Кралицата дева

Четиринайсета глава

Вниманието им се изостряше, защото с всяка стъпка се приближаваха към територията на Феарен. Пътеката ставаше все по-стръмна и на места толкова тясна, че конете се бояха да продължат. Движеха се на изток, към изгряващото слънце. Зад планинските склонове на север, откъм лявата им страна, се криеха селищата на поалените и ултените.

Никой не говореше. Всеки се ослушваше за някакви други шумове освен тези, които те самите предизвикваха. Джура на два пъти забеляза как Брита поглежда жадно към Гералт. Тя се отврати от страстните апетити на кралицата. Един ден Брита пожелаваше Роуан, на следващия — Гералт.

Сигурно повлияна от подозренията на Роуан, Джура наблюдаваше внимателно и брат си. Той седеше изправен на коня, без да се обръща, но нещо в държанието му подсказваше, че безпогрешно усеща погледите на Брита. Джура вдигна очи към Роуан. Той я гледаше безизразно и все пак я смути — тя извърна глава. Този мъж бе коварен. Знаеше, че думите му са накарали Джура да наблюдава брат си, а сега се опитваше да й внуши да го подозира.

Разположиха стана си за нощувка край завоя на реката, която бе граница на Феарен. Не разпалиха огън, ядоха суха храна, разстлаха постелките си върху каменистата земя и легнаха да спят. Гералт остана на стража.

Джура се събуди почти веднага, след като бе заспала. Ромонът на реката скриваше по-тихите шумове, но тя усети, че нещо не е наред. Повдигна се на лакът и се огледа. Брита и Силеан видимо спяха и Джура погледна към дълбоките сенки край скалите, където трябваше да е на пост Гералт. Роуан бе разстлал постелките си настрани от другите и не се виждаше никакъв. Джура погледна към Дейр и разбра, че е буден.

Дейр лежеше на мястото си, но й посочи първо с ръка към дърветата, под които трябваше да е легнал Роуан, после ръката му се насочи към тясната пътека, която водеше към земята на феарените. Тя почувства как пулсът й се ускорява. Неизвестно защо, англичанинът бе навлязъл сам в неприятелска територия.

Джура отметна завивките, нареди с жестове на Дейр да остане при Брита и Силеан, после пропълзя към конете. Тя знаеше, че Роуан ще язди право към града на Яин. Качи се на коня си без да го оседлава, потегли бавно и безшумно. Колкото повече се отдалечаваше от стана, толкова повече ускоряваше ход.

Не бе изминала голямо разстояние, когато Роуан изскочи от гората, кипящ от гняв.

— Върви по дяволите, Джура! — кресна й той. — По-лоша си от властна майка! Връщай се при другите! Веднага!

— И да те оставя без подкрепа!? — отвърна тя, а конят й танцуваше около неговия. — Ти си сам на вражеска територия! Хората на Яин ще те убият без да те питат дали си крал и каква благородна мисия си тръгнал да изпълняваш!

Той опитваше да овладее гнева си:

— Търся вестителя, когото изпратих. Той трябваше да пътува по този обиколен път — пътя, който ириалите ползват, когато крадат коне от феарените. Вестителят трябваше вече да ни е пресрещнал.

— Феарените няма да оставят вестителя ти жив, дори ако успее да стигне до техния крал.

— Аз съм крал!… По дяволите, Джура, нямам време да се карам с теб. Знам, че няма да се върнеш, тъй че тръгвай с мен! И пази гърба ми — подхвърли той през рамо.

Тя се усмихна в тъмнината и потегли след него.

Яздиха около час по скалистата пътека. Само луната им светеше. Роуан вдигна ръка и спряха. Слязоха от конете колкото се може по-безшумно, внимателно ги поведоха надолу по стръмния склон и ги вързаха за едно дърво.

— Видях светлината на огън — прошепна Роуан. — Дръж се близо до мен и не предприемай глупости.

— Ти беше този, който навлезе във вражеска територия — напомни му тя. Даже в тъмнината забеляза тревожния израз на лицето му.

Докато го следваше по склона, си мислеше, че той се движи доста безшумно за човек с такова масивно телосложение. А и зрението му бе остро — бе забелязал огъня твърде отдалеч.

