Изборът

ЕДИНАДЕСЕТА ГЛАВА

На сутринта не ме събудиха стъпките на прислужниците, нито шуртенето на водата във ваната. Събуди ме светлината от прозореца, когато Ан внимателно плъзна по корниза пищните тежки завеси. Тананикаше си тихичко, видимо доволна от поверената й работа.

Още нямах готовност да изляза изпод завивките. През нощта едва бях укротила тревожния си ум, особено след прозрението, че среднощните ми преживявания в градината можеха да значат край за мен. Възнамерявах при първа възможност да се извиня на Максън. Но щях да се учудя, ако изобщо ме допуснеше до себе си.

- Госпожице? Будна ли сте?

- Нееее - простенах във възглавницата. Сънят доникъде не ми беше стигнал, а и леглото ме обгръщаше като пухкав облак. Ан, Мери и Луси обаче се разсмяха в един глас, което ми даде достатъчен повод да се усмихна и да се размърдам.

Имах чувството, че с тях трите щяхме да си паснем най-добре. Питах се дали можеха да ми станат нещо като довереници, или редът в двореца не им позволяваше да изпият дори чаша чай с мен. Макар и да бях Петица по рождение, сега всички ме възприемаха като Тройка. А щом те работеха като прислуги, значи, произхождаха от Шеста каста. Аз лично нямах нищо против този факт. Обичах да общувам с Шестици.

Влязох в грамадната баня и всяка една от тромавите ми стъпки отекна в обширните повърхности от фаянс и стъкло. В едно от дългите огледала по стените забелязах, че Луси хвърля учудени погледи на мръсотията по нощницата ми. После и бдителните очи на Ан отчетоха нередността. Най-накрая - и тези на Мери. За радост, никоя от трите не тръгна да ми задава въпроси. От кръстосания разпит на предишния ден бях останала с впечатлението, че доста обичат да си врат носа в чужди работи, но грешах. Просто искаха да ми угодят всячески. А това какво съм правила извън стаята си нощем - да не говорим пък извън двореца - нямаше връзка с отговорностите им.

Затова просто съблякоха внимателно нощницата ми и ме поканиха във ваната.

Не бях свикнала да се показвам гола пред други хора - даже пред мама и Мей не го правех, но нямах избор. Трите момичета щяха да ме обличат и събличат през целия ми престой в двореца, така че трябваше да свиквам. Чудех се какво ли ги очакваше, след като си тръгнех. Дали щяха да им поверят грижите за други претендентки, които, за разлика от мен, щяха да останат в съревнованието? Дали си нямаха други ангажименти в кралския дом, от които временно бяха освободени? Струваше ми се невъзпитано да любопитствам или пък да загатвам, че не ми остава много време в двореца, затова си мълчах.

Като излязох от ваната, Ан изсуши косата ми и прихвана няколко кичура с панделките, които си бях донесла от къщи. Бяха сини и по една щастлива случайност си пасваха с цветята върху една от ежедневните рокли, ушити от прислужничките, по тази причина се спряхме на нея. Мери се погрижи за лицето ми, нанасяйки грима пестеливо, а Луси втри ароматен лосион в ръцете и краката ми.

Имах голям избор от бижута, но вместо това помолих да ми донесат кутията с моите джунджурийки. Изрових фина верижка с висулка във формата на птичка, подарък от татко, която беше сребърна и отиваше на значката ми. Взех нещичко и от кралската колекция -възможно най-скромните обеци.

Ан, Мери и Луси ме огледаха от глава до пети и се усмихнаха одобрително. Приех реакцията им като знак, че изглеждах достатъчно изискано за закуска. Поклониха ми се лъчезарно и ми пожелаха успех. Ръцете на Луси отново трепереха.

Отидох във фоайето, където се бяхме срещнали предишния ден. Бях първа, така че седнах на едно диванче, за да изчакам останалите. И те започнаха да прииждат една по една. Моментално ми направи впечатление общото помежду им. Всяко от момичетата изглеждаше удивително. Косите им бяха прибрани назад в сложни плитки и букли. Гримът им беше съвършен, а роклите - педантично изгладени.

Докато аз се бях спряла на най-елементарния тоалет за първия си ден в двореца, тези на конкурентките ми бяха обсипани с брокати и пайети. Две от момичетата се появиха с почти еднаква премяна. Веднага се върнаха по стаите, за да се преоблекат. Никоя не искаше да се слее с тълпата и наистина - всяка изпъкваше по свой си начин. Дори аз.

