Кръвта на Зевс

Осемнайсета глава Максим

Не става въпрос само за факта, че тя отново избяга от мен и ме остави с още повече въпроси без отговор.

Проблемът не е дори в похотта, с която се боря цяла нощ заради нея, нито че за пореден път ме накара да повярвам как червеният цвят сякаш е създаден лично за нея.

Има нещо повече. Защото сега ние сме нещо повече.

Видях нещо повече от голата ѝ кожа и възбудата ѝ. Нещо повече от съблазнителните ѝ устни, които се разтварят пред моите. Нещо повече от горещината на великолепното ѝ тяло, когато се отвори за мен и ми позволи да вкуся дълбините ѝ.

Видях нейните тайни.

До някои ме допусна охотно. До други обаче — включително разкритието, заради което избяга — не толкова. Ето защо, докато слънцето се издига над „Аламида“, а аз седя на бюрото си и оценявам последната теза, съм точно толкова объркан и бесен, колкото бях преди осем часа, когато Кара избяга от същия този кабинет като попарена.

Проклет да съм.

Наистина ли беше попарена?

Какво точно се случи тук снощи?

Вече сто пъти превъртах събитията наум. Съвършените моменти, които не спират да ме измъчват и като нищо ще сцепят панталоните на омачкания ми официален костюм.

Другите, заради които крача напред-назад под сноповете утринни лъчи и си мечтая да са лунна светлина. Изгарям от желание да ги преживея отново от първата до последната минута… но с информацията, с която вече разполагам.

Която е… каква?

Тази мисъл ме приковава на място. Дотук с жалкото самосъжаление. Прозрях истина, която ме ослепява като безмилостното слънце и обгорените бразди в плота на бюрото ми. Да, тайните на Кара явно са по-строго охранявани от страстта ѝ.

Аз обаче открай време обичам предизвикателствата. През всеки ден от живота ми се боря за самоконтрол, а по-голямо предизвикателство от това — здраве му кажи.

Да не говорим, че вече разполагам със сериозна улика, която да даде начален тласък на мисията ми.

Час по-късно награбвам всички сценарии, които Джовани Валари някога е писал, и вървя към най-отдалечения кът на втория етаж на университетската библиотека. Сградата тъне в гробна тишина, несъмнено заради махмурлука, който мнозина отспиват. Нямам нищо против. В главата ми е достатъчно шумно заради множеството въпроси, които ме тормозят.

Какво се крие в сърцевината на връзката ми с тази жена? В това привличане, което нарушава законите на биологията, на химията, на здравия разум?

Защо тя ме търси постоянно и с готовност признава връзката помежду ни, а щом я помоля за нещо повече, което да скрепи отношенията ни, бяга? Защо постоянно се позовава на семейството си като обяснение за тази реакция и колко дълбоко е влиянието на роднините ѝ над нея?

Какво е обяснението за буквалните огньове в очите ѝ?

Защо така упорито се крие? Какво крие?

Време е да анализирам всички улики, които събрах. В дълбочина.

Въпросното кътче в читалнята на втория етаж е нещо като мое лично скривалище, което повечето студенти не харесват, защото е овехтяло и тъмно. А след като откриха новото крило, което напълно отразява модерните и скъпи вкусове на Вероника Валари, то окончателно ще опустее. Не че се оплаквам. Така ще разполагам с повече място, за да разгърна…

— Мамка му!

Възклицанието ми кара Джеси да вдигне глава и да ме удостои с една от наперените си усмивки, които са негова запазена марка.

— Виж ти, каква приятна изненада — провлачва той. — Мислех, че си затънал до шията в курсови работи.

— Аз пък си мислех, че още пиеш кафе и се гушкаш с червенокоската, която не можеше да си извади езика от ухото ти на снощното събитие.

— Да пренощуваш в дома на момичето си има своите предимства.

— Щом казваш.

— Струва ми се, че си натрупал личен опит в тази област — изтъква той и поглежда многозначително омачкания ми костюм от вчера. — Вярно, че снощи онази сладурана се опита да спука моя tympanum, но това не значи, че съм ослепял, професоре. Видях те как се омете рано-рано от партито. И — изненада! — Кара Валари хукна да те гони на високите си червени токчета.

Присвивам неволно очи.

— Сериозно ли вкара в едно изречение латински научен термин, описващ евтината ви любовна игра, и обувките на Кара?

— Малко неща са по-изящни от комбинацията между човешката биология и добре изработените обувки на висок ток, приятелю.