Скрити между дърветата, двамата с Роуан наблюдаваха известно време обстановката преди да предприемат нещо. Трима мъже клечаха около огъня и дъвчеха остатъците от заек. Изглеждаха уморени, дрехите им бяха съдрани, кърпени и докърпвани. Личеше, че са ги носили с години.

Джура определи, че са феарени. Бяха дребни мъже, около педя по-ниски от ириалите, но тези, които бяха се сражавали с феарени, знаеха колко са гъвкави и страховити в битка. Феарените бяха смугли, веждите им — гъсти и сключени, краката им бяха характерно извити. Казваха, че феарените качват децата си още от тригодишни на коня, че феарените обичат конете повече от себе си и ако пеши ириал срещне феарен на кон, единственото, на което може да се надява ириалът, е бърза и; безболезнена смърт.

Джура се обърна натам, където се криеше Роуан. Той се бе вторачил в нея, после кимна с глава към далечните дървета от другата страна на огъня. Там тя едва различи очертанията на още един човек. Напрегна 1 взор и забеляза, че човекът е вързан за дърво. Погледна въпросително към Роуан и той кимна утвърдително. Значи това бе неговият пратеник, вързан като коледна пуйка. Джура не можеше да различи дали човекът е жив или мъртъв.

Въпреки че Роуан беше англичанин, Джура бе започнала да го разбира. Без да каже дума той я изпрати към другата страна на феаренския стан. Самият той се прокрадна между дърветата към завързания човек.

На Джура се стори, че Роуан много се бави и едва не подскочи, когато той изникна от сенките зад нея.

— Хванали са Кеон — прошепна Роуан.

Джура не виждаше лицето му, но усещаше терзанията, които сигурно изпитваше. Кеон бе син на Брокаин, принц на зерните, момчето, чиято безопасност Роуан бе гарантирал с живота си. Джура си мислеше, че бе глупаво да се изпраща това безценно момче като вестител при феарените, но не сподели тази си мисъл с Роуан. Вече свикваше да си държи езика зад зъбите.

Роуан й даде знак, че иска да се разправи с тримата феарени и да освободи момчето зерна. За момент Джура реши, че той има намерение сам да се справи с феарените и му хвърли поглед, пълен с неодобрение.

Той поклати отрицателно глава и тихо й прошепна:

— Никакви убийства.

После изчезна между дърветата.

Тя стоеше неподвижна и чакаше сигнал за действие. Сърцето й биеше силно, като пред всяко състезание — само дето този път имаше и нещо друго. Тревожеше се за Роуан. Тя се помоли първо на християнския бог, после, ей така, за по-сигурно, на ланконския бог на войната Наос да закриля англичанина.

Роуан не нападна изневиделица, а пристъпи в светлината на огъня с меч в лявата ръка и каза:

— Аз съм кралят на Ланкония. Сложете оръжията си.

Тримата изморени феарени скочиха и се нахвърлиха върху него. Джура излезе между дърветата зад тях и удари с тъпата част на бойната си брадва един от феарените по главата. Мъжът се сгърчи в краката й. Преди да успее да се обърне друг феарен я сграбчи около кръста. Беше силен, много силен призна пред себе си Джура, докато се бореше да отслаби хватката му. Започна да се задушава в ръцете му. Тя отстъпи назад и стовари лакти в ребрата му, но той не я пусна. Джура чуваше от лявата си страна звън на стомана — Роуан се биеше с третия феарен.

Мъжът, който държеше Джура, стягаше захвата си. Тя се опитваше да вдишва дълбоко, но това не й се отдаваше. Губеше сили и усещаше как ще се прекърши в ръцете му, ако той продължеше натиска си. Очите й се затвориха и тя изгуби съзнание.

— Джура! Джура! Тя се свести. Главата й бе в скута на Роуан. Той я викаше и леко шляпаше лицето й. Джура се размърда в ръцете му и се опита да седне, но той не я пусна от обятията си.

— Добре ли си, Джура?

— Да — каза нетърпеливо. — Ако не ме пречупиш сега — тя разтри натъртените си ребра. — Не можех да дишам.

— Защо ли позволих на жена да ми помага в битка? — разкаяно каза той като не я пускаше от ръцете си.

Тя се освободи от прегръдката му и седна.