В стаята, пълна с преобразени в Единици жени, аз си оставах Петица в хубава рокля.

Някои момичета още се бавеха; а аз си мислех, че моята сутрешна подготовка беше отнела много време. Дори когато Силвия дойде да ни поведе към долния етаж, се случи да чакаме Селест и Тайни², която действително беше толкова дребничка, че се бе наложило да стесняват роклята й в последния момент.

² (Tiny (англ.) - дребен, малък. - Б. пр.)

Когато се събрахме, тръгнахме вкупом надолу по стълбището. На стената отсреща имаше огледало в позлатена рамка и всички си хвърлихме по един последен поглед преди срещата с Максън. Зърнах се между Марли и Тайни. Определено изглеждах семпло на фона на целия този разкош.

Но поне приличах на себе си, а това ми донесе известно облекчение.

Стигнахме до първия етаж с очакването, че ще ни отведат в трапезарията - уж там щяхме да се храним. Вместо това се озовахме в Банкетния салон, чиито маси бяха подредени поединично в редици. Оборудвани бяха със столове, чинии, чаши и сребърни прибори, но храна липсваше. Дори бегла миризма не се долавяше. В единия ъгъл пред масите няколко диванчета оформяха скътано сепаре. Шепа оператори, разпилени из салона, заснемаха пристигането ни.

Влязохме в индийска нишка, заемайки произволни места, тъй като върху покривките нямаше табелки с имена. Марли седна пред мен, а Ашли - от дясната ми страна. Повече не ми трябваше да се оглеждам. Голяма част от момичетата вече си бяха спечелили поне по една съюзничка, каквато аз бях намерила в лицето на Марли. Ашли си беше избрала място до мен, което ме наведе на мисълта, че търси компанията ми. Въпреки това не ми говореше. Вероятно снощните кадри още й държаха. Но пък тя поначало си беше мълчалива. Реших, че е редно поне да я поздравя; в най-лошия случай просто нямаше да ми отговори.

- Ашли, прекрасна си днес.

- О, благодаря ти - отвърна ми скромно. И двете се поогледахме дали операторските екипи не са наблизо. Не че разговорът ни беше личен, но нужно ли беше да улавят всичко? - Не мога да се нарадвам на новите си бижута. Твоите къде са ?

- Ами, прекалено тежки ми се сториха. Реших да не ги разнасям със себе си.

- Тежички са, да. Имам чувството, че нося десет килограма върху главата си. Но не можах да се сдържа. Кой знае колко време ми остава в двореца?

Странно. Бях останала с впечатлението, че колкото и смирена личност да беше, на Ашли не й липсваше самоувереност. С излъчването и поведението си демонстрираше сериозен потенциал за наследничка на трона. Точно от нея не очаквах да се предаде така рано.

- Нямаш ли вяра, че ще спечелиш? - учудих се на глас.

- Разбира се, че имам - подшушна ми тя. - Но не искам да прозвуча нескромно! - Намигна ми, а аз се разхихиках.

Поредната ми грешка. Кискането привлече вниманието на Силвия, която тъкмо влизаше в салона.

- Шшшт. Една дама никога не повишава глас отвъд дискретния шепот.

Помещението притихна. Бузите ми пламнаха от при-теснение, че камерите са уловили гафа ми.

- Здравейте отново, дами. Надявам се всички добре да сте отпочинали през първата си нощ в двореца, защото от днес започваме работа. Предстои да ви запозная с подобаващия етикет, чието усвояване ще продължи по време на целия ви престой тук. Имайте предвид, че съм длъжна да докладвам за пропуските ви пред кралското семейство.

Осъзнавам, че звучи крайно, но това не е детска игра. Някоя от вас ще се превърне в следващата принцеса на Илеа. Задачата ни е сериозна. Нужно е да вложите старание в облагородяването си, независимо от предишното ви социално положение. Ще се преобразите в дами от глава до пети. Тази сутрин ще получите първия си урок. Етикетът на хранене е от изключителна важност и задължително трябва да го овладеете, преди да седнете на вечеря с кралското семейство. Колкото по-бързо преодолеем това занятие, толкова по-скоро ще получите закуска, така че брадички горе, моля.

Менторката ни се впусна да обяснява от коя страна се сервира, с каква чаша какво питие се консумира и колко непростимо е да се пресягаме през масата. Задължително трябваше да застиламе скута си с кърпа и да държим ръцете си върху нея, докато не се хранехме. Забранено ни беше да заговаряме по-висшестоящи персони. Разбира се, можехме да разговаряме със съседките си по маса, но винаги по подобаващо културен начин. При последната забележка Силвия ми отправи красноречив поглед.

