Кръвта на Зевс

Девета глава Кара

Притискам длан към металната врата и тя се затопля от допира ми. Давам си още няколко секунди за размисъл. Още не е късно да променя решението си. Ако той не си е у дома, ще съм прахосала няколко часа в интернет и напразно ще съм карала дотук, разкъсвана от нерешителност, със смътната идея да докажа, че съм готова да преследвам докрай забранената мистерия, в която Максим се е превърнал.

Дочувам приглушен разговор от другата страна на вратата и отстъпвам назад. Разпознавам дълбокия тембър на Максим и нечий смях. Друг мъж.

По дяволите.

Глупава идея. Трябва да се махна, преди…

Вратата се отваря с тихо свистене, пантите изскърцват едва доловимо и преградата помежду ни изчезва. Максим се обляга небрежно на рамката, без да ме е забелязал.

Тъмнокосият му приятел ме съзира пръв и в очите му проблясва любопитство.

— Я виж ти!

Изглежда ми смътно познат, но не се сещам откъде.

Озадачението ми не трае дълго, понеже нервите ми са опънати до скъсване. Не очаквах Максим да си има компания.

Фактът, че не е сам, може да влоши драстично положението.

Накрая и той ме забелязва. Отдръпва се на половин крачка, сякаш някой току-що му е съобщил лоши новини.

— Кара. Какво…?

Приятелят му бърза да се намеси, намества се помежду ни и вдига ръка от хромираните колела на инвалидната си количка, за да се ръкуваме.

— Аз съм Джеси.

Усмихвам се насила и протягам длан.

— Аз съм…

— Кара. Знам. Кел е в моя курс. Аз съм професор Норт.

Затварям очи за миг и изреждам наум всички проклятия, с които ми иде да се засипя на глас. Ето откъде ми е познато лицето му. Уви, новината добавя поредния пласт към нарастващата ми тревога. От всички хора да налетя точно на…

— Какво правиш тук? — Въпросът на Максим звучи като обвинение.

Повтарям го вътрешно. Какво наистина правя тук? Знам отговора на рационално ниво, обаче нервната ми система изостава. Призовавам хладнокръвието си, за да довърша започнатото. Прекалено важно е, за да бия отбой.

Вирвам брадичка и срещам смело пронизващия му син поглед. Не приключих последния ни разговор особено учтиво и едва ли е учудващо, че не се радва да ме види на прага си.

При това в събота.

— Извинявам се, но мисля, че нещо мое е у теб.

Очите на Джеси грейват.

— А! Обицата.

— Да — отвръщам с твърде остър тон, който казва: „Ти пък откъде знаеш?“.

— Макс ми я показа. Хубаво бижу. Какви пишеше? Ех ignes Victoriа.

Процеждам през зъби:

— Точно така.

Той накланя глава.

— Семейно бижу?

— Нещо такова.

Кимва, но аз забелязвам, че в засмените му очи плуват още въпроси. Той сякаш е обратната, светла страна на мрачния Максим. След като хвърлям още един поглед на навъсения професор, започвам да оценявам по достойнство приятеля му.

— Тъкмо си тръгвам. Ще ви оставя да си поговорите — намига ми Джеси, а после се обръща към Максим и повдига многозначително вежди. — Ще се чуем по-късно.

Страхотно. Направо фантастично.

Отстъпвам, за да направя път на Джеси. Той минава през прага и продължава набързо по коридора към асансьорите в дъното. Което означава, че се озовавам насаме с мъжа, когото не съм докрай сигурна, че искам да виждам отново. Максим стои на прага с неразгадаемо изражение и заема цялото пространство.

— Съжалявам — натъртвам.

Той извива вежда.

— Защо съжаляваш?

Казва го като учител, който говори с пакостлив ученик. Все едно иска да напиша провинението си няколко пъти на черната дъска, докато не си науча урока.

Повече няма да се появявам неканена в дома на преподавателя си.

Повече няма да се появявам неканена в дома на преподавателя си.

Прехапвам отвътре долната си устна и решавам, че на фона на всичко, болката от повторното извинение няма да ме убие.

— Извинявам се, че се появявам без предупреждение.

Проверих при охраната на кампуса, но никой не беше предал обицата. Реших, че може да си я намерил, след като… — След като ми дръпна косата и сякаш изгуби контрол над себе си. — Просто реших, че може да е у теб.

Взираме се мълчаливо един в друг и аз го оглеждам безсрамно. Облечен е с дънки и раздърпана бяла тениска.

Косата му е разпусната и рошава и нямам търпение пръстите ми да се запознаят отблизо с нея.

— Заповядай — отвръща накрая той и влиза в преддверието на апартамента.

Следвам го и затварям вратата. Апартаментът не е твърде малък, но определено е скромно обзаведен. Неизмазаните тухлени стени и високите тавани придават простор на едностайното студио дори за човек с габаритите на собственика му. Очите ми се спират на леглото в ъгъла.