— Защото обездвижих единия противник и се бих с другия, докато ти се опитваше да се справиш с третия — тя разтриваше врата си. — Ако бяхме просто ги пронизали със стрели…

Роуан стана и погледна към тримата феарени в краката им.

— Те са мои поданици — също като ириалите. Той тръгна към дървото, където бе завързан Кеон.

Джура го последва. Отдалеч момчето изглеждаше като мъртво, но от близо се оказа само дълбоко заспало — толкова дълбоко, че шумът от схватката не го бе разбудил. Роуан коленичи до него. Момчето не бе завързано за дървото, както си мислеше Джура. Тя също коленичи и усети нетърпимата миризма.

— Той е пиян — каза тя с отвращение. — Той не е пленник, а просто един пиян хлапак.

Роуан разтърси момчето, за да го разбуди. Кеон подбели очи, примлясна с пресъхналата си уста и глупаво се ухили на Роуан.

— Баща ми може да се гордее с мен — пруломоти момчето. — Аз бях при Яин.

— И Яин не те уби?! — втрещи се Джура. Момчето се усмихна и за миг затвори очи.

— Рече, че съм храбър. Разказах му за Брита — момчето очерта с ръце в пространството дамски форми. — Яин уверява, че ще се ожени за нея. — Кеон се наклони към Джура и отровният му дъх я накара да се отдръпне. — Яин и Брита ще са много смешна двойка. Той е дребен мъж, но и Брита не е млада и хубава като тебе, Джура. Ако ти имаше сестра, щях да се оженя за нея и така да се сродя с моя крал.

Джура вдигна въпросително вежди към Роуан и попита Кеон:

— Твоят крал? За баща си Брокаин ли говориш? Момчето я погледна с крива усмивка:

— Говоря за крал Роуан. Кралят на цяла Ланкония. Кралят на…

— Къде е Сиоман? — нетърпеливо попита Роуан, без да обръща внимание как Джура се опитва да му каже с очи, че е по-добре да остави момчето да излее възхитата си от своя крал герой. — Аз изпратих Сиоман да отнесе посланието ми до Яин.

— Аз вързах и скрих Сиоман. Омръзна ми да стоя сред всичките тези ириали. Баща ми очакваше да се държа като мъж — като теб. Тримата ми по-големи братя бяха убити при набези, където ги изпрати баща ни. — Момчето пак се наклони към Джура. — Аз нападнах този ириалски крал, но оживях. Сега трябва да направя нещо повече. Трябва да докажа, че съм мъж достоен — като баща си. И трябва да го докажа на теб, кралю Роуан. Доказах ли го?

Роуан сложи ръка върху рамото на момчето.

— Доволен съм от теб и вярвам, че си истински мъж.

— Значи ти навлезе сам в земята на феарените? — попита Джура, а после погледна към Роуан. — Невинността ти ни трогва. — Тя се обърна отново към Кеон. — Защо Яин не те уби?

Лицето на Кеон прие скръбен израз.

— Те са много бедни. Яин каза, че околните племена непрекъснато крадат конете им и затова феарените са принудени да се местят от място на място. Не могат да засаждат семена и да събират реколта. Миналата зима племето се изпоразболяло. Мнозина умрели. Не им достигат жени — младежкото лице на Кеон засия. — Баща ми ще даде на феарените всичките наши жени, ако те ги поискат. А ние, зерните, ще си вземем жените на ириалите.

— Значи Яин приема съюз с нас? — попита Роуан. Главата на Кеон се отпусна встрани, той едва не заспа:

— Тези тримата ще те отведат при Яин. Да не би да си ги убил? Един от тях е брат на Яин. Толкова са малки, а така пият… — Кеон затвори очи, главата му се отпусна напред и тялото му се отдаде на съня.

Джура нежно го отпусна на земята.

— Не бях забелязала какъв хубавец е станал — отбеляза тя.

— Не така безцветен като някои от нас! — озъби се Роуан. — А сега, би ли престанала да дундуркаш момчето. Трябва да се заемеш с тримата феарени. Благодаря на Бога, че не се наложи да убия някой от тях.

Джура му се усмихна и потупа бузата на Кеон.

— Той е почти на моя възраст и не го смятам за дете, а за мъж. И постъпи много храбро като отиде сам при Яин.