Елегантните й напътствия не свършваха, а стомахът ми започваше да се бунтува. Приучила го бях на три хранения, пък били те и скромни. Умирах за закуска. И вече започваше да ми личи, когато на вратата се почука. Отвориха я двама стражи, отстъпвайки встрани, за да пуснат принц Максън.

- Добро утро, дами - огласи салона той.

По масите настана осезаема приповдигнатост. Момичетата изпънаха гърбове, отметнаха букли зад рамо и подръпнаха роклите си оттук-оттам. Погледът ми се спряне на Максън, а на Ашли, чиито гърди се издигаха и спадаха главоломно. Почувствах се неудобно, задето я хващах в такъв момент.

- Ваше Величество - поздрави го Силвия с реверанс.

- Привет, Силвия. Ако нямате нищо против, бих желал да се представя на младите си гостенки.

- Заповядайте - отвърна му тя с още един поклон.

Очите на принца обходиха салона и се спряха на моите. Усмихна ми се. Не го очаквах. Почти уверена бях, че е размислил през нощта и ще ме изкара за назидание пред всички заради постъпката ми. Но май хич не ми се сърдеше. Изглежда, бях му подействала като глътка свеж въздух. Вероятно дворцовият живот го отегчаваше до смърт. Каквато и да беше причината, усмивката му ми даде надежда, че престоят в кралския дом нямаше да е чак такъв ад. Възвърнах си снощното намерение да му се извиня и само се молех да ме изслуша.

- Дами, с ваше разрешение, бих предпочел да се запозная с всички ви поотделно. Убеден съм, че и вие като мен очаквате с нетърпение закуската, затова ще се постарая да не ви отнемам много време. Надявам се ще ми простите, ако не запомня имената ви веднага; доста сте.

Последва приглушено кискане. Максън пристъпи чевръсто към момичето на крайната дясна маса в първата редица и я покани на сепарето. Поговориха няколко минути, после станаха едновременно. Той й се поклони, а тя му отвърна с реверанс, после се върна на масата и зашушука нещо на съседката си. Принцът премина към следващото момиче. Всеки от поверителните разговори продължаваше по около пет минути. Явно Негово Височество се опитваше да придобие представа за кандидат-съпругите си по бързата процедура.

- Какво ли ги разпитва? - обърна се към мен Марли.

- Сигурно се интересува коя по кой актьор си пада. Намислете си няколко красавци -изшушуках аз. Марли и Ашли се закискаха.

Не бяхме единствените, които си приказваха. Из целия салон се разнасяше жуженето на тихи гласове - все някак трябваше да минава времето, докато дойдеше редът ни. Пък и операторите прескачаха от момиче на момиче с въпроси около първия ден в двореца, работата на прислугата и други интересни подробности. Когато стигнаха до нас, отстъпих микрофона на Ашли.

Погледът ми все се връщаше към ъгъла с диваните, където претендентките говореха с принца. Някои запазваха самообладание и достойнство, а други се суетяха от вълнение. Марли се изчерви като домат на път към сепарето, а на връщане сияеше от радост. Ашли подръпна роклята си няколко пъти, очевидно от притеснение.

Като я видях да се връща, ме обля гореща вълна - беше дошъл и моят ред. Поех дълбоко въздух и опитах да усмиря нервите си. Предстоеше ми да поискам колосална услуга.

Когато наближих сепарето, принцът се изправи да ме приветства и да прочете името на значката ми.

- Америка, значи? - каза с игрива усмивка на уста.

- Точно така. Сигурна съм, че бях чувала някъде и Вашето име, но ще бъдете ли така добър да ми припомните? - Не знаех доколко добра идея е да започвам с шега, но Максън се разсмя и ме покани да седна.

Приведе се към мен и каза тихо:

- Спахте ли добре, мила?

Нямах представа каква физиономия бе придобило лицето ми в отговор на спорното обръщение, но очите на Максън проблеснаха дяволито.

- И днес не съм ви „мила“ - заядох се, но този път с усмивка. - А за да отговоря на въпроса Ви: след като дойдох на себе си, успях да заспя спокойно. Толкова ми беше уютно, че прислужниците едва ме издърпаха от леглото.

- Радвам се, че сте си отпочинали, ми... Америка - побърза да се поправи той.

