Кралицата дева

Осма глава

Джура правилно предположи, че съпругът й използва бившата стая на Тал и се запъти натам. Когато рязко отвори, той учудено вдигна поглед към нея.

— Защо си тук? — навъсено попита той.

— Ти ме извика — отвърна тя спокойно. — Ти нареди на твоите нагли англичани да ме вземат от женските помещения заедно с вещите ми и да ме доведат. Освен това нали стана въпрос да изпълнявам задълженията си на кралица, доколкото все пак съм такава? — допълни тя задъхано.

Роуан я изгледа продължително.

— Остани тогава — каза той примирено. — Иди, седни там и кротувай. — Той отново се обърна към масата, където цареше безпорядък от струпани книги и навити на рола пергаменти.

Джура се чудеше дали книгите са негови или ги е взел от оскъдната и общо взето неизползвана библиотека на Тал. Тъй като не възнамеряваше да му се подчинява тя отиде и надникна през рамото му.

— Какво правиш? — попита я Роуан троснато.

— Гледам — отговори Джура и, надвесвайки се над картата, която той държеше, продължи: — Има грешка. Границата на вателите е по на север. Тал завладя доста земя още когато бях дете. Тогава убиха баща ми. — Тя се обърна, седна на ръба на леглото и започна да размотава ремъците на ботушите си.

Роуан я наблюдаваше.

— Какво знаеш за границите?

— Май повече от теб. Той стана, взе картата и я сложи на леглото близо до нея.

— Покажи ми какво се е променило. Тази карта е чертана от Фейлан преди повече от двайсет години. Кого още е убил баща ми, за да си присвои земята му?

Джура събу ботушите и размърда босите си пръсти.

— Тал си знаеше работата. Половината от земите на вателите са в планините, където нищо не расте. Те постоянно нападаха ириалите, за да крадат житото ни.

— И баща ми е сложил край на техните набези — замислено промълви Роуан. — Как ли са преживяли вателите зимата?

— Трудно — каза Джура и добави: — Да не смяташ да ни припишеш всички земни грехове и да ни намразиш?

Роуан бе учуден.

— Как мога да мразя собствения си народ? Хайде, покажи ми новите граници!

Тя се приближи до него и очерта с пръст малката територия на вателите.

— До някаква степен те са мъдри хора — започна тя. — Не са като зерните или ултените. Вателите…

— Това го знам — прекъсна я той нетърпеливо. — Покажи ми къде се намират сега житните полета на ириалите.

— Като знаеш толкова много, защо ме питаш?

Той не отговори, а посочи едно място на картата и продължи да разсъждава на глас:

— Ако няма промени, полята трябва да са тук. Мястото е защитено от три реки и вероятно се пази от ириалска охрана, разположена на определени разстояния. Сее се ечемик, пшеница и ръж. Овцете пасат в тази равнина. Конете са потомци на откраднати навремето от феарените коне, а младите ириали сигурно и днес продължават да нападат нощем лагерите на феарените. Те пресичат земята на вателите тук, през гъстата гора, след което по козите пътеки…

— Откъде знаеш всичко това? — попита Джура.

— Докато другите момчета играеха с топка в двора, аз, заедно с един възрастен феарен, изучавах езика на ултените.

— На ултените? — изненада се Джура. — Но никой не говори на тази странна смесица от звуци. Това не е език, а някакво сумтене и мърморене.

Роуан се облегна назад на леглото и подпря главата си с ръка.

— Може да звучи така, но на практика е форма на ланконския. Например за жена ти използваш думата телиа, а те — тепа. Това е просто по-бърз начин за изразяване на едно и също.

Джура сви колене, обгърна ги с ръце и отбеляза:

— Правят го от небрежност. Те са мързеливи, прости хора.

— Именно затова е по-добре да се обединят племената. Ултените си стоят горе в планините и се женят помежду си, а мозъците им съвсем престават да действат.

