Кръвта на Зевс

Тринайсета глава Кара

Целуването с Максим е начинание, което изпразва главата ми от всякакви мисли. Той е способен да предизвиква ума ми, но сега, когато сме толкова близо един до друг, напълно забравям останалите начини, по които си пасваме. Преди секунди мислите ми се въртяха около съзвездия, митове и мистерии — всички неща, на които съм посветила годините си в университета с надеждата да разгадая, и онези, които вече знам.

Сега от мен са останали гореща кръв, пламнала кожа и нетърпяща възражения нужда. Човек. Демон. Или опасна комбинация от двете. Събирам смелост, прокарвам ръка по копчетата на ризата му и плъзвам ръка под подгъва.

Мускулите му подскачат и се присвиват, когато продължавам нагоре. Отделяме устни за миг и топлият му стон облъхва моите. Питам се кое го разтапя така — целувката или докосването. Тогава той ме премества със свободната си ръка, така че бедрата ми да се озоват между неговите.

Когато се притиска в мен, възбудата му е очевидна. Сигурно щеше да е малко неловко, ако не беше опияняващата мисъл как му въздействам. Редно е да се отдръпна. Да смекча напрежението помежду ни. Но искам да подложа самоконтрола му на изпитание, както той подлага на изпитание моя, затова го целувам още по-ожесточено и прокарвам торс нагоре по неговия, усилвайки триенето.

Максим посяга към панталонките ми и обгръща плътта ми в шепи. Собственическото движение предизвиква нова вълна от напрежение между телата ни. През вените ми преминава ослепителен взрив от светлина. Твърде много се случва твърде бързо.

Само че страшно ми харесва. От устните ми се откъсва стон, а пръстите ми се забиват в мускулестите му гърди.

— За бога, убиваш ме с тези панталонки — прошепва накъсано той. — Трябва да спрем. Кажи ми да спра, Кара.

Това май е най-лошата дума, която някога съм чувала — ето защо го целувам още по-силно, за да стане съвършено ясно, че този план не ми харесва. Никак.

— Кара — гласът му е отчаян стон, загрубял от тревога и желание.

— Не искам да спирам. Искам да ме докосваш. Да ме целуваш.

Останалите ми молби отекват мълчаливо в главата ми.

Онези, което включват повече от докосвания и целувки.

Никога обаче няма да мога да споделя тези преживявания с него, независимо колко страстно го искам.

Мисълта е отрезвяваща.

Наистина трябва да спра. Едно е да се натискаме като гимназисти, но случващото се в момента е стремителна гонка по път, който не води към нищо добро. Нямам право да тръгна по този път. Поне не с Максим.

Откъсвам се от устните му, но преди да съм измислила добро извинение, той ме обръща по гръб. Подлага ръка под тила ми, за да ме защити от твърдите плочки, и надвисва над мен.

Докосва нежно устните ми със своите. Извивам тяло към неговото, закопняла за по-близък контакт. Той приема поканата и се привежда, като внимава да не ме смаже. Не че бих възразила. Вече съм напълно обсебена от това да го усещам върху себе си. От тежестта му. От топлината и дъждовното ухание, които долавям по кожата му.

Максим прокарва пръсти по линията на челюстта ми и изминава същия път и с устни, докато дъхът му не опарва ухото ми.

— И аз не искам да спирам. Не вярвам, че някога ще го поискам. Не и с теб, Кара.

Това признание е достатъчно, за да сломи заформящата се съпротива на мозъка ми. Нещо повече — то превъзхожда физическата лудост, обзела сетивата ми. Когато погледите ни отново се срещат, виждам в очите му жар и удивление.

Максим ме целува и нейде дълбоко в съзнанието ми се заражда мисълта, че като нищо мога да се влюбя. В измъчения му шепот, в пламенните му погледи и в начина, по който боготвори всяко късче плът, попаднало под устните му.

Прокарвам пръсти през косата му и примигвам към тавана.

Единствените свидетели на този интимен момент са фигурите, нарисувани в небето. Те не са моите богове, но въпреки това усещам как ме наблюдават. И ме съдят.

Максим се плъзга надолу по тялото ми и хапе зърната ми през потничето. Покрива с горещи целувки голия ми корем.

Не мога да дишам. Никога не съм желала някого толкова силно. Едва ли някога ще се повтори. Но не можем. Аз не мога…

Ала въздишките и стоновете ни все така отекват в ротондата. Следва звукът от разкопчаването на най-горното копче на панталонките ми. Името му се откъсва от устните ми като молитва.

