Кралицата дева

Трета глава

Джура стоеше неподвижна, с готов за стрелба лък, докато изчакваше еленът да се извърне към нея. Тъмнозеленият цвят на туниката и панталоните я правеха невидима за животното. В момента, когато то се обърна, тя стреля и видя как пада бавно и безшумно.

От укритията между дърветата изскочиха седем млади жени. Всичките бяха високи, стройни и носеха черните си коси сплетени на дебели плитки, падащи върху силните им гърбове. Бяха облечени в зелените ловджийски туники и панталони на женската гвардия.

— Хубав изстрел, Джура — похвали я една от жените.

— Да — съгласи се Джура, оглеждайки гората, а жените се впуснаха да одерат елена. Беше неспокойна тази вечер; имаше чувството, че нещо ще се случи. Бяха минали четири дни откакто Силеан и Дейр заминаха и Джура остро усещаше отсъствието на приятелката си. Липсваха й хуморът на Силеан, интелигентността й, възможността да се довери на някого. Дейр също й липсваше. Бяха израснали заедно и тя бе привикнала той да е наоколо.

Потърка оголените си ръце под късите ръкави на туниката и подметна към жените:

— Отивам да поплувам.

Една от тях спря разрязването на голямо парче месо.

— Искаш ли някой да те придружи? Далеч сме от стените на града?

Джура не се обърна. Те бяха стажант бойци, никоя не бе по-възрастна от шестнадесет и, в сравнение с тях, тя се чувстваше стара и самотна.

— Не, сама ще отида — заяви и се отправи през гората към потока.

Отиде по-далеч, отколкото възнамеряваше, стремейки се да се отърве от натрапчивото чувство на… На какво? Не на страх, но във въздуха се носеше усещане за буря.

Беше пристигнало само едно съобщение от армията, която съпровождаше англичанина Роуан до столицата на Ириал, Ескалон, и умиращия му баща. Старият Тал не издъхваше, единствено благодарение на силата на волята, която го крепеше, докато чакаше да види какъв е станал синът му. Досега, съдейки по съобщенията, Роуан се бе оказал глупак. Замесваше се в селски дрязги, бе се изправил сам срещу зерните, а Ксанте и Дейр трябваше да го пазят. Говореше се, че Роуан е безхарактерен мекушавец, който разбира повече от кадифе, отколкото от мечове.

Слуховете бързо се разпространиха и в Ескалон вече се чуваха заплахи за бунтове и размирици в знак на протест срещу глупавия англичанин, негоден да ги управлява. Гералт, Дейр и Силеан ще трябва да използват цялото си влияние, за да попречат на този слабоумник да унищожи крехкия мир, който цареше между племената на Ланкония.

На закътаната горска поляна Джура се съблече и се потопи във водата. Може би едно дълго плуване щеше да успокои тревожните й мисли.

Роуан яздеше толкова бързо, колкото конят можеше да препуска. Имаше нужда да се махне, да остане сам, да избяга от преценяващите погледи на ланконите. Преди Два дни бяха минали покрай горяща селска колиба. Когато Роуан сиря, ланконската армия и й нареди да потуши пожара, — воините го изгледаха с презрение. Те останаха на конете си и съзерцаваха как Роуан и рицарите му помагаха в потушаването на пламъците.

Когато огънят бе овладян, селяните разказаха изпълнена с противоречия история за вражда между две семейства. Роуан им бе казал да дойдат в Ескалон, където лично ще се запознае със случая и той, кралят, ще отсъди. Селяните се подсмихнаха. Кралят командваше войниците, които тъпчеха нивите им. Той не се занимаваше с простолюдието.

Роуан се върна при бойците, които го гледаха с презрение, защото се бе намесил в дребната разпра.

Но Роуан знаеше, че ако ще е крал и ще има мир между племената, той трябва да е такъв за всички ланкони — зерни, ултени, ватели… всички племена и хората в тях; от последния селянин до Брокаин, който командваше стотици бойци.

