Кръвта на Зевс

Деветнайсета глава Кара

Силното кашляне на един от присъстващите го прекъсва по средата на стиха. Вместо да продължи нататък, той отбелязва с пръст мястото и затваря Комедията. Студентите вдигат погледи от своите копия на текста и наблюдават как Максим крачи по дължината на аудиторията.

— Наистина. И пъшкаха кат живи под нозете.

Изсумтява под нос, сякаш разсъждава върху някакъв неразрешим проблем. Което е странно, защото ролята му е именно да ни просветлява.

Боя се, че лекцията няма да протече така. Не и на фона на погледите, с които ме стрелка от самото ѝ начало. Погледи, които могат да срежат стъкло, нищо че отново седя на последния ред. След всичко, което направихме онази нощ… след като той видя на какво съм способна, не намерих в себе си смелост да седна по-близо до катедрата.

Но не намерих сили и да пропусна лекцията. Явно мазохизмът наистина е част от природата ми, заедно с демоничното ДНК и другите уникални клетки на моята химия.

Онези, които имат нужда да бъдат до този мъж, било то и при такива обстоятелства.

И ето ме тук. Ето ни тук — преплели сме погледи за пореден път и водим мълчалив разговор за двама в зала с петдесетима.

— Госпожице Валари — казва той с дълбок и отривист глас. — Нали сте запозната с Цербер?

Говори с увереност, която нажежава кожата ми. Този път не от страст, а от страх, който ми напомня, че трябва да контролирам емоциите и реакциите си — умение, което упорито ми се изплъзва, откакто Максим ме разтърси с онзи оргазъм.

В ретроспекция, макар да се смъмрих сто пъти за грешката, истината е, че не съм изненадана. Онзи интимен момент беше като земетресение от осма степен, което промени завинаги релефа на тялото ми, на ума и сетивата ми. Оттогава ми е трудно да мисля за нещо друго.

Почукам с пръсти по тетрадката си, решена да прогоня въпросните мисли поне до края на лекцията, независимо колко трудно ще се окаже начинанието.

— Да.

Той се усмихва измъчено.

— Така си и мислех. Защо не ни разкажете за този ненаситен звяр, с който Данте се среща в третия кръг?

Свеждам поглед към тетрадката си и несвързаните записки там. Бурята в кръвта ми е засенчена от боязън. Често съм търсила вниманието му и възможността да докажа, че съм права, но точно сега предпочитам да остана встрани от светлината на прожекторите. Тишината в залата обаче ме принуждава да говоря. Прокашлям се и отговарям, без да поглеждам към Максим:

— Цербер… е триглав вълк, който пази портите на Подземния свят.

— С каква цел?

Затварям очи.

— Пуска всички да влязат, но не позволява на никого да излезе.

— Не позволява на никого да излезе.

Вдигам глава.

— В общи линии е така — отвръщам с надеждата, че звуча поне относително спокойно.

Накъде бие той, по дяволите? Дали просто не ме тормози пред състудентите ми като наказание, задето избягах?

Сигурно си въобразява, че играе някакви глупави игрички с мен, защото егото му е наранено, само дето тази тема изобщо не ми е забавна. Как, по дяволите, да му го кажа, без да му разкрия и другото?

Той няма представа колко близо се е озовал до мръсната тайна на семейството ми.

Максим свива устни и кимва леко, преди отново да отвори книгата.

Затваря тома с трясък.

— Данте описва Цербер като звяр с коса. Това му придава човешки черти, нали така?

Ръцете ми затреперват. Грабвам химикалката и подхващам нови безсмислени драскулки в бялото поле на тетрадката си.

— Не знам — смотолевям.

— Не знаете? Извинявайте, не ви чух добре.

Копеле.

Защо ли се мъча да го спася от отмъстителната ми фамилия?

Готова съм да го убия собственоръчно.

В рамките на две седмици първо се стремеше да ме защити на лекции, после се опита да ме изгони, а сега — това.