А после — гръмотевицата. Тих тътен, който пренебрегваме, докато припукването на връхлитаща буря не усмирява и двама ни. Отварям рязко очи, щом Максим се размърдва над мен.

Въпросът в сините му очи е същият, който се върти в моята глава. Не трябва ли да се махнем оттук, преди небето да се е продънило? Или да продължим да палуваме на пода на Обсерваторията, докато бурята вилнее отвън?

Бледият лик на Зевс се взира в мен над рамото на Максим.

Повелителят на гръмотевиците. Не знам дали да благодаря на божеството от стенописа, или да го мразя.

— Да си тръгваме ли?

Насочвам вниманието си на сантиметър вляво към красивия мъж, който ме изпива с поглед и лесно може да мине за бог.

Протягам ръка, за да го погаля, и вече съжалявам, че нощта ни заедно приключи. Щом пръстите ми докосват бузата му, нов тътен разтърсва небето.

Максим застава на колене и междувременно ми помага да се изправя.

— Хайде. Да се махаме, преди да е станало страшно. — Обръща се към терасата. — По дяволите. Храната.

— Не се тревожи за нея.

— Сигурна ли си?

— Имам връзки. Забрави ли?

Усмивката му ме изпълва с облекчение. В момента съм толкова объркана. Още не съм се отърсила от преживяното преди броени минути и е възможно никога да не се отърся.

Залива ме нов прилив на облекчение, щом той хваща ръката ми и ме повежда към изхода. Отправяме се безмълвно към лесната пътека с надеждата да се озовем на равна земя, преди дъждът да ни е настигнал.

Спускаме се бързо, но не толкова, че да го изпреварим. В самия край на пътеката ни застигат едри капки. Хукваме към джипа на Максим и точно тогава започва пороят. Скачаме задъхано в колата. Дъждът ни обгръща с бял шум и облива стъклата.

Потрепервам и Максим включва двигателя и парното. Не ми убягват погледите, които хвърля на мокрите ми дрехи. И аз не съм невинна. Той изглежда невъобразимо великолепен в прилепналата по мускулите му тениска.

— Благодаря ти — казвам и търкам ръце, за да се стопля.

— Няма проблем. — Максим отпуска глава назад с тежка въздишка. — Благодаря ти, тате. Точно навреме.

Вдигам вежди.

— Тате?

Максим обръща глава и ми отправя бегла усмивка.

— Нещо като лична шега. Преструвам се, че богът на гръмотевиците ми е баща — сочи с пръст към небето.

— Зевс?

Той се засмива тихичко.

— Знам, че е глупаво. Но май е по-добре, отколкото да се чудя какво е станало с истинския ми баща.

Обмислям трескаво думите му.

— Какво се е случило с истинския?

— Отличен въпрос. Нямам представа, а майка ми отказва да говори по въпроса. Не е идеалната ситуация, когато се опитваш да проумееш кой си.

Потъвам за дълго в мълчание, удивена от внезапното и дълбоко съчувствие, което изпитвам към него. Не разбирам защо някой би крил толкова важна информация от порасналото си дете. Моят произход е грозно дърво от предателства и измами, но поне знам откъде съм дошла. Да живееш в неведение сигурно е много по-лошо. Поне така си мисля.

— Струва ми се нечестно.

Максим вперва поглед напред, сякаш може да види нещо през дъжда.

— Отдавна ми се наложи да свикна с липсата на справедливост. — Включва чистачките. — В тази връзка, хайде да те откарам у дома, за да се изсушиш.

Посяга към скоростния лост и аз слагам ръка върху неговата. Той застива и ме поглежда.

— Прекарах си страхотно с теб. Радвам се, че се съгласи на тази разходка.

— И аз.

Очите му са неразгадаеми. Крият твърде много. Или пък и двамата чувстваме прекалено много в момента. Не мога да го разтълкувам.

Започвам да се тревожа, че той вече съжалява за случилото се, но Максим улавя ръката ми и част от напрежението се оттича. Държи я здраво през целия път.

Почти час по-късно спира зад бентлито на Кел пред моята къща.

— Е, ще се видим в сряда — казвам, макар че ми се иска да е по-рано.

Може би и той желае същото, но незнайно защо избягва да ме погледне и този факт ме наранява.