— Когато той тръгне сам, е герой, а когато аз тръгна сам, съм глупак — промърмори Роуан, остави Джура и момчето и отиде при пленените феарени.

Джура се усмихна зад гърба му, възхитена от неговата ревност. Въпреки всичките си недостатъци, този английски съпруг успяваше да я накара да се чувства… — да — красива! Не че от красотата има някаква полза, но чувството бе приятно.

Един от феарените се размърда, разтърка наранената си глава. Роуан изпрати Джура за вода, докато самият той преглеждаше раните им.

Когато тя се върна, завари Роуан застанал с меч в ръка срещу тримата феарени. Гледаха се с омраза. Но Джура не се учуди, че постепенно лицата на феарените се промениха, докато слушаха обясненията на Роуан. Джура си каза, че приказките му могат да подмамят мухи да напуснат гърне с мед.

Джура влезе в светлината на огъня и един от феарените я загледа. Тя разбра, че това е човекът, който едва не я уби. Двамата си размениха погледи пълни с благодарност за това, че са още живи.

Джура приседна край огъня, но зад феарените, за да ги наблюдава дали ще посегнат към оръжията си докато.

Роуан говори. Тя разсеяно откърши бут от печения заек и го заръфа. Отчупи си и комат хляб. Огънят, умората, чувството за безопасност и гласът на Роуан й действаха приспивно. Изтегна се на земята, сънено придърпа една от овчите кожи, които феарените ползваха за покривала на конете, и заспа.

Събуди се, когато Роуан я взе в обятията си. За миг се опита да го отблъсне, но в следващия момент се сгуши в него, отпусна глава върху широките му, яки гърди и отново потъна в сън. Не можеше да обясни защо, но някак инстинктивно се чувстваше в безопасност. Тя бе убедена, че Роуан е извършил сума ти глупости, но тъкмо тези глупости той бе превърнал в успехи. Беше се сприятелил със зерна Брокаин, бе убедил вателската кралица да разреши на своите люде да се женят за ириали, а сега и фиарените бяха склонни да преговарят с него.

Тя отвори очи:

— Ти наистина ли говориш с Бога? Роуан я погледна объркано.

— Аз съм само човек и съм готов да приема помощ от всички, най-вече от Бога.

Тя отново затвори очи и потъна в сън. Спа почти до разсъмване. Роуан лежеше до нея и дишаше равномерно. Обхванато от големите му ръце, тялото й изглеждаше малко и крехко като на кукла. Опита се бавно и внимателно да се измъкне от прегръдката му, без да го разбуди.

— Не се отдалечавай извън полезрението ми — каза той, без да отваря очи и затегна прегръдката си.

— Трябва да стана — умолително каза тя. Той пак не отвори очи.

— Само до онова дърво — не по-далече — нареди той. — Не искам да се бия с някого заради теб днес.

Тя стисна устни, за да не му отвърне нещо остро и тръгна към дървото. Когато се върна, той още лежеше и изглеждаше сякаш спи.

— Трябва да се върнем при другите — каза тя. — Дейр и Силеан ще се тревожат. Къде изчезнаха феарените и сина на Брокаин? Тук ли ще стоим цял ден?

Ръката му се стрелна и я хвана за глезена.

— Джура, не ти ли се иска понякога да лежиш цял ден край брега на поток и да гледаш летящите пеперуди?

Тя се усмихна към него.

— Иска ми се, но не днес. Гералт ще…

— За Бога! — стреснат скочи Роуан. — Бях забравил този твой брат. Той ще убие феарените без да им даде шанс да обяснят каквото и да било. Качвай се на коня и да тръгваме — заповяда той.

Джура набързо опакова нещата им, качи се на неоседлания си кон и потегли след Роуан. След няколко минути се убеди, че опасенията на Роуан не са напразни. Тя не искаше да признае даже пред себе си колко прав е бил той в най-мрачните си предвиждания.

Гералт винаги е бил отличен боец, но когато бе разгневен, ставаше направо неотразим. Той бе успял да плени и тримата феарени. Явно се бе промъкнал до тях докато са спели. В момента ги заплашваше със смърт, ако не му признаеха как, кога и къде са убили сестра му.

