Изборът

ДВАЙСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА

На следващата сутрин се събудих с леко гузна съвест. Поуплашена дори. Снощи Максън можеше да влезе в стаята ми по всяко време, нищо, че не бях дръпнала ухото си в отговор на сигнала му. Какво му пречеше да ни спипа в крачка? Научеше ли някой за провинението ми...

Беше си чиста проба държавна измяна. А изменниците получаваха само един вид наказание в двореца.

Друга част от мен обаче не береше грижа. В смътните моменти на пробуждането изживявах отново и отново всеки поглед в очите на Аспен, всяко негово докосване, всяка целувка. Липсваха ми нетърпимо.

Щеше ми се да бяхме разполагали с повече време. Имах нужда да си поговорим, да разбера какво се върти в главата му - макар че среднощната ни среща ми беше дала някакво понятие. Просто след толкова много опити да го забравя, не можех току-така да свикна с идеята, че той не беше готов да забрави мен.

Както обикновено, съботната програма включваше престой в Дамския салон, но едва ли щях да го понеса. Трябваше да помисля на спокойствие, а непрестанната глъчка на долния етаж нямаше да ми е от помощ. Когато прислужничките ми се появиха, обясних, че ме боли глава и ще поостана в леглото.

Отзивчиви както винаги, и трите се спуснаха да ми донесат храна и се постараха да не вдигат шум, докато чистеха стаята ми. Направо ме загриза съвестта, задето ги бях излъгала. Само че нямах друг избор. Нима можех да застана лице в лице с кралицата, момичетата и дори с Максън, потънала в мисли за Аспен?

Затворих очи, без да се опитвам да заспя. Просто имах нужда да осмисля чувствата си. Преди да се задълбоча обаче, на вратата се почука. Обърнах се по гръб, а Ан ме попита тихо дали да отвори. Седнах в леглото, пооправих косата си набързо и й кимнах.

Молех се да не е Максън, боях се, че ще прочете вината по лицето ми, но най-малкото очаквах точно Аспен да прекрачи прага ми. Несъзнателно изопнах гръб и се надявах прислужничките да не бяха забелязали.

- Простете, госпожице - каза той на Ан. - Аз съм стражар Леджър. Дошъл съм да обсъдя с лейди Америка някои мерки за сигурност.

- Разбира се, заповядайте - покани го тя с по-лъчезарна от обичайната си усмивка. В ъгъла Мери сръчка Луси, която се изкиска тъничко.

Като чу пискливия гласец, Аспен се обърна към двете прислужнички и докосна шапката си за поздрав.

- Дами!

Луси се поклони, а бузите на Мери задминаха косата ми по червенина, но никоя от тях не отвърна гласно на поздрава му. Ан, макар и видимо запленена от чара на посетителя ми, запази достатъчно самообладание, че да проговори.

- Да ви оставим ли, госпожице?

Позамислих се. Не биваше да се издавам, но пък имахме нужда от малко време насаме.

- Поизлезте за няколко минутки. Предполагам на стражар Леджър ще са му достатъчни - отговорих в крайна сметка и момичетата се изнизаха пъргаво от стаята.

Щом изчезнаха зад вратата, Аспен проговори:

- Опасявам се, че грешиш. Изобщо няма да са ми достатъчни няколко минутки. -Смигна ми дяволито.

- Още не мога да повярвам, че си тук — поклатих глава аз.

Без да губи повече време, Аспен свали шапката си и седна в края на леглото,разполагайки ръцете си така, че пръстите ни едва-едва се докосваха.

- Никога не съм си представял, че един ден ще съм благодарен за военната служба, но след като ми дава шанс да ти се извиня, ще я считам за същинска благословия.

Думите му ме оставиха безмълвна.

Аспен се взря надълбоко в очите ми.

- Моля те да ми простиш, Мер. Държах се като пълен безумец и, повярвай ми, съжалявам за онази нощ в къщичката още от момента, в който слязох от дървото. Инатът ме спираше да върна думите си назад, а когато те избраха... вече не знаех как да постъпя. -Замълча за секунда. Май в очите му проблясваха сълзи. Дали и той не бе страдал по мен, както аз по него? - Не съм преставал да те обичам.

