Шеста глава Максим

— Кара.

Дори не съм сигурен дали изрекох името ѝ на глас. Усещам го повече като инстинктивен подтик. Като вълничка в кръвообращението ми. Сякаш първобитното в мен отдавна е чакало появата ѝ…

Тук. Толкова близо.

Още по-близо, щом полага длан върху мен. Топлината, която излъчва, е осезаема, като пламъци, които лумват в гърдите ми и обхващат пулсиращия в тях орган. Сърцето ми жадува за красивия ѝ огън. Алчно е за буйната ѝ, забранена жар…

Кара.

Този път ме чува. Личи си по това, как трепва и застива, но не се отдръпва. Изведнъж се отъждествявам с Данте повече от всякога. Да прекося ли охотно реката, за да се отдам на пламъците, или да остана на моя бряг? Да се отдалеча ли от греховете, които ме чакат на отсрещния?

— Максим.

Името ми е тих шепот. Обгърнато е от несравнимото ѝ ухание, канелата и подправките, които ме карат да оближа устните си отвътре. А после и отвън.

По дяволите. В беда съм.

— Моля те… недей… — промълвява тя.

Изръмжавам, докато пръстите ми превръщат ръба на бюрото в произведение на модерното изкуство, а краката ми дълбаят бразди в пода.

— Шегуваш се, нали? Защото в момента полагам неистови усилия да не те докосна.

— Имах предвид… да не ме отблъскваш.

Издишвам шумно.

Тя преглъща с усилие.

— Максим… — отронва Кара и стонът ѝ прозвучава почти като въпрос. Въпрос, породен от отчаяние.

— Какво? — прошепвам. — Какво?

— Кажи ми, че не само аз се чувствам по този начин. Моля те… кажи ми.

Плъзва ръка по шията ми и аз преглъщам шумно като нея.

— Знаех си — прошепва тя.

Следва поредното дълго и напрегнато мълчание. Вглеждам се отново в лицето ѝ и търся оправдание за чувствата си. Тя наистина не се страхува от мен. Не се страхува от огънатия от ръцете ми метал и браздите в пода. Нещо повече — разклатеното ми самообладание сякаш е събудило някакво ново усещане у нея и е подпалило сетивата ѝ. Диша тежко и учестено. Изпива лицето ми с очи, чиито зеници така са се разширили, че засенчват шоколадовокафявите ириси.

Поема си бавно и целенасочено дъх, сякаш се намираме в падащ самолет и аз съм ѝ дал последната читава кислородна маска.

— Но защо така упорито го криеш от мен?

Пропадам. Губя височина бързо и неизбежно. Как да се върна горе? И пука ли ми изобщо?

Не. Трябва да ми пука.

Успявам да вдигна ръка. Обгръщам нейната и улавям пръстите ѝ.

— Защото не можем…

— Какво? Поне да го признаем?

Кара притиска челюстта ми с неочаквана сила.

Поне вече не се налага да го крия от нея. Тя мигновено откликва на объркването ми с широка и сладка усмивка. Все едно е съвсем нормално да ми мачка лицето като булдозер с размерите на фея.

Стисвам рязко клепачи.

— Греша ли? — настоява тя. — Отвори очи, погледни ме, кажи ми, че греша, и ще си тръгна на секундата. Никога няма да споменавам за случилото се. До края на семестъра ще седя на задния ред. Ще обсъждаме Ада по два часа седмично и ще…

Не довършва изречението. Ахва, щом прокарвам пръсти през косата ѝ и я дръпвам силно. Зениците ѝ се разширяват още повече. Разбира ситуацията и този факт ме заслепява за всичко друго, освен за потъмнялата ѝ като мастило нужда.

— Мислиш, че когато си близо до мен, Адът е само литературна концепция? — питам.

Докосването ѝ става по-нежно. Заравя пръсти в брадата ми в стремежа си да докосне кожата отдолу.

— Въобразявах си, че знам какво е Адът… преди да ме докоснеш за пръв път.

Край. С няколко думи заличава безследно надеждата ми да отрека чувствата си и да приема сламката, която сама ми подаде. Но съм сигурен и в друга истина и знам колко е важно да я изрека на глас. Сякаш така ще я направя по-приемлива.

Надявам се.

— Добре. — Отдръпвам ръката си от черните копринени кичури. — Не грешиш. Това определено е нещо…

— Нещо?

— Различно.

— Добре — отвръща Кара с тихо примирение. — Различно… — В повторението обаче също се съдържа въпрос. Настоятелен въпрос, от който няма да ми позволи да се измъкна.

— Да. — Замлъквам, колкото да събера мислите си, преди да процедя: — И опасно.

Откъсвам се напълно от нея и поемам с широка крачка по подиума, който рядко използвам, но в момента ме спасява с размерите си. Събирам вещите си и подреждам петнайсетина пъти листовете, колкото да върша нещо с ръцете си. Нещо друго, вместо да ги прокарвам по пищните ѝ извивки и меката ѝ кожа.

— Защото си ми преподавател? — изсумтява тя. — Не е като да съм току-що излязла от гимназията първокурсничка. А и да бях, животът ми е поднасял немалко трудни уроци. Също така съм сигурна, че няма да сме първата двойка преподавател и студент дори тук, в „Аламида“, която е…

— Това няма нищо общо.

