Кралицата дева

Четвърта глава

На голямата поляна за тренировки Джура бе сама. В двата края стояха мишени за стрелба с лък и хвърляне на пика, имаше места за ръкопашен бой, писти за бягане и препятствия. Сега, когато присъстваше само тя, теренът изглеждаше огромен. Другите гвардейки се бяха втурнали към града след като бе пристигнал пратеник с новината, че чуждоземният принц е дошъл.

— Принц! Как ли пък не! — бе промърморила Джура, като запрати копието към мишената, улучвайки самия център. Той бе англичанин и се готвеше да се възкачи на трона, който по право принадлежеше на брат й. Утешаваше я единствено това, че всички ланкони мислеха като нея. Поне веднъж племената бяха единодушни: този англичанин, както и английският крал Едуард, не им бяха господари.

Долавяйки шум зад гърба си, тя се извърна с вдигнато високо копие. Острието се оказа насочено към Дейр.

— Закъсня — отбеляза той усмихнато. — Можех да те прострелям още от края на поляната. Не е редно да си сама тук и никой да не те пази.

— Дейр! О, Дейр! — зарадва се тя и обви ръце около врата му. — Много, много, много ми липсваше. — Щеше й се да го докосва, прегръща, целува, за да се отърве от спомена за мъжа при реката. Снощи се бе събудила плувнала в пот, мислейки единствено за непознатия чужденец, който можеше да е обикновен селянин или дървар, прибиращ се при жената и децата си. — Целуни ме — помоли тя.

Дейр се подчини, но целувката не беше като на мъжа в гората. Тя не усети изгарящата, неконтролируема страст. Отвори устните и плъзна език в устата му.

Дейр се дръпна, а на лицето му имаше смръщено изражение. С тъмните си очи и високи скули, той бе привлекателен, но не толкова, колкото мъжа в гората, помисли си неволно Джура.

— Какво има? — попита Дейр прегракнало. Джура отпусна ръце и се извърна, за да скрие зачервеното си лице, страхувайки се, че той ще отгатне мислите й.

— Липсваше ми, това е всичко. Няма ли право жената да посрещне своя избраник възторжено?

Дейр нищо не отвърна и тя отново се обърна към него. Бяха израсли заедно. Той бе от племето вател и при едно нападение, предвождано от Тал, бащата на Дейр бе убил нейния. Тал пък уби неговия, след което дванайсет годишното момче се нахвърли върху му с камък и счупена пика. Тал само метна момчето напряко на седлото и го отведе в Ескалон. Тъй като майката на Джура бе починала две седмици преди това, Тал прибра трите деца — Джура, Гералт и Дейр — и наглеждаше обучението и възпитанието им. Джура, едва петгодишна тогава, се чувстваше самотна и нещастна от загубата на двамата си родители за толкова кратко време и се бе вкопчила във високия, мълчалив Дейр. Докато растяха заедно, тя свикна да разчита на него. Но това, че бяха прекарали по-голямата част от живота си заедно, не означаваше, че може да чете мислите му.

— Той пристигна ли? — заинтересува се тя. Не можеше да понася да я гледа така, както когато бе шестгодишна и бе изяла част от сушените му плодове, а след това, когато той попита кой ги е откраднал, излъга, че нищо не знае.

— Пристигна — отвърна Дейр тихо, без да откъсва очи от нея.

— Хората показаха ли своето негодувание? Дадоха ли на този англичанин узурпатор да разбере какво мислят за него? Те…

— Той отвори Портата на Света Елена. Джура гръмко се изсмя.

— С помощта на колко коня? Тал няма да е доволен, когато научи как страхливият му син…

— Той я отвори с ръце.

Джура се вторачи в Дейр.

— Искаше портата да се отвори, за да могат да минат каруците с багажа, затова нареди на хората да използват таран. Това не доведе до никакъв резултат и принц Роуан опря длани на портата и се помоли на Господ. Портата зейна.

Джура го зяпна учудено. Според легендата само истинският крал на Ланкония щеше да успее да отвори портата.

Тя се съвзе.

— Никой не се е опитвал да я отвори от години; вероятно цялата е ръждясала. Явно след тарана се е разхлабила и когато англичанинът я е натиснал, тя е поддала. Това трябва да е ясно на всички.

— Ксанте коленичи пред принца.

— Ксанте? — Джура не можеше да повярва. — Ксанте, който се присмива всеки път, когато се спомене за англичанина? Същият, който изпращаше съобщения за това, какъв глупак е този чужденец?

— Той склони глава и го нарече принц. Всички гвардейци и цялото население му се поклониха.

Джура извърна глава.

