Джуд Деверо Кралицата дева

Първа глава

Англия, 1299 година

Скрит в сянката на каменната стена на замъка, Уилям де Бохън наблюдаваше племенника си, който бе седнал в нишата до прозореца. Слънчевите лъчи огряваха златистата коса на Роуан, а красивото му лице беше съсредоточено докато изучаваше ръкописа пред себе си. Уилям избягваше да мисли в какво се бе превърнал за него младият мъж през всичките тези години. Роуан бе синът, за когото винаги бе мечтал.

Докато Уилям наблюдаваше високия и широкоплещест, със стройни крака красавец, за пореден път се зачуди как мургавият, грозен Тал е успял да създаде син като Роуан. Тал се представяше за крал на Ланкония, но ходеше облечен в животински кожи, мръсната му дълга коса висеше до раменете, говореше и се хранеше като варварин, какъвто всъщност беше. Уилям се отвращаваше от него и го подслони само заради молбата на крал Едуард. Той предостави на Тал гостоприемството на своя дом и нареди на иконома да се грижи за развлеченията на противния му, шумен и груб варварин, но самият той странеше от него.

Сега, съзерцавайки Роуан, стомахът му се сви при спомена за болката: докато той избягваше варварския крал, неговата красива, млада и любима сестра Ан се увличаше по отблъскващия гост. Преди Уилям да се усети какво става, Ан бе дотолкова омагьосана от този мъж, та се кълнеше, че ще се убие, ако не бъде негова. Глупавият варварски крал дори не си даваше сметка, че Ан застрашава безсмъртието на душата си, само споменавайки за самоубийство.

При цялото си красноречие Уилям не успя да разубеди Ан. Изтъкваше й отблъскващите черти на Тал, а Ан го гледаше, сякаш се е смахнал.

— Той не е противен на жените — казваше тя, смеейки се по начин, от който на Уилям му прилошаваше, представяйки си ръцете на тъмния, омразен мъж върху стройната, изящна фигура на Ан.

Накрая крал Едуард реши вместо Уилям. По неговите думи ланконите не били многобройни, но били безстрашни бойци и щом техният крал желаел богатата англичанка за съпруга, по-добре било да му я дадат.

Така крал Тал се ожени за Ан — красивата сестра на Уилям. В продължение на десет дни Уилям не изтрезня и се надяваше, че когато главата му се избистри, ще се окаже, че всичко е било плод на въображението му. Но съвземайки се от алкохолното си опиянение, той видя мургавия Тал, стърчащ с цяла глава над иначе високата му руса сестра, да се навежда към нея и собственически да я прегръща.

Девет месеца по-късно се роди Роуан. От самото начало Уилям се привърза към хубавото, русо дете. Неговият собствен, бездетен брак го караше да копнее за син. Самият Тал не проявяваше никакъв интерес към бебето.

— Ха! То пищи от едната страна и вони от другата. На децата мястото им е при жените. Ще почакам да стане мъж — обяви Тал на своя странен английски. Той много повече се интересуваше кога Ан ще се оправи достатъчно, за да се върне в леглото му.

Уилям се отнасяше към Роуан като към син: прекарваше безкрайни часове в правене на играчки за момчето, занимаваше се с него, държеше пълните му ръчички, когато малкият прохождаше. Роуан бързо се превърна в смисъл на живота му.

Когато Роуан стана на малко повече от годинка, се роди сестра му Лора. И тя като брат си бе хубаво, русо дете и привидно не бе наследила нищо от мургавия си баща.

Когато Лора беше на пет дни, Ан почина.

Дълбоко опечален, Уилям не забелязваше нищо освен собствената си скръб. Не усети и всепоглъщащата празнота, обхванала Тал. Единствената мисъл, която се въртеше в главата на Уилям, бе, че Тал е причината за смъртта на обичната му сестра. Той нареди Тал да напусне дома му.

Мрачен, Тал обяви, че ще събере бойците си и още следващата сутрин ще тръгне за Ланкония.