— Още една причина, поради която планът ти няма да се осъществи. Кой ще поиска да вземе за съпруга някоя от ултенките?

Роуан я погледна оживено.

— Ами мъж зерна, например — отвърна той. Джура се разсмя и се изтегна на леглото. Картата лежеше между тях.

— По време на Хонориума непрекъснато сънувах кошмари, свързани с евентуална победа на Мела — каза Роуан. — Проблемът със смесването на племената се сблъскваше с въпроса кой ще поиска да се ожени за зерна и дали всички те приличат на Мела и другите, които се явиха на Хонориума.

Джура подпря главата си с ръка и се замисли на глас:

— Феарените вероятно ще харесат жените зерни. Феарените са ниски, дребни мъже и Тал винаги е казвал, че страшно са недоволни от ръста си. Жените зерни може да са привлекателни за феарените. Децата им биха били по-едри.

Роуан й се усмихна широко и също се подпря на лакът.

— А поалените? За кого ще ги оженим?

— Това не е лесно — призна Джура. — Поалените са убедени, че усъвършенстването на духа е по-важно от храната и удоволствията. Значи трябва да ги съберем с онези малки палавници — феаренките. Те ще заменят книжните им представи с далеч по-земни наслади.

Джура го наблюдаваше. Той бе изключително хубав, а в сумрака на стаята русата му коса блестеше като злато. Поиска й се да го погали и дори вдигна ръка.

Роуан рязко стана от леглото.

— Можеш да спиш там — каза й той, като посочи към нара в нишата. Мястото беше напълно достатъчно за нея.

Джура се разбунтува срещу абсурда да спят отделно, но след това си помисли, че може би така е по-добре. Когато го убият, а това със сигурност щеше да стане, за нея щеше да е по-добре да не се е привързала към него, както ще е по-добре да не му роди син, който би могъл да стане крал. Тя не беше сигурна дали би лишила своя син от трона, който по право му принадлежи. Да, така е по-добре. Докато овдовее тя нямаше да легне с него. По този начин Гералт щеше да стане крал, а тя да се омъжи за Дейр и да му народи куп деца.

Тя стана от леглото.

— Ще пътуваме ли утре, както каза? Роуан бе с гръб към нея.

— Да, ще заминем за земята на вателите, но преди това ще спрем в селищата на ириалите, за да вземем мъже и жени.

— Защо? — попита тя докато събличаше широките панталони.

Роуан се обърна към нея.

— За да ги оженим за… — той замлъкна при вида на полуголото й тяло. Отново се извърна с гръб.

— Легни си — каза той тихо. — И се завий.

Джура се усмихна зад гърба му и се пъхна между овчите кожи, които бяха натрупани край прозореца. Наблюдаваше го докато се съблича. Лицето му бе извърнато от нея. Той свали високите си ботуши и тя видя силните му, покрити с руси косъмчета прасци. После съблече бродираната туника, която стигаше до коленете и Джура отново видя мускулестото тяло, накарало я да загуби ума си, да забрави миналото и настоящето през онзи ден, край реката, когато за пръв път го срещна.

Усети мускулите на краката си напрегнати до краен предел, а дишането й стана по-бавно и по-дълбоко.

Без да я погледне, той духна свещта до леглото и стаята потъна в мрак.

— Роуан — прошепна тя в тъмнината, обръщайки се към него за пръв път по име.

— Не ми говори — каза той троснато. — И ме наричай «англичанино»! Не споменавай името ми.

Джура стисна зъби и прокле глупавия чужденец. Реши, че с неговия отвратителен характер и неразумност до една седмица някой ще сложи край на живота му. Хубаво избавление, мислеше си тя. За Ланкония ще е по-добре да го няма.

Обърна се по корем и се замисли за Дейр. Щеше да е чудесно, ако запазеше девствеността си за първата брачна нощ с него.

— Ставай!

Джура лениво се завъртя в топлото легло. Все още беше тъмно. Облечен, Роуан стоеше на няколко крачки от нея и я гледаше свирепо.

