Изборът

ЧЕТЕРИНАДЕСЕТА ГЛАВА

Както и очаквах, момичетата, изявили желание да се приберат у дома, размислиха с уталожването на обстановката. Не се знаеше кои точно бяха страхливките, но някои от участничките - начело със Селест - бяха решени да открият. За момента си оставахме двайсет и седем претендентки.

По думите на краля последиците от щурма били толкова незначителни, че дори нямало да бъдат отбелязани в историята на двореца. Въпреки това, понеже телевизионните екипи тъкмо прииждали за сутрешно интервю, кадри от нападението били излъчени на живо. Кралят не остана особено доволен. Което ме накара да се замисля колко ли инциденти на територията на замъка биваха потулвани. Дали не се намирах в още по-голяма опасност, отколкото бях предполагала?

Силвия ни увери, че ако ударът бе имал по-сериозни последствия, щели да ни позволят телефонни обаждания до семействата. При тези обстоятелства обаче и успокоителното писмо щеше да е достатъчно.

Писах на нашите, че съм добре и че вероятно на телевизионния екран събитието е изглеждало по-страшно, отколкото всъщност е било. Че кралят се е погрижил за безопасността ни. Помолих ги да не се притесняват за мен, завърших с това, че много ми липсват, и предадох писмото на човек от прислугата.

Денят след нападението протече безметежно. Бях планирала да сляза в Дамския салон, за да повеличая Максън пред останалите, но след пристъпа на Луси предпочетох да остана в стаята си.

Нямах представа с какво се занимаваха трите ми прислужнички в мое отсъствие, но докато бях в покоите си, ме развличаха с игри на карти и случайно подхвърлени клюки.

Така разбрах, че зад всяка дузина хора, на която се натъквах из двореца, стояха поне стотина други. За готвачите и перачките се досещах, но не подозирах например, че на многочислен отряд от персонала бе поверена задачата по чистенето на прозорците. Цяла седмица се трудеха върху безчетните стъкла, а на прахоляка му трябваше един-единствен ден да се прокрадне зад стените на двореца и да полепне по излъсканата повърхност, създавайки работа за още седмица. Освен това, скътани в тайни работилнички, кралските бижутери творяха изящни украшения за семейството и подаръци за посетителите, а бригадите шивачки и закупчици се грижеха за изтънченото облекло на господарите си - и за нашето, разбира се.

Понаучих и други пикантерии. Например кои стражи бяха смятани за най-сексапилни и колко отвратителни униформи се налагало на прислугата да нахлузва за празничните тържества по настояване на икономката. Как някои индивиди в двореца залагали коя избраница ще спечели и как моето име попадало в челната десетка. Бебето на една от готвачките страдало от нелечима болест, което накара Ан да се просълзи. Била й свидна приятелка, а и толкова мъчно забременяла.

Като слушах разказите им и додавах по нещичко от време на време, не можех да си представя, че на долния етаж се забавляват повече от нас. Компанията на прислужничките ми беше изключително приятна. В стаята ми цареше кротка, щастлива атмосфера.

Така добре си прекарах, че и на следващия ден не си подадох носа навън. Този път обаче оставихме вратите към коридора и балкона отворени, за да ни милва топлият въздух. Приятният полъх се отразяваше учудващо добре на Луси и се запитах колко ли рядко се престрашаваше да излезе навън.

Докато си приказвахме, Ан вметна колко неуместно било поведението им - да играят карти с господарката си на отворени врати, но бързо-бързо забрави коментара си. Вече свикваше с идеята, че преобразяването ми в истинска дама е загубена кауза.

Тъкмо раздавахме картите за следващата игра, когато с ъгълчето на окото си мярнах нечия фигура на входа. Максън стърчеше до отворената врата със заинтригувано изражение на лицето си. Когато погледите ни се срещнаха, моментално прочетох въпроса „Какви ги вършите, госпожици?“ в очите му. Станах с усмивка и отидох до него.

- Боже господи - измънка Ан, като видя принца на вратата. Незабавно помете картите в шивашка кошница и се изправи. Мери и Луси последваха примера й.

