Кралицата дева

Втора глава

С подпряна на ръката глава Роуан лежеше на западния бряг на реката Сиар и мързеливо наблюдаваше короните на дърветата. От кръста нагоре бе гол и слънчевите петна и сенки танцуваха върху мускулите на стомаха и гърдите, пробягвайки по тъмнорусите косми. Бе облечен само с късия, широк брич, който отчасти прикриваше силните, мускулести крака.

Външно изглеждаше спокоен, но това не бе за учудване, тъй като години наред се бе учил да прикрива чувствата си. Старият му учител, ланкон, никога не пропускаше случая да напомни на Роуан, че само наполовина е ланкон и че мекушавата, готова да захленчи английска половина трябва да бъде отстранена, потисната или заличена по някакъв начин. По думите на Фейлан, ланконите били по-твърди от желязо и непоклатими като планини, а Роуан бе само наполовина ланкон.

Неволно усети белега отзад на бедрото да го засърбява, както ставаше винаги, когато мислеше за Фейлан, но не се почеса. Ланконите не показваха, че се страхуват; ланконите мислеха преди всичко за страната си; ланконите не позволяваха чувствата да ги ръководят и не плачеха. Учителят бе набил всичко това в главата му достатъчно добре. Роуан бе още дете, когато любимото му куче — животинка, която му носеше утеха през многобройните самотни нощи, бе умряло. Роуан се разплака, а старият възпитател се вбеси. Грабвайки нажежен до червено ръжен, той го долепи до задната страна на бедрото на Роуан и предупреди детето, че ако заплаче или дори трепне, ще последва второ жигосване.

Роуан никога повече не заплака.

Дочу шум зад гърба си и усети, че някой приближава. Моментално застана нащрек и грабна меча, който лежеше до рамото му.

— Аз съм — каза Лора, а в гласа й се долавяше гняв. Посегна за туниката си. В далечината се чуваше шум от сновящи напред-назад ланконски бойци, които без съмнение го търсеха, опасявайки се, че може да види мишчица и да се изплаши. Заличи появилата се на лицето му гримаса и погледна към сестра си.

— Недей! — спря го Лора. — Не си давай труд да се обличаш. Виждала съм голи мъже. — Тя приседна на земята, не много далеч от него, и за миг остана смълчана, с присвити, обгърнати с ръце колене, а стройното й младо тяло очевидно бе сковано от гняв. Не обърна внимание на влагата от земята, която се просмукваше в роклята от брокат. Когато отново заговори, думите й напомняха изригване на вулкан. — Тези мъже са ужасни — заяви тя разпалено, с вторачен пред себе си поглед. Стисна ядосано челюсти преди да продължи. — Отнасят се с мен сякаш съм глупачка или някакво разглезено, мързеливо дете, което непрестанно трябва да се наглежда. Не ме оставят и две крачки да направя без тяхна помощ. Да не съм инвалид? А онзи, Ксанте, е най-отвратителният. Само още веднъж да ме дари със своя изпълнен с презрение поглед и ще му дам да разбере. — Спря, защото чу Роуан тихичко да се смее, и се обърна с блеснали, сини очи към него. Беше доста хубава, с изящни черти и високо, стройно тяло, а гневът само прибавяше привлекателна руменина на лицето й.

— Как смееш да се хилиш? — промълви тя през зъби. — Ти си виновен, че се отнасят така с нас. Всеки път, когато някой от тях ти предложи възглавница, ти въздъхваш и се усмихваш. А вчера дори ми държа преждата! Никога досега не си го правил. Вечно си бил зает с точенето на някой нож, но изведнъж ти доставя удоволствие да се преструваш на слаб и мекушав. Защо не повалиш двама-трима от тях, особено онзи Ксанте?

Усмивката, появила се на лицето на Роуан, смекчи изражението на изсеченото му лице. С тъмнорусите си коси и дълбоки, сини очи, той притежаваше класически тип красота. Съпоставен с ланконите, приличаше на съвършено друг тип човек. Докато техните очи сякаш те изгаряха, в неговите проблясваха игриви пламъчета. Докато техните лица бяха мършави, изпити и загрубели, неговото бе светло и с гладка кожа. По време на турнири Лора неведнъж бе виждала мъже да се усмихват при вида на Роуан, мислейки че им предстои двубой с голобрадо момче, чието високо, едро тяло без съмнение е само от тлъстини. Лора често се смееше ликуващо, когато Роуан с лекота поваляше самодоволния рицар. Мъжете откриваха, че чертите на лицето на Роуан загубваха мекотата си и ставаха твърди като скала само за части от секундата и че тялото му всъщност е около деветдесет килограма яки мускули.

— И защо не разговаряш с тях на техния език? — продължи Лора, тъй като ядът й ни най-малко не отслабваше от очевидната незаинтересованост на Роуан. — Защо караш да ти превеждат? И кои са тези зерни, от които толкова се страхуват? Мислех, че зерните също са ланкони. Роуан! Престани да се смееш. Това са нахални, невъзпитани мъже.

— Особено Ксанте ли? — попита той с гърления си глас, като едновременно с това й се усмихваше.

Тя извърна поглед от него, а брадичката й потреперваше от гняв.