— Това ще затрудни нещата. Имах по-високо мнение за гвардейците, а пък селяните от край време са суеверни. Ще трябва да ги накараш да осъзнаят, че това е било само една ръждясала порта. Съобщиха ли вече на Тал?

— Да — отвърна Дейр. — Те са при него сега.

— Те?

— Принц Роуан, сестра му и синът й.

Джура не беше на себе си. Да не би единствено тя да бе запазила разсъдъка си? Нима цяла Ланкония бе готова да се откаже от истината, само защото някаква ръждясала порта се бе отворила е то след като бе удряна с таран? Е, поне Дейр не вярваше в този натрапник.

— Трябва да убедим Тал, че Гералт е по-подходящ за крал. Кажи, много ли приличат на англичани? Държат ли се странно и чуждоземски?

Внезапно, бърза като змия, ръката на Дейр се стрелна напред и сграбчи плитката на Джура, омота я около китката си и насила придърпа лицето й към своето.

— Дейр! — възкликна тя. Не бе очаквала подобно нещо. Когато бяха заедно, не бе постоянно нащрек; имаше му пълно доверие.

— Ти си моя — обяви той прегракнало. — Моя си от петгодишната си възраст. С никого няма да те деля.

Блясъкът в очите му я плашеше.

— Какво е станало? — прошепна тя. — Какво е направил този Роуан?

— Може би ти знаеш отговора по-добре от мен.

Тя се съвзе от страха. Все още държеше копието в лявата си ръка и сега опря острието в ребрата му.

— Пусни ме или ще те пробода.

Така внезапно, както я бе сграбчил, той я пусна, след което се усмихна.

Джура не отвърна на усмивката му.

— Дължиш ми обяснение — настоя тя. Дейр сви рамене.

— Няма ли право любимият на ревност? — попита той.

— Ревност от кого? — изрече Джура гневно.

Той не отвърна, а тя не хареса странното изражение на лицето му, нито студения му поглед. Бяха заедно от толкова години и той се бе научил да отгатва мислите й. Бе успял да се досети какво се крие зад целувката й, а и подпитванията преди това на англичанина не разсейваха съмнението му. Тя се бе издала с целувката и бе дала да се разбере, че не всичко е наред.

Джура му се усмихна.

— Може би от яд… — тя се поколеба — … така ти налетях. — Тя го погледна и мълчаливо се молеше да не продължават темата.

Най-накрая той също се усмихна.

— Хайде, не искаш ли да се запознаеш с новия принц?

Тя въздъхна облекчено, доволна, че моментното напрежение се бе разсеяло и отново вдигна копието.

— По-скоро бих влязла сама в лагера на ултените. — На лицето на Дейр отново се изписа странното изражение, но този път тя нямаше намерение да попита за причината. — Хайде. Върни се при него — подкани тя. — Тал ще има нужда от теб. Всички ще сте нужни, за да помагате да се поднесат на мекотелия бял англичанин приветствията за добре дошъл. Дейр не помръдна.

— Сигурно по-късно ще има празненство — отбеляза той.

Джура хвърли силно копието и то отново попадна точно в центъра на мишената.

— Май няма да съм гладна тази вечер. Хайде, тръгвай. Искам да се упражнявам.

Известно време Дейр я наблюдаваше, сякаш нещо в нея го озадачаваше, след което се обърна и пое към защитения със стена град.

Джура ядосано изтегли копието от напълнената със слама мишена. Ето ти връщане на любим, мислеше тя! Прегърна го, а той я отблъсна; миг, след това я хвана за косата и й заяви, че ревнува. Защо не й показа, че ревнува с няколко целувки? Защо не направи нещо, за да заличи образа на мъжа при реката?

Тя мяташе копието отново и отново. Възнамеряваше да прекара деня в изтощителни тренировки, така че вечерта да е прекалено изморена и да не си припомня ръцете на мъжа върху краката си, или устните му върху нейните, или… Изруга, метна копието и дори не уцели мишената.

— Мъже! — произнесе тя гневно. Дейр я зяпаше, дърпаше я за косата, другият я милваше по краката, а англичанинът бе напаст за цяла Ланкония! Отново метна копието и този път то попадна в самия център.

Роуан стоеше пред покоите на баща си и се стараеше да изтупа част от прахта, натрупана по време на пътуването. Не му бяха оставили време да се преоблече и да се приведе в приличен вид. Съобщиха му, че Тал настоява веднага да го види.

След като забеляза нищетата вътре в крепостта, Роуан размисли и реши, че прашните му дрехи няма да впечатлят Тал. Той ритна оглозгания кокал, който бе настъпил, изправи рамене и отвори тежката дъбова врата. В слабо осветената стая му бяха нужни няколко; мига, за да привикне с тъмнината. Баща му явно не бързаше да заговори докато го изучаваше, и това даде възможност на Роуан също да го разгледа.