Уилям дори не схвана смисъла на думите му, но когато надвечер дочу шума от двора, разбра, че Тал възнамерява да вземе Роуан и новороденото със себе си и обезумя. Обикновено здравомислещ човек, сега, тласкан от ярост, скръб и страх, той събра рицарите си и нападна Тал и личната му охрана докато спяха.

Уилям никога не бе виждал някой да се бие като тези ланкони. Макар и числено превъзхождани най-малкото четири пъти, трима от тях, между които и Тал, успяха да избягат.

Кръв течеше от няколкото дълбоки рани по раменете и краката и от разреза на дясната му буза, когато на слабата розова светлина на утрото Тал, застанал върху крепостната стена, прокле Уилям и неговото потомство. Тал изкрещя, че Уилям иска принц Роуан, но че никога няма да го получи, тъй като Роуан е ланкон, а не англичанин, и някой ден ще се завърне у дома.

След това Тал и неговите бойци скочиха от стената и изчезнаха в гората.

От тази нощ започнаха нещастията за Уилям. В спокойния му дотогава живот несполуките се заредиха една след друга: след месец съпругата му почина от шарка; после болестта покоси повече от половината му селяни; зърното остана по нивите; от ранния сняг през същата година реколтата изгни.

Уилям се ожени отново, този път за яко петнадесетгодишно момиче, което се оказа плодовито като заек. За четири години му роди четирима сина и услужливо почина след появата на последния. Уилям не се натъжи, защото след като опиянението от красивото й, младо тяло премина, откри че тя всъщност е глупава, повърхностна и съвсем неподходяща за него.

Уилям се грижеше за собствените си четирима сина и за децата на Ан. Разликата между тях бе огромна. Роуан и Лора бяха високи, красиви, светлокоси и приветливи, възпитани, интелигентни и жадни за знания, а собствените му синове бяха глупави, тромави, начумерени и злопаметни. Те ненавиждаха Роуан и дразнеха Лора. Уилям знаеше, че това е наказанието за отношението му към Тал. Стигна дори дотам да вярва, че духът на Ан си отмъщава за извършеното спрямо съпруга й престъпление.

Когато Роуан навърши десет години, в замъка на Уилям дойде старец, със стигаща до гърдите брада, а на главата носеше златна диадема, украсена с четири рубина. Заяви, че се казва Фейлан, че е ланкон и че е пристигнал, за да научи Роуан на обичаите и нравите на ланконите.

Уилям се готвеше да прониже стареца с меч, когато се появи Роуан. Момчето сякаш подозираше за пристигането на странника и го бе очаквало.

— Аз съм принц Роуан — обяви то тържествено.

В този момент Уилям разбра, че е на път за загуби най-ценното си на този свят — и нямаше какво да предприеме, за да предотврати тази загуба.

Възрастният ланкон остана. Спеше някъде из подземията на замъка — Уилям не се заинтересува къде, — а цялото останало време прекарваше с момчето. Роуан бе сериозно дете и винаги дотогава бе изпълнявал всички заръки на Уилям, но сега сякаш възможностите му да се учи и да възприема станаха неограничени. Старият ланкон обучаваше Роуан и в класната стая, и на площадката за тренировки. Отначало Уилям протестираше, защото намираше някои от ланконските методи на борба далеч не рицарски. Нито Роуан, нито Фейлан обаче му обърнаха внимание и момчето се научи да се бие с меч и пика, със сопа и, за ужас на Уилям, с юмруци. Рицарите се биеха само когато бяха на кон!

Роуан не бе възпитаван както другите млади аристократи, а остана в замъка на вуйчо си и учеше с ланкона. Един по един синовете на Уилям напуснаха дома и заживяха при други рицари като техни оръженосци. Върнаха се с придобитите шпори и посветени в рицарство, а ненавистта им към Роуан бе дори по-голяма отпреди. Възмъжавайки, те предизвикваха Роуан на турнир с надеждата да го победят и по този начин да спечелят уважението на баща си.