Тихият кикот в залата налива бензин в пламъците на гнева ми. Втренчвам се в Максим и не ми пука, че всички присъстващи ще зърнат мълниите в очите ми.

— Не знам — повтарям бавно и отчетливо, като го предизвиквам да ме тласне още и да провери знанията ми по тема, по която трябва да благодари на съдбата, че е неосведомен.

Устните му се разтварят леко, а погледът му омеква — първият признак на разкаяние, задето ме е вкарал в този спектакъл. Именно в такъв се превърна размяната ни на реплики. Облечена съм нормално, но със същия успех можех да съм по бикини и сутиен. Или дори без тях. Отблагодари ми се, че го защитавам от тъмни и опасни истини, като ме изложи пред всички.

Максим отклонява поглед и бързо се връща към текста. До края на лекцията изследва друга, не толкова вълнуваща територия — едно от политическите предсказания на Данте.

Постоянно си гледам часовника в готовност да се измъкна от залата, веднага щом Максим ни освободи. Но голямата купчина тези за курсовата ни работа, която държи в ръце, неприятно ми напомня, че ще трябва да разменя още няколко думи с него, преди да избягам от този уникален кръг на ада.

— Не забравяйте да вземете предложенията си за курсова работа на тръгване — предупреждава Максим. — Ако имате въпроси, знаете къде да ме намерите.

Седя най-отзад, затова решавам да изчакам другите студенти да съберат своите. Когато обаче и последният си тръгва, в ръцете на Максим не е останало нищо.

Нарамвам раницата си и поемам бавно по стъпалата към катедрата му. Набивам пети пред него.

— Липсват ти само цирковите обръчи, професоре.

Максим присвива очи.

— Моля?

— Ще ми дадеш ли предложението, или ще трябва да си го заслужа с още неприятни въпроси?

Следващите му думи са също толкова хапливи:

— Ако беше малко по-откровена, може би нямаше да се стигне дотук.

Напрягам се.

— Виж, не знам за какво е всичко това, но…

— „Разплатата на Ада“.

Млъквам озадачено.

— А?

— Така се казва първият сценарий, който Джовани Валари е написал, след като Малкълм Колфийлд го е прострелял почти до смърт. Чела ли си го?

Стисвам ядно устни.

— Не съм.

— Е, аз го прочетох.

Опитвам се да преглътна въпреки буцата, заседнала в гърлото ми. Искам тя да изчезне и целият този разговор най-сетне да приключи. Навярно ще успея да ускоря малко процеса. Заобикалям Максим и оглеждам катедрата за предложението си. Нищо. Сумтя и скръствам ръце.

— Дай ми предложението, Максим, и ме остави да си тръгна.

— Няма да стане.

— По дяволите — изплювам. — Защо?

— Трябва да поговорим.

Изсумтявам.

— За какво? За безумните ти теории относно някакъв сценарий, който дядо ми е написал преди четирийсет години?

— Знаеш ли за какво се разказва в него?

— Нямам представа.

Полагам сериозни усилия да демонстрирам липса на интерес така, както би постъпила Кел. Явно не се справям особено убедително, защото Максим надвисва над мен и се втренчва в лицето ми.

— Разказва се за сценарист, който е изгубил вдъхновение.

Сдъвкан и изплют от Холивуд. Емоционално изхабен от всички лоши решения, които е вземал през живота си. От всичките си грехове. Самоубива се, но успява да избяга от лапите на Ада.

После среща красива жена, която не е такава, каквато изглежда… и осъзнава, че адът едва сега започва.

Долната ми челюст увисва, а от гърлото ми излизат нечленоразделни звуци. Изведнъж всичко ми се струва прекалено. Става твърде реално. Стисвам гневно устни — бясна съм на дядо ми, задето е написал истината черно на бяло.

Тази ужасна, ужасна истина.

