Двайсет и четвърта глава Кара

Снощи заспах в леглото на Максим, в пашкула на силата и топлината му, а краката и ръцете ми бяха преплетени с неговите, като котви срещу невидимата буря, която иска да ни раздели. За няколко прекрасни, спокойни часа намерих у себе си сили да го повярвам.

Сега знам, че бурята е утихнала временно. А прогнозата за днешния ден вещае огън.

Дивият страх от предстоящото ме събуди и изстреля в съзнание в ранните утринни часове на измамно спокойната неделя.

Максим все още спи, когато се измъквам от леглото и се прокрадвам на пръсти до големия прозорец. Градът е сиво-син преди зората и светлините му продължават да блещукат на хоризонта. Няколко камиона за доставки минават по сумрачните улици, а фаровете им обливат със светлина ъглите и пресечките.

Както никога — може би за пръв път в живота си — се боя от изгрева. Заедно с него ще настъпи ден, пълен с ужасяващи неизвестни.

Какво ще стане сега?

Някой знае ли изобщо какво съм направила?

Задействала ли съм някаква космическа аларма, която е накарала онези долу да се съберат по спешност? Дали в момента не решават съдбата ми? И ако е така, каква ще е тя?

Или… може би има по-лесен начин да оправя положението?

Ще кажа, че съм имала нужда да си помисля, и ще се прибера у дома, все едно цяла нощ съм карала по улиците. Когато Ардън дойде да ме вземе, ще мога ли да се спася с актьорска игра? Ще мога ли да се престоря убедително, че той ми е първият?

Потръпвам от главата до петите. Стомахът ми се обръща — иска да изхвърли съдържимото си наред с тази мисъл, която съзнанието ми отхвърля на секундата.

Да се престоря, че Максим не е съществувал, е като да прогоня най-хубавите части от себе си. Уви, скоро, много скоро ще се наложи да направя точно това.

Скръствам ръце и облягам буза на рамото си, покрито с меката тениска, която снощи Максим захвърли на пода. След всичко случило се между нас страхът, че ще се наложи да се сбогувам с него, е станал още по-непоносим. С всяка изтичаща секунда стяга хватката си около сърцето ми и отваря нови рани в душата ми.

Скоро ще трябва да си тръгна. После ще дойде Ардън. Ще разбере какво съм сторила, било то заради някаква предупредителна система на Подземния свят, или защото самият той е достатъчно хитър. Когато това се случи, всички огньове на Ада ще изглеждат нищожни в сравнение с болката да загубя Максим. В допълнение с агонията, че ще се наложи да му обърна гръб, хванала друг мъж под ръка. Отново ме полазват тръпки.

Дали не бих могла да му обясня, да го помоля да ме изчака, докато се освободя от дълга си? Абсурд. Кой мъж на този или друг свят би приел охотно подобно унижение?

А и как да му обясня подобно нещо…?

Трябва да реша каква част от истината да му призная, преди да си замина. Въпреки колебанията и отлагането, как да скрия каквото и да било от него след нощта, която прекарах в леглото му? В момента ми е трудно, почти невъзможно, да мисля трезво.

Вече споделихме толкова много… Парченца от душата ми, които не съм разкривала на никого преди. Никога няма да забравя вълшебството, на което са способни телата ни.

Уязвимостта на онези безценни моменти. Доверието в основата им. Да скрия другото от него ми се струва толкова нечестно.

Объркана съм. Уплашена до смърт.

Ако му кажа всичко, дали няма да ме погледне с други очи?

Дали няма да се почувства предаден заради многобройните ми тайни? Или ще продължи да ме гледа като досега, сякаш е готов да мине през огъня заради мен. Сякаш съм парченцето, което винаги му е липсвало, така, както той е моето.

Взирам се в улицата под прозореца. Тротоарът е осеян с боклуци от снощната буря. От време на време минават хора.