На практика състезания не се получаваха, защото Роуан с лекота поваляше младите мъже, след което, без дори да се е изпотил, се връщаше към книгите.

Децата на Уилям неуморно протестираха срещу присъствието на братовчед им в замъка и Уилям ставаше свидетел как невежите му синове слагат бодили под седлото на Роуан, как укриват скъпоценните му книги, как му се присмиват в присъствието на гости. Но Роуан никога не се гневеше, от което противните му братовчеди побесняваха още повече. Уилям видя Роуан ядосан един-единствен път, когато сестра му Лора поиска разрешение да се омъжи за някакъв дребен благородник, който бе на гости в замъка. Роуан фучеше и настояваше, че Лора е ланконка и че когато бъде призована, трябва да се завърне в страната си. Уилям бе удивен отчасти от проявения от Роуан гняв, но още повече от факта, че той смяташе Ланкония «свое отечество». Почувства се предаден, сякаш цялата любов, с която бе обградил момчето, не бе споделена. Уилям помогна на Лора в приготовленията за женитбата. Съпругът й обаче почина само след две години брачен живот и Лора се върна в дома на вуйчо си с невръстния си син Филип. Роуан се бе усмихнал, посрещайки ги радостно:

— Сега вече сме готови — обяви той, прегръщайки Лора и вземайки племенника си на ръце.

Уилям продължаваше да съзерцава Роуан. Бяха изминали двадесет и пет години откакто прекрасната му сестра бе родила русокосото дете и през това време Уилям бе обикнал момчето повече от собствената си душа. Но сега настъпваше краят на всичко, защото отвън чакаха сто високи, мургави, набраздени с белези ланконски бойци, със сурови изражения на лицата и въоръжени до зъби, възседнали своите късокраки, едрогърди коне. Очевидно бяха готови да се бият. Техният предводител бе пристъпил напред и заявил на Уилям, че са дошли за децата на Тал, който лежал на смъртен одър, и Роуан бил бъдещият крал.

Уилям бе решен да им откаже, да се бие до сетния си дъх, но най-възрастният му син отмести баща си настрана и прие ланконите с отворени обятия. Уилям разбра, че е победен. Защо да се бият, за да задържат някого, който е нежелан.

С тежки стъпки се изкачи до дневната на Лора, където Роуан, седнал в нишата до прозореца, учеше. Възпитателят му, стар още мри пристигането си, сега приличаше на древна мумия, но когато съзря лицето на Уилям надигна сгърченото си от артрит тяло от стола, отиде и застана до Роуан, след което се отпусна на едно коляно. Когато погледна лицето на стария си учител, Роуан разбра какво се бе случило.

— Да живее крал Роуан — произнесе старецът все още със сведена глава.

Роуан кимна и погледна към Лора, която бе положила ръкоделието в скута си.

— Време е — промълви той нежно. — Отиваме си. Уилям се оттегли незабелязано, за да не видят сълзите в очите му.


Ланкония

Джура стоеше неподвижна в стигащата до коленете й вода, бе вдигнала лекото копие високо, застинала над бавно плуващите риби, в очакване да прониже някоя. Слънцето все още не бе достатъчно високо, а само очертаваше планината Тарновия зад гърба й и преминаващите покрай краката й риби. Тя бе захвърлила на брега широките панталони, които бяха част от бойната й униформа, и сега бе облечена само с меката, скромно украсена с бродерии туника, която бе белег на нейната принадлежност към бойците ириали, а краката й бяха голи от средата на бедрата надолу. Водата бе леденостудена, но тя бе привикнала с трудностите, тъй като от най-ранна възраст бе научена да не обръща внимание на болката.

Отляво дочу шум и разбра, че някой идва — очевидно жена, съдейки по тежестта на стъпките. Не помръдна, но мускулите й се стегнаха и бе готова за скок. Продължи да държи копието над дясното си рамо, но бе напълно готова да се извърне и да го метне по натрапницата.

