Изборът

ТРЕТА ГЛАВА

Аспен беше облечен в бяло. Приличаше на ангел. Все още се намирахме в Каролина, а наоколо нямаше жива душа. Бяхме съвсем сами, но никой не ни липсваше. Само двамата, заедно, а Аспен ми плетеше корона от клонки.

- Америка - гракна мама, изтръгвайки ме от съня. Светна лампата, прогаряйки очите ми, и аз ги заразтърквах с юмруци, докато не се приспособиха към ярката светлина.

- Ставай, Америка, имам едно предложение за теб. Погледнах към часовника. Малко след седем. Тоест бях спала... някакви си пет часа.

- Случайно това да е още сън?

- Не, миличка, надигни се. Държа да обсъдим един сериозен въпрос.

С голяма мъка се изправих до седнало положение - в целия си блясък с измачкана пижама и щръкнала във всевъзможни посоки коса. Мама не спираше да ми под- плясква с ръце, сякаш си въобразяваше, че така ще ускори процеса.

- Хайде де, Америка, трябваш ми будна.

Прозях се. И още веднъж.

- Какво те е прихванало? - попитах я аз.

- Искам да се явиш за участие в Избора. Убедена съм, че ще сиа чудна принцеса.

Прекалено рано беше за подобен спор.

- Мамо, виж какво, аз... - Въздъхнах, похитена от спомена за снощното ми обещание към Аспен: поне да опитам. Само че сега, под светлината на мъдрото утро, нямах много вяра, че ще се преборя с ината си.

- Знам, че си против, но ми хрумна да ти предложа една сделка, за да те накарам да размислиш.

Наострих уши. Какво пък толкова можеше да ми предложи?

- Снощи двамата с баща ти си поговорихме и решихме, че вече си достатъчно голяма да ходиш сама по представления. Свириш на пиано не по-зле от мен и ако вложиш още малко усилия, ще си почти виртуоз на цигулката. А що се отнася до гласа ти - мен ако питаш, по- изтънчен в нашия окръг няма.

Усмихнах се вяло.

- Благодаря, мамо. Наистина. - Само дето нямах особено желание да работя самостоятелно. Как ли очакваха да ме съблазнят с такава сделка?

- Това не е всичко обаче. Позволяваме ти да избираш ангажиментите си и... половината от печалбата ще е за теб. - Намръщи се леко при тези думи.

Аз пък изцъклих очи.

- Но само при положение, че се явиш на Избора. - По лицето й се прокрадна усмивка. Знаеше, че с тази оферта ще ме спечели, макар и да очакваше малко повечко съпротива. Но защо ми беше да се съпротивлявам? Така и така бях обещала да се запиша, а отгоре на всичко ми се отваряше възможност да припечелвам джобни!

- Наясно си, че мога да ти гарантирам единствено съгласието си? Жребият си е жребий.

- Да, наясно съм. Но все пак си струва да опиташ.

- Ох, мамо. - Поклатих глава, неспособна да се отърся от шока. - Хубаво, ще попълня формуляра още днес. Се-риозно ли говореше за парите?

- Напълно. Рано или късно щеше да се отделиш. А и отговорността за собствения ти бюджет ще ти даде ценен урок. Само, моля те, не забравяй семейството си. Все още се нуждаем от теб.

- Няма да ви забравя, мамо. Как бих могла, нали все ми вадите душата? - Намигнах й, тя се засмя и сделката беше сключена.

Докато си взимах душ, премислих цялата поредица от събития, състояли се през изминалото денонощие. По-пълвайки един нищо и никакъв формуляр, печелех одобрението на семейството си, спокойствието на Аспен, както и парите, необходими на двама ни, за да се оженим!

Аз лично не се бях загрижила особено за финансовата страна на брака ни, но Аспен настояваше да позаделим първоначално някой и друг долар. Все пак узаконяването струваше пари, а и ни се искаше да спретнем скромно сватбено тържество за семействата ни. Според мен настъпеше ли моментът, бързо щяхме да спестим, но Аспен търсеше по-голяма сигурност. А може би най-сетне, с помощта на новата ми професионална възможност, щях да го убедя, че няма вечно да сме на зор.