Вероятно се прибират уморени у дома след дива съботна вечер. До един вървят целенасочено, никой не се мотае. Слава богу, това означава, че папараците още не са надушили къде живее Максим. Може би скандалът вече е стара новина и всички са забравили за професора, дръзнал да се забърка с една Валари, която отдавна полага искрени усилия да остане встрани от публичното внимание.

Затварям очи и опирам глава на стъклото. Ако онези снимки не се бяха появили… Тогава всичко щеше да е различно.

Щяхме да имаме повече време… В момента бих платила всяка цена, за да разполагам с малко повече време.

Някой чука силно на вратата.

Подскачам и притискам ръка към гърдите си, а сърцето ми бие уплашено. Поглежда към ъгъла на стаята и Максим, който мърмори нещо във възглавницата си. Още спи. Обзема ме слаба надежда, която се бори за надмощие с ужаса в душата ми. Може би, ако се предам бързо и без борба на Ардън, Максим ще проспи цялата катастрофа. Току-виж решил, че съм поредната празноглава студентка, която го е изчукала и е избягала, а не жестокото създание, което го е напуснало заради мъжа, на когото вече е било обещано.

Второ почукване. По-силно и отривисто.

Подскачам повторно, но този път събирам сили, преглъщам тежко и тръгвам към вратата. Потискам пътьом сълзите, като се старя да запаметя всички малки детайли, покрай които минавам. Книгите по рафтовете с каменните подпори отстрани. Снимките в рамки по стените. Една от тях е на Максим и Джеси на плажа. Друга — на Максим и Редж в книжарницата, заедно с друга жена, която виждам за първи път. Светлите бразди в дървото между тъмните дъски под краката ми.

Всички дреболии, които оттук насетне ще бъдат единственият ми хубав спомен.

Посягам с трепереща ръка към топката, завъртам я и открехвам вратата.

Това е… Този пък кой е?

Мъжът ме поздравява с тънка усмивка и накланя леко глава настрани, сякаш очаква веднага да го позная. Само че не го познавам. Щях да се сетя, ако го бях виждала преди. Облечен е добре, макар и малко необичайно за ранна неделна сутрин — в пепелявобежов костюм. Очите му са наситеносини като цвета на океана и хипнотизиращи, под широкополата сламена шапка. Буйната му меднозлатиста коса е прибрана зад ушите, а добре оформената му козя брадичка е започнала да се прошарва.

Препускащото ми сърце се изпълва с надежда. Може би не идва за мен. От друга страна, не прилича на човек от близкото обкръжение на Максим, което, доколкото мога да преценя, не е никак многобройно.

— Добро утро — поздравява бавно той.

— Ъъъ… здравейте.

— А вие коя сте? — Гласът му е мелодичен и дълбок, но и някак небрежен, сякаш всеки миг ще избухне в смях.

Момчешката усмивка подчертава бръчиците около очите и устата ми.

Цялостното му излъчване, едновременно самоуверено и някак изпълнено с противоречия, е напълно обезоръжаващо.

Любопитството ми надделява и успявам да измънкам:

— Аз съм Кара.

— Кара — извива вежда той и ме оглежда набързо. — Хммм. Чудесно. Много си хубава.

Скръствам ръце пред гърдите. Той се засмива тихо.

— Спокойно. Просто комплимент. Напоследък жена ми ме държи на къса каишка. Освен това търся Максим. Той тук ли е?

Примигвам няколко пъти.

— О!

Отварям по-широко вратата и го пускам да влезе.

Той прекрачва спокойно прага, сякаш е идвал тук и преди — или многократно.

Сещам се, че Максим още спи, но в същия миг той се надига в леглото. Косата му е рошава, а очите — уморени, но са все така поразителни.

Плъзвам одобрителен поглед по мускулестите му гърди над чаршафа, който увива около кръста си, преди да закрачи към нас. Само дето не изглежда особено развълнуван от внезапната ни компания.

— Кой си ти и какво правиш в апартамента ми?

Мамка му.

Сърцето ми отново ускорява ритъма си. Щом Максим не познава този човек, кой е той? Каза, че не търси мен, и аз му повярвах. Поради някаква причина все още му вярвам…

Мъжът пъха ръце дълбоко в джобовете на панталона си — очевидно няма никакво намерение да си тръгне.