— Може да го намираш за забавно, но твоите рицари и твоят оръженосец не смятат така. Младият Монтгомъри получи няколко силни удара днес сутринта, докато защищаваше името ти. Би трябвало да…

— Какво? — попита Роуан меко, поглеждайки към короните на дърветата. Нямаше да допусне Лора да забележи какво изпитва от отношението на ланконите към него. Те уж бяха неговият народ, но се отнасяха презрително и ясно даваха да се разбере, че не е желан. Не можеше да си позволи Лора да узнае, че той е не по-малко ядосан от нея, защото гневът й трябваше да бъде потушен, а не разпалван. — Да се бия с един от тях? — продължи той вече сериозно. — Да убия или осакатя един от тях? Ксанте е капитан на кралската гвардия. Каква полза ще извлека, ако го нараня?

— Изглеждаш доста уверен, че си в състояние да победиш при схватка онова наперено Чудовище.

Роуан не бе сигурен дали може да спечели или не. Всички ланкони около него приличаха на Фейлан — така дълбоко убедени, че той е безхарактерен и безполезен, та от време на време си мислеше, че вероятно са прави.

— Би ли искала да победя този твой Ксанте? — попита брат й замислено.

— Мой! — изненада се тя, след което откъсна шепа трева и я метна по него. — Добре, може би си прав да не се биеш със собствения си народ, но трябва да ги накараш да спрат да се отнасят така към теб. Не е почтително.

— Започва да ми харесва да ми се предлага мека възглавница всеки път, когато се готвя да седна. — Роуан се усмихна по посока на дърветата, но след това лицето му стана сериозно. Знаеше, че може да й се довери.

— Слушам ги — продължи той след миг. — Стоя тихичко сред някоя от групите мъже и внимавам какво приказват.

Лора започна да се успокоява. Трябваше да се досети, че Роуан има причина да се прави на глупак. Но, божичко, колко ужасно бе всичко откакто напуснаха Англия! Тя и Роуан, синът й, тримата рицари на брат й, както и неговият оръженосец Монтгомъри де Уорбрук яхнаха конете и последваха мълчаливите, чернооки ланкони. През първия ден се бе чувствала великолепно, сякаш това, което съдбата бе отредила за нея, се сбъдваше. Но ланконите дадоха ясно да се разбере, че смятат нея и Роуан за англичани, а не ланкони, и че според тях англичаните са мекушав, безполезен народ. Те не пропускаха да покажат своето незачитане към английското си «бреме». Още първата нощ Нийл, един от тримата рицари, се готвеше да извади меча си срещу ланконски боец, когато Роуан го възпря.

Ксанте, високият със свиреп вид капитан на гвардията, запита Роуан дали някога е държал меч. Младият Монтгомъри само дето не се нахвърли отгоре му и като се има предвид, че макар и само шестнадесетгодишен, бе почти толкова висок колкото Ксанте, Лора съжали, че брат й предотврати схватката. Монтгомъри се оттегли, изпълнен с отвращение, когато Роуан помоли Ксанте да му покаже меча си, заявявайки че винаги бил мечтал да разгледа това оръжие по-отблизо.

До този момент Лора бе толкова недоволна от поведението на Роуан, та не се замисляше за причината, която не се изчерпваше с факта, че тъмните, наблюдателни ланкони бяха стотина, а англичаните — едва шестима и едно дете. Постепенно осъзнаваше, че не е била права да се съмнява в брат си.

— Какво научи? — заинтересува се тихо тя.

— Фейлан ми разказваше за племената на Ланкония, но изглежда погрешно съм решил, че те малко или много са единни. — Роуан замълча, а после промълви. — Излиза, че ще съм крал само на Ириал.

— Нашият баща, Тал, е ириал, нали? — Да.

— А ириалите са господстващото племе и следователно ти си крал на всички ланкони, независимо на колко племена се делят.

Роуан се засмя и му се дощя животът да е толкова прост, колкото на Лора й се струваше от време на време. Ако решеше, че обича даден мъж, се омъжваше за него. Не се тревожеше какво ще стане в бъдеще, ако бъде призована в Ланкония, а тя се окаже обвързана със съпруг англичанин. Но за Роуан принадлежността и дългът бяха първостепенни.

— Така смятат и ириалите, но се опасявам, че другите племена не са съгласни. Сега се намираше само на километри от земи, които зерните твърдят, че са техни и затова ириалите са угрижени и бдителни. Зерните са прочути със своята свиреност.

— Искаш да кажеш, че ланконите се страхуват от тях? — попита Лора невярващо.

— Зерните също са ланкони и тези бойци с нас, ириалите, са по-скоро предпазливи, отколкото изплашени.

— Но ако ириалите наистина се боят…

Роуан разбра какво всъщност пита и се усмихна. Високите, навъсени, нашарени с белези, строги ириали като че ли не се страхуваха от нищо на този свят.

Изглеждаха така, сякаш и дяволът не би рискувал да ги предизвика.

— Предстои да видя тези ланкони да предприемат нещо друго освен да се перчат и да говорят за война. Досега един не съм видял в битка — отбеляза Роуан.

— Да, но вуйчо Уилям твърди, че се сражават като живи дяволи, така както никога никой англичанин не се е бил.