— Всички ли ириалки са мързеливи като теб? — попита навъсено той. — Каруците долу вече са готови.

— Всички ли англичани са ужасни като теб? — попита на свой ред тя, протягайки се под завивките.

Роуан внимателно я наблюдаваше и бледото му лице сякаш още повече пребледняваше.

— Вземи си нещата и ела долу — отсече той и излезе от стаята.

Обличането не й отне много време. Дворът се оказа пълен с разтъпкващи се коне и викащи мъже. Гералт, облечен в черно и яхнал черен кон, даваше някакви заповеди на мъжете. Дейр, също на кон, стоеше встрани, а близо до него бе Силеан.

Джура се усмихна на приятелката си, но тя демонстративно извърна глава. Усмивката на Джура се стопи, но все пак пое предложените й от сновящия наоколо прислужник хляб и разредено с вода вино.

Готов за път, Роуан бе сред мъжете и Джура трябваше да признае, че умее да организира бойците, пък и те сякаш усещаха неговата способност да ръководи и му се подчиняваха.

В двора бяха натоварените с храна каруци. В една от тях Джура видя Лора и сина й Филип, седнали до кочияша.

— Джура — извика момчето и тя засмяна тръгна към него. — Добро утро — поздрави Джура, предлагайки му къшей хляб.

— Войниците на Ланкония ядат ли хляб? — сериозно попита детето.

— Винаги — отговори тя също толкова сериозно и се обърна с усмивка към Лора, но англичанката вирна нос и извърна глава. Джура отиде при коня си. Когато поеха, тя застана до Ксанте.

Необходим им бе цял ден, за да достигнат поселището на ириалите. Из земите, през които минаваха, имаше разпръснати, малки селца, но в тях живееха селяни — най-нисшата класа от народа, чиито семейни вражди датираха от столетия. Тези хора нямаха и най-бегла представа дали са ириали, ватели или дори англичани.

На тридесет километра от укрепената столица Ескалон беше главното поселище на ириалите. Когато гвардеец или гвардейка щеше да се жени, то те си избираха партньор сред тези хора. Стражата също се излъчваше от тях и след като ги обучеха ги пращаха обратно в поселището, за да бранят ириалите от нападения. Само по тези места ириалите се чувстваха сигурни. Тук децата си играеха, а жените пееха. Тук се събираше зърното от реколтата. Пак тук се тъчеше платно, шиеха се и се бродираха дрехи, а болните и старите хора намираха спокойствие и уют. Хиляди воини ириали бяха загинали, бранейки това място.

Почти през целия път Джура яздеше до Ксанте, но когато чу Филип да започва да мърмори и да се оплаква, тя забави ход.

— Искаш ли да пояздиш с мен? — предложи тя на момчето и погледна към Лора за разрешение.

За миг Лора сякаш се бореше със себе си, след което извърна глава и кимна отривисто.

Филип скочи в прегръдките на Джура и тя го постави на седлото пред себе си. През останалата част от пътуването му разказваше истории за древните богове на Ланкония, които са се борили и враждували помежду си и са били по-могъщи отколкото християнския Исус.

— Защо държиш това хлапе? — ядосано попита Гералт, когато я застигна с коня си. — Да не си се разнежила към англичанина.

— Та това е дете — отвърна Джура.

— Момчетата стават мъже.

Джура го погледна с отвращение и пришпори коня си.

— Него харесвам — прошепна Филип.

— Разбира се, че го харесваш. Той ще стане крал на Ланкония и то много добър крал.

— Моят вуйчо Роуан е крал и е най-добрият.

— Ще видим.

Колоната пристигна в селището с настъпването на нощта, разположиха каруците край реката и се погрижиха за конете.

С факли в ръце жителите дойдоха да ги посрещнат и да видят своя крал англичанин.

Мнозина от роднините на Джура се завтекоха към нея, за да я поздравят. Тя се бе издигнала в очите им, откакто спечели Хонориума и се омъжи за краля.