Днес му бе омръзнала мълчаливата, а понякога и не толкова мълчалива, враждебност на ланконите и се бе откъснал, нареждайки на рицарите си да не допускат никого до него. В очите на приближените си съзря същия страх, какъвто той потискаше дълбоко в себе си. Очевидното недоверие караше собствените му съмнения да изплуват на повърхността. Имаше нужда да остане сам, да размисли, да се помоли.

Знаеше, че са само на няколко километра от стените на Ескалон, когато стигна до поток — спокоен, красив, различен от всичко, което бе видял в Ланкония досега.

Слезе от коня, завърза го и коленичи, събирайки ръце за молитва.

— О, Господи — започна той сподавено, разкривайки дълбочината на болката, която изпитваше — опитвам се да се подготвя за задължението, което ти и земният ми баща сте ми отредили, но аз съм човек. Ако трябва да постигна това, което знам, че е правилно, имам нужда от твоята помощ. Хората са против мен и не знам как да ги спечеля. Умолявам те, мили Боже, покажи ми пътя. Насочвай ме. Води ме. Оставям се в твоите ръце. Ако греша — предупреди ме. Ако съм на прав път — дай ми знак.

Остана за малко с наведена глава, защото се чувстваше уморен и изцеден. Бе дошъл в Ланкония с убеждението, че знае какво му предстои да стори, но с всеки изминат ден увереността му се стопяваше. Ежечасно се налагаше да доказва на тези ланкони, че е мъж. Те бяха предубедени и каквото и да стореше, не променяше мнението им. Ако проявеше храброст, твърдяха, че глупаците често са храбри; ако се погрижеше за своя народ, заявяваха, че подходът му е чуждоземен. Как можеше да им докаже? Да измъчва и убие някакво невинно момче зерна, в което те смятаха, че се е вселил самият дявол?

Той се изправи и се погрижи за коня, но краката му се подкосяваха от преживяното. Свали потните си дрехи и се отпусна в хладната, бистра вода. Гмуркаше се, плуваше, оставяше водата да отмие част от гнева и чувството за безпомощност, обзело тялото му. Час по-късно, когато се върна на брега, бе по-добре. Препаса пояса и изведнъж се сепна. Отдясно долови шум. Сякаш се движеше човек. Издърпа меча от ножницата и мълчаливо тръгна натам.

Не очакваше удара, който последва. Някой се стовари от клона на дървото над главата му, нечии крака го ритнаха в гърдите, усети как губи равновесие и се стовари на земята. Моментално желязно острие се допря до гърлото му.

— Недей! — нареди женски глас.

Роуан тъкмо посягаше към меча, но когато погледна нагоре напълно забрави за него. Разкрачена, с крака голи до средата на бедрата, над него стоеше най-красивата жена, която бе виждал през живота си. Мъжете около вуйчо му Уилям вечно задяваха Роуан, че живее като отшелник. Присмиваха му се, че не изпитва желание да повали някое селско момиче в сеното. Беше имал няколко сексуални контакта, но нито една жена не бе възпламенявала сетивата му до такава степен, че да я пожелае повече от всичко друго на света. Ако му предлагаха секс и момичето не бе някоя повлекана, той го приемаше, в случай че нямаше какво друго да върши.

До този момент.

Роуан гледаше нагоре към жената, към стегнатите й гърди, към лицето й с очи, черни като въглени, а тялото му се възпламеняваше. Всяка клетка бе възбудена, жива, както никога досега. Усещаше тази жена, мириса й. Като че ли топлината на нейното тяло се сливаше с тази на неговото и те ставаха едно.

Ръцете му сами се устремиха и докоснаха глезените й, обгърнаха ги, а очите му ги следваха, докато се опияняваше от красотата на дългите, стройни и силни крака. Острието на меча вече не бе опряно в гърлото му, но той и не забеляза. Виждаше и усещаше единствено тези великолепни крака, а ръцете му се придвижваха нагоре, галеха, впиваха се в загорялата, красива, гладка плът.