— Уилям е безхарактерен, ленив човек. Не! Не ми възразявай! Аз също го обичам, но чувството не ми пречи да виждам неговите недостатъци. Войниците му са затлъстели и през цялото време се бият помежду си.

— А да не говорим за синовете му — добави Лора тихо.

— Кое би предпочела: да си с четиримата палячовци на Уилям, или тук, в нашата красива страна?

Тя погледна към широката, дълбока река.

— Страната ми харесва, но не и тези хора. Днес сутринта един от ланконите ме посъветва да се извърна и да не наблюдавам как одира заек, за да не ми прилошее от гледката. Ха! Помниш ли глигана, който повалих миналата година? Той за каква ме мисли?

— Мекушава английска дама. А ти какви предполагаш, че са жените им? — попита Роуан.

— Тези мъже приличат на хора, които заключват жените си в килери и ги пускат да излязат само два пъти в годината — веднъж, за да ги заплодят, и втори път — за да им отнемат детето.

— Х-ммм. Не ми звучи чак толкова лошо като идея.

— Какво-о-о-о? — удиви се Лора.

— Ако жените приличат на мъжете, е редно да ги заключват.

— Но мъжете не са грозни — възрази Лора. — Просто са с лош нрав.

— Нима? — Роуан я изгледа, а едната му вежда се стрелна нагоре.

Лора се изчерви.

— Старая се да съм обективна. Те всички са възхитително високи, нямат и грам излишна тлъстина, а очите им са… — тя престана, когато устните на Роуан се разтеглиха в многозначителна усмивка.

— Затова сме тук. Предполагам, че майка ни е изпитвала същото чувство към ланконите като теб.

Лора се дразнеше от насмешливата му усмивка, но докато мислено проклинаше всички мъже, изведнъж подхвърли:

— Готова съм да се обзаложа, че научих нещо, което не знаеш. Баща ни ти е избрал булка. Казва се Силеан и е капитан на нещо, наречено «женска гвардия». Тя е жена рицар. — Лора остана доволна, когато забеляза как усмивката на Роуан се стопява; поне знаеше, че сега я слуша. — Доколкото подразбрах е висока колкото теб и прекарва времето си да се учи да борави с меч. Май има и собствени доспехи. — Усмихна се на Роуан и усилено запремига. — Мислиш ли, че булченският й воал ще е от мрежа за ризница?

Момчешкото, приветливо, ведро лицето на Роуан стана твърдо и студено като стомана.

— Не — бе единственото, което изрече.

— Не какво? — попита Лора невинно. — Няма да е от мрежа ли?

— Не аз съм избрал да стана крал. Предопределено ми е преди дори да се родя и на това съм посветил живота си. Ще се оженя за жена ланконка — това съм решил. Но няма да е някое страшилище. Има жертви, които един мъж не бива да прави за страната си. Ще се омъжа за жена, която мога да обичам.

— Предполагам, че ланконите ще изтълкуват това като мекушавост. Те се женят, но надали се влюбват. Можеш ли да си представиш Ксанте, с обезобразеното си от белега чело, да поднася цветя на някоя жена?

Роуан не отговори. Припомняше си многобройните красиви жени в Англия, за които можеше да се ожени, но не го бе сторил. Никой, дори Лора, не знаеше за болката — и физическа, и душевна — която изпитваше, когато Фейлан се опитваше да изкорени английското у него. Старият възпитател сякаш четеше мислите му. Ако момчето понякога се колебаеше как да постъпи, Фейлан като че ли надушваше и се стараеше да изтръгне колебанието. Роуан се бе научил да не му личи, че от време на време се колебае дали е подходящ да застане начело на Ланкония. Но след годините, прекарани под строгото възпитание на Фейлан, той твърдо вярваше, че може да се изсмее дори в лицето на смъртта. А това, което всъщност изпитваше, никога нямаше да го покаже.

Независимо от всички години прекарани с Фейлан обаче, той бе съхранил мечтата един ден да сподели живота си с внимателна, нежна, любеща жена, на която да може да се довери.

Всяка година Фейлан изпращаше отчет до бащата на Роуан, Тал, в който изреждаше всички недостатъци на Роуан и настояваше, че момчето едва ли един ден ще се окаже истински ланкон. Фейлан се оплакваше, че Роуан прекалено много прилича на англичанката, негова майка, и че е склонен да прекарва доста време в компанията на нежната си сестра.

Мълчаливо Роуан си бе извоювал това право. По цял ден усилено тренираше; изтърпяваше всички мъчения, които хрумваха на стария човек, но едновременно с това се научи да свири на лютна и да пее няколко месни. И откри, че нежността на Лора му е потребна. Може би наистина нямаше никога да бъде истински ланкон, защото си представяше семейния живот такъв, какъвто водеха двамата с Лора. Докато растяха, те доста се сближиха, тъй като непрекъснато търсеха утеха от злобата на глупавите, жестоки синове на вуйчо Уилям във взаимното си присъствие. Роуан държеше Лора в прегръдките си, когато тя ридаеше след като момчетата я бяха заплашвали с пръчки в продължение на часове, при което бяха издрали лицето й и разкъсали дрехите й. В такива мигове я успокояваше с разкази за Ланкония.