— Как изглежда той? — шепнеха те. — Колкото Дейр ли е хубав? Силен ли е като Тал?

Те замлъкнаха, когато Роуан се приближи и застана зад нея. Джура видя как заблестяха очите на някои от братовчедките й. Всички затаиха дъх…

Джура се усмихна и се почувства дори мъничко, горда. Засмяна, тя се обърна към Роуан.

— Нека те представя на моето семейство — любезно се обърна тя към него.

По-късно лелята на Джура ги съпроводи до отредената в нейната къща стая за тях. Стаичката бе малка и в нея имаше само едно легло. Никакъв нар до прозореца.

Роуан изглеждаше странно притихнал.

— Умори ли се от пътуването? — попита Джура.

— Не — отвърна той и продължи: — Добре направи като се погрижи за Филип. Убеден съм, че момчето започва да те боготвори.

— Той е приятно и любознателно дете. Може би е повече ланкон, отколкото предполагам — подметна Джура.

Роуан седеше на ръба на леглото и размотаваше ремъците на ботушите. Имаше угрижен вид. На върха на езика й беше да попита какво има, но не го стори. По-добре бе да стои настрана от този мъж, който само временно й беше съпруг.

— Предполагам, че няма да спим заедно — каза тя.

— Какво? А, не, разбира се, че няма. Има достатъчно кожи. Ще си постеля на пода. Ти легни на леглото.

Джура смръщи вежди. Събу ботушите и панталоните и се шмугна в голямото, празно легло. Лежеше с отворени очи, докато Роуан се наместваше между кожите на пода. Напрежението витаеше във въздуха и тя не успяваше да заспи.

— Луната е ясна — прошепна Джура.

Роуан не отговори и тя помисли, че може вече да е заспал.

— Джура — тихо промълви той след време.

— Да? — отвърна тя по същия начин.

— Съмнявала ли си се някога в себе си? Случвало ли ти се е да знаеш, че си права, но някъде дълбоко в тебе да се таи зрънце съмнение?

— Да. Чувствала съм се по този начин.

Той не каза нищо повече и след малко тя долови равномерното му дишане. Дълго време си блъска главата, за да разбере какво имаше предвид с тези думи, но така и не намери отговор.

На другата сутрин всички ириали от поселището станаха в ранни зори. Бяха нетърпеливи да се видят с роднини и приятели, с които от дълго време не се бяха срещали, а и желаеха по-добре да разгледат англичанина, който бе техен крал сега.

Джура стоеше и наблюдаваше Роуан, който си пробиваше път между хората и виждаше как лицата им светваха, когато се обръщаше към тях на родния им език. Нямаше и следа от избухливия му нрав, който така често проявяваше пред нея. Вместо това бе спокоен, кротък, умен, със завладяващо присъствие.

— Той е дяволски сладкодумен — каза Гералт на Джура. — Внимавай да не се увлечеш по него. Все някой трябва да запази ума си, когато глупакът ни въвлече в някоя война.

Джура отпи няколко глътки от горещото ябълково вино.

— Той не иска война, а мир.

— Какво човек желае и какво постига са две различни неща. Ако ще яздим през земите на вателите, приготви се за бой. Брита ще бъде доволна ако го убие, както неговият баща уби съпруга й.

— Може би Брита вече се е изморила да воюва — отбеляза Джура. — Сигурно и тя желае да види отново сина си.

Гералт бе потресен.

— Готова си да предадеш страната си заради англичанина?

— Разбира се, че не. Той никога няма да успее да обедини когото и да било, но остави го да опита. Кой ще го последва? Та той смята да ожени ириали за ватели. Нали знаеш, че ириалите няма да се съгласят? Той ще бъде спрян преди да започне.

Ксанте стоеше до тях и в отговор на нейните думи каза:

— Погледни го! Заобиколен е от възторжени погледи. Те ще го последват. Тихо! Ще говори.