— Я виж ти, Максим Кейн. Колко си пораснал.

Атмосферата в стаята се променя, щом тревогата на Максим преминава в объркване. То превзема лицето му и чертите му застиват.

— Моля?

— Ти… не ме ли помниш?

— А трябва ли?

Мъжът пак поклаща глава и част от доброто му настроение се отцежда. Долавям ясно разочарованието, което се бори да скрие.

— Скъпият ми брат явно е бърникал в спомените ти — изпуска напрегната въздишка. — Разбира се. Е, няма значение — махва грациозно с ръка. — Поне в момента. В бъдеще лесно ще решим проблема.

Максим обаче не изглежда впечатлен.

— Изчезни — изръмжава той.

Непознатият не му обръща внимание. Нито грам. Сваля шапката си и се насочва към прозореца, пред който стоях допреди минута.

— Не ти ли е любопитно кой съм?

— Ако си въобразяваш, че се познаваме, значи не си добре с главата, защото те виждам за пръв път в живота си. Давам ти последен шанс. Или си тръгни по собствена воля, или ще те изхвърля.

Мъжът се разсмива и обръща сините си очи към Максим.

— Едва ли.

Ноздрите на Максим се разширяват при предизвикателството. Усещам намеренията му миг преди да се задейства — знам че ще прекоси разстоянието до непознатия с няколко дълги крачки. Мъжът обаче не трепва.

Изражението му даже не се променя. Само вдига ръка, щом Максим стига на педя от него.

Максим полита назад толкова силно и рязко, че диванът, на който пада, се оттласква поне метър назад. Надавам писък.

Той диша тежко. Споглеждаме се и си мислим едно и също.

Какво стана, по дяволите?

— Ти как…?

Гласът на Максим е спаднал до шепот, но непознатият все пак го чува.

— Защото съм бог. Затова.

Максим подпира ръка на възглавниците и се привежда.

Очите му горят. Гърдите му се надигат и спадат бързо.

Странникът сяда на един кожен стол, кръстосва крака и подпира брадичка на юмрука си.

— Двамата с теб имаме нещо общо. Изключителна сила.

Способността да изцеряваме магически раните си. — Следва мека усмивка. — Така, като гледам, и дарбата да влияем на времето посредством страстите си.

— Времето.

Мъжът потрива разсеяно пръсти. От тях изскачат искри.

Явно не му правят впечатление, понеже се е загледал в увисналите, пречупени, натежали от влага клони на дърветата пред кооперацията.

— Забележителна буря спретна снощи, момчето ми. И толкова по-добре. Иначе изобщо нямаше да те намеря. — Погледът му се спира върху мен. — Сигурно е била страхотна нощ.

Прехапвам устни, но въпреки това руменината залива бузите ми. И представа си няма…

— Кой. Си. Ти? — процежда Максим и се надига от дивана.

Мъжът завърта шапката си на коляното.

— Е, можеш да ми викаш тате. От друга страна, понеже очевидно не ме помниш, можем да започнем със Зевс. Макар че тукашните хора ме гледат странно, щом се представя с това име. Какво ще каже за Зи? Звучи модерно. — Усмивката му се разширява. — Да. Харесва ми.

Максим пребледнява. Ръцете му се свиват в юмруци. Клати глава, но не продумва. Само зяпа ококорено мъжа. Не съм сигурна, че си дава сметка какво се случва. Че чува докрай истината, с която го халосаха изневиделица. Че непознатият изобщо не е непознат. И че не е просто негов баща. Той е точно този, за който се представя.

Вярвам му. Вярвам му с всяка моя молекула, и то не само защото притежавам най-точния детектор на лъжата в стаята.

А защото — и много по-важно — казаното от странника обяснява всичко. Всичко, което ми е убягвало досега, защото бях заслепена от любов и страх.

Максим е син на Зевс.

Зевс.

Царят на боговете. Слязъл сред хората. В Лос Анджелис.