Когато поотраснаха, свикнаха да стоят близо един до друг, за да има Лора физическа закрила. Именно тогава Роуан се научи да харесва изящните маниери на сестра си. След цял ден прекаран в тренировки, с които Фейлан сякаш целеше да го унищожи, Роуан отпускаше умореното си, изтръпнало тяло на пода в краката на Лора и тя му пееше или му разказваше истории или просто го милваше по косата. Откакто вече не беше дете Роуан само веднъж даде израз на чувствата си — когато Лора оповести, че възнамерява да се омъжи и да го напусне. Беше ужасно самотен през двете години, докато я нямаше, но накрая тя се завърна с Филип. Понякога Роуан мислеше, че са като семейство и искаше бъдещата му съпруга да е нежна и привързана като Лора, с типичния за жените гняв при дребни разправии. Той не желаеше жена боец.

— Кралят все пак има някои привилегии и една от тях е да се ожени за когото пожелае — заяви той с тон, нетърпящ възражение.

Лора се намръщи.

— Роуан, това въобще не е така. Кралете се женят, за да влязат в съюз с други държави.

Той се надигна и бързо се заоблича, с което даде на Лора да разбере, че въпросът е приключен.

— Ще вляза в съюз и с Англия, ако се наложи. Ще поискам една от дъщерите на Уорбрук, но няма да се оженя за някоя вещица с доспехи. Хайде да вървим. Гладен съм.

Лора съжали, че въобще бе подхванала темата. Макар да мислеше, че познава брат си, имаше моменти, когато й се струваше, че не е така. Една част от него винаги оставаше недостъпна. Тя пое предложената й ръка.

— Ще ме научиш ли на ланконски? — надяваше се да отвлече вниманието му от неприятния разговор и да възвърне доброто му настроение.

— Има три ланконски диалекта. Кой искаш да научиш?

— Ксантеански — отвърна тя бързо, а после се сепна. — Исках… Исках да кажа — езика на ириалите.

Роуан отново се подсмихна многозначително, но поне гневът му бе преминал.

Не бяха стигнали до стана, когато Ксанте ги пресрещна. Беше висок над метър и деветдесет, широкоплещест, със силно и гъвкаво като камшик тяло. Черната му коса се спускаше на тежки кичури до раменете, ограждайки мургавото му, с гъсти вежди, дълбоки очи, черни мустаци и четвъртита, решителна брадичка лице. Дълбокият белег на челото му сега се забелязваше още по-ясно поради намръщеното му изражение.

— Ще имаме посетители. Търсихме те — заяви Ксанте троснато. Носеше препасана с колан меча кожа над късата туника, която не прикриваше мускулестите му крака.

Лора се готвеше да смъмри Ксанте заради непочтителния тон, с който се обръщаше към краля си, но усети как брат й я стисва здраво за ръката.

Роуан не даде никакво обяснение за отсъствието си от лагера, въпреки че Ксанте му бе казал да не се отдалечава от ланконите, които го пазят.

— Кой ще дойде? — заинтересува се Роуан. Беше с няколко сантиметра по-нисък от Ксанте, но по-млад и по-едър. Ксанте бе преживял прекалено много гладни зими, за да има мускули като на Роуан.

— Тал е пратил Силеан и Дейр и нови стотина бойци.

— Силеан? — обади се Лора. — Тя ли е жената, за която Роуан ще се жени?

Ксанте й хвърли гневен поглед, сякаш искаше да й каже да не се бърка в неща, които не са нейна работа. Лора го изгледа предизвикателно.

— Да отидем да ги посрещнем — предложи Роуан. Лицето му бе леко смръщено.

Оседланият кон го чакаше и, както обикновено, Роуан се оказа заобиколен от петдесетина ланкони, сякаш бе дете, което се нуждае от постоянни грижи. Яздеха на северозапад, към планините, където на фона на залязващото слънце се различаваха силуетите на пристигащите бойци. Когато приближиха, той се подготви да се срещне с тази жена, отдала се на рицарството.

Забеляза я отдалеч. Нямаше начин да я сбърка с мъж; висока, стройна, изправена, щръкнали твърди гърди, широк колан през тънката талия, женствено закръглени бедра.

Пришпори коня, пренебрегвайки протестите, които се чуха от бойците около него, и отиде да я пресрещне. Когато видя лицето й, си отдъхна. Тя бе доста красива с тъмните си очи и алени устни.

— Милейди, приветствам ви — поздрави той и й се усмихна. — Аз съм Роуан, смирен принц на вашата великолепна страна.

Ланконите наоколо мълчаха неодобрително. Не подобаваше мъж да се държи по този начин; особено мъж, предопределен да бъде крал. Те наблюдаваха как лъчите на залязващото слънце се отразяват в русата му коса и осъзнаваха, че всичко, от което се опасяваха, се сбъдва: той бе глупав, мекушав англичанин.

Когато Силеан дочу надигащия се присмех зад гърба й, пришпори коня и стисна протегнатата за поздрав ръка на Роуан. Тя също бе разочарована. Да, беше хубав наистина, но глупавата усмивка, която не слизаше от лицето му, я караше да сподели мнението на бойците зад нея.

Роуан задържа ръката на Силеан за момент и прочете мислите й в тъмните й очи.