- Дами - поздрави ги Максън.

- Ваше Величество - направи реверанс главната прислужничка. - За нас е чест, сър.

- За мен също - отвърна ведро той.

Прислужничките се спогледаха, видимо поласкани. Настана неловко мълчание.

- Тъкмо си тръгвахме - престраши се внезапно Мери.

- Да! Точно така - потвърди Луси. - Тъкмо... ъъ... щяхме да... - Погледна към Ан за помощ.

- Щяхме да се заемем с петъчната рокля на лейди Америка - спаси я Ан.

- О, да, да - добави Мери. - Само два дена ни остават.

Заобиколиха ни бавно на път към изхода, ухилени до уши.

- Не бих си позволил да спъвам работата ви - обяви Максън, изпровождайки ги с озадачен от поведението им поглед.

Като излязоха на коридора, тричките съвсем не намясто направиха по един реверанс и се отдалечиха с оживени стъпки. Още щом свиха зад ъгъла, кискането на Луси отекна по коридора, а подире му се разнесе назидателното шъткане на Ан.

- Интересна дружинка сте си спретнали - отбеляза Максън, пристъпвайки в стаята ми с шарещ наоколо поглед.

- Не ме оставят да скучая - отвърнах бодро.

- Личи си, че те харесват. Трудно се печелят симпатиите на прислугата. - Прекрати огледа на стаята ми и се обърна към мен. - Не така си представях личното ти пространство.

Вдигнах едната си ръка във въздуха, после я отпуснах.

- Само дето не е лично мое. Всъщност е твоя собственост, а аз съм временно пребиваващ.

Той свъси вежди.

- Нали са те уведомили, че можеш да въвеждаш промени? Ново легло, друг цвят тапети...

Свих рамене.

- Едните тапети няма да ме накарат да се почувствам у дома си. Момичета като мен не са свикнали да живеят в къщи с мраморни подове - пошегувах се аз.

Максън се усмихна.

- А как изглежда стаята ти у дома?

- Ъм, защо си дошъл? - измъкнах се ловко аз.

- А! Хрумна ми една идея.

- За?

- Ами - подхвана той, продължавайки обхода си из стаята - дойде ми на ум, че след като отношенията ми с теб се различават от тези с останалите момичета, е съвсем логично да си измислим... алтернативен начин за комуникация. - Спря се пред огледалото и заизучава семейните ми снимки. - Със сестричката ти сте като две капки вода. - Отбеляза той въодушевено.

Влязох по-навътре в стаята си.

- Често ни го казват. Та какво разправяше за алтернативната комуникация?

Максън приключи с изучаването на снимките и се отправи към пианото в дъното на стаята.

- Тъй като уговорката беше да си ми вярна помощничка, приятелка, ако щеш - хвърли ми съсредоточен поглед, - вероятно ще е най-добре да се откажем от традиционната размяна на бележки и официални покани за среща чрез прислугата. Щеше ми се да измислим нещо по-неформално.

Взе в ръцете си купчината партитури от пианото.

- Ти ли ги донесе?

- Не, тук си бяха. Любимите ми композиции ги знам наизуст.

Веждите му щръкнаха нагоре.

- Впечатлен съм. - Обърна се и тръгна в моя посока, без да е довършил предишната си мисъл.

- Ако обичаш, спри да се ровиш из нещата ми и се доизкажи.

Максън въздъхна.

- Добре де. Хрумна ми двамата с теб да си намислим секретен знак, някакъв сигнал, с който да си уреждаме тайни срещи. Какво ще кажеш за почесване по носа? - Максън се потърка с пръст малко над горната устна.

- Все едно те мъчи жестока хрема. Грозна картинка.

Той ме изгледа с леко недоумение, но кимна.

- Хубаво. В такъв случай може просто да прокарваме пръсти през косите си.

Едва го дочаках да се изкаже, преди да поклатя глава неодобрително.

- Винаги ми правят разни заплетени прически. Почти невъзможно е да бръкна през толкова фиби. Пък и какво ще правим, ако носиш короната си? Ще вземеш да я бутнеш.

Той поклати пръст насреща ми.