В момента седи в хола на Максим Кейн.

— Мамка му — изругавам.

Максим ме стрелва с напрегнат поглед.

— Да не би да вярваш на тези дивотии?

Млъквам, щом осъзнавам, че се е досетил за посоката на мислите ми.

— Максим…

— Кара! Стига!

— Логично е.

Пристъпвам напред. Усещам, че Зи няма намерение да ни нарани, освен ако Максим пак не го нападне. Макар да е очевидно, че не може да му причини нищо.

— Силата ти — отронвам и хващам ръката на Максим. — Енергията ти… Дори ръстът ти, по дяволите. — И всички други дреболии, които трябваше да ми подскажат истината. Но най-вече… — Това обяснява нас. Връзката. Фактът, че я усетихме и двамата, а не само аз.

Лицето му се разкривява от пълно объркване. Отстъпва назад и прокарва ръце през косата си.

— Какво общо има този откачен с нас?

Зи се подсмихва.

— О, колко сладко — подмята той и ми отправя развеселена полугримаса. — Нима той не знае?

Сега на мен ми става трудно да дишам. Въпросът е дали той знае. Естествено, че знае. Нали е шибаният Зевс. Ако не го вярвах преди, то се боя, че всеки миг ще го докаже. По дяволите. Наистина ще го направи.

Максим ме приковава с поредния напрегнат поглед.

— Какво не знам?

— Максим — едва успявам да промълвя, преди сълзите да заседнат в гърлото ми и да замъглят всичко пред очите ми. — Аз…

Аз какво? Щях да му кажа? Не мога да го излъжа. Не и сега, когато трябва да преглътне факта, че собствените му родители са го лъгали през последните двайсет и седем години.

— Кара? Какво не знам?

Зи ме изпреварва, въздъхва театрално и изрича следното:

— Скъпо мое момче, боя се, че си прекарал нощта в едно легло с демон. — Взорът му се задържа върху мен. — В интерес на истината, самият аз никога не съм имал това удоволствие.

Максим пристъпва към него и го посочва заплашително с пръст.

— Съветвам те да стоиш далеч от нея.

Зи вдига ръце, все едно се предава.

— Стига де. Дори не бих си го помислил. Демоните не са по вкуса ми. Ако смяташ, че хората са сложни…

Максим се завърта на пета към мен и ме приковава с поглед.

— Кара. — Очите му омекват, сякаш ме умолява безмълвно да му заявя, че баща му лъже безсрамно. Че всичко това са пълни глупости. Де да можех.

Вместо това преглъщам с мъка сълзите, свеждам поглед към босите си крака и осъзнавам, че никога няма да има подходящ момент за подобно признание. От самото начало ситуацията е напълно прецакана, но същевременно и вълшебна.

— Говори истината. Казва ти онова, което аз трябваше отдавна да ти споделя.

Минават няколко напрегнати секунди. Толкова напрегнати, че почти ми се приисква Ардън да се появи отнякъде и да ме спаси от изражението на Максим, което дори не смея да зърна. Ако можех някак да прескоча осъждането, болката и обидата, които несъмнено ще вгорчат всичко помежду ни, при положение че мигът на истината най-сетне е настъпил…

Когато обаче вдигам глава, за да го погледна, той излъчва единствено изумление. Лицето му е също толкова красиво и уязвимо, колкото преди няколко часа, когато двамата се любехме страстно. Очите му са разширени и стъписани. Диша учестено с разтворени устни.

— Демон.

— Да. — Гласът ми натежава от сълзи. — Предимно.

— Добре.

Преглъщам с гигантско усилие, от което трахеята ми би трябвало да се разкъса.

— Добре…?

— Какво по-точно означава това?

Зи отново обляга буза на ръката си в нетърпеливо очакване, все едно се е отбил в градската библиотека точно навреме за литературно четене.

— Онова, което си прочел в сценария на дядо ми… Вярно е.