Когато излязох от банята, изсуших косата си и сложих съвсем мъничко грим заради повода, после отидох до гардероба, за да подбера тоалета си. Не че имах голям избор. Почти всичките ми дрехи бяха в бежово, кафяво или зелено. Разполагах и с няколко по-официални рокли за представленията, макар че отдавна бяха влезли в графата демоде. Но такъв беше животът. Шестиците и Седми ците почти неизменно носеха дънкови, удобни за работа дрехи. Петиците се обличаха съвсем семпло, понеже художниците обикновено намъкваха рубашки, а певците и танцьорите се пременяваха единствено за сценичните си изяви. По-висшите касти от време на време разнообра зяваха стила си със спортни панталони и дънки, чиято кройка винаги придаваше на простичкия материал един съвсем различен вид. Сякаш не им стигаше, че можеха да се издокарат в най-модни парцалки, ами и си умираха да изопачават нашите насъщни потреби.

Намъкнах къси панталонки в цвят каки и зелена ту ника - най-нестандартните дрехи от гардероба ми - и се огледах, преди да тръгна към всекидневната. Точно в онзи ден се чувствах що-годе красива. Сигурно беше от вълнението в очите ми.

Мама седеше на кухненската маса заедно с татко и си тананикаше някаква мелодийка. Двамата ми хвърлиха по няколко погледа, но дори мълчаливото им внимание не можа да помрачи настроението ми.

Като взех писмото в ръцете си, останах леко изненада на. Не бях докосвала толкова висококачествена хартия. Плътна и грапава на пипане. За момент пликът натежа в пръстите ми, отразявайки като че ли решаващото значе ние на следващия ми ход. Две думи изскочиха в съзнани ето ми: Ами ако... ?.

Побързах да се отърся от мисълта и грабнах химикал ката.

Формулярът беше по стандартния шаблон. Попълних име, възраст, кастова принадлежност и информация за контакт. Имаше полета за височина и тегло, цвят на ко сата, очите и кожата. С гордост вписах, че владея три езика. Повечето хора говореха поне два, но майка ми настояваше да научим френски и испански, тъй като те продължаваха да се използват в някои части на страната. Помагаха ми и в кариерата. Знаех толкова прекрасни песни на френски. Трябваше да посоча нивото на владеене на всеки от езиците, което ме позатрудни малко, понеже единствено Шестиците и Седмиците посещаваха държавни училища и разполагаха с реални тапии. С това приключваше графата за образованието. Под „Специал ни умения“ изредих пеенето и всички музикални инструменти, на които можех да свиря.

- Според теб талантът за успиване причислява ли се към специалните ми умения? - Попитах татко, прида вайки си сериозен фасон.

- Задължително го впиши. И не забравяй удивителната си способност да поглъщаш цяла порция за по-малко от пет минути. - Пошегува се той, успявайки да ме разсмее. Истина си беше; имах навика да гълтам като пуйка.

- Големи сте хитроумници, няма що! Както си почна ла, защо не се похвалиш и за това, че си пълна езичница? - Майка ми изхвърча от стаята най-демонстративно. Не разбирах защо се люти така - все пак ставаше нейното.

Погледнах въпросително към татко.

- Просто иска най-доброто за теб, това е. - Облегна се на стола си, поотпускайкй се за секунда, преди да продължи с поръчковото платно, което трябваше да предаде до края на месеца.

- Ти също, но никога не беснееш така - отбелязах аз.

- Вярно. Но идеите на двама ни за благоденствието ти се различават. - Прати ми една усмивка. Бях наследила устата му - както външния й вид, така и склонността й да ръси невинни остроумия, които обикновено ме вкарваха в беля. Темпераментът ми беше чисто мамин, но тя поне можеше да си държи езика зад зъбите. Аз обаче...

- Тате, ако искам да се омъжа за Шестица или дори за Седмица, когото истински обичам, ще ми позволиш ли?