Стори му се, че я чува да простенва, но не бе сигурен дали не е шумът на собственото му сърце, разтапящо се от страст.

Докато ръцете му се придвижваха докъдето можеха да стигнат, колената и започнаха да се подкосяват бавно, като восъчна свещ, която се топи, защото е поставена прекалено близо до пламтящ огън. А ръцете му продължаваха да се движат нагоре, нагоре, повдигайки влажната туника, с която бе облечена. Отдолу не носеше нищо и той зърна скъпоценната й перла, докато ръцете му стигнаха и се впиха в стегнатите й хълбоци.

Тя се отпусна на гърдите му и когато голата й плът докосна неговата, Роуан потръпна от възбуда. Кожата й бе не по-малко гореща от неговата — като нажежено желязо в огнището на ковач. Ръцете му се придвижиха към гърба й и я притеглиха напред.

Лицето й бе съвсем близо; очите й — полузатворени от желание; устните й — плътни и алени, отворени и готови да го приемат; кожата й бе бледа и гладка. Той придърпа лицето й към своето.

При първия досег на устните му тя се отдръпна и се загледа в него. Като че ли и двамата бяха обзети от една и съща изненада. В следващия миг, когато обви врата му с ръце и страстно го целуна, неговата изненада изчезна. Ръцете му така силно я стиснаха, че едва не й счупиха ребрата. Той я положи по гръб без нито за миг да престава да я целува яростно и дълбоко, със страст, натрупана през всичките години, през които бе чакал точно тази жена и този миг.

Тя обгърна кръста му с крака, докато той се търкаляше с нея, а поясът му сам се свлече.

— Джура! — извика някой.

Той хапеше устните й ненаситно. Отпусна напрегнатото си тяло върху нейното.

— Джура, добре ли си?

Жената под Роуан го биеше с юмруци по голия гръб, но той бе прекалено оглупял от възбуда, за да усети болка.

— Ще ни видят — прошепна тя разтревожено, с нервен, разтреперан глас. — Пусни ме.

Ако кон го стъпчеше в този миг, той нямаше да забележи. Ръката му потърси и откри гърдите й.

— Джура! — гласът бе вече съвсем наблизо. Джура сграбчи някакъв камък и го стовари върху главата на мъжа. Не възнамеряваше да го удари силно, а само да привлече вниманието му, но той се отпусна безжизнено върху нея.

Чуваше жената от гвардията вече съвсем близо. Трескаво, но и с голямо съжаление, избута мъжа настрана. За миг погледна към великолепното му тяло. Никога не бе виждала по-съвършен мъж — мускулест и същевременно строен, едър, но не дебел, с ангелско лице.

Прокара ръка по тялото му, по силните му бедра и нагоре по лицето. Целуна го по устата.

— Джура! Къде си? — чу се отново глас.

Прокле глупавите стажантки, които я бяха прекъснали, след което се изправи, за да я видят. Високата трева прикриваше мъжа в краката й.

— Тук съм — извика тя. — Не, не се приближавайте, защото калта е дълбока. Изчакайте ме на пътеката.

— Започва да се свечерява, Джура — каза една от тях, още почти дете.

— Виждам — сопна се Джура. — Тръгвайте. Няма да се бавя. Тя нетърпеливо изчака момичетата да се отдалечат, след което приклекна до припадналия мъж.

Може би трябваше да се чувства гузна от това, което направи с този непознат, но не изпитваше подобно нещо. Отново докосна гърдите му. Кой беше той? Не бе зерна, нито вател като Дейр. Може би бе от феарените — които бяха винаги на коня, които живееха в планините и избягваха да общуват с другите. Но пък бе прекалено едър, за да е феарен.