Около себе си усещаше надменното отношение на ланконите и почти се издаде колко всъщност е ядосан. Не можеше обаче да определи дали се гневеше на ланконите или на себе си. Белегът на крака му го засърбя и усмивката изчезна.

Пусна ръката на Силеан в момента, в който изражението му се промени. Защото едно бе да се прави на палячо пред мъже, но съвсем друго пред това великолепно създание, което щеше да е негова съпруга…

Дръпна юздите и обърна коня.

— Връщаме се в стана — разпореди той, без да среща ничий поглед. Знаеше, че неговите трима английски рицари ще са първите, които ще се подчинят на заповедта му.

Изведнъж се вдигна врява и ланконите наобиколиха Роуан и тримата рицари, готови да ги бранят.

— Прекалено близо сме до зерните — дочу Роуан някой да казва на ириалски. Оказа се млад, със сериозен вид мъж, който доскоро яздеше до Силеан, а сега стоеше до Ксанте. Това вероятно е Дейр, помисли си той.

Независимо, че ланконите се опитаха да му попречат, Роуан пришпори коня и приближи към групата отпред, за да разбере причината за тревогата.

На хълма пред тях залязващото слънце очертаваше силуетите на трима мъже.

— Зернй — промълви Ксанте, сякаш това обясняваше всичко. — Ще ви заведа обратно в лагера. Дейр! Избери петдесет воини и се гответе за бой.

Гневът, който Роуан потискаше от дни насам, вече не можеше да бъде обуздан.

— Как ли пък не! Няма да се биете! — заговори той на съвършено правилен ириалски. — Няма да позволя да пострадат мои бойци. И не си правете никакви илюзии — зерните са толкова мой народ, колкото и ириалите. Ще поздравя тези мъже. Нийл! Уотълин! Белсър! — извика той тримата рицари.

Никога дотогава заповед не бе изпълнявана с такава бързина, но и на тях им бе омръзнало отношението на ланконите. Грубо си проправиха път през редиците на бойците и застанаха зад Роуан.

— Спри този глупак! — обърна се Дейр към Ксанте. — Тал няма да ни прости, ако бъде убит.

Роуан им хвърли смразяващ поглед.

— Вие двамата също ще се подчинявате на моите заповеди — каза той и Дейр млъкна.

Ксанте наблюдаваше Роуан с известен интерес, но той все пак бе по-възрастен от Дейр и по-трудно се сплашваше. Когато най-накрая заговори, гласът му бе подчертано търпелив.

— Те са зерни и не признават краля на Ириал. За тях Брокаин е крал и те с удоволствие ще ви убият.

— Не доставям толкова лесно удоволствие на хората — каза Роуан, след което се обърна и през рамо подкани рицарите. — Да вървим.

Зад гърба му Ксанте възпря ириалите, които се готвеха да последват Роуан.

— По-добре глупакът да бъде убит сега, преди Тал да го провъзгласи за крал — заяви той. С безизразни лица ланконите наблюдаваха как принцът, когото никак не харесваха, отиваше на сигурна смърт.

Тримата зерни стояха неподвижно на хълма, докато Роуан и рицарите яздеха към тях. Когато съвсем приближиха, Роуан забеляза, че са почти момчета, излезли на лов и явно смаяни от вида на толкова много ириали на място, където въобще не трябваше да бъдат.

Роуан продължаваше да е ядосан. Винаги го бяха учили, че ще е крал на всички ланкони, а ето че пред очите му ириали се готвеха да убият зерни.

Направи знак на рицарите да спрат и да го оставят сам да отиде да поздрави тримата младежи. Спря на около стотина метра от тях.

— Аз съм принц Роуан, син на Тал — провикна се той на ириалски, тъй като зерните също говореха този език, — и ви приветствам като ви предлагам мир.

Тримата продължаваха да стоят неподвижно на конете, очевидно изумени, че самотният рус мъж, гледка толкова нетипична за тази страна, бе тръгнал непридружен към тях на едрия си, красив дорест кон и ги бе заговорил. Зернът, който бе по средата, почти момче, първи се съвзе от вцепенението. Със светкавично движение нагласи стрела в тетивата на лъка и стреля по Роуан.

Роуан се наклони на дясно точно преди стрелата да го достигне и я усети да одрасква лявата му ръка. Тихичко изруга и пришпори коня в галоп. Беше изтърпял от тези ланкони повече, отколкото бе склонен. Презрението и присмехът бяха едно, но по, него да стреля момче, след като той му бе предложил мир, бе последното, което щеше да понесе. Само след секунди стигна до момчето и, преминавайки покрай него в галоп, го дръпна от коня и го стовари на земята. В следващия миг и Роуан вече не бе на коня, а с едрото си тяло държеше боричкащото се момче приковано към земята. Зад себе си дочу тропота от копита на двеста приближаващи се ланконски коне.

— Бягайте оттук! — изкрещя той на другите двама.

— Не можем — отвърна едното почти шепнешком, гледайки ужасено към момчето, което Роуан все още притискаше към земята. — Той е син на нашия крал.

— Аз съм вашият крал! — изрева Роуан разгневено. Обърна се и видя, че рицарите му са съвсем наблизо. — Разкарайте ги оттук! — нареди той, посочвайки двамата зерни. — Ксанте ще ги разкъса на парчета.