- Благодаря ви - отвърнах аз. Заиграх се с крайчето на роклята си, умувайки как да подхвана деликатната тема. - Съжалявам, че се държах грубо с вас. Снощи, докато се опитвах да заспя, осъзнах, че нямам право да ви виня за куриозната ситуация, в която се намирам. Не вие сте отговорен за положението ми, а и разбирам, че Изборът дори не се състои по ваше желание. В най-тежкия ми момент се отнесохте така човечно с мен, а аз ви отвърнах с неблагодарност. Още снощи можехте да ме изхвърлите от дома си, но не го сторихте. Признателна съм ви.

В очите на Максън прозираше нежност. Колко ли момичешки сърца бе разтопил със същия този поглед преди малко? Дори щях да се посмутя, ако не съзнавах, че е част от природата му. Принцът сведе глава за момент. Като я вдигна, се наклони напред, опирайки лакти върху коленете си, сякаш за да акцентира върху значимостта на следващите си думи.

- Америка, дотук сте изключително пряма с мен. Възхищавам се на това ви качество и ви моля да отговорите на един мой въпрос.

Кимнах леко притеснена. Той се наведе още малко към мен и прошепна:

- Твърдите, че сте тук по погрешка, тоест не по своя воля. Съществува ли изобщо възможност да развиете... симпатии към мен?

Поразмърдах се смутено на дивана. Наистина нямах желание да го наранявам, но пък и не можех да увъртам по тоя въпрос.

- Много сте мил, Ваше Величество, също така привлекателен и тактичен - той се усмихна на комплимента ми. Аз обаче добавих с по-тих глас: - Но имам основателни причини силно да се съмнявам.

- Бихте ли пояснили? - прикриваше го добре с изражението си, но в гласа му се долавяше разочарованието от незабавния ми отказ. Навярно не беше свикнал с по- добно отношение.

Нямах желание да споделям с него толкова съкровена тайна, но не вярвах друго оправдание да свърши работа. Затова с още по-дискретен глас му разкрих истината.

- Боя се, че... че сърцето ми принадлежи на друг - почувствах паренето на сълзи в очите си.

- О, моля ви, не плачете! - в шепота му се четеше откровена тревога. - Никога не ме е бивало в утешаването на ридаеща жена!

Това ме разсмя и сълзите се оттеглиха, поне за момента. По лицето му се разля видимо облекчение.

- Бихте ли искали да ви отстъпя днешния ден за среща с любимия? - предложи той. Влечението ми по друг мъж осезаемо го натъжи, но вместо да стане отмъстителен, принцът прояви състрадание. С този си жест спечели доверието ми.

- Тъкмо там е въпросът... не искам да се прибирам.

- Така ли? - той прокара пръсти през косата си, откликвайки с хумор на собствената си неориентираност.

- Позволявате ли да съм откровена с вас?

Той кимна.

- Трябва да остана. Семейството ми има нужда от помощ. Дори една седмица да ме приютите, ще промените живота им.

- Да разбирам ли, че сте тук заради парите?

- Да. - Не ми беше приятно да го призная. Надявах се да не ме помисли за използвачка. Всъщност май точно такава си бях. Но нещата не бяха толкова прости. - Освен това има... определени хора - вдигнах поглед към него, - с които нямам сили да общувам точно в момента.

Максън кимна разбиращо, без да коментира.

Поколебах се какъв да е следващият ми ход. Май най- лошото, което можеше да ми се случи, беше да ме изпрати вкъщи въпреки всичко, ето защо се престраших да продължа.

- Ако ми позволите да остана, дори за кратко, съм го-това да ви предложа една сделка - рискувах аз.

Той вирна вежди.

- Сделка ли ?

Прехапах устни.

- Ако ме оставите в двореца... - Колко глупаво щеше да прозвучи само! - Добре де, ето какво, вие сте не кой да е, ами самият принц. По цял ден сте зает с държавни работи, а отгоре на всичко трябва да намерите време и за отсяване на най-подходящото от трийсет и пет, или по- скоро трийсет и четири момичета. Доста натоварващо, права ли съм?

Той кимна. Дори при мисълта умората изплува върху лицето му.

- Не смятате ли, че малко подкрепа би ви се отразила добре? Подкрепа от вътрешен човек, приятел, ако щете?

- Приятел, а? - повтори той.

- Точно така. Позволете ми да остана и ще ви помогна. Ще съм ви приятел. - Той се усмихна. - Няма да си хабите труда да ме ухажвате. Вече сте наясно, че не изпитвам чувства към вас. Но ще можете да говорите с мен по всяко време, а аз ще се опитам да съм ви от полза. Снощи ми споделихте, че си търсите довереница. Е, докато си намерите постоянна, аз мога да съм ви временна. Стига да желаете.

