прекарвате вечерите си в градината. Така ще избегнете физическата намеса от страна на стражата. Въпреки това настоявам да ви охраняват.

Естествено, че желаех. Идеята за свобода, била тя ограничена, ми звучеше адски примамливо, но държах да е наясно с отношението ми към него.

- Не бих... не съм сигурна, че искам да приемам каквото и да било от вас - дръпнах пръстите си от ръката му.

Явно не беше очаквал такъв отговор. Стори ми се даже леко наранен.

- Ваша воля - Съвестта ме жегна. Нямах право да го оскърбявам, и то само защото не го харесвах. - Възнамерявате ли да се прибирате в близко време?

- Да - отвърнах глухо, забола поглед в земята.

- В такъв случай ще ви оставя насаме с мислите ви. До вратата ще ви чака страж.

- Благодаря ви, ъм, Ваше Величество! - поклатих глава. Колко ли пъти се бях обърнала към него неподобаващо в този ни разговор?

- Мога ли да ви помоля за една услуга, скъпа ми Америка? - той отново взе ръката ми. Не отстъпваше така лесно.

Вперих преценяващ поглед в него и отвърнах нерешително :

- Зависи каква.

Усмивката се върна на лицето му.

- Не споменавайте за срещата ни пред другите. Запознанството ни е планувано за утре и не искам останалите момичета да се чувстват пренебрегнати. Не че бих описал нападките ви като особено романтични, но все пак.

Мой ред беше да се усмихна.

- В никакъв случай! - поех си дълбоко въздух. - Няма да кажа и дума.

- Благодаря ви! - докосна ръката ми с устни. Когато стана, я върна внимателно в скута ми. - Лека нощ.

Впих смаян поглед в местенцето, където още се разливаше топлината от целувката му. После вдигнах очи да го видя как се отдалечава, предоставяйки ми самотата, по която бях копняла цял ден.