Тал лежеше върху постеля от цял куп кожи, което съвсем не му подхождаше, тъй като изглеждаше суров мъж. Личеше, че е изключително висок, поне с десет сантиметра по-висок от Роуан, но не притежаваше неговите мускули.

Може би някога лицето му да е било привлекателно, но сега бе насечено от прекалено много белези от прекалено много сражения. Роуан лесно можеше да си го представи върху галопиращ жребец, размахващ меч над главата си, повел хиляди бойци в битка, която неминуемо ще спечели.

— Ела, синко — прошепна Тал с плътен глас, който издаваше болка. — Седни до мен.

Роуан приближи, настани се на ръба на леглото и събра всичките си сили, за да прикрие вълнението, което изпитваше. Години наред се бе старал, за да бъдат отчетите на възпитателя му до Тал похвални. Винаги бе искал да получи одобрението на този човек, когото не помнеше. Сега, наблюдавайки суровия мъж, знаеше, че Тал ще е разочарован от своя рус, бледолик син. Но Роуан си наложи никое от тези чувства да не излезе наяве.

Тал вдигна обезобразена от белези, но все още силна ръка и докосна бузата на сина си. Старите му, тъмни очи, заблестяха от непролятите досега сълзи.

— Приличаш на нея. Приличаш на моята красива Ан. — Погали ръката на Роуан. — И си със стойката на мъжете от нейното семейство. — Очите и устните му се усмихваха. — Но си висок като ланкон. Поне нещо си взел от мен, тъй като друга прилика не виждам. А и косата! Това е косата на Ан!

Тал се опита да се засмее, но вместо това силно се закашля. Роуан инстинктивно усети, че баща му не би искал съчувствие, така че остана неподвижен докато спазъмът премине.

— Нещо разяжда вътрешностите ми. Знам го вече от доста време, но отлагах смъртта, за да те видя. Уилям добре ли се отнасяше с теб?

— Изключително — отвърна Роуан тихо. — По-добре не можеше да бъде.

Тал се усмихна и затвори за миг очи.

— Знаех си, че така ще бъде. Той винаги те е обичал. От деня на раждането ти. След като Ан умря… — спря и преглътна преди да продължи. — Наближаващата смърт събужда спомени. Моля се скоро отново да видя майка ти. След нейната смърт щях да те оставя на Уилям да те отгледа, но той нападна моите бойци; опита се да те вземе.

Тал отново се закашля.

— Можеше да ме повикаш — отвърна Роуан тихо. — Щях да дойда.

Баща му се усмихна, сякаш тази мисъл го успокояваше.

— Да, но аз исках да израснеш сред англичаните. Ан ме научи какво значи «мир». — Той взе ръката на Роуан в своята. — Никой никога не е покорявал ланконите, момче. Устояхме на хуните, славяните, аварите, римляните и Карл Велики. — Той спря и се усмихна. — Не устояхме обаче на свещениците. Те ни направиха християни. Но с нашествениците се преборихме. Ние, ланконите, можем да се преборим с всички… освен със самите себе си — довърши той тъжно.

— Племената се бият помежду си — отбеляза Роуан. — Сам се убедих.

Тал стисна ръката му.

— Чух, че сам си излязъл срещу зерните, че си се изправил срещу самия Брокаин.

— Зерните саланкони.

— Да — започна Тал, а Роуан изчака докато се пребори с поредния пристъп на кашлицата, — когато отидох в Англия, когато срещнах Ан, видях как една страна може да има един крал. Казват, че съм крал на Ланкония, но всъщност управлявам само ириалите. Никой зерна или вател не ме признава за свой владетел. Нима ще си останем народ от разединени племена? Ако не се поддържаме, Ланкония ще изчезне.

Роуан започваше да се досеща какво очаква баща му от него.

— Искаш са обединя ланконите?! — произнесе той на глас, без да успее да прикрие потреса си от тази мисъл. Той не си бе давал сметка колко са разединени помежду си, докато не пристигна в Ланкония. Само защото се бе изправил пред трима хлапака и един старец, не означаваше, че може да покори цялата страна.

— Нарочно те оставих да израснеш извън пределите на Ланкония — продължи Тал. — Ти не си ириал и може би, защото си наполовина англичанин, останалите племена ще те приемат.