Изражението му беше благосклонно, но и с нотка мнителност.

- Запознах се с почти всички момичета в този салон, но тъкмо Вас бих избрал за приятел. Ще се радвам да ми погостувате.

Нямах думи да изразя облекчението си.

- А дали ще е възможно - продължи Максън - да ви наричам „мила моя“?

- Изключено - отсякох шепнешком.

- Е, знайте, че ще упорствам. Нямам навика да се отказвам току-така.

Повярвах му, макар и идеята хич да не ми се нравеше.

- Към всички момичета ли се обръщаш така? - кимнах с глава към масите.

- Да, и като че ли на всичките им допадна.

- Точно затова на мен не ми допада - отвърнах и станах от дивана.

Максън се изправи, подсмихвайки се. При други обстоятелства вероятно щях да го изгледам на кръв, но в този случай коментарът ми излезе комичен. Той ми се поклони, а аз направих реверанс и се върнах на мястото си.

Такъв глад ме мъчеше, че едва дочаках да се изредят и последните претендентки. Докато срещите с принца приключваха, можех да мисля единствено за първата си закуска в двореца.

Максън застана в центъра на стаята.

- Ще поканя момичетата, които не съм помолил да останат по местата си, да последват Силвия до трапезарията. Съвсем скоро ще се присъединя към Вас.

Ами другата групичка? Хубаво или лошо беше да останеш в салона?

Станах и заедно с повечето момичета се отправихме към вратата. Явно Максън искаше да отдели по-специално внимание на другите. Ашли беше една от тях. А тя несъмнено заслужаваше специално внимание, родена беше за принцеса. Само нея познавах. Все пак конкурентките ми не се избиваха да се запознаят с мен. Снимачният екип остана в салона, за да улови предстоящото събитие, а ние тръгнахме към трапезарията.

Влязохме в грандиозната зала и пред нас се озоваха не кои да е, а самите крал Кларксън и кралица Амбърли, по-величествени, отколкото някога си ги бях представяла. Посрещнаха ни още цял куп камери, жадни да уловят първата ни среща с кралското семейство. В първия момент се поколебах дали не е редно да се върнем при вратата и да изчакаме покана. Но всичките ми спътнички продължиха напред, макар и малко плахо. Побързах да седна на обозначеното си място с надеждата, че не бях привлякла нежелано внимание.

Силвия влезе директно по петите ни и пое сцената в свои ръце.

- Дами, за жалост, не успяхме да стигнем до този важен момент от обучението ви. Винаги когато влизате в стая, където сте в присъствието на краля или кралицата, или когато някой от тях се появи пред вас, е уместно да се поклоните. Изчаквате да ви поздравят и чак тогава заемате мястото си. Да опитаме всички заедно. - Обърнахме се към кралската маса и направихме дружен реверанс.

- Добре дошли, момичета - обади се първа кралицата. - Моля, заповядайте на трапезата. За нас е радост да ви посрещнем. - Имаше нещо увлекателно в тембъра на гласа й. Беше спокоен като изражението й, но в никакъв случай равнодушен.

Както ни беше предупредила Силвия, сервитьорите дойдоха от дясната ни страна, за да налеят портокалов сок в чашите ни. Чиниите пристигнаха покрити върху огромни подноси и главните келнери вдигнаха похлупаците им пред нас. Ароматната пара на палачинките топло обгърна лицето ми. За щастие, пълното с възхита шушукане по масите замаскира къркоренето на стомаха ми.

Крал Кларксън благослови храната и закуската започна. Минаха няколко минути, преди Максън да се появи в трапезарията, възпирайки колективния ни поклон.

- Моля ви, дами, не ставайте. Приятна закуска! - Отиде до главната маса, целуна бузата на майка си, потупа сърдечно баща си по гърба и зае мястото си отляво на краля.

Каза нещо в ухото на най-близкия келнер, разсмивайки го, и после започна да се храни.

Ашли не дойде. Нито пък някое от другите момичета. Огледах се недоумяващо, преброявайки празните места. Осем. Осем момичета липсваха.

Крие, която седеше срещу мен, отговори на въпроса в очите ми.

- Няма ги вече.

Как така ги няма? А, ясно. Няма ги...

Не можех да си въобразя какво толкова бяха казали през онези пет минути, за да отблъснат Максън, но внезапно се зарадвах, че бях избрала да съм откровена с него. Просто ей-така броят ни беше спаднал до двайсет и седем.