Джура изскочи на поляната тъкмо в момента, когато ножът на Роуан се заби пред краката на Гералт. Джура разбра, че ще се сбият. Тя смушка коня си, за да застане между тях, но вече бе твърде късно. Даже години след това, тя не можеше точно да определи последователността на събитията в последвалите няколко мига. Феарените, които идваха с мир, бяха нападнати два пъти в продължение само на броени часове и сега техният гняв бе насочен към Гералт. Те усетиха възможността да се разправят с него и скочиха с оръжие в ръка. Младият Кеон, който току-що се събуждаше от пиянски сън, се огледа, видя бъркотията и не разбра кой кого напада. Стори му се само, че любимият му крал Роуан е застрашен. Кеон хукна с изваден меч и прикри с тялото си тялото на Роуан. Един от феарените замахна с меч към Гералт. Гералт отстъпи встрани и мечът на феарена прониза сърцето на Кеон. Ако Кеон не бе застанал пред краля си, убитият щеше да бъде Роуан.

За миг само сякаш всичко замря. Кеон падна без звук на земята. Всичко наоколо сякаш бе замръзнало.

Роуан се опомни пръв. Коленичи и взе момчето на ръце.

— Ще кажеш ли на баща ми, че не съм умрял напразно? — прошепна умиращото момче.

— Ще му кажа — нежно обеща Роуан.

Бавно, превъзмогвайки болката, Кеон сложи ръката си на рамото на Роуан.

— Не съм живял напразно. Умирам за своя крал — безжизненото тяло се сгърчи в прегръдките на Роуан.

— Това означава война — каза безгрижно Гералт като поставяше меча си в ножницата.

Джура се обърна и погледна брат си. В очите му сякаш искреше радост. Той бе щастлив от смъртта на това момче, бе щастлив от очертаващата се война, бе щастлив, че сега Брокаин ще убие Роуан. В този миг Джура разбра, че Гералт изобщо не го е грижа за Ланкония, а мисли само за себе си и е движен единствено от властолюбив.

Джура погледна към Роуан, който все още държеше момчето, но не успя да разгадае израза на лицето му. Лицето на Роуан бе сякаш изваяно от хладен мрамор и бе скрило чувствата му. Джура предположи, че той също е разтревожен от надигащата се война.

Бавно и внимателно Роуан се изправи с тялото на момчето в ръце и тръгна към гората.

— По-добре да побързаме — започна Гералт. — Брокаин ще…

Джура студено изгледа брат си:

— Ти ще останеш тук, ще чакаш и ако нараниш някого, аз ще те убия — каза тя през зъби.

— Но, Джура… — опита се да възрази Гералт.

Тя се отдалечи от него и навлезе между дърветата, където Роуан бе отнесъл Кеон. Силеан извика след нея да остави Роуан сам, но Джура искаше да го намери. Двамата трябваше да решат какво да предприемат сега, когато момчето-зерна бе мъртво.

Навлезе навътре в гората и когато видя Роуан и момчето, се побоя да приближи. Гледката бе странна — Роуан бе прострял тялото на Кеон върху един камък — като върху олтар. Самият Роуан бе коленичил пред простряното върху камъка тяло.

Джура остана абсолютно неподвижна. Роуан не се обърна към нея — седеше там, коленичил, с лице заровено в ръцете си. Трябваше й известно време да разбере, че Роуан плаче.

Джура бе парализирана от това откритие. Тя никога не бе виждала мъж да плаче. Виждала бе само няколко жени да плачат, но безпогрешно разпозна звуците, които идваха откъм Роуан. Джура не отиде при него — не знаеше какво да прави с плачещ мъж.

Тя се дръпна зад едно дърво — наблюдаваше и чакаше. Не искаше да го оставя сам, но не можеше и да отиде при него — просто не разбираше реакцията му на смъртта на момчето-зерна. Дали се боеше от собствената си смърт, която Брокаин му бе обещал? Или плачеше заради бъдещата война?

В един момент Роуан заговори. Той се обръщаше към Бога, когото мислеше за свой покровител. Джура напрегна слух, за да долови думите му.

— Провалих се, Господи! — тихо говореше Роуан. — Провалих надеждите на баща си, на страната, даже на съпругата си.

Джура се намръщи на това и още повече напрегна слух.