Джура с интерес наблюдаваше как Роуан се качи на една пейка и се обърна към хората. Цяла сутрин ги бе чувала да си шепнат за Портата на Света Елена, значи хората са разбрали, че я е отворил. Но по лицата им беше изписано и недоверие. Те нямаше да приемат този човек само заради древната легенда.

Гласът на Роуан и превъзходният му ланконски обаче подействаха хипнотизиращо. Говореше бавно, така че всеки звук се улавяше от насъбралите се. Никой не кашляше, не помръдваше, дори децата стояха кротко и слушаха.

Роуан им описваше една страна, в която царят мир и спокойствие и където мъжете и жените могат да яздят надалеч без да се страхуват от нападенията на други племена. Разказваше за хубави пътища, за разпределение на благата между племената. Как ириалите ще заменят своите тъкани с накитите на вателите или пък с конете на феарените. Той разказваше как няма повече да умират младите мъже, защото няма да има нужда да се краде от другите племена.

Роуан рисуваше един прекрасен свят, в който ириалите свободно пътуват през земите на вателите и феарените, за да стигнат до поалените, които ще им разкрият тайните на билките и лечението с тях. Когато спомена, че ако билките на поалените са наистина целебни, то тогава ще могат да се преборят и със смъртта, в очите на много хора заблестяха сълзи.

— Ние ще вземем лекарствата от поалените — рече Гералт, но замлъкна, когато хората впериха гневни погледи в него.

Роуан точно казваше, че единственият начин да се изгради този прекрасен свят е да се обединят племената.

— По добре да се бием! — възрази Гералт войнствено.

Хората му изшъткаха и се обърнаха към Роуан, който изчакваше да се смълчат.

— Народът на Ланкония трябва да стане единен — тихо продължи Роуан и хората неволно се приближиха, за да го слушат по-добре.

Той им разказа за плана си да обедини племената чрез женитби. Преди някой да успее да му зададе въпрос, Роуан попита има ли доброволци — храбри мъже и жени, които искат да живеят, а не да умират за своите племена.

Той се усмихна широко и попита кои благородни души са готови да пожертват всичко и да се оженят за някой от тези снажни, красиви, млади и здрави ватели.

Джура и Гералт бяха почти стънкани от доброволците, които се втурнаха напред. Джура стоеше прикована на място, поразена от убедителния начин, по който говореше Роуан.

Гералт обаче не бе впечатлен. Той си проби път през тълпата и застана отпред.

— Ще изпратите ли децата си на масово заколение? — изрева той. — Този англичанин не знае нищо за нас. Той ще ви поведе на сигурна смърт. Вателите ще избият всички ни.

Джура с ужас видя как тримата рицари на Роуан се нахвърлиха срещу Гералт и го повалиха на земята. Тя, както и Ксанте с още двама гвардейци, се спуснаха натам без да се замислят.

Джура сграбчи Нийл за косата и опря ножа в гърлото му.

— Пуснете го! — заповяда тя и притисна ножа така, че тънка струйка кръв потече по яката му.

Нийл пусна Гералт и започна да се надига. Останалите английски рицари последваха примера му. Тълпата с любопитство наблюдаваше разиграващата се сцена.

Разгневен, Роуан слезе от пейката и застана до Джура.

— Пусни го! — на свой ред заповяда той.

— Но той нападна брат ми. Ще му прережа гърлото. Стиснат в здрава хватка от жена, Нийл се чувстваше ужасно унизен, за да може да каже нещо.

Уотълин се изкопчи от ръцете на Ксанте и се озъби:

— Това, което той каза, е равно на предателство. Роуан стисна здраво ръката на Джура, докато тя пусна Нийл, след което я отведе към каменния заслон, където можеха да останат насаме.

— Защо? — попита той. — Защо ми попречи да кажа каквото трябваше. Хората ме слушаха. Ти си ми съпруга, помощничка. Нима ще пречиш на всеки мой план?