Татко остави чаената чаша на масата и съсредоточи по гледа си в мен. Направих всичко възможно да прикрия емоциите си. Той въздъхна горчиво.

- Америка, дори Осмица да обикнеш, пак бих те на сърчил да се омъжиш за него. Но трябва да знаеш, че понякога любовта изтънява под стреса на брачното ежедневие. Не е изключено да намразиш любимия човек, понеже не може да слага храна на трапезата ти. А ако и децата ти гладуват, играта загрубява още повече. Любовта невинаги оцелява при толкова сурови обстоятелства.

Татко обгърна ръката ми с длан, взирайки се отблизо в очите ми. Помъчих се да прикрия тревогата си.

- Но въпреки всичко искам да бъдеш обичана. Заслужаваш го. И с цяло сърце се моля да се омъжиш за любим човек, а не за цифра.

Не каза онова, което тръпнех да чуя - че ще са омъжа за любим човек, а не за цифра, но и на толкова трябваше да съм доволна.

- Благодаря ти, тате.

- И по-кротко с майка ти. Опитва се да постъпи правилно. - Целуна ме по челото и се залови за работа.

Въздъхнах тежко и продължих с попълването на молбата за участие. Цялата тази история ме навяваше на мисълта, че всички вкъщи не вярваха в правото ми на лични желания. Неприятно ми беше, но нямаше как да им се сърдя. Не можехме да си ги позволим. Потребностите бяха над тях.

Тръгнах към задния двор да покажа на мама попълнената молба. Заварих я да шие подгъва на нечия дреха, докато Мей си пишеше домашните под сянката на къщичката върху дървото. Аспен често се оплакваше от строгите даскали в държавните училища. Но едва ли някой от тях можеше да се намаже и на малкия пръст на мама. Беше лято, да му се не види.

- Сериозно ли се нави? - заподскача на колене Мей, като наближих.

- Сериозно.

- Какво те накара да размислиш?

- Мама може да е доста убедителна - натъртих аз, ала мама очевидно не се срамуваше от подкупническата си сделка. - Готова съм за офиса на Окръжна администрация, мамо.

Тя ми се усмихна сдържано.

- Браво на момичето ми. Отиди да си вземеш нещата и потегляме. Искам да предадем молбата ти час по-скоро.

Тръгнах да се обуя и да взема чантата си, но забих пети пред стаята на Джерад. Братчето ми се взираше отчаяно в празното платно пред себе си. Какви ли не варианти изпробвахме с Джерад, но никой не сработваше. Един-единствен поглед към опърпаната футболна топка в ъгъла и микроскопа втора ръка, с който се бяхме сдобили вместо заплащане една Коледа, даваше на всеки да разбере, че сърцето му просто не беше в изкуствата.

- Не те спохожда вдъхновението, а? - попитах го аз, влизайки в стаята му.

Той вдигна поглед към мен и поклати тъжно глава.

- Защо тогава като Кота не се пробваш с глината? Имаш ръце за чудо и приказ. Обзалагам се, че ще те бива.

- Не ми се цапа с глина. Не ми се рисува, не ми се пее, не ми се свири на пиано. Искам да играя футбол. - Ритна с крак по вехтия килим.

- Знам. И нищо не ти пречи да спортуваш за удоволствие, но трябва да разбереш в кой занаят те бива, за да изкарваш пари. Можеш да правиш и двете.

- Ама защо? - изхленчи той.

- Знаеш защо. Такъв е законът.

- Хич не е честно! - Джерад бутна статива на пода и на светлината от прозореца затанцуваха прашинки. - Все едно ние сме виновни, че прадядо или някой от другите роднини са били бедни!

- Разбирам те. - Наистина звучеше нелогично да се ограничават човешките права на гражданите въз основа на готовността на предшествениците ни да подпомагат правителството, но така стояха нещата. Предполагам трябваше да сме благодарни, че поне живеем в спокойни времена. - Такава им е била съдбата обаче.

Не ми отговори. Въздъхнах тихо и вдигнах статива. Това платно беше животът му и не можеше просто да го отритне.