- Убедителен довод. Хммммм - мина покрай мен, улисан в размишления, и спря до нощната ми масичка. - Ами да си подръпваме ушите?

Обмислих предложението му.

- Харесва ми. Достатъчно дискретно е, но не и толкова привично, че да ни подведе. Решено е - ще подръпваме ушенце.

Нещо друго бе грабнало вниманието на Максън, но той все пак се обърна да ми се усмихне.

- Радвам се, че одобряваш. Следващия път, когато искаш да говорим, просто дръпни ухото си, и ще се отзова при първа възможност. Евентуално веднага след вечеря - сви рамене той.

Тъкмо се канех да попитам защо аз да не се отбивам до неговата стая, когато Максън започна да кръстосва пода с бурканчето ми в ръка.

- Това пък каква роля играе?

Въздъхнах.

- Боя се, че нямам отговор.

Първият петък дойде, а с него и дебютът ни по Илейски осведомителен бюлетин. Появата беше задължителна, но поне тази седмица от нас се очакваше единствено присъствие. Заради часовата разлика живото излъчване щеше да започне в пет, а след едночасовото предаване се отправяхме към трапезарията за вечеря.

Ан, Мери и Луси подбраха с особено внимание тоалета ми. Роклята ми беше в кадифеносиньо със загадъчни виолетови оттенъци. Следваше извивките на бедрата ми, а отзад се разкрояваше, спускайки се на сатенено гладки вълни. Не можех да повярвам, че се докосвам до нещо толкова приказно. Прислужничките закопчаха търпеливо множеството копчета на гърба и оформиха косата ми с фуркети, декорирани с разкошни перли. Украсиха ушите ми с деликатни перлени обеци, а шията ми - с фино като струна колие, обкичено със скромен брой перли, всяка от които сякаш се рееше над кожата ми. Бях готова за вечерта.

Погледнах отражението си в огледалото. Продължавах да приличам на себе си. Съзерцавах най-красивата си версия, но все пак разпознах лицето си. Още откакто бяха изтеглили името ми, се страхувах да не загубя идентичността си - да не видя в огледалото момиче, намацано с пластове грим и отрупано с тонове бижута, из които трябваше да се ровя седмици наред, за да открия себе си. До момента не бях загубила Америка.

И типично за Америка се облях в пот по пътя към залата, която служеше за снимачна площадка. Бяха ни заръчали да се явим десет минути преди началото на предаването. По своя преценка ги увеличих на петнайсет. Други пък, като Селест например, бяха сметнали, че триминутният аванс е напълно достатъчен. Затова и се стекохме на няколко вълни.

Сцената представляваше гъмжило от трудещи се хора - тази вечер помещаваше и няколко стъпаловидни реда седалки за избраниците. Държавните съветници, познати ми от телевизионния екран, преговаряха сценария и оправяха вратовръзките си. Звездите на Избора се суетяха пред огледалата, подръпвайки оттук-оттам екстравагантните си рокли. Изобщо - вихреше се трескава дейност.

Обърнах се точно навреме, за да хвана кратък откъслек от живота на Максън. Майка му, очарователната кралица Амбърли, заглади един немирен кичур към останалата му коса.

Той поизпъна сакото си и й каза нещо. Тя му кимна одобрително и Максън се усмихна. Щях да погледам още малко от тази мила сценка, но Силвия, по-бляскава от всякога, дойде да ме съпроводи до мястото ми.

- Продължете към скамейките, лейди Америка - насочи ме тя. - Изберете си къде да седнете. Както виждате обаче, предните редове вече са окупирани. - Прозвуча състрадателно, сякаш ми съобщаваше лоша новина.

- Ясно, благодаря ви - отвърнах и с най-голямо удоволствие се отправих към задния ред.

Само дето изкачването на тесните стъпала с вталената рокля и елегантни токчета не ми допадна особено. (Имаше ли изобщо смисъл от толкова шикозни обувки? Краката ми нямаше да се виждат.) Все пак преодолях изпитанието. Като се появи в залата, Марли ми махна с усмивка и дойде да седне до мен. Много ме трогна с решението си да ми прави компания, вместо да заеме някое от свободните места на предния ред. Каква вярност! Щеше да е кралица за чудо и приказ.