Прехапах устна, мъчейки се да сдържа топлите сълзи. Трябваше да се уверя в нещо, преди да допусна подобни мисли в главата си.

- Ами Брена?

Лицето му посърна.

- Какво за нея?

Издишах на пресекулки.

- Видях ви заедно на площада по време на изпращането. Свършено ли е помежду ви?

Аспен свъси вежди умислено, а след малко избухна в смях. Покри устата си с ръце и се

пльосна назад върху леглото, а като се опомни, стана и попита:

- Това ли си помисли? О, Мер, тя се препъна. Политна назад, а аз я хванах.

- Препънала се е?

- Аха, площадът беше толкова претъпкан с хора, че всички се катереха един върху друг. Брена залитна към мен и се пошегува, че била голяма шматка, което, както знаеш, си е пълната истина. - Сетих се за случая, когато беше оплела крака и се беше прекатурила от тротоара. Защо не се бях сетила по-рано? - Веднага щом се отървах от нея, хукнах към сцената.

Спомних си отчаяния му опит да се добере до мен. Изобщо не беше преигравал. Усмихнах се.

- И какво точно възнамеряваше да сториш, докопаше ли се до сцената?

Той вдигна рамене.

- Плановете ми не се простираха чак дотам. Хрумваше ми да ти се примоля да останеш. Готов бях да стана за посмешище, само и само да не се качиш в онази кола. Ти обаче ме изгледа толкова злобно... и напълно разбираемо. - Той въздъхна горчиво. - Просто загубих кураж. Пък и се надявах да намериш щастие в двореца. - Огледа стаята с всичките й красоти, които временно се считаха за мое притежание. Надеждите му бяха основателни. -После пък - продължи той - реших, че ще те спечеля отново, като се върнеш вкъщи. -Гласът му внезапно придоби тревожна нотка. - Убеден бях, че ще гледаш да се измъкнеш при първа възможност. Да, но... явно грешах.

Той млъкна и се взря в мен, но, за щастие, не попита доколко близки бяха отношенията ни с Максън. Вече ни беше виждал заедно, само че не знаеше за целувките и тайните сигнали, а най-малко исках да му разказвам подобни неща.

- След това дойде време за военния набор и прецених, че няма да е справедливо от моя страна да ти пиша. Все пак можех да намеря смъртта си на бойното поле. Не исках да ме обикваш отново само за да...

- Да те обиквам отново? - повторих в изумление. - Аспен, никога не съм преставала да те обичам.

Най-неочаквано Аспен се приведе към лицето ми и ме целуна нежно. Опря длан в бузата ми, притискайки ме към себе си, и всяка минута от изминалите две години нахлу отново в тялото ми. Толкова се радвах, че не съм загубила безвъзвратно миналото си.

- Много съжалявам - мълвеше той между целувките ни. - Наистина, Мер.

Отдръпна се, за да ме огледа, и по съвършените му черти се разля мила усмивка, докато

очите му задаваха въпроса, който блуждаеше и в моето съзнание: Какво ни чака от тук нататък?

В този момент вратата се отвори и за мой ужас прислужничките ми станаха свидетелки на близостта ни с Аспен.

- Слава богу, че се връщате! - изстреля той, притискайки дланта си още по-силно в бузата ми, преди да я премести върху челото ми. - Май нямате температура, госпожице.

- Какво има? - попита Ан и се спусна към леглото ми с притъмняло от тревога лице.

Аспен се изправи.

- Оплака се, че имала странно усещане в главата си.

- Да не би да се е влошило главоболието, госпожице? - загрижи се Мери. -Пребледнели сте!

Нищо чудно. Несъмнено и последната капчица кръв се беше изцедила от лицето ми, като ни видяха заедно. За радост, Аспен, както винаги хладнокръвен в напечени ситуации, беше потулил нещата за част от секундата.

- Ще ида за лекарството - изписука Луси и затупурка към банята.

- Простете, госпожице - каза Аспен, докато прислужничките ми се щураха наоколо. -Не искам да ви безпокоя повече. Ще се върна, когато ви поолекне.