Пухкавата бяла кувертюра е смачкана в единия край. Зяпам кревата по-дълго от приемливото, но усещам остатъчната му енергия. Топлина, характерна за спалните, които са обитавани от тайни мечти и сънища… но и жар, която е типична единствено за него. За този мъж…

Ако е само това. Защото в момента се чудя повече от всякога.

Откъсвам поглед от леглото и установявам, че Максим ме наблюдава. Втренчено. Чувствата му са толкова силни, че неволно се хващам за ръба на масата, преди коленете ми да се подгънат. Множество емоции ме заливат наведнъж и усещам как страните ми пламват.

— На този свят има два вида хора — заявявам аз.

— Сериозно? — скръства ръце той.

Подсмихвам се.

— Такива, които си оправят леглото сутрин, и други, които никога не се занимават.

Максим се усмихва напук на всичко.

— Ти от кои си?

Първо си отговарям наум.

— Като теб — изричам на глас. Междувременно думите променят смисъла си и си спомням защо съм дошла. Поне една от причините… — В по-голяма степен, отколкото си даваш сметка.

Той сякаш остава глух за подтекста — отправя се към кухненската маса и бръква в джобчето на чантата за през рамо, провесена на един от столовете.

— Сигурно защото сме от академичния тип — подхвърля той и се връща при мен. Обицата ми се гуши в шепата му. — Ето.

Протягам ръка и той пуска бижуто, без да ме докосне.

Прави го съзнателно и този факт ме притеснява.

— Благодаря.

Устните му потрепват.

— Обицата ми се стори скъпа, затова не я предадох на охраната. Щях да ти я върна в петък, но ти така и не дойде.

Свеждам поглед към лъскавата скъпоценност в дланите ми.

Знам, че му дължа нещо повече от благодарност, особено като се има предвид, че вече не се налага да призная на майка си как съм изгубила обицата. Устните ми обаче остават безмълвни.

— Полагат ти се само две отсъствия по уважителни причини — добавя той.

Ноздрите ми се разширяват, щом срещам отрепетирания поглед на разочарован преподавател. Не се чувствам особено виновна, задето пропуснах часа. Прочетох възложените ни песни, като се чудех на кои части би наблегнал той и как енергията му би променила текста, докато го чете по време на лекция. Което едва не ме накара да отида, макар че имах други планове.

— Не се тревожете, професоре. Написах си домашното. — Вадя от чантата си есе от няколко страници, прикрепени с кламер, и му го подавам. — Дойдох за обицата, но и за да си поговорим. Струва ми се, че аудиторията не е най-подходящото място за целта.

Той повдига вежди.

— А апартаментът ми е, така ли?

В гърдите ми завибрира стон — не се чува, но е ясен знак за емоция, която съм сдържала твърде дълго.

— Така поне няма да унищожиш университетска собственост, ако положението стане напечено.

Максим въздъхва тихо, отива в кухненския бокс и вади бутилка вода от хладилника.

— И какво точно очакваш да се случи?

Не мога да преценя дали го казва подигравателно, или с надежда. Копнее ли за тези мигове между нас, или съм глупачка, която си въобразява несъществуващи неща? Поемам си дълбоко дъх и си напомням да вярвам най-вече на инстинктите си.

— Не знам какво е, но няма да се преструвам, че не се случва.

Нова пауза. Дълга. Твърде дълга.

— Не трябва да си тук, Кара.

— Защо? — не отстъпвам аз. — Защото не можеш да се контролираш в мое присъствие?

Той изпива почти цялото шише на един дъх.

— Може би.

— А може и при мен да е същото. Или не ти е хрумнало да се запиташ?

— Още една причина да стоим далеч един от друг. Няма да се забъркам със студентка, независимо колко си изкусителна. — Млъква и ме оглежда набързо. — Моля те, Кара, върви си.

— А ако не искам?

Максим хвърля празната бутилка в кошчето и тръгва бавно към мен.

— Моля те за последен път. Върви си.

Другите може и да се плашат от него, но аз съзирам някаква особена агония в очите му. Не ме е страх, нито ми е жал.

Мисълта да отслабя защитата му или да подсиля гнева му само ме пришпорва. И знам как точно да го постигна.

— Накарай ме — прошепвам.

Гласът му се смъква с една октава.

— Престани.

— Сериозно говоря, Максим. Видях как огъваш метал като пластилин. Едва ли ще ти е трудно да ме изриташ от апартамента си.

— Точно заради това…

Прекъсвам го. Последната му мисъл сякаш просъсква във въздуха помежду ни, когато нещо в мен се скъсва. Награбвам тениската му, дръпвам я надолу и се повдигам на пръсти към устните ми. Всичко се случва бързо. Опасно и неизбежно, така, както светкавицата си избира определен миг, за да удари.

Започва се със сблъсък на устни. Пръстите ми в косата му.