Той започна да се размърдва и Джура знаеше, че трябва да се откъсне от него преди отново да я погледне с присвитите си очи, които я караха да загуби ума и дума.

Изтича до брега, грабна останалите си дрехи, нахлузи ги, бързайки към стажантките. Все още чувстваше ръцете и устните му по тялото си.

— Джура, изглеждаш развълнувана — отбеляза едно от момичетата.

— Вероятно, защото Дейр се връща скоро — подметна друго лукаво.

— Дейр? — произнесе Джура, сякаш никога не бе чувала това име. — О, да, Дейр — продължи тя забързано. Дейр никога не бе карал сърцето й да се качва в гърлото или мускулите на краката й да омекват. — Да, Дейр — произнесе тя, този път по-твърдо.

Момичетата се спогледаха многозначително. Джура остаряваше и започваше да изглупява.

— Роуан! Къде беше? — настояваше Лора безмилостно.

— Ами… — Отидох да поплувам. — Беше като замаян, зашеметен. В главата му единствено се въртеше образа на жената. Усещаше кожата й и бе сигурен, че гърдите му още пламтяха, там където тя бе се докосвала. Успя да се облече и да оседлае коня, само защото го бе нравил хиляди пъти.

— Роуан — заинтересува се Лора вече по-спокойно, — добре ли си?

— Никога не съм бил по-добре — увери я той и същевременно си помисли: — Значи това е страстта? Това е чувството, каращо мъжете да правят неща, които обикновено не са склонни? Ако тази жена бе пожелала да убие, да изостави страната си, да предаде народа си, той се съмняваше дали ще се поколебае.

Роуан разбираше, че хората са го зяпнали. Облегнат на високия, широк лък на седлото, с отпуснато тяло и застинала усмивка, а около него и ланкони, и англичани го гледаха втрещено.

Стегна се, прочисти гърлото си и слезе от коня.

— Ездата ме ободри — заяви той замечтано. — Вземи коня, Монтгомъри, и се погрижи да получи двойна дажба. — Милото животно ме отведе при нея, помисли си докато галеше врата на коня.

Монтгомъри се приближи.

— Смятаха, че не можеш да се грижиш за себе си, дори за няколко часа — прошепна той огорчено.

Роуан потупа Монтгомъри но рамото.

— Тази вечер бих могъл да се грижа за целия свят, момчето ми — той се обърна и на път за палатката спря до високия, мълчалив Дейр, чието лице, за разлика от това на Ксанте, не издаваше мислите му. Роуан чувстваше, че Дейр не го презира, колкото останалите.

— Чувал ли си за жена на име Джура? — Дейр трепна преди да отговори.

— Тя е дъщеря на Тал.

— Ужасът, който Роуан изпита, се изписа на лицето му.

— Тя ми е сестра? — едва успя да попита той.

— Не кръвна. Кралят я осинови, когато бе още дете. Роуан едва не се разплака от облекчение.

— Значи не сме кръвни роднини? Дейр го наблюдаваше.

— Гералт ти е кръвен брат. Джура и той имат една майка, докато ти и Гералт имате общ баща.

— Разбирам — каза Роуан, но единствено го вълнуваше фактът, че Джура не му е кръвна роднина. — Тя е гвардейка, нали? Като Силеан.

Дейр отново се поколеба.

— Да, макар Джура да е по-млада — заяви той накрая.

Роуан се усмихна.

— Тя е на идеалната възраст, каквато и да е. Лека нощ.

Цяла нощ Роуан не мигна, а лежа буден, с ръце под главата. Взираше се в тъмнината и си припомняше всеки миг, прекаран с Джура.

Разбира се, щеше да се омъжи за нея. Щеше да я направи своя кралица и двамата щяха да управляват Ланкония… Или поне ириалите. Джура щеше да е нежността в живота му и щеше да компенсира липсата на доверие, което ланконите питаеха към него. Пред нея той би се разкрил. Тя щеше да е негова опора. Бе помолил Бог да го подкрепи и да му даде знак и миг след това се бе появила Джура.