Пред мен стоеше същото онова лице, което бях целувала хиляди пъти в къщичката на дървото. Околният свят се беше преобърнал, но връзката помежду ни не беше трепнала.

- Ще съм ви благодарна, господине - отвърнах вяло.

Той ми се поклони леко и си тръгна.

Прислужничките веднага ме наобиколиха, борейки се с несъществуваща мигрена.

Но не главата ме болеше, а сърцето. Копнежът по обятията на Аспен бе толкова познат, сякаш никога не ме беше напускал.

Посред нощ някой разтърси раменете ми силно. Отворих очи и видях Ан.

- Какв...?

- Моля ви, госпожице, трябва да станете! - Гласът й звучеше неистово, трепереше от ужас.

- Какво е станало? Да не би да си пострадала?

- Не, не. Трябва да ви отведем на приземния етаж; нападат ни.

Главата ми се маеше; не можех да преценя дали я бях чула правилно. В този момент обаче видях Луси да плаче зад гърба й.

- Проникнали са в двореца? - попитах в недоумение.

Уплашеният вопъл на Луси беше достатъчно потвърждение.

- Какво да правим? - мобилизирах се аз. Внезапният прилив на адреналин моментално ме разсъни и изскочих от леглото. Още щом се изправих на крака, Мери ми нахлузи обувките, а Ан ме загърна с халат. В съзнанието ми се въртяха само три думи: Северняци или Южняци? Северняци или Южняци?

- В ей онзи ъгъл има скрит коридор. Ще ви отведе директно в охраняемата зала на приземния етаж. Стражата вече е на поста си. Кралското семейство и останалите момичета също трябва да са там. Побързайте, госпожице. - Ан ме изтласка към коридора и натисна с длан един участък от стената. Панелът поддаде и се извъртя като порта към таен проход от някой детективски роман. А зад него ме очакваше тясно стълбище. Докато гледах в захлас, Тайни изхвърча от стаята си и припна по коридорчето.

- Хайде, да тръгваме - подканих аз. Ан и Мери зяпнаха насреща ми. Луси така се тресеше, че едва стоеше на краката си. - Какво чакате?

- Само вие, госпожице. За нас има друго скривалище. Побързайте, преди да са стигнали дотук. Моля ви!

Съзнавах, че спипаха ли ги, в най-добрия случай щяха да понесат побой и унижения; а в най-лошия щяха да се простят с живота си. Не можех да понеса тази мисъл. Вероятно разсъждавах твърде самонадеяно, но ми се струваше, че щом Максън беше направил толкова много за мен, животът на любимите ми прислужнички щеше да е важен и за него. Независимо от това, че бяхме развалили отношенията си. Може и да му приписвах твърде голямо великодушие, но при всички случаи нямах намерение да ги оставя тук. Страхът ми даваше стимул да действам. Сграбчих Ан за ръката и я бутнах в тунела. Тя дори не успя да се възпротиви, а аз се възползвах от момента да натикам вътре Мери и Луси.

- Движение! - викнах им.

Изпълниха нареждането ми, но Ан не спря да протестира през целия път.

- Няма да ни пуснат, госпожице! Това убежище е само за кралското семейство... Веднага ще ни изгонят!

Ушите ми бях глухи за увещанията й. Където и да се намираше скривалището на прислугата, едва ли щеше да е по-безопасно от това на кралското семейство.

Стълбището беше оборудвано с лампи на всеки няколко метра, но въпреки това се препъвах многократно в бързината. Бях ослепяла от тревога. Докъде се бяха промъквали бунтовниците при минали атаки? Знаеха ли за съществуването на тези тайни проходи? Луси се беше парализирала от страх и се наложи да я влача надолу по стълбите.

Нямах представа колко време ни беше отнело слизането, но най-сетне тясното стълбище ни отведе до изкуствено създадена пещерна зала. По облите й стени се виждаха и други отвори, от които изскачаха още момичета и се втурваха към масивна порта с поне половинметрова дебелина. И ние се спуснахме към сигурността зад нея.

- Благодарим ви, че се погрижихте за безопасността на момичето. Свободни сте -обърна се един от стражите към прислужничките ми.

- Не! Остават с мен - заявих непоклатимо.