Кара скръства ръце. Тази гледка изобщо не ми помага, защото памучната ѝ блузка се смъква надолу от жеста и подчертава деколтето ѝ по най-добрия — не, мамка му, по най-лошия — начин. Слава богу, че катедрата скрива очевидната ми възбуда.

— Какво по-точно имаш предвид?

— Не знам. — Чистата истина е. — Мога да кажа единствено, че вече мислих надълго и нашироко по въпроса. Размишлявах за… каквото там се случва помежду ни и какво би било да заявим на нашия невидим Харон да ни качи на лодката си и да ни отведе до другия бряг.

Едва не се присмивам на себе си. В края на краищата обичам да изучавам поезията, а не сам да пиша такава.

Кара пристъпва от крак на крак. Струва ми се едновременно решителна и неуверена. Ту смела, ту готова да си плюе на петите. И при мен е така — какво искам и от какво се нуждая са две различни неща. Уви, явно и за Кара положението е същото.

— И какво беше чувството? — прехапва долната си устна тя. — Да си представиш този скок с мен?

Издишвам шумно.

— Грешно, откъдето и да го погледнеш.

И правилно във всяко отношение.

Задържам това признание вътре в себе си, въпреки болезнената гримаса, която разкривява лицето на Кара.

Болка, която е истинско мъчение за мен. Но не мога да ѝ разкрия повече. Не мога да ѝ обясня защо знам, че не мога да се противопоставя на тази истина — а само че го знам с първична непоколебимост, до мозъка на костите си и с всяко мускулче на тялото ми. До такава степен ме е обсебила.

Събудила е дълбоко стаени части от мен…

Освен това Кара е достатъчно обременена психически покрай потеклото си. Колкото повече си мисля за родословното ѝ дърво, толкова по-силно се удивлявам, че е запазила разсъдъка си. Моето мълчание обаче ѝ дава повод да си върне маската на сюрреалистично — дори донякъде плашещо — примирение. Може би така е най-добре. Защото всяка изминала секунда, прекарана с Кара Валари, отслабва желанието ми времето ни заедно да изтече.

Но все по-ясно осъзнавам, че се налага.

— Приключихме ли, професоре? Имам уговорка със сестра ми Кел да учим в библиотеката.

Кара подпира ръка на кръста си и вирва предизвикателно брадичка. Вдигам скептично вежда.

— Нали знаеш, че това е оксиморон? „Кел Валари“ и „учене“ в едно и също изречение?

Шегата, която уж трябваше да смекчи напрежението, постига точно обратното. Кара ме стрелва с отровен и напълно заслужен поглед, а аз бързо бия отбой:

— Добре де, не беше честно от моя страна. Не познавам Кел и…

— Определено не я познаваш — прекъсва ме тя.

— Колегите обичат да клюкарят в кафенето — допълвам. — А не е редно да го правят. По дяволите… — Прокарвам ръка по лицето си. — Не е редно аз да го правя.

Недодяланото ми извинение май не я впечатлява. Кара ме измерва рязко с поглед и обявява безизразно:

— Тръгвам си.

Завърта се и поема обратно към най-горния ред, тракайки с токовете на ботушите си. Събира си нещата насред гъстата като сироп тишина и излиза през вратите на върха на стълбите.

След две секунди си признавам, че вече жадувам за нея.

Хуквам по стъпалата с надеждата поне уханието ѝ да се е задържало…

Но попадам на друга, по-неочаквана находка. Върху сивия мокет, точно до върха на обувката ми, блещука обица с инкрустирани скъпоценни камъчета.

Нейната обица.

Сигурен съм, че е нейна, защото преди броени минути пръстите ми бяха заплетени във великолепната коса, която се стелеше покрай малкото златно бижу с рубини и диаманти — то не представлява обикновен набор от скъпоценни камъни и красив филигран. Прилича на стар семеен герб. Свиреп средновековен вълк тича по небе от диаманти и стиска по един в заострените си лапи. Цепките на очите му и изплезеният език са направени от тъмночервени рубини.

Едно от най-прекрасните и уникални бижута, които някога съм виждал. Нещо в него се вкопчва в тъмнината в мен с такава сила, че присвивам очи, за да разчета миниатюрния надпис на латински около овалната обица…

После си давам сметка, че с всяка секунда, която губя тук, тя все повече се отдалечава от мен.

Стигам до вратите със скок и почти едновременно връхлитам през тях.

— Кара!

Тя обаче е изчезнала, докато съм тичал след нея и съм се дивял на деликатното бижу. Коридорът е тих и с нищо не ми подсказва накъде е тръгнала. Което не би трябвало да ме разгневява до такава степен.

Ще я видя след няколко дни. Кратък срок, особено на фона на случилото се днес. Но трябва да се изправя лице в лице с истината. Трябва да призная, че прекрачих границата с това момиче, въпреки всички сирени, предупреждения и заплахи на здравия ми разум. Пренебрегнах съзнателно мъдростта му.

Истина, която вече не мога да отричам.

Ще продължа да пресичам тази граница. Ще навлизам в забранената територия отново и отново, докато не разбера защо Кара Валари не прилича на никого другиго, когото познавам.

И защо не се плаши, че и аз съм различен.


Загрузка...