Преди зазоряване дочу лагера да се разбужда; стана, облече се и излезе. Планинските хребети се очертаваха в далечината, въздухът бе свеж и прохладен. Ланкония никога не му се бе струвала толкова красива.

Силеан се появи до него.

— Добро утро. Отивам да ловя риба. Може би ще ме придружиш?

Роуан я изгледа продължително и за пръв път си даде сметка, че могат да възникнат спънки в плановете му да се ожени за Джура.

— Да. Ще дойда.

Двамата тръгнаха през гората към широкия поток.

— Днес ще стигнем Ескалон — обяви Силеан. Роуан не реагира. Ами ако Тал настои да се ожени за Силеан? Какво ще прави, ако се окаже, че за да стане крал, е нужно да се ожени за Силеан? Изведнъж всички наказания на Фейлан му се сториха нищожни.

— Мога ли да те целуна? — попита той внезапно. Силеан се обърна към него с ококорени от почуда очи и се изчерви.

— Исках да кажа, че ако ще се женим… Мислех, че… Той не продължи, защото Силеан обгърна с ръка главата му и притисна устните си към неговите. Усещането от целувката бе приятно, но то не накара Роуан да забрави кой е или къде се намира, нито пък да почувства, че е готов да сключи сделка и с дявола заради тази жена.

Внимателно се отдръпна от нея и й се усмихна. Сега вече бе сигурен. Джура бе тази, която Господ бе определил за него. Съвсем дружелюбно продължиха пътя си към потока. Роуан бе изцяло отдаден на мисли за Джура и въобще не се досещаше за щастието, обзело Силеан. Тя пък си мислеше, че е била целуната от мъжа, за когото ще се омъжва и вече бе далеч по-склонна да приеме женитбата.

За да стигнат до Ескалон, трябваше да яздят още пет часа в северозападна посока. Пътища почти липсваха и Роуан се зарече при първа възможност да изгради такава. Ланконите проклинаха четиринайсетте каруци багаж, които Роуан и Лора взеха със себе си от Англия и които пренасяха техни мебели и вещи. Единственият лукс, който ириалите си позволяваха, бе ограденият им със стена град, а когато бяха на път, вземаха само толкова, колкото можеха да носят конете. Роуан подозираше, че по пътя се изхранват с откраднатото от селяните.

Ескалон бе разположен на бреговете на река Сиар. Дълбок завой на реката служеше като естествена преграда от двете страни. Стръмен хълм го защищаваше от трета. Близо четириметрова стена опасваше петте квадратни километра, върху които бе разположен градът. Вътре Роуан забеляза втора стена, ново възвишение, а на върха — разлята каменна крепост, която вероятно бе домът на баща му.

— Почти стигнахме — отбеляза Лора, която яздеше до него. Филип, с личице изопнато от умората от пътуването, продължило седмици наред, седеше пред нея. Лора въздъхна. — Мечтая за топла храна, гореща баня, меко легло и някой, с когото да поговоря, а не само тези бленуващи за битки воини. Смяташ ли, че придворните музиканти ще знаят английски песни? Какви ли са танците на ланконите?

Роуан не можеше да отговори на сестра си, тъй като Фейлан не бе сметнал за необходимо да му разказва как се забавляват ланконите. Освен това в Ланкония единственото, което представляваше интерес за него и можеше да му достави удоволствие, бе красивата, прекрасна Джура, най-съвършената жена, най-… Позволи си да помечтае докато стигнат до града.

При влизането в Ескалон процесията не събуди особен интерес. Градът се оказа мрачен, пълен с животни и мъже, а шумът на железни чукове, подковаващи конете, и подвикванията между мъжете се оказа оглушителен. Лора долепи напарфюмирана кърпичка до носа си, за да не усеща вонята.

— Къде са жените? — провикна се тя към Ксанте.

— Не са в града. Градът е за мъжете.