Не мога да чуя и дума повече. Обръщам се и тръгвам към стълбите, но Максим ме хваща за ръката и ме издърпва обратно. Опитвам да се измъкна от хватката му, но той е по-силен от мен. Това не е изненадващо, но точно в момента не съм в настроение да се замислям по въпроса. Щом очите ни се срещат, застивам. Погледът му — отчаянието, решимостта, копнежът — ми казва, че нуждата му да остана е по-голяма от нуждата ми да си тръгна.

— Лъжеш ме, Кара.

По дяволите, какво ли не бих дала, за да го изпепеля с поглед. Разговорът поема в опасна посока. Очите ми се насълзяват. Но вместо да се разплача, аз оголвам зъби.

— С никого никога не съм била по-откровена. С никого. Как е възможно да не виждаш или осъзнаваш, че…

— Тогава ми кажи защо — прекъсва ме той. В думите му няма обвинение, а молба. — Защо, Кара?

Тонът му е измъчен и аз си поемам дълбок, пресеклив дъх.

Лъгала ли съм го? Наистина ли възприема ситуацията по този начин? Да, премълчах някои неща, но нима това му дава основание да ме осъжда?

— Цербер. Вълкът на обицата ти — притиска ме Максим.

— Какво за него?

— Означава нещо. Нали?

— Не — отговарям рязко. — Нищо не значи. Фамилно бижу, което се предава от…

— Не ти е в стила.

— И какво? Ще повикаш модната полиция? — най-сетне успявам да се отърся от хватката му, макар и с голямо усилие.

— Заяви, че не бих могъл да те нараня — претегля ме с настоятелен и изпълнен с решимост поглед. — Сега се чудя дали не е истина. Ти си много по-силна от всяко друго момиче с твоя ръст.

Стисвам устни. Какво мога да отвърна? Не скрих силата си от него, за да му подскажа, че не представлява физическа заплаха за мен.

— А и семейството ти — продължава той — е заточило дядо ти по подобен начин. Това също не е случайно, нали така?

— Не разбираш — отстъпвам назад. — Сложно е.

— Звучи сложно. Невъобразимо сложно. И все пак на мен ми беше достатъчна една нощ с теб, за да го разгадая. Всичко.

Бюрото. Огънят в очите ти. По дяволите, Кара…

Примигвам. С мъка. Дотук с надеждата да овладея емоциите си. Сега те напират като гореща вълна зад очите ми. Беснеят в главата ми. По дяволите. По дяволите. Той знае. Не бива да знае. Твърде е налудничаво, твърде опасно… Не съм се съгласявала на това.

— Мисля, че си прекалил с „Комедията“, Максим — правя опит да се засмея снизходително. Изобщо не ми се получава.

Звуча повече като врящ чайник. — Привиждат ти се неща, които искаш да видиш.

— Има и друго. Защо се записа на този семинар? Настояваше да останеш и проявяваш към материята интерес, съперничещ на моя, което се случва много рядко.

Затварям очи с тиха въздишка. Мигновено ме връхлитат образи от предишната нощ. Нима очаквах друг развой на събитията? Защо дори не желая да променя отговорите? Как допуснах да затъна до шия в чувства към този мъж?

— Кажи ми коя си наистина.

Вдигам глава, веднага щом тихият му въпрос отеква в празната зала. Моментално ме залива нова вълна от объркване, ярост и тъга.

Щях ли да му призная, ако можех? Ако не бях обвързана с тази тайна, пазена от три поколения?

— Споделих ти повече, отколкото съм споделяла с когото и да било другиго. Имам чувството, че сега ме наказваш за откровеността ми.

Той въздъхва дълбоко, сваля очилата си и притиска с пръсти основата на носа си.

— Не се опитвам да те накажа, Кара. Просто… съм объркан.