- Госпожице, персоналът си има собствено скривалище - възпротиви се той.

- Хубаво тогава. Щом няма да пуснете тях, и аз няма да вляза. Убедена съм, че принц Максън с интерес ще изслуша чия е вината за неявяването ми. Да вървим, дами. - Дръпнах Мери и Луси за ръцете. Ан се беше вцепенила от шок.

- Чакайте! Чакайте! Хайде, влизайте. Но ако някой недоволства, вие отговаряте.

- Разбира се - съгласих се аз. Обърнах момичетата и, предвождайки групичката ни, прекрачих прага с гордо вдигната глава.

Вътре кипеше бурна дейност. Някои от участничките се бяха скупчили в единия ъгъл и плачеха, а други коленичеха в молитва. Кралят и кралицата седяха сами, обкръжени от личните си стражи. Максън стоеше встрани и държеше ръката на Илейна, която, макар видимо посплашена, очевидно се наслаждаваше на вниманието му. Направи ми впечатление колко близо до вратата беше разположено кралското семейство. Зачудих се дали и в двореца не важеше правилото, че капитанът напуска кораба последен. Щяха да направят всичко по силите си да отбият опасността, но нахлуеше ли водата, те първи щяха да се удавят.

Височайшата им групичка ме съзря на входа с неочакваната ми компания. Отчетох удивлението по лицата им, кимнах веднъж и продължих напред с вирната брадичка. Действах с идеята, че излъчвах ли самоувереност, никой нямаше да ме закача.

Да, ама не.

Още на третата ми крачка Силвия изникна пред мен. Изглеждаше учудващо спокойна. Съвсем очевидно беше натрупала опит в областта.

- Чудесно. Ще ни е нужна помощ. Момичета, незабавно отивате в склада да приготвите напитки за кралското семейство и дамите. По-бързичко - заповяда им тя.

- Не. - Обърнах се към Ан и й дадох първото си истинско нареждане. - Ан, ако обичаш, занеси напитки на краля, кралицата и принца, после те чакам при нас. - Върнах погледа си към Силвия. - Останалите да се оправят сами. Щом са решили да оставят прислужничките си на произвола на съдбата, нека сами си носят вода. Моите ще стоят с мен. Хайде, дами.

Не се и съмнявах, че кралските особи бяха дочули диалога ни. В старанието си да прозвуча авторитетно бях прибягнала до висок тон. Но хич не ме интересуваше дали ще ме сметнат за нагла. Луси беше най-уплашена от всички присъстващи. Цялата трепереше и за нищо на света нямаше да допусна да прислужва в това състояние на къде-къде по-недостойни от нея хора.

Вероятно се намесваше инстинктът ми на по-голяма сестра, но просто трябваше да предпазя горките момичета.

Харесахме си местенце в дъното на стаята. Явно напливът на гостенки от Избора беше хванал отговорника на своеобразния бункер неподготвен, тъй като столовете далеч не бяха достатъчни. Поне запасите от храна и вода безспорно щяха да ни стигнат за месеци, възникнеше ли нужда от толкова дълго укриване.

Интересна компания се беше събрала. Очевидно няколко от чиновниците изобщо не си бяха лягали, затова и още стояха в костюми. Максън също беше в пълно облекло. Почти всички момичета обаче трепереха по нощнички - ефирни одеяния, подходящи за спане в топлите стаи на горния етаж. В бързината на малко от тях беше хрумнало да грабнат халатите си. И аз чувствах лека хладина под тънката материя.

Шепа участнички се бяха струпали в предната част на стаята. Естествено, те първи щяха да пострадат, разбиеше ли някой портата. Но пък оцелееха ли, колко време щяха да са прекарали пред погледа на Максън само! Повечето от онези, които си бяха избрали по-вътрешно място, изглеждаха като Луси - треперещи, разплакани и сковани от ужас.

Докато Ан обслужваше домакините, с Мери обкръжавахме закрилнически клетата Луси. Нищо в стаята и ситуацията не подтикваше към отпускащ разговор, затова просто мълчехме, заслушани в шумотевицата наоколо. Цялата тази олелия ми напомняше за първия ден в двореца и суматохата покрай разкрасяването. Затворих очи и съчетах онзи спомен с настоящия шум, опитвайки се да си вдъхна спокойствието, което симулирах външно.