— Да не ги държите заключени някъде? — продължи да разпитва тя. — Не ги ли пускате на чист въздух и слънце?

Дейр се извърна към нея и я изгледа с интерес, примесен с любопитство.

— Изкопаваме ями горе в планината и там ги държим — отвърна Ксанте. — Веднъж седмично хвърляме вътре вълк. Ако успеят да го убият, могат да го изядат.

Лора го изгледа гневно, без да е сигурна колко от казаното отговаря на истината.

В северозападния край на оградения от стената град, на най-защитеното място, се простираше каменният дом крепост на Тал. Постройката не отговаряше на представите на Роуан за замък; бе по-ниска, по-дълга и по-недостъпна. Камъните, от които бе изградена, бяха тъмни като ланконите.

Около крепостта се издигаше втора каменна стена, дебела два и половина метра и висока над шест. В центъра й имаше ръждясала, желязна, обрасла с растителност двойна порта, а вляво — по-малка врата, широка само колкото да премине един ездач.

Ксанте даде някаква заповед и войниците започнаха да се пренареждат в колона по един и да се отправят към тясната врата.

— Почакайте — провикна се Роуан, — ще използваме широката порта, за да минат каруците с багажа.

Ксанте закова коня си пред Роуан. Изражението му показваше, че търпението му се е изчерпало. Имаше вид на човек насила накаран да се грижи за разглезено, глупаво, раздразнително дете.

— Каруците не могат да минат. Ще трябва да се разтоварят, а мебелите, които не могат да минат — да се разглобят.

Роуан стисна зъби. И той бе на края на търпението си. Нямат ли тези хора никакво уважение към мъжа, който щеше да е техен крал?

— Ще наредиш да отворят двойната порта.

— Тази врата не се отваря — заяви Ксанте надменно. — Не е отваряна от сто години.

— Тогава е крайно време да се отвори — изрева Роуан към нахалния боец. Извърна се на седлото и видя четирима души да носят четириметрова греда.

— Монтгомъри!

— Да, сър! — откликна оръженосецът радостно. Доставяше му огромно удоволствие да се противопоставя на ланконите.

— Донесете онази греда и отворете портата… Тримата рицари на Роуан моментално скочиха от конете. Те копнееха да направят всичко, което ланконите твърдяха, че не бива. Сграбчиха за мръсните вратове шестима от най-мускулестите мъжаги и ги накараха да използват гредата за таран.

Роуан седеше неподвижно и сковано върху коня и наблюдаваше как мъжете за пореден път налитаха върху ръждясалата порта. Тя не помръдваше. Той не смееше да погледне към насмешливите лица на ланконите.

— Портата бе заварена при затварянето и няма да се отвори — заяви Ксанте, а Роуан ясно долавяше високомерието в гласа му.

Роуан схвана, че има някакво суеверие, свързано с портата, но бе готов по-скоро да умре, отколкото да прояви любопитство. В момента бе важно да не се поддаде на поредното примитивно суеверие на тези враждебни хора.

— Аз ще отворя портата — каза той, докато слизаше от коня без да поглежда към ланконите.

Разполагаше с бойния си кон и с тези на тримата рицари. Те бяха огромни, яки животни, в състояние да изтеглят тонове. След като таранът не даваше резултат, може би трябваше да опаше портата с вериги и да остави конете да я повалят?

Хората започнаха да зарязват работата си и да се струпват наоколо, за да наблюдават как английският принц ще се изложи. По крепостните стени над главите им се събраха гвардейци, които също с видимо задоволство наблюдаваха сцената. Значи този е слабоватият син на Тал, който си въобразяваше, че ще успее да отвори Портата на Света Елена!

— Ксанте — провикна се някой от горе, — тоз ли е бъдещият ни крал?

Смехът бе оглушителен и кънтеше в ушите на Роуан. Лора беше права. Трябваше да предизвика двама-трима на бой още първия ден, за да се разбере кой командва.