Рицарите на Роуан тръгнаха в атака срещу младежите и те побягнаха.

Роуан погледна към момчето, което държеше. Беше хубаво, на около седемнайсет години и беснееше като тигър.

— Ти не си крал — крещеше то. — Баща ми, великият Брокаин, е крал! То се изплю в лицето на Роуан.

Роуан се избърса, а след това го зашлеви по най-унизителен начин — както мъж удря жена, чийто остър език е нетърпим. След това го дръпна грубо да се изправи на крака.

— Ще дойдеш с мен!

— По-скоро ще умра преди…

Роуан извърна момчето така, че да види приближаващите се ириали, които вече бяха доста близо. Представляваха смразяваща гледка — мускулести мъже, мускулести коне и оръжия, проблясващи на оскъдното слънце.

— Ще те убият, ако се опиташ да избягаш.

— Зерните не се страхуват от ириалите — заяви момчето, но лицето му бе пребледняло.

— Има моменти, когато мъжът използва ума си вместо дясната си ръка. Дръж се като мъж сега. Накарай баща ти да се гордее с теб. — Той пусна момчето и след кратко колебание то остана на място. Роуан можеше само да се надява, че то има достатъчно разум да не предприеме нещо безразсъдно. Без съмнение ириалите с голямо удоволствие щяха да убият този зерна.

Ланконите заобиколиха Роуан и юношата; конете им бяха запотени, с широко отворени ноздри, а мъжете бяха със свъсени вежди и приготвени оръжия. Изглеждаха толкова страшни, че дори Роуан бе склонен да побегне.

— Добре — похвали го Ксанте. — Взел си пленник. Ще го екзекутираме сега, за това, че се опита да убие ириал.

Роуан се почувства горд, че момчето не трепна и не показа никакъв страх при заплашителните думи на Ксанте. Гневът на принца, временно затихнал от боричкането с момчето, отново се надигна. Сега бе моментът да защити правото си да управлява. Постара се да потисне яда си и погледна Ксанте.

— Имам гост — съобщи той натъртено. — Това е синът на Брокаин и той се съгласи да пътува с нас, за да ни насочва през земите на баща си.

Ксанте изпръхтя като кон.

— Този ли гост стреля по теб?

Роуан усещаше как раната на ръката му кърви, но нямаше да се предаде.

— Ударих се на камък — заяви той, а очите му гледаха Ксанте предизвикателно.

Силеан пришпори коня си и се впусна напред, заставайки между двамата мъже.

— Ние поздравяваме госта, макар и да е зерна — произнесе тя така, сякаш говореше за отровна змия, попаднала в леглото й. Очите й не се откъсваха от Роуан, който не сваляше поглед от страшния Ксанте. Малцина бяха тези, които се осмеляваха да се противопоставят на Ксанте и тя никога не би предположила, че мекушавият, рус англичанин би бил сред тях. Но тя го бе видяла как язди към зерните, как като по чудо убягна от стрелата, как скочи от коня и се нахвърли върху момчето и как сега момчето стои близо до англичанина, сякаш русият мъж може да възпре ириалите. А освен това този Роуан предизвикваше Ксанте по начин, какъвто не бе виждала дотогава. Може би е глупак, но явно притежаваше повече качества, отколкото предполагаха.

Рицарят Белсър държеше поводите на коня на Роуан, който се качи, а след това протегна ръка към зерна, за да му помогне да се качи зад него. Обръщайки коня по посока на стана, той попита:

— Как се казваш?

— Кеон — отвърна момчето гордо, макар гласът му леко да трепереше и да издаваше страха от това, което току-що се бе разиграло, и разминаването му на косъм от смъртта. — Син на краля на Зерна.

— Смятам, че е по-добре да назоваваш баща си с друга титла. Аз съм единственият крал на тази страна.

Момчето се изсмя пренебрежително.

— Баща ми ще те унищожи. Ириал никога няма да управлява зерните.

— Ще видим, но за тази вечер може би е по-добре да ме считаш за зерна и да стоиш близо до мен. Съмнявам се, че останалите мои ланкони ще те пожалят толкова великодушно, колкото аз.

Зад тях яздеха рицарите на Роуан, следвани от ланконските бойци, начело с Дейр, Силеан и Ксанте.

— Винаги ли е такъв глупак? — обърна се Дейр към Ксанте, загледан в гърба на този мъж, който се предполагаше, че е ириал, но се отнасяше към младия зерна като към приятел. — Как сте го опазили жив? — продължаваше да се чуди той.

Ксанте замислено наблюдаваше Роуан и момчето.

— До тази вечер той бе плах като домашно куче. Дори сестра му показваше повече характер. И, поне досега, говореше само на английски.

— Ако продължава да язди сам срещу зерни няма да живее дълго — отбеляза Дейр. — Ние не бива да го спираме от всички лудости, които е готов да извърши. Като съдя по това, което направи днес, той ще е склонен да отвори портите на Ескалон за всеки нашественик. Ланкония може да попадне в ръцете на владетел, не по-малко глупав от него. Не, ние няма да го спираме, ако сам тръгне срещу враговете. По-добре да се отървем от него. Гералт ще бъде нашия крал.