- Добре ли сте?

Когато вдигнах поглед, пред мен стоеше Аспен, величествен в спретната си униформа. Гласът му звучеше делово и опасността като че ли не беше докоснала нервите му. Въздъхнах тежко.

- Да, благодаря ви.

Помълчахме известно време, наблюдавайки оживената дейност в стаята. Очевидно капнала от умора, Мери се беше отпуснала върху Луси и дремеше. Като се имаха предвид обстоятелствата, Луси изглеждаше относително спокойна. Вече не плачеше, а вместо това се възхищаваше на Аспен.

- Много мило от ваша страна, че сте довели прислужничките си. Не всеки би постъпил така благородно с хора, считани за под нивото му - заговори ме той.

- Никога не съм взимала разликата в кастите насериозно - казах тихо. Той ми се усмихна дискретно.

Луси пое въздух, сякаш се канеше да го пита нещо, но в този момент от отсрещния край на помещението се разнесе гръмовен вик. Един от стражите ни крещеше да запазим тишина.

Аспен тръгна в негова посока, а на мен ми олекна. Притеснявах се, че някой ще заподозре нещо.

- Това беше същият страж от одеве, нали? - попита Луси.

- Да, същият.

- Знам, че напоследък стои на пост пред вратата ви. Много е любезен - изкоментира тя.

Не се и съмнявах, че Аспен се отнасяше също толкова мило с прислужничките, колкото и с мен. Все пак бяха от една каста.

- Изключително чаровен е - добави Луси.

Усмихнах се и помислих как да отговоря, но стражът до вратата така или иначе беше наредил да мълчим. След като и последните разговори затихнаха, над стаята се спусна мрачна глухота.

И тогава чухме ясно. Над главите ни ставаше сражение. Заслушах се за свистенето на куршуми, и изобщо за някакъв звук, издаващ произхода на бунтовниците. Несъзнателно се бях вкопчила в момичетата от двете ми страни, сякаш така можехме да се защитим от предстоящото.

Грохотът не стихна с часове. Никой в помещението не смееше да помръдне, с изключение на Максън, който обикаляше предано и проверяваше състоянието на всяка една от ужасените си гостенки. В нашето ъгълче будувахме само двете с Луси и от време на време разменяхме по някоя думичка, но толкова приглушена, че ни се налагаше да четем по устните си. Като ни доближи, Максън се усмихна при вида на купчинката прислужнички, отпуснати върху мен. В онзи момент не долових и капка гняв у него, макар че наистина ми се искаше да разрешим вчерашния си спор. Вместо обида, върху лицето му се появи усмивка на облекчение и радост, че ме вижда жива и здрава. Гузната ми съвест отново се обади... В какво се бях забъркала?

- Добре ли сте? - попита принцът.

Аз кимнах. Той обърна поглед към Луси и се приведе през мен, за да й отправи същия въпрос. Вдишах и вкусих аромата на Максън. Такова ухание не се впръскваше от шишенце. Не беше канела, нито ванилия, нито пък - намеси се услужливо паметта ми - домашен сапун. Максън притежаваше своя собствена миризма, смес от химикали, която тлееше под кожата му.

Луси също кимна в уверение на това, че се държи.

- Предполагам, че сте изненадана да попаднете тук? - усмихна й се той, мъчейки се да разведри неприветливата ситуация.

- Никак даже, Ваше Величество. Не и с нея. - Луси ме посочи с глава.

Максън се обърна към мен, а лицето му се намираше на сантиметри от моето. Почувствах се неудобно. Цял куп хора ме приковаваха на място; не можех дори да помръдна. Освен това ни наблюдаваха десетки очи; включително тези на Аспен. За радост, нажеженият момент отмина бързо и принцът върна погледа си към Луси.

- Напълно ви разбирам - усмихна й се отново. Стори ми се, че се готвеше да добави нещо, но явно размисли и понечи да се изправи.

Аз обаче го сграбчих за ръката и прошепнах в ухото му:

- Северняци или Южняци?

- Спомняш ли си фотосесията? - попита ме той шепнешком.