— Аз? — задъхвайки се, попита тя. — Твоите хора нападнаха брат ми. Нима очакваше да стоя настрана и да позволя да го разкъсат?

— Аз съм твой крал и когато ми се противопоставяш това е равносилно на измяна.

— Измяна? — очите й се разшириха. — В Ланкония кралската корона трябва да се заслужи. Тал те посочи за крал, но ние можем да те свалим. Ние не сме като твоите глупави англичани, които приемат сина на краля за свой крал, дори и да е непоправим глупак. Гералт има правото да говори, така както всеки човек; дори по-голямо право, защото и той като теб е син на Тал. Освен това всичко, което той каза, е вярно.

— Ириалите са готови да ме последват — отбеляза Роуан. — Означава ли, че ти и брат ти не искате да продължа? Така ли е? Мислиш, че ако не успея да обединя племената, хората могат да поискат твоя войнолюбив брат да седне на престола? Затова ли работиш за моя провал?

— Ти си самомнителен, властолюбив глупак — изкрещя тя. — Всички искат да постигнеш целта си, но тези от нас, които са родени тук, знаят, че това е невъзможно. О, да, ириалите те слушат. Ти произнесе чудесна реч. Почти ме накара да пожелая да се омъжа за вател. Но ако отидем при Брита с тези млади хора, тя ще потрие ръце от удоволствие и ще ни избие до един. Брита страстно желае дотолкова да отслаби ириалите, че да успее да заграби земите им. Тя има въпиеща нужда от житните ни поля.

— Тогава сам ще отида при нея — каза Роуан. — Ще поговорим на четири очи.

— И тя ще те вземе за заложник, а за да те освободи ще поиска богат откуп.

Роуан се приведе напред и почти докосна лицето й.

— Тогава недейте да плащате откупа. Ако ме вземе за заложник, считайте че не заслужавам кралската корона.

— И да допуснем вателите да държат нашия крал? — смая се Джура. — За подобно жестоко поругаване ние ще избием всички ватели. Ще…

Тя не довърши, защото Роуан я целуна. Той не успя да измисли друг начин, за да я накара да млъкне. Джура му отвърна с цялата си енергия, породила се от натрупания към него гняв.

Едрата му ръка обхвана тила й, извърна главата й, за да може по-добре да целува устните й. И Роуан я целуваше силно, жадно.

— Не воювай с мен, Джура — промълви той, притиснал се до бузата й. — Бъди моя жена. Бъди до мен.

Тя го отблъсна.

— Ако това да съм твоя съпруга означава да не се намесвам докато ти водиш народа ми към гибел, то бих предпочела да умра.

Роуан се изправи.

— Моят баща ми възложи задача, която смятам да изпълня. Според теб войната е единственият начин да се разреши проблема, но мога да те уверя, че съществуват и други пътища. Само се надявам тези ириали да случат повече в брака си, отколкото аз. — Рязко се обърна, готов да се отдалечи.

— Не! — спря го тя, хващайки го за ръката. — Не настоявай! Хората ти вярват. Видях очите им. Те ще те последват. Моля те — не ги води на сигурна смърт!

— Има само едно нещо, за което искам да ме помолиш. Преди всичко ти си моя жена. Трябва да ме обграждаш с уют и спокойствие, когато се връщам от битките. Да се грижиш да имам топла храна и може би някой ден да гледаш децата ми. Но запомни — не смятам да управлявам моята страна, следвайки съветите на жена. — Той напусна заслона.

Джура стоеше в мрака. Започна да й става студено. Едва сдържаше гнева си. Този човек трябва да бъде спрян. Тя знаеше, че хората ще тръгнат след него, тъй като те реагираха по същия начин, по който и тя, когато за пръв път го видя край реката. Тогава тя бе готова да го последва накрай света. Но сега вече съзнанието й се бе избистрило и тя можеше да го слуша, без да е заслепена от красотата му.