После жадна прегръдка. Силните му ръце подхващат бедрата ми току под ръба на панталонките и ми помагат да се надигна достатъчно, за да увия крака около кръста му. Пълният телесен контакт поражда алчен стон, който удавям в целувката ни.

Отварям устни и му отправям покана за още. Той я приема, позволява ми да го вкуся и ме притиска по-силно, толкова силно, че сигурно ще ми останат синини. Забравям да дишам — важно е да задържа целувката възможно най-дълго. По възможност завинаги, мисля си насред разразилия се в главата ми хаос.

Накрая се отдръпвам, за да си поема дъх, и вдигам глава, за да целуне шията ми. Брадата му боцка и аз затварям очи.

Поемам си нов трескав дъх, примесен с мъжката му миризма.

Впивам нокти в месестата плът на раменете му.

Той ръмжи и тръгва напред, докато гърбът ми не се удря в стената. Мощно.

Свеждам поглед и срещам огъня в неговите очи. Личи си, че е гневен и не по-малко възбуден от мен. Усещам как похотта се излива от порите му, насища въздушните частици и прелива в мен там, където телата ни се допират.

Диша накъсано, а гърдите му се надигат и спадат трескаво.

Мисля си, че отново ще ме целуне, но той ме изненадва — хваща китката ми и откъсва дланта ми от рамото си. Преплита пръсти с моите и притиска ръцете ни в оголените тухли над главата ми. Зидът остъргва кожата ми, но бързо забравям за болката, щом Максим пак се впива в устата ми.

Горя. Погълната съм от пламъци. Отбелязвам разсеяно, че прави същото и с другата ми ръка — приковава ме със силата на масивното си, великолепно тяло. Не то обаче ме задържа до стената, а тежестта на желанието му. Всичко това е твърде хубаво. Твърде опияняващо. Скимтя, обгърната от устните му, защото знам, че губя окончателно самоконтрол. Махам му за сбогом без грам съжаление.

А си въобразявах, че знам всичко за изкушението.

Когато Максим се отдръпва внезапно, раздялата е като хиляди забиващи се в тялото ми пирони. Спуска ме внимателно на крака и залита назад. И двамата сме задъхани, но погледът в очите му ме отрезвява. Сякаш току-що е извършил убийство.

— Какво има? Защо ме гледаш така?

Той клати глава, а очите му шарят по мен и по пода. Чак сега забелязвам подробностите. Ситните парченца тухли в краката ми. Ожулванията по ръцете ми. Обръщам се към него.

— Няма нищо, Максим.

— Нищо? — изплюва той.

— Каква е разликата?

Пристъпвам напред и вдигам ръкава на тениската му, за да му покажа дълбоките кървави следи, които оставих по кожата му преди броени секунди. Само дето тя е гладка и без следа от нараняване.

Максим ме отблъсква и отстъпва още крачка.

— Трябва да си вървиш, Кара.

— Не.

Думата излиза от устата ми, преди да успея да я спра, и изразява по-скоро удивление, отколкото бунт.

— Кара!

— Не — повтарям. — Докато не ми кажеш…

— Недей — прекъсва ме гневно той. — Изобщо не започвай с то…

— Ти… от драскотините няма и следа. Изцелил си се.

Максим отклонява поглед.

— А ти не си. Още една причина да прекратим това.

В мен вилнее буря. Неугасващото физическо желание се бори за надмощие с нуждата да науча повече за него.

— Не можеш да ме нараниш — настоявам аз.

— По всичко личи, че мога.

— Не както си мислиш. — Обръщам се и плъзвам поглед по вдлъбнатината с моите размери върху тухления зид. Вярно е, че обикновено момиче сигурно би пострадало. Отново го поглеждам. — Ще ми кажеш ли какво се случва с теб? Какво наистина се случва с теб?

Той мълчи. Стои с гръб към мен и осанката му е едновременно внушителна и плашеща, макар дишането му да е учестено. Чантичката ми е паднала на пода и той се навежда, за да я вдигне, след което се завърта към мен.

Подава ми я. Вземам я, въпреки че това е поредното подканване да си тръгна.

Минават още няколко напрегнати секунди, преди Максим най-после да отговори. И стойката, и изражението му са сковани:

— Искаш да знаеш какво се случва с мен?

Заради ниския му, заплашителен тон по гръбнака ми пробягват ледени тръпки от страх. Тогава забелязвам, че ръцете му треперят.

— Да — прошепвам, макар вече да не съм толкова сигурна.

— Когато бях на осем, парализирах най-добрия си приятел, защото не знаех на какво съм способен… какво насилие се таи в мен. Не се приключи дотам. — Максим затваря очи за миг и между веждите му се врязва дълбока бръчка. — Всеки ден се боря за контрол. А когато съм близо до теб, от този контрол не остава и помен. Никога повече няма да допусна тази грешка.

Ако нараня и теб, няма да го преживея. Ето защо те моля, Кара. Върви си и заради двама ни.