— Разбирам — промълви Роуан и за миг затвори очи. От известно време насам му бе ясно, че в Ланкония трябва да се възцари мир. Бе се надявал, че като крал ще успее да предотврати войните между племената. Но да ги обедини! От него се очакваше да направи от стария Брокаин и арогантния Ксанте приятели. Можеше ли сам човек, дори да посвети целия си живот на това, да го постигне? Сега, само защото е отворил някаква стара, ръждясала порта, те вярваха, че е предопределен да бъде крал. Но Роуан не си правеше илюзии, че доверието към него ще трае дълго. Трябваше само да извърши нещо, което да им се стори английско, и той отново щеше да се превърне в странника, чужденеца. — Бил съм предпочетен пред Гералт, защото съм англичанин? — попита той тихо и добави: — Ланконите смятат, че е редно моят природен брат да бъде крал.

Изражението на Тал стана гневно.

— Гералт е ириал. Той мрази всеки, който не е такъв. Чух, че при теб е синът на Брокаин. Пази го. Гералт би го убил при първа възможност. Той мечтае за една Ланкония само от ириали.

— Не мечтаят ли и другите племена да са начело на Ланкония? — поинтересува се Роуан уморено.

— Така е — каза Тал. — По време на управлението на бащата на моя баща сме се сражавали с чуждоземците и сме били щастливи. Войната е в кръвта ни, и сега, когато няма нашественици, срещу които да се насочим, воюваме един с друг. — Той протегна набраздени от белези ръце. — Прекалено много хора от моя народ съм убил с тях. Не можех да се спра, защото съм ириал.

Тал се вкопчи в ръката на Роуан, а очите му го гледаха умолително.

— Оставям Ланкония на теб и ти трябва да я спасиш. Можеш. Отвори Портата на Света Елена.

Роуан се усмихна на умиращия си баща, но в същото време си мислеше как бе отблъснал ръката на една богата наследница. Ако беше приел, сега щеше да седи пред камината, с хрътка в нозете и едно или две деца в скута.

— Цяло чудо е, че вятърът не е съборил портата още преди години. — Смятаха, че е способен на всичко, само защото бе пленил момчето, устоял на бащата и отворил ръждясалата порта. Един глас му нашепваше да се метне на коня и да се махне колкото се може по-скоро от Ланкония. Но белегът на крака му се обади.

Тал се усмихна и се облегна на възглавниците.

— Взел си скромността на Ан и, както чувам, добрия й характер. Моите ланкони лошо ли се държаха с теб по време на пътуването.

— Ужасно — отвърна Роуан, усмихвайки се широко. — Нямат високо мнение за англичаните.

— Ланконите вярват само в себе си. — Загледа се в Роуан, сякаш искаше да запамети образа на русата му коса и сините очи. — Но ти ще ги промениш. Ще направиш онова, което аз не успях. Може би, ако Ан бе жива, щях да предприема нещо, за да въдворя мир, но загубих духа си, когато тя почина. Ланконите ще се избият едни други, ако не се съюзят. Толкова ще сме заети да се бием помежду си, че няма да видим кога следващият нашественик ще дойде зад планината. Вярвам в теб, момче.

Тал затвори очи, за да събере сили, а Роуан обмисляше задачата, поставена от баща му. Понеже Тал се бе влюбил в красива жена, вярваше, че синът, родил се от тази любов, е способен на велики дела. Роуан мечтаеше поне наполовина да вярва в себе си толкова, колкото вярваше баща му. Мисълта за предстоящото — да се пребори с твърдоглавите ланкони, да се опита да промени начина, по който от години разсъждаваха — му се струваше непосилна. Отново му се прииска да избяга. Обратно в Англия, където ще бъде в безопасност. Но тогава се сети за Джура. Може би, с Джура до себе си, наистина можеше да покори една държава.

— Татко — обади се Роуан, — наистина ли смяташ да се оженя за Силеан?

Тал отвори уморените си очи.

— Спрях се на нея още когато бе дете. Напомня ми за Ан — толкова овладяна и мила, а едновременно с това е със силен дух. Тя е капитан на женската гвардия. Толкова е силна, колкото е умна и красива. Ще ти бъде отлична съпруга.

— Да, сигурен съм, че ще бъде, но… — Роуан спря, стреснат от погледа на Тал. Тялото на стария мъж можеше и да умира, но не и умът, който бе напълно буден.

— Не си се оженил за англичанка, нали? В такъв случай децата ти ще бъдат повече англичани, отколкото ланкони.

— Няма никаква англичанка — отвърна Роуан натъртено, а баща му чакаше, пронизвайки го с поглед, който караше Роуан да се чувства неудобно на стола. Бе изпитал по-малко страх от Брокаин, отколкото от този възрастен мъж, който го наблюдаваше по този начин. Нищо чудно, че бе управлявал толкова дълго. — Мисля за друга жена. Тя май също е гвардейка и подходяща за моя съпруга. Името й е Джура.

Тал се отпусна назад върху кожите, сякаш изпитваше силна болка.

— Какви са чувствата ти към нея?