— Моля те, освободи ме от тази мисия — продължи той. — Казах ти, че не съм достоен за нея. Аз съм мързелив и страхлив, както ми казваше старият ми възпитател. Не мога да обединя тази страна. Не ми е писано да я обединя — той отпусна глава в ръцете си и отново заплака. — Джура ме прозря. Джура знаеше, че ще се проваля. Господи, аз не съм избраният за тази мисия! По-добре някой друг да се бе родил като син на Тал. Ето го това момче, което умря за мен, за да спаси ненужната ми душа! Не мога повече! Ще се върна в Англия и ще оставя Ланкония на истинските ланкони. Прости ми, татко, че не оправдах надеждите ти — той отново заплака.

Джура се облегна на дървото и усети сълзи в собствените си очи. Тя не предполагаше, че Роуан може да се съмнява в себе си. Как можеше да си помисли, че е страхливец? Та той отиде сам срещу зерните! Как можеше да се съмнява, че е истински крал, след като бе направил толкова много за толкова кратко време?

Как можа тя да се усъмни в него? Докога трябваше той да се себедоказва? Защо не бе застанала на негова страна от самото начало? Тя се гордееше с логиката си и с ясния си ум, но не бе успяла ясно и логично да прецени Роуан. Беше му се противопоставяла на всяка крачка.

Очите й се препълниха със сълзи. Дали защото Роуан я бе обвинил, че се бои да го обича? Дали не се бе борила с него, подтикната не от силата на логиката, а от слабостта на любовта? А може би се бе влюбила в него още при първата им бурна среща край реката? Сигурно още тогава бе усетила, че той ще обсеби душата й.

Роуан още плачеше, а Джура бе решила, че трябва да направи всичко възможно, за да не му позволи да напусне Ланкония. Тя можеше да си представи какво би станало със страната, ако Роуан не бъде тук и не се опитва да обедини племената. Ако Гералт станеше крал, щеше да хвърли Ланкония във война.

А Джура щеше… Тя си помисли, че щеше да умре без Роуан. Толкова бе свикнала с нежността му. Със силата му. Колкото и да му се присмиваше и противопоставяше, той винаги бе достатъчно силен, за да запази самоувереност. А сега тя разбра, че той винаги се е съмнявал в себе си. Защо не бе му помогнала!

Джура отново погледна иззад дървото към Роуан и видя прегънатите му рамене, пречупеното му от усещането за поражение тяло. Тя трябваше да му помогне сега, веднага! Но как? Една англичанка сигурно би го прегърнала и погалила. Джура бе изненадана, че и на нея й се искаше да постъпи така. Искаше й се да обвие ръце около тялото му, да гали косата му докато той плаче на рамото й.

Така ще го накара да се чувствува още по-зле — реши Джура. Най-лошото щеше да бъде, ако му предложи съчувствие. Тя трябваше някак си да му върне самоувереността.

Роуан се бе изправил и гледаше тялото на Кеон. Очите на Джура отново овлажняха, докато гледаше опустошеното лице на мъжа си. След като така дълбоко скърбеше за смъртта на момчето, значи наистина се вълнуваше от съдбата на цяла Ланкония, а не само на Ириал. Тал правилно бе решил Роуан да бъде възпитаван в чужбина. Бил е прав, а Джура непростимо грешеше!

Сега трябваше да направи нещо, с което да поправи потресаващите си грешки. Тя безшумно се шмугна между дърветата, отдалечи се от Роуан, после се върна обратно, преструвайки се, че току-що идва. Вдигна доста шум, но Роуан не се обърна. Той просто стоеше с гръб към нея и гледаше изстиналото лице на Кеон.

Тя разкърши рамене.

— Какво правиш тук? — попита тя предизвикателно. — Трябва да вървим при феарените.

Роуан не се обърна. Искаше й се да протегне ръка и да докосне косата му, почти го стори, но в последния момент отдръпна ръката си.

— Какво е това? — попита тя високо, сочейки тялото на Кеон. — Оплакваш едно момче зерна? Или се страхуваш от гнева на Брокаин? Ако избухне война, ние, ириалите, ще победим!

— Няма да има война — спокойно каза Роуан. — Аз ще се предам на Брокаин. Надявам се, че това ще го смири.

Джура изтръпна, но успя да каже: — Добре. Тогава Гералт най-после ще стане крал. Роуан не реагира.