Поне отчасти. Не е спал с баба ми, за да заплати за свободата си. Вече е бил избягал от Ада и тя е представлявала неговото наказание за постъпката му. Била е изпратена, за да го съблазни. Забременяла е с майка ми, преди той да разбере коя е наистина.

— И коя е била?

— Сукуба. Демон в тялото на жена.

— Наказанието му е било да създаде дете с демон? Това ли ми казваш?

— Отчасти… — гласът ми затихва, понеже сме на крачка от най-мрачната част от истината.

Максим стисва устни.

— Какво друго?

— Когато разбрал, че е бременна, избрал да остане. Не искал да изостави семейството си, макар това да означавало, че ще живее в заточение от всички нас. И че ще трябва да гледа безучастно, с мисълта, че рано или късно някой инкуб ще дойде за майка ми. — Долната ми устна потреперва. — И за мен.

Лицето му се зачервява. Мускулите му изопват като въжета.

Зениците му така се разширяват, че синьото почти не се вижда.

— Не.

Краткото му възклицание изразява всичко. Отказът му да повярва. Отказът да се примири. И неизбежните последствия от двете.

Чертите на Зи потръпват досущ като моите.

— Да му се не види. Лоша работа.

Макс го стрелва с поглед.

— Защо още си тук?

— Всъщност трябва да си благодарен, че не съм си тръгнал, момче. — По-възрастният мъж се изправя с въздишка. — Защото съм единственият, който би могъл да те измъкне от тая каша.

А повярвай ми, кашата е голяма. — Зи вдига високо вежди и си поглежда часовника. — Май пристигнах тъкмо навреме. Или една идея по-късно от идеалното. — Обръща се към мен: — Семейството ти знае ли?

Клатя глава.

— Не. Поне предполагам, че не знаят.

— Но скоро ще узнаят — отсича Зи без никакво колебание.

— Да — кимвам разтреперано. — Той вече е тук.

— Кой? — пита Максим.

— Ардън. Той е инкубът. Изпратен е за мен.

Очите на Максим мятат мълнии.

Знаела си за това?

— Разбрах чак снощи — отвръщам отбранително.

— Ще те пипне само през трупа ми — изръмжава той.

Обещание, изсечено в камък.

— Вече е твърде късно — включва се Зи. — Щом сте били заедно, тя вече е нарушила личния указ на Хадес. — Царят на боговете цъква раздразнено с език и поглежда многозначително към чаршафа, увит около кръста на сина му. — Ключовият въпрос е, че човечността ѝ трябва да бъде заличена чрез внимателно контролиран разплод. Подобна простъпка се наказва жестоко. Ако разберат за това, на секундата ще ѝ подпечатат билета за Подземния свят.

Максим поема към вратата, но после се обръща. Прокарва длан по устата си.

— Това е някакво безумие.

— Разбирам — казва Зи. — Повярвай ми. Представа си нямаш с какви безумия съм се сблъсквал през годините. — Тръгва към вратата и си слага шапката. — Трябва да изпием по бира.

Тъкмо ще ти разкажа някоя и друга исто…

— Пет пари не давам за историите ти, нито за шантавите ти теории относно произхода ми, ясно?

Зи свива замислено устни.

— Слушай — подема. — Аз съм заклет романтик по природа.

Едва не врътвам очи. Ако може да се вярва на легендите, Зевс си е най-обикновен женкар.

— Цялата тази ситуация с малкото ти дяволче… — махва към мен. — Нека се обадя тук-там. Може пък да успея да оправя нещата.

Максим се засмива отсечено.

— На кого, по дяволите, ще се обадиш? На бога на Подземния свят?

— Ако искаш да знаеш, с Хадес в момента си говорим, а това невинаги е било така. Уви, не мога да кажа същото за другия ми брат. — Усмивката му се напряга. — Но ще си говорим за него някой друг път.

Максим посяга към вратата и я отваря широко.

— Вън.

Максим — хуквам към него, тласкана от отчаяна и вероятно опасна надежда. Увисвам на ръката му и забивам пръсти в мускулите му. — Чакай — удрям го на молби. — Моля те, почакай малко.