Не знам какво да мисля за всичко това. Ти нахлу в живота ми и го обърна с главата надолу, без да полагаш никакво усилие, само защото си такава. Твърдиш, че двамата с теб сме различни от другите хора и този факт ни прави еднакви… но не е вярно. Ти не си като мен. Не можеш да се скриеш зад завеса от незнание. Разполагаш с отговорите. Но не допускаш никого до себе си. А аз… — прокарва ръка през рошавата си коса и я стисва в юмрук, след което я пуска и въздъхва измъчено. — Аз се влюбвам в теб. Силно. Все едно съм скочил от самолет без парашут. Понякога наистина ми се струва, че падам отвисоко. И постоянно си мис ля, че ако не те получа цялата…

Някаква сурова и уязвима сянка прекосява лицето му, сякаш чувствата, за които говори, го терзаят в същия този миг. Примирението. Страхът, който придружава подобен скок.

Максим пристъпва към мен и ме притегля нежно в обятията си. Напрежението вътре в мен отстъпва пред нарастващата топлина и плътната му прегръдка. Чувствам се в безопасност в неговите ръце и усещането е прекрасно, като в Рая. Като у дома. Удивителното противоречие, съдържащо се в двете думи — рай и дом — ме залива с поредния пристъп на неочаквана тъга, когато Максим повдига брадичката ми, за да ме погледне в очите.

— Искам всичките ти тайни, Кара… Всички парченца от теб, които другите хора не виждат, всяка дива мечта и грозна истина. Ако не съм мъжът, който да заслужи всичко това, значи никога повече няма да се почувствам щастлив. Защото, макар да ме подлудяваш, не желая да се върна към предишното си аз. Готов съм да скоча. Когато кажеш. Но искам да си откровена с мен…

Ето как той пробива защитата ми с уверението, че не съм сама в това начинание. Моли ме да скоча с него. Иска ми се да го направя, но…

— Трудно и дълго е за обяснение — прошепвам тихо и уплашено. Не заради онова, което Максим отваря в мен, а от страх, че ще промени решението си и отново ще ме затвори. — Има неща, които… не могат да се обяснят.

— Вече и сам се досетих за повечето. Разкрий ми останалото и ми спести по-нататъшното проучване.

Усмихвам се вяло — щеше ми се да беше толкова лесно.

Просто да отворя уста и да му разкажа всичко от началото до края. Със сляпата вяра, че щом го изрека, щом му призная, че съм демон, чувствата му към мен няма да се променят. Че всичко между нас няма да се промени.

Прехапвам долната си устна за миг, а той плъзва палец по бузата ми и свежда лице към моето.

— Помниш ли, когато ми каза, че ако си искала да видиш само най-доброто в мен, нямаше да си тук? Защо смяташ, че за мен ще е различно?

Дъхът засяда в гърлото ми… точно преди вратата в дъното да се отвори със замах и в залата да нахлуят разприказвали се студенти. Отдръпвам се бързо от прегръдката му, натежала от облекчение и съжаление.

Намръщената му физиономия изразява същите чувства.

— Да отидем в кабинета ми, за да поговорим на спокойствие.

В кабинета му. Изключено е да вляза повторно в онази стая, без да преживея наново предишната нощ, когато лежах разголена на бюрото му и се гърчех от удоволствие под пръстите и кадифения му език. А ако доловя, че и той се е върнал към случилото се, лошо ми се пише.

— Аз… днес няма да мога. Съжалявам.

Странно, но с последната дума май признавам други неща — за което съм благодарна, въпреки задълбочаващите се бръчки по челото му.

— Защо?

— Имам други планове.

Самата истина, макар че на него едва ли ще му хареса.

Положих известни усилия, за да променя уговорката ми за вечеря с Ардън на среща в офиса му. Да, работна среща, но студената размяна на реплики между двамата мъже на благотворителния бал не ме окуражава да му споделя повече.

— Кога ще се видим? Ако искаш, ела у нас през уикенда. Или може аз да дойда при теб.

Мисълта пак да се видим извън кампуса е изкусителна. Така правят нормалните хора, когато имат връзка. Но Максим Кейн и аз? Ние не сме нормални. А и не вярвам, че ще запазя самообладание, ако остана в една стая с него.