— Сигурно бих могъл да се сетя за няколко.

— Дано не си размишлявал върху тях снощи. — Джеси вади дебела книга от купчината на масата пред себе си и я отваря на страница, поместваща великолепно изображение на Слънчевата система. — Не ме разочаровай, човече. Не ми казвай, че си отказал на онази жена на фона на облеклото ѝ и начина, по който те изпиваше с поглед.

Прокарвам бавно ръка по лицето си.

— Добре. Не ти го казвам.

— Слава богу — проточва врат той и вдига вежди. — И?

Стисвам устни.

— Сложно е.

— Фондовият пазар е сложен, приятелю. Трафикът в центъра в час пик е сложен. Но да усетиш кога една великолепна жена ти е хвърлила око и да не направиш нещо по въпроса? Това не е сложно, Максим Кейн. Това е благословия от боговете.

Завършва с патос, достоен за някой дълбокомислен философ, и позволявам на една малка усмивка да се изпише на лицето ми. Още усещам вкуса на Кара по устните си. Моля се мълчаливо да се задържи за постоянно.

— Е, боговете не бива да се тревожат, че усилията им са отишли напразно — отбелязвам накрая и вдигам предупредително пръст. — Но няма да ти споделя повече от това. Край на дискусията.

Джеси размахва победоносно ръце.

— Щом казваш. Но те уверявам, че скоро пак ще си поговорим.

Едва ли ще ми се удаде по-добра възможност да сменя темата. Спирам поглед върху заглавията, които е натрупал пред себе си. До едно са дебели научни издания, толкова ценни, че могат да се заемат само в читалнята.

— А какво води вас в това мухлясало кътче, професор Норт?

И което е по-важно, оставихте ли поне една книга по астрономия за студентите?

— Имам мисия — отвръща той и разкършва рамене. — Търся отговори. — После вдига очи към тавана. — Някой там, горе, чува ли ме? Отговори, моля!

Свъсвам се.

— Какви отговори?

— Такива, обясняващи звездната формация, която Кел Валари е заснела предишната нощ. — Лицето му се изопва, щом вади увеличена версия на снимката от телефона на Кел, копирана на фотографска хартия. — Добре де, ще го призная гласно. Нямам никаква идея какво представлява това чудо.

— Което вероятно означава, че гориш от желание да си го изкараш на някого.

— Да, на себе си — мята ядно фотографията и тя се плъзга по масата. — Това съзвездие, ако изобщо е съзвездие, е лишено от какъвто и да било смисъл. Не само за източния небосвод по това време на годината. А за всеки небосвод по всяко време.

Не е дрон, защото проклетото нещо е твърде голямо и не отговаря на спецификациите на самолет, бил той цивилен или военен.

— Кофти.

Не е нужно да притежавам тънкия усет на Кара, за да доловя раздразнението му. От деня, в който се озова за постоянно в инвалидната си количка, Джеси знаеше, че умът ще е единственото му предимство на този свят. При това първокласен, гениален ум. В редките случаи, когато не знае нещо, Джеси не се спира, докато не го разплете.

— Хммм — сумти той. — Не бих се изразил точно така.

— В смисъл?

— В смисъл, че на този етап почти се надявам да не открия достоверно обяснение.

Присвивам още малко очи.

— Защо?

— Защото тогава ще мога да изляза с теорията, че това е чисто ново съзвездие.

Пръстите ми застиват над тъчпада на лаптопа ми. Отворил съм празен документ, но възнамерявам да го запълня по най-бързия начин с анализ на старите сценарии, писани от Джовани Валари.

— Говориш сериозно — отбелязвам.

— Напълно — кимва Джеси.

— Как е възможно? — Не разбирам много от неговото научно поле, както и той не разбира особено от моето, но знам основните неща. — Нали съществуват осемдесет и осем съзвездия? И броят им не се е променял от почти сто години?

— Да, но точно това прави науката толкова готина, приятелю.

Шансът да превърнеш невъзможното в реалност. — Пак грабва снимката на Кел и я размахва пред себе си. — И да откриеш нови звезди в небето.

Отвръщам небрежно на нетърпеливата му усмивка.

— Нали не забравяш за другите елементи на снимката?

Кварталите в подножието на хълма? И града от другата му страна? Може би хлапета са си играли с фенерчета или нещо от рода.

— Насред гръмотевична буря и пороен дъжд? Съмнявам се.

Такъв си е Джеси. Да превърнеш невъзможното в реалност. Физическите ограничения никога не са го спирали, но любимото му занимание е да ме дразни.