Усмихна се без да извръща глава. Беше Силеан. Нейната учителка и приятелка Силеан бе безшумна — или почти безшумна, когато се придвижваше из гората.

Джура прониза една дебела риба.

— Ще споделиш ли закуската ми, Силеан? — провикна се тя докато освобождаваше мятащата се риба от върха на копието и се отправяше към брега. Джура бе висока метър и осемдесет, с великолепно тяло, изваяно вследствие дълги, безжалостни, постоянни тренировки.

Силеан се показа измежду дърветата и се усмихна на приятелката си.

— Чуваш великолепно, както винаги. — Тя също бе облечена в бяла туника и панталоните на бойците ириали, с ботуши от мека кожа, кръстосани с ремъци от глезените до коленете. Беше висока колкото Джура, гъвкава, с дълги, стройни крака, стегнати гърди и се движеше изправена като бреза, но лицето й, за разлика от това на Джура, не притежаваше същата спираща дъха красота. По него започваха да се забелязват следите на нейните двадесет и четири години, особено когато застанеше до свежата, осемнадесетгодишна Джура.

— Той е дошъл — промълви Силеан.

Единственият знак, с който Джура даде да се разбере, че я е чула, бе моментното трепване докато нареждаше съчки за огъня, на който да изпече рибата.

— Джура — започна Силеан с умоляващ тон, — ще трябва да се примириш някога. — Тя говореше на мекия ириалски ланконски, с нежни, завалени интонации. — Той ще бъде нашият крал.

Джура се изправи и се обърна с лице към приятелката си. Черната й, сплетена на плитка коса се преметна през рамото й, а на красивото й лице се изписа гняв.

— Той не е мой крал! Никога няма да бъде. Той е англичанин, не ланкон. Майка му е била мекушава англичанка, която по цял ден е седяла до огъня и се е занимавала с шиене. Дори не е била достатъчно силна да дари Тал с много деца. Редно е Гералт да стане крал. Майка му бе ланконка.

Силеан бе чувала това стотици пъти.

— Да, Астри бе чудесна жена и Гералт е велик войн, но той не е първородният, нито Астри е законна съпруга на Тал.

Джура се извърна, стараейки се да обуздае гнева си. При тренировките се владееше, умът й бе бистър, дори когато Силеан измисляше някой номер, като например да нареди на пет жените вардейки едновременно да нападнат Джура. Но имаше една тема, която неизменно предизвикваше гнева й и тя не можеше да се контролира, а това бе, когато ставаше въпрос за Гералт. Години преди Джура да се роди Тал бе предприел пътуване до Англия, за да преговаря с английския крал за евентуален съюз. Вместо да се придържа към целта на своето пътуване, той бе пренебрегнал интересите на Ланкония и попаднал под магията на някаква вятърничава, мекушава, безполезна англичанка. Бе се оженил за нея и прекарал две години в Англия, сдобил се бе с две хилави, скимтящи хлапета, които бяха прекалено недоразвити, за да се върнат с него в Ланкония, когато крехката му жена бе умряла.

Хората приказваха, че Тал не бил същият след завръщането си от Англия. Отказал да се ожени за ланконка, макар да прекарал известно време в леглото с красивата, произхождаща от знатен род Астри. Тя му родила Гералт — син, за какъвто всеки мъж мечтае, но Тал продължавал да е мрачен. Отчаяна, но и с надеждата, че ще го накара да се омъжи за нея, Астри поискала разрешение да се венчае за Йост, най-предания гвардеец на Тал. Тал само свил рамене в знак на съгласие. Три години след появата на Гералт Астри родила на Йост дъщеря — Джура.

— Гералт има право да е крал — повтори Джура, вече с по-спокоен тон.

— Тал е направил своя избор. Ако иска английският му син да е крал, то ние трябва да уважим това желание.

Джура ядно чистеше рибата с ножа.