Той сякаш долавя колебанието ми.

— Какво ще кажеш утре да се видим в „Ректо Версо“? Ще пием кафе и толкова. Става ли?

В аудиторията влизат още студенти. Всеки момент ще пристигне и преподавателят им. Както миналия път. С Максим вървим по тънък лед. Много скоро хората ще започнат да ни обсъждат. Вероятно вече го правят. Не можем да продължаваме така. Ето защо кимвам в знак на съгласие.

— Утре. Ще пием кафе в книжарницата.

Офисът на Ардън се намира в малка, но модерна сграда на ъгъла на Златния триъгълник, достатъчно близо до този престижен участък на Бевърли Хилс, за да е ретро, без да е старомодна. В центъра на постройката има открит атриум, който прилича на декор от „Казабланка“ с мароканските си лампи, пищното озеленяване и малкия роял в беседка. Влизам в асансьора и натискам копчето за третия етаж.

Секретарката на Ардън ме въвежда в ъгловия му кабинет с прекрасен изглед, осеян с върховете на палмови дървета.

Той вдига поглед от гигантското затрупано писалище и усмивката му грейва, снежнобяла като отлично скроената му риза в стил оксфорд.

— Кара.

Вратата се затваря беззвучно, а Ардън се изправя и тръгва към мен. Очаквам да ми подаде ръка или нещо подобно, но дланите му си остават в джобовете на панталоните. Погледът му обаче е по-дързък и ме измерва нахално от глава до пети.

— Как успяваш да изглеждаш толкова привлекателна с толкова малко усилия?

Всички възможни отговори засядат в гърлото ми. Не обръщам особено внимание на дрехите си, но започвам да се чудя дали не съм сбъркала с дънките, ботите и широкия пуловер. Е, разбира се, че подбрах тоалета специално за Максим, когато още не знаех колко лошо ще се държи с мен по време на лекцията. Определено не мислех за одобрението на Ардън, но сега си отбелязвам наум да подложа на тест новата си теория и от сега нататък да се обличам възможно най-зле, когато имам среща с него.

— Извинявай. Сигурно си мислиш, че съм прекалено директен. Само че съм свикнал по цял ден да гледам и преценявам красиви вещи. Трудно се излиза от този режим.

Дано не възразяваш.

Успявам да разтегля лицето си в усмивка.

— Свикнала съм да се отнасят с мен като със стока. Все пак съм Валари.

Той спира тъмния си поглед върху мен и ме съзерцава продължително, след което изсумтява насмешливо.

— Добре тогава — махва към бюрото си. — Идваш тъкмо навреме. Точно преглеждах някои неща за Вероника. Ще се радвам и ти да им хвърлиш едно око.

Бюрото е покрито с лъскави фотографии. Той взема една напосоки.

— Хубава е. От каталога на „Кристис“, но познавам хората, които отговарят за конкретната колекция. Вярвам, че ще ги убедим да ни продадат още няколко експоната за нашата, ако ти хареса.

Разглеждам снимката. Изобразява бронзова фигура с глава на бик, която едва ли е по-висока от десетина сантиметра.

— Минотавър.

— От бронз. Около петстотната година преди новата ера.

— И струва почти двеста хиляди долара — изтъквам.

Ардън повдига вежда.

— Нима се притесняваш за бюджета на Вероника?

Пускам снимката и тя пада на бюрото.

— Ни най-малко.

Той отново се засмива, но все още не мога да преценя намеренията му. Стомахът ми се е свил от странни вибрации и имам усещането, че се смее на нещо друго. Като възрастен герой от детски филм, който пуска неприлични намеци, предназначени за родителите в публиката.

— Значи ставаме двама — кимва Ардън. — Разбира се, тя ми даде някои основни насоки. Нека обаче не си причиняваме главоболия с мисли за числа. Хайде да се съсредоточим върху по-голямата картинка.