— Гералт трябваше да бъде крал от мига, в който Тал почина — продължи тя, но и с това не предизвика реакция у Роуан. — Все пак, преди да се принесеш в жертва, ще отидеш ли при феарените или не? Ще оставиш ли Яин напразно да чака Брита?

— Вече не ме интересува. Аз не съм ланкон. Съчувствието към него започваше да я напуска. Тя се намръщи:

— Вярно е. Ланкон никога не би се заел с толкова абсурдно дело като обединяването на племената. Това е невъзможно.

— Може би някой друг ще ги обедини — тъжно каза той. — Аз не успях.

— Не успя! Гералт ще царува по-добре от теб. Той няма да се занимава с обединяването на когото и да било. Няма да предизвиква смъртта на невинни момчета. — Джура наблюдаваше Роуан. Стори й се, че открива в него признаци на живот.

Той се обърна и погледна към нея:

— Гералт да обедини племената?

— Да, разбира се! Той ще свърши страхотна работа, не мислиш ли? Брита вече е опитала силата му и го познава. Трябва да опознае силата му и Яин.

— Брита познава силата на Гералт? — недоумямаше Роуан. — Но Брита…

— О, да! Виждам го в очите й — тя се страхува от брат ми!

— Ще й бъде сервиран върху поднос. Тя ще се омъжи за глупавото момче и ще властва над цяла Ланкония — в очите на Роуан отново просветнаха, искри.

— Какво те интересува? Ти ще си мъртъв. Ще се пожертваш заради това мъртво момче.

Роуан погледна пак към тялото на Кеон и лицето му отново помръкна.

— Да, вярно. Сигурен съм, че Гералт ще бъде чудесен крал.

— Ако победи! — поясни Джура.

— Да победи?

— Женитбата ми за крал пробуди у мен вкус към властта. Аз ще се омъжа за Дейр и сигурно ние двамата ще се преборим с Брита за властта над нейното племе. А после… Надявам се все пак да стана кралица на цяла Ланкония — тя се усмихна. — Тази идея ми харесва!

Роуан се обърна към нея и тъгата в погледа му се превърна в омраза. Омраза към нея.

— Война! — прошепна той. — Вие, ланконите, мислите единствено за война и власт. Ти ще воюваш със собствения си брат, за да добиеш още по-голяма власт. Заради егоистичните си амбиции ще погубиш хиляди хора. Изобщо не те е грижа за Ланкония!

— А теб? Ще зарежеш това, което си започнал, и ще се пренесеш в жертва на Брокаин?

— Трябва — меко каза той. — Дадох му дума. Думата на рицаря е свещена.

— Ти си англичанин! — сопна му се тя. — Англичанин до мозъка на костите и аз се радвам, че отиваш да умреш! Нямаме нужда от страхливци като теб, които не могат да довършат това, което са започнали. Тръгвай! Върви при Брокаин. Върни се в Англия. Върви по дяволите — все ми е едно! — тя се обърна и хукна далеч от него.

Не много далеч — когато излезе от обсега на зрението му, Джура спря. Хлипове се надигаха в гърдите й. Преди да се усети, тя падна на колене и се разтърси от плач. Сякаш всички неизплакани досега сълзи напираха в очите й. Раменете й се тресяха, ръцете й бяха вкопчени една в друга. Тя се захлупи в прахта и заплака още по-силно. Щеше да умре, ако Роуан се предадеше на Брокаин, а не можеше да каже на мъжа си това. Той нямаше нужда от съчувствие и тя не му го предлагаше. Той се нуждаеше от гнева й, но тя не бе подготвена за омразата, появила се в очите му.

След малко се изправи и се върна в стана. Останалите от групата седяха в очакване, без да разговарят, и когато чуха шума от приближаването на Джура, вдигнаха погледи, изпълнени с надежда. Щом видяха, че идва Джура, а не Роуан, надеждата в очите им угасна и те извърнаха погледи встрани.

Джура си помисли, че те не по-малко от нея се нуждаят от Роуан.

Силеан стана да я посрещне и Джура прикри лицето си от изучаващия взор на приятелката си.

— Ти си… плакала? — попита Силеан, невярвайки на очите си. — Какво си му направила?