На Роуан му бе неловко, но се опита да контролира кръвта, която се устремяваше към лицето му. Желаеше Джура достатъчно страстно, за да рискува да разочарова баща си, заради когото бе направил всичко досега.

— Силни — успя да каже и с тази единствена дума изрази своя копнеж, желание и нужда от нея. Надяваше се баща му да разбере, че е готов да се бие за Джура.

Тал отново вдигна глава и се вторачи в сина си. В него имаше сила; силата на поколения ланконски крале.

— Когато видях Ан, бях готов да я открадна, ако английският крал неми я бе дал. Същото ли изпитваш към Джура?

Роуан си спомни страстта, с която отвръщаше на целувките му.

— Да. Същото.

— Не искам да знам как си я срещнал. Била е, не се съмнявам в това, на място, където не е трябвало да бъде, което е съвсем в стила й. О, сине мой, защо не се влюби в Силеан? Изборът на Джура ще създаде проблеми. Тя е темпераментна като брат си и вироглава като майка си. Майката на момичето се опита насила да се омъжи за мен след като роди Гералт. За да ме накаже, взе за съпруг най-верния ми боец, Йост, и превърна живота му в истински ад.

Тал спра, за да си отдъхне.

— Ако ти дам Джура, това ще породи много неприятности. Силеан ще стане твой враг, а ириалите я обичат и ще намразят теб, защото не си удостоил с честта си обичаната от тях жена. А и Джура е обещана на…

— Обещана? — възкликна Роуан.

— Да — отвърна Тал. — Тя трябва да се омъжи са сина на Брита, която ръководи вателите. Не върви да ядосваме Брита.

Роуан зяпна.

— Жена ръководи племето? — Той трябваше да се бие с жена? Да не би ланконите да си представяха, че ще води ръкопашен бой с нея?

Тал се усмихна на сина си.

— Тя използва ума си там, където ние, мъжете, прибягваме до сила. Ръководи, откакто съпругът й загина. Брита и без това мрази ириалите, мен и моята кауза и не върви да я разгневяваме повече. И без това ще имаш достатъчно трудности с хората, които подкрепят Гералт. Не можеш ли да премислиш и да се ожениш за Силеан? Или поне някоя друга? Джура е…

— Тази, която искам — заяви Роуан и решително стисна челюсти.

Тал въздъхна дълбоко.

— Има един начин.

— Ще го приема.

— Може и да изгубиш. Може да останеш не само без Джура, но и без Силеан.

— Ако е битка, ще я приема.

— Няма да е твоя битка, а на Джура — каза Тал и обясни: — Ланконките винаги са били силни. Те бранят гърбовете на мъжете си. Защитават се, когато мъжете ги няма. Винаги се е смятало за добре да имаш силна съпруга и някога мъжът е можел да избира съпругата си чрез Хонориум.

— Какво е това? — попита Роуан.

— Нещо като вашите английски турнири, само че в него участват жени.

— Жени в турнир!? — Роуан не можеше да повярва.

— Не. Те се състезават в разни дисциплини — стрелба, хвърляне на копие, бягане, преодоляване на препятствия, борба… Победителката получава мъжа, заради който е свикан Хонориума.

Преди Роуан да успее да се обади Тал взе ръката на сина си.

— Покани трябва да се разпратят до всички племена, щом става дума за бъдещия крал. Джура е млада и досега не е участвала в състезание. Не се знае как ще се представи. Може и да загуби. — Той направи пауза. — Както и Силеан.

— Ще поема този риск.

— Ти не разбираш. Повечето от нашите гвардейки са красиви, но другите племена, за да изразят презрението си към ириалския крал, ще изпратят грозници. — Тал направи гримаса. — Ти не си виждал ултенките. Те са мръсни същества, при това коварни и подли. Готови са и кожата ти да смъкнат и да я продадат, ако намерят купувач. И Брокаин ще изпрати някоя отвратителна девойка. Та аз имам волове, които са по-дребни и хубави от жените зерни. Помисли какво се готвиш да направиш, момче, и вземи Силеан. Тя е красива и…

— Ти щеше ли да свикаш Хонориум, за да спечелиш майка ми?

— Да — отвърна Тал тихо. — Щях да го направя, когато бях млад и кръвта ми закипяваше щом я зърнех.

— А моята кръв кипи за Джура — отвърна Роуан решително. — Свиквай Хонориума!

Тал кимна.

— Ще го сторя. Но стой настрана от нея. Не давай на никого да подразбере, че възнамеряваш да я спечелиш.

Дори не подозираш какъв гняв ще възбудиш, ако се разчуе за твоето незачитане на сина на Брита. Ще провъзглася, че Хонориумът се свиква, за да покажеш, че уважаваш всички племена еднакво. Така всяко ще има шанс да постави своя кралица на трона.