— Която е?

— Теми. — Той сяда на кожения стол с висока облегалка, разположен срещу бюрото му, и ме подканва с жест да се настаня на съседния. — Мисля, че лесно ще определим любимите на майка ти.

— Суета? Власт? Отмъщение?

Ардън пак се засмива и се взира в мен с грейнали очи.

— Толкова се радвам, че работим заедно върху това.

Притеснявах се, че може да се окажеш скучна.

— Правя всичко възможно. Не обичам светлината на прожекторите.

— И сам се досетих. Защо?

Свивам рамене.

— Интересувам се от други неща.

— Какви?

Потискам една раздразнена въздишка.

— Изкуство. История. Литература. Езици.

— Все отлични предпоставки да се справиш с начинанието. — Изражението му се променя и възвръща предишната си енергия. Чувствам, че Ардън премерва спокойно и внимателно погледите си. Но не и страхливо. Отлично знае какво прави.

Контролира изкъсо всяка реплика от сценария. — Нека започнем с твоите интереси и постепенно ще включим и тези на Вероника.

Колебая се.

— Не ми се струва справедливо. Тя е твоята клиентка, не аз.

— Лесно ще задоволя вкусовете ѝ. Достатъчно е да избера най-лъскавите, кичозни и скъпи експонати и да я уверя колко са значими, а тя ще се влюби в тях. Струва ми се, че с теб няма да ми е толкова лесно, което прави задачата ми… по-интересна. Защо не си поставим предизвикателство, за да се позабавляваме? — привежда се към мен. — Сподели ми какво те вълнува, Кара. Подскажи ми откъде да започна. Дай ми някаква тема.

Приближава се още малко към моя стол и аз се дръпвам в обратната посока.

— Това е… ами… доста обширен въпрос.

Да не говорим, че е и многозначителен. В последно време само едно ме вълнува истински. По точно — само един човек.

Един влудяващ, красив и измъчен мъж. От две седмици насам цялото ми същество е привлечено към него като от магнит.

Дори в този момент той заема централно място в мислите ми.

Ардън накланя леко глава, сякаш се надява да отгатне отговора с поглед.

— Хайде, Кара. Имаш нещо наум. Виждам как колелцата се въртят.

Преглъщам шумно и се надявам, че вижда само това.

Защото, ако някой разбере какво е започнал да означава за мен Максим, дните ни заедно ще бъдат преброени. Вече съжалявам, че споделих с Кел. Със сигурност не бих го признала и на Ардън.

— Какво те тревожи? — улавя ръката ми той и плъзга леко палец по китката ми. — Повярвай ми, знам кога хората ме лъжат. Това е един от специалните малки таланти, заради които ми е толкова забавно да си играя с хората.

Проклинам мислено ускорения си пулс, който Ардън несъмнено усеща под пръстите си. Упоритият му поглед ми пречи да си спомня всички лъжи, които изрекох пред него за краткото време, откакто се познаваме. Знам единствено, че са много.

От друга страна, фактът, че долавя лъжите, все още не значи, че може да се досети за истината.

— Е, слушам те — дръпва ръце след миг и преплита пръсти в скута си. — Какво те вълнува? Или може би кой?

Естествено, Максим отново се настанява в главата ми.

Разпалва всичко. Не мога да мисля за друго, освен за нежността му. Интелектът му. Страстта му. Страхът му. За всичко, на което ми е показал, че е способен, и другото, които тепърва ще открия.

Но трябва да дам на Ардън различен отговор. Такъв, който да усети като истина.

— Героят — отвръщам накрая.

Той повдига тъмна вежда.

— Героят? — изсумтява леко. — Интересно. Епическият? Или трагическият?

— Ти избери — казвам. — Темата е достатъчно обширна.

Ардън отново ме оглежда, а изражението му е развеселено.

— Харесва ми — хвърля поглед към бюрото си. — Нека тогава си намерим някакви герои.