Кимнах втрещено. Въпросната група бунтовници настъпваше на северозапад, опожарявайки насаждения и колейки мирни граждани по пътя си. Да ги пресрещнат, беше заповядал принцът. През цялото това време мародерската им шайка бе напредвала към крепостните ни стени невъзпрепятствано. Щурмували ни бяха убийци. Южняци.

- На никого не казвай. - Той ни остави, за да нагледа Фиона, която стискаше раменете си с ръце и ридаеше неутешимо.

Съзнателно забавих дишането си и се заех да подготвям плана си за бягство, в случай че разбиеха масивната порта, макар и да знаех, че е загуба на време. Докопаха ли ни, свършено беше с нас. Можехме единствено да кротуваме в очакване на съдбата си.

Часовете се точеха един след друг. Нямах представа колко е часът, но дремещите се бяха събудили, а будуващите започваха да окапват.

Тътнежът над главите ни не секна мигновено, а отслабна лека-полека. Накрая всичко утихна окончателно.

Няколко стражи отвориха портата и тръгнаха да проучват обстановката. След щателна проверка на двореца отрядът се завърна.

- Дами и господа — призова вниманието ни един от тях, - бунтовническата атака е била потушена. Ще ви помолим да се върнете по стаите си през тайните проходи. Дворецът е в безпорядък и има доста ранени стражи. Най-разумно е да избягвате големите зали и главните коридори, докато не бъдат разчистени. Участничките в Избора, моля, отправете се към стаите си и останете там до следващо нареждане. Говорих с готвачите и до час ще ви бъде донесена храна. Медицинският персонал ще ми е необходим в амбулаторното крило.

Хората наставаха и се стекоха към вратата, сякаш нищо не се беше случвало. Някои дори изглеждаха отегчени. Май всички, с изключение на по-чувствителните души като Луси, бяха приели нападението за нещо нормално и напълно очаквано.

Стаята ми беше претършувана. Матракът лежеше на пода, роклите ми бяха разхвърляни във всички посоки, семейните ми снимки бяха на парчета. Огледах се за бурканчето с монетата и го намерих непокътнато - търкулнало се беше под леглото. Опитах да сдържа сълзите си, но погледът ми постоянно се премрежваше. Не от страх, макар че безспорно се боях. Просто не можех да преглътна мисълта, че врагът бе опетнил личните ми вещи с мръсните си ръце.

Доста време ни отне да върнем всичко постарому, понеже не ни бяха останали сили. Въпреки това успяхме. Дори намерихме тиксо, за да залепя снимките си. Веднага щом свършихме и тази важна работа, изпратих прислужничките си да полегнат. Ан възропта, но аз не исках и да чуя. Вече умеех да се разпореждам и прилагах това си умение безапелационно.

След като останах сама, си позволих да пророня няколко сълзи. Страхът, макар и поотшумял, продължаваше да тегне на гърдите ми.

Изрових дънките, подарък от Максън, и единствената тениска, която си бях донесла от къщи, и ги облякох. Така се чувствах малко по-нормално. Косата ми беше в пълен безпорядък от среднощните и сутрешни изпитания, затова я вдигнах в хлабав кок, без да гоня изплъзналите се кичури.

Изсипах парченцата от снимките върху леглото си и се заех да ги напасвам. Имах чувството, че се опитвам да подредя четири разбъркани пъзела. Едва бях сглобила първата снимка, когато на вратата се почука.

Максън - помислих си веднага. - Моля те, бъди ти. Отворих вратата с надежда.

- Здравей, миличка. - На прага ми стоеше Силвия. Беше направила детинска физиономия, която явно трябваше да ми подейства утешително. Промъкна се кокетно в стаята ми, после се обърна и загледа дрехите ми.

- О, само не ми казвай, че и ти си тръгваш - измрънка. - Нищо страшно не се е случило, повярвай ми. - Махна с ръка, сякаш да заличи целия инцидент.

Нищо страшно ли? Нима не личеше, че съм плакала?

- Нямам намерение да си ходя - уверих я, прибирайки един кичур зад ухото си. - Защо, да не би някои да си стягат багажа?

Тя въздъхна.