— Какво да чакам? Не мислиш ли, че чухме достатъчно?

— Позволи му да ни помогне. — В очите ми отново запарват сълзи. Този път обаче са породени от надежда. Последната ми надежда. — Моля те. По-лошо от това не може да стане.

Съвсем правилно. По-лошо от това, здраве му кажи. Вече съм прецакана по всички възможни начини.

— Аз мога да те защитя, Кара — заявява той и гласът му омеква, сякаш Зи изобщо не присъства в сцената.

— Знам, но… — поглеждам към Зи и питам: — Наистина ли смяташ, че можеш да промениш решението им?

Той вдига рамене.

— Дори да мога, всичко си има цена.

Сърцето ми се свива.

— Каква цена?

— Тяхната. — За пръв път бръчиците на Зи се врязват в лицето му. — И моята, разбира се. Знаеш как стават тези неща. Няма да си сложа главата в торбата, за да защитя някакъв си демон, само заради черните ти очи. Редно е да получа някаква отплата.

Вбесената гримаса на Максим пак се настанява на лицето му.

— Колко благородно от твоя страна.

— Приеми услугата или я откажи, синко. Ти си този, който има какво да губи. Ако някой не застане на пътя им, любимата ти ще се озове в пламъците на вечните мъки по-бързо, отколкото можеш да си представиш. Съмнявай се в думите ми, щом искаш. Но преди това я погледни в очите и ми кажи какво виждаш там.

Стисвам още по-силно ръката му и облягам глава на рамото му. Мълчалива молба, която се надявам да разбере.

Ако реша да ти повярвам… и ако се съглася… какво ще поискаш в замяна?

Долавям достатъчно примирение в гласа на Максим и то подхранва новородената ми надежда.

— Търся те почти от десет години, Максим. Искам възможност да опозная сина си. Нанси ме лиши от детството ти. Така лиши и теб от възможността да опознаеш себе си.

Призванието си. Талантите си. Просто искам шанса да поправя това.

Напрежението, което Максим излъчва, е осезаемо и толкова силно, че бих го усетила дори двамата да не бяхме на една и съща вълна.

— Щом е решила да ме раздели от теб, значи е имала добро основание.

Лицето на Зи не трепва.

— Не се съмнявам, че го е направила с умисъл. Ала не знам дали е била добра.

— Не смей да говориш за майка ми…

— Искаш ли да ви помогна, или не? — пита Зи и отново изглежда по-скоро раздразнен, отколкото развеселен.

Поредният знак, че под костюма му се крие бог, който е свикнал да получава своето. Този факт би трябвало да ме успокои, но не се чувствам така. Защото усещам, че цената му ще е по-висока от шанса да опознае отдавна изгубения си син.

Твърде съм зряла и съм прочела прекалено много книги, за да се доверя на думите му. Сигурна съм, че има и друго. Обаче не събирам смелост да го попитам направо и да рискувам помощта, която ни предлага.

Максим ме прегръща през раменете и ме притиска настойчиво към себе си. Жестът е колкото нежен, толкова и собственически. Дано означава, че е готов да направи всичко, за да ме задържи близо до себе си. Дори ако се наложи да допусне един непознат в живота си, за да опази моя.

— Е, какво решаваш? — натъртва Зи и потропва с крак по пода.

Максим стисва зъби.

— Ако това е условието ти, тогава се обади където трябва.

Зи кимва.

— Добре. Ще направя необходимото, но докато не науча повече, тя остава под твоя защита. Няма да нося отговорност, ако междувременно я сполети нещо.

Максим ме притиска още малко към себе си.

— Ще се грижа за нея.

Сгушвам се в Максим като жест, че вярвам на всяка негова дума. Че му вярвам безрезервно. В замяна получавам прилив от неговата енергия — топла, силна и целенасочена. Точно от това се нуждая в момента. Ето заради какво се противопоставих на семейството си. Заради този мъж, този полубог, който държи в ръцете си всяка частица от сърцето ми, всеки сантиметър от душата ми и всяка минута от живота ми.


Загрузка...