Джура не можеше да разкаже никому, дори на приятелка като Силеан, за това, което бе видяла. Как можеше ланконска жена да възприеме мъж, който плаче като дете? И все пак Джура бе разбрала Роуан — значеше ли това, че не е съвсем ланконка?

— Няма нищо — просто дим влезе в очите ми — каза Джура. — Роуан скоро ще се върне — добави тя.

Не след дълго Роуан се появи. Косата му бе влажна, сякаш се бе къпал. Нареди всички да се приготвят за път. Феарените седяха отделно. Роуан отиде при тях и дълго им говори. Джура видя, как той сочеше към всички членове на групата последователно и сякаш гарантираше безопасността им със собствения си живот.

Тя го наблюдаваше внимателно и успяваше да улови промяната в израза на очите му — там имаше някаква празнота, която не бе забелязвала преди. Все пак той изглеждаше отново готов да овладее положението.

Тя изчака той да погледне към нея, за да му се усмихне.

Роуан не погледна към Джура.

Цял ден, докато яздеха, той не погледна към нея. Не беше ли разбрал, че тя нарочно се бе опитала да го разгневи? Че иска да го накара да се отърси от тъгата. Тази нощ, мислеше си тя, тази нощ ще го отведе в стана. Ще бъдат сами — той ще я докосва, може би дори ще я люби! — Уви не се получи. Спряха за нощувка, но Роуан я отбягваше. Тя го помоли да се разходят в гората, но той отвърна, че трябва да остане с феарените.

— Не мога да ги оставя с твоя брат — каза той като я гледаше хладно. — Или вече трябва да го наричам законен крал — и Роуан се отдалечи преди Джура да успее да каже дума.

Силеан видя, че Джура стои без работа и я изпрати да разседлае конете. Джура се вкопчи в изпълнението на привичната задача.

— Ядоса ли го? — попита Силеан.

— Помогнах му, но той не го разбра. — Джура погледна към Роуан, който седеше до огъня и точеше меча си. — Аз съм…

— Глупачка — довърши Силеан, грабна седлото от ръцете на Джура и се отдалечи ядосана.

Джура бе налегната от самосъжаление. Нима всички я мислеха за неспособна да прозре истинския смисъл на нещата? Тя се присъедини мълчаливо към останалите около огъня. Редът й да застане на пост дойде около зазоряване, но нито през нощта, нито на зазоряване Роуан се опита да говори с нея насаме. Даваше и задачи и нареждания като на всички останали.

Никой освен Силеан не забеляза промяната на отношението му към Джура, защото Роуан се отнасяше с нея така, както ланконите се отнасяха с жените — като с равни. Само дето Джура бе вече свикнала Роуан да се отнася с нея като с нежно и крехко същество.

Искаше й се да се любят!

Сутринта на третия ден, точно преди изгрев слънце, Джура видя как Роуан се измъква от стана и потъва между дърветата. След кратко колебание, тя го последва.

Очакваше изневиделица да скочи от някое дърво, да започне да я упреква, че е напуснала поста си и е оставила другите незащитени.

Той не го направи. Бе клекнал до брега на потока и съблечен до кръста се миеше.

— Какво искаш, Джура? — попита той без да се обърне и гласът му бе студен като планински извор.

Джура искаше да се обърне и тръгне обратно към стана, но си наложи да отиде до Роуан. Коленичи и пи от водата на потока. Небето розовееше.

— Не сме говорили от дни и аз мислех… — протегна ръка и докосна рамото му, но той така я изгледа, че тя отдръпна ръката си.

— Не знаех, че ланконските мъже и жени разговарят — каза той. — Мислех, че твоята работа е да ми браниш гърба.

Тя изкриви лице, напълно объркана.

— Но нали сме женени?

— Разбирам. Искаш да те задоволявам. Трябва да нося стомана в ръцете си и между бедрата си. Това е всичко, което очакваш от мен.

— Ако си решил, че това е всичко, което очаквам от теб — нека бъде така! — каза ядосано тя и се отдалечи от него. Трябваше ли непрекъснато да му обяснява това, което прави? Наистина ли той вярваше, че тя желае смъртта му? Очите й пак се изпълниха със сълзи, но тя яростно премигна и ги пресуши. Дяволите да го вземат! Защо трябваше да се влюби в мъж, който я разплаква!