- Да, три дотук. А добричкият ни Максън ме помоли да известя всички момичета, че имат разрешението му да си тръгнат. В момента урежда транспортните въпроси. Странно. Сякаш е знаел, че ще има дезертьорки. Ако бях на ваше място, щях добре да се замисля дали си струва да се откажа заради подобна глупост.

Силвия заситни из стаята ми, оглеждайки интериора. Глупост, значи? Дъската ли й хлопаше на тази жена?

- Взели ли са нещо? - попита небрежно.

- Не, госпожо. Всичко беше с краката нагоре, но, поне на пръв поглед, нищо не ми липсва.

- Чудесно. - Дойде до мен и ми подаде малък безжичен телефон. - Това е най-обезопасената линия в двореца. Трябва да се обадиш на семейството си, за да не се притесняват. Но да не се бавиш много. Чакат ме още няколко момичета.

Огледах с почуда миниатюрния предмет в ръцете ми. Дотогава не ми беше попадал безжичен телефон. Бях виждала у Двойки и Тройки, но не предполагах, че един ден и аз ще използвам такъв. Пръстите ми трепереха от вълнение. Щях да чуя гласовете им!

Набрах номера нетърпеливо. По лицето ми цъфна усмивка, независимо от всичко случило се. Мама вдигна на второто позвъняване.

- Ало?

- Мамо?

- Америка! Ти ли си? О, добре ли си? Поболяхме се от тревоги. Обади ни се човек от дворцовата охрана да ни каже, че няколко дена няма да имаме връзка с теб, а научихме за атаката на онези проклетници. Много се страхувахме. - От другата страна на линията се чу плач.

- О, недей да плачеш, мамо. В безопасност съм. - Погледнах към Силвия. Май скучаеше.

- Задръж малко. - Последва раздвижване.

- Америка? - Мей говореше през сълзи. Сигурно бе преживяла най-лошия ден в живота си.

- Мей! О, миличката ми Мей, толкова ми липсваш! - Гърлото ми се сви на топка.

- Мислех, че си мъртва! Америка, обичам те. Обещай ми, че няма да умираш -простена сестричката ми.

- Обещавам - поусмихнах се аз.

- Ще си дойдеш ли у дома? Можеш ли? Не искам да стоиш там повече - умоляваше ме

малката.

- Да си дойда у дома? - повторих аз.

Хиляди мисли похитиха съзнанието ми. Страдах по семейството си и ми беше дошло до гуша да се крия от бунтовници. Все повече се заплитах в чувствата си към Аспен и Максън, а нямах никаква представа как да подходя към тях. По-лесно от това да се прибера вкъщи нямаше. Да, но...

- Не, Мей, не мога да си дойда у дома. Налага се да остана още.

- Защо? - проплака Мей.

- Защото така - отвърнах лаконично.

- Защото така какво?

- Просто... така.

Мей се поумисли за момент.

- Да не би да си влюбена в Максън? - Най-накрая разговарях с добрата стара Мей -само момчета й бяха в ума. Щеше да й мине като на малко кутре.

- Ъмм, не бих казала, но...

- Америка! Влюбена си в Максън! Леле майко! - Татко извика „Какво?“ отнякъде, а мама прихна в ентусиазирано „Да, да, да!“.

- Мей, не съм казвала подобно...

- Знаех си! - Не си поемаше дъх от смях. Внезапно всичките й страхове, че ще ме загуби, са изпариха във въздуха.

- Мей, трябва да затварям. И други искат да говорят по телефона. Просто исках да ви успокоя, че съм добре. Ще пиша скоро, обещавам.

- Добре, добре. Да ми разкажеш за Максън! И прати още вкусотии! Обичам те! -изкряка сестричката ми.

- И аз те обичам. Чао.

Затворих телефона, преди да се е сетила за друго. Още щом спрях да чувам гласа й обаче, ми залипсва повече от всякога.

Силвия нямаше време за губене. Грабна телефона от ръцете ми и тръгна към вратата.

- Браво на момичето - похвали ме и изчезна през вратата.

Само дето не заслужавах похвали. Въпреки това бях решена, че измислех ли начин да подредя нещата с Аспен и Максън, веднага щях да се заема.