— До сряда — прошепва Максим.

Въпреки необяснимата му хладина, аз се привеждам и го целувам по бузата. Отдръпвам се, преди леката милувка да се е превърнала в нещо повече, излизам от джипа и хуквам към портата под дъжда.

Стигам до къщата, влизам и хуквам към стаята си, за да си взема душ. Горещата вода най-сетне прогонва студа от костите ми. През цялото време обаче не спирам да мисля за Максим.

За съвършената ни вечеря. За нежните докосвания. И за по-смелите. Издишам с раздразнение, избърсвам се с хавлията и обличам тениска и долнище на анцуг.

Кел стои на верандата с чаша вино в ръка. И аз си наливам една и отивам при нея. Нощта е тъмна, но поне дъждът е спрял. Всъщност в небето няма нито едно облаче.

— Защо си тук? Всичко е мокро — изтъквам и затварям плъзгащата се врата след себе си.

— Бурята прекъсна интернета. Ще пукна от скука. Ами ти?

Къде беше?

— Останах до късно в библиотеката — лъжа я.

Тя ми хвърля недоверчив поглед.

— Затова ли колата ти е в гаража?

— Докараха ме.

Кел извива вежди и поднася чашата към устните си.

— Не умееш да лъжеш, Кара. Ако и занапред ще се измъкваш с професора си, ще се наложи да се усъвършенстваш в това отношение. Или можеш просто да ми кажеш истината.

Отпивам голяма глътка от виното си, вместо да ѝ отговоря.

— Е? — прекъсва мълчанието ми тя.

— Ако ти е все едно, предпочитам да запазя тази информация за себе си.

Кел се обръща към мен и опира гръб в парапета.

— Сигурно щеше да ми е безразлично, ако не се чувствах длъжна да те вкарам в правия път. Опитвам се да ти дам сестрински съвет. И двете знаем, че е само въпрос на време.

— Докато?

Тя накланя глава.

— Докато изпратят някого за теб. Тогава игричките ще приключат. Този черен облак преследва и мен навсякъде.

Повярвай ми, знам как се чувстваш.

— Тогава защо ме тормозиш?

— Защото те обичам. Не знам къде точно изпращат непокорните демонски момичета, които не се пазят за правилния партньор, но определено не искам да се озовеш там.

— Сигурна съм, че е в Ада. Така или иначе всички ще свършим там.

Кел засмуква долната си устна и вперва поглед в светлините на града.

— Да, но мигът още не е настъпил. Разбирам, че мразиш този живот и всичко, което мама се мъчи да направи, но можеше и да е много по-зле. Можеше да е същински ад.

— Живеем в заблуда. Абсолютно нищо не е истинско.

Кел изправя гръб и разперва рязко ръце, при което част от виното се разлива по пода.

— Аз съм истинска. Ти си истинска. Не си ли струва да защитим това?

Изкушена съм да продължа спора, но ясно долавям нарастващото ѝ безпокойство. Нещо повече, знам, че е много по-добронамерена, отколкото са останалите членове на семейството ми. Връзката помежду ни, макар и на моменти твърде крехка, все пак е връзка.

— Единственото, което правим, е да вдъхновяваме хората да бъдат също толкова плоски и егоцентрични, колкото изглеждаме ние. Това означава да бъдеш Валари. Извини ме, че не горя от нетърпение да се включа в представлението.

— Там е работата, че ти изобщо не искаш да се включиш. В това е проблемът. И… — Кел затваря очи и издиша напрегнато. — Не искам да те загубя, Кара.

Преливам част от виното си в нейната почти празна чаша.

— Няма да ме загубиш — подмятам небрежно, нищо че страхът натежава в гърдите ми.

Тя въздъхва драматично.

— Да не би се влюбваш в този мъж?

— Какво искаш да ти кажа?

— Истината.

Вирвам брадичка и търся отговора в душата си. Допреди тази нощ изпитвах колебания. Сега обаче Максим е в кръвта ми. Като силен наркотик. Книгите винаги са били единствената ми пристрастеност, но Максим е съвсем друга история. Жива, дишаща мистерия. Най-пленителният персонаж в живота ми. И не искам приказката да свършва.

Никога.

Кел накланя глава и стисва обагрените си от виното устни.

Чака откровения ми отговор, макар че едва ли иска да го чуе.

— Да — признавам накрая. — Започвам да се влюбвам в него.