Сега си върви. Изпрати ми Сиоман, за да насроча Хонориума.

— Мислех, че ще искаш да видиш дъщеря си и внука си.

Очите на Тал се разшириха.

— Лора? Бебето, което оставих. Тя е с теб?

— Да. И води сина си, Филип. Той е умно дете.

— Обзалагам се, че не толкова, колкото теб, когато беше малък — заяви Тал усмихнато. — Да. Нека влязат. Моля се само Лора да не поиска някой, който не е подходящ за съпруг.

Роуан също се усмихна.

— Май няма, защото като че ли се е увлякла по Ксанте.

Тал така бурно се разсмя, че се закашля.

— Този стар боен кон? Да, добра двойка ще бъдат. Никога не е бил женен и ще е нужна огнена жена, за да разтопи закоравялото му сърце.

— Лора може да го направи — Роуан се изправи, а след това, под напора на внезапно обзело го чувство, хвана ръката на баща си и я целуна. — Съжалявам… Съжалявам, че…

— Не! — прекъснато рязко Тал. — Никакво съжаление. Ти си точно такъв, какъвто се молех ден и нощ да бъдеш — не принадлежиш към нито едно от племената. Ти си крал на Ланкония, който не трябва да е предан на определено племе. Ти ще можеш да обединиш страната. Само се надявам, че жената до теб… Не, няма за какво да се съжалява. Изпрати дъщеря ми и момчето.

— Да, татко — промълви Роуан и се приготви да напусне стаята.

— Сине — спря го Тал, — кажи на Сиоман да ти даде подходящи дрехи, за да не приличаш толкова много на англичанин.

Роуан кимна и излезе.

Отвън, пред стаята на Тал, Роуан се облегна на тъмната каменна стена и затвори очи, чувствайки се смазан от огромната вяра, която баща му изпитваше към него. Винаги бе мислил, че ще е крал на една страна, а сега бе открил, че от него се очаква да обедини шест племена, които се ненавиждат, шест племена, които се ограбват взаимно, които се избиват без никакви угризения. Позволи си за миг да се помоли на Бог да го упъти. Щеше да направи всичко по силите си и да разчита на Божията помощ. А Джура, помисли си той, отваряйки очи, Джура щеше да е до него и също да му помага. Тръгна по тъмния коридор и спря, когато чу гласа на Лора да се извисява гневно, последван от гърления смях на Ксанте.

— Ако мога да ви прекъсна — обади се Роуан, — баща ни иска да те види заедно с Филип. А, Ксанте, ти би ли ми пратил някой си Сиоман?

— Да, господарю — отвърна Ксанте почтително и забърза да изпълни заръката.

— Първо Сиоман — прошепна си Роуан, след това — Джура! — Той последва Ксанте, подсвирквайки си.

Джура с неохота напусна терена за тренировки, но младият мъж, който бе дошъл, обяви че я търсят спешно. Стори й се необичайно, че я викат в конюшнята, но в крайна сметка напоследък всичко бе странно. Откакто Тал бе изпратил да доведат английския му син, нейният свят се бе преобърнал. Сега щеше да отиде да види кой я вика, след което ще потърси Гералт, за да го утеши доколкото може.

Конюшнята бе лошо осветена и безлюдна. Помисли си с отвращение, че хаосът сред ириалите е толкова голям, че зерните могат да ги нападнат и победят.

— Има ли някой? — провикна се тя, но отговор не последва. Обхваната от съмнения тя извади ножа и започна бавно да се предвижва напред, с гръб опрян към яслите.

Колкото и предпазлива да бе, не очакваше ръката, която се стрелна от тъмнината и запуши устата й. Друга силна ръка изби ножа от ръката й и тя бе привлечена в тъмнината на яслата.

Започна да се бори, но се оказа напълно безсмислено, тъй като мъжът я обърна към себе си и силно я прегърна. Въпреки че не можеше да види лицето му в тъмнината, нейното тяло й подсказваше, че това е той.

Когато устните му се долепиха до нейните, тя отвърна с цялата страст, която изпитваше. От вчера си повтаряше, че реакцията й към този привлекателен мъж е била случайна, че няма да се повтори. Просто нещо случило се във времето и пространството. Беше самотна заради отсъствието на Дейр, а и освен това, когато зърна мъжа, и двамата бяха полуголи. Нищо чудно, че бе реагирала така. Освен това бе омаловажила страстта, която я разтърси. Естествено бе да се чувства така добре, когато я целува толкова красив мъж.

Но Джура подценяваше чувствата, които бе изпитала. Тя бе забравила какво е да си в обятията на този мъж, как тялото й се събужда и потръпва при досега му.