На всяка цена трябваше да предприеме нещо, за да го спре. Джура се готвеше да тръгне, но някой й препречи пътя.

— Силеан? — изненада се тя, невярваща на очите си.

— Да — отговори Силеан. — Може ли да поговорим?

Джура чуваше шума на тълпата и почувства, че тръпне от нетърпение да се смеси с нея. Може би щеше да успее да възпре хората да последват Роуан.

— Все още ли го ненавиждаш? — попита Силеан. Джура едва сдържа гнева си.

— Смяташ, че толкова много го исках за себе си, че предадох приятелката си ли?

— Не бях права — промълви Силеан. — Просто ревнувах.

Нещо в тона й накара Джура да се успокои.

— Ревнувала си? Да не би да го обичаш?

— Да — простичко отвърна Силеан. — Обикнах го от пръв поглед. Той е с такова добро сърце, Джура. Толкова е мил и разсъдлив, а сега е готов да рискува всичко, за да обедини племената. Роуан знае, че може да бъде убит.

— И затова иска да вземе със себе си няколкостотин ириали? — не се стърпя Джура. — Чудесно хрумване, няма що. Но благородният подтик няма да им спаси живота, когато Брита ги нападне.

— Може би тя няма да го направи. Може Бог да помогне на крал Роуан, както му помогна да отвори портата.

— Какво? — Джура не успя да прикрие изненадата си. — Бог не защитава слабите водачи, той ги убива — и тях, и наследниците им. Силеан, не е възможно напълно да си си загубила ума. Не е възможно да вярваш, че Брита ще позволи на триста ириали да пресекат нейните граници. Нима мислиш, че ще им изпрати приветствие за «добре дошли»? Може, но във вид на стрели.

— Отивам с него — отсече Силеан. — Чух го докато разговаряхте, че ще тръгне сам към Брита. Затова ще го придружа. Знаеш, че прекарах три години в плен при вателите и зная пътя през гората, по който може да се стигне до града на Брита.

— Но това означава сигурна смърт — прошепна Джура.

— Това е шанс, от който трябва да се възползваме. Това, което той иска, е правилно. Джура, добре запомни думите ми. Роуан ще се опита да осъществи плана си, независимо дали ще тръгна с него. Трябваше да го видиш, когато идвахме към Ескалон. Яздеше към трите момчета зерни, сякаш Господ бе наметнал защитен плащ на раменете му. Застана лице в лице срещу Брокаин и поиска сина му. А Брокаин се подчини. О, Джура, трябваше да го видиш!

Джура тръсна глава.

— Виждам го всеки ден и виждам как не прави никакви опити да ни разбере, но настоява ние да го разберем.

— Не е вярно. Той знае нашия език и историята ни. Облича се като нас и…

— Той носи дрехите, които майка ми уши за Тал. Силеан пристъпи напред.

— Джура, моля те, изслушай ме. Дай му шанс. Може да успее да обедини племената. Помисли за това! Помисли колко е хубаво да яздиш спокойно, на воля, без охрана. За обмяната на стоки между племената. — Гласът й се сниши. — Помисли си и за търговията с други страни. Та ни бихме могли да носим рокли от коприна като сестра му Лора.

— Тогава…

— Джура, чуй ме — помоли я Силеан.

— Какво мога да направя, за да помогна? Той ще отиде при Брита, независимо от това, какво ще му кажа. Просто не искам да води народа ми на заколение.

— Тръгни с нас!

— Какво? — не вярваше Джура. — Да отида някъде, където не искам да стъпи крака ми? Да жертвам живота си заради мечтите на някакъв смахнат англичанин, когото дори не харесвам?

— Да — каза Силеан. — Това е нашата единствена възможност. Ако успеем да издебнем Брита насаме, за да може Роуан да поговори с нея, смятам, че тя ще го изслуша. Той е изключително сладкодумен.

Джура се облегна на каменната стена. Ако тръгне с Роуан, това със сигурност щеше да означава краят на живота й.