— Чувам, че е с бяла кожа и бяла коса. Разправят, че бил крехък и слаб като житен клас. И сестра имал. Няма начин тя да не хленчи за удобствата, с които е свикнала в Англия. Как можем да уважаваме крал англичанин, когато той нищо не знае за нашите обичаи?

— Още преди години Тал изпрати Фейлан в Англия. Легенди се носят за мъдростта на този мъж.

— Ха! Че той е поален — изрече Джура презрително при споменаването на това ланконско племе. Говореше се, че поалените си въобразяват, че могат да печелят битки с приказки. Младите хора залягали над книгите и писанията, вместо да се упражняват в бой с мечове. — Как може поален да научи един бъдещ крал на всичко необходимо? Фейлан най-многото да го е научил да чете и да разказва истории. Какво знаят поалените за сраженията? Когато зерните нападнат нашия град, новият крал какво — ще им разказва приказките докато те заспят и паднат от конете си?

— Джура, не си справедлива. Не сме го видели. Той е син на Тал и…

— И Гералт е такъв! — гневно я прекъсна Джура. — Нима англичанинът знае и половината от това, което Гералт знае за Ланкония? — Тя посочи към планините на север, които в продължение на векове бяха пазили Ланкония от нашественици. — Че той дори не е виждал нашите планини — обяви тя с тон, сякаш това бе най-тежкото провинение.

— И мен не ме е виждал — промълви Силеан тихо. Очите на Джура се разшириха. Преди много време Тал бе обявил, че иска синът му Роуан да се ожени за Силеан.

— Смятам, че Тал отдавна е забравил намерението си. Обявил го е преди години. Ти тогава си била едва дете.

— Не, не го е забравил. Днес сутринта, когато чу, че синът му Роуан е близо до реката Сиар, се сети и изпрати да ме повикат. Иска Дейр и аз да го посрещнем.

— Дейр? — Джура сепнато си пое дъх, а след това, когато се замисли за високия, тъмноок Дейр, за когото щеше да се омъжи, мъжът, когото обичаше от детството си, се усмихна.

Силеан с неудоволствие погледна приятелката си.

— Мислиш само за мъжа, когото обичаш. Не те е грижа, че ми нареждат да се омъжа за мъж, когото описа като мекушав, недоразвит…

— Съжалявам — промълви Джура и се засрами, че бе мислила само за себе си. Вероятно е ужасно да се омъжиш за някого, когото въобще не познаваш. Да прекарваш ден след ден с мъж, за когото всичките ти движения, действия, разсъждения са непознати, бе ужасно според нея. — Извинявай. Тал наистина ли каза, че трябва да се омъжиш за този… този…? — Не й хрумна подходящо описание за чужденеца.

— Каза, че от край време това е било намерението му — Силеан приседна до огъня, а лицето й издаваше нейното терзание. — Тал сякаш се страхува от същото, от което и ти — че този негов син, когото не е виждал от двадесет години, ще се окаже такъв, какъвто ти го описваш. Но същевременно твърдо е решил да постигне своето. Колкото повече хора се стараят да го разубедят, толкова по-неотстъпчив става.

— Разбирам — произнесе Джура замислено, изучавайки Силеан. Може би Тал не бе чак такъв сляп, изкуфял глупак. Силеан бе логично мислеща, интелигентна жена, която в миналото бе доказала качествата си в няколко битки. Умееше да контролира чувствата си и, което бе по-важно, настроенията си, дори при най-тежките обстоятелства. Ако този английски принц бе толкова мекушав, колкото разправяха, то интелигентността и мъдростта на Силеан може би щяха да предпазят Ланкония да не пропадне при неговото управление. — Ланкония може да се сдобие с нацупен английски пикльо за крал, но ще има мъдра ланконка за кралица.

— Благодаря ти — каза Силеан. — И аз смятам, че това се крие зад решението на Тал и съм горда от доверието му към мен, но…

— Да, искаш мъж за съпруг — подкрепи я Джура разбиращо. — Желаеш някого като Дейр: висок, силен, здрав, интелигентен и…

Силеан се засмя.