- Никой не е казал, че трябва да се отказваш от хобитата си, приятелче. Но нали искаш да помагаш на мама и тате и да се ожениш някой ден? - боцнах го закачливо с пръст в ребрата.

Той ми се изплези с престорена погнуса и двамата се закискахме в един глас.

- Америка! — провикна се откъм коридора мама. - Къде се запиля?

- Идвам - отвърнах в отговор и пак се обърнах към Джерад: - Знам, че ти е трудно, буболече, но това е положението.

А положението беше лошо. Много лошо.

Двете с мама стигнахме пеш чак до местния офис. По някога когато пътят беше дълъг или отивахме на пред ставление, хващахме градския транспорт. Не беше прилично да се явяваш изпотен в къщата на Двойка. И без друго ни гледаха странно. Но денят се оказа хубав, а и пътят не беше чак толкова дълъг.

Очевидно не бяхме единствените, които бързаха да се запишат за участие. Докато стигнахме на адреса, улицата пред административния офис на окръг Каролина беше претъпкана с жени.

Като заехме мястото си на опашката, забелязах няколко съседски момичета по-напред. Ивицата от чакащи хора, наредени четирима по четирима, се проточваше де сетки метри. Явно всяко едно момиче от окръга щеше да си пробва късмета. Не знаех дали това ме ужасяваше, или успокояваше.

- Магда! - провикна се някой. Двете с майка ми се обърнахме едновременно.

Силия и Кембър крачеха зад нас с майката на Аспен. Вероятно горката жена си беше взела почивен ден. Дъщеричките й бяха пременени в най-официалните си, макар и видимо евтини дрешки, и изглеждаха много спретнато. Не блестяха с модни тоалети, но независимо от това хващаха окото, също като Аспен. Тримата много си приличаха - и сестричките му имаха тъмни коси и покоряващи усмивки.

Майката на Аспен ми се усмихна и усетих как лицето ми грейва в отговор. Обичах я тази жена. Рядко ни се отдаваше възможност да си поприказваме, но винаги се държеше мило с мен. И то не защото се подвизавах едно стъпало над семейството й; виждала я бях да раздава умалели детски дрешки на хора, бедни като църковни мишки. Просто имаше добро сърце.

- Здравей, Лена. Кембър, Силия, как сте? - поздрави ги майка ми.

- Добре! - отвърнаха въодушевено близначките.

- Прекрасни сте, момичета - похвалих ги аз, бутвайки една от къдриците на Силия зад рамото й.

- Искахме да сме хубави за снимката - обяви Кембър.

- Снимка ли? - учудих се аз.

- Аха - отговори ми майката на Аспен със съзаклятнически глас. - Вчера чистих къщата на един от магистратите. Оказва се, че тая томбола хич няма да е томбола. Затова правят снимки и набират информация. Защо им е да питат колко езика говориш, ако ще теглят произволни имена?

Тази подробност в действителност ми се беше набила в очите, но предположих, че информацията ще им е нужна за следващия етап.

- Май се е поразчуло; гледай колко момичетата са се накиприли като за бал.

Плъзнах поглед из опашката. Майката на Аспен имаше право, а между просветени и непросветени съществуваше отчетлива разлика. Точно зад нас се беше наредило момиче, очевидно Седмица, което беше дошло по работнически дрехи. Изкаляните й ботуши вероятно нямаше да влязат в кадър, но прахолякът по комбинезона щеше да се вижда на снимката. Няколко метра по-назад друга Седмица мъкнеше колан с инструменти на кръста си. Поне лицето й беше чисто.

Контрастът между тях и накипрените мадами смайваше: момичето пред мен беше вдигнало косата си на кок, с игриво пуснати край лицето кичурчета. Девойката до нея, явно Двойка, ако съдехме по лъскавите дрехи, като че ли се опитваше да побере света в щедрото си деколте. Няколко други се бяха намазали с толкова грим, че ми приличаха на клоуни. Е, поне се бяха постарали.

Аз изглеждах сносно, но си личеше, че не се бях впускала в трескави приготовления. Подобно на Седмици те, и на мен не ми бяха подшушнали. Внезапно коремът ми се сви на топка.