Което прави и в момента — поглежда купчината ми сценарии с пакостлива гримаса.

— Нима една конкретна дама в ретро червено е породила у вас интерес към класическите филми, професор Кейн?

— Разбира се — отговарям добросъвестно аз.

Той се взира преценяващо в сценариите ми.

— Еха. Това оригинали ли са?

— В известна степен, да. Част от тях са копия, от онези, които актьорите четат на репетиции, но всички датират от същата година, през която сценариите на Валари са били заснети.

— Леле. Дори не знаех, че ги имаме в библиотеката. Сигурно скоро ще ги преместят в новото крило.

— Едва ли.

— А?

— Джовани Валари е отчужден от семейството си. Доколкото разбирам, не по собствен избор, но на фона на обстоятелствата от миналото му…

— Аха — клати глава Джеси и мърмори замислено. — Обстоятелства.

Поне прозвучава тактично. Също като „отчужден“. Но Джеси не ме разпитва за отношенията на Кара с дядо ѝ, за което съм му благодарен.

Взема един сценарий от купчината и го разлиства.

— Този изглежда доста интересен. „Разплатата на Ада“. Не помня филма, а имам чувството, че би трябвало да ми е познат. Винаги съм смятал, че Валари се справя най-добре с шпионските трилъри и мафиотските драми, но в този май има достатъчно патос, че да се хареса и на арт средите.

— Джеси — поглеждам го аз, макар че тонът ми е достатъчно красноречив.

— Как мислиш, дали филмът не е независима продукция? По онова време инди лентите[2] не са се ползвали с днешния престиж. А и този сценарий е писан след драмата със старлетката и съпруга ѝ. Родът Валари е било опетнен. Тогава звездата на Джовани е залязла и ако не беше дъщеря му, името им отдавна щеше да е потънало в небитието. Тя го издигна до нови ви…

— Джеси.

— Какво?

— Трябва да ти кажа няколко неща.

Той оставя разгърнатия сценарий на масата пред себе си.

— Звучи сериозно.

— Да — събирам ръце като за молитва и се питам дали нямаше да е по-добре да започна деня си по различен начин.

Подпирам брадичка на пръстите си. — Ти ме познаваш по-добре от всеки друг на тази планета. Нали?

На лицето му се изписва смръщена гримаса.

— Говориш за двата тона пармезан, които слагаш на пицата си? Или как пазиш коричките и ги даваш на бездомните кучета напът за фитнеса? Или за по-мрачните неща, като странната ти мания по мемета с Гарфийлд?

— Говоря за нещата, които са доста по-мрачни от гореспоменатото — изтърсвам припряно от страх, че ако се поколебая, изобщо няма да ги изрека. — За факта, че успях да ти причиня онова, което ти сторих. И причината да върша други… странности.

Той се плъзва назад с инвалидната си количка и оставя сарказма си настрана заедно със сценария на „Разплатата на Ада“.

— Защо повдигаш този въпрос?

— Защото мисля… всъщност съм сигурен… че Кара може да е като мен — прокарвам пръсти през косата си. — И, да, знам колко налудничаво звучи. Макар че не е цялата истина…

— Каква част от истината е тогава? — прекъсва ме ядно той.

Не го виня. Ще бъде прикован към количката си до живот заради моите ненормални способности, а сега му пускам бомбата, че може би не съм единственият свръхчовешки изрод на света. В този град, по дяволите.

Вдигам поглед и поклащам унило глава.

— Тя е различна, Джеси. Влияе ми различно. Това едва ли е голяма новина за теб. Забеляза го още първия път, когато ни видя заедно. Ти ме насърчаваше да се пробвам с нея.

— Защото смятах, че ще извади бастуна от задника ти, скапаняк такъв. Че ще излезете на няколко истински, нормални срещи. Разходки по плажа. Миниголф. Скачане с парашут.

Подпирам тежко лакти на масата и изгърбвам рамене.

— Повярвай ми, вече имам чувството, че пропадам — отмятам глава назад и разтърквам силно очите си. — И нямам представа къде ще се разбия.

— Защо просто не попиташ Кара? — провлачва той. — Може би тя ще знае.

— Защото, ако отговорът беше лесен, щеше да ми го каже, вместо да избягва всячески темата. А аз нямаше да съм тук и да чета сценарии на филми отпреди четирийсет години с надеждата да намеря каквато и да била улика към истинския отговор.