Застана пред портата и я огледа. Беше стара, покрита с ръжда и бодливи пълзящи растения. Отмести една клонка встрани но тръните се впиваха в ръцете и разкървавяваха дланите му. Огледа стария катинар — солидно парче желязо без видимо слабо място. Прецени, че таранът не бе имал никакъв ефект.

— Тоз русоляв англичанин да не би да си мисли, че той ще успее да отвори портата? — присмя се някой.

— Никой ли не му е казал, че само ланкон може да я отвори?

Тълпата се смееше подигравателно.

— Аз съм ланкон — напомни си Роуан шепнешком, с очи втренчени към портата. — Аз съм повече ланкон, отколкото те някога въобще ще бъдат. Господи, помогни ми. Моля те. Помогни ми.

Опря ръце на портата, така че и двете окървавени длани тласнаха ръждясалата повърхност и се наведе напред, за да разгледа по-добре голямото желязно парче, което я държеше затворена.

Усети как крилата на портата потрепериха.

— Отвори се! — прошепна той. — Отвори се пред своя ланконски крал.

Ръжда се посипа отгоре и поръси лицето и косата му.

— Да! — продължи той, затвори очи, насочвайки цялата си енергия в дланите. — Аз съм твоят крал. Нареждам ти да се отвориш.

— Вижте! — изкрещя някой зад гърба му. — Портата се помества!

Тълпата и гвардейците утихнаха, когато древната порта изскърца. Потреперваше като жива.

Възцари се пълна тишина, дори животните притихнаха, когато старият, железен катинар се строполи в краката на Роуан. Той побутна едното крило малко назад и овехтелите панти изскърцаха протестиращо.

Роуан се обърна.

— Сега вече каруците могат да минат — заяви той и изведнъж се почувства много, много уморен.

Никой обаче не помръдна. Англичаните наблюдаваха ланконите, а те, стотици — и селяни, и гвардейци — зяпаха Роуан изумени.

— Сега пък какво има? — изкрещя Роуан към Ксанте. — Отворих ви портата. Използвайте я.

Отново никой не помръдна. Зачуден, Монтгомъри прошепна:

— Какво им става?

Ксанте, сякаш насън, слезе много бавно от коня. Сред възцарилата се тишина неговите движения изглеждаха изпълнени с огромно значение. Роуан го наблюдаваше, чудейки се как възнамерява да покаже презрението си този път.

Роуан се изуми, когато Ксанте застана пред него, коленичи, склони глава и промълви:

— Да живее принц Роуан!

Роуан погледна над главата му към Лора, която още седеше на коня. Тя изглеждаше също толкова озадачена, колкото и той.

— Да живее принц Роуан! — обади се втори, след това трети и скоро възгласът бе подхванат от всички.

Уотълин, рицар на Роуан, здравомислещ човек, се приближи:

— Да вкараме каруците, Ваше величество, преди тези глупаци да решат, че сте демон, а не Бог.

Роуан се усмихна, но преди да успее да отговори Ксанте скочи, гледайки Уотълин враждебно.

— Той е нашият принц — заяви Ксанте. — Нашият, ланконският, принц. Ние ще се погрижим за каруците му. Извърна се и започна да издава заповеди и към бойците, и към селяните.

Роуан сви рамене, качи се на коня и се усмихна на Лора.

— Явно е трябвало да отворя стара, ръждясала порта. Да влизаме ли в кралството си, скъпа сестро?

— Принцесо, ако нямаш нищо против — отвърна тя засмяна.

Отвъд стената и мъже, и жени от гвардията стояха с приведени глави, докато Роуан и Лора минаваха покрай тях. Роуан се заглеждаше във всяко лице, надявайки се да зърне Джура, но напразно.

Пред старата каменна крепост Роуан помогна на Лора да слезе.

— Да отидем да се представим на баща ни? — предложи той, а Лора кимна.