Когато той вдигна глава, ръцете й обгръщаха врата му, пръстите й бяха заровени в косата му… и тя не можеше да му се насити.

— Джура — прошепна той и гласът му сякаш проникна дълбоко в нея. — Ще бъдем заедно сега — прошепна той, докосвайки устните й със своите.

Подобно на цвете, което се разтваря пред пчела, тя отвори устните си, мечтаейки прашеца й да бъде взет. «Заедно» означаваше да се любят и тя бе готова за него. Не мислеше за последствията или за това къде се намират. Доколкото се интересуваше, можеха да бъдат и насред зала за угощения.

Леко разтвори крака, опря бедрата си до неговите и го остави силно да я притиска.

— Любов моя — прошепна той, обсипвайки врата й с жадни целувки, сякаш искаше да я погълне. — Ще бъдем заедно. Уредих го.

— Да — промърмори тя със затворени очи и отметната назад глава. — Заедно. Сега.

Той се отдръпна, за да се взре в лицето й.

— Много ме изкушаваш; повече отколкото си представях, че е възможно. Джура, любов моя, не съм подозирал, че мога да се чувствам така. Кажи, че ме обичаш. Нека чуя тези думи.

Тя не мислеше за думи; бе се отдала на усещанията. Чувстваше тялото му до своето, големите му силни бедра притиснати здраво до нейните. Копнееше да усети кожата му до своята, да преплете пръстите си с неговите, да усети гърдите му до своите. Искаше да гали ръцете му, кожата…

— Джура! — простена той и така силно долепи устни до нейните, че тя загуби равновесие и залитна назад, удряйки гърба си в каменната стена на яслата. Той не я пусна, а продължи да я целува, докато тялото му се притискаше към нейното толкова силно, че Джура си помисли, че ще умре под неговата тежест, и въпреки това вместо да се постарае да се освободи, тя го придърпа по-близо към себе си.

Изведнъж той я пусна и отстъпи назад, потъвайки в дълбоката сянка в ъгъла.

— Върви — нареди той пресипнало. — Върви, или няма вече да си девица. Остави ме, Джура.

Успя да се задържи права като се вкопчи в камъните зад гърба си, а тяхната назъбеност раздираше дланите й. Сърцето й биеше лудо, а в тялото й се надигаха опустошителни, страстни вълни.

— Махай се оттук преди някои да те види — нареди той.

Мозъкът на Джура бавно заработи. Да, никой не биваше да я види. С усилие се задържа на омекналите си крака и дори направи няколко крачки напред, търсейки опора в стената.

— Джура — извика той след нея.

Тя не се извърна. Мускулите й бяха прекалено отслабнали, несигурни, за да си позволи да прави излишни движения.

— Помни, че си моя — каза той. — Не оставяй сина на Брита да те докосва.

Тя кимна, прекалено замаяна, за да схване смисъла на чутите думи и излезе от конюшнята. Беше доволна, че краката й сами знаеха пътя към помещенията на жените, защото мозъкът й бе зает единствено с мисълта за него.

Продължаваше да опипва връхчетата на пръстите си, спомняйки си усещането от докосването до него.

— Джура — извика някой, но тя не откликна.

— Джура! — каза Силеан рязко. — Какво става с теб? Къде ти е ножа? Защо косата ти е разпусната? Какви са тези белези по врата ти? Нападна ли те някой?

Джура дари приятелката си със замечтана усмивка.

— Добре съм — прошепна тя.

Намръщена, Силеан хвана Джура за ръката и насила я повлече към стаята си. Помещението беше спартански обзаведено само с най-необходимото — креват, маса, стол, умивалник и дрешник. Различни оръжия висяха по стените, а над леглото имаше издялан от дърво християнски кръст.

— Седни — нареди Силеан на Джура, побутвайки я към леглото. Силеан намокри една кърпа и я сложи върху челото й. — А сега ми разкажи какво стана?

Джура започваше да се съвзема.

— По… Добре съм. Нищо не ми се е случило. — Тя махна кърпата от челото си. Ръцете й все още трепереха, но започваше да идва на себе си. Трябва да стои далеч от този мъж. Той бе като болест, заразна единствено за нея — и то такава, от която можеше да умре.

— Ти ми кажи новините около теб — обади се Джура. — Срещна ли се с англичанина? — Може би омразата към чужденеца щеше да й помогне да забрави новосъбудената страст. — Толкова ли е глупав, колкото мислехме?

Силеан все още бе озадачена от вида на приятелката си.

— Въобще не е глупав. И се оказа изключително храбър. Сам се опълчи срещу Брокаин.

Джура изсумтя.

— Значи е по-глупав, отколкото предполагах. Най-вероятно неговото невежество го е опазило този път, но това няма да се повтори. Трябва да отидеш при Тал докато е още жив и да го помолиш да те освободи от задължението да се омъжваш за този противен мъж.