Искрящо жълтата й рокля подчертаваше златистата й коса и целунатата от слънцето кожа, придавайки й неустоимо сияние.

- Марли, роклята ти е разкошна. Изглеждаш поразително!

- О, благодаря ти. - Като че ли се поизчерви. - Опасявах се да не е твърде крещяща.

- Съвсем не! Повярвай ми, идеална е за теб.

- Много исках да си поговорим, но все се губиш някъде. Дали ще успея да те хвана утре? - попита ме шепнешком.

- Разбира се. В Дамския салон, нали така? Събота е - отвърнах със същия дискретен тон.

- Чудесно - съгласи се развълнувано Марли.

Ейми, която седеше пред нас, се обърна с молба.

- Имам чувството, че фуркетите ми са се разхлабили. Ще им хвърлите ли едно око, момичета?

Без да каже и дума, Марли зарови фините си пръсти в къдриците на Ейми, опипвайки за разхлабени фуркети.

- Така по-добре ли е?

- Да, благодаря ти - въздъхна Ейми.

- Америка, да имам червило по зъбите? - попита някой от лявата ми страна. Обърнах се, а Зои се хилеше смахнато насреща ми, излагайки на показ два реда съвършени бисерчета.

- Не, нищо ти няма - успокоих я, забелязвайки с ъгълчето на окото си как Марли кима утвърдително.

- Благодаря. Как успява да запази такова спокойствие? - посочи Зои принца, който разговаряше с човек от телевизионния екип. После завря глава между коленете си и се зае с упражнението за контролирано дишане.

С Марли се спогледахме и едновременно ни напуши смях. Трудно беше да го сдържим, гледайки съседката ни отляво, затова плъзнахме погледи из залата, обсъждайки тоалетите на претендентките. Имаше момичета в съблазнително червено и свежо зелено, но никоя друга не носеше синьо. Само Оливия беше дръзнала да се издокара в оранжево. Не че разбирах много от модни тенденции, но и двете с Марли бяхме единодушни, че все някой е трябвало да й отвори очите. Отровният цвят караше кожата й да изглежда зеленикава.

Две минути преди включването на камерите разбрахме, че кожата на Оливия не биеше на зелено поради зрителна измама. Клетото момиче повърна шумно в най-близкото кошче за боклук и се строполи на пода. Силвия долетя отнякъде и след отривисто бърсане на пот и бълвоч, Оливия бе настанена на задния ред с малък съд в краката - за всеки случай.

Бариел седеше точно пред нея. Не дочух какво изръмжа на горкото момиче, но останах с убеждението, че примадоната ни беше готова здравата да я ступа, повтореше ли изпълнението си.

Предположих, че Максън беше станал свидетел на произшествието, затова ми се прииска да видя реакцията му. Той обаче не гледаше към сцената на събитията; гледаше към мен. Най-ненатрапчиво, все едно мигновено го засърбя, Максън се пресегна и подръпна ухото си. Дублирах знака му и двамата откъснахме погледи един от друг.

Развълнувах се при мисълта, че Максън ще намине край стаята ми след вечеря.

Засвири инструменталът на националния химн, а по мониторите из салона се появи гербът. Поизправих се на седалката си. Цялото ми семейство щеше да ме гледа на телевизионния екран и исках да се гордеят с мен.

Крал Кларксън зае подиума и накратко изнесе фактите около неуспешния набег срещу двореца. Аз лично не бих го нарекла неуспешен. Бунтовниците съумяха да изплашат много от нас до смърт. Обявленията се заредиха едно след друго, а аз се мъчех да вниквам в смисъла им, но ми беше трудно. Бях свикнала да ги следя от удобния диван вкъщи, съпроводени с пуканки и семеен разбор.