— Дали наистина е глупав? — обади се Силеан. — Ако бяхме нападнали момчетата и убили сина на Брокаин, нямаше мира да видим, докато той не избиеше стотици от нашите войници. А сега имаме важен пленник. Брокаин няма да ни нападне от страх да не убием сина му. Освен това казваш, че този Роуан нито веднъж през тези седмици, откакто пътувате заедно, не се е издал, че говори нашия език? Ксанте, трябва да ти призная, че ме изненадваш. Какво още знае този мъж за нас, което ти не подозираш? — Тя подкара коня си напред, за да язди до Роуан.

През цялата вечер Силеан наблюдаваше Роуан, сестра му, неговия племенник и тримата рицари, заобиколени от тъмнината, седнали около огъня пред красивата копринена палатка на Роуан. Кеон, смълчан, навъсен, дебнещ, седеше близо до тях. Силеан се замисли, че вероятно и на него поведението на Роуан му се струва толкова странно, колкото и на ириалите. Роуан държеше племенника в скута си и му шепнеше разни неща, които караха момченцето да се залива от смях. Никое ланконско дете не се радваше на такова внимание от страна на баща си. На четиригодишна възраст момчетата, както и момичетата, подбрани за женската гвардия, вече се обучаваха да боравят с оръжие.

Силеан наблюдаваше как Роуан се усмихва на сестра си, как се грижи за нейното удобство и се зачуди какво ли ще е да се живее с този мъж, изпълнен с противоречия — язди сам срещу трима зерни, а два часа по-късно прегръща дете и грижливо се отнася към жена. Как може такъв мъж да бъде воин? Как може да бъде крал?

Рано сутринта, преди изгрев слънце, войниците от охраната изсвириха с тръбите сигнал за тревога. Мигновено всички ланкони наскачаха и застанаха в бойна готовност.

Роуан се показа от палатката, препасал само парче плат върху бедрата и тогава ланконите за пръв път зърнаха тялото на мъжа, когото смятаха за слабоват. Мускули като тези на Роуан се постигаха след усилена, упорита работа.

— Какво има? — подвикна той на ланконски към Ксанте.

— Зерни — долетя краткият отговор. — Брокаин идва да се бие за сина си. Ще го посрещнем. — При последните думи той вече се готвеше да възседне коня.

Роуан сграбчи рамото на Ксанте и го обърна с лице към себе си.

— Няма да нападаме. Кеон! — провикна се той. — Приготви се да отидем да посрещнем баща ти.

Ксанте изгледа Роуан смразяващо.

— Ти си този, който ще си загуби живота.

Роуан премълча унищожителните думи, които се готвеше да изрече, и хвърли предупредителен поглед към Нийл, който вече бе тръгнал към Ксанте. Беше очаквал да се съмняват в него, но те не само се съмняваха, те направо го смятаха за безпомощен.

Облече се за броени минути. Не сложи ризница като за битка, а бродирани кадифени дрехи — като за светски прием. Роуан се намръщи, когато видя ланконите да се усмихват на глупостта на чужденеца, а Кеон да поклаща зачудено глава. В този момент Кеон съжали, че не бе убит предишния ден, тъй като смъртта бе за предпочитане пред това да се изправи лице в лице срещу баща си.

Силеан, която наблюдаваше отстрани, видя как гневното изражение пробяга по лицето на Роуан и после бързо изчезна. Щом ще се омъжва за този човек, ще е по-добре да покаже, че е на негова страна сега. И, освен това, тя бе много любопитна как той възнамерява да се справи със стария, подъл Брокаин.

— Може ли да дойда с теб? — попита тя Роуан.

— Не! — казаха Дейр и Ксанте едновременно. Роуан ги изгледа ледено и горчиво отбеляза:

— Те приемат един английски принц да умре, но не и да загине един от тях.

Силеан бе въоръжена с дълго копие, лък, а колчанът стрели се виждаше на гърба й.

— Аз съм гвардейка, сама решавам какво да правя. Роуан й се усмихна широко и Силеан усети, че премигва, сякаш заслепена от ярко слънце. Боговете в небесата й бяха свидетели — той бе изключително красив!

— Вземи си коня! — нареди той и Силеан забърза, сякаш е новачка, стремяща се да се хареса на учителя си.

Роуан се загледа след нея. Фейлан не му бе споменавал за интелигентността и благородството на ланконите.

Останалите ланкони не се впечатлиха от външността на Роуан и, яхнали конете, продължиха мълчаливо да наблюдават как той, Силеан, тримата рицари и Кеон се отправят към двестата зерни и сигурна смърт.

— Изправи се, момче! — нареди Роуан на Кеон. — Това е по-лесно, отколкото да се сблъскаш с гнева на своя крал.

— Баща ми е кралят — отвърна рязко Кеон, а мургавото му лице бе бледо почти колкото това на Роуан.

На стотина метра от зерните, които стояха неподвижно и наблюдаваха приближаването на малката група, Роуан се откъсна и продължи сам. Слънчевите лъчи се отразяваха в обшитата със злато кадифена туника, в косата, в диамантите по дръжката на меча, в сбруята на коня. Ланкони, ириали, зерни, никога дотогава не бяха виждали така богато облечен мъж. Изглеждаше съвършено различен от тях, като роза сред пустинни кактуси, и затова го зяпаха учудени.