Никой не може да се промъкне в града на Брита и да стигне до кралицата на вателите, без да бъде заловен и подложен на изтезания.

Но ако успеят? Какво ще стане, ако съдбата е благосклонна и те стигнат невредими до Брита? Ако нещата така се наредят, че този сладкодумен крал има възможност да поговори с нея? Ще може ли Роуан да я убеди да изпраща млади мъже и жени да се женят за ириалите?

— Помисли си колко силен ще стане — говореше Силеан. — Ако обедини дори само ириалите и вателите, ще бъдем два пъти по-силни.

— Не споменавай за това на Гералт — каза Джура и моментално съжали. Прозвуча някак странно, сякаш се опитваше да измами брат си. — Говори ли вече с англичанина? Кой друг освен нас тримата ще пътува?

— Дейр, разбира се. Брита не е виждала сина си от дете. Няма да му стори зло.

— Освен ако не реши, че е повече ириал, отколкото вател. Кой друг?

— Ще сме достатъчно — каза Силеан. — Няма да водим цяла тълпа, я! Колкото по-малко сме, толкова по-безшумно ще се промъкнем. Сега ще съобщим ли на Роуан? Е, ако успеем да го откъснем от жените. Може би е по-добре, че не съм му съпруга. Много щях да ревнувам.

Джура погледна към Роуан. Косите му, с цвят на злато, го правеха лесно различим. Беше заобиколен от хубави млади момичета, които май не можеха да устоят на изкушението да докоснат светлокосия крал. Роуан имаше онова невинно изражение, което мъжете придобиват, когато искат да изглеждат безпомощни, за да могат после да поискат от жената всичко, което пожелаят.

— Да ревнуваш от такива глупачки? — попита Джура, едва поемайки си въздух. — Трябва да се случи нещо много повече, за да започна да ревнувам. Хайде, ела да го посветим в плана ти, преди да е заговорил отново и да убеди стотици майки да зарежат децата си и да го последват.

Сините очи на Роуан потъмняха.

— По-скоро земята ще се разтвори и мъртвите ще излязат — тихо каза той. — По-скоро от небето ще се изсипят кървави дъждове, дърветата ще изсъхнат и почернеят, камъните ще се превърнат на хляб, отколкото да се промъквам към лагера на две жени и бившия любовник на сън рита, придружен от съпругата си.

Джура погледна Силеан с поглед, с който казваше: «Нали те предупредих?».

— Роуан, моля те — увещаваше го Силеан. — Чуй ме! Познавам пътя през гората. Дейр е син на Брита, а Джура е силна и съобразителна и…

— Жена! — кресна той.

Бяха в къщата на лелята на Джура, далеч от любопитните погледи.

— Не знаете ли вие, ланконите, разликата между мъжа и жената? Жените не се бият.

— Позволи да го направя, за да те спечеля! — отвърна му Джура разпалено.

— Внимавай какво говориш — прекъсна я Роуан и премести погледа си към Силеан. — Ще взема рицарите си. Познавам ги добре и те ми се подчиняват. Ти ще ни начертаеш карта. Дейр също може да дойде, ако няма да се наложи непрекъснато да вардя гърба си от ножа му.

— Обвиняваш Дейр, че… — започна Джура, но Силеан я прекъсна.

— Няма да начертая картата. Тя е в главата ми. Да се срещнеш тайно с Брита е единственият ти шанс да я накараш да те изслуша и само аз мога да те заведа. Дейр ще дойде, защото е неин син.

— Но жена ми остава тук — заяви Роуан категорично.

— Не! — възрази Силеан. — Джура идва с мен. Така както ти разчиташ на твоите рицари, така и ние с Джура сме се сработили добре.

Джура се облегна на стената. Знаеше кой ще излезе победител в този словесен двубой. Силеан притежаваше нещо, от което Роуан се нуждаеше, и приятелката й нямаше да го отстъпи даром.