Водещите успяха да обвържат голяма част от засегнатите теми с действията на бунтовниците, приписвайки им основната вина. Изоставали със строежа на пътната мрежа в Съмнър заради размириците; полицейските сили на Атлин изнемогвали, понеже голям контингент бил изпратен за потушаване на безредиците в Сейнт Джордж. Дори не бях запозната с тези събития. Като се замислех върху някогашната си информираност и наученото от първа ръка в двореца, се чудех доколко изобщо схващаме подбудите на бунтовниците. Може и да грешах, но не ми се вярваше да са отговорни за всички недъзи на Илеа.

След осведомителната емисия Организаторът на събития покани Гаврил на сцената. Церемониалмайсторът изникна сякаш от нищото.

- Добър вечер, драги зрители. Тази вечер съм ви подготвил много любопитна информация. Изборът е в ход едва от седмица, а вече осем от дамите ни се върнаха по домовете си, с което изборът на принц Максън се съкращава до двайсет и седем ослепителни красавици. Обещаваме ви, че идната седмица по-голямата част от Илейски осведомителен бюлетин ще бъде посветена на запознаването ви с нашите удивителни дами.

Усетих как по слепоочията ми избиват дребни капчици пот. Едно беше да си хубавея на мястото, а съвсем друго да отговарям публично на въпроси. Наясно бях, че няма да изляза печеливша от тази игра на нерви, и не там беше въпросът. Просто нямах никакво, ама никакво желание да ставам за посмешище пред цял народ.

- И така, оставяме красивите ни претендентки за следващата седмица, а тази вечер предлагам да обърнем малко внимание на главния виновник. Как е настроението, принц Максън? - отправи въпроса си Гаврил, прекосявайки чевръсто сцената. Максън като че ли бе попаднал в засада. Освен че нямаше микрофон, май не си беше подготвил и отговори.

Точно преди микрофонът на Гаврил да стигне до него, засякох погледа му и му намигнах окуражително. И толкова му беше достатъчно, за да се усмихне.

- Прекрасно, Гаврил, благодаря ти.

- Как ви се струва атмосферата в двореца?

- Чудесна. Удоволствие е да ми гостуват толкова красиви дами.

- Всичките ли са очарователните, добродушни същества, за които се представят? -поинтересува се Гаврил. Още преди да съм чула отговора на Максън, на лицето ми изплува усмивка. Понеже имах предчувствие какво ще отвърне: „Да... донякъде“.

- Ъммм... - Максън отмести погледа си от Гаврил и го стрелна към мен. - Почти.

- Почти? - озадачи се Гаврил. Обърна се към скамейката на избраниците. - Имаме си палавници, значи.

За радост, всички момичета се изкискаха, така че се слях с тълпата. Предателче такова!

- И с какво точно се провиниха въпросните престорени ангелчета? - полюбопитства Гаврил.

- Ами, хм, да видим - Максън кръстоса крака и се намести удобно в стола си. Май за пръв път го виждах толкова непринуден - все пак му се беше отдал шанс да ме иронизира безнаказано. Тази му дяволитост ми допадаше. Щеше ми се да я виждам по-често. - Една от госпожиците прояви дързостта да ми се развика доста свирепо още при първата ни среща. Бях смъмрен най-порядъчно.

Кралят и кралицата се спогледаха озадачено над главата на сина си. Явно дори за тях историята беше новост. Момичетата край мен се гледаха една друга объркано. Не схванах намека, докато Марли не се обади.

- Не си спомням някоя да му е викала в Банкетния салон. А ти?

Максън очевидно беше забравил за уговорката да пазим първата ни среща в тайна.

- Според мен преувеличава, за да е по-забавно. Като се замисля, май му казах няколко думи напреки. Може и за мен да говори.

- Смъмряне, значи? И защо така? - прояви интерес Гаврил.

- Честно казано, не ми стана много ясно. Според мен беше от прилив на носталгия. Поради която причина й прощавам, разбира се. - Стеснението го беше напуснало и вече разговаряше с Гаврил, сякаш не ги наблюдаваха хиляди очи. Заслужаваше похвала.

- С други думи - кавгаджийката е още с нас? - Гаврил огледа ухилено групичката ни, после пак се обърна към принца.

- О, да. Още е с нас - потвърди Максън, без да откъсва очи от лицето на Гаврил. - И възнамерявам да я задържа известно време.