След моментно колебание един едър мъж пришпори коня си към Роуан. Лицето му бе обезобразено; дълбок белег минаваше от лявото око надолу към врата, а половината от едното му ухо липсваше. Ръцете и краката бяха осеяни с други белези. Изглеждаше така, сякаш никога през живота си не се бе усмихвал.

— Ти ли си англичанинът, който е пленил сина ми? — попита той с глас, който накара коня на Роуан да затанцува неспокойно. Животното явно надушваше опасността.

Роуан се усмихна и успешно прикри, че сърцето му лудо бие. Вътрешно в себе си се съмняваше, че дори след упорити тренировки човек би могъл да се бие с мъж като този пред него.

— Аз съм ланкон, наследникът на крал Тал. Ще бъда крал на всички ланкони — заяви той с изненадваща твърдост в гласа.

За миг по-възрастният мъж зяпна от удивление преди да продължи:

— Ще убия по сто бойци за всеки косъм, който падне от главата на сина ми.

Роуан се провикна през рамо:

— Кеон! Ела.

Брокаин огледа сина си от главата до петите, изсумтя доволен като видя, че е невредим и му заповяда да се присъедини към зерните, строени на хълма.

— Не! — възпротиви се Роуан рязко. Ръката му се отпусна върху коляното и бе на сантиметри от дръжката на меча. Какъвто и страх да изпитваше, не трябваше да позволи да се забележи и да допусне този мъж да получи Кеон. Съдбата бе изпратила момчето в ръцете му и Роуан възнамеряваше да го задържи. Нямаше да остави появилият се малък шанс за мир да му убегне.

— Опасявам се, че не мога да позволя това. Кеон остава при мен!

За втори път Брокаин зяпна от учудване, но бързо се окопити. Думите и поведението на този мъж не подхождаха на красивото, ненабраздено от белези, бледолико лице.

— Ще се бием за него — заяви той, посягайки към меча.

— По-добре да не го правим — каза Роуан дружелюбно, надявайки се, че никой няма да забележи как пребледнява. — Но ще го сторя; ако се наложи. Желая да задържа Кеон при себе си, защото май той е твоят наследник.

Брокаин стрелна Кеон с очи.

— Така е, ако може да се остави някой толкова глупав да управлява.

— Не е глупав, а млад и бързо се пали, и не е добър стрелец. Бих искал да го задържа при мен, за да види, че ние, ириалите, не сме демони и тогава, може би, някой ден ще има мир между нашите племена. — В очите на Роуан се появи игриво пламъче. — И бих искал да го науча да стреля по-добре.

Брокаин дълго изучаваше Роуан, който разбра, че противният старец се чуди дали да пощади или убие сина си и него, англичанина. Роуан не хранеше илюзии, че човек като Брокаин ще се трогне от бащина обич.

— Старият Тал не те е отгледал — промълви накрая възрастният мъж. — Досега той щеше да е убил сина ми. Какво ми гарантира неговата безопасност?

— Моята честна дума — произнесе Роуан тържествено. — Животът ми ти принадлежи, ако ириал го нарани. — Едва си поемаше дъх от вълнение.

— Голямо доверие искаш — отбеляза Брокаин. — Ако той пострада, ще те убия така бавно и мъчително, че ще се молиш да умреш.

Роуан кимна.

Известно време Брокаин мълчаливо изуваше Роуан. В този мъж имаше нещо различно, открояващо го от всеки ланкон. И макар да бе натруфен повече от жена, Брокаин усещаше, че той е по-силен, отколкото изглеждаше на пръв поглед. Изведнъж Брокаин се почувства стар и уморен. Всичките му синове бяха убити; бе загубил три съпруги в битки. Останало му бе само това момче.

Брокаин се извърна към сина си.

— Иди с този мъж. Учи се от него. — След това отново се обърна към Роуан. — След три години, смятано от днес, го изпрати вкъщи или ще срина Ескалон със земята. — Дръпна юздите на коня и се отправи обратно към бойците на хълма.

Кеон погледна Роуан с разширени от учудване очи, но нищо не каза.

— Хайде, момче, да си вървим — подкани Роуан накрая, отпускайки дъха си и чувствайки, че току-що е избегнал ужасна смърт. — Стой близо до мен докато хората свикнат с теб. Не ми е приятна мисълта да ме измъчват.

Когато двамата с момчето минаха покрай Силеан, Роуан й кимна и тя ги последва. Тя не знаеше какво да каже. Англичанинът, нагизден с хубави дрехи като птичка в любовен период, току-що бе спечелил словесна битка срещу, стария Брокаин. «По-добре да не го правим» — бе заявил той, когато го предизвикаха на бой, но въпреки това Силеан бе забелязала как сложи ръката си близо до меча. И как само бе казал на Брокаин, че ириалите ще задържат зерна! Мускул не трепна по лицето му и не показа никакъв страх.

Тя се върна при останалите, но все още не можеше да говори. Този Роуан не само изглеждаше различен, но и беше такъв. Или бе най-големият глупак, който някога се е раждал, или най-смелият човек на света. Тя се надяваше, заради Ланкония — тук се усмихна — и заради себе си, като негова бъдеща съпруга, да се окаже второто.