Силеан се усмихна замечтано.

— Въобще не е отблъскващ. Той ме целуна и беше много, много приятно.

Джура втренчено изгледа Силеан.

— Прекалено много си въобразява. Да не би да смята, че ние, ланконките, сме с леко поведение? Как смее да целуне гвардейка, сякаш е проста селянка. — Още докато изричаше това, Джура усети как лицето й почервенява. Един мъж бе дръзнал да направи много повече от това да я целуне и вместо да мисли за морал тя почти му се бе отдала на пода на конюшнята.

— Той има моето разрешение за всичко, когато поиска — заяви Силеан. — Но засега ще трябва да почакам. Тал е насрочил Хонориум за новия крал.

— Хонориум? — промълви Джура невярващо, вслушвайки се най-после в приказките на приятелката си. — Но такова нещо не е имало откакто се помня, нито пък, доколкото знам, откакто Тал се е родил. — Тя скочи на крака. — Как смее този фукльо да предприема такова нещо? Това е обида за теб. Сякаш иска да каже, че избраната жена не е достатъчно добра за него. Той е копеле! Страхливо, хленчещо…

— Джура! — прекъсна я Силеан, извръщайки се. — Грешиш по отношение на него и освен това Тал е този, който свиква Хонориума. Твърди, че синът му ще е крал на всички ланкони и следователно съпругата му трябва да е избрана измежду всички племена. Благородно е от страна на Роуан, че се е съгласил. Може да спечели зерна. Или ултенка. — При последните две възможности гласът й затрепери от ужас. — Не са много благородните мъже, които биха приели подобно състезание. Хонориум не е свикван, откакто крал Лоркан спечели кралица Мета. Чувала съм, че е била ужасна; половината от носа й липсвал, откъснат в някаква битка, а и била с десет години по-стара от краля. Слава Богу, че нямали деца. И ето че принц Роуан е приел да се ожени за победителката в Хонориума.

Джура се извърна и тайничко се помоли за помощ. Защо всички виждаха у чужденеца такива благородни черти?

— Той явно не си дава сметка какъв може да е изходът от състезанието. Видял те е и е решил, че всички ланконки са като теб. Или е такова раболепно кутре, че е готов да изпълни всичко, което му наредят, без да задава въпроси.

Смехът на Силеан накара Джура да се обърне.

— Принц Роуан е всичко, но не и раболепен. Джура, трябва да се запознаеш с него. Довечера ще има празненство. Ела! Ще те представя и сама ще се убедиш какъв е.

Джура даде да се разбере, че е ядосана.

— Няма да предам брат си. Редно е Гералт да бъде крал и всичко, което чувам досега за този англичанин, само затвърждава убеждението ми. Ти иди на празненството и седни редом с него. Аз няма да го сторя. Някой трябва да остане тук да пази, а имам и оръжия да точа.

— Например ножа си? — полюбопитства Силеан, кимайки по посока на празната ножница.

— Аз… Паднах в тъмнината — промърмори Джура не дотам убедително, а кръвта отново нахлу в лицето й като се сети за мъжа в конюшнята. — Ще се върна да потърся ножа. А ти иди на тържеството; ще се видим сутринта. — Джура побърза да напусне стаята на Силеан преди тя да продължи с въпросите за ножа или за белезите по врата, оставени от мъжа.

Самата мисъл за мъжа караше тялото на Джура да се сгорещява и тя бе благодарна на хладната тъмнина, която скриваше пламналото й лице.

Ножът го нямаше в конюшнята и тя не се съмняваше, че е у него. Облегна се за миг на яслата, затвори очи и се наруга, че е такава глупачка. Два пъти се бе сблъскала с този груб простак и се бе озовала в прегръдките му като някоя долна уличница, а не знаеше нито името му, нито с какво се занимава. Че той можеше да е един от робите, които работеха в града. Но пък беше чист и говореше ириалски с дълбокия си глас, гладко, с правилно произношение, а не завалено, както обикновено чужденците говореха езика й.

Той можеше да й навлече неприятности, мислеше си тя. Можеше да използва ножа, за да я изнудва. Ножът носеше нейния отличителен знак — два лъва, изправени на задните лапи, и хората щяха да разберат, че е неин. Трябваше само да го покаже на Дейр… Какво бе казал той? Синът на Брита? Ако Дейр видеше ножа й в ръцете на друг мъж, щеше да има неприятности между ватели и ириали.

— Идиотка! — наруга се тя гласно. — Ти си проста, с разпасани поли глупачка, която не заслужава да бъде гвардейка. — Излезе от конюшнята, все още ругаейки се.