Отговорът, който лежи по-дълбоко от всичко това. Вече го знам. Да му се не знае, виждам го всеки път, когато погледите ни с Кара се срещнат. Таи се във всяка измъчена сянка, която тя ми позволява да зърна в огромните ѝ кафяви очи. Изложен е на показ, когато е бясна или погълната от страст, пробужда се за живот насред онези удивителни, омагьосващи пламъци…

— Добре — обажда се меко Джеси. — Нека тогава анализираме ситуацията. Какво те кара да мислиш, че тя е като теб?

— Тя е… интуитивна.

Джеси извива високо вежда и мълчи, за да ми даде възможност да поясня. Аз обаче не го правя и в крайна сметка той проговаря:

— Интуитивна? Това ли е? Много хора са интуитивни, Максим. За бога, Редж и Сара разбират, че съм болен от грип, три дни преди мен самия.

Търся отчаяно думи. Аз. Не ми достигат думи.

— Повече от това е, мамка му.

— Какво повече? Чете ти мислите?

— Не. И това не е. Не точно.

— Добре. Чете ти… какво? Сърцето? Душата?

Въздъхвам раздразнено.

— По малко и от двете, предполагам. — Или пък по много и от двете. — Може би най-добрата дума е „хиперемпатия“. Кара долавя емоционалните вибрации на хората.

— Емоционални… вибрации.

— Да. Енергийни вълни. Но с повече детайли.

— Енергийни… вълни.

— Да.

— За какви детайли говориш? Може ли да се изразиш по-точно?

Ругая под нос.

— Трябваше да се досетя, че няма да ми повярваш.

Истината е, че ми е ясно защо съм си въобразил обратното.

Допреди няколко минути Джеси ми разправяше за непознати звезди, дори за новооткрито съзвездие. Щом вярва, че невъзможното може да се случи чрез сбор от хелий, водород и скапани ангелски сълзи, защо не приеме, че и в моите твърдения може да се съдържа някаква истина?

— Нямам търпение да чуя какво ще кажеш за пламъците, които видях в очите ѝ.

— Виж, това може и да го повярвам донякъде — отвръща той. — Спонтанното самозапалване отдавна е отхвърлено от науката, но пък ти не говориш за жива факла, така че… Освен ако не броим снощната ѝ рокля.

— Ще ти бъда дълбоко признателен, ако спреш да споменаваш роклята ѝ с такава самодоволна физиономия, гадняр такъв.

Никога не съм му се изрепчвал по подобен начин, но той си го заслужи.

— Да, да, извинявай…

Изрича го някак разсеяно и вдигам глава точно навреме, за да проследя немигащия му поглед, втренчен в сценария.

— Ехо! — обаждам се. — Земята вика Норт. Сценарият едва ли е чак толкова добър.

Джеси тръсва глава в някаква чудата комбинация от кимване и отрицание.

— Доста е… разголващ — казва. — Имам предвид, че…

Гласът му е странен като поведението му. Изпитвам облекчение, когато обръща сценария към мен, забива пръст по средата на страницата и заявява:

— Чети оттук.

Свеждам глава над листа и плъзвам очи по текста.

— Антъни се надига в леглото, разтърсен от кошмара си.

Поглежда напред и отново се стряска. Визалия седи в края на леглото, напълно гола. В очите ѝ горят пламъци. Антъни проговаря, но тя го прекъсва.

— Време е, Антъни — продължава вместо мен Джеси.

Привежда се напред и чете диалога под ъгъл: — Адът ти подари повторен живот. Това е цената за твоето обновление. Трябва да платиш с есенцията на собствения си живот.

Сцената не приключва. Има още много. Детайлите обаче са — ако трябва да използвам израза на Джеси — „разголващи“ и обясняват защо екранизацията на „Разплатата на Ада“ така и не е видяла бял свят. В най-добрия случай филмът е бил излъчван само в късните часове заради ограниченията, свързани с включените неприлични сцени. Нещо обаче ми подсказва, че дори това не се е случило. Инстинктивно разбирам, че сценарият дори не е стигнал до филмовите студиа… и че професионалното падение на Джовани Валари вече е било започнало.

Защото е писал за своята истина? Възможно ли е сценарият да почива на… реални събития от живота му?

Мисълта ме връхлита с такава сила, че рязко се облягам назад. Плясвам гърдите си с длан, убеден, че половината помещение се е сринало върху мен. Както и небето.

— Боже в шибаните небеса! — ахвам.

— Грешиш, човече — мърмори Джеси. — Май не става дума за небесата.