— Да, на теб, най-близката ми приятелка, мога да призная, че от една страна се чувствам доста поласкана, но от друга — разсъждавам като безхарактерна жена. Дали този англичанин наистина има бяла коса? Кой ти каза?

— Тал — отвърна Джура. — Когато пийнеше, говореше за англичанката, за която така глупаво се бе оженил. Направи го веднъж дори пред майка ми, и баща ми я изведе от стаята. — Устните на Джура се свиха в гримаса, но това не я загрози. И двамата й родители бяха умрели, когато бе петгодишна; Тал я бе прибрал и отгледал в онази огромна каменна къща крепост, лишена от женско обкръжение. Когато една от перачките се бе намесила и поискала да попречи на Джура да си играе с острата брадва с дълга дръжка, от страх, че ще се пореже, Тал я бе изгонил.

— Тал ни разказваше повече, отколкото ние желаехме да узнаем за престоя му в Англия — продължи Джура. Силеан знаеше, че «ние» означава Джура, природения й брат Гералт и Дейр, израснал заедно с тях.

— Джура — прекъсна я Силеан рязко, — ще ядеш ли рибата или не? Ако ще го правиш — побързай, за да ми помогнеш да реша какво да взема за пътуването. Мислиш ли, че сестрата на сина на Тал ще бъде облечена в коприна? Ще бъде ли неотразимо хубава? Ще гледа ли на нас, ланконките, презрително, както преди две години направиха онези французойки?

Очите на Джура блеснаха.

— Тогава ще постъпим с нея, както постъпихме с тях — каза тя с пълна уста.

— Ти бе жестока тогава — отвърна Силеан, смеейки се. — Не можем да постъпим така с жена, която ще ми бъде зълва.

— Не изпитвам никакви угризения. Просто трябва да решим какво да предприемем, за да ги накажем за английското им високомерие. Разбира се, най-лесно би било да поведем този Роуан в битка и това ще го довърши. Или мислиш, че ще седи на облечен в кадифе стол, ще ние бира и ще наблюдава отдалеч? — Джура се изправи, ритна пръст върху огъня, след което нахлузи панталона и обу ботушите. — И Дейр ли ще дойде с теб?

— Да — Силеан се усмихна. — Ще трябва да се разделиш с него за няколко дни. Отиваме да пресрещнем този англичанин и да го придружим дотук. Мисля, че Тал се страхува зерните да не предприемат нещо. — Зерните бяха най-свирепото племе на Ланкония. Биеха се така самоотвержено, както поалените залягаха над книгите. Зерните нападаха всеки и по всяко време, а това което се разправяше, че правеха с пленниците си, караше и най-опитните бойци да потръпват.

— Ириалите не се страхуват от зерните — каза Джура гневно и се изправи.

— Да, но този принц е англичанин и като такъв смята, че е крал на цяла Ланкония.

Джура се ухили злорадо.

— Нека да отиде при Брокаин, вожда на зерните, и да обяви, че му е крал. Това ще сложи край на грижите ни. Тогава поне английският син на Тал ще бъде погребан в ланконска земя, тъй като, кълна се, ще заровим всяко късче на което Брокаин ще го насече.

Силеан се изсмя.

— Хайде, ела да ми помогнеш да избера какво да взема. Тръгваме след час, а трябва да се сбогуваш и с Дейр.

— Това ще отнеме доста повече време от час — заяви Джура многозначително, което накара Силеан отново да прихне.

— Може би ще прибягна до жизнеността на Дейр някоя самотна нощ, след като вече съм омъжена за този немощен англичанин.

— Това ще бъде нощта, когато ще умреш — заяви Джура спокойно, след което се усмихна. — Да се молим Тал да живее достатъчно дълго, за да види този свой мекушав английски син, да осъзнае грешката си и да я поправи. Гералт ще бъде наш крал, както е редно. Хайде, ще се надбягваме до градската стена.


Загрузка...