Защо ли? Наложих си да се стегна и пренаредих мислите в главата си.

Не бях тук по свое желание. Ако не се откроявах от тълпата с красота - още по-хубаво. Поне нямаше да си съпернича със сестрите на Аспен. Близначките бяха надарени с природна красота и деликатният грим единствено я подчертаваше. Ако някоя от двете спечелеше, цялото семейство на Аспен щеше да скочи напред в йерархията. Едва ли майка ми щеше да възрази да се омъжа за Единица, макар и не за самия принц. Всяко зло за добро.

- Май си права - каза мама. - Онова момиче там се е натруфило като за коледен банкет. - Позасмя се, но неизгодното ми положение видимо я притесняваше.

- Не ми е ясно защо някои момичета се изхвърлят така. Погледни само Америка. Толкова е красива. Ужасно се радвам, че не си тръгнала по тоя път - каза госпожа Леджър.

- Нищо особено не съм. Кой слепец би избрал мен пред Кембър или Силия? -намигнах им и те ми отвърнаха с усмивка. Мама също се усмихна, но престорено. Навярно съзнанието й бе ангажирано с дилемата дали да останем на опашката, или да ме изпроводи до вкъщи, за да се преоблека.

- Не ставай глупава! Всеки път когато се връща от сре щите с брат ти, Аспен разправя колко талант и красота е побрало семейство Сингър - каза майката на Аспен.

- Нима? Ама че галантно момче! - изчурулика майка ми.

- О, да. За по-добър син не мога и да си мечтая. Безкрайно отзивчив е и се труди така усърдно.

- Голяма късметлийка ще е момичето, което го грабне - коментира майка ми. Умът й само откъслечно участваше в разговора, понеже очите й продължаваха да шарят преценяващо между конкурентките.

Госпожа Леджър се поозърна наоколо.

- Между нас да си остане, ама май вече си е набелязал някое.

Вцепених се и заумувах да се обадя ли, или да си замълча, опасявайки се, че и по двата начина мога да се издам.

- Симпатична ли е? - полюбопитства майка ми. Дори докато планираше брака ми за абсолютен непознат, на мираше време за клюки.

- Не знам. Още не съм я виждала. Пък и само гадая, че си има половинка, защото напоследък ми се струва по-щастлив - отвърна ведро жената.

Напоследък? Срещахме се от почти две години. Защо само напоследък?

- Тананика си - вметна Силия.

- Аха, даже пее - допълни Кембър.

- Пее ли? - удивих се аз.

- О, да - отвърнаха в хор близначките.

- В такъв случай несъмнено си има момиче! - отсече майка ми. - Питам се коя ли е?

- Знам ли. Но сигурно е прекрасен човек. През по следните месеци работи като вол -напряга се повече от обикновено. И заделя парички. Струва ми се, че спестява за сватба.

Не успях да потисна тихичкото възклицание, което се изтръгна от гърлото ми. За мой късмет, всичките ми събеседнички реагираха възторжено на новината.

- На седмото небе съм от радост - продължи майката на Аспен. - Нищо че още не е готов да ни я представи - обичам я вече. Не може да свали усмивката на доволство от лицето си. Животът е тежък след смъртта на Херик, а Аспен е поел такъв товар на плещите си. Която и да е тайната му любов, щом така го радва, вече я чувствам като своя дъщеря.

- Голяма щастливка! Твоят Аспен е прекрасно момче - похвали го мама.

Не беше за вярване. Клетото му семейство едва свързваше двата края, а той заделяше пари за мен! Не знаех дали поради това заслужаваше хокане, или целувка. Направо... онемях.

Наистина възнамеряваше да поиска ръката ми!

Само той ми беше в главата. Аспен, Аспен, Аспен. Из чаках на опашката, подписах се на гишето, за да потвърдя истинността на попълнената информация, и позирах за снимка. Седнах в стола, пооформих косата си с пръсти и погледнах към фотографа.

Едва ли в цяла Илеа имаше момиче с по-искрена усмивка от моята.